Магьосническа ярост

7

Тя вдигна очи към него, разпознавайки го. Червени очи… убийствена ярост. Това означаваха червените очи, нали? Нали? Тя не можеше да отговори, не можеше да помръдне. Ужасът и болката я бяха вледенили на място.

Мислите й се появиха в бърза последователност. Демон. Същият демон, който я бе посетил във фермата. Имаше демон в стаята и тя щеше да умре.

Гросет захапа крачола на демона и го заръфа, ръмжейки. Масивната глава и червените очи на демона се извърнаха към кучето и той дръпна рязко крака си, изстрелвайки Гросет във въздуха. Кученцето се удари в нещо и изскимтя.

Ярост избухна в нея.

— Копеле такова!

Тя се хвърли на пода, грабна бейзболната бухалка и се претърколи на крака. Издавайки боен вик, който дойде някъде от дълбините на тялото й, тя замахна с бухалката с всичка сила към главата на демона. Този път се получи задоволителен удар, който запрати демона настрани към стената.

— Бей? Това ли е името ти? Никога, никога повече не докосвай кучето ми! — Тя се приготви да удари демона отново, но една ръка я улови, преди да успее да замахне. Сарафина погледна зад себе си, за да види Тео, който й изсумтя и тръгна към демона. Магията на Тео се надигна в стаята, карайки косъмчетата по цялото й тяло да настръхнат. Миризмата на прясно разровена пръст изпълни въздуха.

Демонът се отблъсна от стената с животински рев и насочи вниманието си към земния магьосник. Тео я избута настрани и пристъпи към него. При други обстоятелства щеше да е раздразнена, но в този случай, ако Тео искаше да се бие с демона, с удоволствие щеше да се остави да я избутат настрана. Той можеше да действа.

Сарафина притича до ъгъла на стаята и взе треперещия Гросет на ръце. Той моментално облиза лицето й и тя въздъхна от облекчение, че кученцето е добре.

Магия избухна около нея за втори път през последните два дни. Горчивият мирис на демонска магия опари носа й, смесвайки се със земната магия, която Тео управляваше. Демонът проби дупка в стената й в желанието си да удари Тео, който се дръпна от пътя му. Пушек изпълни стаята и я накара да се закашля. Нощното й шкафче експлодира, заедно с библиотеката й, карайки листите и кориците да завалят из стаята.

Купчина пръст угаси огъня, който се бе разгорял от порива на демонската магия. Подът пред нея се разпадна на подобна на пръст консистенция и погълна демона цял.

С разширени очи и широко отворена уста, тя се вторачи в Тео над купчината.

— Тръгвай! — нареди той. — Отивай в Сборището. Веднага!

Тя тръгна. Държейки Гросет близо до себе си, Сарафина заобиколи странния гроб в центъра на спалнята си и се втурна през входната врата на жилището си, точно когато купчината пръст в спалнята избухна и демонът изрева недоволно.

Сарафина хукна надолу по стълбите, чудейки се след колко ли време щяха да се събудят съседите й и да открият, че в апартамента й се е разразила битка на титани. Или че подът се е превърнал в каша. Как щеше да обясни това на хазяина си?

Пазеше скрит резервен ключ под калника на колата си. Държейки Гросет с една ръка, тя го намери и го извади с треперещи пръсти. От другата страна на улицата, проблясъци на светлина се изливаха от прозорците на апартамента й. Бе изгубила наетия апартамент и при тези обстоятелства никога нямаше да си получи депозита обратно. Тази мисъл накара налудничаво звучащ, нервен смях да се надигне в нея.

Сякаш да изгуби апартамента си бе най-лошото нещо на света.

Щом се озова в колата, тя остави Гросет на пасажерската седалка, вкара ключа в стартера и потегли със свирене на гуми.

Още щом стигнеше до Сборището щеше да отиде при Томас Монахан и да изпрати помощ на Тео. Само се молеше да не е прекалено късно.

— Какво, по дяволите, става? Защо някой Атрика би тръгнал точно след теб?

— О, Божке, пак съм специална. Първо бях специална за главния вещер, а сега демон иска да се гушкаме посред нощ. — Сарафина почисти с дезинфектант гадната драскотина на лицето на Тео. Той трепна и тя започна да духа върху раната. Горкото голямо бебе. — Този тип, Бей, ме повика по име.

Тео бе дошъл в Сборището около час, след като тя бе стигнала до там и бе изпратила някои магьосници да му помогнат. Бе дошла в тъмното, тихо Сборище викайки за помощ, тъй като не знаеше къде да открие някой важен. Томас, Джак и Клеър бяха помогнали на Тео да отпрати демона.

Гросет не бе ранен. Изглежда се бе стоварил върху матрака на леглото й, а не върху стената. Сега той бе нахранен, напоен, обгрижен, бе се сгушил като кълбо на дивана на Тео и бързо бе заспал.

Тео потърка брадичката си.

— Предполагам, че това означава, че онова, което подозирахме, е истина. Дъскоф някак са намерили начин да се съюзят с Атрика. Залагам всичко, че демонът е изпълнявал поръчка на Стефан.

— Ъъъ, от това, което прочетох в книгата на Мика, никой Атрика не би бил момче за всичко на когото и да е.

— Нещо ги обединява. Според теорията на вероятностите няма шанс Дъскоф и Атрика случайно да се интересуват от теб по едно и също време.

— Наистина ми се ще да не бях толкова интересна.

Той хвърли поглед към часовника.

— Има само няколко часа до утрото. Останалите от Сборището може и да успеят да намерят някакъв смисъл във всичко това.

— Благодарих ли ти вече?

— Изглеждаше, че беше свършила доста добра работа още преди да дойда.

Тя изсумтя.

— Беше късмет.

— Убийствен.

Свивайки рамо, тя каза:

— Той ме ядоса.

— Напомни ми никога да не го правя.

Тя държеше бутилка дезинфектант в една ръка и торбичка с памучни тампони в другата. Хвърли многозначителен поглед към разкъсаната му и окървавена блуза.

— Свали я.

Той гледаше покрай нея, докато издърпа дрехата през главата си и я метна върху масичката за кафе, отнасяйки се далеч в страната на размишленията. Изведнъж Сарафина се оказа там, моментално онемяла от объркващата, съблазнителна, красива фигура на тялото му.

Първото, което забеляза, бяха татуировките му. Те покриваха ръцете, раменете, гърдите и гърба му във виещи се и спускащи се черни линии в стил трайбъл. Под тях, или всъщност смесвайки се с тях, имаше белези — тънки, бели, бразди по кожата му. Вероятно някога са били рани, причинени от нож? Може би дори от камшик. Белезите съвпадаха с татуировките, флиртуваха и танцуваха с тях. Ефектът явно беше преднамерен и странно красив.

Второто, което забеляза, бяха мускулите. Явната физическа сила в горната част на тялото му бе спираща дъха, също както и татуировките. Тя остави погледа си да обхожда изваяното великолепие, всяка вдлъбнатина, извивка, възвишение и равнина на тялото му. Това бе мъж, който се грижеше за себе си, който тренираше ежедневно и имаше подходящо за модел тяло, майната им на белезите.

Сега погледът му бе концентриран върху нейния и на лицето му имаше предизвикателно изражение.

— Проблем ли има?

Сарафина премигна и прочисти гърлото си.

— Проблем? Не, никакъв проблем. Просто тялото ти е толкова, толкова…

— Белязано? Обезобразено? Отвратително? Избери си прилагателно.

— Боже, не, великолепен си! — изтърси тя и моментално й се прииска да върне думите обратно. — Имам предвид, че татуировките са много добре направени.

— Благодаря.

Тя се зае да изсипва антисептик върху памучния тампон. Гърдите му не само бяха разкрасени с мастило, имаше и няколко гадни рани, на които трябваше да се обърне внимание.

— Ти ли си правил рисунките?

— Да. Помогнаха ми за местата, които не мога да достигна, но направих доста голяма част.

— Това е лудост.

— Правя го за много от земните магьосници тук, а и за някои от останалите, които ги искат по естетически причини. — Той направи пауза. — Защо? Искаш ли една?

Тя се усмихна.

— Твърде късно. Вече си имам.

Той повдигна вежди.

— Никога няма да я видиш, приятелче. — Тя се ухили и прокара памучната топчица през раната.

Той изскимтя.

— Съжалявам. Имайки предвид, че току-що си се бил с демон, за това си доста голямо мрънкало.

В отговор той само се взира в нея.

— Как изобщо премина през защитите на апартамента ми?

— Аз ги направих, Сарафина, което означава, че мога да ги разруша.

Разбира се. Оф. Тя мислено се плесна по челото.

— Значи си наблюдавал жилището ми? Стоял си на улицата отвън, следейки ме?

— Да.

Това бе малко зловещо.

— Та, предполагам все още мислиш, че съм лош човек.

Той не отговори за момент.

— Не. Не и след тази вечер. Наблюдавах те, за да видя дали…

Тя кимна, прободе я гняв.

— Използвал си ме за стръв, нали? За да видиш дали Стефан ще се появи отново.

— Да, и това го имаше — отговори той, свивайки едното си рамо. — Но и за да се уверя, че ще си в безопасност. Честна скаутска.

Устните й се извиха.

— Някак си не те виждам като бой скаут, Тео.

— Тук ме хвана. Никога не съм бил.

— Даже не искам да знам на какво прилича апартамента ми след битката. Хазяинът ми ще ме съди ли за щетите по неговата собственост?

Тео поклати глава.

— Вече съм се погрижил. Използвах земна магия, за да го разчистя. Изглежда почти като нов. Малко е разхвърляно, но няма нищо, заради което да те съди хазяинът ти. Дори сложих звукова бариера около мястото, така че няма да получиш оплаквания за шума.

— Леле. Благодаря ти.

— Това е стандартна процедура. Сборището не иска не-магьосниците да задават прекалено много въпроси. Най-добре да ни оставят на митовете и Холивуд.

Той отново трепна, когато тя намаза още дезинфектант върху раната.

— Съжалявам.

— Знаеш, че лекуването е част от огнената магия — каза през зъби той. — Боли дяволски много по-малко от антисептика.

— И аз така прочетох в тайния наръчник за магьосници. Обаче не възнамерявам да го пробвам.

— Защо не? Все някога ще трябва да се научиш. Може и да е сега.

— Квалифициран ли си да ми предадеш този урок?

Той сграбчи китките й и тя леко подскочи, стресната. Пръстите му бяха топли върху кожата й и тъмният му, напрегнат поглед проникваше в нея.

— Просто намери седалището на магията си, бъди едно цяло с него и ще стане естествено. Нищо работа е, щом приемеш силата си. Няма значение, че ще бъде по-късно в живота. — Той накара седалището на магията й да се затопли, накара я да почувства пулса на силата, която живееше в нея.

Устните й се разтвориха леко и топлият й дъх бавно го заля. Между тях имаше енергия. Нещо горещо и бурно. Нещо, което нямаше нищо общо с начина, по който манипулираше седалището на магията й в момента.

Тео почувства… опасност за нея.

Тя потисна нервния смях.

— Това е много Дзен от твоя страна.

Той сви рамене и пусна ръцете й. Слабият пулс на магията между гърдите й спря.

— Всички винаги тренират, учат. Не е задължително. Тези умения вече са част от теб. Естествени. Свързани с теб. Трябва единствено да ги отприщиш.

— Ами ако междувременно те изгоря целия?

Плътните му устни се извиха.

— Мислиш ли, че тялото ми не може да понесе още няколко белега?

— Всъщност нямах предвид това. Мисля, че можеш да понесеш всичко.

— Достатъчно. — Той сграбчи ръката й и я сложи върху една от раните на гърдите си. Тя се пребори с желанието да извика на глас. — Сега затвори очи, отприщи седалището на магията си и се концентрирай върху лекуването.

— Добре. — Тя направи каквото й беше казано.

Беше същото, което й бяха показали във фермата през онези първи, ужасяващи двадесет и четири часа. Тя си пое въздух няколко пъти и се концентрира върху мястото между гърдите си. То се затопли леко и започна да трепти щом го намери. Топлината се разпростря надолу по ръцете й, изскочи измежду пръстите й с малки електрически заряди, които тя се концентрира да задържи настрана от кожата на Тео.

Той бе прав. Тя можеше да го направи; бе част от нея. Това бе тя, частта от нея, която винаги досега бе липсвала. Сега беше цяла и чувството беше хубаво.

Трептенето затопляше ръцете й и изскачаше измежду пръстите й, постепенно намалявайки до податлива топлина, която почти можеше да бъде оформена. Тя инстинктивно я насочи към раната, която бе закрита от ръката й.

Тео трепна и тя се отдръпна леко, позволявайки му отново да се нагоди към ръката й. Този път регулираше топлината по-добре, концентрирана върху това да прави терапевтични магически нишки, вместо да пали такива. Тя позволи на лечебните вълни да се влеят в разранената му плът, лекувайки и зашивайки я обратно.

Под пръстите й раната се промени и изглади, ръбовете се събраха заедно. Топлината, простираща се надолу по ръката й, намаля и тя усети, че бе дала колкото можеше.

Само че досега се бе отнесла, изгубена в концентрацията, която й бе необходима, за да управлява топлината. Дишането й стана дълбоко и стабилно, напасвайки се със сърцебиенето й. Изплъзваше се все по-далеч и по-далеч…

Тео пое ръката й в своята, палецът му галеше вътрешната страна на китката й. Очите й се отвориха бавно; бяха се завъртели на обратно в главата й, сякаш медитираше. Фокусира се върху лицето му.

Тео продължи да държи ръката й, а сега и погледа й. Той имаше наистина хубави очи, наситено тъмно кафяви, като най-греховния шоколад. Бавните милувки на палеца му върху чувствителната й кожа правеха лоши неща — или добри неща, зависи от гледната точка — в долната част на тялото й. Тя не можеше да се принуди да издърпа ръката си или да откъсне поглед от неговия.

Той пусна ръката й.

— Добре ли си?

Тя премигна и излезе от транса, сякаш бе освободена от магическо заклинание… мисълта бе забавна. Само мигна в отговор.

Тео погледна надолу към раната си.

— Невероятно. Не мисля, че дори ще остане белег — промърмори той. — Не говорехме ли току-що за естествени умения? Изглежда имаш доста умения в сферата на лекуването.

Сарафина се концентрира върху раната му и ахна. Раната му бе почти напълно излекувана. Тя дръпна ръката си и отстъпи назад.

— Аз ли направих това? Огнената магия може да прави това?

Тео огледа розовеещия белег.

— За да бъда честен, това е малко отвъд обикновените възможности. Как се чувстваш?

— Изцедена.

Той изсумтя.

— Изразходи доста енергия за това.

— Какво друго може да прави огнената магия?

— Всички магьосници имат свои собствени специални способности. Ще трябва да намериш своите.

— Добре, но какво друго може да прави огънят?

Тео се ухили.

— Да пали разни неща. Да взривява. Страхотно оръжие е. — Той направи пауза. — Но мисля, че може би намерихме в какво си специална, Сарафина.

Как да контролира атрика. Ето това бе дилема.

Стефан мислеше, че като ги подмами с това, което искат най-много, ще ги принуди да се подчиняват. И през повечето време преимуществото, което имаше, бе ефективно.

През повечето време.

По ирония Атрика не можеха да контролират емоциите си много добре… нито либидото си, както изглежда. Някой би помислил, че такива машини за убиване нямат емоции или че емоциите им ще са ледени и безмилостни. И все пак сърцето на Атрика биеше диво и страстно, емоциите им бяха пламенни и силни. По някакъв начин бяха като деца, винаги действаха подтиквани от импулсите си.

Дяволски трудно бе да ги контролираш, а Стефан беше работил твърде дълго и бе стигнал твърде далеч, за да остави пишката на Бей да прецака всичко.

— Какво ще правим с непокорния демон, сър? — попита Дейвид, върлинест воден вещер. Изглеждаше толкова невинен, толкова… глупав. И все пак Дейвид беше от хората, които биха ти прерязали гърлото за двайсетачка. Стефан обичаше тази му черта.

Дейвид бе от персонала на баща му. Той присъстваше в деня, когато Уилям Крейн бе бутнат от четиридесетия етаж на Дъскоф Интернешънъл в Ню Йорк от Мира Хоскинс, онази кучка и въздушна магьосница. Също така присъстваше, когато Изабел Новак хвана Стефан за топките — буквално — преди няколко години. И двата пъти Дейвид бе избягал. Умееше да оцелява, също като Стефан.

— Какво да правим с непокорния демон? Oui7, това е въпросът на века. — Стефан въздъхна и потропа с пръсти на масата в заседателната зала на Дъскоф Интернешънъл и се загледа през прозореца, през който баща му бе намерил смъртта си. Само присъствието му в тази стая караше гнева да заври в седалището на магията му, карайки я да се разпростре из крайниците му, сякаш щеше да експлодира.

Караше Стефан да се чувства много мотивиран.

Томас Монахан и организацията му от слабаци убиха баща му. Беше им казал, че ще ги накара да си платят и щеше да го стори.

— Бойл не ти ли даде някакви съвети как да контролираш Атрика?

— Бойл ми каза много неща, но това как да покориш Атрика не бе едно от тях. Този дааеман беше лоялен към хората си.

— Разбира се, сър, беше глупаво от моя страна да мисля, че би разкрил подобни тайни.

— Oui. Как е въздушната магьосница?

— Слаба. Тя е отчайващо крехка.

— Приключихме с нея. Ако не можеш да я пречупиш да мине на наша страна, тогава я убий.

— Не можем да я привлечем към Дъскоф, сър. Изглежда е твърде свързана с предишния си живот и възпира опитите ни. — Дейвид завъртя очи. — Постоянно плаче за съпруга и детето си. Досадно е.

Стефан махна с ръка.

— Тогава прави с нея каквото искаш и захвърли тялото, когато приключиш. Вече нямаме нужда от нея.

— Да, сър. — Дейвид се обърна да си ходи.

— И ми прати Бей. Мога единствено да се опитам да го вразумя. Той вече разкри тайните ни.

— Веднага.

На Бей му отне доста време да се отзове на повикването. Достатъчно за Стефан да пресуши две чаши скоч и да стане още по-развълнуван. Обаче, дори и като имаше предимство над демона, Стефан не беше глупав. Не очакваш, че ще притиснеш Атрика, а след това ще съумееш да си запазиш главата, предимството или каквото и да е.

Демонът влезе и Стефан го огледа за момент над ръба на чашата си. Всички дааеман, без значение от вида, бяха високи и мускулести. Физически заплашителни. Освен това всички те — или поне тези, които бе виждал — изглеждаха добре според човешките представи. Атрика бяха особено красиви. Изсечени черти, привлекателни лица. Никога не бе виждал женски демон, но доколкото знаеше те също бяха привлекателни.

Стефан подозираше, че добрият им външен вид помагаше да съблазнят жените — и мъжете — в древността, за да се чифтосат с тях. Това бе един вид оръжие, вградено в ДНК-то им. Вероятно трябваше да е благодарен, понеже това чифтосване, с малко магическа помощ, бе създало магьосниците на елементите. Всички магьосници произтичаха от дааеман.

— Не ми харесва да се отзовавам, когато ме повикаш — каза Бей като начало. Гласът му бе плътен с отсечените срички на акцента, който бе характерен за демоните. — Като най-обикновен мелез. — Бей бе един от малкото, които говореха добре английски. Поради тази причина Стефан се съгласяваше с него и с всичките му капризи. Ръката на Стефан се стегна около чашата и той се принуди да отпусне хватката си.

— Et merde. J’en ai assez8 — промърмори на себе си той. — Съжалявам, господарю демон, но трябва да си поговорим за прибързаното ти действие с онази жена, Сарафина Конъл.

Лицето на Бей се отпусна малко, челюстта му се отключи и плътните му устни се разтвориха леко.

— Сарафина? Какво за нея?

— Уговорката беше, че може да я имаш след като свършиш задачата си. Все още не си я завършил, затова още не можеш да я имаш. Не помниш споразумението или има причина, за да го спазиш?

Бей се размърда и очите му светнаха в червено. Очите на повечето демони ставаха червени само когато щяха да убиват. Очите на Бей ставаха червени, когато емоциите му вземеха връх, а това се случваше през повечето време. Бей бе особено опасен демон.

— Такава беше уговорката, преди да я изгубиш.

— Не съм я губил.

— Не прецени правилно обстоятелствата при въвеждането й.

— Не, бях напълно прав да смятам, че миналото й ще я направи добър кандидат за нас. Без намесата на Сборището и с още малко време, съм сигурен, че щях да я привлека на наша страна. — Челюстта му се стегна, когато си помисли за нападението във фермата. — Но знам точно къде се намира и, когато всичко това приключи, тя ще е твоя. Дотогава, никакъв контакт.

— Не ми заповядвай. — Очите на Бей отново светнаха в червено и дъхът на Стефан секна в гърлото му за момент.

За момент почти отстъпи назад, далеч от демона, който отказваше наградата му, но отстъплението щеше да го направи да изглежда слаб. А това би било самоубийство.

Бей оголи зъби, издължени и остри, уста пълна със зъби.

— Грешиш. Не ме е грижа за нищо друго, освен за Сарафина. Тя е моя, когато и да реша да я взема.

Той се изчезна от стаята — по зловещия начин, по който се придвижваха от място на място през пространството — и Стефан остана сам.