Магьосническа ярост

16

Като се има предвид, че защитата на долния етаж бе като паяжина, тази тук беше с доста по-различна структура. Беше хубава, добре изградена и здрава. Тази защита беше създадена да отблъсква неща от различно естество. Сарафина не беше съвсем наясно какви точно, но беше сигурна, че силата на Мира беше едно от тези неща. Ако Сарафина не беше получила право на достъп от Стефан, то усещането, което тя щеше да изпитва със сигурност щеше да бъде като съприкосновение с тухлена стена.

Тиха, но тежка музика се чуваше от офиса на Стефан. Когато Сарафина влезе, той беше с гръб към нея, облечен в скъп сив костюм, загледан през огромен прозорец с изглед към Манхатън. Той плъзна тока на италианската си обувка по пода и се завъртя в ритъма на музиката.

— Г-н Фошо? — тя попита високо.

Той насочи малкото дистанционно, което държеше към стерео уредбата и музиката заглъхна. После се обърна и я погледна. Негодникът беше красиво. Сарафина можеше да види защо целият свят го обожава или така или иначе поне това, което се знаеше за него.

— Ах, ангелът серафим.

— Името ми е Сарафина. — Гласът й съдържаше малко острота, от която за предпочитане бе, тя да се отърве максимално бързо. Сарафина се усмихна. — Г-н Фошо.

Той наклони глава и посочи към коженото кресло пред голямото си махагоново бюро.

— Седни.

Когато тя се настани на мястото си, Стефан взе дебела пура от кутийката върху бюрото си и я запали щраквайки с пръсти. Сарафина се опита да не кашля от дима и да не прави на глас философски заключения базирани на теориите на Фройд.

Изгледа към градския пейзаж на Ню Йорк се разгърна зад него. Това бе голям офис, с обособени кът за почивка, мини голф и един доста голям бар. Хубаво. Да не говорим за стереото и широкоекранния телевизор. Мястото беше два пъти по-голямо нейния апартамент и обзаведен значително по-добре.

Можеше ли да се очаква нещо по-малко от Стефан Фошо?

Зад нея вратата се затвори издавайки лек шум и Сарафина стреснато се обърна да провери какво става.

— Merde17. Аз няма да те нараня, Сарафина. Моля те.

Сарафина почерпи малко от вътрешната си сила, която бе съхранявала още от детството си. Тя можеше да направи това. Можеше да изиграе ролята си и да я направи правдоподобна.

Тя отново се огледа стрелвайки Стефан с поглед пълен със скептицизъм.

— Ти ме отвлече, г-н Фошо, помниш ли? Мисля, че имам право да бъда малко нервна.

— Стефан. — Той седна на стола си и подпря скъпо облечените си крака върху лъскавата повърхност на бюрото.

— Стефан. Така че можеш да видиш защо доверието не е в дневния ми ред.

Той разпери ръце. Пурата беше между два от пръстите на едната му ръка.

— И все пак си тук, цветенце мое. Дошла си чак от Чикаго всъщност, за да поискаш среща с мен.

Изражението му се помрачи.

— След като си прекарала три седмици с Томас Монахан в Сборището му — изричайки презрително думата Сборище.

— Наистина бях три седмици в Сборището, прав си. Прекарах три седмици там и реших, че те не са за мен.

Стефан се усмихна и издиша облаче дим.

— Пура?

— Не, благодаря.

— Разкажи ми повече, цветенце мое. Разкажи ми за човека, с който пристигна тук.

— Джеймс Ануар. Той е земен магьосник, който срещнах в Сборището. Стигнахме до едни и същи заключения за мястото по едно и също време. — Тя се наведе напред. Не искам да говоря за Джеймс, искам да говорим за даемана, който…

— Той любовник ли ти е?

Тя настръхна.

— Джеймс ли? Има ли значение?

Стефан сложи една малка, потайна усмивка, която тя никак не хареса. Наведе се напред и постави пурата си на ръба на пепелника, оставяйки я да гори.

— Има значение за демона, който е тръгнал на лов да те преследва.

Устата й изведнъж пресъхна и тялото й се схвана. Демон и лов не пасваха добре в едно изречение.

— Той не би се отнесъл любезно с теб, ако спиш с всеки аеамон.

— Защо? — гласът й излезе пискливо — За какво говориш?

Стефан седна на стола си и сложи ръце зад главата, гледайки мазно и щастливо като котка, която току-що е изяла сочна мишка.

— Върни се при нас и мога да ти предоставя защитни мерки срещу него, цветенце мое. Като се разхождаш свободна го… разстройваш.

На Сарафина й отне няколко дълбоки и отмерени вдишвания, както и силна воля, за да накара неизбежния пристъп на паника да отмине.

— Той как е дошъл от тази страна на Земята?

— Нека кажем, че си имам своите начини.

— Има ли още? Други даеман освен Бей?

Стефан разпери ръце.

— Не е ли достатъчен Бей? Наистина, Сарафина, аз не съм човекът, който на драго сърце ще разкрие тайните на Дъскоф и ще ги предостави в ръцете на някой, който е бил в обсега на героичния лидер на Сборището и всичките му добри слуги.

— Аз не искам да съм част от тях. — Тя скръсти ръце в скута си и превключи в стила на Мерил Стрийп. — Ти ме отвлече, но и те също. Те предположиха, че съм вещица, защото ти се срещна с мен лично. Издърпаха ме от къщата, използвайки земен магьосник, който брутално ме преследваше през царевичната нива.

— Ммм, да, Теодосий Уинтърс. Той определено е едно студено копеле, този sorcière18. Както всички тях. Той има особено голямо желание за мъст спрямо Дъскоф, обаче. Някои от вещерите са го видяли как те издърпва от къщата онзи ден.

О, добре. Това беше много добре, наистина.

Тя кимна.

— Той ме заключи в Грибин и злоупотребяваше с мен до удостоверяването, че съм била отвлечена и не съм член на Дъскоф.

Стефан кимна симпатизиращо.

— Знам много добре колко омагьосващи могат да бъдат. Опитал съм от гостоприемството на Грибин от първа ръка. Това е единственото нещо на този свят, което съм срещал и което има силата да ме пречупи. — Той се наведе напред. — Да загубиш своята магия по този начин, това е адско, нали? Така болезнено. Бих предпочел да умра, отколкото да мина през всичко това отново.

— Дори, когато толкова скоро открих моята магия, това беше… ужасно. — Тук Сарафина блъфираше на едро, тъй като никога не бе стъпвала в Грибин. Обаче беше очевидно, че мястото бе имало огромно влияние върху Стефан.

Стефан стисна чисто избръснатата си челюст и един мускул трепна близо до окото му.

— Бих искал да им дам малко от тези изтезания, на които подлагат затворниците там, ами ти?

Тя погледна нагоре, задържайки погледа му твърдо.

— Аз също съм си фантазирала за това.

Погледа му се затопли.

— Ето една жена близка на моето сърце.

— Когато най-накрая ме пуснаха, Теодосий Уинтърс ме чакаше навън пред апартамента ми дебнейки, да види какво ще направя, дали ще изтичам обратно към Дъскоф или не. Той беше там, когато Бей се появи и за това се радвам, но след това, след като се върнах в Сборището да търся убежище, тогава натиска да се присъединя към тях започна. Не ми позволяваха да си тръгна. Бях пленница отново.

— Така, че накрая избяга и пътува до тук, за да ме видиш.

— С помощта на Джеймс, да.

— И сега искаш обратно в Дъскоф.

Тя опита всичко възможно да изглежда объркано за момент, след това се изправи и закрачи из стаята.

— Не съм сигурна все още. Толкова съм объркана. И двете организации се отнесоха несправедливо с мен.

— Мога да разбера защо евентуално виждаш нещата по този начин, но наистина, ние нямахме друг избор, освен да направим така. Всичко друго щеше да те накара да избягаш през глава.

Тя се обърна и се втренчи в него.

— Ти ме отвлече.

Той наклони глава.

— Направихме го и аз съжалявам за това.

Мръщейки се, тя поклати глава и продължи да крачи.

— Отне ми известно време да го осмисля, но мисля, че сега открих разликата между Сборището и Дъскоф.

— И каква е тя, цветенце мое.

Тя се спря в средата на стаята и го погледна.

— Сборището е преди всичко не причинявай вреда и живей и остави другите да живеят. Те вярват в отговорността и обуздаването на поривите. — Тя позволи в очите й да припламне лек блясък. — Но магьосниците са специални! Ние имаме сила, която другите хора нямат! Сборището игнорира това превъзходство. Те отказват да я използват в своя полза. А Дъскоф могат и го правят. Така, че избирам Дъскоф, не Сборището, които да ми помогнат да извлека максимума от себе си.

Стефан се вгледа в нея за един дълъг момент и след това се усмихна.

— Радвам се, че си получила просветление. Сборището е за слабите. А Дъскоф е за силните. — Той замълча, а усмивката му посърна. — Но замисляла ли си се да простиш за начина, по който аз постъпих с теб? Би ли се решила да се присъединиш към нас?

— Ами даеманът, Бей. Трябва да ми кажеш нещо повече. Защо той толкова се интересува от мен?

— Бей те е видял много преди мен, цветенце мое. Всъщност той е този, който ме накара да ти обърна внимание. Опитвам се по всички възможни начини да те пазя от него. Аз съм единственият, който може да направи това. Ако си по-близо до мен, би било по-лесно.

— Но защо ме иска?

— Страхувам се, че не мога да ти отговоря на този въпрос.

— Защо не?

— Защото аз избирам да не отговоря. Поне не още. Докажи ми, че си махнала от себе си малкото петно, наречено Томас Монахан, докажи ми, че наистина си отхвърлила Сборището и аз ще ти дам повече информация.

— Как предлагаш да направя това?

— Остани в Ню Йорк. Аз ще ти намеря апартамент. Започни работа тук в Дъскоф Интернешънъл. Ще ти дам отлична заплата, повече пари, отколкото си получавала в Боулинг Грийн, толкова, колкото не би могла да си представиш. Ще имаш най-доброто от всичко, ако се присъединиш към нас.

Ако само се съгласиш да кървиш за мен. Думите останаха неизречени, но тя знаеше какво иска да каже той.

— Защо ме искаш толкова силно?

— Ти си много силна, цветенце мое, по-силна, отколкото можеш да си представиш. Аз съм като всеки друг изпълнителен директор на всяка друга компания — търся най-добрите и най-блестящите за моя екип.

— А Бей? Какво за него?

— Ако останеш близо до мен, мога да го контролирам. Заедно ще работим по този проблем.

Тя прехапа долната си устна.

— Още не съм решила какво ще правя сега.

Стефан не каза нищо за един дълъг момент.

— А г-н Ануар? Какво ще правим с него?

— Той също така проучва възможностите си.

Той отново взе пурата си и се облегна назад в стола.

— Аз не съм склонен да го взема. Не знам нищо за него, а и той изисква по-задълбочена проверка.

— Разбира се.

— Чукаш ли го?

Стефан издиша и облаче дим от пурата се образува около лицето му.

Сарафина не отговори.

— Ако го правите, спрете. Не искаш да дразниш атрика повече, отколкото вече е раздразнен.

— Аз ще живея живота си, както аз искам.

— Имаш ли саморазрушителна жилка?

Челюстта й се стегна за момент, преди да отговори.

— Аз не съм робиня на никой. Нито твоя. Нито на Бей.

Той се засмя.

— Да, ти си огнена вещица. Няма никакво съмнение. — Стефан се наведе напред. — Цветенце мое, необходимо е да избереш една страна и да я избереш много скоро. Ние сме във война и всички тези, които стоят в средата рискуват да бъдат заличени.

Не ме карай да губя търпение, Сарафина. Повярвай ми, няма да ти хареса.

Тео крачеше из хотелската си стая, страхувайки се да отпусне дори един нерв в тялото си.

Страхуваше се за Сарафина.

Пътуването до Дъскоф Интернешънъл бе минало добре, доколкото можеше да се каже подобно нещо за такова нещо. Нито един даеман не се появи, за да ги убие. Стефан изглежда не знаеше, че е подведен, благодарение на правдоподобното извинение на Сарафина за това защо е дошла.

Те дори узнаха малко повече информация, която не им беше известна преди — Бей бе лично заинтересуван от Сарафина, и то не просто защото искаше да я убие без да се замисля.

Те също така знаеха, без капка съмнение, че Дъскоф бяха в съюз с Бей. Все пак имаше висящи много как и защо във въздуха.

Защо Бей искаше Сарафина?

Защо Дъскоф беше в съюз с Бей?

Как са го издърпали от тази страна и имаше ли други?

И тук те имаха една чудесна възможност да разберат повече. Всичко, което трябваше да направят е да рискуват живота на Сарафина.

— Развали тази магия, Тео. Притеснително е, когато не се вижда истинската ти същност.

Нямаше причина повече да я ползва. Дъскоф го възприемаше, като твърде голям риск. Той предварително знаеше, че няма да стигне по-далеч от вратата. Сарафина можеше да отиде много по-далеч от това, ако играеше добре, но щеше да наложи да го направи сама.

Поради което Тео бе толкова ядосан.

Издърпвайки малко сила, той оправи скалпа си, което предизвика изтръпналост премахвайки заклинанието. Тогава той се завъртя и закрачи към нея.

— Няма да го правиш.

— Ти не можеш да ми казваш какво да правя, Тео. Наистина ми писна да се опитваш.

Тя беше ядосана, също. Той можеше да съзре как огъня танцуваше между пръстите й, движейки се нагоре-надолу по ръцете й като малки огнени реки от ярост.

Той се извърна от нея и отиде до другия край на скъпата хотелска стая.

— Ако трябва ще те заключа в стаята, за да ти попреча да отидеш там утре сутринта.

— Знаеш, че не можеш и не трябва да го направиш. Аз просто ще прогоря път навън по моя начин.

Тео се обърна с лице към нея.

— Планът не беше такъв. Не сме готови за това и нямаме резервен план.

— А какво ще кажеш за Дарън и магьосниците му? Те не са много далеч. Те са на колко? Четири часа път с кола?

Челюстта му се стегна.

— Но ти все още ще отидеш сама.

— Все пак ще има резервен план, ако попадна в беда.

Той се загледа в нея, изчерпвайки оправданията, които биха могли да я спрат. Защитническите чувства, които изпитваше към Сарафина бяха като нищо, което бе изпитвал досега, или поне като нещо, което не бе изпитвал откакто беше на седемнайсет. Тези спомени са това, което силно подхранваше желанието му да пази Сарафина. Последното нещо, което би могъл да понесе е историята да се повтори.

И ето докъде бяха стигнали, стояха на ръба. По дяволите!

Защо бе развил толкова силни чувства към тази конкретна жена, не можеше да каже. Може би това бе така, защото я бе измъкнал от лапите на Дъскоф, дори и ако по онова време да я бе мислел за враг.

И за да е напълно честен поради някаква причина, за първи път в целия си съзнателен живот бе решил жена да означава нещо за него. Той беше сложил невидима, незаличима следа върху нея — като клеймо. Никой не можеше да я нарани без да рискува да си навлече гнева му. Тя не можеше да се постави в опасност без да го подлуди напълно.

Но тя бе жена свикнала да се грижи сама за себе си, която взима собствени решения. Колкото и да му се искаше, не можеше да й забрани да направи това, ако тя го искаше да го направи.

И той не харесваше да чува името Дарън идващо от нейните прекрасни устни. Той още повече не хареса интереса, който бе в очите на Дарън, когато пак я погледна в Сборището.

Дали пък не ревнуваше?

Мисълта го раздразни. Ревността значеше, че бе поискал Сарафина като за нещо повече от това само за да я защитава. Това би означавало, че той я искаше на емоционално ниво. Това не можеше да бъде. Не можеше да го направи.

Богове, след като тази жена бе поставена под опеката му, тя го докарваше до лудост. Точно както бяха Джак Макалистър и Адам Тайрел. По дяволите!

Той се извърна от нея.

— Права си, не мога да те спра да се върнеш при Стефан. Ако избереш да направиш това, ще се обадя Дарън, за да вземе мерки за безопасност и да дойде с малко пазители магьосници.

Сарафина въздъхна дълбоко.

— Благодаря ти. Благодаря, че не ме караш да се карам с теб.

— Това не значи, че ми харесва. Не значи, че мисля, че е много умно.

— Това е нашата най-голяма надежда в момента.

— Да, добре, предпочитам да чуя становището на Томас по този въпрос. Той измъкна мобилния си телефон от задната част на дънките си.

Телефонът иззвъня в ръката му.

— Да. — Тео отговори с враждебен тон, знаейки вече кой може да бъде. Те нямаха „стража“ около тях точно сега, иначе Мира би чула разговора им, тъй като щеше да бъде „настроена“ за тях. А тя веднага би го предала на Томас.

Разговорът беше кратък и напрегнат. Тео рязко затвори телефона и закрачи далеч от Сарафина към неговата част от тристайния им апартамент. Той се опита да не изръмжи думите, докато хвърляше телефона върху дивана.

— Имаш благословията на Томас.