Магьосническа ярост

4

Все още покрита с мръсотия, както би трябвало да бъде една вещица, жената нервничеше седнала на кремав стол в едно от общите помещения на Сборището, с кръстосани на гърдите ръце и вперила поглед в него.

Кучето й скочи в скута й и се намести, гледайки го с мънистени черни очи, без да забелязва факта, че Тео бе на косъм да удуши собственицата му.

Мръсотия набраздяваше дългата, руса коса на жената, а светлосините й очи го гледаха смъртоносно от изцапаното лице. Един дълъг крак непрестанно се движеше, издавайки вълнението й. Много жалко, че бе вещица; беше хубава. Но характерът й определено подхождаше на елемента й.

— Как се казваш?

Тя стисна плътните си устни и погледна настрани.

— Кажи ми сега или ми кажи после, но ще ти хареса повече, ако го направиш сега.

Погледът й рязко се прехвърли върху лицето му.

— Не ме заплашвай. — Брадичката й се повдигна. — Мога да призова огън.

— А аз мога да призова земята. Знаеш го, защото вече го изпита. Не си играй с мен. Земята спира огъня. Мога да контрирам всичко, което запратиш към мен. Не отправяй празни заплахи. — Той оголи зъби. — Аз не го правя.

Внимателно и бавно, тя отпусна челюстта си.

— Казвам се Сарафина Конъл.

— Преди да хвърля вещерския ти задник в Грибин, Сарафина Конъл, кажи ми за какво си говорехте със Стефан, когато влязох.

Тя си пое въздух и отмести поглед от него. Пръстите й откриха козината на кучето й я погалиха.

— Казваше ми, че съм негова затворница. Че съм му длъжница, задето ми показа, че към магьосница, и че трябва да остана там с тях и да правя… — Тя спря. Дъхът изсвистя между зъбите й. — Каквото ми кажат да правя. Не знам. Имах чувството, че, ако повдигна въпроса, сигурността ми ще е под въпрос.

Тео се замисли за момент, преди да стигне до очевидното заключение.

— Ще играеш ролята на отвлечена, за да избегнеш Грибин, това ли е планът ти? С мен няма да свърши работа. Знам повече. Стефан не би си играл да отвлича магьосница.

Главата й се обърна рязко.

— Аз съм отвлечена! Два пъти! Първо Стефан Фошо се появява в хола ми, после вие ме взимате от него. Боже, толкова ми писна от цялото това нещо!

Тя стана и прекоси стаята, оставяйки мръсни следи по килима, докато вървеше. Кучето скочи от ръцете й и я загледа. Тя си мърмореше, докато вървеше напред-назад.

— Занимавах се със своите си неща, живеех си живота. Върнах се от пътуване, за да заваря, че Стефан Фошо е нахлул в апартамента ми. Две секунди по-късно бях в безсъзнание. Събудих се на странно място, заобиколена от странни хора — отвлечена. Те издърпаха тази… тази огнена топка от центъра на гърдите ми и ме научиха как да я използвам. — Тя спря рязко и тишината се разтегна като къс от карамел. — Казаха ми, че майка ми не е била и наполовина толкова луда, колкото са мислели всички — довърши кротко тя.

Тео примигна, взирайки се в гърба й. Ако се преструваше, то трябваше да получи Оскар. А може би това означаваше, че наистина не се преструва. Може би.

— Напоследък Дъскоф взеха много уязвими магьосници — каза накрая той. — Също и стари магьосници.

Тя се завъртя.

— Ти кого наричаш стар, приятелче?

— За Дъскоф всеки над осемнадесет години е стар. Обикновено не се опитват да вербуват по-възрастни членове от това.

— Вербували са ме? Това ли са се опитвали да направят? — Тя издаде подигравателен звук. — Човече, не ги бива в това.

Той въздъхна и потърка лице. Боят във фермата бе брутален и той бе уморен и изцеден. Или тя казваше истината и той се бе отнесъл несправедливо с нея, или тя беше страхотна актриса и криеше нещо.

Стефан Фошо не се занимаваше със случайни магьосници. Само онези най-високо в йерархията му бяха приближени. Изглеждаше непривично за него да отдава такова специално внимание на наскоро похитена. Стефан не си цапаше ръцете, за тази цел бяха подчинените му.

Та, какво да прави с тази жена, докато реши дали е жертвата или злодея?

Умът му прехвърли възможностите. Можеше да я прехвърли на Клеър и Адам за през нощта, или може би на Изабел, но всички те бяха заети с истинските отвлечени и се занимаваха с вещерите в Грибин, за да успеят да се заемат и с това. Както и да е, така или иначе нямаше доверие на никой друг, освен на себе си, да я държи под око.

Но дали наистина искаше да пусне потенциална огнена вещица в дома си за през нощта? Това беше като да си легнеш с черна мамба, нали?

— Просто ме остави да си ида у дома — каза Сарафина с тих глас. Раменете й се прегърбиха. — Само това искам. Имам нужда този кошмар да свърши.

Той въздъхна и завъртя очи към тавана.

— Ела с мен. — Той се обърна и тръгна към вратата, а кученцето припкаше по петите му.

Сарафина го последва.

— Пускаш ме?

Той й се присмя.

— По дяволите, не.

— Къде отиваме тогава?

— В стаята ми. Ще те оставя да си вземеш душ, да се нахраниш, а после да спиш. Ще разрешим това на сутринта.

Тишина.

Той спря и се обърна, за да види, че е застинала на средата на коридора. С изнесен настрани ханш. Потупвайки с крак.

— Няма да спя в стаята ти.

— Нямаш избор, принцесо. И без друго не си падам по теб. Преживей го. — Той се завъртя на пети и продължи нататък.

За негово задоволство кученцето подтичваше до него, подсигурявайки че тя ще го последва. Мамка му, първо трябваше да вземе кучето.

Той сложи пред нея чиния със сандвич с фъстъчено масло и сладко. Тео, очевидно, не беше точно главен готвач, нито какъвто и да е готвач. Обаче стомахът й къркореше и тя се помъчи да не го нападне като прегладняло куче.

Говорейки за кучета, Гросет ровеше в купа с кълцано месо, единственото подходящо за него, което Тео успя да открие в кухнята си.

Тя си взе душ и облече неговите дрехи — с около пет номера по-големи анцуг и пуловер. Изкъпана, тя взе коричката от сандвича си и погледна към него. Той се облегна на плота, отчасти скривайки бъркотията от мръсни тенджери, купи и дървени лъжици. Всички те миришеха на билки, не на храна. За приготвяне на заклинания? Дали магьосниците го правеха и в реалния живот, както във филмите?

Той бе слаб, но с големи мускули. Докато тя се бе къпала, той се бе преоблякъл в чифт избелели дънки и тясна, черна блуза с дълги ръкави, която разкриваше всяка плашещо перфектна извивка. Черни татуировки се извиваха по тъмната му кожа при маншетите и бието на блузата, протягайки нагоре по гърлото му изпълнени със сила филизи. Сарафина можеше да усети пулсирането и туптенето на магическата му мощ дори от другия край на стаята. Докато го наблюдаваше, той кръстоса ръце пред гърдите си и я изгледа сърдито.

И, разбира се, такова бе намерението му — да я тормози. Ако този мъж се радваше на нещо в живота — а Сарафина се съмняваше в това, — то бе да плаши хората.

— Яж — излая той с тих глас.

— Не е отровно, нали?

Той завъртя отегчено очи, приведе се напред, грабна едната половина от сандвича и отхапа. Докато дъвчеше и преглъщаше, той хвърли нагризания сандвич обратно в чинията. Сарафина се взря в него с извита устна.

— Видя ли? Не е отровно. — Той изръмжа. Този мъж винаги ръмжеше. Беше естествена част от гласа му.

Избягвайки осквернената половина, тя отхапа и затвори очи. Боже, когато човек не е ял с дни и половинка сандвич с фъстъчено масло и сладко е почти като най-вкусното нещо на света.

— Как се казва кучето ти?

Е, поне бе станал малко по-приказлив. Не бе казал почти нищо, откакто бяха в коридора. Щом стигнаха апартамента, той предимно й тикаше разни неща в ръцете и сумтеше.

— Гросет — отговори тя с пълна уста.

— Защо Гросет?

Тя сви рамене и отхапа още една хапка.

— Просто това е името му. Поне така ми казаха от „Хуманно общество“4.

— Прилича на трибъл5.

— Той не е трибъл, той е померан!

— Както кажеш. — Той изсумтя отново и се отдръпна от плота. — Отивам в леглото. Ти вземи дивана.

— Ами ако Гросет трябва да пишка?

Тео спря на вратата и проговори, без да се обръща.

— Няма да напуснеш апартамента ми тази нощ, при никакви обстоятелства.

Тя въздъхна и сви рамо, въпреки че той не можеше да види жеста.

— Кучетата трябва да пишкат. Не можеш да спреш природата. — Тя направи пауза. — Не се разбираш много добре с хората, нали?

Той постоя за момент с прегърбени рамене, тялото му се бе напрегнало. После вдигна Гросет насред хапката му от кълцано месо и излезе от апартамента. Сарафина се усмихна леко, знаейки, че дяволски го дразни. Това й носеше лека тръпка на задоволство. Може би сега вече имаше хубава краткосрочна цел. Краткосрочна, тъй като възнамеряваше да се махне от тук възможно най-скоро. Той изглеждаше добре по онзи начин, от който устата на жените се пълнеха със слюнка. Висок, мускулест, привлекателен, мъжествен и невероятно мистериозен.

Колко жалко, че от характера му имаше още толкова много какво да се желае.

Тя довърши половинката от сандвича си, която Тео не бе нахапал, и отиде в хола. Първото нещо, което опита, бе да отвори вратата. Беше заключена и никъде не се виждаше ключ. Не че щеше да си тръгне без Гросет така или иначе. Тео би открил ахилесовата й пета.

Сарафина се обърна и огледа заобикалящата я обстановка. Захвърлени дрехи лежаха на дивана, на пода и на масичката за карти в ъгъла. Пръснати билки покриваха масичката за кафе и килима. Очевидно беше, че Тео не е кой знае какъв къщовник, нито пък кой знае какъв готвач. От вида на апартамента му ставаше ясно, че рядко му идват гости, а Сарафина се съмняваше, че има и стабилна приятелка. Разбира се, имайки предвид характера му, не беше особена изненада.

Сарафина беше общителна и имаше доста приятели, които се отбиваха по всяко време на деня и нощта. Само заради това поддържаше дома си подреден. Разбира се, също така чистеше и когато бе депресирана или притеснена, което означаваше, че напоследък апартаментът й бе безупречен.

Точно сега пръстите я сърбяха да намери лопатка, но нямаше начин да направи каквито и да било услуги на този човек. Мисълта за приятелите й я изпрати в лека паника. Те сигурно се тревожеха къде е. Чудеше се дали вече са се свързали с полицията.

Хапейки долната си устна и вече напълно притеснена, тя вдигна дрехите от дивана, без дори да се замисля, и разчисти масичката за кафе. Преди да се усети бе почистила цялата стая, трупайки на купчина дрехите на Тео върху леглото му.

Боже, какво правеше този мъж, просто си сваляше дрехите още щом влезе през вратата? Дали не предпочиташе да ходи у дома си напълно гол през цялото време? Ярка картина на голото му тяло изникна в главата й и накара устата й да пресъхне.

— Стига толкова — смъмри се под нос тя и грабна одеяло и възглавница от гардероба и ги метна на дивана.

Вратата се отвори и Тео влезе в стаята, а Гросет го следваше по петите. Сарафина изведнъж осъзна, че нито за момент не се бе притеснявала за кучето си, оставено на грижите на Тео. Имаше му доверие, че няма да нарани многообичния й любимец.

Макар че това не означаваше, че го харесва.

Игнорирайки присъствието му, тя се намести на дивана и се зави с одеялото. Гросет скочи да легне до нея.

Тео постоя на вратата за един дълъг момент.

— Добре ли е?

— Добре? — Тя се обърна, за да го погледне. — Кое дали е добре? Дали е добре, че бях отвлечена от любимец на обществото и магическите ми сили бяха активирани? Или дали е добре, че някакъв едър, мълчалив тип ме държи в плен в апартамента си и ме кара да спя на дивана, след като ме уреди с кална баня по-рано през деня? — Тя примига. — С кое животопроменящо събитие ме питаш дали съм добре?

Той се размърда и изражението му стана буреносно… е, по-буреносно поне.

— Почистила си.

— Леле, наблюдателността ти не пропуска нищо, а? — Тя се обърна настрани, за да не го гледа.

— Имаш ли достатъчно одеяла?

— Добре съм. Може ли вече да спреш да ми говориш, ако обичаш?

— С удоволствие. Лягам си. — Той се отправи към коридора.

— Чакай! — Тя се обърна с лице към него. — Виж, здравеняко, направи ми услуга. Забрави нещото за мълчаливостта. Седни при мен и се престори, че не мислиш наистина, че съм вещица. Кажи ми къде съм, какво представляват вещерите, защо са зли и всичко останало.

— Няма да си играя игрички с теб. — Думите излязоха като особено ниско ръмжене.

— Не искам да играя игрички, искам информация.

— Глупости. Искаш да ме направиш на глупак. — Гласът му се повиши. — Искаш възможността да седна при теб и да ти кажа неща, които вече знаеш, за да можеш да ми се посмееш.

Мамка му.

— Това бяха доста думи. — Тя стисна устни в тънка линия. — Изричането на всичко това докара ли ти главоболие?

— Аз…

— Няма значение. — Тя се обърна и завъртя очи. — Забрави, че попитах.

— Вече забравих. — Той се обърна и излезе от стаята.