Магьосническа ярост

9

Тео плъзна ръцете си надолу по гладките рамена на Сарафина и веднага реши, че това не бе добра идея. Тя се нуждаеше от някой друг, който да я обучава как да контролира огнената си магия. Магьосник от нейния собствен елемент, който не е привлечен от нея. Боже, трябваше да остане с Адам и Клеър.

Сарафина потръпна леко и опъна ръцете си, както той я инструктира. Тео постави ръката си в седалището на нейната магия, точно между гърдите й и се опита да пренебрегне факта колко много харесва ръката си там.

Те стояха в центъра на чисто новата огнена зала за тренировки. Томас не бе жалил средства. Меки подложки покриваха голяма част от пода за по-голям комфорт при упражнения в ръкопашен бой. Стените и пода бяха огнеупорни. Бяха набавени многобройни инструменти за новите огнени магьосници при изучаване на тънкостите на контрола… и Сарафина наистина се нуждаеше от тях.

Тя имаше невероятно количество суров талант за лекуване… но това беше всичко. Защитната й огнена магия изглежда бе умение извън нейния контрол. Беше добре, че не се бе опитала да се бори с демона в апартамента си с магия, защото щеше да загуби.

На около десет крачки от тях, стоеше голяма метална купа на пиедестал.

— Концентрирай се в уцелването на купата — каза той, използвайки малко земна магия, която щеше да й помогне да изтегли собствена нишка от сила и да я задържи стабилно. — Това ще те научи на контрол.

Без да бърза, тя насочи струя от огън към купата… и удари в стената зад нея със сияен блясък. Огнената топка избухна в нажежен до ослепително бяло блясък, а след това започна да избледнява бавно, докато изгори. А купата все още си стоеше напълно невредима.

Тео позволи на ръцете си да паднат надолу.

— Уау, аз наистина не струвам в това, нали? — попита Сарафина, докато се взираше в черното петно на стената.

Тео прокара ръка през косата си.

— Мисля, че това бе малко грубо.

Случилото се бе вариант на едно и също нещо през този ужасно дълъг ден. Всеки, които получеше силата си толкова късно в живота би трябвало да има проблеми с нейното адаптиране и контролирането й, но Сарафина изглежда бе… изключение.

— Не се опитвай да го подслаждаш, Тео. Не струвам.

Той въздъхна.

— Да, добре, не струваш.

Тя направи гримаса.

— Значи без златен медал, за мен днес?

— Вероятно имаш нужда от повече практика. Виж, способността ти да лекуваш далеч надхвърля всичко, което досега съм виждал, а освен това имаш и много сурова сила. Да се научиш да я управляваш и контролираш. Там е затруднението. Просто трябва да се упражняваш повече.

Сарафина повдигна вежда и издаде хълбока си.

— Тогава за какво бе всичко това, което каза за магьосниците, усъвършенстването и че всъщност всичко което наистина трябва да направя е да се вгледам в себе си, да бъда едно с моето седалище на магията и сила?

Той я погледна за момент.

— Да, е, в твоя случай, имаш нужда от тренировки.

— Ок, нека го направим, тогава. Нека опитам нещото със свещта отново. Аз почти го схванах.

Тео извади нова свещ и я постави в свещника. След това те отстъпиха назад далеч от нея. Тя можеше да запали свещ отблизо, това бе първото нещо, което се научи да прави. Целта тук бе да се запали фитила от разстояние, нещо което отнемаше значително повече контрол. Сарафина разтопи цялото нещо, дори свещника. Заедно загледаха кипящата каша.

— Това беше даже по-зле от първия път, нали? — попита тя.

— Последния път успя да разтопиш само половината.

Тя въздъхна.

— Няма да се предам. Нека продължим.

Той също нямаше да се предаде, заради нея.

Тренираха през останалата част от деня, с различна степен на успех. Сарафина беше неуморима в усилията си да научи това, което той се опитваше да й предаде и малко по малко имаше напредък.

В края на деня, Тео я дръпна назад десет крачки пред купата за още един опит.

— Опитай отново.

Сарафина затвори очите си и се концентрира да издърпа нишка сила и да я задържи. Дъга от нажежен до бяло огън се изстреля от нея и експлодира в купата с ослепителен блясък от искри, близо до пръскачката отгоре. Перфектен изстрел.

Сарафина изтанцува малък победоносен танц и след това се обърна към Тео с блеснали очи.

— Добре ли беше?

Тео се втренчи във водата, която пръскаше вече слабия огън и се усмихна.

— Много по-добре. Мисля, че най-накрая го схващаш.

Жената имаше толкова много вродена сила, че беше умопомрачително. Чудо бе, че бе успяла да стигне толкова далеч в живота, без да се самозапали, както майка й. Сарафина вероятно бе сред най-силните огнени магьосници в Сборището. Единственият й проблем бе контролът.

Тя стоеше с ръце отпуснати до тялото, облечена в чифт прилепващи сиви памучни панталони за тренировка и тъмночервена блуза.

— Ставаш все по-добра, но все още трябва да поработиш. Мисля, че трябва да дойде Джак да ти помогне с някои по-специфични подробности върху огнения контрол. Но с тази част от тренировките приключи за днес. Седалището на магията ти би трябвало да е изтощено.

Сарафина се усмихна кратко.

— Тази част на моето обучение? Каква друга форма на обучение ще трябва да мина?

— Клеър трябва да те научи как да ползваш магията си срещу демоните. Те имат ефективен щит срещу магичните елементи, но има техники как да улучваш около нея.

Тя кимна.

— Добре, това изглежда като нещо, което е добре да се знае.

— Изабел ще работи върху обучението ти да използваш меден меч.

Сарафина кимна.

— Четох за чувствителността на дааеман към медта в книгата на Мика.

Дааеман, от всички раси, имаха алергия към видовете мед. Когато Сборището за първи път научи за това, те направиха оръжия, за да се възползват от това предимството. Дааеман можеха да използват вид ваксина срещу ефекта на медта наречена каплиум, но тя не бе напълно ефективна. Медта, макар и без да е много сполучлив начин да победят дааеман в битка, все пак бе по-добре от нищо. Това беше единственото им оръжие срещу тях и всички усърдно бяха обучени с мечове.

— А аз ще трябва да те науча на самоотбрана — добави Тео. — От немагическия вид.

Очите й се разшириха малко.

— О, подобно на кунгфу?

— Нещо такова. — Тео не можа да се въздържи и се изхили на изражението на лицето й. — Това е необходимо. Магията не винаги помага.

— Ей, ако знаех как да сритам задника на Стефан обратно във фермата, щях да съм опитала всичко по силите си, за да го направя.

— След като свърша с теб, ще можеш.

Сарафина се приземи на тепиха под голямото тяло на Тео. Сърдечният й ритъм се бе повишил, но нямаше нищо общо с натоварването, което тя понасяше, а имаше много общо с мъжа, който я караше да напряга сили.

Дъхът на Тео подразни фините косъмчета около лицето й. Той се втренчи надолу в нея с такава интензивност, че накара дъхът й да секне.

— Дай ми повече.

Повече. Тя затвори очи.

През последната седмица това бе всичко, което той, Клеър, Изабел и Джак искаха от нея. Тео работеше с нея над уменията й за самозащита, Джак й помагаше да овладее тънкостите на суровата си огнена сила, а Клеър я учеше как да я използва ефективно срещу демоните. На последно място, Изабел я обучаваше как да използва меч — нещо, което тя никога не бе мислила, че ще прави в живота си.

Боже. Невинаги.

Всяка нощ тя падаше изтощена в леглото си и спеше, като мъртвец до сутринта. Всеки един от мускулите й, които тя никога не бе допускала, че има, я болеше. Разбираше сериозността на положението си, и даваше всичко от себе си. Това значеше около триста процента повече. Тя нямаше какво повече да даде.

Сарафина се опита да не позволи на погледа в очите му да я сплаши.

— Ще се опитам.

Тео изсумтя и се претърколи от нея.

— Не се опитвай, просто го направи.

Тя се изтласна да се изправи на крака и се намръщи при болката в гърба. Да бъдеш тръшнат на подложката от мускулест мъж, два пъти по-тежък от теб не бе забавно.

— Кой си ти, Йода? — раздразнението накара думите й да прозвучат рязко.

— Само защото Бей не се е завърнал, това не означава, че няма да го направи.

Сарафина отпусна главата си да клюмне.

— Знам, знам. Повярвай ми, ако той или Стефан някога дойдат искам да бъда готова. — Тя потрепери. — Мисля, че Стефан ме плаши дори повече от Бей.

— Защо?

Сарафина се приближи до макета на Наутилус и си взе кърпа, от мястото където бе закачена. Те тренираха в стаята за упражнения на Сборището.

— Защото той е вещер. Искам да кажа, че очаквам от един демон да прави отвратителни и ужасни неща. Мога да разбера това. Но Стефан е аеамон, един от нас.

Тео отвори бутилката си с вода и отпи. Когато свърши я остави настрани и каза:

— Всички сме едно цяло, Сарафина. Колкото и да е трудно да бъде разбрано, аеамон са част от дааеман. Ние сме родени от тях. Дааеман са сложна раса, подобно на хората. Някои от тях са добри, някои от тях са зли. Има много нюанси на сивото. Можеш да разчиташ, че Атрика са насилници и социопати. Те са направени да бъдат такива. Ти трябва да разчиташ на това, за да спасиш кожата си. Но има и свидетелства, че дори Атрика са се влюбвали в хората в древните времена. Очевидно, дори те са способни на състрадание.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Казвам, че не трябва да обобщаваш и не бива да мислиш от гледната точка на нас срещу тях. По същество, има добро във всички демони, магьосници, и вещери, но също има и зло. Не можеш да живееш с абсолютната убеденост в нещо и не трябва да вярваш на никого, нито дори на най-близките си.

Сарафина се вгледа в него за един дълъг момент.

— Наистина ли вярваш в това? Не може да се има доверие на никого?

Той се размърда.

— Да, в повечето случаи.

— Съгласна съм с повечето от това, което каза, без края. — Тя отмести поглед. — Уоу, аз съжалявам.

— Защо?

Думата падна като заточено острие между тях и тя се опита да не трепне. Сарафина се обърна и срещна погледа му.

— Съжалявам, че нещата, които съдбата ти е поднесла, са били толкова ужасни, че си се научил, че не трябва да имаш доверие на никого.

Тео наклони главата си малко настрани.

— А теб не те ли научи на това?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не. О, имах такъв тежък период, когато бях дете и денят, в който майка ми почина не беше пикник, но не. Има много хора в моя живот, на които да вярвам и всеки ден благодаря на звездите, за всеки един от тях.

Мислейки си колко благословена бе, че има Розмари, да не споменаваме всичките й приятели, накара топлина да припламне в гърдите й.

Но погледът на Тео само стана по-хладен. Той отмести поглед от нея, към вратата.

— Нека прекъснем за през нощта. Мисля, че беше достатъчно за един ден.

Тя се опита да не заподскача с писък от вълнение. Скокове нагоре-надолу в този момент бяха изключени, тъй като така или иначе, бе твърде наранена.

— Звучи добре за мен. Бих се радвала на дълга и гореща вана, и една вечер на спокойствие.

— Ако имаме късмет, Бей и Стефан ще ни го позволят.

Те си събраха нещата и се отправиха към апартамента на Тео. Гросет лежеше на дивана, когато пристигнаха, изглеждайки като малък вълнест император, очакващ вечерята си. Сарафина се срина върху дивана до неговото щастливо, свито на топчица тяло и въздъхна дълбоко.

— Говорейки за твоите приятели — каза Тео от вратата на кухнята. Той вероятно щеше да прави още отвари. Изглеждаше така, сякаш всичко, което той прави е да вари отвари или да работи, когато не я тренира. Както изглежда, мъжът нямаше желание за забавления. — Трябва ли да се свържеш с тях? Те не се ли чудят къде си?

Сарафина се усмихна толкова, колкото може под тежестта на изтощението си.

— Писах им съобщения през последната седмица. Ти ми даде перфектното прикритие. Мария съчинява хвалебствия за теб на целия ни кръг от приятели и познати. Всички си мислят, че си ме отвел далеч, за да ми помогнеш да преживея мъката си.

Само ако тя наистина можеше да изчезне за известно време, за да излекува спотаената тежка и тъжна емоция, която изглежда ставаше все по-настоятелна, заради смъртта на Розмари. Този лукс й бе отказан.

Тео кимна.

— Значи в техните очи съм ти гадже.

Той можеше да използва същия тон, за да каже „Аз съм осъден и ще да бъда обесен на разсъмване“.

— Това е по твоя вина, пич, не по моя.

От чиста умора тя пусна главата си да падне обратно върху възглавничките и затвори очи. Дори не можеше да събере достатъчно енергия, за да се обиди.

Гросет скочи от дивана и хукна към кухнята, където Тео дрънчеше с тенджери и тигани. Тя знаеше, че ще нахрани малкото куче и можеше да го чуе да говори на Гросет с ниския си, буботещ глас. В крайна сметка, като се има предвид колко бе изтощена, не чу нито дума.

Сарафина се събуди вътре в съня си. Или поне в краткия промеждутък между съня и будността, както бе според нея.

Тео се надвеси над нея, освежен от душа, не носеше нищо друго освен хавлия около тънкия си кръст. Кожата му миришеше на сапун и малко афтършейв. Дългата му и тъмна коса бе още влажна и разбъркана върху широките му рамене. Погледът й обхвана гръдния му кош, който рядко бе оголен, въпреки тренировките, които правеха всеки ден. Спираща дъха област от съблазнителни мускули спускащи се към тясна талия едва покрита от бялата хавлия. За момент тя се надяваше, че ще се изплъзне. И, Боже, умираше да го попита за всички тези белези.

— Заспа, — избоботи Тео помагайки й да стане от дивана. — Ще се събудиш скована, ако спиш по този начин на дивана, а ние имаме още тренировки, които ще правим на сутринта.

Тя простена и му позволи да я дръпне, за да изправи на крака.

— Не мога да се скова повече, отколкото вече съм — промърмори Сарафина и се олюля към спалнята. Тежката сънливост обърка сигналите, предавани от главата й, за да се изправи на крака и тя се препъна. Тео я хвана и я задържа, но не и преди тя падне и да се олюлее пиянски. Това я събуди малко.

— Вземе си душ и се облечи, в каквото спиш и аз ще ти направя масаж.

Тя се препъна отново.

— Масаж?

— Аз съм добър в тях.

Тя започна да се чуди, върху кой е практикувал. Тео не изглеждаше като човек, който има много приятели, да не говорим за приятелки. Неговият живот беше изцяло за магията, тренирането и за отмъщението срещу Дъскоф и демоните. Но отбелязвайки, че той няма личен живот не бе добър начин да се отнесеш с човека, който бе достатъчно щедър, за да отвори дома си за нея, да не говорим да се постави пред демона заради нея.

Както и да е, мисълта, за ръцете му по нея, караше коленете й да омекват.

— Добре, няма да откажа офертата. Добрият масаж ще ме накара да спя по-добре.

Те спряха пред вратата на стаята за гости.

— Увери се, че носиш нещо — той замълча и обходи с поглед тялото й — подходящо.

Сарафина се намръщи зад гърба му, докато Тео вървеше по коридора към спалнята си. Облечи нещо подходящо? Какво си мислеше той, че тя възнамерява да направи? Да се опита да го съблазни ли? Да не би да си мисли, че тя е планирала да запали няколко свещи и ще се пъхне в черна дантела или нещо подобно?

Тя сви устни, гледайки го как изчезва в стаята си. Сарафина може и да мислеше, че той беше горещ и малко повече мистериозен, но тя нямаше намерение да се опита да му скочи. Беше добре, че той току-що даде ясно да се разбере, че така или иначе, няма да има нищо от това. Беше я отхвърлил, преди да направи стъпка… а тя дори не беше планирала да прави!

Със скърцащи зъби, тя отиде и си взе горещ душ. Намери чифт боксерки и потник, и ги сметна за подходящи. Сарафина предполагаше, че той иска тялото й, покрито колкото е възможно, но тя не притежаваше някакви бабешки нощници, които да я обхванат от врата до глезените. Просто щеше да му се наложи да се примири с нейното нормално вечерно облекло.

Трепвайки, тя успя да стигне до леглото и се срина с лице надолу. Клепачите й веднага се затвориха. Топлата вода от душа накара мускулите й да се чувстват малко по-добре и я направи още по-сънлива. Гросет нахлу шумно в стаята, следван от Тео.

Безмълвно, Тео започна от десния й крак, масажирайки го компетентно със силните си ръце. Сарафина простена, чувствайки как всичкото напрежение и болезненост от тялото й се стопяват с всяко докосване, което той правеше върху крака й. И колкото по-нататък се местеше той върху крака й още по-болезнено ясно усещаше докосването му. Той работеше тихо и много делово. Това не бе мъж, който е предложил масаж, като начин да се опита да влезе в панталоните й. Ясно е, че е имал предвид само да работи върху възлите в мускулите й, така че тя може да спи по-добре и те могат да се върнат към тренировките на следващия ден.

Като се има предвид това, което той й беше казал за облеклото й да бъде подходящо, трябваше да бъде обидена. Тя със сигурност не трябваше да се наслаждава на плъзгащите се мазолести длани върху кожата си и как дълбок, силен натиск от пръстите му масажираше прасците и бедрата й. Отпускайки тялото й я накара да чувства гъделичкане в места, където той най-вероятно не бе докоснал.

Неговото докосване я накара да се чувства странно утешена и защитена. Когато Сарафина отстъпи пред факта, че харесва ръцете му върху нея, тя не разполагаше с никаква останала енергия, да се бори, така или иначе тялото й наклони толкова далеч в сънливостта, че бе невъзможно да се възстанови.

Когато Тео достигна раменете й и превърна на мускулите й в разтопено масло, успокояващият мрак на съня се надигна над главата й, като вълна плисваща на плажа.

Тео забеляза, когато дишането на Сарафина се задълбочи в дрямка, след като той завърши работата си по напрегнатия й гръб. След като се убеди, че й е помогнал да се възстанови от стреса и напрежението от изтощителната седмица, в която се постави, той се отдръпна и си позволи за момент да я погледа как спи, напълно безсилен да устои на изкушението.

Тя се обърна по гръб, лежейки наполовина покрита от чаршафа, който бе увила около краката си. Тъй като тя се размърда, боксерките, който носеше се вдигнаха малко по-нагоре, позволявайки по-добро излагане на копринената и бледа кожа на бедрата й. Тъй като преди малко ръцете му бяха върху тях, той знаеше колко мека и кадифено гладка беше тя.

Тя отметна една ръка над главата си и действието накара гърдите й да се притиснат срещу материята на тениската, която носеше. Ако той погледнеше по-внимателно можеше да види очертанията на зърното й. Той беше мъж, затова погледна. Тео дори си представяше, какво ще почувства под пръстите си, какъв вкус би имало по езика му.

Погледът му се върна нагоре отново. Нейните мигли се спускаха към кремаво бледата й кожа, а пълните й устни бяха леко отворени в съня.

Да, тя беше привлекателна. Може би дори малко повече, отколкото само привлекателна. Повечето мъже вероятно щяха да я нарекат сладка, но Тео я намираше за красива.

Гросет лежеше от другата й страна и хъркаше. Кучето сумтеше срещу гърба й и почти я събуди, затова Тео се обърна и излезе от стаята. Последното нещо, от което той се нуждаеше бе да го хванат да я гледа как спи. Всичкото доверие, което тя си мислеше, че има в него, щеше да се изпари.

А на него му харесваше, че му вярва.