Магьосническа ярост

15

Желание премина през тялото й, когато устните му се затвориха около зърното й. Тя се заизвива под него и той сграбчи китките й с широката си ръка, преди да ги притисне към матрака над главата й. След това накара тялото й да се извие към него, снишавайки уста отново към гърдата й.

Езикът му проследи всяка издатина и вдлъбнатина, всяко възвишение и извивка, докато тя едва успяваше да запази тишина. Никога не бе свършвала само заради нечий език върху зърното си, но Тео скоро щеше да я накара.

След това той направи същото и с другата й гърда.

Тя раздвижи ханша си върху леглото. Гледката на тъмнокосата му глава, обработваща тялото й, и усещането от дългата му копринена коса, галеща кожата й, бяха достатъчни, за да я подлудят.

— Тео — промърмори тя. — Убиваш ме. Това е… това е…

— Аз, който те карам да свършиш.

Той премести ръка между бедрата й, откривайки клитора й през дрехите. С перфектните, точните движения, той направи няколко кръгчета около него, използвайки шева на дънките й, за да потърка набъбналото, чувствително място. Удоволствие премина през тялото й, извивайки гърба й като дъга. Тео я преведе през него, карайки го да продължава още и още.

Оргазмът отлетя нежно и бавно, оставяйки Сарафина с чувството сякаш костите й са се размекнали.

— Тео — прошепна тя. Той освободи китките й, така че тя поднесе лицето му към своето. Боже, искаше да му върне жеста. Нямаше търпение да сложи ръце на тялото му.

Но изражението му беше напрегнато, а бе сигурна, че нейното е отпуснато и изпълнено с очакване. Странно бе как сега можеше ясно да разчете емоциите му. Маската му бе напълно изчезнала — изпепелена — заменена от мътно море от напрегнато желание и гняв.

Сарафина вдигна глава, изведнъж осъзнала голотата си, която не бе забелязала допреди миг.

— Тео, какво не е наред?

— Не исках да стигаме толкова далеч.

Е, по дяволите, тя искаше да продължи.

Сарафина се надигна на лакти.

— Ти го започна, не аз. — Звучеше като седемгодишна, но не й пукаше. Той й бе дал да го опита и сега тя искаше още от него. Вината си беше негова.

— Знам го. Очевидно, колкото и да се опитвам, не мога да ти устоя. — Той стана и обу долнището на анцуг, след което седна на ръба на леглото и прокара ръка през косата си. — А после миналата нощ така ме изплаши, че се побърках. Днес трябваше да те докосна.

— Тогава ме остави и аз да те докосна.

— Това не би било добра идея.

Сарафина се изправи до седнало положение, прикривайки се с одеялото.

— Виж, Тео…

Телефонът на Тео иззвъня от хола. Той го взе и изръмжа „Да“ в микрофона.

Тя се просна обратно на матрака, докато Тео говореше с тих, но твърд тон на който и да беше от другия край на линията. Последва тишина.

Тя вдигна глава и видя Тео да стои до вратата.

— Томас иска да говори с нас.

Тео стоеше до прозореца в далечния край на библиотеката в Сборището, стараейки се да не хвърли нещо към простиращото се от пода до тавана стъкло. Знаеше, че това се задава. Още щом Сарафина го бе споменала на Томас, Тео знаеше, че той ще приеме предложението й.

Томас Монахан бе добър човек, но Сборището винаги бе на първо място. Би изложил на риск Сарафина, за да получи информация.

Без да му мисли.

— Значи, въпреки че Бей я атакува тук, в Сборището, ти си съгласен да я изпратиш обратно в Дъскоф. — Тео говореше, без да се обръща с лице към Томас и Сарафина. Гласът му бе суров. Точно сега можеше единствено да се взира напред и да впрегне цялата сила на волята си, за да не потроши нещо.

— Не и за дълго. Искам да отиде само за ден или малко повече, а ти да отидеш с нея — каза Томас.

— Искам да разбера какво иска Бей от мен. — Сарафина контрира Тео с войнствен тон.

Тео изсумтя.

— И си мислиш, че Стефан ще ти каже?

— Може и да го направи, ако му предложа нещо в замяна. Знае, че съм била в Сборището. Мога да му предложа информация.

— Не си готова за това. Миналата нощ го доказа.

Сарафина въздъхна.

— Тео, Бей ще дойде за мен по един или друг начин. Няма къде да се скрия, няма къде да избягам. Предпочитам да го направя по своя воля.

Тео се обърна с лице към нея. Миналата нощ го бе накарала да осъзнае точно колко е загрижен за нея. Това го побъркваше — да я наблюдава как се отправя право към гнездо на черни мамби15.

— Знаеш ли поне къде са сега Стефан и Дъскоф?

— Ню Йорк — отвърна Томас. — Стефан се отправи към щабквартирата след нападението над фермата. Ще трябва да отидете там.

— От къде знаеш?

— Мира. Не може да чуе нищо през защитите, но забелязва, когато Стефан се насочи нанякъде и се озовава зад стените на Дъскоф. Тя го усеща и той го знае. За съжаление няма да направи гаф, макар че Мира ще е там, ако го стори.

— Ще вляза с нея. Ще си подстрижа косата и…

— Няма да го направиш! — Това дойде от Сарафина. — Няма да ти позволя да си отрежеш косата, Тео.

— Не съм сигурен, че ще мога да направя достатъчно силна магия, за да я прикрия.

Сарафина поклати глава.

— Няма начин. Знам, че там складираш голяма част от магиите и заклинанията си. Няма да ти позволя да намалиш силата си заради мен.

— Предпочитам да помогна да те опазим жива, отколкото да разполагам с цялата си сила. — Той размисли. — Ще поработя върху заклинанието днес и ще видим дали мога да направя нещо. Ако не успея, косата ще си замине.

— Направи го — рече Томас. Той прокара ръка по собствената си коса, вързана на тила. Косата му, също място за съхранение на силата му, бе отрязана на Юдай от Итрай. — Отнема страшно много време да порасне отново. Така или иначе, искам ви и двамата на самолета утре сутринта.

На следващия ден сарафина, заедно с Тео, изкачи стълбите на висока гранитна сграда в Манхатън. На големия знак пред небостъргача пишеше „Дъскоф Интернешънъл“.

Сарафина потрепери, виждайки от първа ръка колко добре се бяха установили вещерите в човешкия свят. Дъскоф Интернешънъл бе седалището на компания, доскоро притежавана от семейство Крейн, преди да стане собственост на несъмнената алчност на Стефан Фошо. Цената на акциите стигаше до небето. Сарафина не знаеше почти нищо за света на бизнеса, но дори тя бе запозната с всичко това.

Кой би повярвал, че заседателната зала седят вещери? Преди три седмици и тя не би повярвала.

Вчера бяха поели към Ню Йорк и се бяха настанили в знаменития Хотел Индиго в Сохо. Томас Монахан имаше местенце тук в Ню Йорк, но оставането там не се подлагаше на въпрос. Не бяха сигурни дали Дъскоф не държат мястото под наблюдение, но вероятно бе точно така. Гросет бе оставен в Чикаго, заедно с Клеър и Адам.

Тео бе успял да сътвори убедителна илюзия за себе си. Само преди час в хотелската им стая Сарафина го бе наблюдавала как изпи вонящата смес и със страхопочитание бе гледала как действа.

Очевидно магиите за илюзия не бяха лесни за правене. Само земни магьосници силни като Тео, Томас и Мика, тримата най-силни в Сборището, можеха да ги сварят.

Недостатъкът бе, че тези магии бяха крехки и траеха само двадесет и четири часа. Утре по това време магията щеше да престане да действа и каретата щеше да се превърне отново в тиква… не че тялото на Тео би могло да се сравни с тиква. И нямаше как да се направи отново, карайки те да изглеждаш по съвсем същия начин. Беше само с еднократно действие, подходящи повече за кратка промяна, отколкото за шпионаж.

Положителната страна бе, че промените бяха впечатляващи.

Тео не бе успял да създаде илюзията, че косата му е по-къса, но сега бе различен цвят — почти толкова светло руса, колкото нейната. Кожата му също бе по-светла, не толкова като мургав италианец, колкото като обичащ зимата скандинавец.

Магията го бе накарала да изглежда по-нисък и не толкова широкоплещест… както и не толкова агресивен. Бе омекотило жестоките, мрачни черти на лицето му, заобляйки изсечената линия на челюстта му и правейки устните му по-тънки, а устата му не толкова изразителна. Бе изгладило челото му и отпуснало строгото смръщване на веждите му. Ирисите му сега бяха сини, променени от чифт обикновени цветни лещи, но очите му все още разкриваха океанът от емоции в него. Зловещо бе как Тео не приличаше на себе си. И все пак строгостта и сериозността му изглежда някак се излъчваха през покриващата го магия, разваляйки илюзията за безобидност, към която се стремеше.

— Още в началото ще се постараят да ни разделят — каза тихо той, когато достигнаха стъклената двойна врата. — Ще си сама, но аз няма да съм далеч.

— Какво да правя, ако се опитат да ме убият?

— Отвръщаш със същото. Имаш огън. — Той направи пауза. — О, и викай много силно.

— Страхотно — промърмори тя, когато отвориха вратата. И защо, по дяволите, се бе предложила доброволно за това? А, да, тя беше най-добрият шанс на Сборището за информация.

По дяволите, и тя самата искаше да я получи.

Лобито беше лъскаво и пълно с хора в бизнес костюми. Изглеждаше като всяка друго бизнес сграда във вторник сутрин, оживена от общуване и с тежкия аромат на алчност във въздуха. Очевидно не всички служители бяха вещери. Много от нисшестоящите бяха не-магьосници, които не знаеха нищо за делата на този другоземен конгломерат. Удивително.

Приближиха се до бюрото на рецепционистката. Тя най-вероятно беше вещица. Сарафина почти усещаше горещината, която идваше от нея — огън. Двамата охранители, които стояха до бюрото, също бяха вещери. Тя бе млада червенокоска — пасващо на елемента, който владееше. Охранителите ги изгледаха с подигравателни изражения, вероятно разпознавайки ги като сходни с тях магьосници, но все пак не от техния калибър.

Рецепционистката вдигна поглед към тях, когато приближиха, а на малкия й нос бяха кацнали чифт стилни квадратни очила. На табелката с името й върху бюрото пишеше „Белинда“.

— Мога ли да ви помогна?

— Искаме да се срещнем със Стефан Фошо — отговори Сарафина. Специално за случая се бе облякла в черна, вълнена рокля на „Ралф Лорън“ и подхождащи й обувки с отворени пръсти на „Прада“, всичките осигурени от Томас Монахан. Беше вдигнала косата си високо и доста време се бе занимавала с грима си. Знаеше, че изглежда така, сякаш мястото й е тук. Само ако приятелите й от Боулинг Грийн можеха да я видят сега.

Белинда примига.

— Имате ли насрочена среща?

— Не, той не ни очаква.

Рецепционистката изсумтя деликатно.

— Да не мислите, че се среща с всеки? — Деликатното презрение явно бе естествена част от гласа й. Тя отново огледа Тео бавно и обстойно като жена, която оценява мъж. От израза на лицето й можеше да се отсъди, че й харесва. Искра на напълно неуместно собственическо чувство пламна у Сарафина.

Сарафина се усмихна сладко и се приведе леко напред.

— Ще се срещне с мен. Кажете му, че Сарафина е тук.

Белинда я изгледа мръснишки.

— Имате ли фамилия?

Сарафина наклони глава леко настрани и изпърха с мигли няколко пъти.

— Наистина ли мислите, че с име като Сарафина е нужно да го давам? Стефан ще знае коя съм.

Рецепционистката нацупи устни, но се пресегна за телефона.

— Тук има някаква южнячка на име Сарафина, която казва, че господин Фошо ще я приеме незабавно. — Последната дума бе изпълнена със сарказъм. — Тя е с господин… — Тя покри телефона с ръка и се обърна към Тео. Изведнъж си бе надянала ослепителна усмивка. — Какво е вашето име?

— Джеймс Ануар. — Той направи секунда пауза. — Ние сме от Чикагското Сборище.

Жената подскочи леко и пребледня, а усмивката й изчезна.

— Вие сте магьосници от Сборището?

— Засега. Това сме дошли да обсъдим с господин Фошо — отвърна Тео.

Човекът в другия край на телефона каза нещо и Белинда хвърли поглед на Сарафина, след което се обърна настрани и заговори тихо в микрофона. Постави слушалката обратно на мястото й и ги погледна.

— Кажете на оператора в асансьора, че отивате на тринадесетия етаж.

Те й благодариха и се отправиха през претъпканото фоайе към редицата асансьори в другия край. Когато влязоха в един от тях, Сарафина забеляза, че тринадесетия етаж дори не беше във възможните опции. Тео без съмнение го бе знаел, след като бе участвал в голямата битка в тази сграда от преди няколко години, когато с един въздушен порив Мира Хоскинс бе запратила Уилям Крейн през прозореца на последния етаж.

Тя хвърли поглед на Тео, който стоеше до нея в асансьора, със стиснати пред себе си ръце. Злобният му поглед бе забит в тила на асансьорния оператор — вещер. Тео бе бил тук и преди… и бе убивал тук и преди. В момента, въпреки маскировката си, изглеждаше така, сякаш иска да убива отново.

Като някаква странна шегичка, песента на Мерилин Менсън „I Put a Spell on You“16 звучеше за фон — асансьорната версия на музика. Чудесно, просто чудесно.

Качиха се няколко етажа над тринадесетия, оставиха двамата не-магьосници, които бяха в асансьора, а после се върнаха на желания етаж.

Вратите се отвориха към лоби. Още едно извито бюро на рецепцията се простираше пред тях с още една красива рецепционистка и едновременно вещица зад него. Зелени растения в саксии стояха в ъглите на стаята, а до тях се намираше с редица столове, където тя предположи, че посетителите можеха да чакат човека, с когото имат среща. От двете страни на рецепцията имаше стъклени стени с матирани врати, разкриващи коридор с офиси.

Намираше се в централата на вещерите.

Беше толкова различно от Сборището. В това място имаше само бизнес, без глупости. Блясък, полиран мрамор и дизайнерски костюми. Пари.

Сборището беше удобно и безгрижно. В този момент Сарафина осъзна за колко кратко време бе започнала да мисли за Сборището като за свой дом. Сборището и хората в него се бяха превърнали в семейство.

Е, добре, може би не искаше да мисли точно за Тео като за семейство. Това би било странно.

Силни защити пулсираха от двете страни на вратите от матирано стъкло. Бяха преминали през други врати на входа на сградата и още едни, когато бяха прекрачили прага на тринадесетия етаж. Чувството беше като да вървиш през паяжина. Тази защита беше много по-силна и Сарафина можеше да я усети дори от три метра разстояние. Никой не можеше да я премине, освен ако не беше вещер или не бе поканен от вещер.

Чернокосата рецепционистка им посочи с пръст. Тя заговори на Сарафина.

— Господин Ануар ще Ви почака тук. — Рецепционистката посочи вратите вдясно от нея. — Десетият офис вдясно.

Тео й кимна веднъж — не бе нещо, което да не беше предвидил или което и двамата да не са очаквали — и отиде да седне в един от столовете. Изведнъж студен страх се стрелна по вените й. Тя се взря във вратите за момент, а краката й се бяха сраснали с пода.

— Сарафина. — Гласът на Тео бе тих и топъл. Разтапяше я. — Поздрави господин Фошо от мен.

Тя стрелна поглед от вратата към Тео, пое си въздух и се отправи към срещата си с дявола.