Магьосническа ярост

18

И отново при Белинда.

Сарафина се приближи до бюрото във фоайето на Дъскоф Интернешънъл, усещайки заклинанието, което Тео бе направил, почиващо на врата й като талисман срещу злото.

— Ти се върна. — Белинда я поздрави, пускайки пилата за нокти до бюрото с имитация на усмивка върху устните си.

Тя звучеше абсолютно развълнувана.

— Трябва да видя Стефан.

Белинда сви рамо, облечено в красива копринена блуза в сив цвят.

— Не можеш. Той не е тук.

Сарафина сложи ръка на върха на бюрото и се наведе напред.

— Какво искаш да кажеш? Къде отиде?

Белинда й се присмя.

— Г-н Фошо е зает човек. Нима е трябвало да чака тук теб?

По дяволите.

— Много е важно, трябва да говоря с него.

— Я не ми се прави на примадона. Той отпътува тази сутрин. Г-н Фошо ми каза, да изпратя Дейвид за теб. Той ще те отведе там, където трябва да отидеш.

Тя откъсна едно розово листче от бюрото с красивите си пръсти.

— Бележката на г-н Фошо за теб, която остави гласи: „Ако мислиш сериозно това, което каза вчера, посрещни ме на летището“.

Белинда погледна часовника.

— Но по-добре побързай, той излита скоро.

— Той закъде ще лети?

Белинда направи гримаса.

— Аз откъде, по дяволите да знам? Аз съм само рецепционистка. — Тя вдигна телефона и натисна един бутон. — Дейвид веднага ще слезе долу.

Сарафина се размърда на задната седалка в лъскавата черна лимузина, когато завиха към улицата, която щеше да ги закара до летището.

Най — накрая.

Срещу нея седеше Давид, воден вещер, който очевидно бе нещо като личен асистент на Стефан. Носеше скъп ушит по поръчка костюм и подигравателния му израз много си приличаше с този на Белинда с тясната си, конска физиономия. Той беше учтив, културен, малко двуполов и поне малко повърхностен, сякаш за да пасне в Ню Йорк като част от пъзела.

Сарафина остана с впечатлението, че той би я убил на драго сърце, ако мислеше че ще получи нещо за това.

Тя беше сигурна, че Дейвид също е служил и на Уилям Крейн. Беше чула Томас и другите да говорят за него и преди. Всеки път, когато Сборището и Дъскоф са имали сблъсъци или са провеждали нападения, някак си този човек все се бе отървавал.

Те караха през града в обедния трафик към летището, което се обслужваше предимно частни самолети. През цялото време, докато пътуваха Дейвид или използваше своето Блекбери, или лаптопа си. Той бе отделил само един малък поглед насочен към нея. Наистина, единствения път, когато си отвори устата бе да говори против Томас и Сборището. Сарафина беше задържала гнева си, като спечелила Оскар актриса, но тя много искаше да удари тази малка невестулка.

Сарафина седеше сковано, загледана през прозореца на лимузината, умът й анализираше положението й отново и отново. В момента караха бързо през трафика в Манхатън толкова бързо, колкото шофьора на лимузината можеше да си проправя път, в луда надпревара да стигнат до частния самолет на Стефан, който веднага би я откарал далеч до непознати части на света.

Нямаше да има начин за Тео и Дарън да я следват, дори и с чудесно омагьосаното колие. Беше ли Стефан направил това нарочно? За да гарантира, че тя не е наблюдавана от Сборището? Ако е така, дали само подозираше, че все още има връзка с Томас Монахан… или знаеше?

Лимузината спря до един лъскав средно голям и бял самолет с разноцветни линии стичащи се по тялото на самолета и два огромни двигателя, монтирани в близост до опашката. Имаше шест прозореца облицовани от двете страни. Това е частният самолет на Стефан, разбира се, че щеше да е от най-висока класа.

Шофьорът на лимузината отвори вратата за нея, пускайки сутрешното слънце вътре. Тя погледна към самолета и се обърна към Дейвид.

— Не нося нищо с мен, дори четката ми за зъби.

Дейвид изкриви устните си в язвителна усмивка и остави Блекберито си да падне в скута му.

— Ако искаш да се присъединиш към Дъскоф, от теб се очаква да кървиш за нас. — Той обърна главата си на една страна и й дари един смразяващ поглед. — Ако не можеш да издържиш един ден без четката си за зъби, тогава ти определено не си готова за останалото. Ясно?

Шофьорът й помогна да излезе и я поведе към стълбите. На върха я чакаше Стефан.

— Сарафина, толкова се радвам, че реши да се присъединиш към мен. — Той й направи знак и тя изкачи стълбите до върха. — Влез вътре в моя салон.

Той постави ръка на кръста й и я заведе в пасажерската кабина на самолета. Тя бе тясна, но много луксозна. Възползва се от малкото време, за да разгледа фината кожена мебел, дебелите килими, широкоекранния телевизор и стерео системата, както и напълно заредения бар.

Стефан посочи към двама мъже с много мускули, седящи в предната част на салона, в близост до пилотската кабина.

— Моите телохранители. Те говорят само, когато им кажеш, така че няма да ни смущават.

Някой помръдна в ъгъла на кабината. Пилота? Мъжът се обърна и насочи ледено сините си очи към лицето й.

Бей.

Вратата на самолета се затръшна зад нея.