Корона от мечове

ГЛАВА 33Баня

Дните, откакто бе отпратил Перин, се струваха на Ранд безкрайно дълги, а нощите — още по-дълги. Той се прибираше в покоите си и оставаше там, като поръчваше на Девите да не пускат никого. Само на Нандера бе позволено да минава през дверите с позлатените слънца, за да му носи блюдата. Мускулестата Дева оставяше покрития с бяла кърпа поднос на масата и изреждаше имената на онези, които молеха да го посетят, след което го изглеждаше с укор, щом й повтореше, че не желае да се вижда с никого. Често дочуваше неодобрителните забележки на Девите отвън, преди тя да придърпа вратата и да я затвори зад гърба си; говореха, за да ги чуе, иначе щяха да си използват ръчния говор. Но ако си мислеха, че ще го измъчат с твърденията си, че се цупи… Девите просто не го разбираха и нямаше да могат, ако сам не им го обяснеше. Стига да можеше да се насили да им го обясни.

Пробираше от блюдата без никаква охота, опитваше се да чете, но и най-любимите му книги можеха да го отвлекат само с първите си няколко страници. Поне веднъж на ден, макар да си бе обещал да престане да го прави, надигаше масивния гардероб от лакиран абанос, преместваше го с потоци на Въздух и внимателно разплиташе клопките, които бе заложил, както и Огледалната маска, правеща стената зад гардероба да изглежда гладка и така извърната, че само неговите очи да можеха да видят зад нея. Там, в една ниша, издълбана с помощта на Силата, стояха две статуетки от бял мрамор, високи около една стъпка, на жена и на мъж, всяка от тях в падаща свободно роба. Държаха с една ръка над главите си кристални сфери. В нощта, в която бе изпратил войската към Иллиан, той бе отишъл сам-самичък в Руйдийн, за да вземе тези два тер-ангреала — ако му потрябваха, нямаше да разполага с толкова време. Това си беше казал тогава. Ръката му се протягаше към фигурата на брадатия мъж, фигурата, която можеше да бъде използвана от мъже, протягаше се и се спираше разтреперана. Само с пръст да я докоснеше, и повече от Силата, отколкото можеше да си представи, щеше да му принадлежи. С това нещо никой нямаше да може да го победи, никой нямаше да може да му се противопостави. С това, беше му казала веднъж Ланфеар, можеше да предизвика самия Създател.

— Тя ми принадлежи по право — промърморваше той всеки път с протегната трепереща ръка пред фигурата. — Моя е! Аз съм Преродения Дракон!

И всеки път се насилваше да отдръпне ръката си, запридаше наново Огледалната маска, запридаше наново невидимите клопки, които щяха да изпепелят всеки, който се опиташе да ги премине без ключа. Огромният гардероб като перце политаше обратно и се наместваше пред невидимата ниша. Той беше Преродения Дракон. Но дали това беше достатъчно? Трябваше да е.

— Аз съм Преродения Дракон — прошепваше той понякога към стените, а понякога им извикваше: — Аз съм Преродения Дракон! — Безмълвно или на глас, на всички се гневеше, които му се опълчваха, слепите глупци, които не виждаха, и онези, които отказваха да видят, било от амбиция, било от алчност или пък от страх. Той беше Преродения Дракон, едничката надежда на света срещу Тъмния. И Светлината дано да помогнеше на света за това.

Но гневните му викове и мислите му да използва тер-ангреала бяха само усилие да се отърве от други неща и той го знаеше. Хапваше от блюдата все по-рядко и по-малко с всеки изминал ден, и се опитваше да почете, макар и рядко, и се опитваше също тъй да намери покой в съня. Това го опитваше все по-често с всеки изминал ден, без да го интересува дали слънцето се е смъкнало, или още е високо в небето. Сънят му идеше на пресекулки и онова, което мъчеше будните му мисли, се промъкваше и в сънищата му и твърде често го караше да се събуди, без да е намерил отдих. Никакво засланяне не можеше да го предпази от онова, което вече бе проникнало в него. Предстоеше му да се възправи срещу Отстъпниците и рано или късно срещу самия Тъмен. Имаше глупци, които се бореха с него или му бягаха, след като едничката им надежда бе в това да застанат зад него. Защо ни един сън не му носеше покой? А от един сън той винаги се събуждаше сепнат, едва щом той започнеше, и оставаше да лежи буден, изпълнен с отвращение от себе си, с ум, размътен от липсата на сън, но другите… Знаеше, че ги заслужава всичките.

Колавер изникваше в съня му, с почернялото си лице и шала, който бе използвала, за да се обеси, все така впит в шията й. Колавер, безмълвна и виняща го, с всичките Деви, загинали заради него, подредени зад нея в безмълвни редици, всички жени, загинали заради него. Всяко от лицата им познаваше също като своето, и всяко име, без едно. От тези сънища се будеше с плач.

Сто пъти хвърляше Перин през Великата зала на Слънцето и сто пъти биваше обладаван от изпепеляващия страх и гняв. Сто пъти убиваше Перин в сънищата си и се събуждаше от собствените си крясъци. Защо бе избрал този мъж точно Айез Седай като тема за спора им? Ранд се мъчеше да не мисли за тях — бе положил всички възможни усилия да заличи мисълта за съществуването им още от самото начало. Твърде опасно беше да ги държи дълго в плен, а нямаше никаква представа какво да прави с тях. Плашеха го. Понякога сънуваше, че е окован в онзи сандък и Галина, Ериан и Катерин го изваждат, за да го пребият, сънуваше го и се будеше с хлип, дори след като се убедеше, че очите му са отворени и че е навън. Плашеха го, защото се боеше, че може да се поддаде на страха и на гнева си, а тогава… Опитваше се да не мисли какво би могъл да стори тогава, но понякога го сънуваше и се будеше разтреперан и плувнал в студена пот. Не можеше да го направи. Каквото и да бе направил вече, това не можеше да го направи.

В сънищата си сбираше ашаманите, за да щурмува Бялата кула и да накаже Елайда; изскачаше от някой Праг, изпълнен с праведен гняв и със сайдин, и разбираше, че писмото на Алвиарин е лъжа, виждаше я застанала до Елайда, и Егвийн виждаше до нея, и Нинив, и дори Елейн, всички с айезседайски лица, защото той бе твърде опасен, за да го оставят да броди по света на воля. Виждаше ашаманите, унищожени от Айез Седай, защото те бяха имали дълги години да изучават Единствената сила, а не само няколкото месеца грубо обучение, и от тези сънища никога не можеше да се пробуди, докато и последният мъж в черно палто не загинеше, и той оставаше сам-самичък пред могъществото на Айез Седай. Сам.

И отново и отново Кацуан изричаше онези думи за полудели мъже, чуващи гласове, докато той не започнеше да тръпне от тях като от удари на бич, тръпнеше в съня си още при нейната поява. В сънищата си, както и наяве, той зовеше Луз Терин, викаше му, крещеше му — и само мълчание му отвръщаше. Сам. Онзи малък възел от усещания и чувства някъде в тила му, усещането за почти докосването на Аланна, бавно започна да се превръща в утеха. В много отношения това го плашеше повече от всичко.

На четвъртата заран той се събуди съсипан от един сън за Бялата кула, вдигнал ръка да засенчи замъглените си очи от нещо, което беше взел за изтъкан от сайдар пламък. Прашинки заискриха сред слънчевата светлина, струяща от прозореца към ложето му. Всяка мебел в стаята бе от лъскав абанос, инкрустиран с кост, с ръбести, строги форми, достатъчно мрачни, за да подхождат на състоянието на духа му. Остана за момент легнал, но ако заспеше отново, това само щеше да му донесе нов мъчителен сън.

„Тук ли си, Луз Терин?“ — помисли си той, без да се надява да чуе отговор, и уморено се изправи и придърпа омачканото палто на раменете си. Дрехите си не беше сменял от първия ден, в който се бе затворил сам.

Когато се добра с олюляване до преддверието, първото, което си помисли, бе, че сънува отново онзи сън, който винаги го будеше още в началото, с чувството за срам, вина и самоотвращение, но Мин вдигна очи към него от един от високите позлатени столове и той не се събуди. Тъмни къдрици обграждаха лицето й и големите й тъмни очи го изгледаха така напрегнато, че той почти усети допира й. Панталоните й от зелен брокат се бяха впили в тялото й като втора кожа, а късото й сетре от също такава зелена коприна беше разтворено и кремавата блуза отдолу се надигаше и падаше с дъха й. Той се помоли да се събуди. Не страх, нито гняв, нито угризенията заради Колавер или изчезването на Луз Терин го бяха накарали да се усамоти.

— Идва някакъв празник — каза му тя ведро. — На полумесечината. Денят на Разкаянието го наричат, кой знае защо, но ще има и танци. Бавни, сдържани танци, както чух, но всеки танц е по-добър от нищо. — Мин постави грижливо кожената ивица между страниците на книгата, която четеше, затвори я и я остави на пода до себе си. — Ще има време да си приготвя рокля, ако заръчам на шивачката да ми я скрои днес. Стига да решиш да потанцуваш с мен.

Ранд извърна погледа си от нея и видя покрития с кърпа поднос до вратата. Само от мисълта за храна му прилоша. Нандера не трябваше да пуска никого, да я изгори дано! Най-малкото Мин. Името й той не бе споменал, но й беше казал: никого!

— Мин, не знам какво да кажа. Аз…

— Овчарю, заприличал си на онова, над което се бият уличните псета. Сега разбирам защо Аланна беше толкова отчаяна, макар да не разбирам как го е научила. Тя едва ли не на колене ме помоли да поговоря с теб, след като Девите я върнаха може би за пети път. Нандера нямаше да пусне и мен, ако не беше побесняла за това, че нищо не ядеш, и въпреки това и аз трябваше доста да й се помоля. Дължиш ми го, селянче.

Ранд трепна. Образи на самия него пробягаха в главата му — как раздира дрехите й, как налита върху нея като някой безмозъчен звяр. Дължеше й много повече, отколкото можеше да й плати. Той прокара длан през косата си и се насили да я погледне. Седеше си на стола, опряла юмруци на коленете си. Как можеше да го гледа толкова спокойно?

— Мин, никакво извинение нямам за това, което направих. Ако имаше някаква справедливост, щях да ида на бесилката. Да можех, щях сам да сложа въжето на врата си. Кълна се, че щях. — Думите горчаха. Той беше Преродения Дракон и тя трябваше да почака за справедливост, докато не свършеше Последната Битка. Какъв глупец бе той, че искаше да преживее Тармон Гайдон. Не го заслужаваше.

— За какво говориш, овчарю? — попита тя бавно.

— Говоря за това, което ти сторих — изпъшка той. Как можа да го направи? На когото и да е, но най-вече на нея? — Мин, знам колко трудно ти е да си в една стая с мен. — Как можеше сега да си спомни за мекия й допир, за нежната й като коприна кожа? След като бе разкъсал дрехите й. — Никога не бях си помислял, че съм животно. Чудовище. — Но беше точно това. Презираше се заради онова, което бе направил. И още повече се презираше за това, че му се искаше отново да го направи. — Единственото извинение, което имам, е лудостта. Кацуан беше права. Наистина чувам гласове. Гласа на Луз Терин, мислех си. Можеш ли… Не, нямам право да те моля да ми простиш. Но трябва да знаеш колко съжалявам, Мин. — Съжаляваше. А ръцете го сърбяха да погалят голия й гръб и бедрата й. Наистина беше чудовище. — Горчиво съжалявам. Това поне разбери.

Тя остана да седи неподвижно, втренчена в очите му, сякаш никога досега не беше виждала същество като него. Вече можеше да престане да се преструва. Вече можеше да му каже какво наистина мисли за него, и колкото и отвратително да беше, нямаше да е и наполовина толкова лошо, колкото заслужаваше.

— Затова значи си наредил да не ме пускат — отрони най-сетне Мин. — Слушай ме сега, тъпа тикво, тъпкана с овча вълна. Готова бях от плач да изсъхна, защото твърде много смърт видях, а ти, ти бе готов да сториш същото, по същата причина. Това, което направихме двамата, невинно мое агънце, бе, че се утешихме един-друг. Приятелите се утешават понякога по този начин. И си затвори устата, рошльо емондополски.

Той я затвори, но само за да преглътне. А после запелтечи:

— Утешили сме се? Мин, ако Женският кръг у дома разбереше, че това, което направихме, сме го нарекли „утеха“, на опашка биха се наредили да ни съдерат кожите, дори да бяхме на петдесет!

— Добре поне че вече сме „ние“, вместо „аз“ — отвърна тя мрачно. Изправи се и размаха свирепо пръст. — Ти какво си мислиш, селянино, че съм кукла ли? Какво си мислиш — че толкова ми се е замаял умът, че не съм могла да ти кажа, ако не ми се е искало да ме докоснеш? Какво си мислиш — че нямаше да мога да ти го кажа ясно ли? — Свободната й ръка измъкна нож изпод палтото, размаха го и пак го прибра, без потокът от думи да секне. — Помня, че разкъсах ризата от гърба ти, защото не можеше да я издърпаш достатъчно бързо през главата си, за да ми хареса. Толкова за това дали съм искала да ме обгърнат ръцете ти! С теб направих нещо, което никога не съм правила с мъж — не си мисли, че не съм се изкушавала преди! А ти ще ми казваш, че си бил само ти! Все едно че мен ме е нямало!

Краката му се удариха в някакъв стол и той осъзна, че е започнал да отстъпва. Тя го изгледа намръщено и промърмори:

— Не мисля, че ми харесва сега да ме гледаш така отгоре. — И изведнъж го срита по пищяла, опря длани на гърдите му и го бутна. Той се тръшна в стола така силно, че за малко да го преобърне. Тя отметна глава и придърпа брокатеното си сетре, къдриците й се люшкаха.

— Може и така да е, Мин, но…

— Не може, а е така, овчарю — прекъсна го тя твърдо, — и ако отново посмееш да ми кажеш нещо друго, ще трябва да си извикаш Девите и да прелееш колкото можеш, защото така ще те напердаша, че ще ми зацивриш за милост. Трябва ти бръснене. И баня.

Ранд вдиша дълбоко. Перин си имаше толкова спокоен брак, с усмихната, кротка жена. Защо той винаги се оказваше привлечен от жени, които сякаш завъртаха главата му като пумпал? Една десета да знаеше от онова, което Мат правеше с жените, щеше да се оправи някак, но сега можеше само да продължи слепешката.

— Във всеки случай — промълви той предпазливо — мога да направя само едно нещо.

— И какво ще да е то? — Тя скръсти ръце и кракът й забарабани заплашително по пода, но той знаеше, че ще е най-доброто, което можеше да направи.

— Да те отпратя. — Също като Елейн и Авиенда. — Ако можех поне да се владея, нямаше да… — Кракът й забарабани още по-бързо. Може би трябваше да го премълчи. Утешавали се? Светлина! — Мин, всички около мен ги грози опасност. Отстъпниците не са единствените, които биха наранили всеки, който ми е близък, само заради възможността да наранят самия мен. А и аз самият. Вече не мога да сдържам нрава си. Мин, та аз едва не убих Перин! Кацуан беше права. Аз полудявам, освен ако вече не съм полудял. Трябва да те изпратя надалеч, за да си в безопасност.

— Коя е тази Кацуан? — попита тя толкова спокойно, че той се сепна, като забеляза, че кракът й продължава да потропва по каменния под. — Аланна спомена името й, сякаш че е родната сестра на Създателя. Не, не ми казвай; все ми е едно. — Не че му остави и косъмче пролука, за да й каже каквото и да било. — И за Перин ми е все едно. Ще ме нараниш тогава, когато и него. И ако искаш да знаеш, онази страшна крамола между двама ви пред всички си беше пълна фалшификация, сигурна съм. Изобщо не ме интересува нито нравът ти, нито дали си луд. Едва ли си чак толкова луд, иначе нямаше да се тревожиш толкова за това. Това, което ме интересува…

Тя се наведе, докато големите й, много тъмни очи се изравниха с неговите, съвсем близо, и изведнъж в тях лумна такъв блясък, че той сграбчи сайдин, за да се защити.

— Да ме отпращаш, за да съм в безопасност? — изръмжа Мин. — Как смееш? Какво право имаш да ме отпращаш където и да е? Ти имаш нужда от мен, Ранд ал-Тор! Ако ти кажа и половината от виденията, които имам около теб, половината ти коса ще се накъдри, а другата половина ще окапе! Посмей само! Оставяш Девите да поемат какъвто риск пожелаят, а мен искаш да отпратиш като някакво дете?

— В Девите не съм влюбен. — Зареян дълбоко в безчувствената Празнота, той чу тези думи, изплъзнали се сами от езика му, и изумлението разби невидимия покров на пустошта и отпрати сайдин да полети в далечината.

— Е — отрони Мин и се усмихна. — Каза си го най-сетне. — И изведнъж седна в скута му.

Казала му бе, че няма да нарани Перин повече от нея самата, но сега той трябваше да я нарани. Трябваше, за нейно добро.

— Аз обичам и Елейн — каза й той грубо. — И Авиенда. Сега разбираш ли какво съм?

Странно защо това изобщо не я смути.

— Руарк обича повече от една жена — отвърна тя. С усмивка, ведра и спокойна почти като на Айез Седай. — Също и Баел, а не съм забелязала тролокски рога и по двамата. Не, Ранд, ти ме обичаш и вече не можеш да го отречеш. На тръни би трябвало да те простра да съхнеш заради всичко, което ме накара да изтърпя, но… Просто за да го знаеш, аз също те обичам. — Усмивката й се стопи и тя се намръщи, борейки се с нещо в себе си, докато накрая не въздъхна. — Животът щеше да е много по-лек понякога, ако лелите ми не ме бяха научили да съм толкова откровена — промърмори Мин. — А за да сме честни, Ранд, длъжна съм да ти кажа, че Елейн също те обича. Както и Авиенда. Щом двете жени на Манделайн могат да го обичат, предполагам, че ние трите ще можем да се спогодим някак да те обичаме. Но аз съм тук и само ако се опиташ да ме отпратиш някъде, ще се вържа за крака ти. — Носът й се сбърчи. — След като започнеш отново да се къпеш, разбира се. Но каквото и да става, няма да си ида.

— Ти… ме обичаш? — промълви той с неверие. — А откъде знаеш какво изпитва Елейн? Откъде знаеш за Авиенда? Светлина! Манделайн си е Манделайн, Мин. Аз не съм айилец. — Той се намръщи. — Какво беше онова, което спомена преди малко, за половината от онова, което виждаш? Мислех, че си ми казала всичко. И ще изпратя и теб някъде на безопасно място, като тях двете. И престани да правиш така с носа си! Не мириша! — Той издърпа от палтото си ръката, с която се чешеше.

Вдигнатата й вежда говореше твърде много, но и езичето й, разбира се, трябваше да го жегне.

— Смееш да ми държиш такъв тон? Все едно че не ми вярваш? — Гласът й започна да се извисява с всяка следваща дума и тя заби пръст в гърдите му, сякаш искаше да го промуши. — Мислиш, че бих могла да легна с мъж, когото не обичам? Така ли? Или може би смяташ, че не заслужаваш да бъдеш обичан? Това ли е? — Издаде звук като настъпена котка. — Значи аз съм една малка перушана, без капка мозък в главата, влюбена в някакъв жалък тъпак, така ли? Седи си той тук, зяпнал като болен вол, и одумва ума ми, вкуса ми, моите…

— Ако не се успокоиш и не заговориш разумно — изръмжа той, — кълна се, ще те напердаша по задника! — Това изскочи от устата му ей така, отникъде, от всички тези безсънни нощи и от объркването, но преди да успее да отвори уста да се извини, тя се усмихна. Усмихна се!

— Сега поне не се цупиш — каза тя. — И никога повече не хленчи, Ранд; просто не ти отива. Значи така. Искаш да ти говоря разумно? Обичам те. Обичам те и няма да замина никъде. Ако се опиташ да ме отпратиш, ще кажа на Девите, че си ме съсипал и след това си ме захвърлил. Ще го кажа на всички, които ще поискат да чуят. Ще…

Той вдигна десница и се загледа в дланта си, където ясно личеше жигосаната чапла, после погледна нея. Очите й крадешком проследиха ръката му и тя се намести на коленете му, след което се загледа само в лицето му, отбягвайки всичко друго.

— Няма да си ида, Ранд — промълви тя. — Имаш нужда от мен.

— Как го правиш? — въздъхна той. — Дори когато стъпиш на главата ми, става така, че всичките ми грижи се стапят.

Мин изсумтя.

— По-често трябва да ти се стъпва на главата. Я ми кажи. За тази Авиенда. Не е костелива и нашарена с белези като Нандера, нали?

Той се изсмя неволно. Светлина, колко ли време бе минало, откак се беше смял с удоволствие?

— Мин, бих казал, че е хубава като теб, но може ли човек да сравни два изгрева?

За миг тя го изгледа с лека усмивка, сякаш не можеше да реши дали да се изненада, или да се зарадва.

— Опасен мъж си ти, Ранд ал-Тор — промърмори тя и бавно се наведе към него. На Ранд му се стори, че може да се гмурне в тези очи и да се изгуби. Всички онези мигове преди, когато тя седеше в скута му и го целуваше, всички онези мигове, когато си беше мислил, че тя иска само да подразни едно селянче, а той едва се сдържаше и му се искаше да я целува вечно… А сега, ако тя отново го целунеше сега…

Но той я хвана здраво за ръцете, изправи се и я сложи да стъпи на пода. Обичаше я и тя го обичаше, но не биваше да забравя, че му се беше искало и Елейн да целува вечно, когато си помислеше за нея, както и Авиенда. Каквото и да говореше Мин за Руарк и за другите айилци, лоша сделка беше направила тя в деня, в който се беше влюбила в него.

— Ти каза „половината“, Мин — тихо я попита той. — За какви видения не си ми казвала?

Тя вдигна очи и го погледна с нещо, което твърде много напомняше за безсилие, само дето не можеше да е безсилие, разбира се.

— Влюбена си в Преродения Дракон, Мин Фаршоу — промълви тя, — и не бива да го забравяш. Ти също, Ранд — добави тя и се отдръпна. Той я пусна — неохотно и нетърпеливо; не знаеше кое от двете. — В Кайриен си от половин седмица, а все още нищо не си предприел с Морския народ. Берелайн смяташе, че е крайно време да се поразтъпчеш. Остави ми писмо, в което ме моли да ти го напомням, само че ти не искаше да ме пуснат… е, все едно. Берелайн смята, че това по някакъв начин е важно за теб; твърди, че изпълняваш някакво тяхно пророчество.

— Всичко знам за това, Мин. Аз… — Мислил беше да остави Морския народ необвързан с него; доколкото бе могъл да разбере, за тях не се споменаваше в Пророчествата за Дракона. Но ако трябваше да позволи на Мин да остане до него, да й позволи да поеме рисковете и опасностите… Разбра, че тя е спечелила. Гледал беше как Елейн си отива със свито сърце, гледал беше как Авиенда си отива със стегнат на възел стомах. Не можеше да го направи отново. Мин стоеше и чакаше. — Ще отида на кораба им. Ще отида още днес. Морският народ може да коленичи пред Преродения Дракон в цялото му великолепие. Не допускам, че е имало дори надежда за нещо друго. Или те ще са мои, или ще ми станат врагове. Изглежда, винаги се получава така. Сега вече ще ми кажеш ли за онези свои видения?

— Ранд, би трябвало да проучиш що за хора са те, преди да…

— Виденията!

Тя скръсти ръце и го изгледа навъсено изпод дългите си клепки. Прехапа устни и погледна намръщено към вратата. После поклати глава и най-сетне каза:

— Всъщност има само едно. Преувеличих. Видях теб и още един мъж. Не можех да различа лицето нито на единия, нито на другия, но знаех, че единият си ти. Двамата се допряхте и сякаш се сляхте един с друг, и… — Устата й се присви загрижено и тя продължи много тихо: — Не знам какво означава това, Ранд, освен че единият от двама ви умира, а другият остава жив. Аз… Защо се хилиш? Това не е шега, Ранд. Не знам кой от двамата умира.

— Хиля се, защото току-що ми каза страшно добра вест — отвърна той и я докосна по бузата. Другият мъж трябваше да е Луз Терин. „Не съм просто някой безумец, който чува гласове“ помисли си той ликуващо. Единият оживяваше, другият умираше, но той отдавна знаеше, че ще загине. Поне не беше луд. Или не толкова луд, колкото се боеше. Оставаше само необуздаемият нрав, който трябваше някак да сдържа. — Разбираш ли, аз…

Изведнъж усети, че не се е спрял с едното докосване, а е обгърнал лицето й с шепи. Отдръпна ги като попарен. Мин присви устни и го изгледа с упрек, но той нямаше да си позволи да се възползва от нея. Щеше да е честен с нея. За щастие, коремът му изръмжа силно.

— Трябва да хапна нещо, щом като ще се срещам с Морския народ. Ей там имаше един поднос…

Мин изсумтя силно, докато той й обръщаше гръб, но веднага след това се усмихна.

— От баня имаш нужда, щом като ще се срещаш с Морския народ.

Щом разбра какво става, Нандера закима радостно и отпрати Девите на бегом. И се наведе до Мин и й прошепна:

— Трябваше да те пусна още първия ден. Исках да го сритам, но никога не е късно да сриташ Кар-а-карн. — Ако се съдеше по тона й, можеше да го направи като нищо. Говореше тихо, но не толкова, че Ранд да не може да я чуе. Сигурен беше, че е нарочно: твърде рязко го изгледа, за да не е.

Девите домъкнаха сами огромната бронзова вана и замятаха пръсти в ръчния си говор, след като я поставиха — смееха се и бяха твърде възбудени, за да оставят слугите на Слънчевия палат да свършат работата, както и да донесат върволицата ведра с гореща вода. Ранд едва ги убеди да се съблече сам. Колкото до това, едва ги убеди и да се умие сам, въпреки че не успя да попречи на Нандера да му насапуниса главата. Светлокосата Сомера и рижата Инайла настояха да го обръснат, след като седна до гърдите във ваната, и го направиха толкова съсредоточено, сякаш се бояха да не му срежат гърлото. Свикнал беше на това от други такива моменти, когато отказваха да му дадат четката и бръснача в ръцете. Свикнал беше вече и с Девите — да стоят и да го гледат, да му предлагат да му изтрият гърба или краката, да мятат ръце в безмълвния си говор, все още възмутени от гледката как някой седи във вода. Успяваше все пак да се отърве от някои, като ги отпращаше да занесат заповедите му.

Това, с което не беше свикнал, бе присъствието на Мин, която седеше с кръстосани крака на леглото му и гледаше всичко това с нескрита възхита. Сред цялата тази тълпа от Деви той бе забравил, че тя е тук, и го осъзна едва когато се оказа гол и му остана единствено да седне колкото може по-бързо, плискайки вода от ваната. Мин преспокойно можеше да се справи като Дева — обсъждаше го с Девите съвсем открито, без дори да се изчерви! Той бе този, който се червеше.

— Да, много е свенлив — каза тя, съгласна с Малиндаре, най-пълната жена сред Девите, с най-тъмната коса, която Ранд бе виждал сред айилците. — Свенливостта само краси мъжката хубост. Малиндаре кимна най-сериозно, но Мин се бе ухилила до ушите.

И също:

— О, не, Домейл; срамно би било да се загрози толкова хубаво лице с един белег. — Домейл, по-побеляла от Нандера, по-длъгнеста и с издадена остра брадичка, настояваше, че не бил достатъчно хубав без белег, който малко да уталожи тази негова хубост. Така го каза. Останалото беше още по-лошо. Девите, изглежда, много се забавляваха, когато го караха да се черви. Мин поне определено се забавляваше.

— Рано или късно ще трябва да излезеш, Ранд — каза тя. Държеше голяма кърпа и беше застанала на цели три крачки от ваната и всички Деви бяха отстъпили в плътен кръг и гледаха. Усмивката й бе толкова невинна, че всеки съдия щеше да я намери за виновна само заради това. — Ела да се обършеш, Ранд.

Никога в живота си не беше изпитвал такова облекчение, след като най-сетне си навлече дрехите.

През това време всичките му заповеди бяха разнесени и всичко беше подготвено. Ранд ал-Тор можеше и да са го натикали в една вана, но Преродения Дракон щеше да се появи пред Морския народ в такъв вид, че да коленичат от благоговение.