Магьосническа ярост

25

— Сарафина!

Тя се метна на леглото, чаршафите се омотаха около краката й. Ярката дневна светлина струеше през прозореца на спалнята. Тео обви ръце около нея и за момент тя започна да се бори с него, несигурна кой всъщност е той.

— Шшшт, вече всичко е наред, в безопасност си. — Той притисна главата й до рамото си и обви ръце около нея, за да й попречи да го налага.

Сарафина затвори очи и прошепна:

— Боже, беше толкова реално. — Тя потръпна, треперейки от спомена за дъха на Бей върху кожата си.

Тео я целуна по главата.

— Беше просто сън.

Тя се отдръпна малко от него, колкото да види лицето му. Тео, да, беше Тео.

— Не. Не, не беше сън. Можех да почувствам всичко. О, Боже, мислех, че си ти. Той ме докосна. — Думите излязоха като изпълнен с ужас шепот. — Мислех, че си ти, но всъщност беше Бей.

— Не беше истинско. Играеше си с мозъка ти, Сарафина.

Тя поклати глава и отметна чаршафите, за да покаже кожата си.

— Ударих си крака в леглото. Още усещам болката. — Нямаше синина, поне не още.

Тео я придърпа по-близо. Щом прегръдката му се затегна, тя затвори очи, задъхвайки се от напрежение. Вече беше в безопасност, в безопасност.

След малко той я отдръпна от себе си, за да се вгледа в очите й.

— Той си играе с теб. Атрика обичат преследването, обичат да усещат страха на своята жертвата. Това ги възбужда. Докато си спеше е нахлул в съзнанието ти и е събудил твоя Аз. Като ярък сън, разбираш ли? Прониквайки в сънищата ти не може да те нарани физически, може само да те изплаши. А ако го оставиш да те изплаши, той печели.

— Но си ударих пищяла! — Тя потръпна. — И усетих ръцете му върху себе си… дъхът му.

— Може да го накара да изглежда реално, като истинската реалност. — Тео издиша бавно. — За него да те накара да се страхуваш е като увертюра към същинската игра.

Горчилка се надигна в гърлото й при тази мисъл. Тя едва преглътна.

— Да, ясно. Разбирам. Да не го оставям да види колко ме е ужасил и тогава аз печеля. Обратното… го възбужда.

— Точно така. Ела тук. — Той придърпа все още треперещото й тяло по-близо до себе си и погали косата й.

— Добре съм. Само си мислех, че си ти, а после… се оказа, че не си. — Тя се смръщи срещу дневната светлина и се отдръпна от него. — Колко дълго съм спала?

— Стефан е буден и Томас се върна. Разпитват го. Все още няма следа от Атрика. Оставих те да спиш колкото искаш, тъй като имаше нужда.

Тя повдигна вежда.

— А ти? Нямаш ли нужда от сън?

— Аз съм добре.

— Глупости. Лягай и дремни, здравеняко. Мой ред е да те пазя. — Тя го бутна назад върху леглото, но той я сграбчи за ръцете и я дръпна върху себе си. Сарафина извика от изненада и за секунда се оказа под него, а устата му беше върху нейната.

Точно когато Сарафина бе започнала да се отпуска и да се отърсва от ужаса на скорошната си среща с Бей, телефонът на Тео звънна. Той започна да го търси опипом, хвърли бърз поглед на дисплея и каза:

— Трябва да отидем в Грибин.

Грибин изглеждаше като военна зона. Не по-различна от тази, която бяха оставили в Кентъки. На Тео беше започнало да му писва от касапници.

Дъхът на Тео секна, а Сарафина спря насред крачка щом прекосиха прага на затвора, но това не ги забави повече от секунда. Пазачите не бяха на постовете си, а серията врати, водещи към сърцевината на затвора, зееха, за да може подкреплението от Сборището да влезе. Всички затворници бяха заключени и докато минаваха можеха да видят надничащите лица през малките прозорчета в металните врати.

Всички затворници се усмихваха, смееха се и удряха по стените. Знаеха точно какво става — похитителите им от Сборището биваха наритвани от дааеманите.

Какво ново?

Проправиха си път до вътрешността на затвора, където държаха Стефан. Или Атрика най-накрая бяха стигнали до извода къде магьосниците от Сборището държат безстрашния им водач, или бяха направили някакво проследяващо заклинание, за да го открият. И в двата случая сега бяха тук и насред битка с Томас и другите.

Проблемът беше едновременно елементарен и сложен: магьосниците от Сборището нямаха никакви сили тук, а Атрика имаха.

Шансовете не бяха на тяхна страна.

Звуците от битката се усилваха с приближаването им. Един Атрика блокираше отворената стоманена врата, през която трябваше да минат, за да се доберат до мястото, където се намираха Томас и останалите, изпълвайки рамката като проклет влак, навлизаш в отвора на тунел.

Спряха се с пързаляне. Тео се пресегна за меча си и го задържа между себе си и чудовището, което стоеше ръмжейки пред тях. Сарафина също държеше в ръка меча си. Без достъп до магия, Тео се чувстваше уязвим като новородено и бе сигурен, че Сарафина чувства същото. Медното острие не беше същото като магията.

Атриката канализира силата си. Тя пращеше във въздуха като искра, попадаща върху сухо дърво. Точно когато създанието я запрати по тях, двамата със Сарафина се разделиха, втурвайки се в две различни посоки. Кълбото магия мина право покрай тях, експлодирайки в една от вратите на килиите, където остави голям, черен, димящ кратер. Това беше един вещер, който вероятно вече не празнуваше.

Преди създанието да събере още сила и да я запрати по Сарафина, Тео се втурна напред и остави дълбока рана в бедрото на дааемана. Съществото изрева и се нахвърли върху Тео, който едва успя да избегне удара му, се претърколи, за да избегне досега с кръвта му. Кръвта се разля, изпускайки дим върху стената, а раната на демона се разтвори заради медта.

Сарафина се приближи отзад и вдигна меча си, забивайки го в Атриката. Избълва още демонска кръв и двамата отскочиха, за да я избегнат.

Атриката нададе боен вик, който звучеше повече животински, отколкото човешки, и се обърна към Сарафина, която се бе отдръпнала назад, държейки меча си вдигнат. Създанието събра още едно кълбо магия, карайки ухото на Тео да запищи от налягането.

— Сарафина, внимавай! — извика той.

Тя едва успя да се наведе, иначе магията вероятно би я обезглавила. Претърколи се на пода, държейки здраво меча, точно както я бе учил той.

Тео замахна към дааемана и го уцели по рамото. Съществото изрева отново и запрати магия по тях. Този път Тео пое удара с рамото, от която страна държеше меча. Пареща болка затрептя през тялото му, карайки го да изпусне острието. Плътта на ръката му зееше и лъщеше зле изгорена.

Дааеманът се насочи към него, но Сарафина моментално го нападна в гръб, замахвайки колкото можеше по-силно, за да го накара да се отдръпне. Тя извика, когато капки кръв от Атриката я опръскаха и проядоха дрехите й.

Тео вдигна меча си и се насили да го хване здраво. Атриката се олюляваше леко, залитайки настрани, докато гонеше Сарафина из коридора, опитвайки се да я приклещи в ъгъла. Може би беше реакция от медните остриета, с които го пронизаха дълбоко или просто от кръвозагубата. Каквато и да беше причината, беше добре.

Сарафина се хвърли настрани, за да избегне магическия заряд и дааеманът маневрира, успявайки да я сграбчи за ръката и да я запрати в стената толкова силно, че тя изтърва меча си. Той събра сила в последен отчаян опит, очевидно възнамерявайки да я забие право в нея, докато я държи прикована.

Гняв и страх заклокочиха в Тео, горещи и горчиви. Той завъртя меча с цялата си сила, игнорирайки прорязващата агония от движението. Прицели се във врата на Атриката и уцели право в целта. Главата на демона се отдели от раменете му и тялото му падна безжизнено върху стената. Сарафина се наведе, едва избягвайки струята кръв.

Тео я улови за ръката и й помогна да мине през токсичната кръв. Подът и стените още пушеха от разплискалата се кръв. Цвета на лицето й премина от бяло като платно до болнаво зелено и той не я обвиняваше. Беше отвратителна гледка.

Щом се отдалечиха достатъчно, Тео се подпря на едно коляно, контузената му ръка трепереше от цялото движение. Сякаш някой бе обработил с горелка наранената му ръка.

— Дай да погледна. — Пръстите на Сарафина бяха нежни, докато накланяше ръката му, за да я огледа и изсвири тихо. — Зле е.

— Досетих се — процеди през стиснати зъби той. — Макар че е по-добре да е ръката ми, отколкото центърът на гърдите ми.

Сблъсък и гневен рев на Атрика отекна през отворената врата. Тео се изправи на крака, стисна меча си и се завтече натам със Сарафина плътно зад него.

Още двама Атрика лежаха обезглавени на пода в коридора, където криеха Стефан. Двама магьосници също лежаха на пода, без съмнение мъртви. Още няколко лежаха ранени, с подпрени на стената гърбове, дишайки учестено.

Гласът на Стефан отекна от една от килиите и двамата със Сарафина хукнаха натам. Вътре бяха Томас, Изабел, Клеър и Адам. Стефан стоеше заобиколен от трима Атрика. Главният вещер беше пребледнял, а раменете му бяха прегърбени. Грибин бе взел своето.

Сарафина бе казала на Тео, че според Фошо, да бъде затворен в Грибин — или най-малкото да изгуби магията си — бе единственото, което едва не го бе пречупвало изобщо. Виждайки Фошо сега, Тео го повярва.

Главният вещер прикова погледа си върху Сарафина, очите му блеснаха от омраза и лицето му застина, преди да се протегне, да докосне най-близкия Атрика и всички да се телепортират.

Изчезнаха.

Магьосниците постояха за момент в тишина. Тео чуваше единствено стоновете от коридора.

Адам изруга звучно.

— И за втори шибан път Стефан избяга от Грибин. Единственият, който някога е успявал.

Изабел захвърли меча си и той издрънча на циментовия под.

— Той не избяга. Беше телепортиран. Не му приписвай повече заслуги, отколкото заслужава, а той не заслужава никакви.

Томас се обърна към вратата, също захвърляйки меча си.

— Свърши се. Да се погрижим за ранените.

Тео не го беше чувал да звучи по-обезсърчен.

Сарафина и останалите последваха Томас навън от стаята, откривайки Джак, Мира, Мика и останалите невредими магьосници от Сборището да помагат на ранените и да се уверяват, че всички дааемани със сигурност са мъртви.

Все още трепереше от схватката с Атрика в коридора. Гледката как Тео е поразен от дааеманска магия едва не накара сърцето й да спре. Едва не бе убит.

Не можеше да си представи света без него.

Когато я приближи, тя огледа отворената му рана.

— Хайде да излезем от Грибин, за да мога да те излекувам, Тео. Не си от полза тук, докато не излекуваме ръката ти. Когато приключим с това, ще се върнем и ще помогнем на ранените.

Той кимна и заедно тръгнаха към изхода от затвора. Да пристъпи през главната порта и да почувства прилива на магията си обратно бе почти по-добро от секса. Облегнаха се на каменната стена отвън и с пълни гърди поеха свежия въздух.

— Добре, хайде — каза почти веднага тя. Нямаха време за губене.

Той се обърна към нея, подавайки й ръката си за оглед. Никога преди не се бе опитвала да лекува нещо толкова сериозно и не бе сигурна, че може да се справи.

— Няма проблем, ако не успееш да я излекуваш цялата, Сарафина. — Трябва да бе прочел израза на лицето й. — Ти си единственият огнен магьосник, който би бил най-близко до целта, единственият който изобщо би опитал.

Тя позволи на лека усмивка да трепне на устните й.

— Защитните ми умения може и да не струват, но мога да лекувам.

— Точно сега защитните ти умения ми изглеждат дяволски добри. Оу!

— Съжалявам.

Докато тя работеше, останалите помагаха на ранените и изнасяха мъртвите. Щом приключи, раната изглеждаше така, сякаш бе отнесъл доста шевове и няколко седмици лечение. Макар че бе отнело част от силата й.

Той огледа зачервената, заздравяваща рана.

— Удивително.

— По-добре ли е?

Той хвана брадичката й и наклони главата й към себе си.

— Удивително.

За момент задържаха погледите си приковани един в друг, след това се отдръпнаха. Време беше да се връщат обратно вътре.

Ух. Въобще не искаше да се връща обратно в Грибин.

Заедно се спуснаха в дълбините на затвора, а след това се заеха да помагат на останалите.

Тео понечи да се обърне, за да се отправи към противоположната страна на коридора, после се спря.

— Благодаря за помощта в коридора. Двамата добре го подредихме. — Необичайна усмивка проблесна на устните му.

Тя се усмихна.

— Продължавам да ти повтарям, че сме добър екип.

Усмивката му се стопи и той се извърна.

— Внимавай.

— О, стига си се заяждал — промърмори тя и се обърна, за да потърси някого, на когото може да помогне. Имаше изобилие от възможности.

Отправи се надолу по коридора, където Адам и Клеър помагаха на лечителите.

— Надявам се, че всичко това си заслужаваше. Стефан каза ли ти нещо, преди Атрика да дойдат за него? — Сарафина попита Клеър, коленичейки да провери пулса на тъмнокос воден магьосник. Той имаше лошо изгаряне отстрани, материята на ризата му се беше стопила върху кожата на горкия човек.

Да прави нещо такова — да проверява нечий пулс и да е подготвена да не намери такъв — би изглеждало немислимо само преди месец. По дяволите, сигурно би повърнала при гледката на такава рана или при миризмата на обгорена плът.

Все пак точно тази миризма би довяла някои доста неприятни спомени.

Но сега не чак толкова. Откриваше, че това да е магьосница, правеше живота й по-добър по много различни начини. Макар че този не беше един от тях. За щастие раненият магьосник все още беше жив. Само беше в безсъзнание. Браво на него, имайки предвид раните му.

Трябваше да изкарат тези хора извън стените на затвора, за да могат огнените магьосници да си свършат работата. Някой й връчи мокър парцал и тя се премести при следващата жертва, дребна, червенокоса земна магьосница, и избърса част от кръвта от раната на главата й.

— Да — отговори Адам вместо Клеър, — вкарай Стефан в Грибин и силата на това място ще го пречупи. Затова го направихме. Открихме нещо наистина интересно.

Сарафина спря работата си и го погледна.

— Е, ще ми кажеш ли?

Вместо това го направи Клеър. Гласът й бе напрегнат, а изражението — още по-напрегнато. Гласът й бе почти шепот.

— Някак, по някакъв начин, Стефан се е добрал до елиума. Така командва Атрика. Държи го някъде, защитен и скрит. Атрика биха направили всичко, за да вземат елиума, затова се държат като личната армия на Стефан, за да го получат.

Сега Сарафина забеляза, че лицето на Клеър бе пребледняло. Не мислеше, че има общо с работата с мъртвите и ранените.

Елиумът бе кълбо дааеманска магия, което действаше като неутрализиращ агент срещу силата им. Това бе ядрената бомба сред магическите оръжия. Който дааемански вид контролираше елиума, той контролираше и Юдай. По последна информация на магьосниците, Итрай притежаваха елиума.

Сарафина се намръщи и се върна към работата си. Земната магьосница, с която се занимаваше, изпадаше в безсъзнание и идваше на себе си, бърборейки несвързано.

— Кае на Итрай притежава елиума, нали? Той е вътре в него, нали?

За момент лицето на Клеър трепна от мъка.

— Да, Ру притежава елиума. Или поне го е притежавал.

Сарафина знаеше, че Клеър бе прислужница в дома на Ру още от детството си, докато дворецът на Юдай не бе атакуван от Атрика и Ру не й бе прехвърлил оръжието, за да го защити. Беше я пратил на Земята и бе затворил порталът между измеренията след нея, но не и преди двама Атрика да скочат след нея. След много битки Клеър бе успяла да спечели свободата си, а Ру бе успял да си вземе елиума обратно.

Макар че Клеър бе робиня на Ру, тя имаше необичайни, противоречиви чувства към него. Ру мислеше за нея като за своя дъщеря. Най-вероятно Клеър се тревожеше за него.

Един от лечителите дойде и взе припадналата земна магьосница на ръце. Сарафина се залюля на пети и стрелна Клеър с притеснен поглед.

— Знаеш ли какво се е случило с Ру? — попита внимателно тя.

Клеър поклати глава и се извърна, грижейки се за друг повален магьосник.

Тео бе събуден от устни, плъзгащи се по корема му. Моментално пенисът му забеляза светлокосата глава над корема му и ръцете, проправящи си път надолу през боксерките му. Стана твърд като стомана, когато пръстите на Сарафина го докоснаха и простена.

— Ммм, буден си. — Тя измърка. — Спа десет часа, а каза да те събудя след осем.

— Защо не ме събуди в осем? — Той простена и отпусна глава обратно на възглавниците, когато тя го помилва.

— Двама могат да играят тази игра с прекаленото закриляне, Тео. — Тя захапа леко корема му.

Той се претърколи отгоре й и смъкна памучните й шорти за около две секунди. Отмести крака й настрани, разкривайки уязвимата част на бедрото й, я гризна там, вкусвайки нежната плът със зъбите и езика си.

— Да видим на какви още игри можем да си играем. — Той снижи уста до интимните й части и откри клитора й.

— Тео — промърмори тя, свивайки пръсти в косата му. — Не възразявам.

Той плъзна пръст дълбоко в нея. Копринените й мускули с готовност го обгърнаха, затова той добави и втори и започна да ги движи в нея, докато тя не простена името му отново.

— Мислех си, че няма да възразиш. Свали си блузата и сутиена.

Тя се заизвива, за да свали тениската и сутиена си, като през цялото време той държеше краката й долу и разтворени, за да не може да ги помръдне, движейки пръстите си в нея. Изпод езика му клиторът й бе набъбнал и нуждаещ се. Ако я погалеше с пръст, тя щеше да свърши на мига. Но той имаше други планове.

— Значи обичаш да играеш игрички? — Той измърка срещу вътрешната част на бедрото й. — Да си поиграем тогава.