Магьосническа ярост

3

— Кой беше мъжът, който дойде в стаята ми миналата нощ? Едър мъж с пламтящи червени очи. — Думите излязоха учудващо спокойно, имайки предвид, че стомахът на Сарафина се клатушкаше като планина от желе. Вероятно изминалите няколко дни бяха притъпили усещанията й към непознати и смразяващи кръвта събития.

През втората нощ от отвличането й, един мъж беше влязъл в стаята й, докато тя бе спала. Бе се събудила, за да го види надвесен над леглото си, изучавайки я в мрака със зловещи червени очи.

Да, червени очи.

Беше твърде много. Твърде странно. Прекалено зловещо. Всичко това бе една крачка отвъд онова, което рационалният й ум би могъл да понесе.

Бе грабнала Гросет близо до себе си и бе изпищяла. Мъжът просто се бе усмихнал, бе се стопил в сенките и напуснал стаята. Всъщност изглеждаше така сякаш бе изчезнал, но това бе невъзможно.

След това тя бе вклинила един стол под дръжката на вратата и бе останала будна до сутринта. Днес бе изтощена, отвъд прага си на поносимост към странното и адски раздразнена.

Челюстта на Стефан се стегна за момент, а изражението му изглеждаше измъчено.

— Успокой се, Сарафина, сигурен съм, че просто е бил любопитен спрямо теб. Ще си поговоря сериозно с Бей и това няма да се случи повече.

Тя кръстоса ръце пред гърдите си.

— Ще си поговориш сериозно с Бей с червените очи? Чудовищните мъже с червени очи приемат ли, когато им говориш сериозно, Стефан? Подчиняват ли ти се? — Думите й бяха пропити със сарказъм. — Искам да изляза от тук веднага. Настоявам да бъда пусната на свобода.

Стефан се подсмихна сякаш тя бе сладуранка, което извиси кръвното й налягане до стратосферата.

— Имаше ли малко време да помислиш?

— Не искам да мисля. Просто искам да си вървя.

Тя тръгна към вратата, с Гросет по петите си. На две крачки пред нея пламна огън. Тя ахна от наситената горещина и се закашля, когато пушекът изпълни въздуха.

— Съветвам те да седнеш, Сарафина. — Сега смехът бе изчезнал от гласа на Стефан.

Победена, тя се отпусна срещу Стефан, в един стол с извита облегалка. Гросет скочи в скута й и оголи зъби към мъжа в отсрещния край на стаята. Най-накрая дребното кученце бе разбрало как стоят нещата.

Едва вчера целият й свят бе преобърнат с главата надолу и разтърсен като кокал между зъбите на Гросет. Бяха й оставили остатъка от първия ден, за да асимилира информацията. Вчера вечерта Брадли бе дошъл при нея и отново й бе показана магията вътре в нея. Брадли го бе направил по много по-внимателен начин, без да я издърпва от центъра на гърдите й, както бе направил Стефан.

Бе се научила как да изтегля нишки от силата си и да изпълнява задачи с тях, като да пали свещи и да изгася огъня. Можеше да прави всичко, което можеше и Стефан, но знаеше, че той я надминава далеч повече откъм сила и опит.

Тя помилва главата на Гросет.

— Ще ми трябва цял живот, за да свикна с идеята, че магията и магьосниците съществуват.

Стефан се размърда на мястото си.

— Намирам това трудно за вярване, имайки предвид младежките ти години. Трябва да си имала някаква представа.

— Единствената представа, която имах, бе тази, че майка ми е луда — отсече тя.

— Нито веднъж ли не си си помисляла, че, когато майка ти те е наричала вещица, тя може и да е казвала истината?

Сарафина наклони глава настрани.

— Какво, по дяволите, не ти е наред? Разбира се, че не съм.

Слабата усмивка на Стефан избледня. Той се наклони напред.

— Повечето магьосници, носещи проклятието, могат да го усетят някъде дълбоко в себе си.

Тя трепна. Как бе възможно от този коментар да я заболи? Не й пукаше дали е магьосница, „носеща проклятието“, нали? На този етап едва вярваше, че самата тя не е откачила. Изпълни я раздразнение.

— Виж, каза ми каквото трябваше да знам, показа ми истинската ми природа отвъд сянката на съмнението, сега е време да си вървя. Имам си живот, нали знаеш? Имам работа, към която трябва да се върна, сметки за плащане, приятели, които…

— Не си създадена за въвеждане на данни, Сарафина. — Той поклати глава. — Огнените магьосници не работят в кабинки, нито носят кафе на шефовете си. Остани тук с нас, за да ти покажем истинския ти потенциал, за да упражниш рожденото си право и да получиш всичко, което ти се полага.

Което й се полага? Очевидно тя нямаше чувството за дълг, което този мъж бе решил, че трябва да притежава.

Сарафина погледна надолу към Гросет.

— Виж, благодарна съм ти, че… — устата й се затвори рязко, докато търсеше правилните думи, — отключи тази неочаквана част от мен, но не ти дължа нищо, а не мисля и че света ми дължи нещо. Късметлии сте, че не се обадих на ченгетата. — Щеше да го направи, разбира се, но не беше от полза да му го казва. Държейки Гросет близо до гърдите си, тя се изправи. — Сега наистина си тръгвам.

Стефан се изправи, красивото му, любезно лице бе покрито от буреносни облаци.

— Няма да ходиш никъде. Длъжница си ни, Сарафина. Не ни карай да го правим по трудния начин.

Да, страхуваше се, че ще каже нещо такова.

Гневът й пламна. В отговор онова семенце на гореща магия, заровено в центъра на гърдите й, запулсира с новооткрита сила. Сарафина знаеше, че Стефан е огнен магьосник, който владееше силата на елемента като оръжие далеч по-добре от нея. Новородена, така да се каже, тя нямаше шанс срещу него. Но нямаше начин да остане тук, както и нямаше начин да се даде без бой. Тя остави Гросет на пода, така че да не пострада.

Доброволна и съвсем необработена, суровата огнена магия се надигна в нея, спускайки се по задната част на ръцете й.

Стефан застина, усещайки напора на магията й. Въздухът внезапно замириса на нещо топло, когато магьосникът пред нея позволи на собствената си сила да се надигне. Очевидно това бе кулминацията и те се готвеха за конфронтация.

Викове се понесоха извън стаята. Стефан извърна глава и Сарафина се възползва от разсейването.

Тя подхвана неумело, чудейки се какво, по дяволите, трябва да направи след това, когато неконтролируем порив на огън изригна от нея. Усещането бе сякаш беше привела оръдие в действие и не се бе прицелила добре. Пропусна мишената и се насочи към вратата.

Вратата избухна навътре, изтръгната от пантите по същото време, когато неконтролираният порив на огъня я удари. Сарафина извика от изненада, отстъпи назад, препъна се и падна по задник.

За един мъгляв, объркан момент тя си помисли, че магията й бе взривила вратата. След това се фокусира през пушека и видя тъмния силует на мъж — висок, мускулест, с дълга, тъмна коса и мрачно изражение на лицето.

Мъжът й хвърли поглед за миг. Дългата му коса се развя около лицето му заради силата на магическата битка, която се водеше зад него. Очите му бяха твърди и тъмни. В суровото му изражение се четяха контрол и сила. Знание — дълбоко и всеобхватно. Сарафина забеляза всичко това само за секунда и това спря дъха й.

Какъв нов кошмар бе този мъж?

Новодошлият се обърна и отклони агресивната атака на Стефан. Стаята избухна в хаос. Двама мъже се втурнаха през вратата след натрапника. Вместо да използва магия, за да се защити, той удари с юмрук единия в лицето, сграбчи го за предницата на ризата и го хвърли върху другия. След това се завъртя, за да се изправи още веднъж срещу Стефан.

Ароматът на нагорещен до бяло огън и тъмна, плодородна почва изпълниха носа й, докато мебелите се плъзгаха по пода и се забиваха в стените. Самият под се нагъна. Бе като битка на свръхестествени титани. Сарафина притисна Гросет до гърдите си и пропълзя зад преобърнатата маса, държейки треперещото си кученце близо до себе си и пожелавайки си адски силно това да се окаже някакъв наистина странен сън, подхранван от скръбта й. Всеки момент щеше да се събуди и да разтърси глава, казвайки си, че никога повече няма да яде студени енчилади преди лягане.

Но това не беше сън.

Викове, проклятия. Експлозии. Пукащ огън. Ставаше все по-горещо и все по-наблизо, докато плътен изблик на земя не изгаси пламъците.

Тишина.

Стъпки отекваха през останалата част от къщата. Викове в далечината. В стаята, където зад преобърнатата маса се криеха Сарафина и Гросет, не се чуваше звук. Нищо.

Може би натрапниците — които и да бяха те — бяха забравили за нея. Може би едрият мъж на вратата си бе отишъл. Може би това бе шансът й да се измъкне от тук.

Движейки се бавно, тя надникна иззад ръба на масата и видя само тлеещият огън в кошчето за боклук в другия край на стаята. Пушек се носеше във въздуха. Тя се помръдна още малко, напрягайки се да чуе още някакъв звук от вътрешността на къщата. Не знаеше кои бяха самопоканилите се и искаше да ги избегне. С нейния късмет сигурно бяха по-лоши от Стефан и пасмината му.

Движение. Завъртането на дълга, черна бърсалка за прах.

Мъжът все още бе там. Надничайки, тя го наблюдава как обикаля из стаята, безразличен към всичко, смъртоносен. Мускулестото му тяло изглеждаше напрегнато от желанието да убие нещо, без да има особено значение какво ще бъде то. Мъжът се обърна към нея и тя се скри обратно зад масата и затвори очи, молейки се да я подмине.

— Вещере.

Една ръка я улови за яката и я вдигна права. Сарафина изпищя и Гросет избухна във вълна от померански гняв. Той защрака със зъби и заръмжа към мъжа, който я бе заловил в големите си, потни, месести ръце — ръце, достатъчно големи, че да й прекършат врата за две секунди, забеляза с безпокойство тя.

— Кажи на кучето си да се успокои. — Думите излязоха дрезгаво, сякаш бяха изкарани насила от рядко използвани гласни струни. Мрачното му изражение стана още по-мрачно, веждите му се сляха по средата и линиите около устата му се задълбочиха.

Ако бе срещнала този мъж на улицата, щеше да се обърне и да тръгне в обратна посока само от чист инстинкт за самосъхранение.

А в момента бе хваната в силните му ръце.

Тя се изправи, треперейки от страх, отдръпвайки се максимално от него, доколкото позволяваше хватката му върху блузата й.

— Г-гросет, миличък, всичко е наред. Ш-шшш. Всичко е наред, миличък.

Гросет можеше да усети страха й и треперенето в гласа й. Той не беше глупаво куче и знаеше кога господарката му лъже. Лудата четка за прах само заджавка по-силно. Помераните не можеха да преценят размера. Мислеше си, че е ротвайлер.

Мъжът изръмжа и я издърпа напред.

— Идваш с мен, вещере. Бяхте много задушевни тук с Фошо. Това значи, че си специална и имаш да ни даваш информация.

Вещер? Какво, по дяволите? Какво беше вещер? Вещерът не беше ли мъжка вещица? Не можеше ли да види, че има цици, мамка му? Умът й се завъртя. Тъкмо бе започнала да приема идеята за магьосниците. Сега имаше и вещери?

— Виж, не съм…

Той я разтърси още веднъж. Беше достатъчно. Мозъкът издрънча в черепа й и тя рязко затвори уста.

— Тишина — озъби се той.

Мъжът я помъкна навън от стаята и Гросет ги последва, впивайки зъби в крачола на мъжа. Боже, беше я страх, че здравенякът ще го срита, убие, но единственото, което направи, бе да го влачи със себе си, сякаш малкото кученце изобщо не беше там.

Сарафина ахна при състоянието на къщата. Беше като бойно поле. Мъже и жени лежаха неподвижно на пода, отпуснати върху столове и маси. Някои пъшкаха и стенеха, лекувайки нараняванията си. Други отиваха до всеки от повалените, оглеждайки раните и връзваха някои като затворници.

Цялото място миришеше на магия. Сега, когато знаеше как мирише магията, тя можеше да разпознае отделните елементи. Заедно, те прогаряха носа й остро и горчиво.

Мъжът я дърпа през къщата, без да спре при никого, без да заговори никого, без да помогне на никого. Паниката й растеше с всяка нейна крачка. Нямаше начин да тръгне с този мъж.

Щом се сблъскаха с въздуха навън и слънчевата светлина блажено окъпа лицето й, спирайки смрадта от магическата битка вътре, тя се стрелна напред. Изтръгвайки се от него с рязко дръпване, тя грабна Гросет и мина предните стълби с един-единствен скок, приземявайки се докато тичаше.

Беше в отбора по атлетика в гимназията и очевидно не бе забравила нищо. Царевична нива заобикаляше къщата и тя успя да стигне до нея, възнамерявайки да се скрие между есенните стръкове.

Мъжът крещеше зад нея — вик на недоволство, който смрази кръвта й. Насили краката си да се движат по-бързо. Порив на сила раздвижи земята под краката й и тя извика, гмуркайки се в царевичната нива. Държейки Гросет плътно до себе си, сухите стръкове шибаха лицето и ръцете й, докато си проправяше път през тях.

Сарафина се стрелна надясно и после забави ход, вече движейки се внимателно, за да не прекърши стръковете и да му остави ясна следа. Лъкатушейки навътре и навън, напред и назад, бързо доколкото смееше, тя се загуби в нивата.

Но знаеше, че е плътно зад нея; можеше да усети присъствието му.

Нещо зад нея прогърмя и богатият аромат на обърната пръст изпълни въздуха. Земята зад нея се набразди, следвайки пътя й през полето като ракета с топлинно насочване.

Сарафина нямаше време да мисли, да диша, да направи каквото и да е. Земята под нея се разтресе, разтвори се и тя се строполи, пищейки. Гросет скочи от ръцете й и се приземи до нея, джавкайки като нещо рошаво и подивяло.

Тя бе легнала по корем, плюейки пръст, когато големите му ръце се затвориха около кръста й. Той я вдигна и я остави на крака. Бе покрита с пръст и експлодирали парченца от стеблата на царевицата. Бяха омазали лицето и дрехите й, бяха се заплели в косата й и се бяха забили в дланите й. Гросет се късаше от лай.

Намръщеният, спиращ сърцето поглед на мъжа се отмести от нея към кучето и той направи крачка към домашния й любимец. Сарафина скочи на пътя му, блокирайки пътя му към Гросет, и сложи ръка на гърдите му. Беше като да докосва скала — точно толкова твърдо и точно толкова студено.

— Махни се от него!

Той просто се протегна, сграбчи я за раменете и я отмести настрани. После взе кучето в ръцете си. Гросет — за изненада на Сарафина — не го ухапа. Разбира се, Гросет нямаше особено добър вкус за мъже. Беше го доказал, когато позволи на Стефан Фошо да го глези.

Мъжът не каза нищо, просто я улови за ръката и й отправи поглед, който казваше: не можеш да ми избягаш.

Да, добре, беше го разбрала.

Той я задърпа през стръковете към къщата.

— Тео — извика един мъж, когато излязоха от полето и навлязоха в предния двор на къщата. Рус мъж с къса коса на бодлички и крив нос се заклатушка към тях. — Отвеждаме в Грибин всички вещери, които събрахме.

Тео — здравенякът — я разтърси леко. Гневът накара челюстта й да се сключи и тялото й да застине.

— Тази имаше близка среща очи в очи със Стефан. Трябва да бъде разпитана.

О, супер, разпит. Забавно.

Русият мъж я огледа от горе до долу и се намръщи.

— Добре ли си?

— Страхотно.

— Не ние сме чудовищата тук.

— Успяхте да ме заблудите. — Тя изплю думите.

Русият мъж върна погледа си на Тео, игнорирайки я многозначително, и кимна към нея.

— Чаровница е.

— Да. Някаква следа от въздушната магьосница?

Мъжът с кривия нос поклати глава.

— Без успех. Скрили са я добре. Дори Мира и Клеър не могат да чуят нищо.

— Мамка му.

— Да. Можеш да отведеш тази във вана. Ще се видим в Сборището. — Той се обърна и закрачи обратно към къщата, където на вратата го чакаше красива жена с дълга, къдрава, тъмна коса. Тео я повлече напред, а тя се дръпна от него и отсече:

— Спри да ме докосваш. Докосни ме отново в този живот и, кълна се в Бога, ще свлека плътта от костите ти. — Не че знаеше как да свлече плътта от нечии кости, но, леле, звучеше внушително.

— Не бягай.

— Няма да бягам, гений. — Тя погледна многозначително към Гросет. — Държиш кучето ми за заложник.