Магьосническа ярост

20

Стефан бързо ги изведе извън града и около час и половина се движи на юг. На няколко пъти Сарафина си помисли, че Ерик ще се умори от новото изживяване и ще поиска да се върне в удобния си хотел, но той така и не изгуби ентусиазма си за преследването.

Явно късметът бе на страната на Сарафина, когато срещна този мъж. Единствената уловка беше, че Ерик бе не-магьосник — цивилен. Сарафина се надяваше само да успее да го опази от разкриването на нещо, което ще промени живота му и ще накара главата му да експлодира.

Щом слязоха от магистралата, следването на лимузината стана далеч по-трудно. Ерик се справяше с умението на агент на ЦРУ, поддържайки достатъчна дистанция, че от време на време да вижда задната броня. Беше странно да се види как от такъв символ на сила и престиж се пренасяш сред ръждясали каравани и сглобяеми къщи.

Дълбоко в сърцето на провинцията, лимузината пое по тесен, обрасъл път, който явно отвеждаше до обширно парче земя. Изглежда бяха достигнали крайната си цел. Тя потупа Ерик по рамото и го помоли да остави мотора в началото. Той спря и слезе.

— Сега какво? — Ерик се обърна към нея, а очите му бяха изпълнени с очакване.

— Следващата част трябва да свърша сама.

Той посочи към малката алея.

— Искаш да кажеш да отидеш там съвсем сама? Това може да не е безопасно.

Тя се усмихна.

— Мога да се грижа за себе си, но ти благодаря за загрижеността. И страшно много ти благодаря, че ме докара. — Тя му подаде ръка. — От тук мога да поема аз.

Той пое ръката й, стисна я, но след това я задържа.

— Как се казваш?

О, по дяволите. Разбираше погледа в очите му и бавното спускане на погледа му означаваше, че се чуди как ли би изглеждала гола.

Тя се поколеба, но все пак той я бе докарал чак до тук. Не беше подходящият момент да се държи грубо.

— Казвам се Сарафина.

— Ще се съгласиш ли да излезеш на кафе с мен някой път, Сарафина? Може да ми разкажеш всичко за мистерията около теб.

— Това е много мило, Ерик, и мисля, че си страхотен…

— Но?

— Точно сега не съм свободна да излизам на кафе, с който и да е.

— Не виждам пръстен, но има някой мъж, нали?

Той най-накрая пусна ръката й.

Тя сви рамене.

— Може би. — Сарафина хвърли поглед към алеята. — Трябва да вървя, Ерик. Благодаря ти отново.

Той обърна мотора и го скри навътре в храстите.

— А, не, скъпа, няма да те оставя. Отивай там и свърши каквото трябва да свършиш. — Той се настани под един дъб. — Ще съм тук, когато се върнеш.

Изпълни я облекчение, след като нямаше представа как ще се върне обратно до Луисвил. Това, да открие какво прави Стефан насред провинцията на Кентъки, бе отвлякло вниманието й от тази грижа.

Благодаря на Бог за южняците.

— Ерик, ти си добър човек.

Той й намигна.

— Може би съм толкова добър, че да те накарам да забравиш за този, който те спира да излезеш на кафе с мен.

Той се намести обратно с въздишка и затвори очи.

Тя се засмя и поклати глава, изчезвайки надолу по обраслия в зеленина път.

Алеята беше дълга.

Задъхвайки се, тя най-накрая стигна до края, където се намираше откритото пространство. Освен това сега избора й на пола и високи токове изглеждаше крайно незадоволителен. Разбира се, беше си представяла, че цял ден ще се наслаждава на климатика в Дъскоф Интернешънъл, а не че ще гони комари на полето, близо до криволичещата река Охайо.

Слънчевата светлина се отразяваше от тавана на автомобила в далечината. Придържайки се към линията от дървета, тя изкачи хълма, който скриваше долната част на колата и откри сграда.

Блестяща, лъскава сграда насред сечището.

Не беше къща; бе по-индустриален тип. И все пак нямаше нищо, което да й подскаже за какво точно бе предназначена. Сградата беше проста, неопределена и много не на място тук насред пустошта.

Бе късен следобед, клонящ към здрач. Късният следобед бе най-горещата част от деня и косата на Сарафина бе отпусната и тежко прилепнала за главата й. Тя събу обувките си и ги остави да висят от показалеца й, докато крачеше през хладната трева към сградата. Няколкото прозореца бяха закрити, но имаше врата в задната част. Разбира се, бе заключена. Стефан нямаше да крие някаква сграда чак тук и да не заключи вратите.

Възпрепятствана, Сарафина се завъртя, чудейки се какво да направи. Беше толкова близо до разкриването на това, което си бе наумил Стефан. Тя беше тук, само ако можеше да се приближи още малко. Дървета обграждаха сградата. В далечината, в подножието на хълма, бе реката. Не можеше да влезе в сградата, но това не означаваше, че не може да намери нещо около нея. Може би щеше да открие нещо, ако претърсеше околността.

Няколко часа по-късно Сарафина бе претърсила всеки сантиметър от имота и нямаше с какво да се похвали, освен с ухапвания от насекоми. Лимузината на Стефан все още бе паркирана отвън и никой не бе влизал или излизал от там.

Здрачът бе преминал в нощ, отнасяйки топлината от въздуха и оставяйки само хлад. Беше време да се връща към пътя и да се надява, че Ерик не си бе тръгнал. Щеше да се върне в хотела и да пробва нещо друго.

Сарафина отмести един клон и се отправи към пътя, а сърцето й бе натежало от поражението. Точно тогава зърна нещо, което бе пропуснала преди това. Имаше отвор под хълма, закрит от скалите. Няколко клона бяха сложени отпред и изглеждаха неестествено, сякаш криеха нещо.

Тя ги избута настрани и разкри малкият отвор в скалата. Стоейки насред сноп лунна светлина, който изтриваше цветовете на надвисналите скали, тя го огледа. Някой умишлено го криеше и съдейки по тръпката, която премина по гърба й, там имаше нещо много важно.

Имаше само един начин да разбере какво.

Разглеждането на пещери не беше в списъка й със задачи за деня. И все пак може би това бе единственият й шанс да я проучи. Отново обу обувките си. После, спускайки се надолу, влезе през отвора, молейки се да няма паяци или змии.

В другия си край пещерата бе достатъчно висока, за да може да се изправи. Вътре беше студено, тихо и тъмно като в рог. Протягайки ръка, тя запали малка огнена топка върху дланта си. Харесваше тази страна на магията си; нямаше нужда да си носи фенерче.

Графити покриваха каменните стени на пещерата, а върху песъчливия под се търкаляха няколко бутилки от бира. Въздухът миришеше слабо на марихуана. Вероятно затова клоните закриваха входа; може би предишният собственик на земята се бе опитвал да спре тийнейджърите да влизат в имота му.

Още един малък отвор отвеждаше в друго помещение. Осветявайки с огъня, тя видя, че навътре се простираха множество стаи. В някоя от тях, дълбоко навътре, капеше вода.

Изглеждаше като обикновена пещера. В този регион имаше много. В действителност Кентъки бе известен с тях. И все пак… имаше и нещо друго тук. Нещо повече. Можеше да го усети, да го почувства, полъх от мрачните дълбини.

Тя потрепери, а сърцето й ускори ритъма си. Нечие присъствие се усещаше в стаята при нея, нечие чуждо тяло излъчваше топлина и я сгряваше. Макар да не можеше да види, нито да чуе някого, знаеше го.

О, Боже, не беше сама.

Сарафина се обърна да си ходи и се блъсна в нещо твърдо. Огънят й изгасна. Тя изпищя, но нечия ръка затисна устата й, преди да успее да извика с цяло гърло.

— Аз съм.

Тео отмести ръка от устата й и за момент изглеждаше, че тя ще припадне, преди да успее да проговори отново.

— Тео, какво правиш? Не можеш ли да издадеш някакъв звук, когато се промъкваш зад някого в тъмна пещера? Съкрати ми живота с поне пет години!

— Издаването на звук би развалило идеята на промъкването, нали? Не бях съвсем сигурен, че си ти, докато не връхлетя отгоре ми. Можеше да е някой друг с твоя медальон. Както и да е, смятай, че съм ти отмъстил. И ти ме лиши от няколко години живот, докато те гонех из цялата страна.

Тя докосна медальона, който той й бе дал.

— Предполагам, че работи.

— Да. — Дъхът му погали бузата й и той я придърпа към себе си. — Радвам се, че те намерих в пещера в централен Кентъки. — Той зарови лице в косата й за момент, преди да отстъпи назад.

— Нали видя лимузината? Сигурно знаеш защо съм тук.

— Да, срещнахме Ерик надолу по пътя. Всичко, което каза, беше много просветляващо. Разбира се, по-голямата част беше за това колко си секси. — Имаше нещо в гласа му, което не си беше съвсем на мястото. Беше сух, грубоват и малко саркастичен.

— Ха! Чакал ме е. Какъв мъж.

Тишина. Тео не отговори, но тялото му застина. Този път мълчанието му говореше повече от всякакви думи.

— Ти ревнуваш! — Осъзнаването на този факт я заля като студена вода, събуждайки я и карайки я да ахне. — Ревнуваше, когато си помисли, че Дарън се интересува от мен, а сега Ерик…

— Не ревнувам.

Тя се изсмя.

— Да, Тео, ревнуваш. Познавам ревността, когато я чуя. Слушай, приятел, трябва първо да ми кажеш, че се интересуваш от мен, преди да имаш каквото и да било право да ревнуваш от други мъже.

Той я дръпна плътно до себе си и сниши устата си до нейната.

— А онези няколко нощи в леглото? Не показаха ли, че се интересувам от теб?

— Сексуално, може би. — Дъхът й заседна в гърлото. — Показаха ми, че искаш да ме чукаш и че се бориш с това, нищо повече.

— Да, искам да те чукам. — Той остави устните си да докоснат нейните. — Искам да те държа в леглото при мен цяла нощ, да те карам да свършиш толкова много пъти, че си нямаш и представа.

О…

Сарафина преглътна с усилие и се намести в хватката му.

— И какво те спира? — Гласът й излезе почти като шепот.

— Забравих.

Той захапа долната й устна, карайки цялото й тяло да настръхне, след това притисна силно устата си в нейната, горещо и гладно. Тео разтвори устните й и пъхна езика си вътре, издавайки тих звук, сякаш беше толкова вкусна. Накара я да потрепери.

Когато прекъснаха целувката, Сарафина дишаше тежко и едва стоеше на крака.

— Ъ, когато отидем в хотела или някъде с легло — всъщност и диван ще свърши работа, даже и фотьойл — ми напомни да ти напомня, че забрави.

Той се засмя тихо. За първи път го чуваше да го прави и това я изпълни с дълбока радост.

— Няма да ми трябва напомняне.

Тя чу движение извън пещерата. Стъпки. Тя застина.

— Няма проблем. Вероятно са Дарън или Томас.

— Томас е дошъл до тук?

— Тръгнахме към летището веднага щом самолетът ти излетя. Още щом разбрахме накъде те води Стефан, всички скочихме в първия самолет за Луисвил. От там последвахме медальона. Бяхме само на няколко часа след теб.

Тео я последва през изхода и излязоха отново сред нощния въздух.

Една ръка я сграбчи и й помогна да стане. Тя застана лице в лице с Дарън. Томас стоеше близо до него. Щом Тео мина, той постави ръка на кръста й и я дръпна настрани от водния магьосник.

— Има ли нещо там вътре? — попита Томас.

Сарафина поклати глава.

— Мислех, че има нещо, но може би е било само въображението ми. Мисля, че сама си изкарах акъла.

— Стефан е в сградата, нали? — попита Дарън.

— Да.

— Има ли още някого вътре с него?

— Шофьорът му и двамата бодигардове в лимузината бяха единствените други хора в колата. Не е спирал да вземе никого. Бей беше в самолета с нас…

— Какво? — попитаха едновременно Томас и Тео.

Тя кимна.

— И имам да казвам много за това. Както и да е, Бей се телепортира преди да се приземим. Изводът? Не знам, но вътре има още трима вещери, без да броим Стефан. Бей може и да е, а може и да не е вътре с тях.

— Мисля, че трябва да отидем и да разберем — каза Дарън.

— Мисля, че трябва да завлечем задника на Стефан обратно в Грибин — добави Тео.

Томас потърка брадичката си.

— И аз си го мислех. Няма по-добър момент от този. Можем да свалим тримата бодигардове и шофьора.

— А Бей? — попита Сарафина. — Ами ако Бей се е върнал при предполагаемия си господар и сега е вътре? Колко магьосници доведе със себе си?

Томас й се ухили.

— Страх ли те е, Сарафина?

— Да, по дяволите! И ако имахте някакъв здрав разум и вас щеше да ви е страх.

Дарън тръгна обратно към сечището.

— Да го направим.

Останалите мъже го последваха.

— Просто така? — Сарафина забърза след тях. — Сега веднага?

— Благодарение на теб имаме прекрасна възможност — рече Томас, вадейки мобилния телефон от джоба си. — Имаме елемента на изненадата. Няма да го пропилея. Да го хванем. — Поговори тихо с някого по телефона и после затвори. — Ще пратят моториста да се прибира и ще се срещнем пред сградата след две минути.

О, супер, магическа битка. Сарафина провлачи крака напред, очаквайки предстоящото с много по-малко желание от момчетата.

Нямаше защита на сградата, затова просто нахлуха. Стоманената врата лесно поддаде под крака на Тео, след като беше отслабена с малко магия. Томас направи същото и със задната врата. Планът бе да се срещнат по средата като заклещят в капан всички вътре. С магьосниците щяха да се справят.

Единственият проблем беше дали Бей ще скочи в боя.

Интериорът на сградата бе тъмен и странно пуст, но все пак горчивият аромат на безброй билки се усещаше във въздуха.

— Правят заклинания — промърмори на себе си Тео. — Това е земна магия, но във въздуха има още нещо.

Дарън вдиша дълбоко.

— Демонска магия.

Тео направи крачка напред, държейки Сарафина за ръка. По дяволите, никак не му харесваше това тя да е тук.

— Какво, по дяволите…

Нещо избухна в задната част на сградата, където стълби отвеждаха надолу в мрака. Джак и Адам, и двамата огнени магьосници, пристъпиха пред него, сини пламъци обгръщаха зловещо ръцете и торсовете им, за да осветяват пътя.

Тео си имаше собствено заклинание. Той запали малка, бяла орбита, която се носеше пред него и разсейваше мрака. Той направи знак на Сарафина, която си светеше с огнена топка в ръка, и заслизаха по стълбите.

Не искаше Сарафина да е част от сблъсъка. Щеше да й е за първи път като магьосница от Сборището, а все още не беше свикнала със силата си. Вярно, че, с няколко сътресения по пътя по време на тренировките й, накрая бе усвоила защитната магия, но й липсваше опит. Напрежение сковаваше раменете и гърба му при мисълта да я включи в битка.

Но в битка със Стефан Фошо, колкото и защитникът в него да искаше да я предпази, не можеше да я спре. Не можеше да я ограничава и да взима решения вместо нея. Все пак Сарафина бе показала, че може да се грижи за себе си.

Нищо от това обаче нямаше да му попречи да й пази гърба като ястреб.

Стълбите отвеждаха до дълъг коридор, който свършваше в кръгло пространство с още много коридори. Миризмата на билки ставаше все по-наситена с навлизането им навътре в сградата. Освен това сякаш слизаха все по-надолу в земята. Тео можеше да усети трептенето й, пулсирайки с кръвта му и карайки татуировките му да трептят.

— Мамка му — каза Адам, обръщайки се. — Това място е като призрачната къща на щата.

— Какво прави тук Стефан? — промърмори Джак.

— Тъмно е, в земята и се усеща променена земна магия. Мирише на дааеманска магия. — Тео направи пауза. — Тук правят заклинания с Бей.

Звукът от удар в пода и викове дойде от дясната им страна. Надигна се аромат от комбинирана магия на елементите, задушавайки всичко останало. Очевидно групата на Томас се бяха натъкнали на нещо.

Тео и останалите се втурнаха обратно до общото помещение. Светлина блесна в края на коридора, по който бяха поели. Още едни стълби.

По-надолу в земята.

Стълбите свършваха в голяма зала с циментов под и маси от неръждаема стомана. Битката вече беше започнала. Мебелите бяха строшени, масите преобърнати, билките смазани на пода. Въздушните магьосници — Клеър и Мира — бяха заети.

Миризмата на всички елементи се носеше тежко във въздуха, заедно с… заедно с…

— Не — ахна Сарафина до него. — Не може да бъде.

Но беше.

Стаята не бе пълна с вещери, призоваващи демонска магия с Бей, както предполагаха.

Стаята бе пълна с Атрика.