Магьосническа ярост

32

Сарафина избърса една сълза, наблюдавайки как Изабел милва Мика по косата. Не можеше да си представи какво би било да изгуби силата си, както беше станало с Мика. Сега много от магьосниците на Сборището трябваше да се справят с това.

— Изабел.

Изабел вдигна очи от Мика.

— Майко?

Каталина стоеше на вратата, подкрепяна от Томас. Обикновено загорялото й лице изглеждаше бледо и за първи път годините й личаха.

— Тя беше уцелена — каза кратко Томас.

— О, не. — Изабел се изправи и отиде до майка си, оставяйки я да се облегне на нея, докато стигнат до дивана до стената. — По дяволите — прошепна тя.

Томас пристъпи в стаята. Дрехите му бяха разкъсани и изцапани с кръв. Имаше някои лоши киселинни изгаряния по ръката му, но беше жив и все още имаше магията си.

— Свърши се — каза Томас. — Кае и Итрай победиха Атрика и сега ги връщат обратно на Юдай. — Той се усмихна леко. — Победихме.

Но това им коства много. Всичко това беше изписано на умореното му лице. Нямаше нужда да го казва.

— Къде е Тео? — Попита Сарафина.

Томас кимна към фоайето.

— Всички трябва да дойдете.

Изабел и Томас помогнаха на Каталина да излезе от стаята.

Сарафина се приближи към Мика.

— Предпочиташ ли да останеш тук? — попита тя меко. — Ще остана с теб, ако искаш.

Мика поклати глава и се изправи.

— Добре съм.

Това беше лъжа.

И въпреки това я погледна и една усмивка потрепна на устните му. За момент той почти изглеждаше като Мика, когото бе започнала да опознава.

— Загубих магията си, но все още имам живота си. Все още имам свободата си. Това е достатъчно.

Те вървяха рамо до рамо на излизане към фоайето, където Атрика бяха изтикани и хвърлени безцеремонно през портала от вбесените Итрай. Томас, Изабел и Каталина стояха до тях, наблюдавайки. Някои дааемани бяха в безсъзнание, други бяха мъртви. Останалите носеха нашийници около вратовете си. Сарафина предположи, че имаха същата идея като белезниците, тъй като Атрика, които ги носеха, изглеждаха напълно победени.

Това беше хубава гледка.

Тео стоеше близо портала с Джак и Адам, имаше някаква купчина до краката му. Отне й един миг да разбере, че това беше Стефан.

Последните от Атрика бяха изпратени през портала и Итрай — някои лошо ранени, а други носещи изпаднали в безсъзнание или мъртви другари — започнаха също да пристъпват през портала.

Ру беше в другия край на стаята с Клеър. Сарафина ги видя да се прегръщат, после застанаха близо до Томас.

— Някога ти казах, че може да дойде ден, когато ще имаме нужда да се съюзим — каза Кае.

Томас кимна рязко.

— Беше прав. Този ден дойде.

— Време е наистина да отворим пътищата за комуникация, не си ли съгласен?

Едно мускулче трепна на челюстта на Томас.

— Да.

— Предлагам Клеър да изпълнява ролята на наша връзка. Създал съм начин за по-лесно отваряне на портала и мога да предам тази способност и на Клеър. Тя ще бъде…

— Посредник — отзова се Клеър.

Ру наклони глава.

— И може би тя ще може да идва на посещение от време на време.

Сарафина срещна погледа на Клеър за кратко и потисна усмивката си.

— Ако тя реши — отвърна Томас.

Ру огледа останките от Сборището.

— Искате ли повече диаманти, за да възстановите щетите?

Томас поклати глава и се усмихна леко.

— Това, което ни подарихте преди, бе добре инвестирано. Имаме достатъчно, за да възстановим Сборището и да го управляваме през идните сто години. Благодаря за предложението.

Тео беше метнал Стефан на рамо. Приближи се с Адам и Джак.

— Изкушавах се да убия Стефан, но измислих нещо по-добро от смъртта, ако Ру се съгласи.

— Кажи ми — каза Ру.

— Вземи вещера обратно на Юдай с теб. Заключи го, направи го роб, прави каквото искаш с него. — Тео спря, изражението му беше потъмняло. — Просто се увери, че ще е нещастен през всяка проклета секунда от живота си и никога няма да може да се върне тук.

— Искаш ли вещер за домашен любимец, Ру? — попита Томас с повдигната вежда и играеща на устните му усмивка.

Ру потърка брадата си.

— Сигурен съм, че ще намерим нещо полезно да върши на Юдай.

Томас постави ръка на рамото на Мика.

— В края на краищата, това е избор на Мика. Какво мислиш, че трябва да правим с него?

Лицето на Мика доби брутално изражение. Той погледна твърдо към Стефан преди да отговори. Ръката му беше побеляла върху дръжката на меча му.

— Заключете го в Грибин, изпратете го на Юдай, изхвърлете го с боклука — не ми пука. — Той спря, един мускул потрепна на челюстта му. — Само се уверете, че той няма да има магия преди да го направите. Трябва да изстрада това, което ни причини.

Ру разтвори ръката си и синя орбита оживя над дланта му. Всички поеха крачка назад.

Страх сви стомаха на Сарафина само при вида й и беше сигурна, че не беше единствената.

Стефан се раздвижи на рамото на Тео, сякаш някак си знаеше за съдбата, която грееше измамно невинно в ръката на Ру.

Тео го хвърли на пода.

Стефан избухна във вихрушка от ругатни на френски. Поне Сарафина беше сигурна, че бяха френски псувни.

Тео пристъпи напред и го притисна към пода с крак върху гърдите му.

— Мери си приказките.

— Fermes ta gueule et laisses moi me lever!24 — Той поклати глава с тревога и превключи на английски, тъй като френският не му помагаше. — Млъкни, по дяволите, и ме пусни да стана.

Очевидно не му беше останала никаква сила или вече щеше да я бе използвал.

— Не. — Тео натисна надолу и се усмихна зловещо. — И не ме карай да те омагьосам пак.

Томас се приближи и погледна надолу към вещера.

— Победен си, Стефан. Този път си сразен завинаги. Атрика бяха изпратени обратно на Юдай от Итрай, а вещерите, които доведе, са или мъртви, или в Грибин. Останалата част от Дъскоф… — Томас направи пауза и една тайнствена усмивка премина през лицето му. — Е, Дъскоф скоро няма да съществува.

— Какво… — започна Стефан.

— Млъквай.

Дори Сарафина се зачуди на този последен коментар и тайнствената усмивка, която го съпроводи.

— Твоето наказание за отвличането на Ру, за съюзяването с Атрика и нападението на Сборището, за използването на дааеманска магия срещу нас е…

— Нека позная — рече подигравателно Стефан. — Смърт.

— Всъщност, не. Наказанието ти е да бъдеш лишен от магическите ти способности и да изживееш остатъка от живота си на Юдай. — Томас се усмихна отново и този път нямаше нищо тайнствено. — Като роб на Итрай. Някак си не мисля, че ще се отнасят с теб така добре, както се отнасяха с Клеър.

— Ще бъдеш кастриран — намеси се Джак.

— И заточен — добави Изабел.

— Не можете. — Стефан започна да се бори срещу Тео. — Просто ме убийте. Не може просто така да ми вземете силата. Не можете!

— Но ти беше готов да отнемеш силата на другите, нали? — попита спокойно Томас.

Лицето на Стефан помръкна.

— Ти уби баща ми.

— Аз убих баща ти — каза Мира.

— Ти затрудняваш съществуването на Duskoff — каза Стефан. — Ти винаги си на пътя ни.

— Започвам да се отегчавам — каза Ру. Кълбото пламна в дланта му и очите на Стефан се разшириха.

— Не!

Топката се отдели от ръката на Ру и удари Стефан право в гърдите. Гръбнакът на вещера се изви и лицето му се изкриви в агония. Остър звук се откъсна от гърлото на Стефан. Беше от онези, които беше чувала често през последните няколко часа, сигнализиращ за загубата на нещо ценно и красиво. Онова, с което Стефан бе злоупотребил, което беше взел от другите.

Светът щеше да бъде по-безопасно място със Стефан, който не притежава магия. Светът щеше да е по-добро място без него изобщо.

Всички, които гледаха надолу към Стефан, добиха сериозни изражения. Това не беше тържество.

Без да продума, Ру повдигна магьосника и го обърна към портала. Стефан се бореше и надаваше викове в изблик на възмущение, но нямаше надежда да избяга от Итрай. Кае просто го стисна със силните си ръце, завъртя се, за да срещне погледа на Клеър и после пристъпи през портала.

Звукът от Стефан, крещящ „Не!“ все още се носеше в тихото фоайе, дори след като порталът вече не съществуваше.

Никой нито помръдна, нито каза нещо през следващите няколко мига. После шептенето започна, шаването, говоренето. Стефан го нямаше и Дъскоф бяха победени — може би завинаги.

Тя вдигна глава и погледът й срещна този на Тео. Той изглеждаше по-зле от нея. Изгаряния от демонска кръв маркираха дрехите му и на места дори кожата му. Тениската и джинсите му бяха раздрани. Имаше драскотини, ожулвания и натъртвания по цялото лице и тяло. Устната му беше сцепена.

Нещо в гърдите й се сви. Какво щеше да стане между тях сега? Изражението на лицето му беше студено, резервирано. Имаше същото изражение, когато се срещнаха за първи път.

Може би това беше краят и за тях.

Тя си наложи да задържи погледа му и да не го отмества, въпреки че сърцето й се късаше и това беше всичко, което искаше да направи.

Е, поне Бей беше мъртъв. Сега можеше да си отиде у дома, да се върне в апартамента си, за да опита да събере остатъците от живота си. Имаше няколко цветни парчета, които искаше да втъче в него. Магията й. Сборището. Новите й приятели. Като цяло, животът й беше по-богат, отколкото беше преди.

Разбира се, можеше да бъде дори по-богат.

Сподавяйки вълната от тъга за това, което подозираше, че ще загуби, тя протегна ръка към Тео.

— Хайде, нека се погрижим за теб.

— Спри — скара му се Сарафина, докато мажеше с мехлем една рана на корема му. Болката премина през Тео отново.

— Щипе. — Той изръмжа, трепвайки.

— Не бъди бебе. Искам тези рани да са чисти преди огнените магьосници да ги излекуват.

Сарафина все още нямаше никаква сила и нямаше да има за известно време, затова тя остави сестрите на доктор Оливър да се погрижат за него. Те бяха доста заети в момента, а той можеше да почака. Имаше други с далеч по-лоши наранявания от неговите.

Сарафина, както беше научил той, бе излекувана от Ру. Сега тя беше изкъпана и пременена в чисти дрехи. Освен че седалището на магията й бе пресушено, раните й бяха незначителни.

Тя приключи и изхвърли памучния тампон в кошчето в банята. Той беше облегнат на мивката. Сарафина спря за момент и въздъхна.

— Добре, ще си събера нещата и ще те оставя на спокойствие. Няма нужда да оставам сега, когато Бей го няма.

Тео я изучаваше свирепо, кълбо от емоции се усука в стомаха му. Не можеше да издаде и звук.

Тя се обърна и се отправи към вратата, после изведнъж се завъртя. Сълзи блестяха в очите й. Мамка му.

Сарафина го посочи с пръст.

— И никакви обаждания за секс. Няма да понеса да спя с теб отново, знаейки, че… — Тя преглътна и поклати глава. — Няма значение.

Тео се взира в празното пространство на вратата няколко мига, вече не усещаше болката от нараняванията си. Надигна се от плота и видя отражението си в огледалото над мивката. Не можеше да го направи. Не можеше да я остави да си тръгне по този начин.

Обърна се и излезе от стаята, намирайки я в коридора, запътила се към вратата.

— Не мога да остана тук повече. Ще се върна за нещата си — каза тя, без да поглежда към него. Най-накрая тя вдигна очи и в тях имаше гняв, предизвикателство. — Не мисли, че ме прогонваш от Сборището напълно. Ще бъда тук често, така че по-добре свиквай.

И всеки път, когато я видеше, щеше да е мъчение.

Тя мина покрай него и се отправи бързо към вратата.

— Хайде, Гросет. Да вървим. — Гросет скочи от фотьойла и отиде до нея.

— Сарафина.

Тя вдигна ръка.

— Не искам да слушам. — Обърна се, в очите й искреше пламък. — И ако ще ме питаш, дали можем да бъдем приятели, отговорът е не. — Тя изруга. Това беше един от редките пъти, в които я беше чувал да използва ругатни. — Не мога да бъда приятелка с теб, когато аз… аз… — Тя издаде възмутен звук и отвори вратата.

— Сарафина, имам какво да ти кажа. Понякога любовта не е достатъчна. Ти няма да си щастлива с мен. Рано или късно ще разруша връзката ни и ще те направя нещастна…

Тя се завъртя.

— Глупости! Тео, това е такава глупост. — Тя закрачи към него, оставяйки вратата открехната. — Първо, не мислиш ли, че знам, че животът с теб няма да е само цветя и рози? Ти си упорит и лесно избухваш. Ти си мрачен, необщителен, пък и на настроения. Не си особено миловиден и лъчезарен.

— Затова…

Тя вдигна ръка.

— О, по-добре спри там и ме остави да кажа каквото имам. — Лекият й южняшки акцент стана по-плътен заради емоциите й. — Трябва да ми признаеш, че познавам собствените си ум и чувства. Аз съм много по-наясно с тях, отколкото си ти, и побеснявам, че изобщо предполагаш, че знаеш кое е най-доброто за мен.

— Сарафина. — Той спря без да знае какво повече да каже. Тя просто не разбираше.

Една сълза се търкулна по бузата й.

— Както и да е, всичко това са просто още глупости. Истинската причина, поради която не искаш да си с мен, е, че те е страх. Всеки път, когато си позволиш да се сближиш с някого достатъчно, за да му повярваш, или те разочарова, или умира. Родителите ти, Колийн, Ингрид. Дори няма да допуснеш до себе си магьосниците от Сборището, нали, Тео? Не можеш да рискуваш дори тяхното приятелство, защото е прекалено голяма емоционална инвестиция. Това е просто страх, нищо повече. — Тя протегна ръце. — Тук съм и те обичам. Бих направила всичко за теб, но ти просто ще оставиш всичко да си отиде, ще ме пуснеш да си ида, защото си изплашен.

Сарафина остана там за момент, сякаш копнееше той да отрече всичко, да каже нещо — каквото и да е. Но всички думи бяха заседнали в гърлото му. Накрая тя се обърна и излезе, а Гросет я следваше по петите.