Магьосническа ярост

21

Най-големият им кошмар се бе сбъднал. Чудовищата вече не бяха на цял един свят разстояние, те бяха тук. Сарафина, също като останалите магьосници от Сборището, остана безмълвна пред тази гледка.

Нямаше никакво значение, че би трябвало да е невъзможно толкова много дааемани Атрика да са на Земята; те някак си се бяха озовали тук.

Стефан се извърна от мелето и спря погледа си на нея.

— Ти! — изрева той. — Ти малка кучка такава. Доведе ги право при мен.

Точно тогава един огромен — по дяволите, те всичките бяха огромни — Атрика с дълга, руса коса забеляза новодошлите и запрати голяма доза демонска магия към тях.

— Сарафина! — изрева Тео, точно преди да бъдат разделени. Магьосниците от Сборището се разпръснаха. Сарафина издигна щит и се претърколи надясно, намирайки маса и скривайки се зад нея, когато демонската магия премина като вълна покрай нея, обгаряйки циментеният под на стаята.

В другия край на стаята Тео се изправи на крака и отвърна на огъня, отблъсквайки демона. Купа с някакви билки прелетя покрай нея и се разби в стената, последвана от един демон.

Е. Това не се вижда всеки ден.

Тъмнокожият Атрика се просна зашеметен на пода за няколко секунди, след което я забеляза и изръмжа. Сарафина се изправи с усилие на крака и приготви силата си. Очевидно не можеше да се крие зад масата завинаги.

Тя порази демона Атрика с нажежен до бяло огън, преди той да успее да се съвземе напълно, стараейки се да запомни, че този път не трябва да впряга цялата си сила наведнъж. Демонът започна да вие, смъртоносно ранен, а Сарафина отстъпи назад през отломките.

Завъртайки се бавно на пети, тя огледа стаята. Хаосът бе навсякъде. Стаята бе пометена в битката. От лявата й страна Тео и Адам атакуваха един Атрика като екип. В другия край на стаята няколко дааемана бяха обградили Клеър. Тя беше силна магьосница, но очевидно бе в беда. Спомняйки си историята на Клеър с дааеманите, Сарафина се втурна през стаята, надигайки силата си, за да й помогне.

Преди да стигне до тях, Стефан я сграбчи за блузата и я завъртя с лице към себе си.

— Как го направи? Как ме откри тук? Как?

Сарафина заби ръцете си право в гърдите му и насочи огнената магия директно от седалището на магията си към неговото. Стефан блокира със собствената си сила в последния момент, но силата на удара го запрати назад. Удари се в масата, преобърна се през нея и остана да лежи неподвижен.

Едва избегнала тази атака и един двуметров дааеман с катранено черна коса я сграбчи за ръката толкова здраво, че едва не я счупи. Тя проплака от болка, когато той я завъртя и я запрати в една маса. Болка изригна в стомаха й и тя устоя на желанието да се свие на пода. Нямаше начин да използва силата си. Бе останала беззащитна.

Тогава Тео се оказа до нея, издърпвайки чудовището. Чуваше го как я вика, но не можеше да му отговори. Сарафина притискаше ръка до корема си и поемаше дълбоко въздух, за да се възстанови. С периферното си зрение видя как Тео атакува чернокосия дааеман с всичко, с което разполагаше.

Веднага щом можа, Сарафина изтегли магията си и я запрати към гърба на Атрика. Изригна огън и той се строполи с мощен рев, пушейки. Тео срещна погледа й за момент, преди друг Атрика да отвлече вниманието му. Тео щеше да се погрижи за него. Тревожеше се за Клеър и за нейните трима.

Адам също бе зает с атакуващ дааеман, но продължаваше да хвърля тревожни погледи към Клеър. Проследи погледа на Адам и видя Клеър да се върти, очевидно уморена и изтощена. Тримата Атрика я наобиколиха, гледайки я от високо, усещайки отпадналостта й като аромат, носен от вятъра.

Като цяло явно Атрика бяха надвили Клеър. Ако станеше на тяхната, бившата прислужница на Кае на Итрай нямаше да си тръгне от тук жива. Това беше очевидно. Бяха се съюзили срещу нея дори повече отколкото срещу Мира, която бе другата най-силна магьосница в стаята.

Не, дааеманите знаеха коя е Клеър. Знаеха, че тя носи елиума и бе причинила смъртта на някои от най-добрите им воини.

И бяха адски ядосани.

Сарафина се гмурна напред, заставайки пред червенокосия дааеман, който явно възнамеряваше здравата да изтезава Клеър, преди да я прати на Юдай и обратно. В същото време издигна стена от нагорещен до бяло огън между себе си и Клеър. Тя на практика се сблъска с Адам, който се откопчваше от битката. Той обви ръце около Клеър и отскочи встрани, претъркулвайки я далеч от Атрика.

Огънят я разделяше от атакуващите дааемани, но Сарафина знаеше, че няма да издържи дълго. Тя се запрепъва назад, докато събираше още енергия. Това, което правеше, бе еквивалентът на това да дразни гризли със сьомга.

Познайте кой беше сьомгата!?

— Сарафина! — Тео се биеше с Атрика от дясната й страна, хвърляйки бързи погледи през рамо към нея. — Сарафина!

— Добре съм! — извика му в отговор тя.

Стената от огън рухна, оставяйки огромният, яростен, червенокос Атрика да стои пред нея. Очите му бяха с цвета на косата — убийствено яростен. Въздухът около него припукваше от сила.

А може би не беше добре.

— Сарафина!

Дааеманът, с когото се биеше Тео, запрати към него голяма мълния от сила, събаряйки го назад. Той удари главата си в пода и застина. Сарафина изпищя, моментално забравила за вбесения дааеман, приближаващ се към нея.

Но не можеше да го забрави задълго.

Силата се надигна като масивна вълна, карайки кожата й да настръхне. Тя бе малката лодка във водата; защитните й сили не бяха достатъчни, за да спрат вълната да се разбие отгоре й. Както когато беше в балната зала, тя грабна магия от гърдите си, знаейки че това ще я срази. Просто трябваше да се справи с този сблъсък; щеше да се тревожи за следващия, когато му дойдеше времето.

Дааеманът пред нея изрева. Тя подскочи от звука, ужасът препусна чист и леден през вените й. Хватката й върху топката магия, която изтегли от седалището на силата си, дори не трепна.

И тогава Бей застана помежду им. Дааеманът й хвърли поглед, оголвайки леко зъбите си, а след това се обърна и изрева към червенокосия Атрика. Впуснаха се в битка, оголвайки зъби, ръмжейки и дерейки с нокти.

Сарафина премигна. След това се претърколи настрани, за да избегне пръските демонска кръв и киселинните изгаряния от нея. От безопасно разстояние, ръцете й се вкопчиха в един преобърнат стол, докато гледаше.

Беше като сцена от Кинг Конг. Тя бе любимата на чудовище, а той възнамеряваше да я пази от останалите чудовища.

Сюрреалистично. Сарафина не бе сигурна дали трябва да се чувства облекчена точно сега или много, много притеснена.

Двамата Атрика се търкаляха по пода, а звуците на животинска кръвожадност изпращаха тръпки през тялото й.

Тео се появи от лявата й страна и тя на практика скочи в обятията му.

— Добре си — проплака тя. От главата му течеше кръв.

Той почти я пренесе встрани от битката, в другия край на стаята и към вратата.

— Престанете! — изрева Стефан в средата на стаята. Нищо не се случи.

Главният вещер избълва цял поток на френски, а после:

— Спрете! Аз ви управлявам и аз командвам тук. Всичко свърши!

Удивени, Сарафина и Тео гледаха как един по един Атрика спират да се бият. Стефан наистина командваше Атрика.

Всеки един от дааеманите в стаята прекратиха битките си, освен Бей и червенокосият. Скоро ръмженето им беше единственият звук.

Навсякъде около тях магьосниците от Сборището и няколкото останали вещери се изправиха от пода и докуцукаха до безопасно място, от което да наблюдават случващото се.

— Бей! — изрева Стефан.

Битката между двамата Атрика най-накрая приключи. Голямата глава на Бей се завъртя и спря поглед на Тео, който бе обвил ръце около кръста на Сарафина.

Бей изръмжа и тръгна към тях. Тео застина и изтегли магия, също както и тя.

— Мир, Бей, остави я да се позабавлява. — Стефан се усмихна бавно, държейки главата си с ръка там, където я бе ударил в масата, върху която го катапултира тя. Фиксира погледа си върху нея и студена малка усмивка заигра на устните му. — Скоро тя ще е изцяло твоя. Не бих могъл да измисля по-подходящо наказание.

Стефан щракна с пръсти.

— Allez!21 Някой да ме махне от тук.

Един дааеман Атрика се пресегна, докосна рамото му и всички изчезнаха, дори Бей, оставяйки само нещастните бодигардове на Стефан и шофьора на лимузината.

Стаята потъна в тишина, ако не се броят редките хленчене и стонове от болка.

Сарафина огледа разрушението, мислейки си колко прилича на бойно поле след война.

Тео я завъртя с лице към себе си.

— За какво те иска Бей?

Страхът се надигна в нея, а после се спусна като студен, твърд камък в стомаха й.

— Иска да износя децата му.

Тео не каза нищо в отговор, но хватката му върху раменете й се затегна.

Адам се приближи към тях, помагайки на Клеър, която си бе изкълчила коляното в боя.

— Какво каза?

Сарафина поклати глава и внимателно се измъкна от хватката на Тео.

— Явно има недостиг на женски Атрика и имат проблеми с отвличането на женски дааемани от другите видове. Следващата най-добра алтернатива е жена аеамон. Бей ме е видял в Чикаго и си ме е харесал. — Тя изсумтя. — Каза, че знаел, че съм плодовита и че съм достатъчно силна да износя читаво дете. — Гласът й прозвуча тънък и горчив.

Томас се бе присъединил към тях, придружаван от Изабел. Тя притискаше мокра кърпа към раната на главата на Томас. Изражението й беше ужасено.

Беше добре дошла да се присъедини към клуба.

— Още сега ти казвам, че това няма да стане — изръмжа Тео. — Не и докато дишам.

Тя потрепери и обви ръце около себе си. Мисълта Бей да убие Тео на нейно място бе твърде тежка за приемане.

— Някой да преброи труповете! — извика рязко Томас, сепвайки я.

— Шофьорът на лимузината е мъртъв — извика в отговор Джак, а после направи пауза. — Двама мъртви магьосници от Сборището. Сума ти наранявания. Няколко по-сериозни. Доста киселинни изгаряния. Маркъс вероятно си е счупил крака. Джеймс и Кели са в безсъзнание.

Томас изруга, извади мобилния си и се обърна с гръб към тях. Вероятно се обаждаше за помощ. След като известно време говори тихо с някого, той затвори телефона.

— Претърсете сградата. Доведете Мика тук долу да види билките и да се опита да разбере какво може да са правили. — Той хвърли поглед към един от вещерите, който седеше на пода и се опитваше да спре кървенето от носа си. — Упойте оцелелите от Дъскоф и ги заведете обратно в Сборището. Хвърлете ги в Грибин, а после ще ги разпитаме.

Тео я дръпна настрани.

— Ранена ли си? Как са коремът и ребрата ти?

— Добре съм. Не мисля, че имам нещо счупено. — Тя докосна все още болезнения си корем. — Само драскотини и синини. — Лоши синини.

Томас стъпка с обувката си няколко строшени стъкла зад тях, карайки ги да се обърнат. Той се завъртя и посочи с пръст Тео и Сарафина.

— Тео, от сега нататък не я изпускай от поглед. Не искам и до тоалетната да ходи без ти да си в стаята.

Сарафина се намръщи.

— Ъх.

— Сериозно говоря. — Томас отново я посочи с пръст като баща, който мъмри дете. — Не ме карайте да ви закопчавам с белезници един за друг. Върнете се в Луисвил и намерете добър хотел. Не искам да сте далеч от нас. Сарафина, на път за натам се обади на Мика и му кажи всичко, което ни каза току-що.

Томас понечи да се обърне, но се спря.

— И, Сарафина, свърши страхотна работа тук. Благодаря ти, че се втурна да защитиш Клеър. Ако искаш работа в Сборището, имаш я.

Тео се горещеше през целия път обратно до Луисвил, а ръцете му се бяха вкопчили във волана на взетия под наем джип. Не можеше да се принуди да говори или да свърши нещо друго, освен да се концентрира върху пътя пред него. Яростта, която изпитваше към Бей и Стефан, кипеше във вените му, а не беше сигурен, че няма да избухне, затова си мълчеше.

До него Сарафина седеше загледана през прозореца, потънала в мисли. Не можеше да я вини. Да бъде белязана като животно за разплод от един дааеман можеше да доведе най-малкото до дълбоко размишление. Стигнаха до хотела, в който Стефан първоначално възнамеряваше да отседне, и оставиха автомобила на персонала. Лимузината на Стефан все още бе паркирана на поляната, а само Бог знаеше къде се намира самият той сега.

Лъскавият червен мотор на Ерик бе паркиран отвън. Тео не можеше да не се подсмихне, когато го подмина на павираната улица.

И двамата на нищо не приличаха. Трябваше да се качат в стаята преди някой да започне да разпитва защо целите са мръсни и окървавени.

Когато влязоха в лобито, там беше и той самият, изпънат в един от диваните близо до един магазин за подаръци. Ерик вероятно я бе чакал. Лицето му светна, когато видя Сарафина, и стана да я посрещне, но Тео угаси ентусиазма му със студен и твърд поглед.

— Благодаря ти отново, Ерик! — с усмивка извика през рамо Сарафина, докато Тео я дърпаше към рецепцията. — Оценявам помощта ти!

Тео ги регистрира в апартамент с една спалня, а после помоли портиера да им изпрати консумативи като някой чифт дрехи, аптечка за първа помощ, пижами и тоалетни принадлежности. След това я отведе горе, далеч от Ерик, далеч от всички.

Точно сега я искаше за себе си.

Щом прекрачиха прага и затвориха вратата, той я дръпна към себе си и притисна устни към нейните. Тялото й се притисна в неговото, меко до твърдо, и дъхът й излезе със свистене измежду устните, когато прекъснаха целувката.

— Беше прав, че нямаш нужда от напомняне — каза тя, останала без дъх. Харесваше му, че може да я накара да звучи по този начин. Усмивката й бе леко изкривена. — Може би все пак ще има нещо хубаво след днес.

— Искам те, Сарафина. Писна ми да го отричам.

Той също искаше да я маркира като своя, да се увери по някакъв начин, че светът ще знае, че го е грижа за тази жена, че тя е негова. А не пионка на Стефан.

И не за разплод на Бей.

Трябваше да я съблече и да се увери, че наистина всичко е наред — че е жива и е добре, топла и желаеща го. И двамата бяха ранени и контузени, но това нямаше да ги спре. Той вдигна глава, жестокото осъзнаване го прониза.

— Мамка му, презерватив. — Той изръмжа. — Нямам никакъв. По дяволите.

— Няма проблем. Не съм близо до времето от месеца, когато мога да забременея.

— Сигурна ли си?

— Познавам тялото си, Тео. Напълно сигурна съм.

— Слава Богу.

Тео вдигна глава колкото да се ориентира къде е спалнята и след това я замъкна натам, а ръцете му събличаха дрехите й по пътя.

Щом се озоваха там, той трясна вратата с крак толкова силно, че стените потрепериха. Затвори я за всеки случай, ако персоналът влезе да им донесе пакетите, докато са заети.

Той издърпа полата й надолу по бедрата й и плъзна изцапаната с трева блуза от раменете й, оставяйки и двете да паднат на дебелия килим до леглото. Тя носеше червен копринен сутиен и подхождащи му бикини, от които устата на Тео пресъхна.

Единственото по-добро щеше да е да махне тези нищо и никакви парчета от нея.