Магьосническа ярост

2

Очевидно нещата можеха да станат по-зле. Много по-зле. Не обмисляше ли вчера, че се намира в ада? Вчерашният ден бе като разходка по пълна с маргаритки пътечка. Днес не беше сигурна дали изобщо бе жива.

Сарафина отвори натежалите си от сън очи с невероятно усилие и видя двамата мъже да се движат из малката стая, където я бяха заключили. Трябваше все още да е жива, след като дори лекарствата, които й бяха дали, не можеха да притъпят острата паника, прорязваща гърлото й, нито пък ударите на разтуптяното й сърце. Това бе най-ужасният й кошмар. Тя бе кълбо от ужас, затворено в тяло, което бе твърде тежко, за да помръдне.

Жива в мъртво тяло.

През последните двадесет и четири часа идваше в съзнание и отново припадаше… предполагаше. Точно когато сънливостта от лекарствата започваше да напуска мускулите й, някой идваше и й инжектираше нова доза. Времето минаваше сякаш живееше в реалистичен сън, съзнанието й се бореше срещу подплатената обвивка, в която бе затворено.

Когато мъжете излязоха от стаята и затвориха вратата зад себе си, клепачите й натежаха отново. Сарафина се бори да ги задържи отворени, да остане в съзнание, но не можеше да се мери с лекарствата, които си проправяха път през вените й.

Когато Сарафина се събуди отново, първото нещо, което усети, бе липсата на тежест в крайниците й. Можеше да се движи! Страхът й също бе изчезнал, заменен от всепоглъщащ гняв. Второто нещо, което забеляза, бе седящият в стола мъж, намиращ се в ъгъла на стаята, лицето му бе в сянка. Зловещо.

Тя се изстреля права и зададе първият въпрос, който й дойде наум.

— Къде е кучето ми? Кълна се в Бог, ако сте сторили нещо на Гросет, аз ще…

— Моля те, кучето ти е добре — дойде мелодичният глас на Стефан Фошо, френският му акцент все още бе ясно доловим, въпреки че бе прекарал по-голямата част от живота си в Съединените щати. Той се изправи и се усмихна, разтваряйки ръцете си с поддържан маникюр. — За какъв ме имаш, за чудовище? — Плътните му устни се извиха и той повдигна едното си рамо. — Добре, значи съм чудовище, но не такова, което наранява деца или животни.

— Къде е той?

— Уверявам те, че е в безопасност, спейки на кучешко креватче в стаята ми. Ще ти го доведа, след като поговорим.

Сарафина се оттласна от леглото и тръгна към вратата.

— Да поговорим? Няма начин. Взимам си кучето и се махам от това място веднага.

Вратата беше заключена, разбира се. Тя използва и двете си ръце, за да извие непреклонната дръжка на вратата и, когато това не проработи, тя заудря и зарита солидната дъбова врата, викайки, докато не прегракна.

Стефан стоеше в центъра на стаята, наблюдавайки я с търпеливо изражение на лицето си. Сякаш тя бе разбесняло се двегодишно дете, а той я чакаше да осъзнае безсмислеността на яда си.

Осуетена от вратата, тя се завъртя рязко и забеляза прозореца. Игнорирайки Стефан, тя тръгна към него, отмятайки настрани тежките виненочервени завеси. Изглежда се намираха във ферма по средата на нищото. Ниви се простираха във всяка посока, която можеше да види. Стаята, в която я бяха сложили, бе на втория етаж и нямаше удобно дърво или подпора отвъд стъклото на прозореца. Не че Стефан щеше да я остави да стигне толкова далеч. Не че щеше да се опита без Гросет.

Взе проста порцеланова фигурка на доячка от масата близо до прозореца, обърна се и я хвърли по Стефан. Той вдигна ръка и фигурката избухна в нажежена до бяло огнена топка, преди да го достигне, падайки на килима и тлеейки там.

Тя се ококори.

— Какво, по…

— Имаш въпроси.

Тя рязко вдигна поглед от разтапящата се безвкусица.

— Въпроси? Да, имам въпроси. Какво, по… — Тя знаеше, че очите й бяха големи като чаени чаши.

— Мога да призовавам огъня, Сарафина. — Той се усмихна. — Аз съм самият дявол, а? Макар че, както скоро ще разбереш, не сме чак толкова различни.

Стомахът й се сви. Да призовава огъня. Огъня? Трябва да бе някакъв трик. Боже! Имаше главоболие.

— Играеш си някакви извратени игрички с мен, защото знаеш за майка ми. Видял си новинарските статии или си гледал телевизионните предавания и сега го правиш за кеф.

Стефан поклати глава.

— Това няма нищо общо с майка ти, Сарафина. Не и пряко. Не си играем игрички.

Тя преглътна с усилие през сухите си гърло и уста, резултат от лекарствата, сигурна бе.

— Какво става? Какво искаш от мен? Какъв беше този боклук, който вкарахте в тялото ми?

— Искаме да ти помогнем да реализираш потенциала си, Сарафина. Нищо мрачно или зловещо. Просто искаме да ти кажем коя си. Като много други от нашия вид, ти си се изплъзнала през пукнатините в наследството си.

Сарафина се обърна с лице към него.

— За какво говориш? Да ми кажеш коя съм? Това вече го знам. Както и да е, ако се опитваш да ме спечелиш по някаква причина, защо просто не ме покани на чаша хубаво кафе? Трябваше ли да прибягваш до отвличане?

— Ако те бях поканил на кафе и ти бях разкрил тази истина, щеше да направиш сцена и вероятно да извикаш полицията. Затова не го направихме по този начин. — Той протегна ръка. — Сарафина, надяваме си, че ще ни простиш за отвличането, щом всичко се разкрие.

Тя поклати глава.

— Искам да си ида у дома. Искам си кучето и искам…

— Въвеждане на данни, Сарафина? Никоя самоуважаваща се магьосница на огъня няма да работи такава досадна работа. Какво си мислиш? Мога да направя живота ти много по-значим. Мога да ти осигуря начин да изкарваш много пари, така че да живееш живота, за който си предназначена.

Думите „огън“ и „магьосница“ в изречението накараха зрението й да се замъгли. Колената й омекнаха и тя се хвана за облегалката на стола.

— Какво каза?

— Не се прави на невежа, Сарафина. Дори и да не знаеш, ти го знаеш.

Тя го огледа.

— Единственото, което знам, е, че си луд, напълно побъркан като майка ми.

Стефан се усмихна и направи крачка към нея.

— Майка ти беше луда, Сарафина. Съжалявам за това. Съжалявам и че баща ти беше дезертьор, защото той щеше да те отгледа правилно. При случилото се, майка ти, единствената ти жива кръвна роднина, се побърка и се запали, преди да те научи на каквото и да било. Жалко за теб.

Майка й, силно религиозна жена, бе отгледала Сарафина сама в скромно предградие на средната класа на запад от Боулинг Грийн. Всяка неделя майка й я бе влачила на църква, за да прогони порочността от душата на Сарафина. Всеки ден майка й й бе казвала, че е грешница, инструмент на Сатаната. Дори за известно време Сарафина й вярваше.

Майка й казваше, че адът ще е наказанието на Сарафина задето е вещица, светлите й воднисто сини очи бяха присвити обвинително. Тя сочеше с тънкия си показалец и заявяваше: „Магьосница-жена да не оставиш жива!“3.

Почти всеки ден майка й я мъмреше, докато не откачи нацяло. След това дните, в които майка й я мъмреше, стигнаха до своя край и Сарафина се сдоби с цял нов комплект от кошмари… и приемна майка.

Усмивката на Стефан стана хищническа.

— Обаче се оказа, че е предимство за нас.

— Какво предимство? — Умът й се завъртя. Не можеш да схване за какво говори Стефан. Нямаше абсолютно никакъв смисъл. Бе като да говори с майка си в най-тежката фаза на болестта й. Сарафина би казала, че участва в скрита камера, ако цялата ситуация не беше толкова странна и плашеща. Скритата камера беше лека и забавна, а не опасна и луда.

— Че си огнена магьосница, разбира се. Могъща, необучена, напълно несъзнаваща и уязвима огнена магьосница. — Той се усмихна. — Наша, ако те склоним да работиш с нас.

— В-вещица?

— Знам, че е трудно за вярване. Знам какво си представяш, имайки предвид миналото ти и всичко, с което си израснала. Сигурно е трудно за разбиране, че макар и майка ти да бе напълно луда, тя също така бе и… права.

Сарафина поклати глава.

— Глупости. Това е… — Тя не довърши изречението, дишането й се ускоряваше все повече и повече при предстоящата паник атака. Тя отново се завъртя, търсейки път навън, макар да знаеше, че такъв няма.

— Нямаме много време, затова ще ти го докажа. — Стефан се приближи към нея, коленичи и принуди дланта й да се разтвори.

Сила — това бе единственият начин да го опише — се изля от гърдите й, точно между гърдите й. Растеше все по-голяма и по-голяма, докато повече не можеше да я задържи. Беше горещо, парейки я до болка. Главата й се отметна назад и нещо в нея се надигна в отговор. Ставаше все по-голямо и по-голямо, докато не изригна от нея.

Стефан се отдръпна и огън — огън! — се изви в дъга от центъра на тялото й, за да се приземи в локва от нажежено до бяло напрежение по средата на пода.

Струята завърши с трептене, което накара кръвта да забучи в главата й. С разширени очи и разтуптяно сърце, тя се взря в овъгления килим в стаята и се възхити от еуфоричното усещане на сила, която Стефан я бе принудил да използва.

— О, Боже мой! — ахна тя ококорено. Килимът изпука.

— А, ето те и теб. Знаех, че си някъде там. — Стефан я гледа дълго, със странна усмивка на уста. След това напусна стаята, заключвайки вратата зад себе си.

Сарафина гледа унищоженото място на пода дълго след като бе изстинало и почерняло, докато раменете й се прегърбиха и мускулите й станаха безчувствени от стреса. Тя остана така докато вратата не се отвори отново и по пода не прозвуча дращенето на нокти. Радостно кучешко скимтене изпълни ушите й. Тя се изтръгна от имитацията си на скулптура, за да грабне Гросет в ръце.

Сгушвайки се в меката козина на померана, тя се отпусна на пода и го стисна здраво, опитвайки се да приеме огромната промяна, която светът й бе претърпял току-що.

Тео стисна основата на носа си.

— Просто да влизаме. — Да вървят по дяволите цялото планиране и чакане. Искаше действие.

— Съгласен съм с Тео. Нямаме време за губене — каза Джак Макалистър.

Джак изглеждаше малко болен. Разбира се, Джак току-що бе изпратил единствената си дъщеря на север, за да я предпази от разрастващата се магическа буря. Ако Тео имаше двегодишна дъщеря въздушна магьосница, която всички искат, вероятно сега и той нямаше да се чувства добре. Ева, детето, бе заминала на тайно място с няколко от доверените магьосници на Сборището, включително и Хелън, земна магьосница с ограничена сила, която бе неофициална бавачка в Сборището.

Томас Монахан се отдалечи от насъбралите се около бюрото му магьосници на елементите, лицето му бе замислено.

— Все още не знаем какво става — каза Клеър с тих и стабилен глас. — Въпреки всичко Дъскоф имаха време и отново не може да им се има доверие, не е ли така? В такъв случай Сборището би било в правото си да ги нападне. Във всеки случай не са извикали не-магьосническата полиция да се бори с нас.

Томас Монахан никога не правеше нищо прибързано — е, поне не и обикновено, — но напоследък всички знаци сочеха, че се случва нещо, нещо тъмно и кърваво. С Дъскоф обикновено бе така. И имаше предостатъчно доказателства, за да подозират, че зад това стои Дъскоф, група от вещери. Вещерите бяха зли магьосници, които са предали закона на Сборището „не вреди на никого“ и използват свръхестествените си сили за собствена изгода — за пари и власт.

Напоследък множество магьосници извън Сборището бяха изчезнали — по-слаби, по-млади и по-могъщи такива, които по някаква причина са били отчуждени от рождените си права и бяха лесни за залавяне.

Бяха успели да заловят и въздушна магьосница. Емили Паркър, магьосница със слаби способности, бе отвлечена от дома си близо до Бостън преди около три месеца и от тогава никой не я бе чувал. Единственото, което Емили можеше да направи, бе да изпрати и получи неясни съобщения по въздуха. Тя не притежаваше истинска сила, която да призове, не можеше да повдига предмети, нито да изпраща съзнанието си извън тялото.

По дяволите, тя бе толкова слаба, че вероятно Дъскоф дори нямаше да искат да я жертват в демонски кръг. Така вещерите бяха довели Атрика от Юдай. Силата на пожертваните магьосници имаше значение, а горката Емили имаше само подобие на сила. Никой не можеше да предположи защо я бяха отвлекли.

Дъскоф не разчитаха само на алчността си, за да попълнят редиците си. Отвличането бе начинът, по който Дъскоф набираха някои от членовете си; взимаха ги млади и ги подмамваха на своя страна. Ако примамването не свършеше работа, те ги пречупваха, мамеха ги и ги променяха. Понякога бяха като военни, напълно пречупваха магьосника и му взимаха всичко, изграждайки ги отново като вещери.

Тео познаваше процеса твърде добре.

Съдейки от скорошните безумни отвличания и попълнения, изглежда Дъскоф се подготвяха за нещо и ставаха отчаяни, сякаш събираха армия и не им оставаше време. Напоследък вещерите предприемаха рисковани удари, отвличайки магьосници, които бяха по-възрастни и биха били по-трудни за пречупване и променяне.

Сборището имаше следа за къща на около час път от Чикаго, където Дъскоф държаха някои от нещастните магьосници. Нападението й можеше да доведе до някои отговори.

Тео се обърна и се взря в гърба на Томас. Главният магьосник стоеше в края на стаята, гледайки през големия прозорец, който разкриваше част от земите на Сборището.

— Томас, време е. Клеър ни научи как по-ефективно да използваме силите си. Това ще ни даде невероятния шанс да покажем на мръсните вещери какво сме научили.

Клеър бе друг вид магьосница. Отгледана на Юдай. По прищявка на съдбата, тя бе прекарала по-голямата част от живота си като прислужница на демон от вида Итрай, който малко по малко бе променял магията й. Бе родена със силата на земята, но сега бе единствената позната на някого магьосница, която можеше да призове всичките четири елемента, когато си поиска.

Преди година и половина той, Клеър и Адам Тайрел се биха за свободата й с два демона Атрика — не трябва да се бъркат с другите три демонски вида, които в сравнение с тях бяха като пухкави зайчета. Бяха спечелили битката, а Адам бе спечелил момичето. Сега Клеър и Адам бяха дълбоко влюбени, а Клеър работеше като професор по магията на елементите в Сборището.

За момент Томас не каза нищо, после се обърна към тях.

— Нападаме фермата утре сутринта. Ще ги изненадаме и ще освободим всеки, когото са хванали.

Юмруците на Тео се свиха, без да иска. Да освободят всеки заловен; да, той искаше тази работа. Томас му кимна сякаш знаеше точно какво се върти в ума му.

— Тео, ти ще отговаряш за връщането на отвлечените. Мира ще ръководи екип, който да се опита да събере всякаква допълнителна информация.

Това означаваше да заловят вещерите и да ги накарат да говорят. Също добра работа.

— Какво ще правиш ти? — попита Джак.

— Щом пробием защитите, Мика и аз ще имаме друга работа. — Томас ги изгледа един по един и бе ясно, че няма намерение да дава допълнителни обяснения. — Това е. Получихте каквото искахте. Клеър, трябва да говоря с теб. Всички други може да си тръгват.

Свободни. Клеър трябваше да остане след училище. Адам й намигна и напусна стаята с останалите.

Тео се отправи към апартамента си. Живееше в Сборището откакто бе на осемнадесет, когато започна работа тук и получи една от най-големите квартири в къщата. Бе част от пакета за компенсация. Наистина вероятно не му плащаха достатъчно, предвид че рискуваше живота си по задължение при повече от един случай, но Тео не можеше да си представи да живее по друг начин.

Той влезе в хола си, който бе осеян със следи от ергенство — преметнати през облегалката на дивана дънки, лежащи до масичката за кафе обувки. Чинии, натрупани върху плота в просторната кухня, осеяна с готварско оборудване.

Кухнята бе причината да иска точно този апартамент. Земните магьосници трябваше да приготвят заклинанията и магиите си. По това те се отличаваха от другите видове магьосници, като не притежаваха седалище на магията в гърдите си като въздушните, водните и огнените магьосници. Земните магьосници предварително складираха сила в телата си. Някои от тях, като Тео, го правеха чрез магически заредени татуировки. Складираше също и в косата си, която стигаше до под раменете му.

Тео татуираше и останалите магьосници в Сборището. Оборудването му лежеше върху масичка за игра на карти в ъгъла на хола. Той огледа безпорядъка и потърка брадичката си. Да, наистина трябваше да наеме някой да дойде и да почисти.

Той съблече блузата си, остави я да се приземи до захвърлените му дънки и се отправи към стаята си за тренировки. Предстоящата атака увеличаваше кръвното му налягане и нетърпението му. Препускаше из тялото му, карайки го да трепери от енергията. Имаше нужда да изгори една част от нея.

Боксовият чувал висеше в средата на голямата стая, тежестите и оборудването бяха струпани по края. Нямайки особен социален живот, работата бе главната цел на Тео. За да си върши работата — да преследва вещери и да ги отвежда в Грибин, затворът на Сборището — той трябваше да бъде в идеална форма. Спортната му зала бе мястото, където Тео прекарваше повечето си време, може би конкурираща се само от кухнята.

Тео искаше единствено да накара Дъскоф да си платят. Живееше за това.

След като обви с лента ръцете си, той отиде право при чувала и започна, удряйки го със задоволително тупане, което отекваше нагоре по ръцете му и през раменете. Удар, удар, ритник със завъртане. Скоро целият му свят бе съприкосновението на тялото му с чувала, заглушаващо виковете в ума му и избледняващо спомените, които го преследваха с бледите подобия на предишната си същност.

Тренировката бе неговата медитация, отвеждаше го на място извън главата му, прочиствайки ума му и за кратко го даряваше с мир.

Когато бе на седемнадесет, бе отвлечен от Дъскоф. Бе посредствен земен магьосник, съвсем обикновен, но бе силен — по-силен от нормалното. Дъскоф го бяха взели за уязвим заради младостта му и понеже положението в семейството му не беше добро. Статусът му на рисков земен магьосник му бе спечелил еднопосочен билет към вътрешността на Дъскоф Интернешънъл. Когато примамването не бе проработило, бяха преминали към физически изтезания.

Вероятно ако Тео бе с по-слаб ум, емоции или дух, можеше и да свърши работа. Бе достатъчно млад, за да бъде пречупен и променен по техен избор. Все пак той търсеше дом, семейство, място, на което да принадлежи. Но Тео знаеше, че това не е Дъскоф, знаеше го с всяка клетка на тялото си.

Бореше се с тях на всеки инч от пътя, нещо, което само ги правеше по-целенасочени да го пречупят. Когато най-накрая мъчителите му разбраха, че няма да победят, те го използваха като играчка. След това отношението им към него вече бе породено от чисто садистичен гняв — омраза към него и издръжливостта му, отхвърлянето на всичко, за което се застъпват Дъскоф.

Когато Сборището бяха нахлули, точно както щяха да направят сега, Тео имаше счупени крайници и увредени органи. Едва не бе умрял.

Но не умря и когато се възстанови, Сборището се възползва от безсмъртната му лоялност. Също така станаха семейството, което никога не бе имал.

Белези изпъстряха торса му като резултат от мъченията, простираха се надолу по ръцете и краката му. Бяха оставени от камшик и много остър нож. Тео все още можеше ясно да си спомни мъжа, който му причини разрезите, тлъстото му лице блестеше на бледата светлина в мазето на сградата. Години по-късно Тео отново се бе изправил пред това лице, точно преди да завлече задника му в Грибин. Да бъдеш в Грибин, място, което обезсилва магически всички магьосници, бе по-лошо от смъртта.

В противен случай щеше да го убие.

Сега по-голямата част от тялото на Тео бе покрита с мастило, контрастиращо с белезите. Татуировките не бяха там, за да ги прикрият, а да ги подчертаят. Черните татуировки се извиваха покрай белезите, увиваха се около тях и се сливаха. Тео носеше белезите си като почетни медали.

Винаги щеше да го прави.

Тео удари чувала достатъчно силно, че да го запрати в стената отзад.

Очакваше утрешния ден.