Магьосническа ярост

6

Тео спря Харлито си пред дома на Сарафина, който се намираше в една стара сграда, превърната в жилищен блок. Той остави мотора на празен ход, докато Сарафина разплете ръцете си, обвити около кръста му и слезе.

Бяха вързали Гросет към нея за краткото пътуване до дома й и това сякаш му хареса. Тео не можеше да не забележи, че Сарафина изглеждаше сладко с каската, която й бе дал. Тя я свали и му я подаде.

— Забавно беше! — каза тя с вълнение в очите. Този израз на лицето й му хареса много повече от онзи на гняв или тъга, които го посрещаха по-рано.

Той загаси мотора и слезе.

— Качвам се горе, за да сложа защита. Понеже не ни е известно с какво толкова си заинтригувала Стефан, не се знае дали пак няма да те навести. — Като земен магьосник Тео можеше да поставя защити по-силни, отколкото на който и да е друг вид магьосник.

Сарафина изглеждаше притеснена.

— Искаш да кажеш, че лошите все още не са приключили с мен?

— Не знаем със сигурност. След похищението Стефан се покри, така че не бих се тревожил много. Защитата е само като предпазна мярка.

Тео обаче пропусна да спомене, че се надяваше Стефан да се покаже. Използваше Сарафина като примамка.

— Защита? Каква защита?

— Издигната магическа бариера, като периметър. Отблъсква някои видове хора или магьосници — зависи какво заклинание ще заложиш в нея.

— А-ха. А страшния демон?

— Един демон не би си правил труда да те преследва, след като има лесна плячка навсякъде около него. За Дъскоф обаче трябва да се тревожиш.

— Чудесно.

Заедно изкачиха стълбите до апартамента й. Когато стигнаха, Сарафина застина. Тео проследи погледа й и видя, че вратата беше открехната.

— Стой тук — нареди той. — И гледай кучето да не лае. — Той пристъпи внимателно към вратата, трепвайки при всяко скърцане на пода под краката му. С безплътния си хват той напипа няколко защитни амулета от запасите си и доотвори вратата.

Слънцето струеше през огромните прозорци в дневната и малката кухня, светлината му обливаше декоративните възглавници и светлите, шарени мебели в мека светлина и хранеше петстотинте цветя в апартамента й. Нямаше нищо нередно в малкото и уютно жилище. Домът й доста приличаше на нея — красив и приятелски.

Но вътре имаше някого. Тео усещаше нечие присъствие.

В коридора зад него Гросет нададе глас.

При звука на лая, една брюнетка излезе от кухнята, погледна Тео и изписка толкова силно, че той по-късно се закле, че е успяла да спука тъпанчетата му.

Сарафина се втурна покрай него и се метна в обятията на жената, която едва тогава прекъсна пронизителния си писък. Гросет подскачаше около краката й.

— Мария, всичко е наред! Добре съм — каза Сарафина.

Мария я държеше на една ръка разстояние, обелвайки няколко изречения на испански, преди да продължи на английски.

— Къде, по дяволите, беше? Толкова се тревожихме за теб — каза обезпокоено тя и погледна към Тео, а после към дрехите на Сарафина. — Не ми казвай, че си… си… — запъна се тя и замаха с ръце.

— А-а, Мария, това е Тео — прекъсна я Сарафина изчервена. — Тео, Мария. Тя е моя добра приятелка. Тео е… той е… — руменината на Сарафина се задълбочи още повече.

Мария го изгледа от глава до пети и женско разбиране се изписа по лицето й. Тази реакция му беше позната, макар че почти никога не я приветстваше.

Тео се обърна и погледна навън през прозореца, пречиствайки гърлото си.

— И така, как я караш, скъпа? — попита Мария. — Всички очакваха да се прибереш от Кентъки преди три дни. Когато не се появи на работа, Даниел много се притесни. Трябва да му се обадиш. Даже Алекс не е на себе си.

— Съжалявам, аз… — прекъсна Сарафина. Очевидно търсеше начин да обясни отсъствието си, без да разкрива истината, и, странно, не й достигаха думи.

Тео пристъпи напред и се усмихна. Сарафина затвори уста.

— Вината е моя. От известно време излизаме със Сарафина и когато видях колко я съсипа смъртта на приемната й майка, настоях да остави всичко и да тръгне с мен — обясни той и изчака малко, преди да продължи. — Даже не й дадох възможност да си събере багажа, което е и причината да носи моите дрехи. — Тео се приближи до Сарафина и я придърпа към себе си. — Нали така, захарче?

Сарафина се вцепени.

— А-а… — Той прокара пръсти върху студената кожа на ръката й — А-а… — повтори тя.

— Брей, Сарафина. От известно време? Не си ми казала. Какво стана с Алекс? Че вие с него скъсахте само преди две седмици! — ахна Мария и се ухили закачливо. — Да не би да си му изневерявала?

— От известно време ли казах? — попита Тео. — Истината е, че тъкмо се срещнахме. Просто имам усещането, че се познаваме от много време — доизясни той и я целуна по слепоочието. Сарафина се ококори. — Нали така, кексче?

— Мария… — каза Сарафина с половинчата усмивка на лицето. Тя се отскубна от Тео и отведе Мария до вратата. — Много съм уморена. Изключително съм ти благодарна за загрижеността. Много добра приятелка си. Веднага щом се пооправя, взема душ и се обадя на Даниел, ти ще си първият човек, с когото ще се свържа, и ще ти разкажа всичко.

Мария взе чантата си от малката синьо-червена масичка до вратата. — Добре, обещаваш ли да ми се обадиш? Можем да отидем да пием коктейли или нещо такова.

— Няма проблеми.

Мария пак я прегърна.

— Камък ми падна от сърцето, като научих, че си добре. Никога повече не прави така!

— Обещавам. Просто… се отнесох — извини се Сарафина и погледна крадешком към Тео. — Ъмм, харесваме се, така да се каже.

Мария се наклони напред и прошепна нещо в ухото на Сарафина, хвърляйки поглед към Тео. Сарафина изхихика нервно и Мария си тръгна.

— Благодаря. Нямах представа какво да кажа.

— Какво ти прошепна?

Тя се усмихна с блясък в очите: „Нищо чудно, страхотен е“.

Тео се прокашля и извърна поглед.

— Изглежда не те бива с хората, особено с жените. Жалко, защото… ами жалко си е.

— Жалко е, защото какво? — изръмжа тихо той и застопори погледа си върху нея.

— А-а, защото повечето жени сигурно те намират за доста привлекателен. Голяма част от тях биха се съгласили с Мария.

— Повечето? Това включва ли и теб?

— Вие да не… флиртувате с мен, г-н Уинтърс? — отговори тя и направи жест с главата си.

Той измърмори и й обърна гръб:

— Ще поставя защитата сега.

Докато изваждаше подходящите амулети от запасите си и ги поставяше на прозорците и вратите, Сарафина отиде в спалнята и се преоблече.

Защитата си дойде на мястото, точно когато тя излезе от спалнята със сгънатите му дрехи в ръка. Носеше тесни и износени сини дънки, които очертаваха дупето й, и синя риза с дълги ръкави, която се връзваше чудесно с цвета на очите й.

Не че обръщаше внимание на задника или очите й по някаква друга причина освен чисто по навик.

— Съжалявам, че нямах възможност да ги изпера — извини се тя и му подаде дрехите.

— Няма проблеми. Защитата е поставена. Ще държи настрана Стефан или когото и да било от Дъскоф — каза той, насочвайки вниманието си към книгата, която тя беше поставила на масичката за кафе. — Прочети я и ме потърси.

— О, това ми е първа грижа. Ще направя кана чай, може би нещо за вечеря и сядам да чета — изреди Сарафина и погледна към една малка масичка близо до кухнята. — Веднага след като преслушам петдесетте съобщения на секретаря си, сигурно всичките пълни с тревога.

Мамка му, наистина имаше петдесет и две оставени съобщения. Очевидно много хора бяха загрижени за Сарафина. Сигурно чувството беше приятно.

Той излезе от апартамента с намерението да слезе по стълбите и да се прибере вкъщи. Вместо това обаче се спря в коридора, за да я погледа. Не искаше да я оставя. Нещо го притесняваше. Имаше нещо странно в нея, нещо не на място, нещо, което разсейваше комфорта му.

— Защо ме зяпаш така?

— Зяпах ли?

Тя завъртя очи с досада.

— Знаеш ли, имаш силна нужда да поработиш над социалните си умения. Лека нощ, Тео — отсече Сарафина и тръшна вратата пред носа му.

Имаше нещо наистина изнервящо в нея.

Сарафина се мушна в леглото си, върху нейните чаршафи и положи глава на нейните възглавници, сгуши се и въздъхна. Беше почти идеално. Липсваше й само… Гросет скочи и се настани в краката й. Ах, сега вече беше идеално. Тя се усмихна и затвори очи.

Веднага в главата й нахлу образът на Тео. Усмивката й секна и тя поклати леко глава, мръщейки си.

Отново се опита да се сгуши и да се наслади на момента след последните няколко дни, изпълнени с ужас, но тишината не дойде. Нищо чудно. Книгата, която Тео й бе дал, стоеше на масичката до леглото. Беше прекарала целия следобед и цялата вечер четейки я.

Не беше приказки за сладки сънища.

Вещери — покварили се магьосници — и демони? Демони? Сериозно? И тя беше отчасти демон? Или поне създадена от магическите експерименти на някой демон. Всичко беше толкова трудно за вярване. И все пак беше почувствала силата вътре в себе си. Беше я овладяла. Знаеше, че всичко беше реалност, колкото й странна да беше тя. Земя, въздух, вода и огън. Тя беше огън. Центърът на силата й затрепери леко при тази мисъл. Да, има повече неща в небето и на земята, драги ми Хорацио, отколкото си мислиш с твоята жалка наука.6 Шекспир, убедена беше тя. От Хамлет може би? Не беше сигурна, но откъдето и да беше, беше истина.

Тя беше прекарала по-голямата част от вечерта в недоумение защо не беше по-изненадана от съдържанието на книгата и от това, което й се беше случило. По някакъв странен начин информацията, която беше получила, я допълваше. Винаги беше знаела, че съществува нещо повече и че тя беше нещо повече, но досега не беше знаела какво.

Като липсваща част от пъзела. Сега вече всичко си дойде на мястото.

Майка й беше луда — в това нямаше съмнение — но може би не чак толкова луда, колкото всички си бяха помислили.

Уф. Не можеше да си спомни за рождената си майка, без в стомаха й да заседне огромна буца. Както винаги правеше в този случай, Сарафина насочи мислите си далеч от нея — от жената, която я беше родила, а впоследствие се беше опитала да я убие. Всичко друго носеше твърде много болка.

А и на кого би му хрумнало, че мъжете също могат да бъдат магьосници? Винаги си беше мислела, че жените са вещици, а мъжете са… магове или вълшебници, или нещо подобно. Понятието вещица винаги й беше звучало по женски.

Определено нямаше нищо женствено в Теодосий Уинтърс.

Защо трябваше все за него да мисли? Той беше като някакъв вирус, от който не можеше да се отърве.

Истина беше, че се чувстваше по-добре със защитата около апартамента си. Трябваше само да се концентрира, за да я усети: здрава, силна, по-добра и от ров около замък. По ирония на съдбата Тео щеше да й помогне да заспи тази вечер.

Изпразвайки съзнанието си от съдържанието на книгата и образа на Тео, тя затвори очи. След смъртта на мащехата си, Сарафина си беше взела целия платен отпуск от работа и планираше да използва времето, за да събере мислите си. Само трябваше да помоли хазяина за отсрочка на наема. Ако дареше кръв или нещо такова, сигурно щеше да може да си позволи да купи храна за себе си и за кучето.

Пълен ужас.

Първото нещо, което трябваше да направи утре, беше пак да посети Сборището. Това означаваше, че трябваше да се наспи тази вечер.

Едва успяла да се унесе, тя се събуди от някакъв трясък, донесъл се откъм гостната. Гросет подскочи и започна да лае. Сарафина му направи знак да млъкне, за да може да чува.

Шумът продължаваше.

Цялата настръхнала тя отметна завивките и сграбчи бейзболната бухалка, която държеше отстрани на леглото. Все още не беше достатъчно уверена в уменията си с огнена магия, за да я използва като оръжие. Благодарение на защитата поне знаеше, че не може да бъде Стефан или някой друг вещер — е, или поне много силно се надяваше, — но можеше да е крадец. С нейния късмет, нямаше да я учуди.

С вдигната във въздуха ръка — знак за Гросет да остане на леглото — тя се приближи към вратата на спалнята. Той легна и прилепи глава към лапите си, скимтейки. Нещо издрънча в кухнята и Сарафина потръпна. Сякаш в жилището й имаше диво животно.

Тя надникна през вратата в тъмната стая. За нейно щастие тя беше любител на нощните светлини, така че се виждаше малко… достатъчно, за да усети, че тъмна и тромава фигура препречи пътя й към входната врата. Беше се надявала, че ще може да хване Гросет и да избяга. Премного бой или беж-ситуации й се бяха насъбрали за последните няколко дни, мерси. Този път тя предпочете беж.

Голямата фигура се обърна и закрачи към стаята й. О, не.

Сарафина се завъртя бързо с гръб, опрян в стената на спалнята и ръце, стискащи бухалката. Дъхът й излизаше на пресекулки, а нервите й бяха опънати до краен предел. Гросет беше заровил нос под лапите си — явно толкова изплашен, колкото господарката си. Боже, надяваше се, че няма да излае.

Между другото, каква беше тази миризма? Миришеше на нещо сухо и като че ли горчиво. Много странно. Не беше ли споменато нещо за тази миризма в книгата? Тя се опита да си спомни, при все че беше чела нещо за миризма, подобна на тази. Не идваше ли от… Цялото й тяло се разтресе, когато спомена я осени.

Магия на дааеман.

Демони.

Неканеният гост стигна при вратата и тя замахна силно и нависоко — целеше се в лицето му. Натрапникът само улови бухалката и започна да я люлее заедно с нея. Тя се блъсна в рамката на вратата и разтърсваща болка я прониза. Падна на задника си, зашеметена за миг. Гросет направо освирепя около краката на демона.

— Вае, Сарафина. Радвам се да те видя.