Магьосническа ярост

27

Сарафина тръшна пластмасовата бутилка с препарат за прозорци върху плота в кухнята на Тео и метна парцала, който ползваше. За момент се загледа в печката, почти заслепена от блясъка й.

Апартаментът на Тео вероятно никога не е бивал по-чист. Прекара целия ден в търкане, бърсане, полиране и пръскане на всичко, което бе пред очите й. Дори почисти тапицерията на диваните. Гросет мъдро се бе паркирал на прясно изчистения диван и не й се пречкаше.

Тео, разбира се, все още бе в апартамента, защото я пазеше. Правеше й и други неща, докато многократно разбиваше сърцето й. Особено добър бе в последната част.

Така че стоеше наблизо, но не прекалено близо, за да не реши да го цапардоса с метлата си. Когато тя влезеше в някоя стая, той излизаше. От това денят ставаше интересен, тя яростно чистеше апартамента му и го гонеше от стая в стая.

Сега беше изтощена, но се чувстваше по-добре. Сарафина не беше съвсем сигурна, защо изпитваше нужда да чисти, когато бе разстроена, но винаги вършеше работа. Може би чистенето на къщата я караше да се чувства така, сякаш държи нещата под контрол. С двете си ръце и малко усилие, тя можеше да промени заобикалящото я така, че да й пасва.

Със сигурност не можеше да контролира или промени Тео, това поне бе ясно.

Усещайки, че въпросния стои зад нея, тя застина. Бе тих като котка, но въпреки това знаеше, че е там. Сарафина можеше да почувства погледа му върху себе си, сякаш я докосваше с ръце.

Обърна се към него.

— Знаеш ли, Тео, ти си голям и лош, и караш Харли, и размахваш меч — тя жестикулираше оживено с ръце, — и може би всички демони треперят в демонските си ботуши, когато си приближиш, но въпреки това си най-големият страхливец, когото съм срещала. — Тя се провря покрай него в хола, където възнамеряваше да спре, но вместо това продължи право през вратата. Ако Бей искаше да дойде за нея, така да бъде.

— Сарафина — рече Тео от вратата. — Не можеш да си сама. Не можеш просто да си тръгнеш от мен.

— Ха! — подхвърли през рамо тя. — Само гледай.

Тя отмъкна страница от книгата му и продължи да върви без да продума повече. С всяка фибра на тялото си изпитваше нужда сега да бъде далеч от него. Сарафина дори би рискувала с Бей, за да получи малко спокойствие.

Звукът от дрънкането на нашийника на Гросет стигна до ушите й и не след дълго той вървеше по петите й. Поне все още имаше обичта на кучето си.

Намери пътя до Оранжерията. По това време на нощта мястото бе тъмно с изключение на запалените факли и декоративните светлини по алеите. Имаше само няколко човека, наслаждаващи се на спокойната обстановка.

От това имаше нужда. Спокойствие. Само за няколко минути. После можеше да се върне обратно в апартамента при жестокия стоицизъм на Тео.

Сарафина откри пейка, закътана между едно дърво и огромен цветен храст. Отпусна се върху нея с тежка въздишка. Гросет скочи до нея и положи глава в скута й.

— Сарафина?

Вдигна глава, за да види дребна жена с прическа като на фея, която я наблюдаваше от близката алея. Държеше книга, притисната до тялото си.

— Здравей, Ани.

— Добре ли си?

Тя се усмихна.

— Добре съм. Просто търся малко усамотение тази вечер.

— Аз също. — Ани сведе поглед към книгата си. — Това е хубаво място за четене. Как ти се отразяват противозачатъчните средства?

— Добре. — Не че щяха да й трябват повече. — Благодаря ти отново за помощта.

Ани кимна.

— Надявам се да откриеш малко спокойствие. — Тя се отдалечи.

Да, Сарафина също се надяваше.

Бе имала много връзки през живота си. Откакто бе станала на шестнадесет бе оставала за кратко без постоянни гаджета. Не беше неопитна що се отнасяше до противоположния пол. И все пак Тео я поставяше натясно. От начина, по който я гледаше, от начина, по който я докосваше, тя знаеше, знаеше, че той има чувства към нея.

И тя имаше чувства към него, каквито не бе изпитвала преди. Това, което чувстваше към Тео, обезсмисляше всичките й предишни връзки.

Значи това бе любовта.

Всички кънтри певци пишеха песни за това колко боли.

Боже, бяха прави.

Тео стоеше близо до мястото, където Сарафина бе седнала в Оранжерията, скрит от дървета и храсти. Разбираше нуждата й да бъде далеч от него, но не можеше да я изпусне от поглед… по повече от една причини.

Бе затворила очи, подпряла глава на ствола на дървото, което растеше зад пейката. Ръцете й бяха заровени дълбоко в козината на Гросет, а мускулите на лицето й изглеждаха напрегнати. Той остави погледа си да проследи линията на брадичката й и надолу по извивката на врата.

Толкова много я обичаше.

Ръцете му се свиха в юмруци. Никога в живота си не бе желал някоя жена така, както желаеше нея. Проблемът беше, че не бе устроен за любов. Животът му се бе преобърнал така, че му беше невъзможно да задържи нищо красиво и ценно.

Бе подобен на Атрика, създаден за битка, за сблъсък, за отмъщение и убиване. Бе чудовище, неподходящ да държи ангел като Сарафина в ръцете си. Тя бе твърде ценна за този свят. Единствено би я унищожил.

Защо тя не можеше да го види?

Някога мечтаеше да намери жена като нея, да се установи и да има деца, да им даде живота, който самият той не бе имал — пълен с обич и стабилност. Сега, след като срещна Сарафина, осъзна колко невъзможно е това за мъж като него.

Тео винаги се бе притеснявал, че жестокото сърце на баща му тупти и в неговите гърди. Донякъде бе така, макар вещерите да страдаха от гнева му, а не жена му. Единственото, което Тео знаеше, бе, че никога не би вдигнал ръка срещу някого, когото обича. Това бе черта на баща му, която имаше късмета да не наследи.

И все пак Тео никога не бе успял успешно да задържи някоя връзка в живота си. Майка му бе избягала, а Колийн и Ингрид бяха убити. Тео знаеше, че няма вина за което и да е от това — не и наистина, — но въпреки това си беше черна точка в досието му.

Сарафина бе твърде ценна, за да рискува. Тео не можеше да рискува да й отдаде цялото си сърце и да я загуби.

Богове, това би го убило.

И разбира се, той би я изгубил. Просто не беше подготвен да направи друго, освен да се издъни в една връзка с жена като нея.

Тя заслужаваше някой като Дарън или дори като Ерик. Някой, който бе водил нормален живот, на когото не бяха избили обичта и състраданието с мъчения и побой. Белезите му бяха по-дълбоко от кожата и не заздравяваха лесно. Сарафина трябваше да го разбере.

Той просто се опитваше да не я нарани.

Той може и да я обичаше, а може и тя да го обичаше — имаше малко съмнение в това, — но понякога любовта просто не беше достатъчна.

Тео си отпусна още миг, гледайки силуета й през зеленината, след това се сля обратно със сенките, за да я наблюдава, докато тя не реши да се върне в апартамента.

Когато най-накрая пристъпи прага, той беше на крачка след нея.

Тя се обърна към него, когато Гросет се отправи към кухнята в търсене на храна.

— Да не ме следиш?

Тео затвори вратата зад себе си.

— Разбира се.

— Защо? Защо въобще ти пука, Тео?

— Сарафина. — Той застана точно пред нея. — Разбира се, че ми пука.

— Мислех, че за теб съм само секс.

— Мамка му — промърмори под нос той. — Двамата не сме подходящи един за друг. Не съм най-добрият за теб. Нуждаеш се от някой, който може да те разсмива, който може…

Тя пресече думите му с жест.

— Спри дотук. Повече не мога да слушам лъжите, които си повтаряш. Отивам в леглото.

Тео я наблюдава как се отправя към стаята си.

Тя се обърна на вратата.

— Нуждая се от теб, Тео. Искам… имам нужда от любовта и защитата ти. Вярно е, че сме достатъчно различни, та според повечето хора да не си пасваме, но понякога назъбените краища си пасват като парчета от пъзел. Така мисля за нас.

Той поклати глава.

— Не разбираш, Сарафина.

— Разбирам повече, отколкото предполагаш. Всъщност разбирам повече от теб. — Тя направи пауза, гледайки тъжно. — И ти също се нуждаеш от мен, Тео. Повече, отколкото осъзнаваш.

Сарафина нямаше да мисли за Тео. Беше го решила веднага след разговора им предната вечер. Той не я искаше, затова и тя не трябваше да го иска.

Само да беше толкова лесно.

Вместо това, след като потъна в откъслечен сън, тя се събуди, заварвайки Тео в креслото в ъгъла на спалнята й, задрямал в неудобна поза. Цяла вечер бе бдял над нея. Гросет хъркаше в скута му, предателят му с предател.

Инстинктивната й реакция бе да отиде при Тео и да му помогне да си легне, за да получи поне няколко часа заслужен сън, но се възпря. Упорит мъж. Нямаше да му покаже колко бе загрижена за него.

Не и когато той бе слуга на страховете си.

Както и да е, веднъж вече си бе разкрила сърцето пред него и той го бе накарал да кърви. Със сигурност нямаше да повтори.

Сутринта преваляше и тя нямаше да се тревожи за него и това колко изтощен изглеждаше, подпирайки се на една от стените на библиотеката, както винаги встрани от групата, докато Томас провеждаше съвещание.

Въобще нямаше да мисли за Тео, още по-малко пък да се интересува от него.

Да бе, да.

Изглежда не само Тео беше добър в самозалъгването.

Сарафина се измъкна от блатото на собствения си ум и емоции и опита да се съсредоточи върху казаното от Томас и останалите.

— Организираме ново нападение, този път в Дъскоф Интернешънъл.

Леле, сега Томас имаше цялото й внимание.

— Ще тръгнем на сутринта. Дарън вече е там, приготвяйки се. Щом свърши работният ден, остават вещерите. Тогава ще влезем ние.

— Ами защитите на тринадесетия етаж? — попита Сарафина. Според Мира бяха дело на дааеман. Не можеха да ги разрушат.

— Това все още е проблем.

— Сигурен ли си, че всички не-магьосници ще са извън сградата? — запита Мира.

Томас се поколеба, след което сви рамене.

— Не.

— Какво ще…

— Je suis arrive!23 — Гласът дойде иззад отворената врата на библиотеката, някъде откъм фоайето на Сборището.

Сарафина замръзна на стола си. Бе един от гласовете, които я преследваха в сънищата й и бе откраднал всичко хубаво. Добре познаваше този глас.

— Какво, по… — Адам скочи на крака срещу Сарафина.

— Май все пак няма да се наложи да нападаме Дъскоф Интернешънъл — рече Тео. Бе направил около три крачки към нея от мястото си в другия край на стаята. — Май нас ни нападнаха.

Томас се изстреля иззад бюрото към вратата.

— Как е минал през защитите? Дааеман може и да мине, но Стефан би трябвало да бъде спрян.

— Вероятно Атрика са разбили защитите, за да се вмъкне той вътре — отвърна Клеър. — За тях това е като детска игра.

Сарафина се изправи със студен, твърд възел от напрежение в стомаха си. Ако Стефан бе тук, тогава и Атрика бяха тук. Ако Атрика бяха тук, тогава сигурно и Бей бе тук.

Тео улови ръката й. Тя искаше да се отскубне от него, дори когато го придърпа по-близо до себе си. Точно сега Сарафина бе толкова наранена от него, че само допирът на кожата му до нейната предизвикваше плача й. В същото време на света нямаше друг, когото да иска до себе си, с никой друг не се чувстваше в по-голяма безопасност. Каква ирония.

— Няма да се отделяш от мен, ясно? — рече той. Не беше въпрос.

Заедно те последваха във фоайето останалите магьосници, които се бяха събрали в библиотеката на съвета. Останалите обитатели на Сборището също бяха започнали да пристигат. Мълвата за пристигането на Стефан бързо се бе разпространила из сградата.

Стефан стоеше насред широкото пространство, стъпил удобно и сигурно върху мраморния под в дома им. Бе обграден от група Атрика, които го пазеха като лична охрана. Бе обграден и от вещери, изглеждащи наперени и удовлетворени от себе си.

Гняв забълбука в нея при тази гледка. Не би могла да си представи какво изпитваше Томас Монахан.

— Какво правиш тук? — попита Томас. Звучеше контролиран и спокоен, но Сарафина можеше да види свитите му юмруци от двете му страни и яростта в напрегнатите му рамена.

— Какво, по дяволите, направихте на Ру? — извика Клеър, хвърляйки се към обръча от Атрика. Адам я улови и задържа, опитвайки се да я укроти.

Стефан се изсмя.

— Измъкнах се от Грибин, нали? Разбира се, че това не би ме спряло. — Той стрелна с поглед Томас. — Томас държа Кае на Итрай отговорен задето го измъчва на Юдай, макар че и Томас използва мъчения. Това прави Томас лицемер.

— Направих каквото трябва, за да предпазя хората си.

— Както би казал и Ру, нали? — Стефан повдигна светлата си вежда. — Така че и аз правя каквото е нужно, за да предпазя хората си. Правя необходимото, за да опазя начина на живот в Дъскоф и да го подобря. Всяко мое действие срещу Сборището е крачка към целта, след като Сборището се стреми да ни попречи да живеем полагащия ни се живот.

— Не вреди никому. — Томас изръмжа думите. — Дъскоф се поругаха с този принцип.

— Не вреди никому. — Стефан му се присмя. — Какво ще кажеш за своите?

— Наистина ли толкова се интересуваш от добруването на хората си, Стефан? — Мира поклати глава. — Не ти се връзвам.

— А, Мира, точно магьосницата, която исках да видя днес. Беше ме грижа за баща ми, но ти сложи край на това, нали?

Мира рязко затвори уста. Всички знаеха, че Уилям Крейн бе на секунди от това да изсмуче силата и живота й, когато тя му се противопостави и го уби. Стефан го накара да звучи така, сякаш го бе направила хладнокръвно.

Стефан извади нещо от джоба си. Сарафина не можеше да види какво е, но се побираше в дланта му.

— Дойдох да завърша започнатото от баща ми, макар и с малко по-различен край. — Той направи знак на дааеманите около себе си и безгрижно сви рамо. — Вече призовах всички демони, от които някога бих могъл да се нуждая. Имам малко по-различни приоритети, които са малко по-лични.

Хватката на Тео се затегна около ръката на Сарафина. Напрежението в стаята се повиши. Два пъти нападнаха Стефан, а сега той нападна тях. Никой не носеше меча си. Никой, освен Сарафина, нямаше спринцовки. Тя имаше само една, заради интереса на Бей към нея, която държеше в специална кожена кания на бедрото си.

Всичко, с което разполагаха за да се преборят с Атрика и с онова, което Стефан бе извадил от джоба си, бе магията на елементите и решителността им.

Магьосниците от Сборището се събираха във фоайето от всички краища на сградата. Стояха зад основната група от деветима — Мира, Джак, Томас, Изабел, Клеър, Адам, Сарафина, Тео и Мика, — преграждайки масивното вито стълбище, водещо към втория етаж, и изпълвайки коридорите, извеждащи от фоайето.

Инстинктивната реакция на Сарафина бе да се обърне и да им каже да изчезват — да бягат — макар да знаеше, че бяха дошли да се бият. Стояха там като куп пеперуди, привлечени от пламък. Каквото и да държеше в ръка Стефан, трябва да бе смъртоносно.

— Помниш ли какво се опита да ти направи баща ми, Мира? — каза Стефан с усмивка. Сините му очи блестяха на светлината. — Точно преди да го бутнеш през прозореца?

— Някак си е трудно да се забрави — отвърна Мира, гласът й звучеше остър и тънък.

— Сложи те в демонски кръг и почти изцеди силата ти от седалището й. Но баща ми се провали. Подцени те и не те упои достатъчно. Не взе предвид любовта между теб и Джак Макалистър и фактът, че нищо не би го спряло да ти се притече на помощ. — Стефан направи пауза. — Ето как аз успях там, където баща ми се провали. — Ръката на Стефан помръдна.

— Всички на земята — извика Томас.

Тео дръпна Сарафина долу и я покри с тялото си. Изпод защитата на гърдите му, тя можеше да види Стефан, застанал триумфално насред леговището на враговете си. Усмивка се бе разпростряла на лицето му — радостната усмивка на мъж, който най-накрая се бе докопал до победата.

Стефан хвърли малкият, блестящ предмет във въздуха и промърмори няколко думи, както би направил някой земен магьосник.

Но това не бе магия на елементите. Това бе дааеманска магия.

Малкото кълбо извънземна магия изпука и запулсира за момент, увисвайки във въздуха над главата на Стефан, светейки като малка синя звезда. Нещо остро изпълни въздуха, прогаряйки носовете им, натежало с едновременно познатия и странен аромат на растителен живот. Самите молекули около тях изглежда пулсираха и се разрастваха, сякаш предметът изтегляше същината от всичко около себе си, разраствайки и изпълвайки се със сила.

И после експлодира.

Единственото, за което Тео можеше да мисли, бе да предпази Сарафина от каквото и да беше направило с въздуха това синьо яйце на смъртта.

Заряд от ярка синя магия профуча покрай главата му и избухна на пода до него. Не направи нещо, единствено се изпари върху мрамора насред дъжд от искри.

Наблизо една мълния улучи кестеняв земен магьосник, чието име Тео мислеше, че бе Брайън. Брайън ахна и се строполи на пода, сграбчвайки с шепи блузата пред центъра на гърдите си и свивайки се в ембрионална поза.

Поемайки си въздух с усилие и с разширени очи, Брайън се протегна към Тео.

— Магията ми, няма я. Изчезнала е.