Корона от мечове

ГЛАВА 8Фигурантката

Егвийн се намести предпазливо на сгъваемия си стол: той понякога имаше склонност да се сгъва сам, когато му хрумне.

— Утре трябва да спрем тук — каза тя. — Лорд Брин казва, че армията изпитва недостиг на храна. Лагерът ни със сигурност изпитва недостиг на всичко.

На дървената маса пред нея горяха две къси лоени свещи. И тя се сгъваше за по-лесно опаковане, но беше малко по-стабилна от стола. Светлината на свещите в шатрата, която й служеше за кабинет, се подсилваше от един фенер, окачен високо на централния кол. Смътната жълтеникава светлина примигваше и мяташе бледи сенки, танцуващи по кърпените платнени стени, далечен отглас на величието на кабинета на Амирлин в Бялата кула, но не това я притесняваше. Честно казано, тя самата беше твърде далече от величието, свързвано обикновено с Амирлинския трон. Знаеше много добре, че шарфът със седемцветните ресни на раменете й е единствената причина някой странник да повярва, че е Амирлин. Стига да не го възприемаха като изключително глупава шега. Странни неща се бяха случвали в историята на Бялата кула — Сюан й беше разказала тайните подробности на някои от тях, — но със сигурност нещо толкова непривично като самата нея едва ли се беше случвало.

— Четири или пет дни ще е по-добре — каза Шериам, без да вдига очи от листовете в скута си. Леко пълничка, с високи скули и зелени очи, тя съумяваше да изглежда елегантна и властна в тъмнозелената си рокля за езда, въпреки че беше кацнала внимателно на един от двата своенравни стола пред масата. Заменеше ли тесния си син шарф на Пазителка на Хрониките с този на Амирлин, всеки щеше да помисли, че го притежава по право. Понякога тя като че ли определено вярваше, че шарфът с цветните ресни лежи на раменете й. — Или може би по-дълго. Няма да навреди, ако попълним запасите си.

Сюан, приседнала на другия паянтов стол, леко поклати глава, но Егвийн нямаше нужда от намека й.

— Един ден. — Може да беше само осемнадесетгодишна и напълно да й липсваше амирлинското величие, но не беше глупава. Твърде много от Сестрите се хващаха за всеки повод да спрат, както и твърде много от Заседателките, впрочем, а ако се забавеха твърде дълго, можеше да се окаже невъзможно да продължат. Шериам отвори уста.

— Един, дъще — каза твърдо Егвийн. Каквото и да си въобразяваше Шериам, фактът беше, че Шериам Баянар бе Пазителката на Печата, а Егвийн ал-Вийр — Амирлин. Стига Шериам да го осъзнаеше най-сетне. Както и Съветът на Кулата — с тях беше още по-зле. Дощяваше й се да изръмжи, да им се сопне, понякога дори да ги замери с нещо, но след близо месец и половина вече бе придобила сякаш доживотен опит в това да запазва лицето и гласа си спокойни дори при още по-големи предизвикателства от това. — Забавим ли се по-дълго, ще опоскаме земята наоколо. Няма да оставя хората да гладуват. От практична гледна точка, ако им отнемем твърде много, дори да им платим добре, в замяна те ще ни създадат стотици проблеми.

— Набези над стадата и грабежи на фургоните на обоза — измърмори Сюан. Оглеждаше цепнатите си сиви поли и сякаш си говореше сама. — Мъже ще стрелят по стражите ни нощем и сигурно ще палят, докъдето се доберат. Лоша работа. Гладните хора бързо изпадат в отчаяние. — Същите основания, които лорд Брин беше изтъкнал пред Егвийн, почти със същите думи.

Огненокосата жена изгледа ядно Сюан. Много от Сестрите трудно се оправяха с нея. Лицето на Сюан беше може би най-известното в стана, толкова младо, че нямаше да изглежда уместно дори над роклята на Посветена, както и на новачка впрочем. Това бе един от страничните ефекти на усмиряването, въпреки че малцина го знаеха; Сюан трудно можеше и една крачка да направи, без Сестрите да втренчат погледи в нея, някогашната Амирлински трон, свалена и отрязана от сайдар, а после Изцерена и с възвърнати донякъде способности, след като всички знаеха, че това е невъзможно. Много от тях посрещаха завръщането й като Сестра с радост, заради нея самата, както и заради чудото, което се криеше в нея напук на онова, от което всяка Айез Седай се боеше повече от смъртта, но също толкова много я посрещаха с хладна търпимост или снизхождение, или и с двете, като я виняха за сегашното си положение.

Шериам беше една от тези, които смятаха, че Сюан би трябвало да напътства новата и млада Амирлин в протокола и други подобни неща, които всички бяха убедени, че тя мрази, и че ще си държи устата затворена, освен ако не бъде попитана. Стоеше много по-долу от онова, което беше била, не беше повече Амирлин и бе много по-немощна в Силата. От гледна точка на Айез Седай, това изобщо не бе проява на някаква жестокост. Миналото си беше минало; важното беше настоящето и то трябваше да се приеме такова, каквото е. Всичко друго можеше да нанесе още по-голяма болка. Като цяло Айез Седай бавно признаваха промените, но направеха ли го веднъж, възприемаха ги така, сякаш нещата винаги бяха стояли по този начин.

— Един ден, майко, щом казвате — въздъхна най-сетне Шериам и кимна. Не толкова от примирение, сигурна беше Егвийн, колкото за да прикрие гримасата си на непокорство. Щеше да приеме гримасата, стига с нея да последваше и съгласието. Засега поне трябваше да го прави.

Сюан също кимна. За да прикрие усмивката си. Всяка Сестра можеше да бъде назначена на всякакъв пост, но социалният ред беше доста стриктен и Сюан стоеше далеч по-долу, отколкото преди. Това беше едната причина.

Документите в скута на Шериам имаха дубликат в ръцете на Сюан и още един на масичката пред Егвийн. Отчети за всичко — от броя на свещите и чувалите с боб до състоянието на конете, както и положението при войската на лорд Брин. Военният лагер обкръжаваше стана на Айез Седай с пръстен може би от около двадесет крачки между тях, но в много отношения те все едно че бяха разделени от цяла миля. Изненадващо, но лорд Брин беше настоявал за това толкова, колкото и Сестрите. Айез Седай не желаеха около шатрите им да се мотаят войници, повечето от които неумити неграмотни грубияни, много често с шавливи ръце, а изглежда, и войниците не желаеха особено Айез Седай да се мотаят из техните палатки — въпреки че, може би като проява на благоразумие, не споделяха открито основанията си. Тръгнали бяха на поход към Тар Валон, за да свалят узурпаторката на Амирлинския трон и да поставят на нейно място Егвийн, но все пак малцина мъже се чувстваха наистина удобно в обкръжението на Айез Седай. Както и малко жени, впрочем.

Като Пазителка, Шериам щеше да е много доволна, ако можеше да отнеме тези дреболии от ръцете на Егвийн. Дори го беше подхвърлила, обяснявайки колко дребни са и как Амирлинския трон не бивало да се обременява с ежедневните дреболии. Сюан, от своя страна, бе казала, че една добра Амирлин обръща внимание точно на тези неща, без да се опитва да дублира работата на дузините Сестри и чиновници, но проверявайки все пак по нещо различно всеки ден. Така можела да получи добра представа за всичко, преди някой да дойде и да й съобщи за някоя възникнала криза, която вече се пука по шевовете. Сюан наричаше това „напипване накъде духа вятърът“. Седмици бяха нужни, за да стигнат тези отчети до нея, и Егвийн беше сигурна, че остави ли ги да минат под контрола на Шериам, никога повече няма да научи нищо, преди да е остаряло, а може би и изобщо.

Трите потънаха в мълчание — всяка се съсредоточи върху своята купчина хартии.

Чеза, седнала на възглавничките в единия ъгъл на шатрата, измърмори:

— Малкото светлина е лоша за очите. — и вдигна един от копринените чорапи на Егвийн, които кърпеше. — Мен никой не може да ме накара да си бода очите над думи на толкова оскъдна светлина. — Възпълна, макар и не чак дебела, с блещукащи очи и весела усмивка, личната прислужница на Егвийн все се опитваше да подхвърли някой съвет на Амирлин все едно, че говори на себе си. Човек можеше да си помисли, че е поне от двадесет години на служба при Егвийн, а не от по-малко от два месеца, и че е три пъти по-възрастна от нея, а не едва два пъти. Егвийн си помисли, че Чеза просто иска да запълни тишината. Откакто Логаин беше избягал, в стана цареше напрежение. Мъж, който можеше да прелива, заслонен и под усилена стража, и въпреки това бе успял да се изплъзне като мъгла. Всички бяха настръхнали до крайна степен — чудеха се как е избягал и къде ли е отишъл, и какво възнамерява да направи. На Егвийн повече отколкото на всяка друга и се искаше да знае къде е Логаин Аблар.

Шериам плесна ядосано по купчината хартии и изгледа намръщено Чеза. Не разбираше защо Егвийн оставя слугинята си да присъства на тези срещи, камо ли да си позволява да бърбори така свободно. Вероятно така и не й хрумна, че присъствието на Чеза и неочакваното й дърдорене често я обърква дотолкова, че оставя възможност на Егвийн да заобиколи някой съвет, който не иска да приеме, и да отложи вземането на решения, които не иска да вземе, във всеки случай не и по начина, по който Шериам очакваше да се вземат. Тази идея със сигурност не беше хрумвала и на самата Чеза — тя се усмихна притеснено и се зае отново с кърпенето.

— Ако продължим така, майко — каза хладно Шериам, — можем да останем и до призори.

Взряна в следващата страница, Егвийн потърка слепоочията си. За светлината Чеза може би беше права. Отново я хващаше главоболието. Но пък то можеше и да се дължи на страницата, описваща колко пари им остават. Историите, които беше чела, никога не споменаваха колко пари са нужни, за да се поддържа една армия. На страницата ситно-ситно бяха изписани цифри. Двете сестри-заседателки Романда и Лелейн предлагаха на войниците да се плаща по-нарядко и всъщност да им се плаща по-малко. Всъщност си беше нещо повече от предложение, тъй като Романда и Лелейн не бяха просто и само Заседателки в Съвета. Други Заседателки следваха водачеството им, макар и не всички непременно, и единствената Заседателка, на която Егвийн можеше да разчита, беше Делана, макар и на нея не съвсем. Лелейн и Романда рядко се съгласяваха с нещо и сега едва ли можеха да изберат по-лош повод за разногласие. Част от войниците бяха положили клетви, но повечето от тях бяха тук заради платата и може би заради надеждата за плячка.

— На войниците трябва да се плаща както досега — измърмори Егвийн и смачка двете бележки. Нямаше да позволи войската й да се стопи, както и да позволи плячкосването.

— Както заповядате, майко. — Очите на Шериам блеснаха от задоволство. Трудностите трябваше да са й напълно ясни — всеки, който си въобразеше, че тази жена не е изключително умна, го чакаха големи неприятности — но и тя си имаше едно сляпо петно. Ако Романда или Лелейн кажеха, че слънцето изгрява, Шериам най-вероятно щеше да заяви, че залязва; беше имала почти толкова влияние в Съвета, колкото и те сега, ако не и повече, докато не сложиха край на споровете между тях. Обратното също беше вярно — двете по-скоро бяха готови да спрат да мислят, но не и да престанат да се изказват срещу всичко, което искаше Шериам. Което като цяло си имаше и добри страни.

Пръстите на Егвийн затупкаха по масата, но тя ги спря. Парите трябваше да се намерят — все някъде и все някак, — но не биваше да показва пред Шериам, че е разтревожена.

— Тази новата ще върши работа — промърмори Чеза над шева си. — Тайренците винаги вирят нос, разбира се, но Селаме е наясно какво се изисква от слугинята на една лейди. Двете с Мери скоро ще я вкараме в пътя. — Шериам я погледна раздразнено.

Егвийн се усмихна. Егвин ал-Вийр с три слугини, които я чакат — толкова невероятно, колкото и самият шарф. Но усмивката й се задържа само за миг. На слугините също трябваше да се плаща. Малка сумичка в сравнение с разходите за тридесетте хиляди войници, но пък Амирлин не можеше да се занимава с прането си или да си кърпи ризите… но можеше спокойно да се задоволи и само с Чеза. И щеше, стига да имаше избор. Само преди седмица Романда изведнъж бе решила, че Амирлин има нужда от втора слугиня, и намери Мери сред бежанците, които се криеха във всяко селце, докато не ги прогонят, и за да не остане по-назад, Лелейн докара отнякъде Селаме. И двете бяха натикани в малката шатра на Чеза преди Егвийн да разбере за съществуването им.

В самия принцип имаше нещо грешно: три слугини, след като нямаше достатъчно сребро да се плаща на войската, при това слугини, избрани за нея дори без да я попитат; оставаше налице и фактът, че имаше още една, макар тази една да не получаваше и медник. Така или иначе, всички продължаваха да вярват, че Мариган е главната лична прислуга на Амирлин.

Тя бръкна под масата и опипа кесията на колана си, опипа гривната вътре. Трябваше да я носи по-често. Извади гривната и я надяна на китката си — ивица от сребро, направена така, че свръзката ставаше невидима, след като я затвориш. Направена с Единствената сила, гривната щракна и се затвори и тя за малко да понечи да я отвори отново.

В крайчеца на съзнанието й нахлу чувство, чувство и яснота, в едно малко кътче, сякаш си го представяше. Но не беше въображение — беше твърде истинско. Гривната бе половината от ай-дам и осигуряваше връзка между нея и жената, която носеше другата половина, сребърния нашийник, който не можеше да се свали. Между двете съществуваше кръг, без да се прегръща сайдар, и Егвийн винаги водеше в този кръг благодарение на гривната. „Мариган“ сега спеше, краката й бяха подбити от ходенето ден след ден, но макар да спеше, страхът се процеждаше през връзката; само омразата можеше да се сравни по сила със страха в потока, протичащ през ай-дам. Неохотата на Егвийн да си слага гривната произтичаше от непрестанното гризене на ужаса на другата жена, от това, че сама беше носила нашийника на ай-дам, и от това, че добре знаеше какво представлява жената от другата страна.

Само три жени в стана знаеха, че Могедиен е пленничка, прикрита сред множеството слуги на Айез Седай. Ако се разбереше, Могедиен щеше да бъде съдена, усмирена и екзекутирана много бързо. Егвийн може би щеше да я сполети почти същата съдба, както и Сюан и Леане. Те бяха другите две, които го знаеха. В най-добрия случай щяха да й отнемат шарфа.

„За това, че съм укривала една Отстъпница от правосъдието — помисли си тя мрачно. — Късмет ще имам, ако не ме натикат обратно при Посветените.“ Опипа несъзнателно пръстена с Великата змия на кутрето на дясната си ръка.

Но от друга страна, колкото и справедлива да бъдеше една такава присъда, тя едва ли беше вероятна. Бяха я учили, че за Амирлинския трон се избира най-мъдрата Сестра, но сега сама беше разбрала как стоят нещата в действителност. Избирането на Амирлин беше толкова люта надпревара, колкото избирането на кмет в Две реки, а може би и повече — в Емондово поле никой не беше правил усилие да се противопостави на баща й, но беше чувала за изборите в Девенов просек и Таренов сал. Сюан беше издигната за Амирлин само защото всяка от трите преди нея беше умряла едва след няколко години служба като Амирлински трон. Съветът бе пожелал някоя по-млада. Да се обсъжда възрастта на една Сестра бе почти толкова проява на грубост, колкото да я зашлевиш в лицето, но тя вече бе започнала да добива известна представа колко живеят Айез Седай. Рядко някоя биваше избирана за Заседателка преди да е носила шала поне седемдесет или осемдесет години, а Амирлините — обикновено по-дълго. Често много по-дълго. Тъй че когато предния път Съветът се беше запънал между четири Сестри, издигнати в Айез Седай едва преди петдесет години, и Сеайне Хериман от Белите беше предложила жена, носила шала едва от десет години, това, което бе накарало Заседателките да я подкрепят, вероятно беше било повече заради изтощението им, отколкото заради самите качества на Сюан да ръководи.

А Егвийн ал-Вийр, на която в много отношения се полагаше все още да бъде новачка? Фигурантка, която да насочват лесно, детенце, отраснало в същото село като Ранд ал-Тор. Последното определено беше натежало във взимането на решението. Нямаше да й отнемат шарфа, но щяха да я лишат от целия авторитет, който бе успяла донякъде да натрупа. Романда, Лелейн и Шериам най-вероятно щяха да се сбият коя да я стисне за врата и да я тика напред.

— Прилича ми много на гривната, която носеше Елейн. — Шериам се наведе да я погледне по-добре и хартиите в скута й изшумоляха. — И Нинив. Носеха я поред, доколкото си спомням.

Егвийн се сепна. Беше проявила непредпазливост.

— Същата е. Подариха ми я за спомен, когато тръгнаха. — Тя намести сребърното кръгче на китката си и изпита жилване от чувството за вина — чувство, което си беше нейно. Гривната изглеждаше съставена от сегменти, но толкова умело сплетени, че не можеше да се види как точно. Почти не беше се сещала за Нинив и Елейн, откакто двете бяха заминали за Ебу Дар. Май беше време да ги отзове. По всичко изглеждаше, че издирването им не върви добре, макар те да го отричаха. Все пак, ако успееха да намерят това, което търсеха…

Шериам се беше намръщила, но дали заради гривната, или заради нещо друго — Егвийн не разбра. Не можеше обаче да позволи Шериам да започне да се замисля прекалено за тази гривна; ако изобщо някога забележеше, че отива на „колието“, което носеше „Мариган“, можеха да възникнат страшно неудобни въпроси.

Егвийн се надигна и оправи полите си. Днес беше получила от Сюан няколко сведения и едното от тях можеше в момента да й свърши добра работа. Не беше единствената, която крие тайни. Шериам се изненада, когато тя застана пред нея толкова плътно, че не й позволяваше да стане.

— Дъще, научих, че няколко дни след като Сюан и Леане са пристигнали в Салидар, десет Сестри са напуснали — по две от всяка Аджа тук освен от Синята. За къде са тръгнали и защо?

Шериам леко присви очи, но бързо си надяна присъщата си невъзмутимост така удобно, както й стоеше роклята.

— Майко, едва ли мога да си спомня всяка…

— Не ми се измъквай, Шериам. — Егвийн пристъпи още малко към нея, коленете им почти се докоснаха. — Не се опитвай да увърташ. Истината.

Гладкото чело на Шериам се набръчка.

— Майко, дори и да знаех, едва ли щях да ви безпокоя с всяка малка…

— Истината, Шериам. Цялата истина. Или трябва да задам въпрос пред целия Съвет защо не мога да чуя истината от своята Пазителка? Така или иначе ще го науча, дъще. Ще го науча.

Шериам извърна глава, сякаш търсеше начин да се измъкне. Очите й се спряха на Чеза и тя едва не въздъхна от облекчение.

— Майко, утре, когато останем насаме, съм сигурна, че ще мога да ви обясня всичко така, че да останете доволна. Но първо ще трябва да поговоря с някои от Сестрите.

За да могат да измислят какво да й каже утре и как.

— Чеза — каза Егвийн, — изчакай отвън, ако обичаш. — Макар да изглеждаше изцяло погълната в кърпенето и да не забелязваше нищо друго, Чеза тутакси скочи и излезе от шатрата почти тичешком. Когато Айез Седай са се спречкали, само малоумен можеше да остане край тях. — Сега, дъще — повтори Егвийн. — Истината. Всичко, което знаеш. Сега сме достатъчно насаме — добави тя, когато Шериам погледна към Сюан.

Шериам заоправя полите си, по-точно — застиска ги, отбягвайки очите на Егвийн и несъмнено обмисляйки как да се измъкне с нещо уклончиво. Но Трите клетви я държаха в клопка. Не можеше да изрече невярна дума и каквото и да си мислеше за истинското положение на Егвийн, да се изплъзне с някакви усуквания бе много по-лошо дори отколкото да отрече авторитета й в лицето. Че нали дори Романда спазваше нормите на почтителност!

Шериам си пое дъх и заговори невъзмутимо към гърдите на Егвийн.

— Когато разбрахме, че Червената Аджа е виновна за провъзгласяването на Логаин като Лъжедракон, ние решихме, че трябва да се направи нещо. — „Ние“ със сигурност означаваше малката котерия Сестри около нея; Карлиня и Беонин, както и останалите, имаха почти толкова влияние, колкото повечето Заседателки, макар и не в самия Съвет. — Елайда разпращаше нарежданията си всички Сестри да се върнат в Кулата, така че ние избрахме десет, които да направят точно това, и то по най-бързия начин. Всички те би трябвало отдавна да са вече там. И да се погрижат всяка Сестра в Кулата да разбере истината за онова, което Червените са направили с Логаин. Дори… — Тя се поколеба за миг и довърши задъхано: — Дори Съветът не знае за тях.

Егвийн отстъпи една крачка и отново разтри слепоочията си. Да се погрижели! С надеждата, че Елайда ще бъде свалена. Всъщност замисълът им не беше никак лош, дори можеше да проработи след известно време. След години може би. Но пък за повечето Сестри колкото по-дълго си стояха и не правеха нищо, толкова по-добре. След достатъчно време можеха дори целия свят да убедят, че Бялата кула всъщност никога не се е разцепвала. Беше се разцепвала и преди, въпреки че за това знаеха едва шепа хора. Може би, след достатъчно време, щяха така да нагласят нещата, че все едно изобщо не е ставало такова нещо.

— Защо е трябвало да се пази в тайна от Съвета, Шериам? Аз, разбира се, не мога да допусна, че някоя от тях би издала плана ви на Елайда. — Половината Сестри гледаха другата половина накриво от страх да не би да са привърженички на Елайда.

— Майко, една Сестра, която е решила, че това, което правим, е грешка, едва ли би се оставила да я изберат за Заседателка. Всяка такава отдавна щеше да ни е напуснала. — Шериам не се отпусна, но гласът й придоби нравоучителните търпеливи нотки, които смяташе, че най-влияят на Егвийн. Обикновено обаче беше още по-изкусна в подмяната на темата. — Тези подозрения всъщност са най-тежкият проблем, с който се сблъскваме напоследък. Всъщност никой не се доверява на никого. Само ако можехме да измислим как да…

— Черната Аджа — прекъсна я тихо Сюан. — Точно това ви смразява кръвчицата като сребруша, пъхнала се в полите ви. Кой може да каже със сигурност коя е Черна и кой може да каже какво е в състояние да направи една Черна?

Шериам отново стрелна Сюан с гневен поглед, но след миг силите я оставиха. Или по-скоро едното напрежение се замени с друго. Тя погледна Егвийн и кимна, макар и с неохота. Ако се съдеше по киселата извивка на устните й, беше готова пак да опита с някое извъртане, но пък й беше ясно, че Егвийн не смята да го допусне. Повечето Сестри в стана вече го вярваха, макар че след повече от три хиляди години отричане на съществуването на Черната Аджа от това им се гадеше. Почти никоя нямаше да отвори уста да го спомене, в каквото и да вярваха.

— Въпросът, майко — продължи Сюан, — е какво ще стане, когато Съветът разбере. — Говореше, сякаш разсъждаваше на глас. — Не виждам как която и да било от Заседателките ще приеме извинението, че не са могли да й кажат, защото е можела да се окаже на страната на Елайда. А колкото до възможността да е от Черната Аджа… Да, струва ми се, че ще са доста разстроени.

Шериам пребледня. Просто беше чудо, че не стана смъртнобледа. „Разстроени“ беше съвсем меко казано. Да, ако това се разбереше, Шериам щеше да се изправи пред едни доста повече от „разстроени“ жени.

Сега беше моментът да се възползва от предимството си — но й хрумна друг въпрос. Щом Шериам и приятелките бяха изпратили… какво бяха те? Шпионки — не. По-скоро котки, пуснати да изловят плъховете… Щом Шериам беше пуснала котки в Бялата кула, възможно ли бе…

Внезапно жилване в тила й разпръсна всичко останало. Ако беше усетила болката пряко, щеше да рухне вцепенена. Но дори и сега очите й се изцъклиха. Някакъв мъж, владеещ Силата, бе докоснал нашийника на Могедиен — а в такава връзка не можеше да бъде намесван никой мъж. Болка, съпроводена от нещо друго. От надежда? И после всичко изчезна — усещането, чувствата. Нашийникът беше свален.

— Аз… трябва да глътна малко свеж въздух — промълви тя. Шериам понечи да се изправи, както и Сюан, но тя им махна да си останат на местата. — Не, ще изляза сама — каза им тя припряно. — Сюан, разбери всичко, което Шериам знае за тия котки… Светлина, имам предвид десетте Сестри. — Двете я зяпнаха, но слава на Светлината, не понечиха да я последват, когато откачи фенера от куката и се забърза навън.

Нямаше да отива на една Амирлин да я видят, че тича, но все пак тя се забърза, почти подтичваше. Небето беше безоблачно, луната беше нашарила шатрите и фургоните със сенки. Повечето хора вече бяха заспали, но неколцина все още седяха навън край малките огньове. Мяркаха се шепа Стражници, както и слуги. Твърде много очи, които можеха да я видят, ако се затичаше. Последното, което й трябваше сега, бе някой да поиска да й предложи помощ. Усети, че се е запъхтяла, но беше повече от безпокойството, отколкото от изтощение.

Малката шатра на „Мариган“ беше празна. Одеялата на постелката лежаха разбъркани, отметнати набързо от някого.

„И ако все още беше тук, какво? — зачуди се тя. — Със свален нашийник и може би с онзи, който я освободил?“ Егвийн потръпна и бавно се отдръпна. Могедиен си имаше много сериозни причини да не я обича, твърде лични при това, а единствената Сестра, която можеше да надвие Отстъпницата сама, поне тогава, когато изобщо беше в състояние да прелее, се намираше в Ебу Дар. Могедиен щеше просто да убие Егвийн, без някой изобщо да забележи. Дори някоя Сестра да усетеше преливането й, в това нямаше да има нищо забележително. По-лошото беше, че Могедиен можеше дори да не я убие. И никой нямаше да разбере нищо, докато не откриеха, че и двете са изчезнали.

— Майко — засуети се Чеза зад гърба й, — не бива да излизате така на нощния въздух. Нощният въздух е лош. Ако ви трябва Мариган, трябваше да ме пратите да я извикам.

Егвийн едва не подскочи. Не бе забелязала, че Чеза е тръгнала след нея. Огледа хората около най-близките огньове. Май никой не беше видял кой е дошъл в шатрата на „Мариган“. Нея много рядко я посещаваше някой. И определено не мъже. Един мъж щяха да го забележат.

— Струва ми се, че е избягала, Чеза.

— Проклетницата му с проклетница! — възкликна Чеза. — Казвах ви аз, че тази жена има злобна уста и крадлив поглед. Да се измъкне така като крадла! Ако не бяхте вие, щеше да умре от глад по пътищата. Гледай ти, каква неблагодарност!

Тя последва Егвийн чак до шатрата й, без да спира да бърбори за хорската проклетия изобщо, за неблагодарността на „Мариган“ в частност и как човек трябвало да се държи с такива, което, изглежда, се колебаеше между това да бъдат напердашени с върбови пръчки, та да не могат да си седнат на дирниците, или да бъдат изхвърлени преди да са се сетили сами да избягат, и подхвърляше междувременно съвети Егвийн да си провери накитите да не би да е изчезнало нещо.

Егвийн почти не я слушаше. Умът й се въртеше бясно. Не можеше да е Логаин, нали? Той нямаше откъде да знае за Могедиен, камо ли да тръгне да я спасява. Нали? Ами онези мъже, които събираше Ранд, онези Аша’ман? Във всяко село се носеха слухове за Аша’ман и за Черната кула. Повечето Сестри се правеха, че изобщо не ги засяга, че дузини мъже, способни да преливат, се трупат на едно място — най-лошите приказки трябваше да се посмалят малко; мълвата обикновено преувеличаваше — но сърцето на Егвийн се свиваше от страх всеки път, когато си помислеше за тях. Някакъв Аша’ман можеше да е… Но защо? Откъде щеше да го знае, както и Логаин?

Мъчеше се да отбегне едничката възможно заключение. Дошло бе нещо много по-лошо от Логаин, както и от Аша’ман. Някой от Отстъпниците бе освободил Могедиен. Рахвин бе загинал от ръцете на Ранд, според Нинив, а той беше убил също така и Ишамаел, или така поне изглеждаше. А също и Агинор, И Балтамел. Моарейн бе убила Белаал. С това от мъжете оставаха Ашмодеан, Демандред и Самаил. Самаил беше в Иллиан. Никой не знаеше къде са другите или някоя от оцелелите жени. Моарейн се беше справила също с Ланфеар, или по-скоро двете се бяха справили една с друга, но всички други жени все още бяха живи, доколкото беше известно. Жените — настрана. Това сега беше мъж. Кой? Отдавна бяха разработени планове, в случай че някой от Отстъпниците удари по стана. Нито една от Сестрите не можеше да се сравни с един Отстъпник сама, но свързани в кръгове беше друго нещо, а всеки Отстъпник, който стъпеше в лагера им, щеше да се натъкне на кръгове. Или Отстъпница. Стига да разберяха коя е. По някаква причина Отстъпниците не показваха признаците на безвременност. Навярно беше заради връзката им с Тъмния. Те…

Така доникъде нямаше да стигне. Трябваше да започне да мисли ясно.

— Чеза?

— Да, майко?

— Намери Сюан и Леане. Да дойдат при мен. Но гледай никой друг да не разбере.

Чеза се поклони, ухили се и излезе. Едва ли пропускаше да забележи теченията, които се вихреха около Егвийн, но намираше всичките кроежи и заговори за много забавни, не че знаеше повече от това, което се виждаше на повърхността, а и от него далеч не всичко. Егвийн не се съмняваше в нейната вярност, но представите на Чеза за забавно бързо можеше да се променят, ако научеше колко дълбоки са тези въртопи.

Егвийн преля да запали лампите и седна в ъгъла. Да, трябваше да започне да мисли ясно. Но все още имаше чувството, че се препъва в тъмница.