Магьосническа ярост

19

Огънят се надигна толкова бързо, колкото и страхът й. Щеше да се бори докрай, защото нямаше никакъв начин да се даде толкова лесно. Силата се раздвижи в центъра на гърдите й, разпростирайки се надолу по ръцете, та чак до дланите й, където огънят танцуваше и блестеше между пръстите й. Благодарение на тренировките на Тео, тя бе заела позиция, застанала на пръсти, и бе готова да реагира бързо.

— Спокойно, цвете мое — каза Стефан. — Той няма да те нарани.

— Само дето се опитва всеки път, когато ме види — отвърна тя през стиснати зъби.

— Погрешно си разбрала действията му. Винаги ти го атакуваш първа, нали? От страх?

Сарафина задържа погледа си прикован в Атрика.

— Това е така, понеже той е страшен. Нахлу в дома ми, въртеше се около леглото ми през нощта, стряскаше ме в тъмни коридори.

— Е, — Стефан разпери ръце, — Атрика не са много вещи относно нашата култура. Бей е един от малкото, които изобщо говорят английски.

Тя му отправи мръснишки поглед.

— Щом никога не е искал да ми причини зло, защо ми каза, че можеш да ме защитиш от него?

Стефан се ухили.

— А, това. Е, всъщност не съм излъгал, цвете мое. Никой не може да каже какво ще поиска да ти направи Бей в бъдеще. — Жлъч се надигна в гърлото й при тези думи. — Мислех го, когато казах, че до мен ще си в по-голяма безопасност, където той ще може лесно да те вижда от време на време и където ще мога да му напомням, че отговаря пред мен. Но в този момент, Бей не е заплаха за теб.

Ако омагьосаният медальон, който Тео й бе дал, работеше, в този момент той вероятно откачаше. Като стана дума за емоционална нестабилност.

— Какво прави той тук? — попита тя с тих, треперещ глас.

— Мислех, че искаш отговори. Най-добрият човек, който може да ти ги даде, е самият Бей. Опитвам се да спечеля доверието ти така, както ти искаш да спечелиш моето. Това е моят подарък към теб, Сарафина. Той има да ти каже много неща. Точно сега вярвам, че иска само да те гледа, да бъде в една стая с теб. Може би по-късно ще бъде по-разговорлив.

Да я гледа? Това направо чупеше зловещометъра.

Сарафина остана като вкаменена, втренчена в дааемана Атрика, докато Стефан отиде до бара и си наля кехлибарена течност в ниска и широка кристална чаша.

— Някой да иска питие?

Сарафина със сигурност можеше да изпие едно, макар все още да нямаше обед, но бе почти сигурна, че ще го повърне от нерви. Тя поклати глава.

— Седни, цвете мое. Отпусни се. Не си в никаква опасност и сме на път да потеглим. — Стефан взе дистанционното и го насочи към стереото. Бавен, мрачен и твърд алтернативен рок се понесе меко от говорителите. Колко подходящо.

Извънземните очи на Бей се впиха в лицето й. Тя не можеше да отмести поглед от неговия. Какво ли щеше да направи той, ако го стореше? Боже, бе успяла да се затвори като в капан в самолет със Сатаната и демоничния му слуга.

Браво, Сарафина.

Стефан се придвижи бавно до седалката и седна, сякаш всичко беше наред.

— Изглеждате така, сякаш всеки момент ще извадите пистолети и ще ги насочите един към друг. Това не е… как му се викаше? О.К. Корал.19 Сядайте и двамата.

Бей първи отмести поглед. Застана близо до едно кресло, но не седна.

Сарафина седна в едно от местата най-далеч и от двама им, точно когато самолетът потегли напред и се отправи към пистата.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Изненада е — отвърна Стефан.

О, боже.

Тео със сигурност жестоко се бе разпенил досега. Толкова силно искаше да я защити, въпреки че тя бе способна да се пази и сама. Фактът, че сега не можеше да бъде до нея го тревожеше много повече, отколкото тревожеше нея.

Сега сърцето я болеше за него, нещо дълбоко и болезнено вътре в нея. Искаше го — усещането от едрото му тяло и аромата на кожата му. Желанието бе толкова силно, че извика сълзи в очите й.

— Та, как е Изабел? — Стефан отпи от питието си.

Тя примигна изненадано при този въпрос, след което бързо си спомни историята им. Изабел бе отговорна за затварянето му в Грибин. Бе сметнала Стефан за отговорен за смъртта на сестра си от ръката на демон и една нощ го бе хванала в капан в лимузината му, позволявайки на Сборището да го заловят. Ако Еразъм Бойл не го бе измъкнал от Грибин — първоначално с намерението да го убие — Стефан все още щеше да е там.

— Срещнах я само няколко пъти — отвърна уклончиво тя. — Омъжила се е за Томас Монахан.

Стефан наклони питието си към нея.

— Да, знам. Пратих им тостер като сватбен подарък. Каква невероятна двойка. — Всяка дума бе пропита със сарказъм. — И Мира Хоскинс… о, фамилията й сега е Макалистър, нали? И тя е прекрасна жена. Уби баща ми, както знаеш.

Сарафина кимна.

— Чух за това. Съжалявам за загубата ти.

— Повечето хора в Дъскоф мислеха, че бих приветствал смъртта му, след като управлението на Дъскоф и цялото богатство се падаха на мен. Грешаха. Обичах баща си. Той ме прие, когато никой друг не искаше. Научи ме на всичко, което знам сега.

Сарафина бе запозната с историята. Стефан Фошо бе роден в Париж и все още говореше със силния акцент, който издаваше, че е французин. Когато бил момче, той избягал от органите за защита на детето и заживял на улицата. На пътуване до Париж, Уилям Крейн се натъкнал на детето и разпознал в него много силен огнен магьосник. Крейн го осиновил и го отвел в Щатите, където го отгледал.

Много хора смятаха, че така Крейн е заменил биологичния си син — също огнен магьосник, — който избягал от него още на ранна възраст. Биологичният син на Уилям Крейн бе Джак Макалистър, дясната ръка на Томас в управлението на Сборището. Стефан се бе оставил в ръцете на Уилям. Бе се превърнал в идеален вещер, достатъчно зъл, за да върви по стъпките на баща си.

— Всичко, което направих, е от обич. — Емоции напираха в гласа на Стефан. Той вдигна поглед към нейния. Очите му бяха хубави, ясно сини — същите очи, които бе виждала да гледат от кориците на списанията през целия й живот, докато се редеше на опашка в магазина. — Сторих всичко заради баща ми, за да го накарам да се гордее с мен. Може и да го няма, но вярвам, че все още ме наблюдава. — Стефан направи пауза и отмести поглед встрани. — Би искал да отмъстя за него.

Бей се взираше упорито в нея. Това караше ръцете й да се изпотят.

Навлажнявайки устни и слагайки загрижено изражение на лицето си, Сарафина се приведе към Стефан.

— Сигурна съм, че Уилям Крейн не може да бъде по-горд с теб.

Той отпи още една глътка от питието си.

— Липсва ми.

— Сигурна съм, че е така. — Тя хвърли поглед към Бей, който стоеше неподвижно като гръцка статуя до стола на Стефан. — Мога да разбера загубата ти, след като наскоро изгубих приемната си майка.

Той кимна.

— Тогава разбираш, че, въпреки че казах на Мира, че й прощавам задето уби баща ми, все пак ще трябва да я накарам да си плати.

Студената заплаха в думите му накара тялото й да застине и дъхът да заседне в гърлото й. Не бе сигурна какво да отговори.

— En fait20, баща ми уби родителите на Мира в демонски кръг, така че виждам защо би искала отмъщение.

— Да. — Тя му се намръщи. — Баща ти не се ли опита да убие Мира в друг демонски кръг, когато тя го изхвърли през прозореца? Било е самозащита, нали?

Стефан направи жест с чашата си.

— Да, и това го имаше. При всички случаи простих на Мира задето уби баща ми. Простих и на Изабел за греховете й спрямо мен.

Самолетът излетя, събаряйки я назад. Тя сграбчи облегалките за ръце, пренебрегвайки коланите. Бей стоеше неподвижно, без да помръдва мускулче. Сякаш нищо не бе в състояние да го помръдне.

Би искала да пробва с огнехвъргачка.

Стефан прокара пръст по ръба на чашата си.

— Но може би ще трябва да се върна към дадената дума.

Това последно изречение бе промърморено с тих глас, който й напомни за сериен убиец. Думите му бяха изречени по начин, заради който през ума й преминаха брутални, отвратителни картини на убити животни.

Стефан искаше Изабел и Мира мъртви… и то по ужасен начин.

Отново бе останала без думи. Какво можеше да отговори на това?

Сарафина преглътна с усилие по време на мълчанието, знаейки, че той очаква тя да му отвърне с нещо. Това можеше дори да е някакъв тест, за да я види как ще реагира.

Тя подбра внимателно думите си, когато отново можеше да проговори.

— И двете са много силни магьосници и са под закрилата на Томас Монахан. Мира му е братовчедка, а Изабел му е жена. Как предполагаш, че ще се добереш до тях?

Бей се размърда до Стефан. Помръдна за пръв път.

Тя се облегна назад в креслото си.

— О. Възнамеряваш да използваш Бей.

Той я дари с жестока усмивчица и наклони глава.

— Старомодно.

— Говорейки за Бей. — Тя премести погледа си върху Атрика и присви очи. — Нека поговорим малко за теб, става ли? Е? Какво искаш от мен?

Сарафина впери поглед в Бей и отказа да го отмести, без значение колко трепереше от страх. Тя стисна юмруци в скута си, за да го скрие. Ако Бей усетеше ужаса й, това би било като да си играеш с акула във водата.

Или може би би било по-скоро като стриптийз?

— Казах ти в Сборището, преди да запратиш огън по мен — рече Бей. Гласът му бе нисък и равен, безизразен. Бяха й казали, че Атрика се водят по емоциите, но в гласа му такива не се усещаха. — Не искам нищо от теб; просто искам теб.

— Е, Бей. — Тя се приведе напред и повдигна вежда. — Не можеш да ме имаш. Какъв е другият вариант?

Лицето му се замъгли от ярост. А, ето я емоцията. Надигаше се изпод маската на леден стоицизъм. Колко странно познато.

— Нямаш избор по този въпрос.

— Аз съм свободен човек, Бей и няма да бъда принудена да правя нещо, което не искам. Бъди по-точен какво искаш от мен.

О, Боже, сега, след като попита, вече не бе сигурна дали иска да узнае отговора.

— Искам да износиш детето ми.

Тео заби юмрук в таблото на седана на Дарън, докато преминаваха със свирене на гуми през портата на летището, тъкмо навреме за да видят самолета на Стефан да излита.

Ако велосипедът му бе тук, щеше да може да избегне трафика и щеше да пристигне по-рано. Въпреки че пристигането по-рано нямаше да има особено значение, освен ако не възнамеряваше да се скрие в багажното отделение.

Тео наблюдаваше със свит стомах как самолетът излита и се извисява в синьото небе.

— Дотук с ползата от омагьосания медальон. — Дарън спря колата. — Имаме нужда от алтернативен план и то бързо.

— Ще се доберем до разписанието и ще видим къде отиват. — Той направи пауза, гледайки как самолетът се изгуби в хоризонта. — После ще ги последваме.

Дарън наблюдаваше отдалечаването на самолета.

— И ще се обадим на Томас.

— Наистина ли мислиш, че ще те взема през целия път до крайната ми дестинация? — каза Стефан, когато спряха пред невзрачен, но въпреки това очевидно луксозен хотел в центъра на Луисвил, Кънектикът. Колата спря на стръмната калдъръмена улица, а от двете й страни се издигаха офис сгради и притискаха хотела помежду си. — Имам да върша важна работа. Такава, за каквато още не мога да ти се доверя.

— Това мога да го разбера.

Стефан планираше да я остави в този хотел, докато не си свърши работата. Беше много хубаво място с антични орнаменти.

Сарафина все още трепереше след разговора си с Бей на самолета. Нещата, които й каза, бяха блокирали мозъчните й функции и чак сега си ги възвръщаше.

Бей й бе казал най-различни неща, които тя никога не бе искала да узнава и абсолютно никога не е искала да касаят нея. Неща, които я караха да мечтае — не, да копнее — за дните на невежество, когато нямаше представа, че е магьосница, когато прекарваше дните си в малка кабинка, въвеждайки данни до забрава.

Вместо това Атрика бе решил, че е подходяща за разплод. Та тя дори нямаше широк ханш. Налудничав кикот се надигна в нея. Да, когато дааеман те набележи за своя половинка, следва кратък миг на лудост. Това бе още едно от онези неща, които не искаше да научава от първа ръка. Сарафина смяташе, че лудостта е нормална… ако имаше нещо нормално в ситуация като тази. Ако Бей получеше каквото иска и я направеше своя партньорка, може би щеше да извади късмет и да се побърка нацяло. Така нещата със сигурност щяха да станат по-поносими.

— Добре ли си?

Тя фиксира с поглед Стефан.

— Със сигурност не съм добре.

Стефан изцъка с език.

— Ако се присъединиш към нас, ще направя всичко по силите си да те опазя от Бей.

— Да, продължаваш да го повтаряш. — Тя се изсмя отново, но този път си беше напълно нормално. — Очакваш ли да повярвам на това?

Двамата бодигарда също бяха в лимузината, но красноречиво игнорираха разговора им.

Стефан разпери ръце.

— Чу историята на Бей. Той те видя пръв, скъпоценна, неоткрита огнена магьосница. Могъща и невежа за способностите си, чакаща само да бъде оформена от ръцете на Дъскоф. Бей беше този, който привлече вниманието ни към теб и пръв те набеляза. Аз ще съм този, който ще се опита да те измъкне от влюбените му лапи. Искаме те за себе си.

Сарафина го прониза с поглед и присви очи.

— Значи сега знам какво иска от мен Бей, но какво искаш ти от мен, Стефан?

Стефан се приведе напред.

— От теб искам това, което искам и от всички останали членове на Дъскоф — кръвта ти, потта ти и може би дори живота ти. В замяна на лоялността и отдадеността ти, ти ще получиш богатства и удобства, каквито дори не си си представяла. — Той направи пауза колкото един удар на сърцето. — И за теб, Сарафина, сила. Ти си една от най-могъщите огнени магьосници, с които съм се сблъсквал. Бих искал да си до мен. Би могла да бъдеш високо в йерархията на организацията. — Той повдигна вежда. — Фактът, че те искам толкова силно, е още една причина да те държа далеч от Бей. Трябва да си спокойна.

Сарафина преглътна поредния пристъп на смях. Да, Стефан Фошо да я пожелае за своята организация от вещери бе много успокоително.

Шофьорът на лимузината отвори вратата й. Тя хвърли поглед към вратите на хотела, а след това се обърна обратно към Стефан.

— Вземи ме с теб.

Стефан поклати глава.

— Не, цвете мое. Твърде рано е. Живяла си с врага със седмици. Повлияли са ти. Колкото и да искам да ти вярвам, не мога да те допусна до плановете си засега; те значат твърде много за мен. Има стая, запазена за теб. Настани се, разходи се из магазините на хотела и си купи някои дрехи. Тук разполагат с изненадващо хубави дрехи. — Той извади пачка банкноти и й я подаде. — Сметни го за подарък от мен. Ще говорим повече, когато се върна.

Тя позволи на шофьора да й помогне да слезе от лимузината и наблюдава как потегля.

— По дяволите, — възкликна гласно тя, когато един от портиерите се приближи до нея. — По дяволите, по дяволите, по дяволите!

— Мога ли да ви помогна, госпожице? — попита портиерът.

Точно тогава пред хотела спря мотор. Не беше Харли като на Тео. Червен пистов мотор. От онзи вид, който би накарал Тео да злобее. Но изглеждаше бърз. Бързото беше добро. Колко различен можеше да е един пистов мотор от един Харли? Добре, вероятно много по-различен. Въпреки това бе карала Харлито на Тео за кратко. Това съвсем не я правеше експерт по каране на мотор.

Но случаят бе спешен.

— Не — отвърна тя на портиера, а очите й бяха приковани в мотора — но той може и да успее. — Тя се насочи към собственика на мотора, който тъкмо слизаше. Той я огледа с оценяващ поглед. Това беше един от онези случаи в живота й, когато се радваше, че мъжете я намират за привлекателна.

Мъжът бе в средата на трийсетте, вероятно заможен. Добре изглеждащ по един обикновен начин. Пясъчно руса коса и кафяви очи.

— Имам голям проблем и трябва да взема на заем мотора ти. — Тикна му пачката с пари, погълната от чувството, че това няма да свърши работа. — Може ли да използвам мотора ти за няколко часа? — Тикна му и дамската си чанта. — Ето документите ми, кредитните карти, всичко. Можеш да ги задържиш, докато се върна.

Той прехвърли пачката, а очите му се разшириха.

— Тук трябва да има близо десет хиляди долара.

Тя кимна, изненадана от количеството, което й бе дал Стефан.

— Само за няколко часа, кълна се.

— Изобщо знаеш ли как да караш такова нещо?

Е, нещо такова. Тя кимна и вдигна поглед към него, вливайки в усмивката си цялата сладка, ангелска невинност, която русата й коса, сините очи и кожата с цвят на праскови и сметана внушаваше. Бе постигнала толкова много в живота си заради начина, по който изглеждаше… нека да подейства още само този път.

Той разклати пачката с пари пред лицето й и се ухили.

— Това са много пари, скъпа, но моторът струва много повече. Откъде да знам, че ще го върнеш обратно?

Тя хвърли поглед надолу по улицата, а лицето й се изкриви от болка, когато стоповете на лимузината светнаха и автомобилът зави зад ъгъла. Ъгх. С всеки миг, в който стоеше тук с този мъж, Стефан се отдалечаваше. Дори вече можеше да е късно да го настигне.

Сарафина върна погледа си обратно върху собственика на мотора.

— Няма как. Моля Ви, господине, спешно е.

Той я преценява за известно време.

— Задръж си парите. — Мъжът й подаде ръка. — Казвам се Ерик и сега ще ти кажа какво, скъпа, качвай се и аз ще последвам тази кола, от която не сваляш очи. Имам нужда от малко вълнение в живота си.

Боже, каквото и да е! Трябваше да открие къде отива Стефан, дори това да означаваше да помъкне със себе си не-магьосник.

Тя кимна.

— Да, добре, да вървим. — Буквално танцуваше на тротоара в нетърпението си да тръгнат. — Последвай лимузината, която тръгна от тук. Обаче не твърде близо. Не трябва да разбира, че го следим.

— Хей, гледал съм достатъчно филми. Знам как се прави. Качвай се. — Ерик преметна крак през мотора и тя се качи зад него. Той й подаде каската си. Какъв джентълмен. — Сложи си това.

Щом бе подсигурена, Ерик потегли толкова рязко, че тя извика от изненада и го стисна здраво.

Той извика и пое надолу по улицата с такава скорост, че Сарафина се впи за гърба му с цената на живота си.