Магьосническа ярост

24

„Черният котел“ беше елегантен малък нощен клуб в лошата част на града. Често посещаван от магьосници, той гъмжеше от пулсиращата магия на елементите. Сарафина спря на половин пряка от там, усещайки ритъма, разтърсващ сградата до основите й.

Мира също спря, олюлявайки се до близката тухлена стена по начин, от който Сарафина вече разпознаваше, че е доловила нещо във въздуха. Шепот, шум, нещо, което я водеше към Стефан. Напоследък се случваше често.

Джак я улови за лакътя и й попречи да падне.

— Чу ли нещо?

Мира кимна.

— Стефан наистина е вътре, но с него има двама Атрика. — Тя стрелна с поглед Сарафина. — Бей го няма, но това не значи, че не може да се появи.

Сарафина преглътна надигналата се студена вълна на страха от тази възможност.

— Знам. Няма проблем.

— Това не ми харесва — каза Джак. — Прекалено е лесно, мамка му. Защо Стефан не взима повече мерки, за да не го чуеш.

Тео се размърда до нея.

— Понеже е нагласено.

Мира поклати глава.

— Не мисля така. Мисля, че Стефан е самоуверен, самонадеян. Не мисля, че все още чувства нужда да прикрива разговорите си от въздушната магия.

— Самонадеян е, защото има на разположение цяла армия от Атрика. — Тео изръмжа. — След Кентъки вече всички го знаем. Вече няма нужда да е сдържан или предпазлив. Не му останаха тайни, които да пази.

— Може и да има армия от Атрика, но ние имаме армия от магьосници — отвърна Мира. — Може би Стефан ще стане прекалено самоуверен и ще успеем да се възползваме от това.

Тео само изсумтя в отговор.

За всички беше очевидно, че Стефан има преимущество. Въпреки това беше добре, че Мира може да е толкова оптимистично настроена. Имаха нужда от това.

Ани, земна магьосница, стоеше до входа.

— Останалите са в готовност.

Джак беше начело тук в Чикаго, докато Томас беше все още в Кентъки. Беше наредил на група магьосници от Сборището да влязат в сградата по-рано. Сега те се смесваха с магьосническите и не-магьоснически посетители в клуба.

— Добре. — Джак кимна. — Ако подозренията ни се окажат верни, един от нас ще изпрати съобщение. Това ще ви е сигнала.

Нямаше да влязат вътре без да са покрили всички бази. Имаха план.

Ани, дребничка брюнетка, се усмихна.

— Ще бъдем готови. Надявам се да сритаме няколко вещерски задника тази вечер.

Тя се обърна и влезе обратно в клуба.

— Отиваме ли? — попита Сарафина, приближавайки се към сградата.

Те влязоха и моментално бяха обгърнати от мрак. Ритъмът на транс музиката туптеше в ушите им, а клубът кипеше и пулсираше от танцуващи тела и движещи се цветни светлини.

Тео придърпа Сарафина до себе си, плътно до тялото си, за да е сигурен, че няма да се разделят в навалицата. Сарафина си спомни историята за Изабел и Еразъм Бойл в същия този клуб. Томас я изгубил от поглед само за секунда и Бойл я сграбчил и завлякъл в уличката зад сградата. Явно Тео не искаше същото да се случи и с нея и Бей.

Сарафина искаше да му каже, че може да се грижи за себе си, но това щеше да е лъжа. Всеки имаше нужда от помощ, щом си имаше работа с Атрика. Всеки един, дори и най-силният магьосник, се нуждаеше някой да му пази гърба. Радваше се, че Тео би го направил за нея, а и тя щеше да бди над него.

Макар че се наслаждаваше на допира до тялото му.

Мира се запъти към дъното на клуба и четиримата тръгнаха след нея, тъй като тя имаше най-ясна представа къде да открие вещера. Най-добрият сценарий би бил някак да успеят да разкарат Атрика и ако успеят да завлекат Стефан обратно в Грибин.

Сарафина остави ръката си да се плъзне към задния й джоб, където имаше пълна спринцовка с Кетамин, лекарство, с което да упоят Стефан, заедно с две спринцовки с трудна за приготвяне и много рядка течна мед за Атрика.

Имаше две спринцовки с мед, тъй като Бей бе по петите й; но тъй като съставките за заклинанието, което поддържаше медта в течна форма, бяха трудни за откриване, тя бе единствената въоръжена.

Ако имаха късмет, Кетаминът щеше да направи Стефан достатъчно послушен, та да го върнат в Грибин. Номерът, разбира се, бе да го инжектират преди да е изпепелил мястото.

Тео и Джак носеха медни мечове, прикрепени за гърбовете им под дългите, черни палта, които изглеждаха не на място в топлия клуб. Това бяха оръжията им за в краен случай, тъй като да извадят медни мечове насред пълен с не-магьосници клуб не бе най-добрият сценарий.

Отборът от Сборището стигна до задната част на клуба и видя Стефан на маса в дъното, с червенокоса мадама отгоре си. Наблизо стояха двама Атрика.

Значи беше вярно, Стефан си живееше безгрижно. Чувстваше се уверен в плана си. Е, може би беше време да развалят купона.

Сарафина и Джак първи приближиха Стефан. Сарафина улови свободно в ръка нишка от силата си, готова да я запрати, ако се наложи.

— Хей, Стефан — рече Сарафина с ръка на талията си. Носеше чифт тесни кожени панталони, които накараха лигите на Тео да потекат по-рано вечерта.

Стефан й се ухили.

— Здравей, Сарафина. Бей ли търсиш? Ако искаш мога да ти го извикам. — Въобще не изглеждаше изненадан да ги види.

Тео пристъпи по-близо зад нея и тя постави успокоително ръка на гърдите му. Двамата дааемани зад Стефан също пристъпиха по-близо, за да предпазят шефа си.

— Наслаждаваш се на вечер в града? — контрира го Сарафина.

Той махна към двамата едри Атрика зад себе си.

— Защо не? Не че можете да ми направите нещо тук, насред публично място. Не и след като имам такива здравеняци да ме защитават. Имам имидж да браня все пак. — Той придърпа червенокоската по-близо до себе си. Тя се усмихна превзето към Сарафина. — Има папараци навсякъде. Не можете да сторите нищо.

Не лъжеше. Фотографите се бяха наредили на бара, държейки под око Стефан. Където и да отидеше Стефан, там бяха и фотографите преследвачи. За не-магьосническия свят, Стефан бе бог сред простосмъртните. Ако кихнеше, сополът му се появяваше на първа страница.

Сарафина повдигна вежда.

— Мисли каквото си щеш. Радвам се, че се забавляваш, Стефан. Това е добре. Трябва да се възползваш от оставащото ти време.

Стефан завъртя очи.

— Да не дойде тук да говориш глупости? Трябва ли да си свалим гащите и да си ги премерим? Гарантирам, че моят е по-голям.

Червенокоската се изкиска. Глупава патка.

— Мисля, че Изабел няма да се съгласи — отвърна с усмивка Джак. Изабел бе единствената от тях, която собственоръчно — буквално — бе пробвала оборудването на Стефан.

Лицето на Стефан посърна и той отпи дълга глътка от коктейла си.

— Имате ли причина да ме преследвате? Не ми ли се наситихте в Кентъки?

Сарафина се приближи наперено до Стефан, издърпа стола му и се наведе към него. Гневът й бе пламнал заради безочливия поглед в очите му и оттренираната досада в гласа му. Телохранителите му се приближиха, но Стефан им махна с наперена усмивка на лице.

— Да спрем с игричките, става ли? — каза Сарафина. — Кажи ни какво заклинание се каниш да направиш.

Стефан се засмя.

— Каква заблуда. Да не мислиш, че наистина ще ви кажа? Да не мислиш, че ме плашиш?

Сарафина заобиколи стола на Стефан, така че да е лице в лице с него, след това стовари крака си между неговите. Привеждайки се до ухото му, тя обяви:

— Още дори не съм опитала.

— Охо! Сарафина! — измърка Стефан с дръзка усмивка. — Не подозирах, че си толкова привлечена към мен. Ако знаех, щяхме да направим едно бързо в лимузината.

— Млъквай.

Експлозия запрати през клуба вълна от всичките четири елемента, карайки посетителите да се разпищят и пръснат. Нещата се движеха по план.

Мира се беше измъкнала тихомълком още щом приближиха Стефан и се бе присъединила към Ани и останалите няколко магьосника от Сборището с другите три елемента в другата част на клуба. Заедно бяха направили диверсия. Всичките четири елемента използвани наведнъж създаваха магическа сигнатура като тази на Клеър. Знаейки колко много Атрика мразят Клеър, предположиха, че това би отвлякло вниманието на мускулната сила на Стефан. Бяха прави. Дааеманите на Стефан се телепортираха за части от секундата, за да разследват случващото се, оставяйки Стефан сам и незащитен.

Макар и не съвсем беззащитен. Трябваше да действат бързо, преди Стефан да се е усетил какво става.

В секундата, в която стана магическата експлозия и двамата Атрика се изпариха, Сарафина бе извадила спринцовката с Кетамин от джоба си и я бе забила в гърдите на Стефан. Веднага след като му инжектира лекарството, тя изтегли огън от седалището на магията си и го изстреля надолу по крака си, опасно близо до ценностите на Стефан. Той извика и се отдръпна назад, успявайки единствено да преобърне стола си и да се приземи по задник.

Джак и Тео се озоваха отгоре му на момента, вдигайки го и стоварвайки го върху плота на масата, докато всички в клуба се щураха обезумели около тях.

Тео бе омагьосал фотоапаратите на папараците, когато първоначалната магическа експлозия бе отшумяла, пречейки им да снимат. Така или иначе всички те бяха прекалено заети да бягат или да избягват магията на елементите, за да се опитат.

— О, съжалявам, Стефан, — рече Сарафина, — не възнамерявах да те карам да преживееш отново лошите моменти.

— Ти си шибана… — клепачите на Стефан се спуснаха. — Шибана… merde22, няма да ти се размине.

Джак се наведе към лицето на Стефан с дива усмивка.

— Изглежда току-що го направихме, вещере.

— Спи като бебе — рече Мира с усмивка, взирайки се в Стефан, който все още бе в безсъзнание и лежеше проснат на едно от неудобните затворнически легла в Грибин. Тео изви устни, гледайки вещера.

Заради засадата и диверсията, която бяха сътворили, магически огньове бяха пламнали навсякъде в „Черния котел“. В настаналия хаос, не-магьосници и магьосници бяха побягнали да търсят прикритие.

Тъй като Атрика бяха заети да търсят несъществуващата Клеър, Тео бе вдигнал Стефан, метнал го бе на рамо и го бе изнесъл от клуба. В суматохата бе фасулска работа.

Никой не бе сигурен как ще бъде обяснена всичката магия, но отчаяните времена изискваха отчаяни мерки. Във всеки случай хората имаха навика да намират обяснение и за най-странните случки. Бяха го направили, за да обяснят смъртта на майката на Сарафина, щяха да го направят и за това.

— Ще е в безсъзнание тази нощ — каза Джак. — Двамата с Мира ще бъдем тук, когато се събуди, за да го разпитаме. Ще трябва да побързаме, след като не знаем колко ще отнеме на ордата му от Атрика да разбере какво се е случило.

— Ще изчакаме с вас — отвърна Сарафина.

Джак поклати глава.

— Няма смисъл всички да страдаме. Върнете се на сутринта и ще го разпитаме заедно.

— Какво ще стане, ако Атрика се появят преди това и ви намерят сам-сами?

Джак поклати глава.

— Няма да сме. Томас, Изабел, Клеър и Адам се връщат веднага. Ще дойдат най-напред тук, не се притеснявай. Идете да си починете. Знам, че бяхте на пост и не сте спали добре. Двамата с Клеър знаем какво е. Махнете се от Грибин за малко, а ние ще ви се обадим, ако ни потрябвате.

— Толкова изморени ли изглеждаме? — попита Сарафина.

— Да — отвърна Мира с любезна усмивка. — Идете да поспите малко.

Тео нямаше проблем с идеята да се махне от Грибин. Мястото беше ужасно. С могъщи заклинания, заложени в самата мазилка, това бе единственото място на Земята, което бе напълно обезсилващо. Никой магьосник или вещер, прекрачил прага, не можеше да достигне до силата си. Бе все едно да те съблекат и изнасилят. Дъхът на Тео секваше всеки път, когато минеше през вратата. Тук се чувстваше разголен и наранен, странно обикновен. Тънка препечена филийка. Ето как го описваше Томас. Сух, безвкусен и лесно разрушим.

Грибин беше затворът на Сборището, където държаха всички вещери и обвиняемите магьосници, преди да бъдат изслушани и осъдени. Някои бяха с доживотна присъда. За всеки могъщ магьосник това бе ефикасно наказание. Колкото бе по-силен магьосникът, толкова по-зле се чувстваше в Грибин.

Последният път, когато Стефан бе затворен тук, бе опитал да се самоубие. Но Атрика го бе освободил, и ако разберяха къде го бе отвело Сборището, Тео не се съмняваше, че ще го освободят отново. Рискът им точно сега бе да измъкнат възможно повече информация от Стефан, преди това да се случи.

Той пое ръката на Сарафина и я изведе от килията.

— Ако настоявате, няма да споря — рече, докато си тръгваха.

Тео започна да се чувства отново жив чак когато стигнаха до апартамента му. Щом влязоха, Сарафина изрита обувките си с тежка въздишка. Никой от тях не бе спал добре. Той я взе на ръце, преди да е успяла да си поеме дъх отново. Игнорирайки изненаданото й възклицание, той я занесе в спалнята и я сложи на леглото.

Тя се надигна на лакти и сви коляно. Отправяйки му съблазнителен поглед, тя промърмори:

— Залавянето на вещери възбужда ли те, Тео?

Той остави погледа му да се спусне по тесните й кожени панталони и откритата сметанова кожа на корема й, където червената блуза се бе вдигнала. Щом се отнасяше до Сарафина, той винаги бе възбуден.

— Заспивай — каза грубо той, обръщайки се. — Изтощена си. Ще остана буден и на пост.

— О, Тео… — измърка Сарафина. Звукът от разкопчаване на цип и плъзгането на кожа върху кожа достигна до ушите му. Той познаваше усещането на кожата й срещу устните, езика и ръцете му. Поемайки си дълбоко въздух за кураж, той се обърна. Тя лежеше само по изрязано потниче и чифт сини копринени бикини.

Искаше да ги свали със зъби.

Тя леко наклони глава настрани.

— Не мислиш ли, че трябва да се отпуснем малко преди да заспим? Заслужаваме да празнуваме след това, което направихме. Между другото Ани ми даде заклинание за контрацепция, когато се върнахме в Чикаго. Вече сме в пълна безопасност.

Той проследи с поглед извивката на бедрото й.

— Не ме дразни, Сарафина. Имаш нужда от сън, за да си готова за бой после. Ще има такъв; въпросът е само кога.

Тя свали потничето си и го пусна на пода заедно със сутиена си. Малките й наперени гърди завършваха с твърди, червени зърна… като малки малинки.

— Напълно ли си сигурен?

Тео постоя за момент, взирайки се в нея, след това прекоси стаята, за да се надвеси над нея. Тя се отпусна върху възглавниците с лукаво изражение на лицето. Сарафина бе жена, която знаеше, че е красива и знаеше точно как да използва красотата си за по-голям ефект. Бе част от това, което я правеше толкова опасна.

Той се наведе, приковавайки я с ръце, поставени от двете страни на тялото й. Лицевите й мускули се отпуснаха малко, когато разбра, че е спечелила битката и сега ще обере лаврите.

Тео се приведе и улови червените й устни със своите, плъзгайки се по тях и измъчвайки я бавно, по начина, по който знаеше, че я влудява. Той проникна с език в устата й и го остави да докосне нейния, докато прокарваше ръка между перфектните й бедра, за да я притисне към топлата, влажна коприна, покриваща интимните й части. Откри клитора й и го погали през плата, докато не набъбна и не стана свръхчувствителен.

Сарафина се размърда и простена под него, ръцете й искаха да се обвият около него и да го издърпат върху матрака при нея. Той улови долната й устна и бавно я придърпа между зъбите си. Тя потрепери и раздвижи бедра, търсейки по-голям контакт.

Вместо това той се отдръпна и я целуна по челото.

— Двама могат да я играят тази дяволска игра, скъпа — промърмори той, миг преди да се отдръпне толкова далеч, че тя да не може да го дръпне обратно. — Сега заспивай.

Тя запротестира, но той не й обърна внимание. Само се настани на един стол в далечния край на стаята и я наблюдава, докато го гледаше кръвнишки.

Сарафина грабна боксерките и тениската си от близкия стол и ги облече.

— Ти си зъл.

Той се усмихна.

— Може би малко. Сега заспивай и после ще съм още по-зъл.

Сарафина се събуди по същия начин, по който бе заспала — желаейки Тео. Жадуваше да усети тялото му до своето, езикът му по кожата си, ръцете му върху тялото си. Да бъде с него, да го има в себе си, това бе единственото време, когато се чувстваше в безопасност вече.

Клепачите й изпърхаха и тя простена, протягайки се изпод чаршафа, който я покриваше. Тео вече не беше на стола. Всъщност вече не беше в стаята. Това беше странно, след като почти не я изпускаше от поглед.

Тя се надигна, без да си прави труда да се покрие.

— Тео?

Никакъв отговор.

Тя прекоси стаята в сумрака, отправяйки се към коридора, и си удари пищяла в рамката на леглото.

— Оу! — Тя заподскача на един крак към хола, държейки се с ръка за пищяла. — Тео?

— Тук съм. — Топло тяло се притисна в нейното, притискайки я към стената.

— Тео — промърмори тя, усмихвайки се. Утринната светлина едва целуваше крайчетата на косата му и обезцветяваше обикновено мургавата му кожа. Сенки играеха по лицето му, затъмнявайки очите му. Тя се пресегна и остави дългата му коса да се извие през пръстите й. — Тревожех се, че си ме оставил.

— Разбира се, че не.

Но щеше. Рано или късно щеше да я напусне. Беше я отблъснал, защото чувстваше, че не я заслужава. Болката, която Тео трябваше да изпита през живота си — за бога, бе започнала още от раждането му — го бе оформила такъв. Твърде увреден за любов. Животът го бе направил такъв, да чувства, че е недостоен за ничия доброта, за обвързване с никого.

И, по дяволите, тя се влюбваше в него. Не вещаеше нищо добро за нея, нали?

— Аз… — Тя затвори рязко уста и преглътна с усилие. Тъмнината се затвори около тях като по-малка стая в самата стая. — Искам те, Тео — прошепна срещу устните му тя. — Трябва да те имам вътре в мен. Искам да те усетя близо до себе си, колкото мога по-близо.

Той я притисна към стената и отметна косата й настрани, пръстите му се движеха по кожата на раменете й с чувствени милувки. Ръцете му се плъзнаха по голите й гърди, галейки зърната й, когато устните и зъбите му обхванаха ушната й мида и я захапаха леко.

Тръпка мина през нея и цялата й кожа настръхна. Интимните й части набъбваха, възбудени и нетърпеливи.

— Играй си с аемона сега, защото скоро ще дойда за теб.

Гласът на Бей.

Тя застина и отвори очи, цялата й възбуда бе изчезнала от прилив на студен страх. Обърна се. Там стоеше Бей, а не Тео. Очите му светеха в червено и когато отвори уста, зъбите му бяха остри като ножове.

Сарафина изпищя.