Магьосническа ярост

30

Усещането за стиснатото гърло на Стефан между ръцете на Тео беше приятно. Особено след като действието спря фрази като „Бей отведе Сарафина на Юдай“. Тези бяха думите, които той не искаше никога да чува и не можеше да повярва, че са истина.

Стефан се ококори и задраска по ръцете на Тео, бе под твърде много натиск, за да може дори да си помисли да призове огъня. Така или иначе Тео беше въоръжен с много земни заклинания, които парираха огъня. В играта на „Камък, ножица, хартия“ с магия на елементите, силната земна магия обикновено побеждава огъня.

Те бяха някъде близо до Оранжерията. Във фоайето, Атрика и Дъскоф все още водеха битка с магьосниците на Сборището. Синята топка все още изстрелваше искри от крадяща силата магия. Дори толкова навътре в сградата, Тео трябваше да ги избягва от време на време.

Главната му грижа беше да се увери, че Стефан няма да преживее деня.

— Много жалко, че отпрати домашния си любимец демон, нали, Стефан? — Тео изръмжа. — Изглежда се нуждаеш от някой, който да те защити от мен.

Две огромни ръце се озоваха на раменете му и го дръпнаха назад. Тео падна тежко на една страна, докато Стефан кашляше и се давеше. Поглеждайки нагоре, Тео имаше половин секунда, за да види Атрика, стоящ над него, преди да се наложи да се претърколи, за да избегне заряд от демонска магия.

Предположи, че бе прибързал с приказките.

— Убий… го — изпъшка Стефан, държейки се за гърлото и гледайки към Тео с присвити очи.

Тео хукна, грабвайки меча си от пода и изправяйки се лице в лице със своя демоничен противник, един тромав блондин от Атрика, който изглежда се забавляваше от звука на хрущящи кости, все едно това бе част от неговите хобита.

Атрика се засили към него, събирайки сила, а Тео се премести надясно, избягвайки един взрив и замахвайки с меча си. Той удари целта си — бедрото на демона. Раната се разтвори и зацвърча. Киселинната кръв закапа, докато създанието ревеше от болка. Очевидно този не беше взимал каплиума, който щеше частично да го защити от медта. Това беше самонадеяно от страна на дааемана и много добра новина за Тео.

Дааеманът се възстанови бързо обаче и му нанесе удар, хващайки Тео около кръста с рев и завъртайки го наоколо, за да го блъсне в стената. Силна вълна от болка премина през тялото на Тео. Киселинната кръв на демона закапа върху бедрото му и го накара да извика.

Изгаряща агония прониза дълбоко кожата му.

Хващайки дръжката на меча здраво, той го вдигна и замахна настрани към главата на демона. Атрика го освободи и се обърна залитайки. Тео се свлече на пода за момент, после се принуди да се изправи, за да се бие отново.

Магията се надигна бързо и силно и Тео се премести настрани, избягвайки мълнията, която последва. Тя изгори дупка в стената точно там, където беше стоял точно преди миг.

Тео се завъртя и замахна с острието си, пропускайки за малко главата на дааемана. Преди още Тео да успее само да си поеме дъх, дааеманът го повдигна с две ръце и го задържа над главата си, сякаш не тежеше нищо.

Стефан се изтегна на стълбите с усмивка на лицето си, докато Атрика се опитваше да строши Тео на две като суха вейка. Гръбнакът на Тео изпука и той изрева от острата болка.

Богове, Сарафина. Трябваше да й каже какво чувстваше към нея, когато имаше този шанс.

После мисълта изчезна, заменена от червена мъгла от болка, когато Атрика го прекърши на половина.

Бей я залови в гората. Той се стовари върху нея, претъркулвайки я в листата под един висок бор. Игличките се забиха в кожата й, но това беше леко досадно в сравнение с разярения, червеноок Атрика, който я притискаше към земята.

Как можеше да се надява да победи същество, което имаше способността да влияе на времето и пространството? Тя нямаше ни най-малък шанс за успех.

Избутвайки тази негативна мисъл от съзнанието си със здравословна доза ярост, тя се бори с него, като си представяше как всеки скандалджия в бар би го направил — удряйки, ритайки, викайки. Предположи, че беше горе-долу в безопасност. В края на краищата нямаше да нарани майката на бъдещите си деца, нали?

Ръцете му стегнаха горната част на ръцете й и огромното му тяло я закова неподвижна.

— Спри. — Той изръмжа. — Не ме принуждавай да направя нещо, за което ще съжалявам.

— Не можеш да ми причиниш нищо по-лошо от това да ме отведеш от моя свят и да ме принудиш да съм с теб, Бей. За мен това е по-лошо от смъртта!

— Мога да убия този, когото твърдиш, че обичаш. Мога да го направя, докато гледаш. — Той оголи зъбите си. — Това ще ми достави удоволствие.

Тя стана абсолютно неподвижна.

— Не го закачай. — Думите излязоха тихи и треперещи от ужас. Прозвучаха толкова слабо, колкото се чувстваше самата тя.

— Ако това е необходимо, за да те пречупя, ще го направя. — Той отново изръмжа, приближавайки се до лицето й. Тя искаше да се дръпне от вонята на дъха му — изгнило месо, — но се възпря с усилие.

— Защото възнамерявам да те пречупя.

Тя се бореше срещу него, но безрезултатно. Мъжът беше по-тежък от нея.

— Копеле. — Това беше покъртително, но беше единственото, което можеше да направи. Стомахът й се превърна в парче замразено тесто.

Контролирайки се достатъчно, за да извади спринцовката от ножницата, тя я вдигна, заби иглата дълбоко в него и натисна буталото. После задържа дъха си.

Моля те, нека проработи.

Бай се засмя.

— Кае Сарафина, за глупак ли ме мислиш? Научих се от грешките на предшественика си. Поех достатъчно каплиум, за да се защитя дори при директно инжектиране на омагьосана мед.

Е, това беше просто чудесно.

— Мисля, че е време да затвърдим връзката си. — Лицето му се спусна към нейното.

В съзнанието й това се преведе като… е, нещо много лошо. Дори не можеше да се мисли за думата, щом се отнасяше до това същество.

Това не се случваше.

Тя направи това, което Тео й бе казал да не прави никога. Издърпа рязко голяма част силата от седалището й и я взриви между себе си и Бай, използвайки техниката, на която Клеър я научи, за да минава покрай естествените щитове на един демон, докато в същото време се защитава от магическия рикошет.

Огънят направи дъга, избутвайки Бай назад. Миризмата на горяща дааеманска плът я накара да се задави и този път тя не можа да го потисне. Търсейки меча си, тя се изправи, за да избяга, докато имаше възможност. Залитна, падна, хвана се с една ръка за някакви мъртви листа и се изправи. Гърдите й сякаш горяха.

Бей се търкаляше по гръб, стенейки, сякаш изпитваше силна болка.

Болката преви и нея. Залитайки и падайки на земята за втори път, тя изпъшка в агония, стискайки гърдите си и пълзейки няколко мига, преди да си наложи да се изправи на крака. Тя даде всичко от себе си и вероятно нямаше да е достатъчно. Сарафина си наложи да тича, въпреки че й се виеше свят. Всичко, което искаше на този свят, беше да припадне, но припадането сега щеше да осигури падението й. Стискайки меча, тя тичаше през гората, водеща към пътя. Беше късен следобед, все още бе светло навън. Може би щеше да стигне пътя и да спре кола. Веднъж да бъде в компания на човек, можеше да се спаси.

Може би.

Обувките й скърцаха по клонките и листата, докато тичаше напред в нейната посока, опитваше се да не мисли за може би случващото се в Сборището. Опитваше се да не мисли за онова, което може би се случваше с Тео.

Едно ридание се откъсна от нея. Всичко, което можеше да направи сега, беше да се концентрира върху бягството от Бей. Трябваше да действа поетапно.

Точно когато стигна до малката пътека, която водеше към главната част на пътя, чу нещо да изпуква зад нея. Изведнъж, Бей беше там. Беше се пренесъл от последното си местоположение до тук, вероятно досещайки се накъде се бе насочила. Лицето и ръцете му бяха лошо изгорени, материята на ризата му беше набръчкана и стопена. Въпреки това можеше да види, че той вече се лекуваше.

Това копеле.

Той се пресегна към нея, но тя развъртя меча си първа. Върхът на острието разряза гърлото му. Киселинната кръв бликна, но не беше достатъчно дълбок разрез, за да го повали. Всичко, което постигна, беше да го разяри.

Бей застина за момент, слисан, ръката му беше на гърлото му, кръвта се стичаше между пръстите му. После се втренчи в нея и изръмжа ниско.

Сарафина отстъпи и се спъна в един паднал клон. Използвайки върха на меча си върху земята, за да запази равновесие, тя продължи да отстъпва. Бей се приближи до нея, силата се събираше около него като черен облак.

Дааеманска магия пращеше и искреше в пространството около тялото му. Сарафина беше сигурна, че това беше достатъчно, за да я убие на място. Може би беше решил, че тя беше по-голяма беда, отколкото си струваше.

Силата изригна и Сарафина прелетя настрани, буквално скочи във въздуха, сякаш решила, че може да лети. Приземи се грубо и се претърколи далеч от дааемана, изправяйки се на крака и все още стискайки меча. Слава на Бога за всички тренировки на Тео. Всеки сантиметър от тялото я болеше.

Беше избегнала убийственият заряд, но Бай все пак я връхлетя. Кръвта му закапа върху гърдите й и тя изкрещя, борейки се срещу него. Беше сякаш се опитваше да пребие тухлена стена. Тя заби пръсти в окото му, което за щастие не беше като тухлена стена — беше меко, крехко и уязвимо. Бъркайки дълбоко, тя имаше предимство.

Бей изви и я отблъсна. Тя скочи на крака и завъртя меча, забивайки го дълбоко в него. Дааеманът изрева и я удари с опакото на ръката си. Сарафина отново се просна на земята, болката изригна през лицето й.

Атрика я последва, гледайки я сякаш възнамеряваше да я разкъса и то напълно без помощта на магия.

Виждайки възможност да приключи това още сега, Сарафина заби меча си под ъгъл нагоре. Бей падна тежко върху върха му, инерцията му заби дръжката по-дълбоко в тялото му, отколкото Сарафина можеше да се надява да я забие сама.

Тя пусна дръжката, когато Бей се отмести от нея, острието все още беше дълбоко забито в него. Той се стовари настрани. Тялото му помръдваше и потръпваше, ниски стенания излизаха измежду тънките му бели устни. Кръвта течеше от раните му, образувайки тъмна и димяща локва в прахта.

Сарафина също лежеше на земята, дишането й беше бързо и плитко. Болка се беше появила в седалището й и се беше усилила от нараняванията от битката — киселинно изгаряне, натъртванията и разрезите, които претърпя. Нямаше място по нея, което не я болеше и кръв — нейната собствена — капеше по ризата и панталона й.

Магията й беше спряла, изчезнала. Способността й да участва във физическа битка също беше изчезнала. Ако Бей не беше мъртъв, ако направеше някакъв чудовищен ход от филм на ужасите и станеше сега, щеше да е свършено с нея.

Когато Бей не помръдна повече и не издаде звук, тя се насили да се изправи. Примъквайки се до него, тя видя, че медното острие беше все още забито в стомаха му. Кръвта беше покрила раната на гърлото му. Очите му бяха отворени, но невиждащи.

Сарафина знаеше от книгата на Мика, че Атрика изпадаха в кома, ако бяха лошо ранени. По този начин лекуваха лошите рани и се възстановяваха. Беше ли Бей в една от тези лекуващи коми сега?

Единственият начин да бъде напълно сигурна, че е мъртъв, беше да му отреже главата, но мечът беше в тялото му. Реши, че може да отиде и да вземе друг от сградата. Имаше още много в мазето.

Боже, не искаше да му реже главата. Всичко, което искаше, беше да припадне.

Тялото й протестираше във всеки момент, докато вървеше обратно към сградата. Не искаше, но трябваше да го направи. Това беше единственият начин да се увери, че той никога няма да се върне за нея отново. Единственият начин да си осигури спокоен сън.

Като наближи сградата, си спомни пещерата. Когато беше в нея, тя усещаше, че нещо — някой — беше там вътре с нея. По това време беше решила, че е само въображението й, после Тео се беше появил и се бе разсеяла.

Влезе в сградата и намери друг меч. Без много да му мисли, тя взе и едно фенерче. Не можеше да направи повече от мъждукане на огън точно сега.

По пътя навън, тя се обърна към пещерата и спря, обмисляйки възможностите си. Нещо в това място я измъчваше непрестанно.

Пещерата не беше далеч от сградата, а тя нямаше достатъчно енергия, за да се върне при дааемана, да го обезглави и после да се върне.

Какво да прави? Да обезглави демона или да проучи пещерата? Решения, решения.

Знаейки от книгата на Мика, че има малко време преди Бей да се събуди от комата си, ако изобщо беше кома, тя се обърна и тръгна към пещерата. Вероятно беше нищо, но трябваше да провери — без значение колко много не искаше да изследва пещери днес.

Влезе в пещерата и се отправи към кухините, правейки няколко завоя тук-там. Имаше само един път, тъй като коридорите бяха достатъчно големи само за една възрастна магьосница. Единственото хубаво на това да бъдеш в отвратителна, влажна пещера беше, че ако Бей излезеше от комата си преждевременно, нямаше да може да я намери. Лошото беше, че почти очакваше да се натъкне на мечка или друго диво животно тук, или по-лошо — куп мъртви тела или нещо подобно. Това беше територия на Дъскоф в крайна сметка.

Накрая тя достигна по-голяма пещерообразна стая. Побърквайки се до този момент и не намирайки нищо освен скали вътре, тя се обърна да си върви. Точно тогава светлината от фенерчето й улови нещо на една от стените.

Тя спря и се обърна, осветявайки предмета още веднъж. Приличаше на… ковчег. Нечий ковчег.

О, по дяволите, не.

Сарафина се поколеба за момент. Съзнанието й й казваше да се приближи, но тялото й крещеше да се маха бързо.

Съзнанието й победи и тя принуди тялото си да се подчини.

Не беше стигнала толкова далеч, за да не разследва нещото, което беше възбудило сетивата й. Очевидно, това бе нещото, за което беше влязла тук.

Пристъпи по-близо и по-близо до лъскавия черен ковчег, надявайки се, че капакът няма да се отвори и вампир или нещо друго да изскочи от него. Наистина, щеше да издъхне на място.

Докато се приближаваше, бръмчащ звук стигна до ушите й. Обхождайки едната страна, тя освети с фенерчето долната част на ковчега и видя електрически кабели, прикачени за нещото и влизащи направо в каменната стена.

Е, това беше странно.

Смръщена, тя се доближи и докосна месинговата дръжка отстрани. Може би не беше ковчег все пак. Беше доста голям за ковчег, освен ако човекът вътре не беше гигант. Или…

Дааеман.

Итрай?

Ру.

Мисълта я подтикна да отвори горната част. Тя не помръдна. После видя ключалките отстрани. Отвори ги и студен полъх се разнесе от ръбовете на горната част — като от сух лед.

Събирайки смелост, в крайна сметка тя беше убила Атрика без чужда помощ — е, може би, — тя отвори нацяло капака.

Вътре лежеше мъж. Несъмнено беше висок над два метра, широкоплещест, рус, с изваяно, красиво лице. Беше дааеман. Сарафина би се обзаложила, че бе намерила Ру, липсващият Кае на Итрай.

С него щеше да намери елиума.

Единственият проблем беше, че дааеманът и елиумът бяха дълбоко замразени.