Магьосническа ярост

28

— Хайде, скъпа, трябва да вървим. — Той издърпа Сарафина на крака, предпазвайки тялото й от откосите и проправяйки си път към един от коридорите. Останалата част от Сборището също беше разбрала какво се случва и правеха същото, опитвайки се да избегнат магическите шрапнели.

Не откриха убежище в коридора. Сноповете дааеманска магия ги намериха и там, рикоширайки от стените и хвърляйки искри от пода и тавана. Тео и Сарафина бяха твърде заети да избягват зарядите, за да си помислят дори да съберат магията си.

А Атрика идваха.

От лявата му страна, Миранда, огнена магьосница, зае позиция, надигайки сила, за да се бие с Атрика, който се задаваше към нея като товарен влак. Изстрел от синята дааеманска гадост я удари право в гърдите и искрицата от сила, която бе създала угасна като свещ, потопена от приливна вълна. Миранда ахна шокирано и падна до стената, сграбчвайки с две ръце седалището на магията си, а поглед на пълно отчаяние трансформира чертите на лицето й в шокиращо пепеляво сиво. Атрика, който се бе целил в нея, просто я подмина. Тя вече не беше заплаха.

— Тео! — изкрещя Миранда с разширени очи. — Махайте се от тук! Махайте се!

Каква страхотна идея!

— Хайде — рече Сарафина, виждайки пролука в тълпата. Всички бяха подкарани към коридора като крави на заколение.

— Внимавай! — извика Миранда.

Заряд от дааеманска магия се понесе към тях. Той и Сарафина отскочиха настрани, всеки отивайки в различна посока, за да избегнат снаряда. Това беше като някоя извратена, смъртоносна игра на народна топка.

Когато Тео се изправи на крака, Сарафина бе погълната от тълпата и не се виждаше никъде.

Сарафина с усилие се изправи на крака и моментално трябваше да се наведе, за да избегне друг син заряд. Проклетите куршуми от отчаяние невинаги експлодираха безобидно по стените или пода; понякога отскачаха и променяха посоката си, прицелвайки се в друг магьосник.

Навсякъде около нея хората биваха поразени. Печалните звуци стигаха до ушите й и караха гърдите и стомаха й да се свиват от съчувствие. Не можеше да си представи какво би било да изгубиш силата си, не и след като току-що я бе открила.

Нямаше да й се случи, по дяволите.

Вдигна поглед от мястото си на пода и не можа да види Тео никъде. Единственият им шанс бе да се измъкнат от Сборището, далеч от заклинанието, което Стефан бе отприщил. Тя хвърли поглед през тълпата към фоайето и видя, че Атрика и вещерите пазеха изхода. Разбира се. Вероятно Стефан им бе наредил да държат всички вътре, още по-добре би било ако ги поразят с извънземната магия.

Близо до нея Ани бе уцелена в рамото от син заряд. Дребничката брюнетка се завъртя при сблъсъка и се отпусна на пода, покрила с ръце лицето си и изплаквайки мъката си.

— Ани! — изкрещя Сарафина, пълзейки към нея.

Ани или не я чу, или бе в твърде голям шок, за да й отговори. Тя остана на колене, със скрито в шепи лице. Сарафина не можеше да се добере до нея в навалицата и можеше единствено да я зърне сред паникьосаните магьосници.

Миг по-късно, с абсолютен ужас, Сарафина видя Ани спокойно да се изправя и да застава на пътя на задаващия се към нея Атрика. Изглеждаше като чисто самоубийство.

— Ани, не! — Сарафина се хвърли към нея, както беше на колене на пода, но без полза. Атрика разкъса гърлото на Ани, докато я подминаваше, а безжизненото й тяло рухна.

Просто така.

Вцепенена от гледката на някога пълната с живот магьосница на пода, с невиждащи очи и изтичаща върху мрамора кръв, Сарафина се отпусна върху стената зад себе си за момент и затвори очи от болка. Някъде в далечината дочу звук от трошене над глъчката от ужасени магьосници, на ръба да изгубят ума си.

Трошене. Да. Някъде там Клеър и Мира сритваха демонски задници с въздушна магия.

Отново огледа тълпата за Тео, но не можа да го открие. Във фоайето погледът й спря върху Томас, Изабел и Мика. Тримата опитваха да се доберат до Стефан, който все още контролираше магическата синя топка на смъртта.

Стефан.

Сарафина се помъчи да се изправи до приведено положение и да си проправи път към него. Най-добрата им надежда бе да отстранят Стефан и да спрат извънземната магия, изпълваща Сборището. След това щеше да се наложи да се разправят с Атрика, което беше съвсем друг проблем.

Щом достигна Томас, Изабел и Мика, син изстрел се понесе право към Томас. Сарафина застина насред движението си, дъхът заседна в гърлото й.

О, Боже… не. Не и главата на Сборището.

— Томас! — Мика се хвърли към братовчед си, поваляйки го настрани от траекторията на заряда. Вместо това уцели Мика.

Мика се затъркаля по мраморния под на фоайето, държейки центъра на гърдите си, лицето му сгърчено от агония.

— Мика! — Томас го сграбчи за ризата и издърпа братовчед си към себе си по пода, а Изабел се отпусна от другата му страна.

Сарафина стигна до тях тъкмо навреме, за да види втренчените, безжизнени очи на Мика.

— О, Богове, няма я. Празен съм.

Сарафина вдигна поглед към Стефан, който стоеше с въртящата се, бълваща топка от светлина над главата си, гледайки сцената долу с усмивка на лице.

Челюстта й се стегна от прилива на ярост, тя се изправи и запрати по него голяма топка от нагорещен до бяло огън, само за да бъде блокирана от Атрика. Едно замахване на огромната дааеманска лапа и топката й се изпари във въздуха, сякаш никога не бе съществувала.

Стефан спря погледа си върху нея, с извити от презрение устни. Без Стефан дори да помръдне пръст, син изстрел се отправи към главата й. Сарафина се наведе, когато зарядът премина покрай нея, удари пода и рикошира в близката магьосница. Тя затвори очи за миг, раздирана от ридание, слушайки измъчените викове на магьосницата.

Изабел стоеше близо до Мика и бързо и силно изтегли доста магия. Вода изригна от тръбите надолу по коридора, отвсякъде където можеше да я призове.

Другите водни магьосници във фоайето реагираха бързо и също призоваха водата. Скоро Сарафина лежеше в цял инч от нея, после още един. Надигайки се бързо, всичката предназначена за Стефан вода образува вълна около него и бодигардовете му Атрика, които имаха проблеми с преодоляването й.

Дори още по-добре, контингентът от дааемански пазачи сега бе разсеян и зает.

Виждайки пролука, Клеър, Мира, Томас и Сарафина се впуснаха в атака. Те запратиха колкото можеха към борещите се и заети Атрика. Сарафина уцели един в главата с изблик на огън, който го запрати залитайки и ревейки назад.

Водата заля, измокряйки обувките на Стефан, и започна да се надига бързо. Вече достигаше прасците на Сарафина. Най-вероятно водните магьосници бяха спукали тръбите, които захранваха Оранжерията и басейна на Сборището. Можеше да подуши хлора под тежкия аромат на магията на елементите и дааеманската магия.

Томас запрати земно заклинание към Стефан, което накара ушите на Сарафина да зазвънят от силата му. Заклинанието мина покрай Атрика и удари Стефан право в гърдите, запращайки вещера назад по гръб във водата.

Сега, извън контрола на Стефан, топката се понесе към центъра на фоайето, близо до полилея. Продължи да излъчва дааеманска магия, но съдейки от ругатните, излизащи от устата на Стефан, вещерът бе изгубил напълно контрола си върху нея. Сега висеше като смъртоносна дааеманска диско топка близо до тавана. Със сигурност караше магьосниците да танцуват.

Нещо изръмжа от лявата й страна и Сарафина се обърна, за да види Бей, който разблъскваше магьосниците от пътя си, за да стигне до нея.

Добре, време беше да върви.

Тя се смеси с тълпата и се постара да изчезне. Последното, от което се нуждаеше, бе Бей са изскочи до нея насред тълпата и да я отведе. Той можеше да го направи с лекота. Единственият й шанс бе да стои възможно най-далеч от него и да не му позволява да я докосне.

Носейки се навътре-навън и напред-назад, през цялото време отбягвайки сини заряди, тя си проправи път към края на тълпата, където стояха още Атрика и вещери, опитвайки се да опазят изхода и да задържат всички магьосници в обхвата на дааеманската магия. Тук водата също се плискаше около прасците й. Можеше да усети течението и да се движи срещу него. Водните магьосници все още я отпращаха към Стефан.

Сарафина се вмъкна в стая встрани от коридора. Водата се понесе след нея навътре и трябваше да се пребори, за да затвори отново вратата. Намери се в склад, пълен с почистващи материали.

Насочвайки огъня, тя изстреля заряд към стената, разделяща тази стая от съседната. Това произведе нащърбена, опушена дупка, през която можеше да се промуши. С малко късмет можеше да заобиколи охраната.

Отчаяните времена изискваха отчаяни мерки.

Тео отново извика Сарафина. Къде, по дяволите, беше изчезнала тази жена? Той избегна един заряд, който се разби във водата в краката му, очевидно изчезвайки при контакта. Стефан бе изгубил контрола над дааеманската магия, но това значеше единствено, че топката стреля напосоки. Беше почти толкова лошо, колкото и Стефан да я насочва. Единственото положително нещо бе, че сега целеше и вещерите.

Борейки се с тълпата, която си пробиваше път до дъното на фоайето и коридорите, извеждащи от него, Тео си запроправя път към Стефан. Ако познаваше Сарафина, тя щеше да се насочи към източника на проблема, а не да бяга от него.

Тео стигна до Изабел, коленичила във водата с Мика наполовина в скута й, а мократа й коса бе прилепнала към лицето й. Тео коленичи до Мика.

— Ранен ли си?

— Магията му я няма — каза Изабел. — Напълно я няма.

— О, мамка му.

Вир-вода, Мика го погледна с празен поглед.

— Намери ми меч — изръмжа той. Яростта изкриви лицето му в напрегнато изражение. — Тео, намери ми меч! — повтори той, този път по-силно.

Тео никога не бе виждал такова жестоко изражение по лицето на учения. Свикнал бе да го вижда по-скоро в отражението на огледалото.

Точно сега Тео не можеше да откаже нищо на Мика. Щеше да му намери меч.

Тео хвърли поглед към коридора от другата страна на стълбището. Атрика препречваше изхода, но той можеше да се добере до стаята. С малко късмет там можеше да има оръжия.

— Веднага се връщам — каза Тео и стана, шляпайки през водата и заобикаляйки повалените магьосници по пътя си, внимавайки за блуждаещи заряди от синя демонска магия.

След като разби затворената врата, вътре намери само три меча и успя да ги пренесе през тълпата, без Атрика да забележат. Даде по един на Изабел и Мика. Мика прокара пръст по дръжката, изглеждайки също като щастливия зубър, когото Тео познаваше. Мика искаше да пролее кръв и Тео се надяваше да получи този шанс.

— Виждаш ли Сарафина някъде? — попита той Изабел. Всеки трябваше да надвиква врявата от битката, скръбта, виковете и течащата вода.

— Тук беше, Тео, но след това хукна сякаш дяволът я гонеше. — Тя посочи дъното на фоайето, към другия коридор.

Може би не дяволът, но Тео предполагаше, че е някой също толкова лош.

Тео се смеси обратно с тълпата в посоката, която му посочи Изабел. Трябваше да я намери.

Сарафина тръгна надолу по коридора. Поне тази част от Сборището бе суха. Всичката вода бе насочена към предната част на сградата.

Някои от магьосниците от Сборището също бяха успели да се проправят път и се бяха събрали, опитвайки се да измислят начин за ефективна атака срещу Стефан и нахлулите Атрика от противоположната страна.

Тя просто се опитваше да се измъкне от Бей.

Най-добрият й шанс бе да се махне от Сборището и да продължи да се движи. След като изгуби Тео във фоайето, тя знаеше, че сега е сама. Срещу Бей това правеше шансовете й почти нулеви.

На долния етаж на Сборището, тя зави зад ъгъла и се отправи към Оранжерията, покрай вратите на балната зала. Ако паметта не я лъжеше, в края на Оранжерията имаше изход към поляната отзад. След краткото си бягство от Бей по същия този коридор, тя запомни всяка част от сградата, така че никога повече да не бъде хваната в капан.

Ръката на Стефан покри устата й и я повлече ритайки към входа на балната зала. Боже, тя мразеше тази стая! Захапа ръката му, усети вкуса на кръв и той я пусна.

Как, по дяволите, копелето бе стигнало толкова бързо от фоайето до тази част на Сборището? Кръвта й се смрази, когато осъзна, че има само един начин.

Тук имаше и Атрика.

Сарафина се завъртя, призова силата си, но голям, чернокос, тъмнокож Атрика просто изгаси огъня, преди да го достигне.

— Винаги ли ще трябва някой друг да се бие вместо теб, Стефан? — Тя изцъка с език. — Толкова тъжно.

Той сви едното си рамо. Толкова френски маниер.

— Полезни са. Не пренебрегвам инструментите, които имам на разположение.

Сарафина прехвърли погледа си върху тъмнокожия Атрика.

— Значи си инструмент, а? — Устните на дааемана се извиха в тихо изръмжаване. — Мислех, че Атрика имат повече гордост.

Атрика премести вниманието си върху Стефан, а очите му светнаха в червено.

Стефан погледна несигурно към своя демон-на-каишка, изглежда чудейки се дали би му изменил.

Сарафина повдигна вежда.

— Притеснен ли си, Стефан? Би трябвало да си. Чудя се какво ли биха ти сторили Атрика, след като изгубиш каквото там преимущество имаш. Елиумът е, нали?

Стефан върна вниманието си обратно на нея.

— Не ме карай да ти затворя устата. — Всяка дума бе като удар с камшик.

О, изглежда бе уцелила болно място.

Стефан хвърли поглед към Атрика.

— Връщай се във фоайето. Не ми трябваш тук. Мога да се справя с магьосница като нея с една ръка, вързана зад гърба.

Атрика се прехвърли, оставяйки ги сами.

Стефан пристъпи навън в коридора.

— Толкова много жени от Сборището ме оскърбиха, Сарафина. Мира уби баща ми. Изабел се опита да ме убие. И все пак от всички останали мисля, че ти бе обиди най-много. Само ти никога не си имала добра причина да ми се противопоставяш. Мира и Изабел имаха лични дългове за уреждане, но ти… ти си обикновена кучка.

Той направи още една крачка към нея. Стомахът на Сарафина се сви, но остана неподвижна.

— Ти ме отвлече, Стефан. Това е доста лично.

Сарафина призова нишка от огън и задържа в ръката си малка линия нагорещен до бяло пламък. Беше безполезно, но я караше да се чувства по-добре.

Стефан погледна към огъня.

— Научила си толкова много за толкова кратко време. Похабяваш се тук.

Тя насочи огъня към дланите си и зае позиция, готова да действа. Той я заобиколи със странно изражение на удоволствие върху лицето си.

Сарафина наклони глава настрани и се усмихна, трепкайки с мигли.

— Това значи ли, че ще ме вземеш обратно?

— Не, цвете мое, вече не ми принадлежиш.

Светът потъна в пълна тишина, а космите на врата й се изправиха. Кожата на Сарафина настръхна от внезапното усещане за нечие присъствие в коридора. Тя познаваше натиска на точно това същество във въздуха около нея, върху душата й. Притискайки, взимайки…

Беше Бей.

— Сега ще дойдеш с мен. — Гласът на Бей бе дълбок и равен. Звучеше доволен, щастлив. Сарафина предполагаше, че няма причина да не се чувства така. Очевидно лошите печелеха и Бей получаваше каквото иска. Това беше тя.

Тя бавно се обърна към него. Целите два метра от бъдещия баща на децата й изпълваха коридора зад нея. Огънят в дланите й изгасна.

Зад Бей, Сарафина вия как Тео завива зад ъгъла и замръзва. Погледите им се срещнаха и задържаха покрай дааемана, блокирал пътеката между тях.

— Сарафина. — Тео изръмжа името й, а след това и го извика, докато тичаше към нея. Силата се надигна като дъга от единия до другия.

Атрика бе на около три метра. Той изчезна и Сарафина хукна към Тео, краката й удряха като полудели килима в коридора. Тя знаеше какво се задава. Надигаше се в нея като усещането за Армагедон — горчив страх от неизбежното.

Бей се появи точно пред нея. Тя изкрещя ужасено. Той се протегна да я докосне и нея вече я нямаше, заличена по всеки възможен начин.

Нямаше я. Сарафина я нямаше.

Тео стоеше в средата на коридора, гледайки как се сбъдва най-лошият му кошмар. Бей бе изчезнал, появил се бе отново и после бе изчезнал със Сарафина. Тео бе твърде далеч, за да го предотврати.

Постоя за момент в леден, болезнен шок, после вдигна поглед от мястото, където бе изчезнала Сарафина, към ухиления вещер наблизо. Сарафина му се бе изплъзнала между пръстите, но имаше някой, върху когото да си изкара агресията.

Събирайки сила, той хукна към него, възнамерявайки да го направи на вещерска каша. Стефан изпрати стена от нагорещен до бяло огън. Тео контрира, извличайки земя направо през пода на Сборището, за да изгаси пламъците. Стените се разтресоха, а подът се понесе като вълна, която не препъна Тео нито за момент. Той отскочи от тлеещата земя и продължи.

От другата страна, Стефан бе изчезнал иззад ъгъла на коридора. Тео затрополи след него с натежал в ръката меч. Ярост и мъка се извиваха в него, но не можеше да ги остави да го превземат. Вместо това ги използва, трансформира ги в скорост и убийствено желание да накара Стефан да си плати.

Тео го хвана на стълбището, някъде близо до Оранжерията. Със заклинание Тео препъна Стефан, който се просна на стълбите. Вещерът се обърна и изстреля вълна от нагорещен до бяло огън към Тео, който едва успя да го избегне.

— Няма я. — Стефан изръмжа. — Бей я отведе на Юдай. Вече не може да си я върнеш.

— Тогава нямам какво да губя, вещер. — Тео се приближи до него. — Най-добре започвай да се молиш.