Мрачни дни

49. Съпровождане на затворника

— Колко пъти съм ти спасявал живота? — попита Кенспекъл Граус. — Доста са, да ти кажа. Почиствал съм драскотини, шил съм рани, оправял съм счупени кости и всеки път, когато си си тръгвала от тук, съм ти напомнял да бъдеш внимателна. Ти някога изобщо била ли си внимателна? По всичко личи, че никога не си внимателна. Смяташ ли, че се шегувам, когато ти поръчвам да се пазиш? Да стоиш далеч от неприятности? Да се опиташ да не се оставиш да те убият? Струва ми се, на мен, нещастния, пренебрегнат, неразбран, недооценен професор ми се струва, че ти смяташ, че се шегувам, когато ти ги разправям тия работи. Това ме тревожи. Отделно от това ми вменява чувство за хумор, каквото никога не съм имал, нито съм искал да имам.

— Не смятам, че се шегуваш — каза Валкирия.

— Ухапване от вампир — продължи Кенспекъл. — Ти си жертва на ухапване от вампир. Осъзнаваш ли изобщо колко неподходяща рана е това за една жена?

— Вероятно не осъзнавам, но се чудя каква ли би била подходящата за една жена рана.

— Ти си ухапана, Валкирия. Магическите ти дрехи не са попречили на ухапването, нали? Острият ти език не те е отървал от острите зъби, нали? Могла си да умреш, глупаво момиченце, или най-малкото да се превърнеш в едно от онези неща.

Валкирия погледна професора и не отговори нищо.

Киселата му физиономия омекна.

— Лекът срещу ухапване от вампир е различен всеки път и зависи изцяло от това колко дълго жертвата е чакала, преди да потърси помощ. Късмет си извадила, че си дошла при мен толкова бързо.

— Значи сега съм излекувана?

— Излекувана си.

— Това значи ли, че ще спреш да се държиш с мен като с невинна жертва?

Професорът въздъхна.

— Зад маниерите ми се крие и добра страна. Не искам да те назидавам през цялото време.

— Нямам нищо против.

— Но просто бих желал да си по-внимателна.

— Аз също.

— Как е главоболието?

— Почти изчезна. Не знам защо се получават тия главоболия. Може би имам теч в мозъка.

— За да имаш теч в мозъка, най-напред трябва да имаш мозък — усмихна се Кенспекъл, но усмивката му бързо изчезна. — Мисля, че Танит Лоу се страхува от мен.

— Танит не се страхува от никого.

— Страхът и омразата лесно могат да се смесят.

— Просто й дай време. Тя знае, че не ти я нарани. А ти как си, всъщност?

— Добре съм. Един-два кошмара, но това е нормално. Направо си е благословия това, че не си спомням нищо. Мисля, че ако помнех, нямаше да мога да го преживея. Никога през живота си не искам да наранявам живо същество.

— Ти не си наранил Танит — каза Валкирия с най-категоричния си тон. — Стори го Останката. Сега ти си си ти, онзи Кенспекъл, който ме назидава, докато ме лекува. И той е истинският Кенспекъл.

— Твърде мъдра си за възрастта си.

— И аз винаги съм смятала така.

Професорът я накара да лежи два дни, преместиха леглото на Танит до нейното, за да си правят компания. Скълдъгъри се обаждаше непрекъснато, Гастли идваше всеки ден. Флетчър постоянно се навърташе, а Чайна, вярна на думата си, не се появи нито веднъж.

Когато стана време да напусне лабораторията, раните на Валкирия бяха оздравели, дори белезите бяха избледнели. Мар се обади да каже, че Турид Гилд е настоял Скълдъгъри и Валкирия да го съпроводят от ареста на Убежището до килията му в затвора. Скълдъгъри се беше съгласил, най-вече от любопитство, и мина да вземе Валкирия от улицата пред входа на киното.

— Подранили сме — каза момичето, докато закопчаваше колана си.

— Съмнявам се, че Гилд си гледа часовника — отвърна Скълдъгъри. Тъмните очила бяха на лицето му, шалът — преметнат пред челюстта, а шапката — нахлупена над очите. — Чакат го 300 години за участие в покушението над Вангард и за това, че е приписал престъплението на невинен човек. Честно казано, не смятам, че десет минути са от значение.

— Защо е помолил ние да отидем? Със сигурност има по-добронамерени към него хора, чиито лица би искал да види за последно.

— Мислиш ли? Може би просто иска да ти благодари още веднъж за това, че спаси семейството му. Или пък иска да ни каже нещо.

— Нещо тайно?

— Поверителна информация най-вероятно. В края на краищата, той е Върховен маг.

— Беше.

— О — поправи се Скълдъгъри. — Вярно.

— Чудя се кой ли ще заеме мястото му. Чудя се кой би искал да го заеме. За последните три години един Върховен маг беше убит, а друг — пратен в затвора. Кой би искал такава работа?

— Винаги се намират хора, които искат власт, Валкирия. Никога не подценявай алчността.

Спряха на един светофар и няколко момчета се зазяпаха в Бентлито, докато то отминаваше на сменилата се зелена светлина.

— Понякога ми се иска да караш по-незабележима кола — въздъхна Валкирия.

— Бих могъл — отвърна Скълдъгъри. — Просто не желая да го правя.

— Знам, само си мислех…

— Този израз е най-лошото възможно начало за всеки разговор.

— Млъквай. Мислех си, че можем да помолим Чайна и на теб да изработи една фасадна татуировка, както направи за Гастли. Тогава няма да се налага да се тревожиш за шала и очилата.

Скелетът сви рамене.

— Обмислям го.

Момичето повдигна вежда.

— Сериозно?

— Ако Чайна може да го направи, защо не?

— Какво лице би искал да имаш? Твоето ли, истинското? Собственото ти лице, искам да кажа. Онова, което си имал преди?

Скълдъгъри замълча.

— Онова лице е мъртво — каза най-после. — Да го върна обратно би било…

— Болезнено?

Той я стрелна с поглед.

— Предполагам.

Валкирия кимна, после се усмихна.

— Ще бъде много шантаво да те виждам с лице. Би ли искал да имаш и коса?

— О, разбира се. Косата е задължителна.

— А мустаци?

— Защо са ми притрябвали мустаци?

— Ами не знам! А уши?

— Бих искал и уши, да.

— Не мога да си те представя с уши.

Няколко минути по-късно спряха на паркинга пред Музея на восъчните фигури и излязоха от колата. Поеха към вратата.

— С Флетчър сме заедно — изстреля Валкирия. Скълдъгъри се извърна бавно към нея и я загледа, но не каза нищо.

— Заедно сме, в смисъл гаджета сме — продължи тя с ясното съзнание колко смешно звучи. Вървяха из коридорите на музея.

— Е? — подсказа момичето. — Какво мислиш за това? Имаш ли мнение по въпроса? Ще кажеш ли нещо въобще?

— Да — отвърна скелетът.

После кимна на восъчната фигура на Фил Линот, който им отговори, че вътре вече ги очакват, и двамата поеха по стъпалата зад отворената тайна врата. Детектив Пенънт ги посрещна и ги помоли да почакат във Фоайето, докато доведе Гилд. Закрачиха отново и Скълдъгъри заговори:

— Валкирия, още от деня, в който ме върнахте от онова измерение, съм разсеян. Концентрацията ми не е на сто процента и някак си целият ми фокус върху нещата… се губи. Знаех, че между вас двамата има нещо, просто не го видях добре. Трябваше ти да ми кажеш. Кой знае дали това щеше да е така, ако не бях така разсеян.

— Безликите те преследваха и изтезаваха всеки ден — отвърна момичето. — Всеки би бил разсеян.

— Но аз не мога да си позволя повече да бъда разсеян. Даркесата идва и трябва да сме подготвени и в отлична форма. Някак си, по някаква причина, ти лично си свързана с онова, което предстои.

— Майката на Гастли е била долавяща — каза Валкирия. — Той ми го каза малко преди да те отвлекат през портала. Някога тя погледнала в бъдещето и видяла нас двамата с тебе да се борим със създание на мрака. Гастли каза, че било някакво непредставимо зло, а светът бил на ръба на оцеляването.

— Прилича на онова, което виждат Касандра и Финбар.

Влязоха във Фоайето и се разтъпкаха наоколо. Беше празно. Валкирия пое дълбоко дъх и се насили да заговори отново.

— Всички видения, за които сме чули досега — каза, — свършват по един и същи начин. Аз умирам. Единственото, което искам, е силите да ми стигнат да спася всички останали. Искам да спася семейството си.

Скълдъгъри я погледна.

— Онова — продължи момичето, — което се случва сега и което предстои да се случи, не е по твоя вина. Не можеш да контролираш всичко и не за всичко носиш отговорност. На Кроук Парк ми каза как не искаш да ме водиш със себе си, за да не умра до теб. Тогава исках да ти отговоря нещо, но не намерих думите, пък и нямаше време, но сега ще ти го кажа. Аз съм с теб, защото сама избрах така. Ти ми спасяваш живота. Аз ти спасявам живота. Така стоят нещата.

— До самия край.

— Да, до самия край.

Скълдъгъри пристъпи до нея.

— Благодаря ти, че ме спаси — каза тихичко и я прегърна с костеливите си ръце. Валкирия се усмихна и също го прегърна.

Вратите се разтвориха и Пенънт въведе Турид Гилд. Ръцете на бившия Върховен маг бяха оковани отпред.

— Ваш е — каза Пенънт и ги остави.

— Подранили сте — почна Гилд. — Представата за предстоящата ми присъда толкова ли ви вдъхнови, че нямате търпение да изчакате определеното време?

— И аз се радвам да те видя, Турид — отвърна Скълдъгъри. — Готов ли си да тръгваме?

Отначало изглеждаше така, сякаш Гилд ще отговори с друга саркастична забележка, но после лицето му се опъна и той кимна. Изведнъж на Валкирия й дожаля за него. Той беше просто човек, който се е опитвал да постъпи правилно и по тази причина сега беше откъснат от семейството си, навярно завинаги.

Излязоха, Гилд крачеше в средата, по пътя подминаваха магьосници, които отвръщаха очи от доскорошния Върховен маг. Валкирия не се чувстваше добре. Струваше й се, че е палач, който води осъдения на смърт до ешафода.

— Кога Убежището отново ще заработи? — попита Скълдъгъри.

— До няколко дни — отвърна Гилд, облекчен, че може да говори за нещо различно от бъдещето си. — Повечето магически артефакти са прибрани в Хранилището и отделите вече възстановяват работния си режим. Осъдените ще бъдат върнати в Затвора нощес, разбира се, под най-строга охрана. Те не се оплакват, естествено. Сигурно се радват и на най-малката възможност да излязат от онези тесни клетки. Аз поне няма да си излежа присъдата в клетка.

— Добър човек си ти — каза Скълдъгъри. — Не спирай да гледаш от добрата страна на нещата.

Гилд го загледа.

— Всъщност, защо точно вие ме транспортирате? Вял опит да ме подразните за последно? Доста жалко, ако е така.

Скълдъгъри наклони глава.

— Транспортираме те ние, защото ти изрично си поискал това.

Гилд се засмя горчиво.

— Какви са тези глупости? Нищо не съм искал.

— Говорих с детектив Мар. Тя ми каза така.

— Че защо да искам вас двамата? Не ви харесвам. Със сигурност нямам желание да прекарам последните си мигове извън затворническата килия с вас.

Завиха зад ъгъла на коридора и се разминаха с мъж в дълъг шлифер с вдигната високо яка. Валкирия зърна лицето му.

— Майрън? — повика го, но той не се обърна.

— Майрън Скитника ли беше? — попита Скълдъгъри.

— Сигурна съм.

— Не е възможно — намеси се Гилд, докато тримата гледаха след отдалечаващата се фигура. — Край Секачите могат да минат само хора, които са в списъка, а Майрън Скитника никога не може да бъде включен в него.

— Сигурна съм, че беше той — настоя Валкирия.

— Майрън! — извика високо Скълдъгъри.

Детектив Пенънт изникна иззад поредния ъгъл, чу вика на Скълдъгъри, избърза и хвана мъжа в шлифера за лакътя, дръпвайки дрехата от лицето му. От ушите на Майрън Скитника се спускаха ручейчета засъхнала кръв, устата му беше здраво стисната, а очите му щяха да изскочат, въртейки се бясно в орбитите си.

— Спукал си е тъпанчетата — каза Скълдъгъри.

Валкирия се намръщи.

— Защо?

— Някой му е казал да го стори.

Скитника се отскубна от хватката на Пенънт и ръката му се измъкна от джоба. Пенънт видя, че тя стиска Механизма на опустошението, чиято червена течност вреше из стъклениците, и отстъпи инстинктивно.

— Контролират го — изрече Скълдъгъри. — Бягайте! — изрева след това — Напуснете сградата!

Валкирия видя сълзите, които потекоха от очите на Скитника и после бомбата избухна. Взриви се с тихо блоп. Течността се превърна в топка чиста червена енергия, която се разшири внезапно. Откъсна плътта от костите на Скитника и изпари кръвта му. Протече през трупа му и превърна костите му в пепел. Подът, на който беше стъпил, вече беше само прах. Пенънт се опита да избяга, но беше твърде бавен. Дори не успя да изпищи.

Скълдъгъри обви ръка около кръста на Валкирия, която по негова заповед пък сграбчи Гилд. Вдигнаха се във въздуха и полетяха. Полетяха напред по коридора, разблъсквайки смаяните магьосници, които виждаха страшното, но не можеха вече да се спасят. Валкирия видя как стените рухват, а хората умират, а топката енергия все растеше и ги гонеше, по-бърза от всяко друго движение.

Таванът започна да се свлича и Скълдъгъри се вдигна нагоре. Криволичеха, за да избягват падащите парчета зидария, енергията ги настигна и Гилд изкрещя, когато единият му крак беше погълнат от нея и изчезна. Издигаха се все по-нагоре през мрака на писъците му, после излязоха на открито, на светло под дъжда и продължиха още и още нагоре, докато топката енергия достигна максималния си размер, сви се обратно и се прибра в себе си.

Кацнаха на един покрив. Гилд беше припаднал, раната на крака му беше затворена от температурата на пламъка, който му го беше отнел. Скълдъгъри го сложи да легне и застана до Валкирия на ръба. Музеят на восъчните фигури рухна под облак прах. Видяха как Бентлито се преметна във въздуха и се стовари върху улицата, а земята под него зейна и го погълна. Сградата, върху която стояха, се разтресе, но остана стабилна. После рушенето спря, останаха само облаци прах и пищящите аларми на колите.