Магьосническа ярост

31

Сарафина се сепна, събуждайки се там, където беше заспала подпряна на стената на пещерата. Или може би беше припаднала, не беше сигурна.

Бе отворила ковчега изцяло и бе издърпала всички електрически кабели отзад, вероятно унищожавайки екипировка на стойност хиляди долари. Накрая сухият лед се беше изпарил.

Разбира се, тя нямаше идея какво прави. Крачеше напред-назад пред замръзналия Итрай, умувайки за извънземния метаболизъм и опитвайки се да си спомни всички научнофантастични филми или книги, които някога бе гледала или чела.

Но какво трябваше да направи? Беше тикната в пещера в средата на Кентъки, опитвайки се да размрази демон с вградено оръжие. Нещата не ставаха много по-странни или по-малко разбираеми от това. Можеше да направи само това, което смяташе за правилно и се надяваше на най-доброто. Особено много се надяваше, че Ру няма да я убие, ако се събуди. Човече, това наистина би било скапано. Беше толкова близо до това да получи живота си обратно.

След това бе седнала, за да си почине за момент, възнамерявайки да стане и да се погрижи за ужасната си задача, преди Бей да се събуди. Вместо това тялото й бе решило, че се нуждае от сън — или беше припаднала. Най-вероятно беше последното.

Не беше сигурна колко дълго беше в безсъзнание, но не можеше да е много. Светлината от фенерчето й не беше по-слаба, а ако беше изминало дълго време батериите му биха се изтощили.

Нещо изскърца в ковчега и простена. Всеки косъм по тялото й настръхна. Изправи се и предпазливо се приближи. Дааеманът все още лежеше неподвижно, очите му бяха затворени. Бавно, той отвори очи и трепна от светлината. Тя отмести фенерчето от лицето му.

— Аз съм Сарафина. А-аз съм на твоя страна. — Искаше да са наясно още от началото. — Аз съм магьосница от Сборището и познавам Клеър.

Той примигна като чу името и се опита да седне.

— Клеър? Тя добре ли е?

Дъхът на Сарафина секна.

— Наистина не знам, сър. Сборището беше атакувано от вещери и Атрика. Тя е там сега, в Чикаго. Аз съм тук, в Кентъки, където Ви държаха. — Направи пауза. — Добре ли сте?

Трябваше й здрав скоро.

— Атрика? Как Атрика са дошли на Земята? — Той изруга тихо на някакъв странен език. — Всичко, което помня, е откритието, че Дъскоф са отвлекли Клеър. Скочих през портала, за да я намеря, и бях ударен от изумително количество магия, още щом стъпих на Земята. Невъзможно. — Поклати глава. — Какво става?

Сарафина му разказа всичко. Бързо. За щастие, Ру разбра сериозността на ситуацията и излезе от ковчега. Беше нестабилен, изглеждаше малко позеленял и беше просмукан с лепкава течност. Но притежаваше силата на Итрай, затова тя не се съмняваше, че ще се възстанови бързо.

Ру взе ръката й в своята.

— Ти си ранена.

— Малко. — Тя се поколеба. — Добре де, много. Просто се бих с един от Атрика.

— Не мога да възстановя магията ти, но мога да те накарам да се почувстваш по-добре и да излекувам част от раните ти.

— Ще съм ти благодарна за това.

Топлина се излъчваше от ръцете на Кае в нейното тяло, разпръсквайки се и успокоявайки болезнените и наранени части от нея. Седалището на магията й все още бе празно и студено, когато той приключи, но киселинното изгаряне и масивната синина на лицето й, където беше ударена, чувстваше почти излекувани.

Точно преди да се прехвърлят в Сборището, се спряха при тялото на Бей. Този път Сарафина изпита мъничко желание да повърне. Както изглежда, пътуването през времепространствения континуум, или както там го правеха, ставаше по-лесно с практика.

Разбира се, гледката на тялото на Бей допринасяше много за гаденето й.

— Убих ли го? — попита тя, поглеждайки към обезобразеното му тяло и покри устата си с ръка. Не можеше да повярва, че бе причинила цялото това насилие.

Ру махна с ръка и Бей пламна и се превърна в пепел.

— Не знам, но сега е мъртъв със сигурност.

Прехвърлиха се отново, този пък в Чикаго.

Гръбначният стълб на Тео изпука.

Невероятна агония премина през тялото му. Знаеше, че това беше краят. Без да има какво повече да губи, той се изви силно в последно, отчаяно усилие за живот, използвайки теглото си, за да се хвърли напред. Разхлаби хватката на дааемана.

Изгубил баланс, звярът го хвърли напред. Тео се стовари тежко, дъхът му се изплъзна. Мечът му издрънча и се плъзна по мраморния под.

Тео се изправи, но не и преди Атрика да го нападне отново. Заедно се претърколиха, биейки се, докато не се удариха в стената на коридора зад тях.

Отказвайки се от магията напълно, Тео му удари един ъперкът в брадичката, зашеметявайки създанието. Освободи се и погледна към Атрика, готов да се бие отново. Набирайки сила, той я запрати към дааемана, който само частично я блокира. Звярът залитна назад, едновременно с това събирайки заряд от дааеманска магия, за да я хвърли към него.

Като всички магьосници от Сборището, Тео започна да се уморява и запасите му от магия бяха опасно изчерпани. Скоро щеше да има малко останала сила, с която да се защитава. Скоро Атрика щяха просто да ги поведат към поражението, а магическата топка на смъртта щеше да ги довърши един по един. Вещерите можеше само да ги пометат след това, като празни, посредствени боклуци, разпръснати по пода.

Блокира мълнията и се претърколи на една страна, изправяйки се, за да види нещо в края на коридора, което не трябваше да вижда.

Ру, Кае на Итрай, стоеше там… и Сарафина беше до него.

— Тео! — извика Сарафина, зървайки го.

Той примигна.

Нещо твърдо го удари отзад. Той политна напред, подпирайки се на пода с длани и претъркулвайки се бързо настрани, за да избегне друг удар.

— Тео! — Сарафина изпищя отново.

Нямаше време да й отговори. Надигна силата — малкото, което му беше останало — и се приготви да я запрати към задаващия се Атрика.

Далеч, във фоайето, интензивността на врявата нарасна. Сарафина все още беше в края на коридора, но Ру го нямаше. Това беше нещо, което Тео забеляза с периферията на съзнанието си, тъй като беше доста зает да избягва заряда демонска магия. Може би Ру се бе прехвърлил във фоайето. Това определено щеше да причини раздвижване.

Тео сграбчи меча си от пода и го размаха наоколо, удряйки демона в гърдите.

Атрика отстъпи, слисан от изненадващата атака, а Тео се хвърли напред, преди демонът да възвърне способността си да отвърне на атаката. Уцели демона във врата. Тео се завъртя, избягвайки киселинните пръски кръв. Богове, ставаше все по-добър в това. Тялото падна глухо на мраморния под.

Тео се отпусна до обезглавеното тяло, наведен с длани на коленете си, мечът му висеше хлабаво в едната му ръка. Нуждаеше се от почивка.

— Тео!

Вдигна глава, за да види Сарафина, тичаща към него. Пусна острието и я хвана, залюлявайки я в ръцете си. Дрехите й бяха разкъсани, с кървави петна и мръсни. Кървави драскотини покриваха ръцете, краката и лицето й. Една жълто-зелена синина красеше скулата й.

Всичко, което Тео искаше на този свят, беше да целуне всяка частица от ценното й тяло. Искаше да прекара остатъка от седмицата, месеца, десетилетието… целия си живот със Сарафина.

Пълно щастие и доволство го изпълниха от усещането да я държи в ръцете си. Сгуши се в косата й и вдъхна аромата й, който надделя над миризмата на кръв, смърт, дааеманска магия и битка.

— Какво стана? — промърмори близо до ухото й.

Навсякъде около тях се надигна звука от подновената битка, но в този миг те бяха заедно, наслаждавайки се на усещането на спокойствие, което той искаше да удължи до безкрая.

Хвърляйки поглед към стълбите, той видя, че Стефан беше изчезнал.

Тя се отдръпна достатъчно, за да види лицето му.

— Бей ме заведе в Кентъки. След като успях да избягам от него, намерих Ру в пещерата. Помниш ли пещерата?

Той кимна.

— Стефан я беше пригодил, така че да може да държи Ру замразен там. Предполагам това е било единственият начин да го задържи кротък.

— Бей мъртъв ли е?

— Като гвоздей. — Тя потрепна. — Един много овъглен гвоздей.

Облекчение изпълни гърдите му с един внезапен изблик на безгрижие.

Нещо се стрелна покрай тях и се разби в стената зад тях. Успяха да откъснат поглед един от друг само за миг, за да видят, че нещото беше стол.

Синя светлина проблесна в крайчето на окото му. Тео блъсна Сарафина на пода. Зарядът избухна върху останките от стола.

— Можем да поговорим за това по-късно — каза Тео.

— Аха — отвърна Сарафина с разширени очи.

Изправиха се и излязоха във фоайето. Там, точно където Стефан беше стоял със синята топка на смъртта, имаше портал между измеренията.

Тео беше виждал такава само веднъж. Не беше нещо, което можеше да се забрави. Светлината блещукаше и пулсираше около парчето материя, което беше усукано и променено, за да направи мост между Земята и Юдай.

През него прииждаха Итрай. Атрика също не изглеждаха много щастливи да ги видят.

Синята топка пулсираше в ръцете на Ру, вече не излъчваща убиващи магията лъчи, която крадеше силата на елементите. Тео и Сарафина гледаха как той я смачква като станиолова топка в небитието.

— Къде е Стефан? — попита Сарафина до него.

Добър въпрос.

— Това копеле няма да се измъкне отново. — Тео изръмжа. Той се бе измъкнал след като баща му, Уилям Крейн, беше убит в Дъскоф Интернешънъл. Избяга от Грибин два пъти. Нямаше начин да избяга от наказанието си този път.

Тео знаеше, че магията на Сарафина бе секнала, вероятно от битката с Бей. Той можеше да почувства отворено, празно място в нея. Защо не беше изтощена беше мистерия. Оглеждайки касапницата в стаята, Тео разбра, че много от магьосниците на Сборището нямаха останали никакви запаси от магия, или като резултат от синята топка, или от битката.

Силата избухна близо до тях, когато Итрай и Атрика се нападнаха. Беше добре да имат някакви подкрепления.

— Хайде — каза Тео, дърпайки Сарафина за ръка надолу по коридора. — Искам те на безопасно място.

Библиотеката беше празна с изключение на Мика и Изабел. Мика седеше на един от столовете близо до бюрото на Томас. Тео не трябваше да се чуди какъв беше проблемът.

Мика вдигна глава моментално, за да го погледне, после я сведе отново.

— Можеш ли да я върнеш обратно? — попита Сарафина, приближавайки се до него и поставяйки ръка на рамото му.

Изабел погледна към нея и поклати глава.

По дяволите.

— Остани тук, става ли? — каза Тео на Сарафина. Тя щеше да е в безопасност тук. Ако нещо станеше, Изабел беше готова за защита. — Отивам да намеря Стефан.

Тео излезе от стаята и се върна обратно в боя отвъд убежището. Итрай бързо се бяха справили с Атрика. Бяха разрушили Сборището, но поне вероятно щяха да спечелят накрая.

Сега… ако беше гаден, страхлив вещер, къде ли щеше да бъде?

Тео беше готов да се обзаложи, че Стефан се криеше някъде, ако не беше избягал от Сборището щом Ру и Итрай се бяха появили да му натрият хубаво носа.

Хммм. Имаше много места, на които да се скриеш в Оранжерията.

Той тръгна натам, избягвайки демонската битка, докато вървеше. Изглежда всички вещери или бяха избягали, или бяха победени. Магьосниците от Сборището се опитваха да помогнат на ранените и бяха наобиколили вещерите, които можеха да се хвърлят в Грибин.

Оранжерията, освен че бе с пресушени води от водните магьосници, беше съвсем недокосната. За разлика от последната битка, която се бе провела тук, която беше разрушила около петдесет процента от мястото.

Звуците идваха от задната част на Сборището — звуци от битка. Тео се затича в тази посока, все още стискайки меча здраво в ръката си.

В задната част на Оранжерията, Тео завари Джак и Стефан в старомоден юмручен бой. Някак подобаващо, тъй като по един странен начин те бяха братя. Магията им беше изчерпана и телохранителите Атрика на Стефан отдавна бяха изчезнали.

Тео използва заклинание от малкото му останали запаси, карайки татуировките му да потръпнат, и го запрати към магьосника. То удари Стефан смъртоносно и вещерът полетя назад, за да се приземи в един храсталак, където остана да лежи неподвижно.

— Това е за Сарафина, скапано копеле.

Джак се сгромоляса на земята и накъсано пое дъх, навеждайки глава.

— Тео, човече, толкова се радвам да те видя.

Тео му подаде ръка и Джак се изправи на крака. Заедно погледнаха към Стефан, който беше в безсъзнание в храстите.

— Какво, по дяволите, искаш да правим с него? — попита Джак.

Тео закрачи към него с меч в ръка, но да убие някого не беше първото му желание и определено не, когато противникът лежеше беззащитно. Ръката му стисна дръжката на меча, докато се опитваше да запази самообладание.

Тогава му проблесна.

Тео се обърна към Джак.

— Знам най-доброто възможно наказание за този подлизурко.