Магьосническа ярост

5

Мика сложи кафеникавата папка на масата пред Тео.

— Сарафина Конъл. Открихме досиетата на някои от отвлечените магьосници и нейното беше сред тях. — На Мика и Изабел им беше възложено да се разпоредят с похитените магьосници, прибрани от фермата предния ден.

Тео се втренчи в папката.

— Може и да лъже за името си. — Все още беше на мнение, че Сарафина е вещица. Не можеше да не е. Всяка клетка в тялото му казваше, че е опасна, въпреки красивата опаковка, с която вървеше в комплект.

Всичкознаещият и всичкоможещ архивист на Сборището отвори досието със замах. Прикрепена към купчината листи беше снимка на Сарафина. Била е снимана, докато е стояла в Старбъкс. Говорила е с привлекателен мъж на нейната възраст. Главата й бе килната назад в момент на смях, а дългата й руса коса се къдреше около раменете й и се разстилаше надолу по гърба й. С едната си ръка държеше картонена чашка за кафе, а другата лежеше простряна на масата близо до тази на мъжа.

— Това ли е тя? — попита архивистът.

Тео кимна.

Мика се отпусна на стола срещу него и прокара пръсти през рошавата си кестенява коса.

— Значи наистина е отвлечена магьосница и през цялото време е казвала истината, Тео.

Мамка му. Той взе доклада и започна да чете информацията за нея.

— Няма никаква логика.

— Прав си, наистина няма — отвърна Изабел от другия край на стаята. Тя седеше на ръба на бюрото на мъжа си и полюшваше обутия си в червени сандали крак. — Защо Стефан е бил именно с тази жена? С какво е по-специална?

— Всичко изглежда нормално в досието? — подхвана Мика. — И двамата й родителите са били огнени магьосници. Бащата ги е напуснал още когато е била бебе, оставяйки я на грижите на силно религиозната си майка. Тук става въпрос за новороден християнин — огън, жупел и много вярващи. Няма как да сме сигурни за миналото на майката, но доколкото навързвам нещата, не е могла да понесе, че е магьосница. Доста известна е станала в Боулинг Грийн с това, че когато Сарафина била на осем, майка й я подгонила навън, хокайки я, задето е магьосница, след което избухнала в пламъци надолу по пътя, в задния двор на някой от съседите.

— О, Боже — промърмори Изабел. — Силата й я е убила. Възможно е да не е знаела как да я управлява. Сигурно е изригнала от нея в момент на силна възбуда.

— Да, намерих всички новинарски истории оттогава. Всички в града са били много уплашени. Даже все още се изучава от парапсихолозите като един от най-добре документираните случаи на спонтанно самозапалване. Даже направиха епизод на „Неразгадани мистерии“ по него.

— Бедната жена — каза тихо Изабел. — Името й подхожда, ако майка й наистина е била набожна. Да не би Сарафина да се прави, че…

— Серафим — прекъсна я Мика. — Най-високостоящият ангел според Стария завет — допълни той и изкриви устните си. — Също означава „горящият“.

Изабел зяпна от изумление.

— Кажи ми, че това го намери в Интернет и не го знаеше от раз.

Те продължаваха да говорят, но Тео не ги слушаше. Накрая на папката се намираха още няколко снимки на Сарафина. На едната държеше ръката на мъжа от кафенето — вероятно приятелят й. Изглежда, че вещерите са я наблюдавали от доста време, преди да я отвлекат. Боже, тя наистина приличаше на ангел с дългата си руса коса, кадифената си кожа и светлосините си очи.

Тео вдигна поглед от снимките.

— Какво е станало с нея, след като майка й е умряла?

— Нямала е роднини, които да я приберат, затова е отишла в приемно семейство. Сменила е няколко различни, докато накрая не е останала при една жена до навършването на пълнолетие. Били са много близки. Всъщност, тъкмо се е била прибрала, когато Стефан я е отвлякъл.

Тео се вгледа в греещото лице на Сарафина. Въпреки огромната трагедия в живота си, на всички снимки се смееше и усмихваше.

— Копеле — каза приглушено Изабел. — Напълно е възможно тогава да не е знаела каква е, докато Стефан не й е показал. Изглежда майка й е отричала силата си и впоследствие случайно се е самоубила, докато дъщеря й е била малка. Не са се намерили никакви кръвни роднини, а бащата е офейкал, още когато е била пеленаче. Мащехата й не е била магьосница, нали?

Мика кимна.

Изабел се изтласка от бюрото и закрачи към тях. Беше замислена.

— Значи е една от малкото, достигнали пълнолетие, без да знаят кои всъщност са.

Случваше се, макар и рядко, магьосници да се изплъзнат на системата. Единствената, която Тео лично познаваше, беше Мира Макалистър. Родителите й — въздушни магьосници, били хванати в демонски кръг и принесени в жертва от Уилям Крейн, някогашен глава на Дъскоф и баща на Стефан. Лелята на Мира я отгледала според изричните указания на родителите й да пази в тайна силите й. Всичко това обаче се променило, когато Дъскоф научили за положението й на рядко срещана и могъща магьосница. Искали и нея да принесат в жертва, но нещата излезли извън контрол.

Тео отново се втренчи в снимките.

— Силна е. Човек го усеща, когато е до нея. Нещо необуздано, но същевременно пълно с енергия.

— Знам какво си мислиш — отвърна Мика. — Мислиш, че Стефан затова й е обръщал толкова внимание… заради силата й — и поклати косматата си глава. — Аз не смятам така обаче.

— Не знам — заклати глава и той. — Имайки предвид как майка й се е самозапалила, и тя трябва да е била много силна.

— Много са силните огнени магьосници на света — отговори Мика. — Това обаче не означава, че Негово Височество Стефан Фошо би желал да им отдели от личното си време. Ще се поразровя още и ще видим какво ще излезе.

— Междувременно я пуснете. Прати я при мен, Тео — включи се Изабел. — Ще пооправя малко ситуацията с нея и тогава ще я отпратя.

Тео се извърна и я изгледа застрашително.

— Какво те кара да мислиш, че сам аз не мога да го направя?

Тя му се изсмя.

— Аха. Не се обиждай, ама ти хич не си тактичен. По-добре да дойде при мен. Мога да си представя как си се отнесъл с нея. Научих всичко за гонитбата през полето. Гледайки назад, доста грубо, нали? Сигурно те ненавижда от дъното на душата си.

Тео си припомни разговора със Сарафина снощи. Как тя го помоли да й разкаже за света, в който е попаднала, и как той я отблъсна. Думите на Изабел го нацелиха точно в гърдите. Сарафина по всяка вероятност го мразеше.

— Сигурно — отвърна той, свеждайки поглед към досието.

— Добре, значи се разбрахме. Премахни земната магия за защита от вратата си и я прати долу при мен, горката.

Тео се изправи с папката в ръка.

— Отивам да я взема.

Той излезе от стаята и се отправи към апартамента си. Вместо обаче да се радва, че се отървава от жената и джавкащото й кученце, стомахът му се сви. Може би защото все още имаше усещането, че Сарафина — настрана фактът, че е кръстена на ангел — е опасна. Не му се нравеше идеята да я пусне. Или пък беше заради това, че е невинна, а се беше отнесъл толкова жестоко. Тя беше отвлечена точно като него, по дяволите. Вероятно чувството за вина стягаше корема му.

Влезе в жилището и я намери просната по корем на дивана, четейки една от книгите му със заклинания. Одеялото беше сгънато и прибрано върху възглавницата в крайчеца на канапето. Нещо не беше същото. Огледа се. Стаята беше безупречна. По всичко личеше, че даже и прахът по лавицата беше минат. Бърз поглед към кухнята разкриваше същата блестяща чистота.

По дяволите, за първи път от месеци виждаше плота. Най-хубавото му гърне за заклинания лъщеше върху печката. Толкова беше излъскано, че беше на косъм да се счупи.

Тя го погледна негодуващо за секунда и пак потъна в книгата си. Поне Гросет се зарадва да го види. Кучето заподскача около него като пухкава бърсалка за прах, а малкото му розово езиче се подаваше навън.

Косата й беше разпиляна по гърба — коприненото бяло-русо контрастираше с черната тениска, която му беше отмъкнала сутринта. Носът й, дълъг и леко чип, беше заровен в книгата, обаче Тео подозираше, че само се прави, че чете. Както я наблюдаваше, тя сбърчи устни и смени страницата. Голият й крак потрепна от раздразнение. На ноктите си имаше розов лак. Той наистина положи усилия да не обръща внимание на разкошната форма на гладките й прасци, където ръбът на клина й се беше набрал.

Жената изглеждаше и се държеше все едно е съвсем невинна, но Тео беше на мнение, че всичко е нагласено. И макар да не изгаряше от въодушевление тя да му е гостенка, му се искаше да остане още малко — толкова, че да разгадаят тайните й. Навярно щеше да е по-добре сега да се преструва, за да могат да се помирят. Ако успееше да я спечели, щеше да му е по-лесно да я наглежда, щом излезеше от Сборището.

Наведе се да помилва Гросет, после се изправи и отиде в средата на стаята.

— Успяха да идентифицират спасените от фермата и има доказателства, че си била отвлечена. — Поколеба се за момент, мразейки факта, че трябваше да признае грешката си… евентуалната си грешка. — Не си вещица.

— Хайде, бе — подметна тя, затваряйки книгата рязко. — Бях несправедливо обвинена. Казах ти.

— Знам… Съжалявам.

Устните й се извиха и тя погледна встрани.

— Да не би думата „съжалявам“ да горчи? Нещо се мръщиш.

Направи се, че не я чу.

— Не започнахме като хората.

— Мислиш ли? — каза и се изправи. Постави книгата със заклинания на масичката и се облегна на дивана със скръстени ръце. — По принцип много обичам да ме заравят жива.

— Виж, извинявай, чу ли? Съжалявам за всичко. Бях наистина груб към теб снощи и сега ми е гадно, така че, ако има нещо, което искаш да знаеш…

— Всичко — отвърна тя и се наведе към него със светнали очи. — Чувствам се сякаш съм пренесена в друга страна, чиито обичаи и език са ми непознати. Усещам, че съм намерила липсващата в мен частичка. Частичка, която едновременно ми е и много позната, и изцяло чужда.

Тео завъртя отегчено очи. Боже, сега и за чувства ли щяха да говорят? По-скоро би си извадил окото.

— Освен това — Сарафина стисна устни, с ръце, здраво притиснати в скута и целите побелели — съм много ядосана, че точно на теб трябва да го призная, но в момента скърбя. — При което буквално му се озъби. — Не, че ти пука.

Тео малко се размекна. По дяволите.

— Чух. Много жалко, че всичко това ти се случва наведнъж.

— Да, именно затова мисля, че се чувствам толкова… изгубена. Ако имаш компас за мен, би ми бил от голяма полза.

Той се наведе напред, слагайки ръка на дивана близо до рамото й, извади някаква книга от рафта отзад и се намести толкова близо до нея, че й стана неудобно. Тя миришеше добре. Още вчера го беше забелязал въпреки мириса на пръст, с която се беше опитал да я зарие. Може би беше парфюмът й или пък шампоанът, който ползваше. Сапунът й? Без значение кое от трите, беше едва доловима, но като че ли неделима част от нея. Погледите им се срещнаха и той видя, че очите й блещукаха. Великолепно сини… и изпълнени с най-финия блясък на сълзи.

Тео се отдръпна с книгата в ръка. Надяваше се, че не плаче. Боже, Боже. Последното нещо, от което имаше нужда, беше цивреща жена. Какво, по дяволите, се прави с такава?

След като метна книгата в скута й, той се облегна на стола зад него — на безопасно разстояние. Кучето веднага се настани в скута му. Тео се загледа в пъхтящата и покрита с козина муцуна на Гросет и се опита да сбърчи устни.

— Какво е това? — запита Сарафина, държейки червената книга с твърди корици.

— Всичко, което знаем за себе си. Мика, нашият ерудит и братовчед на лидера на Сборището, я състави и подвърза за всички тук. Доколкото ни е известно, това е нашата история.

Тя взе дебелия том и го заразглежда умислено.

— Вземи го у вас, прочети го и после питай, ако нещо не ти е ясно. — Надяваше се, че така щеше да поддържа връзка с нея, след като напуснеше апартамента му — за всеки случай.

— Още сега да ми отговориш на един въпрос?

— Казвай.

Лицето й се изопна. Тео веднага разпозна страха й.

— Магьосниците червени очи ли имат?

Той замръзна. Неприятни тръпки преминаха през тялото му.

— Познавам само едно същество, което има червени очи, и то не е магьосник.

— Какво?

— Къде си виждала такова?

— Във фермата. Събуди ме посред нощ и за малко да подмокря леглото. Нищо не ми направи, но имаше много заплашително излъчване — каза това и се спря. — И беше неестествено голям. Когато попитах Стефан за това създание, той така и не ми каза какво е, а само, че е любопитно спрямо мен.

Тео потърка брадата си и обърна поглед. Демон. Вероятно Атрика. Но какво, по дяволите, търсеше Атрика на Земята… пак? Въздъхна. Умората си проправяше път навън от най-дълбоките кътчета на тялото му. Боже, изобщо не му се искаше пак да си има вземане-даване с Атрика.

— Не е било човек.

— Добре — продума и замълча, — не е бил човек. А до какво тогава се събудих посред нощ, Тео?

— Демон, предполагам — отвърна красноречиво и я остави да го осмисли. Тео беше израснал с тези неща, а тя — не. Можеше само да предполага колко шокиращо беше всичко за нея. — Самоназовават се като дааеман и идват от място, наречено Юдай. В книгата пише всичко.

— Просто не мога… — запелтечи тя, слагайки ръка на челото си. — Май имам нужда да пийна нещо. Съжалявам. — Тялото й се тресеше леко и лицето й беше пребледняло.

— В кухнята има бутилка уиски, ако наистина искаш. Виж, ще те оставя за минутка. Трябва да звънна на някого.

— Няма проблем.

Тео стана, извади мобилния от джоба си и отиде в спалнята. Чукна копчето за бързо набиране на Томас.

— Атрика отново.

Тишина от другия край.

— Чу ли? Жената, която смятах за вещица, но не е, казва, че била видяла един във фермата.

— Мамка му.

— Реших, че е най-добре да те уведомя веднага.

— Разкажи ми всичко, което е видяла.

Тео му предаде всичко, казано от Сарафина.

— Добре — гласът на Томас беше дълбок и звучеше малко уморено, — по някакъв начин Стефан се е съюзил с Атрика. Това е изводът. Нищо, за което вече не подозирахме, че може да се случи.

— Най-големият ни кошмар.

— До голяма степен — додаде Томас и издиша плавно. — Мика и Изабел са сигурни, че Сарафина не представлява заплаха, нали така?

— Да, пускаме я да си ходи.

— Нека я наглеждаме все пак.

— Вече съм се захванал с това, шефе.

Тео затвори и се върна в дневната, където Сарафина продължаваше да седи на дивана, опряла колене в брадичката си, а Гросет беше до нея.

Свлече се на стола до нея и прекара пръсти през косата си, въздишайки тежко.

— Свикваш ли с мисълта за демоните?

— Ти луд ли си? Как очакваш да свикна?

— Да, това беше тъп въпрос. Ясно ми е, че ти идва много наведнъж — каза съпричастно и погледна към книгата. — Ще я прочетеш, нали? Много неща ще ти се изяснят.

Тя отвърна поглед.

— Просто искам да съм сама. Искам всичко да си е постарому, както преди четири дни — без значение смъртта на мащехата ми, дълга и раздялата. Защо се интересуваха вещерите от мен? Защо съм толкова важна?

Тео се загледа в нея за секунда докато подбере най-точните думи.

— Доколкото ни е известно, вещерите отвличат уязвими магьосници и ги придумват да се присъединят към тях. Напоследък обаче похищенията зачестиха. Сякаш набират армия.

Сарафина поклати глава.

— Не ставам за войник.

— Изглежда, че си привлякла вниманието на Стефан по специален начин. Обикновено не се занимава лично с отвлечените магьосници, още по-малко пък да участва в самото отвличане. Не поема рискове, нали се сещаш? Има си подчинени за тази работа. Даже откакто Изабел почти го пипна, не ходи никъде без телохранители. А за теб е поел риск и те е удостоил с много внимание, но не ни е известно защо си толкова специална.

— Чувствам се като Алиса и току-що паднах в заешката дупка.

— В такъв случай кой съм аз?

По лицето й се прокрадна усмивка.

— Не и Чеширския котарак във всеки случай. Не се усмихваш достатъчно, за да си него — продума Сарафина и се намръщи. — Изобщо не се усмихваш.

— Да, ами няма за какво в последно време.

— Боже — въздъхна тя, свеждайки глава към скута си и играейки си с малка дупчица в клина си — майка ми. Винаги съм мислела, че е шизофреничка. А човекът-факел… Е, никой нямаше обяснение за това.

— Сега вече имаш.

— Съгласна съм.

— Мика ми каза, че било по всички шоупрограми за неразгадани мистерии.

Изведнъж Сарафина изглеждаше с десет години по-стара.

— Да — въздъхна тя и отново сведе очи. — Това вече означава ли, че мога да си ходя?

— Изабел е долу в библиотеката. Ще те заведа при нея. Тя ще ти даде някои дрехи по мярка, нещо хубаво за хапване и после ще те откара у вас.

Тя го погледна.

— Изабел изглежда много мила, но ако не възразяваш, предпочитам още сега да ме закараш вкъщи — отвърна Сарафина и огледа дрехите си. — Искам да кажа, ако не ти пречи, че ти вземам дрехите. Ще ги изпера и ще ги върна…

— Не ми е проблем, че носиш дрехите ми.

Всъщност, изглеждаше дяволски добре в тях. Той плъзна поглед по тялото й. Дрехите прикриваха стройната й фигура, което още повече засилваше интереса му към това, което се криеше под тях. Имаше желание да я съблече, за да провери. Някак си интимна бе мисълта, че същата материя, преди покривала неговата кожа, сега е върху нейната.

Тео пак се вторачи в лицето й. Очевидно трябваше да навакса със секса. Дълго време се беше въздържал. Откакто Ингрид беше починала миналата година, не си беше имал никого.

Любовта им не бе пламенна. Имаха връзка само заради секса и компанията, колкото да не са сами. Въпреки това Ингрид беше добра приятелка, загинала по ужасяващ начин. Много голям емоционален удар, от който Тео все още се възстановяваше.

— Ще ме закараш ли вкъщи тогава? Искам си старите неща. Познатото, нали знаеш? Трябва да се обадя и тук-там. Приятелите ми ще се тревожат, да не говорим за шефа.

— Добре. Само кажи и тръгваме.

Сарафина се оттласна от канапето.

— Да тръгваме тогава. Не е като да имам много багаж.

Той отиде до вратата, спря и се обърна към нея.

— А-а, само че аз не карам кола.

— А какво? Колело? Мотоциклет?

Той изви устни.

— Да не мислиш, че имам велосипед с десет скорости? Карам Харли.

— Какво си помислих и аз. Не те виждам да караш седан — заключи Сарафина и направи разсеян жест с ръката си. — Щом можем да закараме Гросет вкъщи с него, не ме бърка какво караш. Тази вечер просто си искам ваната и леглото.