Магьосническа ярост

13

Гласът й леко трепереше.

— Дъскоф ще ме пуснат да вляза. Стефан се държеше приятелски с мен, помните ли? Мога да се върна при него, да кажа, че съм премислила нещата и искам да се присъединя към тях. Мога да накарам Стефан да ми каже какво става и да открия защо съм толкова специална за тях.

— По никакъв начин — намеси се Тео от мястото си до стената. Той отпусна кръстосаните пред гърдите си ръце и пристъпи напред. Сякаш изведнъж изпълни стаята и всеки сантиметър от него излъчваше заплаха. — Атрика са по петите ти, Сарафина. Да не си забравила?

— Не, със сигурност не съм забравила — контрира го тя, взирайки се в него. Думите й бяха гневни и това ги караше да звучат твърдо. — Това е една от причините да се предложа доброволно. Трябва да открия какво, по дяволите, става. Не искам просто да се крия в Сборището и да го чакам да се върне за мен.

Тео стисна ръката си в юмрук и на челюстта му потрепна мускул.

— Още не си пълноценна магьосница, Сарафина. Тренировките ти дори не са приключили още и ще се намъкнеш право в леговището им без никакво подкрепление.

— Това са глупости, Тео, и ти го знаеш. Силна съм. Не ми ли каза самият ти, че съм изключително силна?

— В лекуването си изключително силна, Сарафина. С огъня си по-силна от много други, но все още нямаш уменията да боравиш правилно с него. Не си готова за нещо такова.

Тя продължи нататък, сякаш той изобщо не бе проговарял.

— А фактът, че нямам опит, работи в моя полза. Ще кажа на Стефан, че съм прекарала известно време тук, в Сборището, но всички вие сте били прекалено добрички за мен. Ще му кажа, че искам да съм с онези, които могат да ми помогнат да увелича силата си и да съм им от полза. — Тя направи пауза. — В гимназията участвах в театралната група. Мога да го направя.

Тео я изгледа гневно.

— Не. Проклятие, дори и някой да ти помага като в „Моята прекрасна лейди“13 не може да те подготви за нещо подобно.

Тя се наежи.

— Ти не си ми…

— Достатъчно! — изрева Томас.

Стаята отново потъна в тишина.

— Съгласен съм с Тео — каза Томас. — Твърде опасно е.

Сарафина махна с ръка.

— Перфектно е. Имам по-добри шансове, от който и да било тук. Стефан вече благоволи да разговаряме лично. Трябва само да го убедя, че искам да стана вещица и съм сигурна, че той отново ще ме допусне.

Томас повдигна вежда.

— А Бей? Да не го забрави? Може би Стефан иска само да нахрани домашния си любимец Атрика с теб.

Сарафина поклати глава.

— Не, той каза, че ще държи Бей под контрол и далеч от мен.

Тео изсумтя.

— Наистина ли си мислиш, че Стефан има някакъв контрол над Бей?

Тя се обърна и го прониза с очи за един дълъг момент, преди да отговори:

— Нито пък ти, Тео. Никой няма. Или ще стоя тук и ще чакам Бей да дойде за мен, или ще се върна при Стефан и ще чакам там. Същото е. Но ако се върна при Стефан, може и да получа някаква информация, която да е от полза за Сборището и може би за цялото човечество. Толкова лошо ли е?

— Тук имаш мен, за да те защитавам, Сарафина — заяви Тео в отговор. Той се огледа из пълната с магьосници стая, всеки от които бе вперил поглед в нея. — Тук имаш всички нас, за да те защитаваме.

Част от нея искаше да отрече нуждата си от защита, защото, ако признаеше, че не може да води собствените си битки, я караше да се чувства слаба и крехка. Но Сарафина трябваше единствено да си спомни погледа в очите на Бей, за да затвори уста и да преглътне отрицанието.

Клеър, която седеше до нея, докосна коляното й.

— Всеки има нужда от защита срещу Атрика, Сарафина, дори великият и славен Теодосий Уинтърс. — Последните няколко думи бяха изпълнени със сарказъм. Вероятно Тео действаше на нервите и на Клеър.

— Значи вероятно Тео може да отиде с нея. — Това дойде от Мика. Всички се обърнаха да го погледнат. Мика разпери ръце. — Тео е имал малко директен контакт с Дъскоф, откакто е бил тийнейджър. Предимно е преследвал изменилите вещери и нарушилите закона магьосници, които не са били част от организираната им структура. Имаше малко спречкване със Стефан преди няколко седмици, но има земни заклинания за илюзия, които може да използва, за да промени външността си достатъчно, че да не бъде разпознат. Може и да успее да влезе с нея.

Томас стисна плътно устни и огледа Тео.

— Не знам.

— Не искам Сарафина да ходи там — изръмжа Тео.

— Това вече го разбрахме — отвърна остро Томас, потърквайки брадата си с ръка.

— Нека да обмислим възможностите си.

— Няма нищо за обмисляне — озъби се Тео.

Томас го стрелна със заплашителен поглед.

— Последно като проверих, ти не командваше Сарафина.

— Ти ми нареди да я пазя. Да я поставиш насред гнездо, пълно с вещери и в близост до дааеман, който има нездравословно увлечение към нея, не е като да я пазиш.

— Трябва да направим това, което е най-добро за Сборището — отговори равно Сарафина. — Ще направя всичко по силите си, за да помогна да победим тези, които биха наранили невинни хора. — Тя се обърна, за да погледне Томас. — Каза, че Мира не може да проникне през защитата на Дъскоф?

Мира заговори от другия край на стаята.

— Гладка е като стъкло и десет хиляди пъти по-здрава. Не мога да открия начин да проникна, нито пък земните магьосници успяват да я разбият. Обходих я цялата, всеки инч, но не намерих нито пукнатина. Сякаш не е правена от магьосници, сякаш може да е… е, не искам да го казвам, наистина, но може да е дааеманска защита. — Тя поклати глава. — Не мога да чуя нищо, освен ако не е казано извън стените на Дъскоф, а те много внимават да не се изпуснат.

Сарафина върна вниманието си обратно към Томас.

— Та по какъв друг начин можем да съберем нужната информация? Някой трябва да влезе вътре.

Томас не каза нищо в отговор. Само яростно се взираше в нея. Тя беше права и всички в стаята го знаеха, без значение колко не им харесваше.

Тео изруга под носа си.

— Вижте, дайте да оставим този въпрос настрана засега — рече Томас. — Ще го обмислим. Все още не казвам, че е добра идея, а само, че де нуждае от по-внимателно обсъждане.

— Не можеш да спечелиш война, без да поемаш рискове — добави меко Сарафина. — А това се очертава като война, нали?

Тео рязко обърна глава, за да я погледне, присвивайки тъмните си очи.

Магьосниците заизлизаха от стаята. Сарафина ги наблюдаваше как се разотиват, нищо че Тео стоеше до вратата и несъмнено я чакаше.

О, Божичко, конско.

— Това беше доста смело — провлачи Дарън с бостънския си акцент, седейки в креслото до нея. Имаше лъскава черна коса и козя брадичка, която го караше да изглежда малко дяволито.

— Смело да не е синоним на глупаво? — Ръцете й трепереха.

Боже, за какво се бе предложила доброволно току-що? Напълно побъркана ли беше? Тя беше чиновничка, работеща в кутийка вместо офис, професионалист по въвеждане на данни! Не беше Джеймс Бонд.

Дарън се засмя.

— Не, не го казах в този смисъл. Имах предвид, че мисля, че си храбра.

— Е, мерси. Може би ще кажеш нещо мило на погребението ми. Хей, между другото, съжалявам за загубата ти.

Усмивката му избледня.

— Имаш предвид въздушната магьосница, Емили. Тя беше член на нашето Сборище. Макар че живееше предимно с не-магьосници. Способностите й бяха толкова слаби, че се смяташе за нищо повече от човек с няколко зловещи способности. Не я познавах толкова добре.

— Имате ли някаква представа защо са били заинтересовани от нея, след като не е била особено силна?

Дарън поклати глава.

— Не. Наистина нямаме представа. — Той се намръщи. — Предполагам, че е била достатъчно уязвима, че да успеят да я заловят, затова са го и направили.

Сарафина кимна.

Тео се размърда до вратата и продължи да изглежда бесен. Разбира се, той винаги изглеждаше бесен. Дали не искаше тя да побърза, за да може да я смъмри?

Да бе, все тая.

Тя върна вниманието обратно към Дарън.

— Просто е странно — каза Дарън. — Не беше достатъчно силна, дори за да я използват в демонски кръг. Защо са я отвлекли, а след това са размислили и са я убили… — Той махна с ръка във въздуха. — Не знаем.

— Нищо от това няма смисъл.

Точно затова искаше да види какво ще може да измъкне от Стефан. За Емили. И за не-магьосниците, които биваха избивани из цялата страна, вероятно от дааеман просто за спорта.

Дарън се усмихна.

— Благодаря ти, че мислиш за нея.

— Разбира се.

— Може би, ако имаш малко свободно време по-късно днес, може да си вземем по чаша…

— Сарафина — прекъсна ги Тео, приближавайки се към нея. — Да вървим.

Сарафина отмести погледа си от Дарън и го фокусира върху Тео.

— Имаме ли ангажимент или нещо подобно, Тео? Не си спомням да съм си уговаряла такъв.

— Тренировки. — Тео изкара думата през почти заключената си челюст. — Ако ще се поднасяш на тепсия на Бей, по-добре да се уверим, че си с добра гарнитура.

Дарън се изправи.

— И без друго трябва да тръгвам. Беше ми приятно да се видим, Сарафина. — Той се обърна и кимна на Тео. — Тео. — На лицата и на двама им ясно се четеше мъжествено предизвикателство.

Тя и Тео гледаха как Дарън си отива. Тео затвори вратата зад него, после подпря ръка на обратната страна на вратата и проговори. — Завързваш нови приятелства както виждам.

— Ревнуваш ли?

— Разбира се, че не. — Гласът му бе рязък. — Флиртувай с когото си поискаш. Не за това съм бесен.

Сарафина се изправи.

— Виж, Тео, не съм дете. Разбирам, че се поставих в огромна опасност.

Тео гледа вратата известно време, преди да се обърне към нея.

— Не, Сарафина, ти току-що се обрече на смърт. — Той направи пауза. — Това ли искаш? Срещал съм много хора през живота си, които са го искали, съзнателно или подсъзнателно. Няма да те поставя в тази категория. Ти си… живот. Ти си хармония, смях и магия.

Тя примигна и се отдръпна пред страхопочитанието в гласа му. Беше почти благоговение. Добре, не бе очаквала такива думи. Челюстта й се отпусна малко, а ченето й увисна.

— Не го прави. — Той изруга тихо. — Оттегли предложението си. Стой далеч от Дъскоф.

— Не.

— Сарафина…

Тя го подмина на път към вратата. Нямаше никакъв начин да остане тук и да го остави да я накаже сякаш й бе баща. Той я сграбчи за раменете, докато го подминаваше, и я задържа.

— Остави някой друг да отиде — каза тихо той.

Но никой друг нямаше достъпа, който тя имаше.

— Не мога, Тео. — Цялото й тяло потрепери заради близостта му, спомняйки си целувката му. Това събитие бе неизличимо белязано върху устните й.

— Няма да те оставя да пострадаш.

— Тогава ела с мен и се увери, че няма.

Погледът на Тео се плъзна надолу по шията й. Пръстите го сърбяха да погали фините руси косъмчета по задната част на врата й.

Тя не гледаше към него; гледаше към вратата. Подсъзнанието й говореше. Сарафина искаше да е далеч от него. Челюстта й бе сключена, а очите — леко присвити. Тя беше бясна и той бе виновен за това.

Беше права, че е най-подходящият човек, който да се доближи до Дъскоф, но Тео не го интересуваше. Мисълта преднамерено да я постави в опасност караше всеки негов защитнически инстинкт да се задейства.

По някое време бе решил, че е негова задача да пази Сарафина, негова отговорност.

— Да, разбира се, че ще отида, ако и ти отидеш. — Той направи пауза. — Но няма да ме допуснат близо до Стефан.

Тя вдигна поглед към него.

— Но ще си близо до мен. Само това има значение.

— Стефан без съмнение те смята за красива. Това въобще няма да навреди на плана ти. Дори и да ме пуснат в Дъскоф, няма да мога да те пазя през цялото време, защото той ще се опита да те държи наблизо, а мен — надалеч. Ще те иска за себе си.

— Красива? — Тя премигна. — Ама че е странно да кажеш нещо такова. Защо мислиш, че Стефан би ме сметнал за красива?

Той не каза нищо и се постара да задържи изражението си под контрол. Мамка му. Да не би тази жена да не се беше поглеждала в огледало? Тя беше светлината в неговата нощ — светла кожа, коса и очи. Тялото й бе крехко, деликатно, но знаеше колко е издръжлива не само магически, но и физически. Обичаше противоречието в нея.

И беше дребна. Толкова дребна и слаба, че можеше да я вдигне без проблем. Сексуалните възможности, породени от разликите в ръстовете им, също не бяха подминати незабелязано. Бе готов да се обзаложи на всичко, че може да я повдигне, да я подпре на стената и да я изчука без никакъв проблем. По същия начин щеше лесно да я обръща, докато правят секс, поставяйки я на колене, за да може да я вземе изотзад почти без никакво усилие.

Мамка му, искаше му се да го пробва някой път.

Сарафина изви тънката си руса вежда.

— Пак ли замлъкнахме? — Тя направи престорена гримаса. — А се справяше толкова добре.

Той се отърси от фантазията, разиграваща се в ума му. Със Сарафина му бе трудно да държи мислите си фокусирани върху работата. Искаше я. Това желание се увеличаваше с всеки проклет ден и започваше да го разсейва.

Тя завъртя очи и се опита да се измъкне покрай него. Той затегна хватката си, взирайки се в нея. Думите за това колко красива я намираше просто не искаха да излязат. Не беше добър в казването на такива неща.

Както и да е, нямаше да го каже.

В отношенията им нямаше място за такива глупости. И все пак не можеше да я остави да си отиде. Останаха приковани така за няколко дълги мига.

Най-накрая Сарафина се изтръгна от хватката му.

— Боже, Тео, какъв ти е проблемът? Пусни ме.

Той я наблюдаваше как излиза от стаята и стисна юмрук, когато вратата се затвори подире й.

— Не знам какво да го правя — каза Сарафина на Мира. — Толкова е странен. — Отпи от студения си чай. — Как може толкова великолепен мъж да е толкова странен? Все едно е престъпление срещу природата или нещо подобно.

Тя, Клеър и Изабел бяха в оранжерията, седейки на една от масите в общата част след вечеря. Беше късно и мракът бе стиснал като в юмрук Сборището.

— Той е силен земен магьосник — отговори Мира, свивайки рамена. — Произхожда от цяла линия силни земни магьосници, доколкото съм чувала. Родителите му са били истински кошмар, а детството му е било доста буйно. А после и цялата работа с Дъскоф, когато е бил тийнейджър. Заради всичко това е малко различен.

Клеър отпи от питието си и каза:

— С Адам всъщност сме изненадани, че реши да останеш с Тео. Той е страхотен мъж и един от най-добрите хора, които да ти пазят гърба в битка, но през цялото време е толкова мрачен. Толкова е трудно да общуваш с него.

Мира поклати глава.

— Много обичам Тео, но не го разбирам.

Изабел прокара пръсти по кондензираната влага върху стъкления плот на масата и се заигра с капките вода, карайки ги да се въртят във въздуха и да изчезват. Фукла.

— С някои хора не трябва да имаш големи очаквания. Вземи каквото ти предлагат и се опитай да не изискваш от тях повече, отколкото могат да ти дадат. Там, където бях дълго време, хората трябваше да са с ниски очаквания. — Тя погледна Сарафина и се усмихна. — След това срещнах подходящия мъж.

Сарафина й върна усмивката.

— Не че планирам да се омъжа и да имам деца от Тео, но засега трябва да живея с него. Той е добър човек и така нататък, но просто… не знам. Предполагам, че ме интригува.

Нямаше начин да им каже за целувката й с Тео. И без друго беше само веднъж. Никога повече не бе показал, че има интерес да я целуне, а само към това да диктува поведението и изборите й. Това не минаваше при нея.

Клеър се засмя.

— Теб и половината други жени в Сборището.

— О, наистина ли? — отвърна Сарафина. — Не знаех. — Тя сви рамене и се засмя. — Макар че не трябва да съм изненадана, той е секси.

— И ги подбира — отговори Клеър. — Според Адам, Тео може да има която си иска, но, доколкото Адам знае, досега е имал само една любовница.

А Сарафина знаеше коя е тя.

— Ингрид.

Мира кимна.

— Беше дразнеща, но в сърцето си бе добър човек. Беше удар за цялото Сборище, когато бе убита.

— Беше една от заместниците на Томас, заедно с Джак — добави Изабел. — Беше истинска загуба.

Сарафина кимна.

— Веднъж ми каза, че всички жени, с които се е забърквал, някак си са свършвали мъртви.

Мира се намръщи.

— Това е интересно. Знам само за Ингрид, но Тео придава ново значение на думата „резервиран“. Не е лесен за опознаване.

— Да, това е сигурно.

— Та какъв беше Алекс? — попита Изабел.

— Алекс? Той беше… приятен.

— О! Приятен. — Изабел се ухили. — Извинявай.

Сарафина се засмя.

— Беше наистина хубав и дружелюбен, много мотивиран в кариерата си. Беше от този тип мъже, които приемната ми майка би нарекла „глава на семейството“. Отнасяше се добре с мен и почти никога не се карахме. Само че я нямаше тази… тази… — Тя се отнесе, търсейки правилната дума. — Тази искра. — Тя щракна с пръсти, карайки да пламне огън. — Разбирате ли?

И трите жени се засмяха.

— Да, мисля, че разбрахме — отговори Мира. — Тази искра, за която говориш, е доста важна за огнените магьосници.

— Алекс беше страхотен тип, но не трябваше да сме заедно. Просто не беше редно. Той не беше…

— Висок, тъмен и мистериозен? — допълни Изабел, хилейки се. — Мрачен и необщителен? Сложен и съвсем малко опасен?

— Хммм, звучи като някой, когото всички ние познаваме — добави Клеър с дразнещ тон.

Сарафина впери поглед в масата, оставяйки лека усмивка да премине по устните й.

— Можем ли да добавим раздразнителен, контролиращ, мълчалив, инат и неразгадаем?

Клеър кимна.

— Можем.

— Макар че разбирам какво имате предвид. — Сарафина сви рамене. — Може би. Или може би защото Алекс не беше магьосник. Нямахме общо в това отношение. Когато бях с него, не знаех, че съм магьосница, но някъде дълбоко в себе си винаги съм знаела, че съм различна.

— Честно, Сарафина — каза Мира. — Мога да го потвърдя, защото имах връзка с не-магьосник, преди да разбера, че съм въздушна магьосница. Просто не е същото с някой, който не споделяш в магическо отношение. Не казвам, че връзките с не-магьосници не се получават. В Сборището има някои, които се справят добре с тях, но мисля, че помага, когато има тази база на споделяне.

— Е, предполагам, че рано или късно ще разбера, след като започвам нов живот тук в Сборището, обръщам нова страница или каквото и да е. Може би накрая ще имам връзка с магьосник и ще имам база за сравнение.

Изабел се наведе напред и се ухили пакостливо.

— Може би ще имаш връзка с Тео.

Сарафина се отпусна назад в стола си със смях.

— Не мисля, че Тео търси нещо подобно. Сигурна съм, че не е така.

— Забелязах, че и Дарън те наблюдаваше днес. — Клеър повдигна вежда над ръба на чашата си.

Сарафина усети, че бузите й поруменяват, което имаше малко общо с вниманието на Дарън и доста общо с ревнивата реакция на Тео. Беше ли лош човек щом признаваше, че това й доставя удоволствие?

— Да, е, той скоро ще се върне в Бостън. Както и да е, сега имаме да мислим за по-належащи въпроси. Вероятно скоро ще се отправя към Дъскоф. — Сарафина се оттласна от масата и стана. — Така че по-добре да лягам. Тео мисли само за тренировки рано сутринта.

Жените й пожелаха лека нощ и Сарафина тръгна през оранжерията, усмихвайки се на себе си, а светлината по чакълената пътека трепкаше.

Явно Атрика бяха разрушили по-голямата част от оранжерията преди година и половина, както и голяма част от Сборището. Бяха използвали подарените от Итрай диаманти, за да ремонтират. Сега отново оранжерията бе прекрасно място, а Сарафина се радваше, че са успели да я спасят.

В този момент бе благодарна за много неща. Благодарна бе, че вече знаеше истинската си същност и имаше обяснение за лудостта на майка си. Това не правеше спомените по-леки за понасяне, но поне бяха по-малко объркващи. Бе благодарна и че завърза приятелства в Сборището. Клеър, Изабел и Мира бяха страхотни жени и бе лесно да говори с тях за новия си живот.

Можеше ли да разчита на Тео като приятел? Сарафина се намръщи. Не, той оставаше само загадка. И все пак бе благодарна за него, а също и на него.

Сборището вече бе тъмно, приготвяйки се за нощта. Коридорите бяха празни и знаеше, че Тео ще й чете конско задето е стояло до по-късно от необходимото. Тя забърза нагоре по стълбите и зави зад ъгъла на коридора, който водеше към апартамента на Тео, а в ума й се гонеха милион неща. Сарафина вдигна поглед и се закова на място.

Бей стоеше там.

Ченето й увисна, а мозъкът й даде на късо. Повече от три седмици бяха минали и нищо. Нямаше и следа от него. А ето го сега тук, между стените на Сборището.

И, съдейки по изражението на лицето му, този път нямаше да приеме „не“ за отговор.