Магьосническа ярост

23

Сарафина го хвана за рамото.

— Съжалявам, Тео. Не е нужно да говориш за това.

Той се обърна към нея.

— Не, няма проблем. Просто, въпреки че не се чувствам отговорен за смъртта на Ингрид, се чувствам отговорен за тази на Колийн.

— Понякога помага, когато поговориш за това.

Той изсумтя.

— Предпочитам да се преструвам, че не се е случвало. Това ми помага.

— Да, но никога няма да продължиш нататък.

— Нищо не помага да продължиш, Сарафина. Просто се научаваш да живееш с това.

Той не откъсна поглед от очите й за известно време. Бяха толкова хубав, чист нюанс на синьото. Протегна се и погали с палец бузата й, а тя извърна лице към загрубялата му длан и я целуна.

Когато го направи, тя поглед към него с всичката тази емоция в погледа си, че Тео не можеше да й откаже нищо. Би направил всичко за нея.

— Колийн беше приятелката ми, когато бях тийнейджър.

Разбирането се изписа на лицето й.

— Тя е била ученическата ти любов и когато…

Той поклати глава.

— Не ученическата. Животът ми вкъщи бе нестабилен. Така и не завърших гимназия.

— Добре, не знаех. Но е била замесена някак, когато Дъскоф са те отвлекли, нали?

— Колийн бе първата ми любов, единствената ми любов. — Той не се задълбочи във факта, че може би се влюбваше в Сарафина. Беше прекалено скоро за това и при тези обстоятелства нямаше нужда да усложняват положението. — Помагаше ми да остана здравомислещ, когато баща ми пребиваше майка ми. — Гняв се надигна в него, когато спомените заляха ума му. Гласът му бе груб, когато проговори отново. — Накрая аз го пребих.

— Съжалявам, Тео.

— Вече всичко е минало. Майка ми си замина и повече не чух нищо за нея. Баща ми също го няма. Колийн беше единственият близък човек, на когото можех да разчитам. И за да е още по-странно, тя беше огнена магьосница. Както и да е, тя бе с мен, когато ме заловиха, така че хванаха и нея.

Тео затвори уста и потъна в мълчание, борейки се с нежеланите спомени. Гледката на Колийн под бруталните ръце на Дъскоф, завързана и оставена на Рийс, копелето, което го бе нарязало. Рийс бе направил много, много по-лоши неща с Колийн.

Тео затвори очи, сякаш така можеше да накара спомените да изчезнат.

— Не искаш да знаеш какво й причиниха. Прекарах почти двадесет години в опити да забравя. Не заслужаваше нищо от това и аз бях причината за всичко. — Той поклати глава. — Опита се да се бори с тях.

Сарафина дълго не продума.

— Звучи като адски силно момиче.

Той притисна длан към окото си, но това не накара спомена да изчезне.

— Такава беше.

— Но не си бил отговорен за отвличането или за смъртта й, Тео. Кажи ми, че го знаеш.

Той свали поглед към пода.

— Знам го. В края на краищата бе поставена в това положение заради мен, но Дъскоф бяха отговорни за всичко. Рийс. Карах ги да си платят при всеки удал ми се случай. — Той стисна зъби. — Отдавна накарах Рийс да си плати. Бавно. След това го хвърлих в Грибин. В момента е там, страда всеки ден.

— И ето ме сега мен, огнена магьосница и замесена с теб. Това обрича ли ме на смърт?

Той й се усмихна, но знаеше, че усмивката е горчива.

— Виждаш ли защо се дърпах? Нося лош късмет.

Тя се засмя.

— Да, но не съм суеверна, Тео. Вярвам, че сами предизвикваме късмета си.

Богове, той трябваше да смени темата.

— Та, разказах ти всичко за бившите си, всичките са тъжни истории. Разкажи ми за Алекс.

Тя изсумтя.

— Даже не ми липсва.

Той хвана брадичката й и наклони лицето й към своето.

— Добре. Това исках да чуя.

Някой почука на вратата. Тео отговори, като първо погледна през шпионката.

От другата страна стояха Томас и Мика.

— На рецепцията ми казаха в коя стая сте. — Томас държеше в ръка два меча, прибрани в ножниците им, и ги подаде на Тео. — Донесох тези за теб и Сарафина.

Тео се отдръпна, позволявайки на двамата мъже да влязат. Те поздравиха Сарафина и се настаниха на дивана.

— Открихте ли нещо интересно в сградата? — попита Сарафина, отпускайки се в едно от креслата и кръстосвайки крака.

Томас и Мика си размениха Погледа. Тео знаеше какво значи Погледът и не беше нищо добро. Той остави ножниците на мечовете до един от столовете и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Открихме доказателства за дааеманска магия — рече Томас. — Не беше голяма изненада, след като всички можехме да я подушим още щом влязохме в сградата.

Мика забеляза количката от румсървиса и отиде да огледа за остатъци.

— Или Стефан вари много голям казан с билков чай, или планира много силно заклинание срещу целия магьоснически свят. Залагам на второто. — Той се обърна и размаха един пържен картоф към тях. — Ще ядете ли това? Умирам от глад.

— Давай — отвърна Сарафина. — От къде знаете, че е набелязал целия магьоснически свят?

Мика взе чинията с поизстинали картофки и отговори с пълна уста.

— Всъщност е сериозно подозрение. Подсказва го комбинацията от билки, които открихме там. Между другото не всички билки бяха от Земята.

— Някакви идеи какво е заклинанието? — попита Сарафина.

— Ако знаех, животът ми щеше да е цветя и рози. — Мика хвърли остатъка от пържения картоф обратно в чинията, а гласът му стана сърдит. — Вместо това е в дааеманска кръв и вещерски карантии. Все още пресявам нещата. — Той прониза Томас с презрителен поглед. — Би било добре да имам по-чисто място за разследване. Киселинната кръв разяде повечето от доказателствата.

Томас хладнокръвно прехвърли поглед от Мика към Тео.

— Ще останем тук в Луисвил, докато не разберем какво става. Клеър и Мика анализират сградата и сме извикали още магьосници от Чикаго да охраняват мястото, в случай че Стефан се върне. Искам да отидеш с Мира и Джак обратно в Чикаго. Имаме причина да вярваме, че Стефан може да е там. Джак и Мира са подкреплението ти, ако Бей се появи неочаквано. — Томас направи пауза и изглежда обмисляше внимателно думите си. — Но изглежда Бей няма да дойде за Сарафина, докато планът на Стефан, какъвто и да е той, не се изпълни.

— А когато това стане, ще бъдем готови за него — изръмжа Тео.

— Когато Кае на Итрай дойде да вземе Клеър, той ни предложи да се съюзим — осмели се да вметне Мика, наблюдавайки Томас.

— Да, а аз отказах, казах, че няма причина за такъв и никога няма да има. — Томас прокара ръка по лицето си. — Ру ми каза, че се надява никога да не съжалявам за тези си думи. С толкова много Атрика на Земята…

— Сега съжаляваш за думите си — довърши Мика.

Томас въздъхна.

— Кае на Итрай явно не знае какво се случва, след като не се е свързал с нас. Няма начин да не се появи, ако вярва, че Клеър може да е в опасност.

— А няма как да се свържем с него — додаде Тео.

— Знаеш не по-зле от мен, че няма как да отворим портал от тази страна. — Томас поклати глава. — Дъскоф някак си успяват, обаче без да убием седем магьосника в сложна кървава магия, няма как да стане. И не е като да имаме телефон между измеренията.

— Значи трябва да намерим начин сами да се защитим от надвисналата опасност — каза Мика.

— Или да предприемем офанзивата — заяви Тео. — И да ги атакуваме първи.

Томас срещна погледа на Тео и се усмихна.

— Или да предприемем офанзивата. Сега и мислите ми ли четеш, Тео?

— Да, обаче първо трябва да открием Стефан — рече Мика. — Обзалагам се с всеки в стаята на пет стотачки, че пак се е покрил.

Томас се усмихна горчиво.

— Обзалагам се на пет стотачки, че Мира е чула как го прави.