Магьосническа ярост

17

Майка й отвори вратата на спалнята с трясък толкова силен, че дръжката се заби в стената, оставяйки голяма дупка.

Сарафина подскочи от изненада и притисна куклата по-близо до себе си, като че ли можеше да я предпази от лудия блясък в очите на майка й. Къдравата руса коса на майка й стърчеше навсякъде около главата й, като че ли я бе електрифицирала и тялото й излъчваше постоянна топлина, която Сарафина усещаше дори от тази част на стаята. Нейното тяло винаги излъчваше такава топлинна енергия, все едно щеше да заври. Днес тя бе още по-осезаема. Пот набразди челото на майка й, макар да не беше топло в стаята, а лицето й бе почервеняло, сякаш имаше треска. Лятната рокля на цветчета се залепи за нея заради потната й кожа.

Но топлината не беше единственото нещо, излъчвано от майка й днес.

Днес равновесието, което майка й винаги постигаше, сега изглежда бе по-трудно. Днес Сарафина подозираше, че нещо я е изпратило над ръба на пропастта, която винаги бе балансирала.

Днес беше опасен ден.

Тялото на Сарафина се напрегна. В опасните дни тя си лягаше със синини по ръцете и краката, а понякога дори със странни изгаряния по местата, където майка й я сграбчваше за кожата. Опасни дни са тези, когато Сарафина знаеше, че трябва да се измъкне от къщата и бързо да се скрие.

Майка й направи още една крачка към нея, поглеждайки я за момент.

— Има зло в теб. Има огън в душата ти. Трябва да прочистя злото от теб, детето ми, така че да можеш да отидеш чиста при Бог.

Прочистване от ръцете на майка й означаваше болка.

Сарафина забеляза, че майка й се приближаваше до леглото, оставяйки вратата открита. Нейният поглед се стрелна към свободата, захващайки здраво куклата.

— Ти си също като мен, Сарафина. Също като баба ти. Като баща си, също. Ние всички сме проклети с адския огън на дявола.

Майка й се хвърли към нея, но Сарафина избяга далеч от леглото, като остави любимата кукла зад себе си, минавайки покрай нея, чувствайки изместването на въздуха по тила си, където майка й почти я хвана.

— Сарафина! — тя се вбеси, след като Сарафина изтича на пълен ход през хола и през входната врата. — Върни се!

Сарафина се затича през поляната и надолу по улицата, усещайки топлината на майка си, когато тя се приближи. Като погледна назад, видя проблясък на нещо дълго и остро в утринното слънце. Тя имаше оръжие.

Съседите, излязли отвън на дворовете си в този прекрасен ден, се загледаха. Твърде слисани, твърде самодоволни. Каквато и да бе причината, никой не направи нищо, за да помогне на Сарафина, докато тичаше крещейки надолу по улицата.

Тя се промъкна между къщите и затича през задните дворове, с късите си осем — годишни крака, които се движеха толкова бързо, колкото можеха да направят.

Но не бе достатъчно бързо.

Тя не можеше да се мери с дългите пораснали крака, които я преследваха и всяка стъпка, която правеше я чувстваше като крачка назад. Колкото по-далече се отдалечаваше, толкова по-близо майка й се приближаваше — топлината и блясъка на острото нещо, което държеше връхлиташе върху Сарафина.

Сандалът на Сарафина улови ръба на пясъчника в двора на приятелката й и се просна по лице в него. Тя се придвижи напред, изпращайки пясък на всички страни, обърна се точно навреме, за да види как майка й се задава към нея.

Сарафина вдигна ръцете си нагоре, сякаш малките й ръце биха били достатъчни, за да я предпазят от оръжието идващо за нея и от дивия блясък в очите на майка й.

— Опитвам се да те спася детето ми — извика тя. — Не виждаш ли?

— Мамо, не!

Светлини избухнаха в брилянтен дисплей. Майка й изплака.

Сарафина се придвижи обратно далеч от пламъка, втренчи се за миг в гледката пред нея.

След това изпищя.

— Шшш… всичко е наред. Сарафина, събуди се. Събуди се.

Сарафина се събуди с ахване срещу топло и стегнато тяло върху нейното.

— Алекс?

Но това не можеше да бъде Алекс, помисли си тя уморено. Той бе извън живота й сега.

— Не. — Тя чу нисък, тътнещ глас. — Не е Алекс. Ти крещеше в съня си, Сарафина.

— Тео. — Тя преглътна сълзите, останали от кошмара. Сънуваше го толкова много пъти. Отново и отново. Все едно подсъзнателно не искаше да забрави този ден. Но съзнателния й ум, да. О, как искаше толкова много да прогони този ден в забвението.

Защо не можеше да го остави, веднъж завинаги? Този спомен не й помагаше и тя искаше да изчезне. Всеки път, когато си спомняше този случай, когато бе будна, се отклоняваше от него, отказваше да си го спомня.

Но когато заспеше, в сънищата й, подсъзнанието го пускаше отново и отново.

— О, Боже нека спре. — Прошепна тя до гърдите на Тео. Тя не можеше да получи достатъчно въздух. Гърлото й бе пресъхнало. — Защо не мога да го спра?

Той потърка гърба й и я придържайки я здраво.

— Всичко е наред, Сарафина. Свърши се. Будна си. Напълно. Понякога, когато нова магьосница започне да се обучава, минали спомени се изравят. Сблъсъкът с Бей сигурно също е допринесъл.

Тя поклати глава.

— Сънищата винаги са били там. — Тя едва можеше да накара думите да излязат, миналото свиваше гърлото й. — Каквото и да правя не мога да ги накарам да си отидат. — Гласът й имаше нотка на истерия.

— Спокойно, Сарафина. Поеми дълбоко въздух.

Тя преглътна малко въздух и бавно издиша.

— Ето. Добре. Сега, го направи отново.

Сарафина се пребори за още една глътка въздух и бавно издиша, отново и отново, докато напрегнатостта в тялото й намаля. Желанието да плаче си бе отишло, не го бе направила. Сарафина бе приключила с плача за жената, която я беше родила. Но тя не беше истинска майка за нея, Розмари беше.

Розмари бе тази, която й помогна да се справи в дните след този инцидент. Тя беше тази, която видя Сарафина през нейните юношески и тийнейджърски години. Розмари бе тази, която помогна на Сарафина да прогони ниското самочувствие, което имаше още от дете.

Нейната осиновителка беше тази, която търпеливо я бе учила за живота, тази която я бе обичала. Розмари бе тази, която й помогна да избере рокля за бала си и която бе държала Сарафина, докато плачеше за първи път, когато й разбиха сърцето.

Жената, която я бе родила не струваше нито мисъл или спомен, да не говорим за травмиращ повтарящ се сън.

Ако само Сарафина можеше да убеди подсъзнанието си за това.

— Добре ли си? — Тео промърмори, галейки я по косата.

Тя си пое трепетно дъх, забавяйки се с отговора.

— По-добре съм. Радвам се, че си тук. — Гласът й потрепери малко.

Ръцете му се стегнаха около нея малко по-силно, но той не каза нищо в отговор.

Сарафина се вкопчи в него в тъмното. След последвалите няколко странни дни, които бяха споделили след срещата си в спалнята му, тя би трябвало да се чувства неудобно, да го държи толкова силно, както в момента. Вкопчи се в него, сякаш можеше да я спаси от страшните чудовища в ума й — и може би от тези, които не са там, също. Усещането за Тео върху нея само я утеши. Той беше твърд и топъл и истински, достатъчно силен, за да я разсее от остатъчните сенки прилепени към психиката й.

— Благодаря ти, че ме събуди.

Нейният шепот прозвуча високо в тъмното.

Той отново не каза нищо в отговор, но тя бе свикнала с неговата небъбрива природа. Мълчанието му беше по-скоро комфортно, отколкото нещо друго. Както и да е, това е само той. Просто Тео.

Те лежаха преплетени в продължение на близо един час, просто дишаха. Интимността затопли гърдите й, накара нещо вътре да трепти и танцува. Неговото присъствие прогони мрачните спомени от детството й, дори и само за малко.

След като спокойната умора се настани за постоянно над крайниците й, Тео я претърколи настрани, под голямото си тяло.

— Позволи ми да те докосна.

Думите дойдоха натежали и копринено меки в тъмното.

Уау.

Тя настръхна леко, не защото не искаше да я докосва, а защото не бе очаквала да пита това.

— Да. — Думата излезе меко. Боже, тя беше жалка. Но да почувства нещо точно сега, нещо друго, щеше да бъде дар.

Неговият глас потрепери малко.

— Позволи ми да те вкуся.

Тя потръпна, фини вълни на удоволствие минаха през тялото й. Може би сънуваше това. Ако беше така, не искаше да се събуди. — Тео, аз съм твоя.

Тя отдели една мисъл за Стефан и какво й бе казал за Бей. Къде е онзи тайнствен даеман сега и защо го интересува с кого тя спи? Няколкото различни причини, поради които един атрика би предявил някакви претенции към нея охладиха кръвта й.

Но след това ръцете на Тео се плъзнаха по тялото й и кръвта отново се затопли, мускулите й направиха бавното плъзгане меко като масло. Всички мисли за Бей, мисли за каквото и да било, освен ръцете на Тео по нея, се разтопиха като захар във вода.

Той смъкна боксерките й леко надолу, след това изцяло. Тогава големите му ръце хванаха вътрешната част на бедрата й и разтвориха краката й. Гърдите му докоснаха нейните, докато се движеше надолу по тялото, зърната й се стегната само от спомена за езика му по тях. Накрая, дъхът му стопли кожата близо до чувствителната й вагина, предизвиквайки горещина и болка, преди още да я е докоснал.

— Защо правиш това, Тео? Объркваш ме. Първо ме изоставяш, след това се появяваш в средата на нощта като сега.

— Спри да говориш и ми позволи да те докосна. Имам нужда да те вкуся просто…

— Но защо? — тя простена, когато дъхът му затопли нежната й кожа. — Ако съм тук и съм съгласна, не разбирам…

— Не знам. — Думите прозвучаха агонизиращо. — Сарафина не знам защо не мога да се контролирам.

— Позволи ми също да те докосна. — Тя се протегна и постави ръката си на рамото му.

— Не. — Думите бяха достатъчно убедителни, за да я накарат да отпусне ръката си. — Ако го направиш, ще изгубя контрол. Просто искам да те докосна малко.

Тя въздъхна и отпусна глава си назад.

— Ами ако искам да ме докосваш много?

— Нека го направя. Дай ми.

Разбира се, той наистина не искаше разрешение. Теодосий Уинтърс не правеше така. Така че, преди тя да успее да отговори, той просто взе това, което искаше. В полумрака на стаята, гледаше как главата му се спуска към вагината й.

Гърбът й се изви, когато езикът му премина по гънките й, а ръцете му задържаха бедрата й разтворени. Той я държеше така, сякаш се страхуваше, че тя ще се опита да избяга. Езикът му намери клитора й и тя се отпусна във възглавниците, докато устните му играеха с него, дразнейки я до точката на оргазъм. Удоволствие се разпространи на бавни вълни, които обгръщаха тялото и заляха ума й, докато не можеше да мисли трезво. Скоро тя беше безпомощна срещу него, стенеше под него, опитваше се да не моли за още. Тео издаде ниски звуци на удоволствие сходни с нейните, като че ли обичаше вкуса й и не можеше да получи достатъчно.

Езикът му се гмурна дълбоко във вагината, изпълни я, след това се върна обратно, като галеше бавно възбудения й клитор. Отново и отново, я довеждаше до ръба на кулминацията, отдръпваше се, после започваше отначало. Той вмъкна пръстите си вътре в нея, намирайки чувствителното място дълбоко навътре загали го отново и отново в подобие на това, което пениса му щеше да направи — подлудявайки я от нужда.

Отново и отново той правеше това, играейки с тялото й, все едно че беше инструмент. Удоволствие се разпространи във вените й и достигна връхната си точка преди да се взриви около нея. Тя потрепери и извика името му, трепереше от силата на кулминацията си. След като всичко свърши, тя се срина задоволена. Той мина с езика си върху малката татуировка високо на бедрото й, слънце и луна преплетени като ин и ян символа.

— Ти каза, че никога няма да го видя.

— Сбъркала съм — промърмори тя.

Тео дойде да легне до нея.

Сарафина се обърна към него.

— Моля те, не бягай този път. Дай ми поне това.

Тишина.

Тя протегна ръка и докосна гърдите му, но това само го накара да се вкамени.

— Искам да те докосна.

— Не. Това вече отиде твърде далеч.

Тя отдръпна ръката си, въпреки че я сърбяха пръстите да изследва гърдите му, да проследят белезите и татуировките. Пръстите й се свиха при мисълта да се заловят с копчетата на дънките му и да открият съкровищата под него.

— Не мога да те разбера — каза тя накрая. Думите паднаха като скали в тишината на стаята.

— Никой не може. — Пауза. — Дори и аз.

— Но аз искам да те опозная.

Той не каза нищо. Лунната светлина блестеше от малкия прозорец, оцветявайки лицето и гърлото му в блед сребрист цвят и изсветли малко цвета от косата му. Очите му бяха отворени, а по лицето му се четеше безпокойство.

— Ще ми позволиш ли да опитам? — прошепна тя.

— Нека просто минем през тази нощ. Утрото ще се погрижи за всичко.

Това не бе отговор, ама изобщо.

— Не ме оставяй тази вечер, Тео. Остани тук с мен.

Той не отговори, но пък затвори очи. Сарафина прие това, като мълчаливо съгласие. Затваряйки очите си, умът й бе една бъркотия от мисли за Тео. Какво се случваше в главата му? Какво го караше да се държи по този начин, да я събуди в средата на нощта, за да я докосне, сякаш беше негова фикс идея? За да й каже по заобиколен начин, че има нужда от нея и в същото време да я държи далеч от него с една ръка?

Тео имаше нужда от нея. Сарафина можеше да го види. Тя имаше нужда от него също. С всеки изминал момент той ставаше все по-интересен за нея, един човек, който просто трябваше да опознае. Тя просто не знаеше как да събори защитната бариера достатъчно, за да се случи това.

Тео остана с нея през цялата нощ. Самият той се беше увил около тялото й и я гледаше през цялата нощ до сутринта.

Но когато тя се събуди, Тео го нямаше.

Можеше да чуе тихи гласове в хола на апартамента, така че се изтърколи от леглото и откри, че е гола.

О, да. Вярно. Сега си спомни.

Споменът от еротиката в срещата с Тео по средата на нощта си проправи път в главата й. Колената й се подкосиха, когато тялото си припомни твърдите пръсти на ръката му по вътрешната страна на бедрото си и бавното плъзгане на езика му във вагината й.

Тя седна на ръба на леглото и си пое дълбоко дъх, за да се възстанови достатъчно и да иде в банята за душ.

Когато излезе от банята, се облече от главата до петите в Ралф Лорън — блуза в кремав цвят, красива пола в цвят лавандула и дизайнерски обувки с токчета, който имаха същите цветове. Дрехите отново бяха подарък от Сборището. Важно беше Стефан да си помисли, че тя желае „добрите“ неща в живота.

Когато подреди косата както трябва около лицето си, реши че умът й е малко по-бистър от горещия душ. Тя сложи грим и излезе от спалнята. Тео бе седнал на ръба на дивана, облечен само с чифт избелели сини дънки. Косата му все още беше разрошена от предишната вечер, държеше празна чаша кафе в едната си ръка.

Погледът му се засече с нейния, зениците му се разшириха. Споменът на това, което бяха правили заедно снощи, като че ли оживя в тъмния му поглед. А това накара бузите й да се стоплят, както и вагината й заедно с тях.

Сарафина трябваше да извърне поглед бързо.

Дарън седеше в едно кресло, облечен с чифт скъпо изглеждащи сиви панталони и лек бял пуловер. Две непознати жени и един мъж седяха наблизо.

Тя кимна.

— Дарън.

Той я изгледа от главата до петите. Любезните мъже показваха на жената, когато я мислят за привлекателна. Лицето на Сарафина се изчерви отново.

— Сарафина.

— Виждам, че си готова да се върнеш в Дъскоф.

Това дойде от Тео, и излезе с достатъчно приятелски тон, за непосветените уши. Сарафина обаче чу и агресивна нотка. Тя успя да посрещне погледа му спокойно.

— Аз съм готова да направя това, което трябва да се направи.

Тео махна с празната чаша кафе към количката в ъгъла на стаята, близо до малкия бар.

— Поръчах закуска.

Тя кимна, не желаейки да го погледне.

— Бих искал да те запозная с Джина, Лили и Карл — заяви Дарън. Той посочи към магьосниците от Убежището в Бостън, който кимнаха и казаха своето здравей. — Доведох общо десет. Останалите са отседнали в различни места из Манхатън. Ние сме тук, за всеки случай.

Да. За всеки случай.

— Благодаря, че дойдохте.

Дарън сви рамене.

— Дай ни една пукнатина в Стефан Фошо, дори възможността да е само една, ние ще се възползваме. — Гласът му изразяваше твърдост.

— Така, какъв е планът? — Попита Джина, тъмнокоса магьосница на земята с изобилно телосложение.

Сарафина отиде до количката, взе един кроасан, и отхапа края.

— Планът е, — каза тя между хапките, — да се върна при Стефан тази сутрин и да му кажа, че искам да се включа. Ще опитам да разбера колкото мога за това, което правят. Достатъчно просто.

Тя се обърна да потърси чаша кафе и разбра, че ръцете й треперят. По дяволите. Чувстваше стомаха си студен, празен, изпълнен трепетно вълнение, все едно имаше сценична треска.

— Какво ще кажеш за даемана, който е толкова очарован от теб? — попита Дарън.

— Даеманът е домашен любимец на Стефан. — Тя отпи малко от горещата черна смес, затвори очи и се отпусна за момент. Ах, така беше по-добре. — Аз мисля, че той възнамерява да ме даде на чудовището в някакъв момент, но иска нещо от мен първо. Докато Стефан не получи каквото иска от мен, той ще контролира Бей толкова, колкото може.

— Но ти не си в безопасност от него.

Дарън й хвърли друг бавен поглед, но сега очите му блестяха от уважение. Той беше воден магьосник и обикновено водата и огъня се отблъсват един от друг. Въпреки това Дарън изглеждаше доста привлечен от нея. Но Сарафина беше обвързана с Тео. Тя не споделяше чувствата на Дарън, нейните вече бяха запазени. Жалко, че бе избрала загубена кауза.

Тео се изправи.

— Ела тук. Имам един талисман, който трябва да ти дам.

Тя остави чашата си и кроасана и се приближи до него. Той извади малко сребърно колие от задния си джоб и го остави да виси пред нея. То все едно намигна кокетно на утринната светлина.

— Разбираш ли значението на пентаграма? — той я попита.

Тя протегна ръка и го докосна. Металът беше още топъл от топлината на тялото му.

— Знам, че Уика използва елен, но не знам какво символизира. Родната ми майка ме отгледа като християнка, така че е малко… — тя замълча, защото не искаше да обиди никого.

Розмари беше агностичка и ходенето на църква за Сарафина завърши. И все пак, като завръщане към детството, мисълта за Уика я накара да се поизпоти малко. Изправеният пентаграм като символ на тази езическа религия, я накара малко да се изнерви, беше я срам да каже. Ранни детските преживявания бяха врязани дълбоко, както се оказа, вкопчени силно в психиката й. Нейните повтарящи се кошмари бяха достатъчно доказателство за това.

Тя вдигна поглед към Тео, който я изучаваше внимателно. Тео вероятно бе Уика. Образно. Това, което беше казал по-рано за задгробния живот, я накара да мисли, че е. Всичко останало за него я караше да се поти, така че защо не и от религията?

— Това не е символ на Сатаната — каза Тео. — Това е един мит, както фундаменталистите вярват, отчасти според неща, измислени от християнските пропагандатори през петнайсети век, за да клеветят езичници. Уиканите дори не вярват в Сатаната.

Тя кимна и облиза устни.

— Знам. Искам да кажа, четох за това.

— Добре. — Ръката му се сключи около нейната. Той постави показалеца си на всяка точка, докато говореше. — Въздух, вода, огън, земя. Това последното е за духа.

Тя се намръщи, усещайки висулката.

— Много е тежка.

Тео кимна.

— Има вода в него, която аз омагьосах тази сутрин, така че Дарън да я използва, за да те следи. Където и да отидеш, ще те последва.

Тя се обърна и събра косата на върха на главата си, така че Тео да може да я сложи върху нея. Въобразяваше ли си или пръстите му се задържаха на тила й по-дълго, отколкото трябва? Дали погалиха леко малките косъмчета там? Докосването му я накара да настръхне, накара я да потрепери. Когато Тео се отдръпна от нея, тя забеляза загубата на телесната му топлина.

— Също така е настроен да усеща емоцията ти. Ако имаш прилив на страх или паника, ще знаем че нещо не е наред и ще дойдем при теб.

— Добре, тогава. — Треперейки леко, тя остави косата си да падне на мястото и се обърна. — Да вървим.