Магьосническа ярост

10

Докато течеше още една изморителна тренировка, Сарафина се обърна към Клеър.

— Къде е семейството му?

Клеър се снижи до покрития с подложки под, като държеше три топки във въздуха чрез своята магия. Тя беше жонглирала с тях, докато Сарафина се упражняваше да хвърля огън по определен начин, както Клеър я бе инструктирала. Вероятно двете заедно бяха по-добри от братята Ринглинг11.

Тя примигна:

— Кой? — Поглед пълен с разбиране преобрази изражението й. — О, имаш предвид Тео.

Сарафина кимна.

— Нашият Тео не говори много, сигурно си забелязала.

Клеър говореше със странен, много лек акцент, който хората може да предположат, че е холандски. Той бе свързан с живота и порастването на Юдай, досети се Сарафина. Беше трудно да се повярва, че Клеър всъщност говори свободно аемни, демонския език.

— Той не говори особено много за миналото или семейството си. — Клеър продължи. — Знам, че е отчужден от родителите си, откакто е бил тийнейджър. Не мисля, че Тео е имал добър живот с тях. Баща му е злоупотребявал с майка му и вярвам, че тя го е напуснала, когато Тео е бил юноша. — Тя повдигна рамо. — Не мисля, че има някакви братя и сестри, но просто не съм сигурна. Тео е сдържан. Не споделя много за себе си и е трудно човек да се сближи с него.

Сарафина се размърда и отмести поглед.

— Да, понякога хората, които са били пречупени, когато са били млади се затварят в самите тях спрямо останалата част на света, за да защитят несломената част от себе си. Трудно е за тях да рискуват, защото разбират колко много има да се губи.

— Звучиш сякаш говориш от опит. — Клеър говореше спокойно и нежно.

Сарафина се засмя.

— Предполагам, че когато майка ми се опита да ме убие в пясъчника на съседите ни, се квалифицира като събитие, съсипващо детството. Аз също се затворих в себе си, но моята приемна майка ми помогна да видя какво правех преди и го поправи. — Сарафина спря и преглътна, прилив на мъка за Розмари се появи, за да я повлече за миг. — Имах от кого да получа помощ. Не всеки получава това.

Клеър й даде малка, тайна усмивка.

— Аз също имах помощ.

Сарафина си помисли, че се отнася за Адам. Двамата бяха винаги заедно и очевидно обвързани и дълбоко влюбени. Имаше няколко двойки в Сборището обвързани по този начин, които караха хората около тях да усетят буца заседнала в гърлото си.

Един ден Сарафина искаше нещо подобно на това, което Клеър и Адам имаха. Подобно на това, което видя, когато Джак среща погледа на Мира от другия край на стаята, или когато Томас милва бузата на Изабел с опакото на ръката си, когато мисли, че никой не гледа. А връзка, като тази не влизаше в плановете й, поне не и в скоро време.

Сарафина върна усмивката си, весела, — може би и малко ревнива — заради щастието на другата жена. Това беше естествено. Всеки искаше да бъде обичан, нали? Дори и Тео изпитваше тази потребност да бъде обичан някъде дълбоко под всичката грубост.

— Можеш ли да ми кажеш какво се е случило с гърдите му, за да се получат всички тези белези? — попита Сарафина. Тя не можа да устои да зададе въпроса, просто не можеше.

— Дъскоф, кой друг? Ще му оставя на Тео да ти каже подробностите, все пак.

Сарафина повдигна вежди.

— Мислиш, че ще го направи?

— Мисля, че е привързан към теб повече, отколкото някога съм го виждала да се привързва към някого. Дори и с Ингрид.

— Ингрид?

— Огнена магьосница, която загина в кръвно заклинание, магия, извършена от дааеман Атрика преди около година и половина. Тео спеше с нея, но всъщност никой не знаеше дали е било повече от това. — Тя отмести поглед. — Чувствам се отговорна за смъртта й по такъв начин, защото магията на демона беше направена с цел да ме намери. Нейната смърт наистина дълбоко засегна Тео.

— Това е ужасно.

— Бяха… тежки времена.

— Аз не спя с него, нали знаеш.

Клеър погледна изненадано.

— Никога не съм си мислила, че го правиш.

— Добре, но ти каза, че Тео се е привързал повече към мен, отколкото е бил с Ингрид, с жената, която е спал. Аз не съм с Тео по такъв начин.

— О, съжалявам. Аз не исках да кажа, че мисля, че си с него.

— Просто искам да е ясно. — Сарафина махна с ръка към нея. — Аз оставам в стаята за гости и имаме различни бани. Никога не съм го виждала гол, добре, освен от кръста нагоре, и…

Клеър се засмя.

— Добре, аз го разбрах. Мисля, че някой протестира твърде много.

Сарафина усети по бузите си топлина.

— Аз просто искам да няма разни слухове, най-вече заради Тео.

— Ок, разбрах те — намигна Клеър. Обърна се и тръгна към вратата. — Ще се видим утре, Сарафина.

— Добре, до утре! — Сарафина махна с ръка и след това се плесна по челото, след като Клеър бе изчезнала. Тя не бе напълно сигурна дали не я убеди в това, че си падаше малко по Тео, а дали? Нее, не изобщо… Сарафина изтръпна.

Тя тръгна към изхода на залата повече от готова да си почине през нощта. През целия път до апартамента на Тео тя се мъмреше в движение, за всичките приказки относно спането с Тео. Колкото и да се опитваше да го отрече, колкото повече време прекарваше с мъжа, толкова повече тя си представяше какво ли би било.

Тео беше толкова горещ. Щеше да бъде по този начин и в леглото, нали? Каква ли трансформация биха претърпели между чаршафите всичките интензивни, страстни емоции, които изобилстваха под неговата постоянно мрачна повърхност? Само тази мисъл я накара да потръпне.

Тя беше чела, че някои елементи са привлечени един към друг. Въздухът и огънят се поддържат един от друг. Земята и водата, се подхранваха взаимно. Когато двама души, които вече са били привлечени един от друг, имат елементи, които се допълват взаимно, това караше привличането помежду им да се засилва. При земята и огънят нямаше нищо специално — привличането не се увеличаваше.

От нейна страна, това нямаше никакво ни най-малко значение.

Понякога, преди да отиде да спи през нощта си представяше какво би било, ако го целуне. Той имаше толкова чувствена уста, толкова пълни устни. Как ли щеше да се почувства при допира им срещу нейните? Какво ли щеше да изпита от неговите загрубели и силни ръце движещи се по най-интимните й места? Тя знаеше, от първа ръка от масажа, който Тео й беше направил, че той едновременно може да бъде нежен и силен.

Щеше ли да бъде от силно доминиращите в леглото, или щеше да й позволи да поеме инициативата?

О, Боже.

Тя спря пред вратата му, опитвайки се да успокои буйното изчервяване, което се разля по бузите й. Това бе проклятието на светлата кожа. Трябваше да контролира фантазиите си. Тео не й беше дал абсолютно никакъв знак, че има интерес към нея по този начин. Въпреки че каза предупреждението в кухнята, но, по дяволите, беше възможно и тя да не го е разбрала. Тогава беше вмъкнат и коментара за подходящото облекло.

Не, той не е привлечен от нея.

Тя влезе в празен хол. Гросет беше на обичайното си място на дивана. Сарафина остави чантата си на пода до масичката за кафе и отбеляза, че в апартамента беше много по-спретнато, откакто тя беше тук с него. Вероятно това се дължеше на комбинацията от разтребването на нещата и факта, че Тео е осъзнал, че не трябва просто да се съблича веднага след като влезе през вратата и да мята дрехите си насам — натам.

Не че тя имаше нещо против, ако той се съблечеше веднага след като влезе през вратата.

Тео се появи от коридора.

— Успешен ли беше урокът с Клеър?

Тя търсеше каишката на Гросет и кимна.

— Тя ме научи как да насочвам магията си, за да мине през щитовете на дааеман и как да отклонявам техните атаки.

Тео я гледаше как върви към Гросет с каишка в ръка.

— Аз вече го изведох.

— О, чудесно. Благодаря. — Тя остави каишката обратно.

— Мира „чу“ някои обезпокоителни неща. Оказва се, че въздушната магьосница, която бе заловена от Дъскоф е била убита.

Сарафина спря рязко.

— Наистина ли? Това е ужасно.

— Това е Дъскоф. Ако не могат да те пречупят, дрогират, или ако няма да им вършиш никаква полза в бъдеще, те убият.

— Но почакай. — Сарафина се обърна към него. — Защо не са я оставили жива? Имам предвид, че се нуждаят от магьосници на четирите елемента, за да съставят демонския кръг, нали? Защо не са я използвали за някой от тях? — тя прехапа устна, замислена. — Те не са я използвали, за да доведат Бей, защото така тя щеше да е мъртва преди много време, тъй като магьосниците в кръга са жертвани, за да изтеглят дааеман на Земята.

Но има вероятност да са я използвали, за да призоват втори дааеман, нали?

Тео оголи зъбите си в нещо, което Сарафина предположи, че би трябвало да бъде усмивка.

— Много проницателно. Томас смята, че това е така поради една от следните две причини. Или магьосницата не притежава достатъчно сила, да привлече достатъчно силен дааеман, или на тях не им трябва да съставят демонски кръг. Като се има предвид, че Бей е тук и никой не знае как е пристигнал, Томас клони повече към втората причина.

— Искаш да кажеш, че Дъскоф не са я държали жива, за да я използват в демонския кръг, тъй като вече са си имали демон.

— Да.

— Ние просто не знаем как се е озовал тук.

— Да.

— Звучи зловещо.

— Винаги е така, ако не и повече. — Той премести масичката за кафе в края на стаята, като че ли беше лека като перце. — Заради последните събития, искам да ми покажеш какво знаеш.

— Какво? Това да не е тест?

Той застана в средата на стаята с лице към нея.

— Да. Аз ще те атакувам и искам да ме обезвредиш. Искам да ми докажеш, че можеш да го направиш.

Тя огледа мебелите.

— Не трябва ли да правим това на тепиха?

— Наистина ли мислиш, че нападателят ти ще изчака, докато сте някъде на удобно място?

— Имаш право.

— Какво чакаш?

— Все още не си ме атакувал.

Той се втурна към нея. Да пресрещне два пъти по-тежък от нея мъж спуснал се през стаята към нея, беше достатъчно, за да спре сърцето й за момент. Тогава инстинктите надделяха, в резултат от обучението през последните две седмици. Тя не мислеше съзнателно, просто реагираше.

Премествайки се настрана, той мина покрай нея. Тактиката й не проработи. Тео я сграбчи през кръста, повдигна я въртейки в кръг. Въздухът излезе рязко от дробовете й и магията й избухна, преминавайки над тялото й, точно достатъчно далеч, за да не я изгори… но не и него.

Тео извика и я избута настрана, плата на тениската му пушеше. След миг отново беше над нея, аромата на земната магия изпълни въздуха. Гросет започна да лае. Точно когато сноп от сила се спускаше към нея, Сарафина залегна, удряйки пода, а миг по-късно вече се бе изправила на краката си.

Той я сграбчи отзад и се сборичкаха. Тя поднесе лакътя си към слънчевия му сплит, карайки го да грухти. После се завъртя на пръсти и изнесе дланта си към носа му, той се дръпна назад едва в последната минута, така че не го счупи. Той изохка и се извъртя настрани, като се спъна и падна полетявайки към ъгъла на стената.

Това, което твърдят, че големите момчета падали по-трудно, беше вярно.

— О, Боже мой! Съжалявам! — Сарафина се втурна отстрани до Тео и постави ръката си върху гърба му, като адски много се надяваше, че не го е ранила твърде зле.

— Предполагам, че премина теста — каза Тео, като притискаше с ръка главата си.

— Хайде, дай да видя. — Тя дръпна ръката от лицето му и видя, че имаше цицина в областта на челото. Тези видове рани на главата кървяха много, а тази не беше изключение. Тя ахна и прехапа долната си устна.

— Наистина съжалявам, Тео. Не исках да те нараня.

Тя го поведе към дивана. Гросет наблюдаваше и двамата предпазливо. Сарафина приглади назад косата му, разгледа челото и се намръщи.

— Помолих те да ме нараниш. Не се извинявай. Ти доказа, че моето обучение действително е направило нещо добро.

Тя се намръщи.

— Май доста те поударих.

Подобие на усмивка премина през устните му.

— Аз ти позволих да спечелиш. — Той улови и задържа погледа й. — Както и да е, това ти дава възможност да упражниш лекуването върху мен отново.

Сарафина утихна пленена. Това беше най-дългия поглед, което той някога беше отправял директно в очите й. Зениците му се разшириха леко, цветът се промени до по-дълбок, по-тъмнокафяв нюанс. Устните й се разтвориха и тя затаи дъх от интимността на момента. Тишината между тях изглеждаше натежала от възможности…

Следващото й изречение излезе почти без дъх, издишвайки въздуха навън, докато се взираше дълбоко в красивите му очи.

— Свали си панталоните.

Този натежал, богат, многозначителен, интимен момент пукна като балон.

Той примигна.

— Какво каза?

Умствено, тя плесна челото си. Брилянтно, Сарафина, брилянтно!

— Исках да кажа ризата ти, не панталоните. Ще се опитам да измия кръвта от нея. — Тя нададе нервен смях. — Защо ще те моля да си свалиш панталоните?

Той и даде възможно най-краткия намек за усмивка. Поради своята искреност, тя беше най-зашеметяващото нещо, което Сарафина бе виждала в последно време. В едно плавно движение, тялото му кипящо от сила, свали ризата си и й я подаде.

Смутена, тя се изправи и трескаво зачетка петното от кръв преди да пъхне ризата в пералната машина. Върна се с бинтове и дезинфектант.

— Позволи ми да почистя раната преди да започна с лекуването. Не ми харесва възможността да се стигне до инфекция там.

Тео кимна и тя седна до него. Сарафина вече беше свикнала да закърпва раните му. Не отне много време да почисти кръвта и да дезинфекцира раната. Едва тогава тя използва огнена магия, за да я затвори. В крайна сметка, дори нямаше нужда от бинтовете.

Тя се облегна назад и се възхити на делото сътворено от ръцете си за миг. Всичко, което бе останало, бе бързо лекуващи се розови ивици в плътта. По дяволите, тя ставаше все по-добра в това.

— Значи, убийството на въздушна магьосница е лоша новина, особено за самата магьосница на въздуха, но Бей не се е опитал да ни разкъса на парчета от цели две седмици. Броя това за добра новина.

— Аз не мисля, че той ще се опита да разкъса теб на парчета, Сарафина — Той замълча. — Поне не и веднага.

След тези думи Сарафина потръпна. Тя преглътна тежко.

— Не искам да лъжа за това, което мисля, че Бей иска от теб.

Тя повдигна вежди.

— Е, има си поговорка за неведението и блаженството…

— В света, в който живеем, заради незнание, единственото, което ще се случи е да те убият.

— И все пак, мисля, че ми харесваше повече, когато не говореше много.

— Аз говоря само когато има нещо, което си заслужава да се каже.

Тя кимна.

— Без режим на разговор за теб.

— Аз не харесвам повърхностните разговори. — Той се размърда. — Но ако ще се чувствала по-спокойна, бих могъл да опитам.

— Аз също не харесвам повърхностните разговори, голямо момче. Тя прокара поглед надолу по гърдите му.

— Така че, докато сме още на вълна избягване на подобни теми, искаш ли да ми кажеш от къде имаш тези?

Той погледна надолу към гърдите си.

— Дъскоф ги сложиха там. Те ме заловиха, когато бях тийнейджър и се опитаха да ме пречупят физически. Искаха от мен да им се подчиня, да стана един от тях.

— Как физическите изтезания помагат на каузата им?

— Отначало опитват да те съблазнят. До изтезания прибягват в краен случай. Върши работа като всичко останало. Те те пречупват напълно и те изграждат по тяхно подобие. Когато приключат с теб, ти си готов да им дадеш всичко. — Последва дълга пауза.

— Биеха ли те с камшик?

— Малко, но тези белези са направени предимно с върха на нож. Имаше един човек, който изпитваше удоволствие от причиняването на болка по този начин. Това го вдъхновяваше. — Челюстта на Тео се стегна. — Той имаше цял комплект от ножове, които държеше толкова остри, че дори не болеше, когато режеха кожата. — Той замълча. — Не и отначало, във всеки случай. Той обичаше да съставя модели върху хората, считайки се за истински артист.

Гадене разтърси стомаха й.

— Господи, толкова съжалявам.

— Свършено е и направено. Аз не гледам назад в миналото.

Хм, може би, но тя можеше да го чуе в гласа му — все още не изчезваше от него, във всеки случай. Те споделяха това бреме — на тежкото минало. Искаш да го забравиш, но не е позволено напълно да го оставиш зад гърба си. За това, тя го разбираше. Те споделяха обща връзка. Разликата между тях бе, че тя не бе позволила да се превърне в емоционално изплашена от миналото си. Тео също трябваше да го направи. Това беше достатъчно ясно.

Сарафина протегна ръка и проследи един дълъг и тънък бял белег пълзящ от рамото му към гърдите. Плътта му потръпна под нейното докосване, а дишането му бе почти твърде тихо, за да го чуе. Тя прокара дланта си по топлата му кожа и се наслади на стабилните и силни удари на сърцето му, което думкаше под ръката й.

— Какво си сторил с тези белези — направил си ги великолепни. Ти си ги преобразувал в нещо твое, собствено изкуство. Пипнал си раните и си направил нещо красиво от тях.

Тео я хвана за ръката толкова бързо, че я накара да ахне. Той се втренчи в нея.

— Не ме предизвиквай.

Той се изправи и тръгна към коридора.

— Да те предизвиквам ли? Какво искаш да кажеш?

Сарафина стана от дивана. Тео се обърна и тръгна към нея.

— Знаеш какво искам да кажа. Ти ме привличаш и го знаеш. Не ме предизвиквай. Това не е игра.

— Какво? — Тя поклати глава, объркана. Честно казано, когато проследи белега на гърдите му, последното нещо, за което си бе мислила бе за секс. Тя просто бе движена от неговите преживявания и белезите, които винаги носеше, за да му напомня. — Тео, аз не се опитвах да те предизвикам. Може би не трябваше да те докосвам. Прекрачих границата. Съжалявам.

— Не мога да бъда около теб без да те желая.

Той се извърна от нея, тръгвайки към коридора. Вероятно искаше да избяга в спалнята си. Бягаше далеч. Сарафина го последва.

— Тео, почакай. Ние трябва да поговорим за това.

Тео се завъртя и я бутна към стената.