Магьосническа ярост

29

САРАФИНА ПРИТИСНА ДЛАНИ В ПОДА и повърна. Цялото й съзнание беше фокусирано върху този момент. Когато приключи, затвори очи, докато друга вълна от силно гадене премина през нея.

Миризмата в помещението не й помагаше. Миришеше на престояла кръв — остра и металическа — и букет от непознати, гниещи растения. Мястото, на което се бе появила изглежда излъчваше смърт и насилие. Когато раздвижи ръцете си, студена пръст и дребен чакъл се набиха по дланите й.

Атриканската част от Юдай. Това трябваше да е.

Изражението на лицето на Тео… Той беше разтърсен, изплашен. Как ли се чувстваше той сега? Сарафина не можеше да се осмели да предположи. Щеше да се чувства така, сякаш вината беше негова, сякаш той я беше провалил. Тео мислеше, че е провалил всички. Това щеше да го унищожи.

Сърцето й беше огорчено от това повече от всичко друго, дори повече от факта, че когато вдигнеше глава, щеше да се озове в един брутален извънземен свят, без надежда за спасение или бягство.

О, Боже, Гросет й липсваше толкова много. Нараняваше я като физическа болка в гърдите и стомаха й. Знаеше, че Тео щеше да го вземе веднага щом димът се разнесеше. Колкото и грубо да се отнасяше с домашния й любимец, тя знаеше, че той има слабост към Гросет. Малкото куче щеше да бъде добре. Но тя никога нямаше да може да зарови лице в топлата му козина отново.

И Тео.

Стисна очи и сълзите й закапаха по бетонния под. Сарафина не можеше дори да помисли за тази загуба точно сега. Болеше твърде много.

Както и да е, тя го беше загубила преди Бей изобщо да я залови.

Пристъпът на гадене избледня и тя се олюля на петите си, преценявайки ситуацията, в която се намираше, през заплетената си коса.

Примигна, не можейки да повярва на сцената, която се разкриваше пред очите й.

— Какво?

Бяха обратно в сградата в Кентъки, в стаята, в която се бяха били на живот и смърт със Стефан и Атрика.

Бей не я беше преместил на Юдай.

За един мимолетен момент се зачуди защо, преди вълна от невероятна радост да накара цялото й тяло да запее. Ако не беше на Юдай, имаше един тънък лъч надежда, за който да се държи. Еуфорията й угасна като свещ в торнадо, веднага щом видя сянката в ъгъла.

Използвайки един от прекатурените столове, за да се изправи, тя стана и грабна стара кърпа от една от масите, за да избърше устата си. Тъканта миришеше на билки.

— Какво правим тук? — Гласът й проехтя зловещо в голямото празно пространство и накара кожата по ръцете й да настръхне. Изпускайки кърпата, обви ръце около себе си.

Тишина.

Въздъхна.

— Виж, ако очакваш от мен да бъда кобила за разплод, да родя и отгледам децата ти, по-добре отговаряй, когато ти задавам въпрос, приятел.

Той премести погледа си от мястото, в което се беше загледал в далечината в някакво непознаваемо нещо и го спря върху нея. Цялата й храброст се изпари.

— Юдай не е като Земята за жените от Атрика. Не може да очакваш… уважение.

— Аз не съм жена от Атрика.

— Не и напълно, но носиш част от нас в ДНК-то си. Произхождаш от рода на Атрика, мога да го подуша в теб. Защо мислиш, че съм толкова привлечен от теб?

Имаше нещо толкова сбъркано в това последно изречение, че тя не можеше дори да започне напълно да го възприема. Имаше част от Атрика в ДНК-то си? Уау, това определено не беше комплимент.

Бей направи крачка към нея и тя неволно отстъпи.

— Ти носиш бледа следа, както и някои други от Сборището. — Той потупа носа си. — Това ми е специален талант.

Още една стъпка. И още една. За всяка една, която той направеше към нея, тя се отдръпваше с една. Знаеше, че вероятно сама се завира в ъгъла, но не можеше да се спре. Не искаше Бей по-близо от три метра от себе си, въпреки че той искаше да се приближи много повече от това.

Много по-близо.

Задната част на бедрата на Сарафина удариха обърната маса и тя почти се просна. Краката на масата изскърцаха по пода — шумно в иначе тихото пространство.

Сарафина забеляза паднал меч на пода и го грабна, държейки го между себе си и Бей. Неспокойно, тя се раздвижи около масата, за да увеличи разстоянието между тях.

Бей протегна огромната си ръка.

— Това не трябва да бъде неприятно, вае Сарафина.

Тя вдигна меча си и се засмя мрачно.

— О, възнамерявам да го направя адски неприятно, Бей.

— Може да се научиш да приемаш обстоятелствата, да приемеш мен. Надеждата ми е, че един ден ще го направиш.

— Имаш предвид действително да се науча да харесвам секса с едно чудовище, износването и отглеждането на малки дааемански деца? Сервирането на сурово месо за вечеря всяка вечер? Не мисля.

— Ти видя само войнственото поведение на Атрика, не нашия ежедневен живот.

— Представих си го и това ме накара да потръпна от отвращение. Как си играят децата Атрика? Като осакатяват малки животинки?

Очите му светнаха в червено и устните му се изтеглиха леко назад, разкривайки заострени зъби. Човече, тя наистина имаше нужда да се научи да пази мислите си за себе си.

Той извърна лице настрани и затвори очи. Когато се завъртя обратно, очите му вече не бяха червени. Както изглежда, беше овладял внезапната проява на темперамента си. Това беше добра новина за нея.

Той протегна ръка.

— Ела с мен, вае Сарафина. Толкова се красива, като човешко въплъщение на ангел. Майка ти те е нарекла подобаващо.

Тя стисна в ръце дръжката на меча.

— Защо все още не си ме завлякъл обратно на Юдай?

— Не мога, докато Стефан не ни даде това, което ни обеща.

— Елиумът.

Бей кимна.

— Не е глупав този вещер. Успя да ни манипулира добре, но ще получим най-доброто от него накрая.

Сарафина нямаше съмнения по този въпрос. Стефан беше глупав — или отчаян — за да се опита да контролира тази дааеманска раса. Заслужаваше всичко, което щеше да получи накрая.

— Стефан някак си спечели контрола върху единственото нещо, което цялата раса на Атрика така и никога не успя. Как го направи? — попита тя.

Бей се усмихна. Беше ужасяваща гледка.

— Любов.

— Какво?

Той направи жест към меча.

— Свали оръжието и ще ти кажа как успя да го направи.

Тя се поколеба, взирайки се в него.

— Няма да те нараня, вае Сарафина. Искам да бъдеш майка на децата ми, все пак. В Сборището, когато Стефан освободи магията, се изплаших за теб. Търсих те, докато не те открих, с намерението да те защитя.

Това имаше смисъл по един ужасяващ, преобръщащ стомаха, причиняващ гадене начин. Сарафина остави меча на пода до краката си, после се изправи и зачака.

— Когато вашият магьосник водач Томас Монахан и неговата жена бяха изтласкани на Юдай, преди тях дойде водачът на Атрика, наричан Аше. Хората и аемоните го познаваха като Еразъм Бойл.

Сарафина кимна.

— Той беше един вид военен главнокомандващ, нали?

— Много преди да бъде издърпан в дааеманския кръг от Дъскоф, той беше високо в йерархията на нашата войска, да. Както и да е, той беше в нашата версия на затвор за престъпления срещу нашите хора, когато беше издърпан на Земята.

Сарафина се опита да не си представи колко ужасяващи престъпления трябва да извърши, за да свърши един Атрика в затвора.

— Убиваше жени и деца за удоволствие — отговори Бей, вероятно правилно разчел изражението й.

Тя изкриви лице.

— Нямаше нужда да знам това. Значи Аше беше издърпан през демонския кръг и после какво?

Бей разказа историята, обяснявайки, че демонските кръгове, които правеха Дъскоф, бяха тъмна магия, кървава магия. Вещерите събираха силни магьосници от всеки от елементите и ги вкарваха в омагьосан кръг, който да извлече магията и жизнената сила от телата им. Това помогнало да се създаде врата между Земята и Юдай. През нея те призовали дааеман, който щял да им е подчинен, докато е призован.

Призованият дааеман винаги отговарял на емоционалните енергии на призоваващите вещери. Това означаваше, че Дъскоф винаги призовавали Атрика, не Итрай, Мандари или Сиари. В допълнение дааеманът винаги отговарял на силата на жертваните в кръга магьосници. Колкото по-силни били използваните магьосници, толкова по-силен дааеман бил призоваван.

Еразъм Бойл пристига на Земята от кръга, който е убита майката на Мира Хоскинс. Бойл бил изумително силен.

— Той живя тук, докато не намери начин за отваряне на портала, за да се завърне у дома — обясни Бей.

Сарафина кимна.

— Той уби шестима магьосници, за да го направи. — Тя знаеше историята.

Бей кимна.

— По време на неговото търсене на начин за завръщане на Юдай, той разви интерес към Изабел Новак, която реши да използва като последната магьосница, която да подсигури вратата. С цел да спечели вниманието й, Аше похитил Стефан Фошо от Грибин като възнамеряваше да го убие. Обаче Стефан го убеди да го пощади. Вместо това Аше и Стефан сключиха сделка.

Тя повдигна вежда.

— Сделка?

— Вещерът формирал съюз с Аше. Аше възнамерявал да се върне на Юдай, за да ни накара да формираме междуизмерно партньорство с Дъскоф, използвайки портала, който той беше отворил. Аше вярваше, че включвайки ни в това партньорство, ще ни убеди да пощадим живота му.

Сарафина поклати глава. Не разбираше.

— Но това не стана. Томас и Изабел раниха Аше преди да докуцука до другата страна и да бъде обезглавен от Итрай. Томас и Изабел бяха засмукани след него, защото порталът беше много нестабилен и са били там, когато Аше бил убит. Видели го. Аше никога не се свързал с Атрика, затова никакъв съюз не може да е бил формиран между Атрика и Дъскоф.

Бей се усмихна.

Сарафина се бореше с порива да му каже да спре. Усмивката на дааеман не беше нещо хубаво. Всички тези зъби не стопляха сърцето й.

— Права си — отвърна Бай. — Преди да умре, Аше поставил малко дааеманска магия на Юдай за Стефан, което позволи съобщения да бъдат изпращани напред и назад, чрез използването на въздушна магьосница. Аше обичаше хората си повече от всичко. Трябва да е смятал съюза с вещерите за нещо от полза за Атрика. — Направи пауза. — Действително, съюзът беше предимство и ще бъде дори повече, ако Стефан предостави елиума.

Сарафина се намръщи, опитвайки се да осмисли всичко това. Тогава си спомни за отвлечената въздушна магьосница от Бостън. Единствената, която имала достатъчно силна за да изпраща и получава съобщения. Жената, която бяха държали в плен за известно време и после просто я бяха убили без да се опитат да използват в демонски кръг.

Беше ли изпълнявала роля на техен телефон?

Сарафина примигна при този извод.

— Но как Стефан взе елиума? — Тя поклати глава. — В този ред на мисли, как отворихте врата между Земята и Юдай и дойдохте тук?

— А, това ни води към любовта. Стефан манипулираше Ру, Кае на Итрай и пазител на елиума, карайки го да вярва, че с Дъскоф са отвлекли Клеър и възнамеряват да я убият. По този начин Стефан го подмами да отвори портал на специално място. Щом го направи, Дъскоф бяха готови за него. Това беше капан, нали разбираш?

— Значи извлякоха елиума и убиха Ру?

Бей поклати глава.

— Не. Разбрах, че Дъскоф държат Кае жив за определено време и елиумът е незасегнат в него. Не знам как са направили това или къде го държат, но ни беше обещано тялото му и елиумът, щом изпълним това, което Стефан иска от нас.

— Унищожението на Сборището.

Бей кимна рязко.

— Да.

— Какво възнамерявате да правите със Стефан и Дъскоф, когато получите това, което искате?

Бей примигна.

— Ние си имаме чест.

— Това не е отговор.

— Атрика не приемат добре да ги да ги водят на каишка и да ги държат в подчинение. — Гласът му беше станал остър и очите му светеха в червено. — Стефан Фошо се саморазруши, търсейки отмъщение. Искаше го достатъчно силно, за да рискува живота си и затова вероятно ще го загуби.

— Ще убиеш Стефан, после ще вземеш елиума от Кае, ще се върнеш на Юдай и ще свалиш от власт Итрай.

Бей кимна веднъж.

— Ти ще видиш всичко това, защото ще се върнеш с нас… с мен.

Той пристъпи към нея и тя погледна надолу към меча.

— Ами ако откажа?

Той оголи острите си зъби.

— Не можеш. Магията ти е силна и си перфектна във всяко отношение да износиш децата ми. Ще се върнеш на Юдай и ще го направиш.

— Колко други съпруги имаш?

Той изглеждаше изненадан.

— Ти ще ми бъдеш единствената.

— Как ще износя децата ти? Кръвта ти е киселинна. — Мисълта за износването на киселинно дааеманско дете в корема й я накара да потръпне, да не споменаваме мислената картина на това как би се озовало вътре.

— Има начини — отвърна той спокойно. — Предците ни са имали деца от човеци в миналото с помощта на…

— Да, да, знам. Така са се появили магьосниците на елементите.

— Идеята е почти същата.

— Ами ако съм влюбена в друг?

Той изрева и Сарафина почти се подмокри.

— Не ми говори за любов. Любовта е за децата. Любовта само забърква хората в проблеми, както стана с Кае на Итрай.

Тя не можеше да спори за последното.

Той затвори очи за момент и си пое дълбоко, равномерно дъх, отново опитвайки се да контролира емоциите си. Бей се пресегна към нея.

— Сега ела. Нека се опознаем малко, докато чакаме.

О, не, по дяволите.

Сарафина грабна меча от пода и се затича към вратата. Беше прекарала цял ден изучавайки това парче земя; определено можеше да намери място, на което да се скрие.

Бей изрева отново зад нея. Ботушите му отекваха по бетона, докато я преследваше.

Само да беше по-бърза.

Мили Боже, това беше по-лошо от кошмарите, които имаше като дете. Чудовището в гардероба й беше истинско и искаше да направи много повече от това просто да я убие.