Корона от мечове

ПРОЛОГМълнии

От високия сводест прозорец на близо осемдесет разтега над земята, малко под върха на Бялата кула, Елайда можеше да гледа на мили отвъд Тар Валон, към хълмистите равнини и лесове, граничещи с широкото русло на река Еринин — тя течеше откъм северозапад преди да се раздвои около белите стени на великия островен град. Долу на земята издължени утринни сенки сигурно прошарваха града, но от това високо място всичко изглеждаше чисто и ярко. Дори прословутите „безвърхи кули“ на Кайриен не можеха истински да съперничат на Бялата кула. Определено не можеха да съперничат и по-малките кули на самия Тар Валон, колкото и да говореха с възхита хората надлъж и шир за тях и за виещите се до небесата мостове помежду им.

Тук, нависоко, почти непрестанният ветрец смаляваше донякъде неестествения зной, обхванал целия свят. След като Празникът на светлините бе отшумял, сняг трябваше вече да е покрил земята с дебела пелена, но времето все още се задържаше като в средата на жарко лято. Пореден знак, че Последната битка наближава и че Тъмния вече докосва света. Елайда не позволяваше зноят да я докосне дори когато слизаше долу, разбира се. Не заради прохладния ветрец бе преместила тя покоите си тук горе в тези скромни стаи, въпреки неудобството от толкова много стъпала.

Простите кафяво-червени плочи по пода и стените от бял мрамор, оскъдно украсени с гоблени, не можеха да се сравнят с величието на кабинета на Амирлин далече там, долу. Тя все още го използваше понякога — в нечии умове то се свързваше неотменно с властта на Амирлинския трон, — но повечето време работеше и отдъхваше тук. Заради гледката. Не към града, реката или лесовете. А към онова, което започваше да се строи на територията на Кулата.

На мястото на бившия учебен плац на Стражниците се виждаха големи изкопи и основи, големи дървени подемни механизми, блокове мрамор и гранит. Строители и работници сновяха като мравки и безкрайни потоци фургони се нижеха през портите към територията на Кулата — караха още камък. От едната страна беше издигнат дървеният „работен модел“, както го наричаха строителите, достатъчно голям да могат хората да влизат вътре, прегънати на колене, и да видят всяка подробност и бъдещето място на всеки камък. Повечето от работниците, в края на краищата, не можеха да четат — нито думи, нито начертаните от строителите планове. „Работният модел“ беше с размерите на резиденция на знатна фамилия.

След като всеки крал и кралица си имаше палат, защо трябваше Амирлинския трон да се ограничава в покои малко по-добри от тези на обикновените Сестри! Нейният палат трябваше да подхожда на Бялата кула по пищност и трябваше да се увенчае с величествен шпил, извисяващ се на десет разтега над самата Кула. Кръвта се беше изцедила от лицето на Главния майстор-строител, когато чу това. Кулата беше строена от огиери, с помощта на Сестри, използващи Силата. Но само един поглед към лицето на Елайда бе накарал майстор Лерман да отвърне с дълбок поклон и да започне да я уверява със заекване, че да, разбира се, всичко ще се направи така, както тя желае. Сякаш го бяха питали.

Тя стисна устни. Беше вбесена. Поискала бе отново огиерски строители, но огиерите по неизвестно каква причина се бяха ограничили в своите стеддинг. Призивът й, отправен към най-близкия стеддинг — Джентойн, в Черни хълмове — бе посрещнат с отказ. Учтив, но все пак отказ, без обяснения — отказ на самата Амирлински трон! В най-добрия случай огиерите бяха решили да се усамотят. Или навярно се оттегляха от смутния човешки свят. Все пак огиерите наистина предпочитаха да стоят настрана от човешките вражди.

Елайда решително изтласка мисълта за огиерите от ума си. Гордееше се със способността си да разграничава възможното от невъзможното. Огиерите бяха дреболия. Нищо общо нямаха със света, освен градовете, които бяха построили така отдавна и които много рядко посещаваха напоследък, освен за да възстановят някое свое творение.

Погледна хората долу — пълзяха като мравки по терена на строежа — и леко се намръщи. Строежът се издигаше мудно, пръст по пръст. Огиерите можеше и да не подлежат на обсъждане, но навярно Единствената сила можеше отново да се използва. Малко Сестри притежаваха сериозна мощ в сплитането на Земя, но едва ли беше необходимо чак толкова, за да се укрепи камък или да се свърже с друг камък. Да. В ума й палатът се възправи изцяло завършен — обградени с колонади алеи и огромни куполи, блестящи с позлатата си, и с онзи шпил, докосващ самите небеса… Очите й неволно се издигнаха към безоблачното небе, докъдето щеше да се извиси шпилът, и тя въздъхна. Да. Още днес щеше да се разпореди.

Високият часовник в стаята зад нея иззвъня за Третия час след изгрева и всички гонгове и камбани из града отекнаха едновременно, отбелязвайки часа, едва чуто оттук, на тази височина. Елайда се усмихна, приглади гънките на кремавата си рокля с червени ивици, намести широкия епитрахил на Амирлинския трон с разноцветните ресни на раменете си и се обърна.

По пищно позлатения часовник в изящно гравираната кутия се движеха фигурки. На най-долното ниво озъбени тролоци бягаха, подгонени от загърната в пелерина Айез Седай; по-нагоре мъж, представящ Лъжедракон, се мъчеше да се предпази с вдигната ръка от сребристи мълнии, които явно се хвърляха от втора Сестра. А над циферблата, самият той над главата й, короновани крал и кралица коленичеха пред Амирлинския трон в нейния покрит с лъскав емайл шарф, с пламъка на Тар Валон, гравиран от лунен камък над златна арка над главата й.

Елайда нямаше навика да се смее често, но сега не можа да сдържи доволния си кикот. Кемайле Сорентайн, издигната от Сивите, бе поръчала този часовник, потъна в мечтите си да върне дните отпреди Тролокските войни, когато никой владетел не получавал трона си без одобрението на Кулата. Грандиозните планове на Кемайле бяха рухнали обаче, както и самата Кемайле, и цели три столетия часовникът бе престоял в прашно хранилище, като вещ, предизвикваща смут, вещ, която никоя Амирлин не се беше осмелила да изложи на показ. До Елайда. Колелото на Времето се въртеше. Това, което някога е било, отново можеше да бъде. Щеше да бъде отново.

Големият часовник уравновесяваше интериора срещу вратата към дневната й и спалнята и гардеробната оттатък. Фини гоблени с пищни цветове, изработени в Тийр, Андор и Арад Ломан, с блестящи златни и сребърни нишки, втъкани сред боядисаните във всички цветове на дъгата, висяха от двете страни точно един срещу друг — тя винаги бе обичала реда. Килимът с червени, зелени и златни шарки, застлан върху по-голямата част от подовите плочи, бе донесен от Тарабон — копринените килими бяха най-скъпите. Във всеки ъгъл на стаята върху мраморни стойки с непретенциозно изсечени прави ръбове бяха поставени вази от крехък порцелан на Морския народ, в които грижливо бяха подредени червени рози. Да се накарат розите да цъфтят днес се изискваше използването на Единствената сила, особено при тази безкрайно проточила се жега и суша; изключително ценно приложение, според нея. Позлатена резба покриваше както единствения стол — сега никой не сядаше на него в нейно присъствие, — така и писалищната й маса. Наистина скромно обзаведена стая, с таван, висок едва два разтега, но щеше да й свърши работа, докато се построи палатът. Като се прибавеше и гледката — щеше да й стига.

Високият гръб на стола й крепеше Пламъка на Тар Валон, с инкрустирани лунни камъни, над черната коса на главата й, щом седнеше. На лъскавата повърхност на масата стояха само трите кутии от лакирано дърво, изделия от Алтара, подредени изрядно. Тя отвори кутията с гравираните на капака й златни ястреби сред бели облаци и извади тясна ивица тънка хартия от купчината донесения и писма вътре.

За стотен път може би препрочете известието, пристигнало от Кайриен по гълъб преди дванадесет дни. Само няколко Сестри в Кулата знаеха за съществуването му. И никоя друга освен нея не знаеше съдържанието му, пък и нямаше да има дори смътна представа какво означава то, дори да го знаеше. Тази мисъл едва не я накара да се разсмее отново.

Без подпис, но от него нямаше нужда. Единствено Галина Касбан можеше да изпрати това послание. Галина, на която Елайда бе доверила да извърши нещо, което не би доверила на никоя друга, освен на самата себе си. Не че изобщо се доверяваше на някого, но на предводителката на Червената Аджа можеше да разчита повече, отколкото на всяка друга. Тя самата в края на краищата беше издигната от Червените и в много отношения все още се смяташе за Червена.

Халката е поставена на ноздрите на бика.

Ранд ал-Тор — Преродения Дракон, мъжът, който, изглежда, бе на границата да погълне света, мъжът, който вече бе погълнал твърде значителна част от него — Ранд ал-Тор беше заслонен и под контрола на Галина. И никой, който би могъл да го подкрепи, не знаеше. Дори да съществуваше и най-малката вероятност за това, думите щяха да са подредени различно. Според няколкото предишни известия той, изглежда, бе преоткрил Пътуването, един Талант, изгубен от Айез Седай още от времето на Разрушението, но и това не бе го спасило. Тази му способност дори се бе оказала в полза на Галина. Той явно си бе създал навика да идва и да си отива, когато реши, без никакво предупреждение. Кой щеше да заподозре, че този път не си е отишъл, а е отвлечен? Елайда пак се изкикоти.

След седмица, най-много две, ал-Тор щеше да е в Кулата, под строг надзор и охрана чак до настъпването на Тармон Гайдон, и на разрухата, която той сееше по света, щеше да се сложи край. Лудост беше да се позволи на мъж, способен да прелива, да тича на воля, още повече на мъжа, който според пророчеството трябваше да се възправи срещу Тъмния в Последната битка — Светлината дано дадеше още много години да остават до нея. Години щяха да са нужни, за да се подреди светът както трябва, като се започнеше с оправянето на всичко, което ал-Тор бе успял да съсипе досега.

Разбира се, щетите, които той бе нанесъл, бяха нищо в сравнение с онова, което тепърва можеше да причини, ако останеше на свобода. Да не говорим за възможността да се докара сам до гибел преди да е възникнала необходимостта от него. Е, сега това досадно хлапе щеше да бъде увито в пеленки и да кротува, докато не дойде времето да бъде отведено в Шайол Гул. След което, ако оцелееше…

Елайда нацупи устни. Според Пророчествата за Дракона като че ли не се предвиждаше да оцелее, което безспорно щеше да е най-добре.

— Майко? — Елайда почти се сепна от гласа на Алвиарин. Влязла, без да почука дори! — Получих вест от Аджите, майко. — Слаба и студенолика, Алвиарин носеше тесния шарф на Пазителката, бял и подхождащ на роклята й, за да покаже, че е издигната от Белите, но от нейната уста това „майко“ звучеше по-малко като почетна титла и повече като обръщение към равна.

Присъствието на Алвиарин беше достатъчно, за да развали доброто настроение на Елайда. Това, че Пазителката на Хрониките идваше от Белите, а не от Червените, винаги й действаше като хапещо напомняне за слабостта й, когато бе издигната. Това усещане отчасти се беше поразсеяло, разбира се, но не напълно. Все още не. Омръзнало й беше да съжалява, че разполага с толкова малко свои лични очи и уши извън Андор. Както и че предшественицата й, заедно с тази на Алвиарин, се беше спасила — помогнали им бяха да избягат; със сигурност някой им беше помогнал! — спасили се бяха преди ключовете от огромната мрежа на Амирлин да им бъдат изтръгнати от ръцете.

А имаше ужасна нужда от мрежата, която й се полагаше по право. По силна и стародавна традиция Аджите донасяха на Пазителката само трохи от онова, което получаваха от своите очи и уши, и то когато сами пожелаеха да го споделят с Амирлин — но Елайда бе убедена, че Алвиарин премълчава немалка част дори от тази жалка струйка. И все пак не можеше да помоли пряко Аджите за информация. Не стига, че си слаба, ами да тръгнеш и да просиш от света. От Кулата поне — а Кулата си беше най-съществената част от света.

Лицето на Елайда стана досущ толкова хладно, колкото на Алвиарин. Тя удостои Алвиарин с небрежно кимване и се престори, че разглежда документите от алтарската кутия. Започна бавно да ги прелиства един по един и бавно да ги връща в кутията. Без всъщност и дума да прочете. Това, че кара Алвиарин да чака, я нервираше, защото беше проява на дребнавост — но пък дребнавите жестове бяха единственото, с което разполагаше, за да удари една съперница, която трябваше да й бъде слугиня.

Амирлин можеше да издава каквито си иска декрети и думата й беше неотменим закон. Без поддръжката на Съвета обаче повечето от тези декрети можеше да се окажат напразно хабене на мастило и хартия. Никоя Сестра нямаше да откаже да се подчини на Амирлин, във всеки случай не и пряко, но много декрети налагаха да бъдат разпоредени стотици други неща, в най-добрия случай се осъществяваха бавно, понякога толкова бавно, че все едно че нищо не става — и това съвсем, ама съвсем не беше добре.

Алвиарин стоеше и я гледаше, спокойна като замръзнало езеро. Елайда затвори капака на алтарската кутия. Задържа само тясното листче, възвестяващо сигурната й победа, и несъзнателно го опипа.

— Да не би Теслин или Джолайн най-сетне да са благоволили да изпуснат някоя думичка повече за безопасното си пристигане?

Това трябваше да напомни на Алвиарин, че никоя не бива да се смята за напълно застрахована. Никой не се интересуваше какво става в Ебу Дар, а Елайда най-малко — столицата на Алтара можеше да пропадне в морето и с изключение на търговците никой дори нямаше да го забележи. Но Теслин бе заседавала в Съвета почти петнадесет години преди Елайда да й нареди да остави стола си. Щом Елайда можеше да прати една заседателка — Червена при това, която я бе подкрепила в издигането й — като посланичка при трон, голям колкото изсраното от муха, без никой да е сигурен защо и заради това да плъзнат стотици клюки, значи можеше да го направи с всяка. Виж, случаят с Джолайн беше друга работа. Тя бе задържала мястото си за Зелените няколко седмици и всички бяха сигурни, че Зелените са я избрали, за да докажат, че няма да бъдат сплашени от новата Амирлин, която малко преди това й бе наложила жестоко наказание. Такава безочливост не можеше да се позволи, разбира се, и не беше минала. Това също всички го знаеха.

Трябваше да напомни на Алвиарин, че и тя е уязвима, но крехката жена само й се усмихна хладно. Докато Съветът си оставаше в този състав, тя наистина беше застрахована. Пазителката прелисти страниците в ръката си и измъкна една.

— Няма вест от Теслин или Джолайн, майко. Въпреки че според новините, които вече получихте от троновете… — усмивката й се разшири до нещо, което опасно напомняше за насмешка — всички те са решили да пробват крилцата си, да видят дали сте силна като… като своята предшественичка. — Дори Алвиарин имаше достатъчно благоразумие да не споменава пред нея името на Санче. Но беше вярно — всеки крал и всяка кралица, та дори и нищожни благородници, като че ли подлагаха на изпитание границите на нейната власт. Скоро трябваше да им даде назидателни примери.

Алвиарин хвърли поглед към листа и продължи:

— Но така или иначе е вест от Ебу Дар. Чрез Сивите. — Дали не натърти на това, за да набие треската в петата й още по-дълбоко? — Изглежда, че Елейн Траканд и Нинив ал-Мийра са там. Кипрят се като пълни Сестри с благословията на… пратенички… на бунтовничките при кралица Тилин. Има и две други, неразпознати, които може би се занимават със същото. Списъците на онези, които са с бунтовничките, са непълни. А може да са само техни спътнички. Сивите не са сигурни.

— Какво, в името на Светлината, ще търсят те в Ебу Дар? — отвърна пренебрежително Елайда. Теслин със сигурност можеше да прати вест поне за това. — Сивите навярно просто пускат слухове. Известието на Тарна казва, че те са с бунтовничките в Салидар. — Тарна Фейр им беше донесла, че и Сюан Санче е там. Както и Логаин Аблар. И че сеят онези злобни лъжи, които никоя Червена сестра не можеше да признае, а още по-малко, да отрече. Ако тази Санче нямаше пръст в това безобразие, то слънцето утре щеше да изгрее откъм запад. Защо просто не беше изпълзяла някъде и да си умре кротко и прилично далеч от хорски очи, като другите усмирени преди нея?

Едва се сдържа да не въздъхне тежко. Логаин можеше да бъде обесен кротко, след като тя се справеше с бунтовничките и бездруго отдавна го смятаха за мъртъв. И мръсната клевета, че Червената Аджа го била направила Лъжедракон, щеше да отмре заедно с него. А справеше ли се с бунтовничките, тази Санче щеше да бъде принудена да й връчи ключовете към очите и ушите на Амирлин. И да й каже имената на изменничките, които й бяха помогнали да избяга. Глупаво беше да се надява, че Алвиарин ще бъде упомената сред тях.

— Трудно ми е да си представя как онова момиченце ал-Мийра тича из Ебу Дар и се хвали, че е Айез Седай, да не говорим за Елейн. А на теб?

— Вие се разпоредихте Елейн да бъде издирена, майко. Казахте, че е толкова важно, колкото да се сложи нашийник на врата на ал-Тор. Когато беше сред триста бунтовнички в Салидар, бе невъзможно да се направи нещо, но в Тарасинския палат няма да е толкова добре защитена.

— Нямам време за клюки и слухове. — Елайда натърти с презрение на всяка дума. Дали Алвиарин знаеше повече, отколкото трябва, след като споменаваше за ал-Тор и окаишването му. — Съветвам те да прочетеш известието на Тарна отново и след това да се запиташ дали дори бунтовничките биха позволили на Посветени да се преструват, че носят шала.

Алвиарин я изчака да свърши, после измъкна други листа.

— Сивата агентка е изпратила скици — каза тя невъзмутимо и й подаде страниците. — Не е голяма художничка, но Елейн и Нинив могат да се разпознаят. — След като Елайда не посегна да ги вземе, тя ги пъхна под другите.

Елайда раздразнено стисна устни. Алвиарин сигурно нарочно не й бе показала тези скици в самото начало. Постара се да не показва гнева си — щеше да е още по-унизително, — но гласът й изстина.

— Искам да бъдат заловени и да ми се доведат.

Отсъствието на каквото и да било любопитство на физиономията на Алвиарин я накара отново да се зачуди колко ли неща знае тя от онова, което не трябваше да знае. Онова момиченце, ал-Мийра, като нищо можеше да й предложи подстъп към ал-Тор, след като двамата бяха от едно село. Това го знаеха всички Сестри, също както знаеха, че Елейн е щерката-наследница на Андор и че майка й е мъртва. Смътните слухове, свързващи Мургейз с Белите плащове, си бяха чиста глупост, защото тя никога нямаше да потърси помощ от Чедата на Светлината. Тя просто беше мъртва, макар никой да не бе видял трупа й, и Елейн щеше да стане кралица. Стига да можеше да я измъкне от ръцете на бунтовничките преди андорските Домове да поставят Диелин на трона вместо нея. На широките кръгове не беше много ясно какво правеше Елейн по-сериозна претендентка от всички други благороднички. Освен факта, че един ден тя щеше да стане Айез Седай, разбира се.

Елайда понякога я спохождаше Прорицателството — Талант, за който се бе смятало, че е изгубен. Преди много време тя бе прорицала, че кралският Дом на Андор държи ключа към спечелването на Последната битка. Преди повече от двадесет и пет години, още когато стана ясно, че Мургейз Траканд ще спечели трона след Войната за Наследството, и чак тогава Елайда се бе прикрепила здраво към момиченцето, каквото Мургейз беше тогава. Как и защо Елейн щеше да се окаже от съдбоносно значение, Елайда не знаеше, но Прорицателството никога не я лъжеше. Понякога тя просто мразеше този свой Талант. Мразеше нещата, които не можеше да държи под контрол.

— Искам ги и четирите, Алвиарин. — Другите две не бяха от значение, разбира се, но защо да рискува? — Изпрати незабавно нарежданията ми на Теслин. Извести я — както и Джолайн, — че ако не започнат да ми изпращат редовно донесенията си, ще съжалят, че изобщо са се родили. Искам също и редовна информация от онази Макура. — Устата й се изкриви недоволно.

Името накара и Алвиарин неловко да пристъпи от крак на крак. Нищо чудно. Гадната отвара на Ронде Макура бе нещо, което можеше да обезпокои всяка Сестра. Коренът от вилняк не бе смъртоносен — човек поне се събуждаше, след като е изпил достатъчно, за да го приспи — но отвара, погубваща способността на една жена да прелива, изглеждаше твърде пряко насочена срещу Айез Седай. Колко жалко, че информацията не бе пристигнала преди заминаването на Галина — ако вилнякът действаше и на мъжете така, както на жените, задачата й щеше да се окаже значително по-лека.

Притеснението на Алвиарин трая само миг; само миг, и тя отново се съвзе, самоуверена и хладна като лед.

— Както желаете, майко. Убедена съм, че ще подскачат от радост и ще хукнат тутакси да изпълнят нареждането ви, както впрочем е редно.

Внезапен изблик на бяс помете външното спокойствие на Елайда като пожар сухо пасище. Съдбата на целия свят беше в ръцете й, а пред нозете й непрестанно изникваха дребни камъчета, които да я препъват. Не стига, че трябваше да се справя с бунтовнички и непреклонни владетели, но някакви си заседателки умуваха и сумтяха зад гърба й, а тази жена пред нея се възползваше от това. Едва шест от заседателките бяха на нейна страна — а поне още толкова се вслушваха във внушенията на Алвиарин преди да гласуват. Да, нищо съществено не се приемаше в Съвета без съгласието на Алвиарин. Не издаваха открито съюза си и по нищо не личеше, че Алвиарин упражнява и трошица повече влияние и власт, отколкото се полага на една Пазителка, но ако Алвиарин й се противопоставеше… Добре поне, че не бяха стигнали чак дотам — да отхвърлят открито онова, което Елайда им поиска. Но вечно се бавеха и измисляха какви ли не оправдания. Твърде нищожна утеха, за да я направи щастлива. Някои от предшественичките й се бяха превръщали в жалки кукли, щом Съветът бе вкусвал сладостта да отхвърля това, което предлагат.

Пръстите й неволно се свиха и хартийката се смачка в шепата й.

Халката е поставена на ноздрите на бика.

Алвиарин изглеждаше спокойна като мраморна статуя, но на Елайда вече й беше все едно. Овчарят беше на път към нея. Бунтовничките щяха да бъдат прекършени и Съветът — сплашен, Алвиарин щеше да бъде принудена да падне на колене и всеки отцепил се владетел — да си подвие опашката, от Тенобия Салдейска, която бе стигнала дотам, че да се крие, само и само да избегне срещата си с пратеничеството й, до Матин Степанеос Иллиански, който се опитваше да заиграва с всички страни наведнъж, опитваше се и с нея да се споразумее, и с белите плащове, както и с ал-Тор, доколкото й бе известно. Елейн щеше да бъде поставена на трона в Кемлин, без на пътя й да се пречка брат й и с пълното съзнание кой я е поставил там. Малко само да постоеше отново в Кулата това момиченце — и щеше да стане меко като глина в ръцете на Елайда.

— Искам онези мъже да се изкоренят, Алвиарин. — Не беше нужно да уточнява какво има предвид: половината Кула не приказваха за нищо друго освен за онези мъже и за тяхната Черна кула, а останалата половина си шепнеше за тях по ъглите.

— Донесенията са обезпокоителни, майко. — Алвиарин отново запреглежда листовете в ръцете си, но Елайда реши, че го прави само за да си намери работа. Първо, й подаде други листове, и второ, дори нищо друго да не можеше да я притесни, тази нечестива сган край Кемлин със сигурност я тревожеше.

— Още слухове? Нима вярваш на приказките за хилядите, стичащи се към Кемлин в отговор на онази скверна амнистия? — Не беше от най-незначителните деяния на ал-Тор, но едва ли бе повод за чак такова безпокойство. Мръсна сган някаква, която трябваше да се очисти без много шум, преди Елейн да бъде коронована в Кемлин.

— Разбира се, че не, майко, но…

— И да се поеме от Товайн. Тази задача по право се полага на Червените. — Товайн Гейзал петнадесет години се беше подвизавала извън Кулата, докато Елайда не я призова да се върне. Другите две Червени Заседателки, които по същото време бяха оставили Съвета и бяха заминали в „доброволно“ изгнание, сега гледаха много нервно, но за разлика от Лирин и Цутама, самотното изгнание беше втвърдило Товайн още повече. — Да вземе петдесет Сестри. — Елайда бе убедена, че в тази Черна кула е невъзможно да има повече от двама-трима мъже, наистина способни да владеят Силата. Петдесет Сестри лесно щяха да ги надвият. Но все пак можеше да има и други, с които да се наложи да се справят. Навлеци всякакви, глупци, хранещи празни надежди и безумни амбиции. — И да вземе сто… не, двеста души от Гвардията.

— Сигурна ли сте, че е разумно? Слуховете за хилядите, разбира се, са лудост, но една агентка на Зелените в Кемлин твърди, че в тази Черна кула имало над четиристотин души. Не че ги е видяла. Но се е сетила да брои колите с продоволствие. А не подценявайте мълвата, че и Мазрим Таим е с тях.

Елайда едва успя да запази външната си невъзмутимост. Изрично беше забранила да се споменава името на Таим и й загорча, че не смее — не смее! — да наложи полагащото се наказание на Алвиарин. А тя я гледаше право в очите. Премълчаното този път дори небрежно „майко“ бе чисто предизвикателство. И тази наглост — да я пита дали е сигурна, че действията к са разумни! Та тя беше Амирлинския трон! Не просто първа между равните, а Амирлинския трон!

Вдигна капака на най-голямата от трите лакирани кутии и погледна положените в нея върху сиво кадифе миниатюри. Много често докосването до изящната колекция й носеше просто утеха, но освен това, също както везмото, от което изпитваше такава наслада, напомняше на онези, които я навестяват, да си знаят мястото — тя си даваше вид, че миниатюрите я интересуват повече от това, което имат да й кажат. Най-напред погали с пръсти изящната котка, гладка и гъвкава, после — прелестната фигурка на жена, облечена в роба и със странно животинче, плод на фантазията на ваятеля, напомнящо почти на космат мъж, сгушено на рамото й, и накрая се спря на рибката, така нежно изваяна, че изглеждаше почти като жива въпреки жълтеникавата патина на костта.

— Четиристотин боклука, Алвиарин. — Алвиарин присви устни и Елайда мигом се успокои. Едва доловимо, но ах, как всяка пукнатина по нейната фасада й носеше наслада. — Ако изобщо са толкова. Само глупец би повярвал, че повече от един-двама могат да преливат. Най-много! За цели десет години сме намерили само шест надарени мъже. И едва двадесет и четирима за последните двадесет години. А знаеш как разчепкахме земята. Колкото до Таим… — Името опари езика й. Единственият Лъжедракон, успял да избяга неопитомен от ръцете на Айез Седай. Не можеше това да остане записано в хрониките за нейното владичество, поне докато не решеше кое да се запише. Засега хрониките не казваха нищо за събитията след пленяването му.

Палецът й погали люспите на рибката.

— Той е мъртъв, Алвиарин, иначе отдавна щяхме да сме чули за него. И не служи на ал-Тор. Можеш ли да допуснеш, че след като е претендирал да бъде Преродения Дракон, ще се унижи да служи на Преродения Дракон? Можеш ли да допуснеш, че е в Кемлин и Даврам Башийр няма да се опита поне да го убие? — Палецът й се раздвижи по-бързо, като си спомни, че маршал-генералът на Салдеа е в Кемлин и получава заповеди от ал-Тор. Що за ходове бе решила да играе Тенобия? Всичко това обаче го скри и лицето й остана спокойно и гладко като костените й миниатюри.

— Двадесет и четири е твърде опасно число да се споменава на глас — отвърна Алвиарин със злокобна кротост. — Също толкова опасно, колкото две хиляди. Хрониките упоменават едва шестнадесет. Последното, което ни е нужно сега, е да се ровим отново в онези години. Или Сестрите да научат истината вместо онова, което им е казано. Дори онези, които върнахте, пазят мълчание.

Елайда се направи на замислена. Доколкото знаеше, Алвиарин бе научила истината за онези години едва след като бе издигната за Пазителка, докато нейното знание имаше по-личен характер. Не че Алвиарин можеше да го знае. Не и със сигурност.

— Дъще, каквото и да стане, не ме е страх. Кой ще наложи наказание на мен, и по какво обвинение? — Това леко се приплъзна покрай истината, но очевидно изобщо не притесни Пазителката.

— Хрониките упоменават немалко случаи, когато Амирлини са изтърпявали публично наказание по странни поводи и винаги ми се е струвало, че никоя Амирлин не бива да пренебрегва тази възможност, освен ако не се окаже, че няма никакъв друг избор и…

Елайда плесна с ръка по масата.

— Достатъчно, дъще! Аз съм законът на Кулата сега! Което е било скрито, ще си остане скрито, по същите причини, поради които е било крито двадесет години — за доброто на Бялата кула. — Чак сега усети болката в дланта си, вдигна ръка и видя счупената на две рибка. Колко ли стара беше! На петстотин години! Хиляда? Гласът й стана дрезгав от гняв. — Товайн да поведе петдесет Сестри и двеста души от гвардията на Кулата към Кемлин, към тази Черна кула, и да опитомят всеки мъж, когото намерят, че може да прелива, и да го обесят, наред с всички, които успеят да заловят живи. — Алвиарин дори не примигна при това въпиещо нарушение на закона на Кулата. Елайда бе изрекла самата истина, както бе длъжна. Самата тя беше законът. — Колкото до последното — да обесят и мъртвите. За назидание на всеки мъж, който би си и помислил да докосне Верния извор. И кажи на Товайн да дойде при мен. Искам да чуя плана й.

— Както заповядате, майко. — Отговорът на Алвиарин бе хладен и гладък, също като лицето й. — Макар че, ако ми е позволено да предложа съвет, може би ще благоволите да премислите намерението си да изпратите толкова много Сестри извън Кулата. Бунтовничките явно са приели предложението ви като признак на слабост. Те не са вече в Салидар. Тръгнали са в поход. Донесенията са от Алтара, но вече би трябвало да са в Муранди. И освен това са си избрали Амирлин. — Тя погледна горния лист от купчината в ръцете й, все едно че търсеше името. — Егвийн ал-Вийр, както изглежда.

Това, че Алвиарин остави тази най-важна новина за най-накрая, явно целеше да накара Елайда да избухне. Но вместо това тя отметна глава и се разсмя. Единствено достойнството на сана к я спря да не затупа с пети по пода. Изумлението, изписало се на лицето на Алвиарин, я накара да се разсмее още по-силно, докато не се наложи да изтрие очите си с пръсти.

— Не го разбираш — каза тя, когато успя да заговори отново сред изблиците неудържим смях. — А си Пазителка, Алвиарин, не Заседателка. Каквато си сляпа, само след месец другите от Съвета ще те натикат в някой килер и ще те изваждат оттам само когато трябва да гласуваш.

— Разбирам предостатъчно, майко. — В гласа на Алвиарин нямаше и капка жар; стените можеше да покрие с мраз. — И това, което разбирам, е, че триста разбунтували се Айез Седай, ако не и повече, са тръгнали в поход срещу Тар Валон с армия, предвождана от Гарет Брин, признат от всички за велик пълководец. Като оставим настрана повечето нелепи донесения, тази армия може би наброява над двадесет хиляди, и след като ги предвожда самият Брин, могат да привлекат още във всяко село и градче, през които минат. Не твърдя, разбира се, че могат да се надяват да превземат града, но едва ли е за смях. Би трябвало да се разпоредите върховният капитан Чубайн да усили набора за гвардията на Кулата.

Елайда погледна кисело счупената рибка, стана и отиде до прозореца, с гръб към Алвиарин. Строежът на бъдещия и дворец мигом отми горчивината, както и късчето хартия, което още стискаше в шепата си.

Тя се усмихна на гледката долу.

— Триста бунтовнички, да, но си направи труд да прочетеш отново сведението на Тарна. Поне сто от тях вече са на ръба да се прекършат. — Вярваше до известна степен на Тарна, Червена, в чиято глава нямаше място за глупости, а тя твърдеше, че бунтовничките се плашели и от сенките си. Кротки и отчаяни овчици, търсещи си пастир, бе казала. Дивачка, разбира се, но не беше глупава. Тарна скоро щеше да се върне и да й докладва по-подробно. Не че беше нужно. Плановете на Елайда сред бунтовничките вече действаха. Но това си оставаше нейна тайна.

— Тарна винаги е сигурна, че може да накара хората да направят това, което е ясно, че няма да направят. — Случайно да имаше някакво натъртване в това, някакъв язвителен тон? Елайда реши да го подмине. Много неща от Алвиарин трябваше да подминава, но все щеше да дойде денят. Скоро.

— Колкото до армията им, дъще, тя казва, че са най-много две-три хиляди мъже. Ако бяха повече, щяха да се погрижат тя да ги забележи, за да ни сплашат. — Според Елайда очите и ушите винаги преувеличаваха, за да изглеждат сведенията им по-ценни. Само на Сестри можеше да се разчита напълно. На Червените Сестри поне. На някои от тях, най-малкото. — Но щеше да ми е все едно и двадесет хиляди да бяха, или петдесет, дори и сто. Да се досещаш защо? — И се обърна, Алвиарин бе все така невъзмутимо сдържана, маска на сляпо невежество. — Сведуща си във всички аспекти на законите на Кулата. Какво наказание очаква бунтовничките?

— За водачките — отвърна бавно Алвиарин, — усмиряване. — Леко се намръщи и полите й едва-едва се люшнаха, когато нозете й пристъпиха нервно. Хубаво. Това дори Посветените го знаеха и тя не можеше да разбере защо Елайда я пита. Много добре. — За много от останалите — също.

— Може би. — Самите водачи можеха да се отърват, ако се покоряха по подобаващ начин. Най-леката присъда, която се предвиждаше според закона, беше бой по голо с брезови пръчки във Великата зала в присъствието на Заседателките, а после поне година и един ден публично наказание. Но никъде не се казваше, че наказанието трябва да се изтърпи наведнъж; месец тук, месец там, и щяха да си изкупуват греховете поне десет години в постоянно напомняне до какво ги е довела безразсъдната им съпротива срещу нея. Някои, разбира се, щяха да бъдат усмирени — Шериам и още няколко от по-изтъкнатите им така наречени „Заседателки“, — но само толкова, колкото да са достатъчно, за да се боят всички останали да не би отново да стъпят накриво, без да отслабва Кулата. Бялата кула трябваше да е цяла и трябваше да е силна. Силна и здраво стисната в десницата й.

— Само едно от техните престъпления изисква усмиряване. — Алвиарин понечи да отвори уста. Имало беше бунтове в древността, заровени толкова дълбоко, че малко от Сестрите знаеха за тях. Хрониките бяха безсилни, списъците на усмирените и екзекутираните бяха достъпни само за Амирлин, Пазителката и Заседателките освен за няколкото библиотекари, които ги пазеха. Елайда не даде възможност на Алвиарин да проговори. — Всяка жена, която лъжливо се обяви за Амирлинския трон, трябва да бъде усмирена. Ако са вярвали, че имат някакъв шанс, то Шериам щеше да стане тяхната Амирлин, или Лелейн, или Карлиня, или някоя от останалите. — Тарна докладваше, че Романда Касин е изоставила уединението си; Романда със сигурност щеше да сграбчи шарфа, ако бе видяла и една десета шанс за успех. — Но вместо това са насадили една Посветена!

Елайда поклати глава и се усмихна пренебрежително. Можеше да цитира всяка думичка от закона, постановяващ как се избира Амирлин — в края на краищата самата тя се бе възползвала много добре от него, — и там нито веднъж не се поставяше изискването жената да е Пълна Сестра. Просто беше очевидно, че трябва да е, затова онези, които бяха предписали рамките на закона, така и не бяха го заявили изрично и бунтовничките се бяха промушили през тази пукнатина.

— Те знаят, че каузата им е безнадеждна, Алвиарин. Смятат да се поперчат и да повилнеят, ще се опитат да изровят някакво оправдание за себе си и ще подхвърлят момичето за жертва. — Което беше жалко. Това момиченце ал-Вийр бе още един ключ към ал-Тор, а когато достигнеше пълната си мощ в Единствената сила, щеше да стане една от най-могъщите през последните хиляда години, че и повече. Жалко наистина.

— Не бих казала, че Гарет Брин и армията му са перчене. Докато стигнат Тар Валон, ще са му нужни пет-шест месеца. За това време върховният капитан Чубайн може да усили гвардията…

— Ха, армията му — изсумтя презрително Елайда. Алвиарин наистина беше голяма глупачка и въпреки цялата си хладна външност беше плашлива като заек. Оставаше само да изтърси и глупостите на онази Санче за бродещите на воля Отстъпници. Разбира се, тя не знаеше тайната, но все едно… — Селяци, помъкнали пики, месари с лъкове и шивачи, яхнали коне! И на всяка крачка по пътя си мислещи си за Блестящите стени, възпрели дори Артур Ястребовото крило. — Не, не беше заек. Невестулка. Но рано или късно щеше да стане само на кожа от невестулка, пришита на пелерината на Елайда. Дано Светлината дадеше да е по-рано. — На всяка крачка по пътя си ще губят по един, ако не и по десетима. Изобщо няма да се изненадам, ако нашите бунтовнички ни се появят тук само със Стражниците си. — Твърде много хора знаеха за разцеплението в Кулата. Но потушеше ли се бунтът, разбира се, можеше да се направи така, че да прилича на маневра, на част от замисъла да се наложи контрол над младия ал-Тор например. Но това усилие щеше да продължи с години, с поколения, докато се забрави всичко и дори споменът заглъхне. На колене щеше да си плати за това всяка бунтовничка, до последната.

Елайда стисна юмрук, сякаш бе хванала всички бунтовнички за гърлото. Или поне Алвиарин.

— Решена съм да ги прекърша, дъще. Ще ми се разцепят като гнила диня. — Тайната й щеше да го осигури, на колкото и селяци и шивачи да разчиташе лорд Брин, но нека тази нещастница срещу нея да си мисли каквото си ще. Внезапно я облада Прорицателството, онази увереност за предстоящи неща, които нямаше да види по-ясно дори да бяха проснати пред нея. С тази сигурност можеше да пристъпи със завързани очи на ръба на пропаст. — Бялата кула ще бъде отново цяла, само жалки отломки ще бъдат отхвърлени с презрение, цяла и по-силна от всякога. Ранд ал-Тор ще познае гнева на Амирлинския трон. Черната кула ще се разцепи в кръв и пламъци и Сестри ще крачат в пепелищата й. Това прорицавам.

Както обикновено, Прорицателството я остави трепереща и задъхана. Насили се да върне спокойствието и сдържаността си, да задиша бавно — никога не позволяваше да видят слабостта й. Но Алвиарин… Очите й бяха оцъклени, устата — разтворени, сякаш бе забравила думите, които се канеше да изрече. Някакъв лист се изплъзна от ръцете й и това я подсети да се съвземе. Само миг, и тя възвърна ведрата си маска, самото олицетворение на айезседайската невъзмутимост, но явно беше потресена. О, много добре. Да видим само как щеше да сдъвче неоспоримия знак за победата на Елайда. Да го сдъвче и зъбите да си счупи.

Елайда си пое дълбоко дъх и отново се намести зад писалищната си маса — отмести счупената рибка настрани, за да не я гледа. Време беше да се възползва от победата си.

— Работа има да се свърши днес, дъще. Първото послание трябва да се изпрати до лейди Каралайн Дамодред…

И Елайда започна да разгръща плановете си — доописваше това, което Алвиарин вече знаеше, и й разкриваше онова, което още не знаеше, защото в края на краищата все пак трябваше да действа чрез своята Пазителка, колкото и да я мразеше. Балсам беше за нея да гледа очите на Алвиарин, да я гледа как се чуди какво още не знае. Но докато Елайда се разпореждаше, докато преразпределяше и уреждаше света между Аритски океан и Гръбнака на света, в ума й игриво мъждукаше образът на младия ал-Тор, на път към нея, прибран в клетка като мечок, който щеше да се научи да играе пред нея, за да си заслужи вечерята.

Хрониките едва ли щяха да отбележат годините на Последната битка, без да упоменат Преродения Дракон, но тя знаеше, че едно име ще бъде изписано с по-едри букви от всички останали. Елайда до Аврини а-Ройхан, най-младата щерка на нищожен Дом от севера на Муранди, щеше да влезе в историята като най-великата и могъща Амирлин за всички времена. Най-могъщата жена в историята на света. Жената, спасила човечеството.

Айилците, изправени в дълбоката гънка сред ниските, покрити с кафява трева хълмове, приличаха на фигури, изсечени от камък, и не трепваха пред пелените прах, носени от силния вятър. Това, че сняг отдавна трябваше да е покрил земята по това време на годината, не ги смущаваше — никой от тях никога в живота си не беше виждал сняг, а този зной като от зейнала пещ, със слънцето, все още не стигнало връхната точка на пътя си, бе по-малък от онзи в земята, от които идеха. Цялото им внимание бе приковано в южния склон и всички чакаха сигнала, който щеше да възвести настъпването на съдбовния час за Шайдо Айил.

Външно Севанна приличаше на всички други, макар кръгът от Деви да я отличаваше — отпуснати небрежно на пети, те вече бяха скрили лицата си с черните була. Тя също тръпнеше в очакване, и то много по-нетърпеливо от тях, макар да не изключваше от вниманието си всичко останало. Това бе една от причините тъкмо тя да командва, а останалите да я следват. А втората беше, че бе разбрала какво може да стане, ако се оставиш изтърканият обичай и баналната традиция да ти вържат ръцете.

Зелените й очи леко се отместиха наляво, към групата на дванадесетте мъже и едната жена — всички бяха с кръгли щитове от бича кожа и с по три-четири къси копия, до един облечени в сиво-кафявия кадин-сор, който така добре се сливаше с терена тук, както и в Триделната земя. Ефалин, с късата сива коса, скрита от шуфата, увита около главата й, от време на време поглеждаше към Севанна; ако за някоя Дева можеше да се каже, че е притеснена, то Ефалин беше. Част от Девите на Шайдо бяха отишли на юг, за да се присъединят към глупците, подскачащи около Ранд ал-Тор, и Севанна не се съмняваше, че всички говорят за това. Ефалин навярно се чудеше дали осигуряването на ескорт от Деви за Севанна, все едно че беше бивша Фар Дарейз Май, е достатъчно, за да уравновеси това. Но Ефалин поне не хранеше съмнения в чии ръце е истинската власт.

Също като Ефалин, мъжете предвождаха бойни общества на Шайдо и също се споглеждаха от време на време. Особено плещестият Мерик, който беше Сейа Дуун, и Бендуин с многобройните белези по лицето, от Фар Алдазар Дин. След този ден никой повече нямаше да може да попречи на Шайдо да изпратят някой мъж в Руйдийн, за да бъде белязан за вожд на клан, ако оцелееше. Но докато това станеше, Севанна говореше като вожд на клан с правата на вдовицата на последния вожд. На последните двама вождове. И толкова. Да се задавят дано онези, които мърмореха, че им носела лош късмет.

Златните и костени гривни тихо издрънчаха, когато оправи тъмния шал на раменете си и си намести герданите. Повечето от тях бяха също от злато и слонова кост, но единият представляваше масивен накит от перли и рубини, принадлежал доскоро на една влагоземска благородничка — тя сега носеше бяло и бе откарана с другите гай-шайн в Планините, наречени Камата на Родоубиеца — с рубин с размери на малко кокоше яйце, който лежеше между гърдите й. Богата плячка се прибираше от влагоземците. Едър смарагд на пръста й сбираше слънчевата светлина в зелен пламък; носенето на пръстени бе един от влагоземските обичаи, които си струваше да се усвоят, въпреки завистливите погледи, често насочени към нея. И още щеше да има, стига да не отстъпваха на този по великолепие.

Повечето мъже смятаха, че Мерил или Бендуин са първите, които ще получат позволението на Мъдрите да влязат в Руйдийн. Единствена Ефалин в тази група подозираше, че никой няма да успее, а и тя само подозираше — освен това беше достатъчно съобразителна, за да изрече своите подозрения по заобиколен начин само пред Севанна и пред никой друг. Умовете им все още не можеха да възприемат напълно идеята да се отхвърли старото и макар Севанна да гореше от нетърпение да навлече на Шайдо одеждите на новото, тя си даваше ясна сметка, че трябва да ги доведе до него много бавно. Много неща вече се бяха променили, откакто Шайдо прекосиха Драконовата стена, за да нахлуят в земите на влагоземците — влажни все пак в сравнение с Триделната земя, — но тепърва още много неща предстояха да се променят. Паднеше ли Ранд ал-Тор в ръцете й, омъжеше ли се тя за Кар-а-Карн, вожда на вождовете на цял Айил — тази дивотия за Преродения Дракон си беше само един от многото примери за влагоземската глупост, — щеше да се въведе нов начин за провъзгласяване на вождове на кланове, както и на септи. Навярно дори за предводители на бойните общества. И това щеше да е само началото. Влагоземският обичай да се предава титлата на децата и на техните деца например съвсем не беше за изхвърляне.

Вятърът за миг се усили и обърна на юг. Щеше да скрие шума от влагоземските коне и фургони.

Тя отново намести шала си и потисна гримасата си. Не биваше да изглежда изнервена. Бегъл поглед надясно успокои тревогата й. Там се бяха струпали над двеста мъдри на Шайдо и макар да бе нормално някои от тях ако я следят с очи като гладни лешояди, сега погледите на всички бяха приковани към склона. Не една от тях неспокойно наместваше шала си. Устните на Севанна се изкривиха. Пот бе избила по някои от тези лица. Пот! Къде се беше дянала честта им, та да показват нервността си пред всички?

Внезапно се появи един млад Совин Най и смъкна булото си. Отиде право при нея, както се полагаше, но я подразни, когато извиси глас така, че да го чуят всички.

— Един от предните им съгледвачи се измъкна. Беше ранен, но успя да ни се изплъзне на коня си.

Предводителите на бойните общества се раздвижиха още преди да е довършил. Това не можеше да се допуска. Щяха да командват, когато почнеше същинската битка — Севанна нямаше и за миг да им позволи да забравят коя е тя.

— Хвърлете всички копия срещу тях — заповяда тя високо, — до последното, преди да са успели да се подготвят.

— Всички копия? — възкликна с неверие Бендуин. — Искаш да кажеш без прикриващите…

— Ако не задържим резерви, може да ни… — Изръмжа Мерик.

Севанна прекъсна и двамата.

— Всички копия! Тези, с които ще танцуваме, са Айез Седай. Трябва да ги надвием отведнъж! — Ефалин и останалите се овладяха и лицата им отново придобиха невъзмутим вид, но Бендуин и Мерик се навъсиха. Глупци. Изправили се бяха едва срещу няколко десетки Айез Седай и неколкостотин влагоземски войници и въпреки над четиридесетте хиляди алгай’д’сисвай все настояваха за своите прикриващи отряди и за своите резервни копия, сякаш щяха да се бият с цяла влагоземска армия.

— Говоря като вожд на клана Шайдо. — Не беше необходимо да го казва, но едно напомняне нямаше да навреди. — Те са само шепа. — Натърти всяка дума с презрение. — Могат да бъдат сразени, стига копията да се раздвижат бързо. По изгрев слънце вие бяхте готови да отмъстите за Десайне. Страх ли надушвам сега? Страх от шепа влагоземци? Да не би честта да е оставила Шайдо?

Лицата им се вкамениха, точно това беше целта й. Дори очите на Ефалин блеснаха като сиви реки, докато вдигаше булото си; пръстите й заиграха в говора на Девите и щом водачите на мъжките общества се затичаха нагоре по склона, Девите около Севанна ги последваха. Е, точно това не беше целта й, но добре поне че копията се задвижиха. Сякаш от голата земя изригнаха безброй облечени в кадин-сор фигури и се понесоха на юг. Време за губене нямаше. С мисълта да си поговори с Ефалин по-късно, тя се обърна към Мъдрите.

Бяха подбрани измежду най-силните Мъдри на Шайдо, способни да владеят Единствената сила, и се падаха по шест-седем срещу всяка Айез Седай около Ранд ал-Тор, но въпреки това Севанна долови колебливост. Мъчеха се да я прикрият, но си личеше — в шаващите им очи, по езиците, облизващи пресъхналите им устни. Много традиции рухваха в този ден, традиции, древни и силни като закон. Мъдрите не взимаха участие в битки. Мъдрите се държаха настрана от Айез Седай. Знаеха древните приказки за това, че народът на Айил е бил прокуден в Триделната земя заради провала си пред Айез Седай и че всички ще бъдат унищожени, ако отново се изложат пред тях. Чули бяха и историите, изречени от Ранд ал-Тор пред всички — че в служба на Айез Седай айилците се били врекли да не вършат насилия.

Преди време Севанна бе сигурна, че всички тези истории са лъжа, но напоследък се бе уверила, че Мъдрите ги смятат за чиста истина. Никой не беше й го казал, разбира се. Все едно. Тя самата никога не бе предприемал двете пътувания, които се изискваха, за да стане Мъдра, но другите я бяха приели въпреки неохотата на някои. И вече нямаха друг избор освен да продължават да я приемат за една от тях. Безполезните традиции щяха да бъдат сменени с нови.

— Айез Седай — каза тя тихо. Всички я обкръжиха сред приглушения звън на гривни и гердани, за да уловят всяка нейна дума. — Те държат Ранд ал-Тор, Кар-а-карн. Ние трябва да им го отнемем. — Някои от жените се намръщиха. Повечето вярваха, че тя иска да бъде заловен жив, за да му отмъсти за смъртта на Куладин, втория й съпруг. Това го разбираха, но за такова нещо нямаше да дойдат тук. — Айез Седай! — изсъска тя гневно. — Ние спазихме клетвата си, но те нарушиха своята. Ние нищо не сме погазили, а те погазиха всичко. Знаете как бе убита Десайне. — Те, разбира се, го знаеха. Втренчените в нея очи блеснаха. Убийството на Мъдра бе равно на убийството на бременна жена, на дете или на ковач. Някои от тези очи блеснаха дори прекалено силно. На Терава, на Риале, на още няколко. — Ако позволим на тези жени да си отидат ненаказани, тогава ние ще сме по-долни от животни, ние ще останем без чест. А аз поне държа на своята чест.

След тези думи тя се заизкачва по склона с вдигната глава, без да поглежда повече назад. Сигурна беше, че ще я последват. Терава, Норлея и Дайлин щяха да се погрижат за това, а също и Риале, и Тион, и Мейра, и останалите, които я бяха придружили преди няколко дни, за да се уверят, че Ранд ал-Тор е пребит и натикан в дървения му сандък от Айез Седай. Напомнянето й бе адресирано повече към тези тринадесет, отколкото към останалите, и те нямаше да посмеят да отворят уста. Истината за това как бе загинала Десайне ги привързваше здраво към нея.

Мъдрите с техните поли, заметнати през ръцете им, за да освободят нозете им, не можеха да застигнат алгай’д’сисвай в кадин-сор, колкото и силно да тичаха, но се затичаха здраво. Пет мили през ниските полегати хълмове — не беше дълго разстояние. Накрая спряха на една от височините и загледаха започналия вече танц на копията.

Хиляди от техните алгай’д’сисвай образуваха огромно езеро от забулена в черно сиво-кафява гмеж, връхлитаща от всички страни към кръг от влагоземски фургони, който на свой ред ограждаше една от малките групи дървета, осеяли целия район. Севанна изпъшка от яд. На Айез Седай им беше останало време дори да вкарат всичките си коне в кръга! Копията обсаждаха фургоните, притискаха ги, мятаха дъжд от стрели, но онези в предните редици сякаш напираха срещу невидима стена. Отначало стрелите, извили се в най-висока дъга, преминаваха през тази стена, но след това и те започнаха да се удрят в нещо невидимо и да отскачат. Сред Мъдрите се надигна глух ропот.

— Виждате ли какво правят Айез Седай? — попита ги настойчиво Севанна, сякаш и тя самата можеше да види заплитането на Единствената сила. Дощя й се да изсумти презрително. Глупави бяха Айез Седай с техните прехвалени Три клетви. Докато най-сетне решат, че трябва да използват Силата като оръжие, а не само за защита, щеше да е твърде късно. Стига Мъдрите да не се забавеха твърде дълго. Някъде сред фургоните беше и Ранд ал-Тор, навярно все още сгънат в сандъка си като топ коприна. И тя щеше да го извади. Щом Айез Седай можеха да го държат в плен, и тя щеше да може, с помощта на Мъдрите. И на едно обещание. — Терава, поведи веднага своята половина на запад. Бъди готова да ударите, когато ударя и аз. За Десайне и за тох, който Айез Седай ни дължи. Ще ги накараме да срещнат своя тох.

Глупава хвалба беше да се заканват, че ще накараш някого да срещне задължението си, след като не го е признал, но в гневното мърморене, понесло се сред останалите жени, Севанна долови сурови закани как ще накарат Айез Седай да срещнат своя тох. Само онези, които бяха убили Десайне по заповед на Севанна, запазиха мълчание. Тънките устни на Терава леко се присвиха, но най-накрая тя промълви:

— Ще бъде така, както казваш, Севанна.

И Севанна поведе на бегом своята половина от Мъдрите към източното крило на битката, ако все още можеше да се нарече така. Искала беше да остане на някоя височина, за да може да вижда по-добре цялото полесражение — така, както някой вожд на клан или боен предводител би ръководил танца на копията, но точно това не намери поддръжка дори от Терава и останалите, които споделяха тайната за смъртта на Десайне. Мъдрите се отличаваха рязко от алгай’д’сисвай с белите си блузи и тъмните си поли и шалове, с лъскавите си накити и гривни и с дългите си до кръста коси, прибрани назад със сгънатите забрадки. Въпреки решението им, че щом се налага да затанцуват танца на копията, не трябва да стоят настрана на някое било, тя не вярваше, че разбират, че същинската битка днес ще е тяхната. След този ден нищо вече нямаше да е същото и впримчването на Ранд ал-Тор бе най-малката част.

Сред алгай’д’сисвай, втренчени във фургоните, единствено ръстът отличаваше мъжете от Девите. Була и шуфи скриваха главите и лицата им, а кадин-сор си беше кадин-сор въпреки малките разлики в кройката, отличаващи всеки отделен клан, септа и общество. Онези най-отзад изглеждаха смутени, мърмореха неспокойно и чакаха нещо да се случи. Дошли бяха подготвени да танцуват срещу мълниите на Айез Седай и сега пристъпваха нетърпеливо, прекалено далече от центъра на битката, за да могат да използват дори роговите лъкове, все още прибрани в кожените калъфи на гърбовете им. Ако нещата тръгнеха според нейните планове, нямаше да им се наложи да чакат дълго.

Тя се обърна към Мъдрите.

— Онези, които са южно от мен, да разбият направеното от Айез Седай. Онези откъм север — в атака. Напред, копия! — И се обърна да види унищожението на Айез Седай, които си въобразяваха, че им предстои да се сразят само с гола стомана.

Нищо не се случи. Плътната маса алгай’д’сисвай закипя безсилно и най-високият звук, който отекна, беше редкият тропот на копия по кръглите щитове. Севанна сбра целия си гняв и го запреде като нишка на вретено. Толкова беше сигурна, че ще са готови, след като разкъсаното тяло на Десайне им бе изложено на показ, но ако все още си въобразяваха, че щурмът срещу Айез Седай е нещо немислимо, щеше да ги подкара насила, дори да ги засрамеше дотам, че всички да поискат да облекат бялото на гай-шайн.

Изведнъж кълбо от чист пламък, голямо колкото човешка глава, полетя в дъга към фургоните — цвъртеше и съскаше, после друго, трето… десетки. Възелът, стегнал стомаха й, се разхлаби. Други огнени кълба полетяха от запад, от Терава и останалите. От горящите фургони се надигна пушек, отначало на сиви валма, после се удължи на гъсти стълбове. Ропотът сред алгай’д’сисвай прерасна в настървен рев и изведнъж се усети напор напред. Откъм фургоните заотекваха викове на мъже и яростни ревове и болезнени стонове. Преградите, издигнати от Айез Седай, рухваха. Започнало беше и краят можеше да бъде само един. Ранд ал-Тор щеше да бъде неин; щеше да й даде айилците, да завладее всички влажни земи и преди да умре щеше да й даде дъщери и синове, които да предвождат народа на Айил след нея. Можеше дори да изпита удоволствие от това — той всъщност беше доста хубав, силен и млад.

Не очакваше Айез Седай да се предадат лесно и така и стана. Сред копията започнаха да падат огнени кълба, превръщайки облечените в кадин-сор фигури в горящи факли, и мълнии се заизсипваха от ясното небе, подмятайки хора и пръст във въздуха. Мъдрите обаче бързо научаваха това, което виждаха, а може би вече го знаеха, но се бяха колебали досега — повечето от тях бяха преливали толкова рядко, особено пред някой друг освен от кръга на Мъдрите, че никой освен тях самите не знаеше дали една или друга жена го може. Но каквато и да бе причината, скоро след като мълниите западаха сред копията на Шайдо, други удариха към фургоните.

Не всички достигнаха целта си. Топки от огън зашариха из въздуха, някои вече колкото цели коне, сребристи светкавици започнаха да се забиват в земята като копия, сипещи се от небесата, но понякога внезапно се отклоняваха встрани, сякаш улучили невидим щит, или избухваха яростно във въздуха, или просто се стапяха и изчезваха. Рев и трясък изпълниха въздуха и заглушиха виковете и писъците. Севанна с радостен трепет вдигна очи към небето. Беше досущ като представленията на Илюминатори, за които беше чела.

Изведнъж всичко пред очите й блесна и нещо я откъсна от земята. Когато зрението й се върна, се намери просната по очи на десетина крачки от мястото, където беше стояла. Всеки мускул я болеше, тя се мъчеше да си поеме дъх, цялата беше покрита с пръст. Косата й сякаш напираше да се надигне и да се откъсне от нея. Други Мъдри също бяха изпопадали наоколо край изровена в земята, широка един разтег яма. Не всички бяха паднали — битката с огън и мълнии в небето продължаваше, — но повечето лежаха на земята. Трябваше отново да ги хвърли в танца.

Успя да си поеме дъх и се изправи, без да си прави труд да изтупа пръстта по себе си.

— Копия, на щурм! — извика тя. Сграбчи Есталайн за кокалестите рамене, повлече я и я вдигна на крака, после осъзна по втренчените й сини очи, че е мъртва, и я пусна. Вместо нея изправи зашеметената Дорайла, сграбчи копието на падналия наблизо Ходещ по Мълниите и го размаха. — Напред, копия! — Част от Мъдрите, изглежда, я разбраха, защото хукнаха и се вклиниха сред гъстата гмеж на алгай’д’сисвай. Други обаче се хванаха да помогнат на онези, които все още не можеха да се изправят, и бурята от огън и мълнии продължи, и тя закрачи яростно след Мъдрите и закрещя: — Копия, на щурм! Напред, копия!

И я напуши смях. И се разсмя. Цялата бе оцапана с пръст. Грохотът на битката я оглушаваше — но никога в живота си не бе изпитвала такава възбуда. Почти съжали, че не бе избрала да стане Дева на копието. Почти. Но никоя Фар Дарейз Май не можеше да стане вожд на клан, също както никой мъж не можеше да стане Мъдра. Пътят на една Дева към властта минаваше през това да остави копието и да стане Мъдра. Като жена на вожд на клан, тя вече бе държала власт в ръцете си на възраст, в която на една Дева едва се разрешаваше да вземе копие и на една чирачка на Мъдрите да донесе мях с вода. А сега притежаваше всичко — беше и Мъдра, и вожд на клан, макар да й оставаше да свърши още малко неща преди наистина да получи последната титла. Титлите не значеха почти нищо, след като държиш властта, но защо да не притежава и двете?

Внезапен писък я накара да се обърне и тя зяпна при вида на косматия сив вълк, разкъсващ гърлото на Досира. Без да мисли, Севанна заби копието си в хълбока му. Още докато звярът се извръщаше да скърши дръжката, друг, висок до кръста й вълк се хвърли край нея на гърба на един от алгай’д’сисвай, после още един и още, и още завръхлитаха срещу облечените в кадин-сор фигури.

Обзе я суеверен страх и тя рязко измъкна копието. Айез Седай бяха призовали вълците да се бият за тях. Не можеше да откъсне изумения си поглед от вълка, който току-що бе убила. Айез Седай бяха… Не. Не! Това не можеше да промени нищо. Нямаше да го позволи.

Най-сетне успя да извърне очи, но преди да е успяла да призове отново Мъдрите, още нещо скова езика й и я накара да зяпне изумена. Плътна група влагоземски конници с червени шлемове и ризници размахваха дългите си мечове и мушкаха с дълги копия алгай’д’сисвай. Откъде се бяха появили пък те?

Не усети, че го е изрекла на глас, преди да чуе гласа на Риале.

— Опитвах се да ти го кажа, Севанна, но ти не искаше да чуеш. — Червенокосата жена изгледа окървавеното й копие с отвращение: от Мъдрите не се очакваше да хващат копие. Севанна показно положи оръжието в свития си лакът, както бе виждала да го правят вождовете на кланове, и Риале продължи: — Влагоземци ни нападнаха от юг. Влагоземци и сисвай-айман. — В последната дума вложи всичкото презрение, полагащо се за онези, които бяха нарекли себе си „Копия на Дракона“. — И Деви също. И… с тях има и Мъдри.

— В битка? — възкликна невярващо Севанна, преди да си даде сметка как звучи това. Щом тя можеше да отхвърли древния обичай, естествено и онези заслепени от слънцето глупци на юг, които все още се наричаха айилци, можеха да го направят. Но не го беше очаквала. Несъмнено Сорилея ги беше довела — тази старица напомняше на Севанна за каменна лавина по планински склон, помитаща всичко пред себе си. — Трябва незабавно да ги нападнем. Няма да получат Ранд ал-Тор. Нито ще провалят отмъщението ни заради Десайне — добави тя към слисаната Риале.

— Но те са Мъдри! — каза невярващо другата жена и Севанна усети горчивината в гласа й. Достатъчно лошо беше, че Мъдрите се бяха включили в битката, но едни Мъдри да нападат други — това бе повече, отколкото Риале можеше да понесе. Беше се съгласила, че Десайне трябва да умре — как иначе щяха да бъдат тласнати другите Мъдри, да не говорим за алгай’д’сисвай, да нападнат Айез Седай, нещо, което бяха длъжни да направят, за да се докопат до Ранд ал-Тор и с него — до целия Айил, — но това все пак беше станало тайно, в обкръжението само на жени със същата нагласа. А това щеше да бъде пред очите на всички. Глупачки и страхливки, всички до една!

— Тогава сразете онези врагове, които можете да се осмелите да нападнете, Риале. — Натърти на всяка дума с колкото можеше повече укор, но Риале само кимна, намести шала си, още веднъж изгледа копието в ръцете на Севанна, след което хукна да заеме мястото си на бойната линия.

Сигурно имаше начин да накара Мъдрите да се задвижат. По-добре беше да нападнат с изненада, всичко щеше да е по-добре, стига да не допуснеше да измъкнат Ранд ал-Тор от ръцете й. Защото това бе нещо, което нямаше да замени заради никоя жена, способна да прелива и да прави каквото й се каже. Нещо, което нямаше да замени и с възможността да бъде сега на някоя височина, от която да може да вижда добре как върви битката.

Стиснала копието и поглеждайки нащрек към вълците — тях поне виждаше как или избиват мъже и жени в кадин-сор, или сами гинат — тя отново подхвана насърчителните си призиви. На юг сред Шайдо започнаха да падат повече огньове и мълнии отпреди, но тя не забелязваше някаква съществена разлика. Битката продължаваше да се вихри с нестихваща сила.

— Копия, на щурм! — крещеше тя. — На щурм, копия! — Сред разбърканите алгай’д’сисвай не можеше да отличи глупците, овързали червения парцал на слепоочията си и нарекли себе си сисвай-айман. Навярно бяха твърде малко, за да променят хода на битката. Групичките влагоземци определено изглеждаха малобройни и пръснати надалече една от друга. Пред очите й една от тях бе погълната, конете заедно с хората, от вълната мушещи копия. — На щурм, копия! На щурм! — Възбудата изпълни гласа й. Макар Айез Седай да бяха призовали сто хиляди вълци, дори Сорилея да бе довела хиляда Мъдри и сто хиляди копия, днес Шайдо все едно щяха да удържат победа. Шайдо и тя самата. Севанна, от Джумай Шайдо, щеше да се превърне в име, запомнено завинаги.

Изведнъж сред суматохата на битката отекна глух тътен. Сякаш дойде от всички посоки, дори откъм фургоните на Айез Седай, но нищо не й подсказа дали те го бяха предизвикали, или Мъдрите. Не обичаше тя неща, които да не разбира, но нямаше да се унизи да попита Риале или другите и да издаде невежеството си. И липсата на уменията, които притежаваха всички тук, освен нея. Не че това щеше да има някакво значение помежду им, но другото, което не обичаше, бе другите да притежават мощ, каквото на нея й липсва.

Проблясък на светлина сред множеството на алгай’д’сисвай, усещането за нещо, което се извърна сякаш, привлече взора й, но когато се обърна да погледне, там нямаше нищо. После то се повтори — някакво мигновено проблясване, уловена с крайчеца на окото, и отново, когато се извърна, не видя нищо. Твърде много неща, които не проумяваше.

Без да спира да крещи, тя изгледа бойния ред на Мъдрите. Някои изглеждаха раздърпани, забрадките им се бяха смъкнали и дългите им коси се вееха свободно, полите и блузите им бяха покрити с пръст и изпоцапани. Десетина се бяха проснали в редица, изнемощели и стенещи, други седем-осем бяха клекнали, покрили лицата си с шалове. Тези, които я интересуваха, бяха все още стоящите на нозе. Риале и Аларис, с нейната необичайно черна коса — стори й се объркана. Сомерин, дръзнала да носи блузата си съвсем разхлабена и показваща по-пищна гръд дори от тази на самата Севанна, и Мейра, с издълженото й лице, по-мрачно от всякога. Трътлестата Тион, мършавата Белинде и Модарра, висока колкото повечето мъже.

Всяка от тях щеше да й каже, ако имаше нещо ново. Тайната за Десайне ги обвързваше с нея; дори за Мъдра разкриването й щеше да доведе до живот в мъка до края на дните й — или по-лошо, до срам — всяка разкрита щеше да се мъчи да срещне своя тох, стига просто да не я натиреха гола сред пустошта, за да живее или да умре както може, или да бъде пребита като див звяр от всеки, който я намери. Въпреки това Севанна беше сигурна, че изпитват удоволствие да крият от нея неща като всички други, нещата, които Мъдрите научаваха по време на чиракуването си и при пътуванията си до Руйдийн. Нещо трябваше да направи и по този въпрос, но по-късно. Сега нямаше да покаже слабостта си, като ги попита какво правят.

Тя отново насочи вниманието си към битката и забеляза, че равновесието се променя, и то сякаш в нейна полза. На юг огнените кълбета и мълниите се мятаха яростно както допреди малко, но не и северно от нея. Онова, което биеше към фургоните, в повечето случаи продължаваше да не достига целта си, но все пак в усилията на Айез Седай се усещаше определена немощ. Принудени бяха да минат в отбрана. Тя печелеше!

Но още докато мисълта я обливаше като знойна вълна, Айез Седай спряха огъня си. Само откъм юг мълниите продължаваха да поразяват нейните алгай’д’сисвай. Тя отвори уста да изреве победоносно, но забеляза нещо друго и остана безмълвна. Огън и мълнии се сипеха на порой върху фургоните и се разбиваха в някакво невидимо препятствие. Димът, вдигащ се от горящите фургони, започна да очертава формата на купол — и се понесе нагоре и бликна през отвор на върха на невидимата преграда.

Севанна застана пред Мъдрите и ги изгледа така, че някои дори трепнаха и отстъпиха, предпазвайки се навярно и от копието в ръката й. Знаеше, че изглежда готова да го използва; и наистина беше готова.

— Защо им позволихте да направят това? — избухна тя. — Защо? Трябваше да разбивате всичко, което те правят, а не да им позволите да вдигат нови стени!

Тион изглеждаше на ръба да повърне, но се овладя, скръсти ръце и изгледа Севанна в очите.

— Това не са Айез Седай.

— Не са Айез Седай ли? — изграчи Севанна. — Кой тогава? Другите Мъдри? Казах ви, че трябва да ги ударите!

— Не са жени — отрони колебливо Риале. — Не са… — Лицето й пребледня и тя преглътна.

Севанна бавно се обърна и се взря към купола, и едва сега се сети да си поеме дъх. Нещо се беше издигнало през дупката, от която бълваше димът. Едно от онези знамена на влагоземците. Пушекът не бе достатъчен, за да го скрие напълно. Пурпурно, с диск наполовина бял и наполовина черен, цветовете — разделени с виеща се линия, също като на късовете плат, които носеха сисвай-айман. Знамето на Ранд ал-Тор. Нима бе възможно да е толкова силен, че да се измъкне на свобода, да надвие всички онези Айез Седай и да вдигне това? Да, сигурно беше така.

Бурята от огън и мълнии все още вилнееше над купола, но Севанна чу глухия ропот за гърба си. Другите жени мислеха за отстъпление. Не и тя обаче. Винаги беше знаела, че най-лесният път към властта е да завладееш мъжете, които вече я притежават, и още от дете беше сигурна, че е родена с оръжията, с чиято помощ може да ги завладее. Суладрик, вождът на клана Шайдо, бе паднал в ръцете й още когато беше на шестнадесет и когато той умря, бе избрала онези, които най-вероятно щяха да го наследят. И двамата, Мурадин и Куладин, бяха повярвали, че всеки от тях единствен е привлякъл интереса й, и когато първият не успя да се завърне от Руйдийн, както мнозина други мъже, една усмивка само бе убедила Куладин, че той я е покорил. Но властта на един вожд на клан бледнееше пред тази на Кар-а-карн, а дори това бе нищо пред възможността, която се откриваше пред нея сега. Тя потръпна, сякаш току-що бе видяла най-красивия мъж, който една жена може да си представи, в шатрата за потене. Когато Ранд ал-Тор станеше неин, тя щеше да покори целия свят.

— Натиснете по-здраво — изкомандва тя. — По-здраво! Ще унизя тези Айез Седай заради Десайне! — Както и Ранд ал-Тор.

Изведнъж откъм предните редици на битката проехтя оглушителен гръм и въздухът се изпълни с викове и крясъци. Тя изруга от яд, че не може да види какво става. Отново извика на Мъдрите да натиснат по-здраво, но ако нещо се промени, то беше само, че пороят от огън и мълнии срещу купола отслабна. А после настана нещо, което вече можа да види.

Близо до фургоните облечени в кадин-сор фигури и земя изригнаха сред гръмотевичен рев, но не на едно място, а в дълга линия. Земята отново избухна и пак, и пак, всеки следващ път малко по-надалече от кръга фургони. Не, не в линия, а в дебел пръстен, обкръжаващ фургоните. Отново и отново, и отново, все по-нашироко, и изведнъж алгай’д’сисвай се обърнаха и побягнаха — бягаха дори към нея и през редицата на Мъдрите.

Севанна започна да ги бие с копието, да удря по глави и рамене, без да я интересува, че копието става все по-червено с всяко следващо замахване.

— Стойте и се сражавайте! За честта на Шайдо! — Те тичаха от двете й страни, без да я забелязват. — Чест ли не ви остана? Стойте и се бийте! — Тя намушка една от бягащите Деви в гърба, но другите просто стъпкаха падналата и продължиха. Изведнъж забеляза, че и някои от Мъдрите вече ги няма, а други надигат ранените. Риале се обърна да побегне и Севанна я сграбчи за лакътя и я заплаши с копието. Все едно й беше, че Риале можеше да прелее. — Не трябва да бягаме! Все още можем да го хванем!

— Ако останем, загиваме! — викна уплашено Риале. — Или ще свършим оковани във вериги пред шатрата на Ранд ал-Тор! Стой и умри, щом искаш, Севанна. Аз не съм Каменно куче! — Тя издърпа ръката си и побягна на изток.

Севанна остана на място още няколко мига — мъжете и Девите напираха от двете й страни. Пръскаха се във всички посоки и крещяха в паника. После тя захвърли копието и опипа кесията на колана си — вътре беше малкото, изкусно гравирана каменно кубче. Все още й оставаше една стрела, така да се каже. Тя затича и се вля в хаотичния бяг, но ако всички останали тичаха, обезумели от ужас, в нейната глава се въртяха нови планове. Тя щеше да накара Ранд ал-Тор да коленичи в нозете й — и всички Айез Седай заедно с него.

Алвиарин най-сетне напусна покоите на Елайда, хладна и сдържана както винаги, поне външно. Отвътре се чувстваше изстискана като мокър парцал. Успя някак да задържи краката си да не поддадат по виещите се надолу стълбища, мраморни дори тук, в самите висини на Кулата. Слуги в ливреи се кланяха и приклякаха, забързани в шетнята си, забелязали самата Пазителка в цялата й айезседайска строгост. Докато слизаше все по-надолу, започнаха да се появяват Сестри, много от тях наметнали шаловете си, сякаш за да подчертаят с тази формалност факта, че са пълни Сестри. Те я изглеждаха, докато ги подминаваше, в повечето случаи притеснено. Единствената, която я пренебрегна, беше Данелле, вечно унесена Кафява сестра. Беше една от онези, които бяха свалили Сюан Санче и издигнали Елайда, но зареяла се в мислите си, самотна и без приятелки дори сред своята Аджа, тя сякаш не забелязваше как я бяха избутали встрани. Други обаче го забелязваха твърде отчетливо. Бериша например, длъгнеста Сива с остър поглед, и Кера със светлата коса и сините очи, срещащи се от време на време при тайренците — тя стигна чак дотам, че да й стори реверанс. Норайн само понечи да й се поклони, но после се отказа; с големи очи и почти толкова отнесена като Данейле понякога, и също толкова самотна, тя негодуваше срещу Алвиарин — ако Пазителката трябваше да произлиза от Белите, то според нея тя трябваше да се казва Норайн Доварна.

Реверансът пред Пазителката не беше задължителна част от етикета, не и от страна на Сестрите, но те несъмнено се надяваха, че тя ще се застъпи за тях пред Елайда, ако се наложи. Всички други просто се чудеха какви ли заповеди носи и дали още някоя от Сестрите ще бъде пратена днес в уединение заради някакъв провал в очите на Амирлин. Дори Червените не смееха да пристъпят на повече от пет етажа към новите покои на Амирлин, освен ако не бъдеха повикани, и не една Сестра буквално се криеше, когато Елайда решеше да слезе долу. Самият въздух сякаш изглеждаше нажежен, сгъстен от страха, който нямаше нищо общо с бунтовничките или с преливащите мъже.

Няколко Сестри се опитаха да я заговорят, но Алвиарин ги подмина и продължи, хладно учтива, все едно без да забелязва тревогата, разцъфнала в очите им от това, че отказва да спре. Елайда запълваше ума й също като техните. Многопластова жена бе тази Елайда. От пръв поглед виждаш една красива жена, изпълнена с достойнство и сдържаност, от втори — жена, изкована от стомана, твърда като оголено острие. Налагаше се там, където другите убеждаваха, удряше здраво с тоягата там, където други опитваха с дипломация или с Играта на Домове. Всяка, която я познаваше, виждаше нейната интелигентност, но след известно време човек разбираше, че въпреки цялата острота на ума си тя вижда само онова, което й се иска да види, или се опитва да превърне в истина онова, което й се иска да е истина. От двете несъмнено ужасяващи неща, свързани с нея, по-малкото беше, че толкова често успяваше. По-голямото беше Таланта й да Прорицава.

А колко лесно беше да го забравиш, този така капризен и рядко проявяващ се Талант; толкова време бе отминало от последния й изблик на Прорицаване, че самата му непредсказуемост поразяваше като небесен гръм. Никой не можеше да каже кога ще дойде, дори самата Елайда, и никой не можеше да предвиди какво ще разкрие. Сега Алвиарин почти усети как сенчестото й присъствие я следва и следи.

Навярно щеше да се наложи да я убие. Елайда нямаше да е първата, която бе убила тайно. Все пак се колебаеше да предприеме тази стъпка без заповеди, без позволение поне.

Тя влезе в покоите си с чувство на облекчение, като че ли сянката на Елайда не можеше да прекоси този праг. Глупава мисъл. Ако Елайда я споходеше и най-беглото подозрение за истината, и хиляда левги нямаше да я задържат от гърлото на Алвиарин. Все пак за момента Елайда очакваше от нея да се залови здраво за работа, да изпише куп заповеди, които да се подпишат и подпечатат от Амирлин, но кои от тези заповеди наистина щяха да се издадат, тепърва предстоеше да се реши. Не от Елайда, разбира се. Нито от нея самата.

Стаите й бяха по-малки от тези, които обитаваше Елайда, макар таваните да бяха по-високи и терасата да гледаше към големия площад пред Кулата от сто стъпки височина. Понякога тя излизаше на тази тераса, за да погледа просналия се пред нея Тар Валон, най-големия град на света, изпълнен с безброй хиляди души, по-нищожни от фигурки върху таблото на играта с камъчета. Мебелировката беше доманска, от светъл фурнир, инкрустиран с перламутър и кехлибар, с ярки килими на цветя и спирали, още по-ярки гоблени с лесове, цветя и взиращи се с широко отворени очи елени и сърни. Бяха принадлежали на предишната обитателка и ако ги беше задържала по някаква друга причина, освен че не искаше да губи време в подбор на нови, то беше, за да й напомнят за цената на провала. Леане Шариф беше затънала в своите планове и се бе провалила, а сега бе отрязана от Силата завинаги, безпомощна бегълка, зависеща от чуждото благоволение, орисана на нещастен живот, докато или свършеше, или просто опреше лицето си в стената и умреше. Алвиарин беше научила за няколко усмирени жени, успели да оцелеят, но беше готова да се усъмни в тези истории, докато не срещнеше такава на живо. Не че изпитваше и най-малко желание това да се случи.

През прозорците струеше ярката светлина на ранния следобед, но преди тя да стигне до средата на дневната, светлината изведнъж помръкна като привечерен здрач. Здрачът не я изненада. Тя се обърна и веднага се смъкна на колене.

— Велика господарке, живея, за да служа. — Пред нея бе застанала висока жена, изтъкана сякаш от тъмна сянка и сребриста светлина. Месаана.

— Кажи ми какво стана, дете. — Гласът й бе като звън на кристални звънчета.

Коленичила, Алвиарин повтори всяка дума, казана от Елайда, макар да й беше чудно защо е необходимо. В началото беше пропускала по-незначителните подробности и винаги се оказваше, че Месаана знае всичко — и все пак изискваше да чуе всяка дума, да й се опише всеки жест и всяко изражение на лицето. Очевидно подслушваше тези срещи. Алвиарин се бе опитала да разгадае логиката на това настояване и не беше успяла. В някои неща обаче виждаше логика.

Тя беше срещала и други от Избраните, които глупците наричаха Отстъпници. Ланфеар беше идвала в Кулата, а също и Грендал, властни в своето могъщество и знание, даващи ясно да се разбере без думи, че Алвиарин стои много по-ниско от тях, като шетливо слугинче, създадено да тича по задачи и да се гърчи от удоволствие, възнаградят ли го с някоя ласкава дума. Белаал бе грабнал Алвиарин една нощ, докато тя спеше — къде, тя така и не бе разбрала; събудила се беше отново в леглото си и това я беше ужасило дори повече от обстоятелството, че се е озовала в присъствието на мъж, способен да прелива. За него тя не представляваше дори и червей, дори живо същество, а само камъче в играта, създадено да се движи по негова команда. Пръв от всички беше Ишамаел, години преди другите — той я бе измъкнал от цялата скрита гмеж на Черните сестри, за да я постави начело.

Пред всеки от тях тя беше коленичила и бе казвала, че живее, за да служи, и го мислеше искрено, подчинявала се беше на всички техни заповеди, каквото и да й наредяха. В края на краищата те стояха само една стъпка под самия Велик властелин на Мрака и след като тя жадуваше за наградите от своята служба, за безсмъртието, което те, както изглежда, вече притежаваха, добре беше да се покорява. Коленичеше пред всеки, а само Месаана се беше появявала в нечовешки образ. Този плащ от сянка и светлина трябваше да е изтъкан с Единствената сила, но Алвиарин не можеше да види сплита. Усетила бе мощта на Ланфеар и Грендал, проумяла бе от самото начало колко по-могъщи в Силата са те от нея, но в Месаана не долавяше… нищо. Все едно че тази жена изобщо не можеше да прелива.

Логиката беше ясна и зашеметяваща. Месаана се криеше, защото можеше да бъде разпозната. Тя със сигурност пребиваваше постоянно в самата Кула. Погледнато повърхностно, това изглеждаше невъзможно, но нищо друго не можеше да го обясни. При това положение тя трябваше да е една от Сестрите — определено не можеше да бъде някоя от слугините, принудена да живее в труд и пот. Но коя? Твърде много жени се бяха подвизавали извън Кулата преди Елайда да ги призове да се върнат, твърде много от тях нямаха близки приятелки или бяха съвсем самотни. Месаана трябваше да е една от тях. Алвиарин много искаше да разбере коя. Дори да не можеше да го използва, знанието все пак беше сила.

— Значи нашата Елайда бе споходена от Прорицателството — звучно отекнаха кристалните звънчета в гласа на Месаана и Алвиарин се сепна, осъзнала, че е стигнала края на разказа си. Коленете я боляха, но имаше достатъчно благоразумие да не се изправи преди да са й разрешили. Пръст, изтъкан от сянка, потупа замислено сребристите устни. Не беше ли виждала някоя от Сестрите да прави същия жест? — Странно, че трябва да е толкова ясна и в същото време така двусмислена. Този Талант винаги е бил рядък и повечето са говорели така, че само поетите да могат да ги разберат. И обикновено едва след като се е оказвало твърде късно, за да има значение. Едва тогава всичко е ставало ясно. — Алвиарин запази мълчание. Никой от Избраните не влизаше в разговор: те или заповядваха, или те питаха. — Интересни предсказания. Бунтовничките щели да се разцепят… като гнила диня? — и това ли беше част от него?

— Не съм сигурна, велика господарке — отвърна тя бавно… беше ли?… но Месаана само сви рамене.

— Дали е било, или не, и в двата случая може да е от полза.

— Тя е опасна, велика господарке. Нейният Талант може да разкрие неща, които не бива да се разкриват.

Отвърна й кристален смях.

— Какво например? Теб? Твоите Черни сестри? Или може би се тревожиш как да ме прикриеш? Ти си добро момиче понякога, дете. — Насмешлив бе този сребрист глас. Алвиарин усети как лицето й се сгорещи и можеше само да се надява, че Месаана ще долови срама й, но не и гнева. — Да не би да ми предлагаш нашата Елайда да бъде отстранена, дете? Все още не, струва ми се. Тя все още е полезна. Поне докато младият ал-Тор не стигне при нас, а много вероятно е да продължи да ни бъде от полза и след това. Ти напиши заповедите й и се погрижи да бъдат изпълнени. Да я гледаш как играе своите малки игрички е много забавно. Вие, дечица, понякога почти отговаряте на своите Аджи. Дали ще успее да отвлече краля на Илиан и кралицата на Салдеа? Вие, Айез Седай, сте правили такива неща преди време, нали така, но не и в последните… Колко? Две хиляди години? Кого ще се опита да постави на трона на Кайриен? Дали предложението да стане крал на Тийр ще помогне на върховния лорд Дарлин да преодолее неприязънта си към Айез Седай? Дали на нашата Елайда няма преди това да й се наложи да се позадави от собственото си безсилие? Колко жалко, че се съпротивлява на идеята за по-голяма армия. Аз бих допуснала, че големите й амбиции биха я тласнали точно към това.

Разговорът-разпит отиваше към края си — разговорите им никога не продължаваха повече от това Алвиарин да докладва и да получи нови заповеди, — но все още й оставаше да зададе един въпрос.

— Ами Черната кула, велика господарке? — Алвиарин облиза устни. Много бе научила тя още от първата поява на Ишамаел, и една от най-съществените поуки беше, че Избраните не са нито всемогъщи, нито всезнаещи. Тя самата бе издигната, защото Ишамаел бе убил нейната предшественичка в гнева си, след като бе разбрал какво е започнала Джарна Малари, но и то бе приключило след цели две години, едва след смъртта на друга Амирлин. Често се беше чудила дали Елайда няма пръст в нейната гибел, на Сиерин Вайю — Черната Аджа определено не беше замесена. Джарна бе сложила ръка на Тамра Осиеня, Амирлин преди Сиерин, изстискала я беше като грозд — без да успее да изцеди много сок, както се оказа — и бе нагласила нещата така, че да изглежда, че е умряла в съня си, но Алвиарин и другите дванадесет Сестри във Великия съвет бяха заплатили болезнено, докато не успяха да убедят Ишамаел, че не носят вина за това. Избраните не бяха всеможещи, нито всезнаещи, но все пак понякога знаеха неща, които не знаеше никой друг. Но да се пита беше опасно. Най-опасна беше думичката „защо“ — избраните не обичаха да ги питаш защо. — Безопасно ли е да изпратим петдесет Сестри да се справят с тях, велика господарке?

Две очи, засияли като две луни по пълнолуние, я изгледаха безмълвно и мраз се плъзна по костите на Алвиарин. В ума й проблесна мисълта за съдбата на Джарна. Джарна, Сива сестра, никога не беше проявявала интерес към тер-ангреали, чието приложение не е известно никому… до деня, в който я бяха намерили впримчена в един от тях, неизпробван от столетия. Как се задейства той и за какво служи, все още оставаше загадка. Цели десет дни никой не можеше да я достигне, само слушаха изтръгващите се от гърлото й ужасяващи писъци. Повечето в Кулата бяха смятали Джарна за еталон на добродетелност и когато намериха жалките й останки, всяка Сестра в Тар Валон и всички, които можеха да пристигнат навреме в града, бяха участвали в погребението.

— Проявяваш любопитство, детето ми — най-сетне отвърна Месаана. — Правилно насочено, любопитството може да е полезно. Но насочено погрешно… — Заплахата увисна във въздуха като блеснало острие на кинжал.

— Ще го насоча така, както вие ми заповядате, велика господарке — издиша дрезгаво Алвиарин. Устата й бе пресъхнала. — Само както заповядате. — Все пак щеше да се погрижи никоя от Черните Сестри да не тръгне с Товайн. Месаана се раздвижи и се извиси над нея така, че трябваше врата си да скърши, за да се вгледа нагоре към това лице, съставено от светлина и сянка, и тя изведнъж се зачуди дали Избраната не е прочела мислите й.

— Ако ще ми служиш, дете, трябва наистина да ми служиш и да ми се подчиняваш. Не на Семирага или на Демандред. Нито на Грендал, нито на някой друг. Само на мен. И на Великия властелин, разбира се, но преди всичко на мен.

— Живея, за да служа, велика господарке. — Думите излязоха от гърлото й като гъши грак, но успя да натърти на последното.

Сребристите очи дълго я гледаха, без да мигнат. А после Месаана каза:

— Добре. Тогава ще те науча. Но помни, че една ученичка не е учителка. Аз избирам кого на какво да уча и аз решавам кой кога може да се възползва от наученото. Разбера ли, че си предала другиму и най-малката трошица или че си използвала косъмче дори без мое указание, просто ще те залича.

Алвиарин преглътна. В този ек на кристални звънчета нямаше гняв, нито закана, само увереност.

— Живея, за да служа, велика господарке. Живея, за да ви се подчинявам, велика господарке. — Току-що бе научила нещо за Избраната. Нещо, на което едва ли можеше да разчита. Знанието бе сила.

— Малка е силата ти, детето ми. Малка, но достатъчна.

Сякаш от нищото появи се сплит.

— Това — каза Месаана — се нарича Праг.

Мургейз постави бяло камъче на таблото с доволна усмивка и Педрон Ниал изпъшка. По-слабите играчи все още можеха да подредят по две дузини камъчета, но той вече виждаше неизбежния изход, също както го виждаше тя. В началото златокосата жена, седнала от другата страна на масичката, бе играла на загуба, стараейки се да играе достатъчно добре, за да му е интересно, но твърде скоро бе разбрала, че това я води до обезличаване. Да не говорим, че той беше достатъчно умен да забележи хитруването й и нямаше да го търпи. Сега тя влагаше цялото си умение и успяваше да печели почти половината игри. От много години никой не го беше побеждавал толкова често.

— Печелиш — каза и той и кралицата на Андор кимна. Е, можеше отново да стане кралица — той щеше да се погрижи за това. В зелената коприна с високата дантела, триеща се в брадичката й, тя от глава до пети изглеждаше като истинска кралица, въпреки лъсналите й от пот гладки бузи. Но едва ли изглеждаше достатъчно възрастна, за да има дъщеря на годините на Елейн, още по-малко син колкото Гавин.

— Не усетихте, че забелязах клопката, която ми поставихте с тридесет и първото си камъче, лорд Ниал, и погрешно взехте моята маневра от тридесет и третия камък за истинската ми атака. — В сините й очи блесна възбуда; Мургейз обичаше да побеждава. Обичаше да играе и да побеждава.

Всичко това целеше да го приспи, разбира се — игрите на камъчета, учтивостта й. Мургейз си даваше сметка, че всъщност, макар и необявено, е пленничка в Крепостта на Светлината, макар и повита в пелените на лукса, но все пак пленничка, и тайна при това. Той беше позволил да плъзнат слухове за присъствието й тук, но не беше издал никакви прокламации. Андор имаше твърде силна историческа традиция на противопоставяне на Чедата на Светлината. Нищо нямаше да провъзгласи преди легионите да тръгнат към Андор, използвайки я за марионетка. Най-вероятно тя също си даваше сметка, че разбира усилията й да го смекчи. Договорът, който беше подписала, осигуряваше на Чедата в Андор права, каквито те никога не бяха имали никъде другаде освен в Амадиция, и той допускаше, че тя вече замисля как да олекоти тежестта на ръката му, как напълно да я отмахне от себе си при първа възможност. Беше подписала само защото той я беше притиснал в ъгъла, но макар и притисната, тя продължаваше да се бори също толкова умело, колкото маневрираше с камъчетата. За толкова красива жена беше доста корава. Не, Мургейз просто беше корава, и толкова. Позволяваше си при това да се отдаде на чистото удоволствие от играта, но той не можеше да брои това за слабост, след като играта доставяше и на самия него толкова приятни мигове.

Ако самият той беше поне с двадесет години по-млад, навярно щеше да заиграе повече в същинската й игра. Дълги години на вдовство се бяха проточили зад него, а лорд-капитан командирът на Чедата на Светлината имаше малко време за удоволствия с жени, твърде малко време му оставаше за каквото и да било, освен да бъде лорд-капитан командирът. С двадесет години по-млад да беше — е, двадесет и пет, да речем и ако тя не беше обучавана от вещиците в Тар Валон. Лесно беше да забрави това в присъствието й. Бялата кула беше мръсно гнездо на порока и на Сянката и Мургейз бе невъзвратимо покварена от това. Радам Асунава, Великият инквизитор, щеше без колебание да я осъди заради месеците, прекарани в Бялата кула, и да я обеси тутакси, стига той да му позволеше. Ниал въздъхна със съжаление.

Мургейз съхрани победоносната си усмивка, но големите й очи огледаха лицето му с нескрита проницателност. Той напълни бокала й, както и своя, с вино от сребърната каничка, поставена в голямата купа със студена вода от разтопените вече бучки лед.

— Милорд Ниал… — Колебливостта бе съвсем точно премерена, тънката длан, наполовина протегната през масата към него, вложената почит в обръщението. Допреди време го беше наричала просто Ниал, с презрението, с което можеше да се обърне към някой пиян коняр. Колебливостта щеше да е съвсем добре премерена, стига той да не й беше взел вече мярката. — Милорд Ниал, вие, разбира се, бихте могли да призовете Галад в Амадор, за да мога да го видя. Само за един ден.

— Съжалявам — отвърна той спокойно, — но задълженията на Галад го задържат на север. Би трябвало да се гордеете — Галад е един от най-добрите млади офицери сред Чедата. — Доведеният й син можеше да се окаже добър лост, който да използва, ако се наложеше, лост, който сега използваше най-добре с това, че държеше младежа на разстояние. Галад наистина беше добър офицер, може би най-добрият от постъпилите в ордена на Чедата по времето на Ниал, и не беше нужно клетвата му да се подлага на изпитание, след като разбере, че майка му е тук като „почетна гостенка“.

Само лекото присвиване на устните, бързо заличено, издаде разочарованието й. Не за пръв път му отправяше тази молба, нямаше да бъде и последният. Мургейз Траканд нямаше да се предаде само защото бе повече от явно, че е победена.

— Както кажете, милорд Ниал — отвърна тя така кротко, че той едва не се задави с виното си. Покорството й, постигнато с видимо усилие, трябваше да е някаква нова тактика. — Само една майчина…

— Милорд капитан-командире? — отекна от прага дълбок кънтящ мъжки глас. — Боя се, че ви нося важни новини, които не могат да чакат, милорд. — Абдел Омерна бе застанал на вратата в късия си бял плащ със златно везмо на лорд-капитан на Чедата на Светлината, висок, с грубо дръзко лице, оградено с бели бакенбарди, с тъмни, хлътнали очи, умислен. На пръв поглед от него лъхаше безстрашие и властност. И глупост, от втори.

При вида на Омерна Мургейз се овладя и се сви в себе си, толкова бързо и недоловимо, че повечето хора нямаше и да забележат. Като всички други, и тя вярваше, че той е надзорникът на шпионската агентура на Чедата — мъж, вдъхващ страх почти колкото Асунава, ако не и повече. Дори самият Омер на не знаеше, че служи само за прикритие, за да отвлича погледите от истинския надзорник на шпионите, човек, известен само на Ниал. Себбан Балвер, мършавият като тояга дребен секретар на Ниал. Прикритие или не, понякога по нещо полезно минаваше и през ръцете на Омерна. В редки случаи — нещо ужасно. Ниал не хранеше съмнение какво му носи този път — нищо освен появата на Ранд ал-Тор пред градските порти нямаше да го накара да се натрапва така. Светлината дано дадеше всичко това да е плод на лудостта на някой парцалив търговец.

— Боя се, че играта ни за тази сутрин привърши — обърна се Ниал към Мургейз и се изправи. Когато и тя стана, й се поклони изискано и тя отвърна със сдържано кимване.

— До тази вечер, може би? — В гласа й все още се долавяше онази нотка на кротост. — Стига да благоволите да вечеряте с мен?

Ниал прие поканата, разбира се. Все още не знаеше накъде клони с тази нова тактика — във всеки случай не и натам, накъдето и един тъпак щеше да се досети, в това беше сигурен — но щеше да е забавно да го разбере. Тази жена беше пълна с изненади. Колко жалко, че бе обучавана от вещиците.

Омерна пристъпи до големия златен слънчев изгрев, вграден в пода и изтъркан от поколения мъжки ботуши и колене. Помещението беше просто обзаведено, без никаква украса, ако се изключеше златното слънце и пленените знамена, висящи високо под тавана, похабени и одрипавели от вековете. Омерна изчака Мургейз да се плъзне покрай него, без дори знак да даде, че забелязва присъствието й, и след като вратата се затвори зад нея, каза:

— Все още не съм намерил Елейн или Гавин, милорд.

— Това ли са важните ти новини? — попита раздразнено Ниал. Балвер му бе докладвал, че дъщерята на Мургейз е в Ебу Дар, все така сред вещиците; заповедите във връзка с нея вече бяха изпратени на Джайчим Карридин. Другият й син също така, изглежда, служеше на вещиците в Тар Валон — Балвер разполагаше с очи и уши дори и там. Ниал отпи дълга глътка от виното. Усещаше старите си кости крехки и студени напоследък, но тази родена от Сянката прокълната жега караше кожата му да се поти и устата му да пресъхва.

Омерна се сепна.

— А… не, милорд. — Той бръкна в джоба на бялото сетре под късия си плащ и извади малко костено цилиндърче с три червени надлъжни ивици. — Поискахте да ви донеса това веднага щом гълъбът пристигне и… — Ниал дръпна тръбичката от ръката му и той млъкна.

Тъкмо заради това беше чакал, това беше единствената причина все още към Андор да не е тръгнал един легион с Мургейз начело на колоната — но не и водачка на легиона. Стига съобщението да не беше лудост някаква на Барадин, да не се окажеше хленч, че Тарабон се срива в анархия, Андор трябваше да почака. Андор и може би още някои неща.

— Аз имам потвърждение, че Бялата кула наистина е рухнала — продължи Омерна. — Ч… черната Аджа е превзела Тар Валон. — Не беше чудно, че произнесе тази ерес толкова нервно. Не съществуваше никаква Черна Аджа — всички вещици бяха Мраколюбки.

Ниал пренебрегна думите му и счупи восъчния печат на тръбичката с нокътя на палеца си. Беше използвал Балвер да предизвика тези слухове и сега те се връщаха при него. Омерна вярваше на всички слухове, които стигнеха до ушите му, а ушите му засичаха всяка мълва.

— А освен това има донесения, че вещиците общуват с Лъжедракона ал-Тор, милорд.

Разбира се, че вещиците общуваха с него! Нали той беше тяхно творение, тяхна кукла. Ниал прекъсна брътвежа на глупака и се върна до игралната маса, докато вадеше от тръбичката тънкото хартиена руло. Никога не позволяваше някой друг да разбере нещо повече за съобщенията, освен че съществуват, а и малцина знаеха дори това. Ръцете му се разтрепериха, докато развиваше тънката хартия. Не бяха се разтрепервали така още откогато бе момче, когато влезе в първата си битка, преди седемдесет години. Сега по тези ръце като че ли нямаше нищо друго освен кости и жили, но те все още притежаваха достатъчно сила за нещата, които трябваше да свърши.

Писмото не беше от Барадин, а от Файсар, изпратен в Тарабон с по-различна задача. Стомахът на Ниал се стегна на възел — писмото бе с обикновени думи, не с шифър. Докладите на Барадин бяха дело на човек на ръба на лудостта, ако не и повече. Много повече. Ал-Тор беше побеснял звяр, рушащ всичко, звяр, който трябваше да бъде озаптен, но сега се появяваше второ побъркано животно, такова, че можеше да се окаже по-опасно и от тарвалонските вещици с дресирания от тях Лъжедракон. Но как, в името на Светлината, можеше да се пребори и с двете!

— Изглежда… изглежда, че кралица Тенобия е напуснала Салдеа, милорд. А… Заклетите в Дракона палят и избиват из цяла Алтара и Муранди. Чух и че Рогът на Валийр е намерен, в Андор.

Все още замислен, Ниал вдигна очи. Омерна стоеше от едната му страна, облизваше устни и бършеше потта от челото си с ръка. Несъмнено се надяваше да хвърли поглед на съдържанието на писмото. Какво пък, бездруго много скоро всички щяха да го научат.

— Изглежда, че в края на краищата една от твоите налудничави фантазии няма да се окаже чак толкова налудничава — каза Ниал и в същия миг усети как ножът се плъзна между ребрата му.

Изумлението го вкочани достатъчно за дълго, за да може Омерна да измъкне камата и да я забие отново. И други лорд-капитан командири преди него бяха загивали по този начин, но Ниал никога не беше си помислял че ще се окаже Омерна. Опита се да се счепка с убиеца си, но силите му се бяха изцедили от мишците. Увисна в ръцете на Омерна и за миг очите на двамата останаха взрени едни в други.

Лицето на Омерна бе почервеняло; изглеждаше готов да захлипа.

— Трябваше да се направи. Трябваше. Оставихте вещиците да си седят спокойно в Салидар, необезпокоявани и… — сякаш внезапно осъзнал, че прегръща човека, когото убива, той блъсна Ниал настрана.

Силите се бяха изцедили вече и от краката на Ниал, не само от ръцете му. Той се срина тежко върху масичката с играта и я преобърна. Черните и бели камъчета се пръснаха по лъскавия под; сребърната кана подскочи и виното се разля. Студът в костите му натежа по цялото му тяло като олово.

Дали времето се беше забавило, или всичко наистина ставаше толкова бързо? По пода изтропаха ботуши и той немощно вдигна глава и видя как зяпналият Омерна отстъпва от Еамон Валда. Лорд-капитан като Омерна, Валда не беше толкова висок, нито толкова властен външно, но тъмното му лице беше строго, както винаги, и в ръцете си стискаше меча със знака на чаплата, с който толкова се гордееше.

— Измяна! — изрева Валда и прониза Омерна в гърдите.

Ниал щеше да се разсмее, стига да можеше; дъхът му дойде трудно и той чу кръвта, заклокочила в гърлото му. Никога не беше харесвал Валда — всъщност го презираше, — но пък би трябвало да се досети. Очите му се отместиха, спряха на късчето хартия от Танчико, паднало недалече от ръката му; можеше и да не го намерят, но… но съобщението трябваше да се прочете. Ръката му запълзя към хартийката — съвсем, съвсем бавно пръстите му зашариха по пода, пред очите му се спусна някаква мъгла. Той примигна да я разсее. Трябваше да… Мъглата стана още по-гъста. Част от него се помъчи да изтласка тази мисъл — нямаше никаква мъгла. Мъглата стана още по-гъста, а там навън имаше враг, невидим и скрит, също толкова опасен, колкото ал-Тор, ако не и повече. Известието. Какво? Какво известие? Време беше да яхне коня и да извади меча си, време беше за последния щурм. В името на Светлината, победа или смърт, той идеше!

Валда изтри меча си в късия плащ на Омерна и внезапно забеляза, че старият вълк все още диша — хриплив, къркорещ звук. С гримаса се наведе да сложи край… и една яка ръка с дълги пръсти го стисна за рамото.

— Е, сега ще станеш ли лорд-капитан командир, синко? — Изпитото лице на Асунава бе лице на мъченик, но тъмните му очи блестяха толкова трескаво, че можеха да изнервят и онзи, който не знаеше кой е той. — Напълно е възможно да станеш, ако свидетелствам, че си убил убиеца на Педрон Ниал. Но не и ако се наложи да кажа, че и ти си разкъсал гръкляна на стария вълк.

Оголил зъби в подобие на усмивка, Валда се изправи. Асунава хранеше любов към истината. Странна любов — можеше на възли да я овърже или да я увеси от тавана и да я бие с камшик, докато запищи, но доколкото на Валда му беше известно, всъщност никога не лъжеше. Един поглед в оцъклените замрежени очи на Ниал и в локвата кръв под него задоволи Валда. Старецът умираше.

— Възможно ли, Асунава?

Очите на Великия инквизитор пламнаха още по-силно. Дори на един лорд-капитан не беше позволено да бъде толкова фамилиарен.

— Казах възможно, синко. Ти прояви странна неохота да се съгласиш, че вещицата Мургейз трябва да бъде предадена на Ръката на Светлината. Ако не ми дадеш такова уверение…

— Мургейз все още е нужна. — Прекъсването достави голямо удоволствие на Валда — той не обичаше Разпитвачите, Ръката на Светлината, както сами се наричаха. Кой можеше да обича мъже, които никога не се срещаха с противник, който не е обезоръжен и във вериги? Държаха се настрана от Чедата, отделно. На плаща на Асунава бе извезана само пурпурната овчарска гега на Разпитвачите, без грейналата златно слънце на Чедата. Още по-лошото бе, че те, изглежда, си въобразяваха, че тяхната работа с инструментите за изтезание и нажежените железа е единствената истинска работа на Чедата. — Мургейз ни дава Андор, така че не можете да я получите преди да получим Андор. А не можем да получим Андор преди тълпите на Пророка да бъдат съкрушени. — Пророкът трябваше да е първият, с неговите проповеди за пришествието на Преродения Дракон и с тълпите му, които твърде мудно опожаряваха селата, за да се провъзгласи походът срещу ал-Тор. Гърдите на Ниал вече едва помръдваха. — Освен ако не искате да продадем Амадиция заради Андор вместо да държим и двете. Решен съм да видя ал-Тор обесен и Бялата кула срината в прах, Асунава, и няма да приема вашите планове само за да видя как хвърляте всичко това на бунището.

Асунава не се стресна — съвсем не беше страхливец. Не и тук, със стотиците Разпитвачи в Крепостта, където повечето Чеда много внимаваха да не направят някоя погрешна стъпка. Той сякаш не виждаше меча в ръцете на Валда. На мъченическо му лице се изписа тъга. Потта по лицето му заприлича на сълзи на съжаление.

— В такъв случай, след като лорд-капитан Канвил е убеден, че законът трябва да се спази, боя се…

— Аз се боя, че Канвил е съгласен с мен, Асунава. — Още призори се беше съгласил, след като разбра, че Валда е вкарал половин легион в Крепостта. Канвил не беше глупак. — Въпросът сега е не дали аз ще бъда лорд-капитан командир, а кой ще насочва Ръката на Светлината в изравянето на истината.

Не беше страхливец Асунава, нито по-глупав от Канвил. Нито трепна, нито му хрумна да запита как точно смята Валда да постигне това.

— Разбирам — каза той след кратка пауза, и после — малко по-кротко: — Смяташе ли напълно да пренебрегнеш закона, синко?

Валда почти се изсмя.

— Можете да разследвате Мургейз, но няма да я подлагате на разпит. Ще можете да я получите след като аз приключа с нея. — Което навярно щеше да отнеме известно време: да намери за заместник за Лъвския трон човек, който да разбира истинската му връзка с Чедата, както крал Ейрлон тук, нямаше да стане за два дни.

Асунава може би го разбра, а може би не. Отвори уста, но откъм отворената врата последва ахване. Там стоеше секретарят на Ниал — беше присвил очи и се мъчеше да разбере какво става.

— Тъжен ден, господин Балвер — каза Асунава с тъжен и твърд като желязо глас. — Изменникът Омерна посече нашия Лорд-капитан командир Педрон Ниал, Светлината дано освети душата му. — Ни на йота от истината; гърдите на Ниал вече не помръдваха, а убийството му наистина си беше чиста измяна. — Лорд-капитан Валда влезе твърде късно, за да го спаси, но успя да съсече Омерна в самите дълбини на греха му.

Човечето с птичите очи предизвика сърбеж по кожата на Валда.

— След като си тук, Балвер, можеш да свършиш нещо полезно. — Безполезни хора той не обичаше, а гърчавият писар беше повече от безполезен. — Съобщи на всеки лорд-капитан в Крепостта следното: че лорд-капитан командирът е мъртъв и че свиквам заседание на Съвета на Помазаните. — Първият му акт, след като го провъзгласяха за лорд-капитан командир, щеше да е да изрита това човече извън Крепостта, така да го изрита, че да подскочи два пъти, и да си избере секретар, чието лице няма се гърчи от нервни тикове. — Дали Омерна е бил купен от вещиците, или от Пророка, решен съм да подиря възмездие за Педрон Ниал.

— Както заповядате, милорд — отвърна Балвер сухо, с все така присвити устни. — Ще бъде както наредите. — Явно едва сега можа да се насили да погледне тялото на Ниал — и заотстъпва треперливо, без да поглежда към нищо друго.

— Изглежда, че в края на краищата ти ще бъдеш нашият следващ лорд-капитан командир — каза Асунава, след като Балвер излезе.

— Така изглежда — отвърна сухо Валда. До протегнатата ръка на Ниал лежеше тънко листче, от онези, които се използваха за изпращане на донесения по гълъби. Валда се наведе и го вдигна, след което въздъхна отвратено — листчето беше лежало в локва вино и мастилото се беше размазало.

— И Ръката ще получи Мургейз, след като повече не ви е нужна. — Изобщо не беше въпрос.

— Ще ви я връча лично. — Навярно щеше да се наложи да намери нещо, за да уталожи за известно време апетита на Асунава. Може би щеше да се наложи да си осигури и отзивчивостта на Мургейз. Валда хвърли ненужната листче върху тялото на Ниал. Старият вълк бе изгубил остротата на ума си и нервите си със старостта и сега единствено от него, Еамон Валда, зависеше да постави вещиците с техния Лъжедракон на колене.

Проснат по корем на билото на една от височините, Гавин гледаше към мястото на погрома. Думайски кладенци бяха на няколко мили, но въпреки това се виждаше пушекът от пламналите фургони. Какво се беше случило, след като той поведе онова, което можа да събере от Младоците по време на пробива, той не знаеше. Ал-Тор, изглежда, бе овладял положението, ал-Тор и онези мъже в черни куртки, които, изглежда, преливаха, надвивайки и Айез Седай, и айилците. Едва когато осъзна, че Сестрите отстъпват, той реши, че е крайно време да тръгне.

Съжали, че не беше убил ал-Тор. Заради майка си. Егвийн го отричаше, но нямаше доказателства. Заради сестра си. Ако Мин беше казала истината — трябваше да я принуди да напусне лагера с него, въпреки желанието й; толкова много неща в този ден трябваше да станат другояче — ако Мин беше права и Елейн наистина обичаше ал-Тор, то тогава тази ужасна съдба беше достатъчен повод да го убие. Може би айилците бяха връхлетели, за да му помогнат. Но се съмняваше.

С кисел смях, той пак надигна далекогледа. На една от каишките му със златни букви беше изписано: „От Мургейз, кралицата на Андор, на нейния любим син, Гавин. Ще бъдеш живият меч за своята сестра и за Андор.“ Думи, които сега горчаха.

Нямаше какво много да се види освен голата трева и малките, пръснати групи дървета. Вятърът продължаваше да духа силно, понесъл вълни прах. Тук-там леко помръдване сред гънките между плоските хълмове издаваше движещи се мъже. Сигурен беше, че са айилци. Твърде добре се сливаха с терена, за да са Младоци. Светлината дано дадеше да са се спасили повече от тези, които бе успял да поведе със себе си.

Беше глупак. Трябваше да убие ал-Тор; трябваше да го убие. Но не можеше. Не защото той бе Преродения Дракон, а защото бе обещал на Егвийн да не вдига ръка срещу ал-Тор. Тя бе напуснала Кайриен, като му бе оставила само едно писъмце, което той бе прочитал и препрочитал, докато хартията не започна да се къса по гънките, и нямаше да се изненада, ако се окажеше, че е отишла да помогне по някакъв начин на ал-Тор. Думата си не можеше да прекърши на две, не и към жената, която обичаше. Думата си пред нея — никога. Каквото и да му струваше. Надяваше се, че тя ще приеме компромиса, който беше направил със собствената си чест — не бе вдигнал ръка да му навреди, но не бе вдигнал ръка и да му помогне. Светлината дано дадеше тя никога да не го помоли и за това. Казваха, че от любовта мъжкият ум помръква, и той самият беше доказателство за това.

Изведнъж той притисна далекогледа към окото си — някаква жена препусна в галоп на висок черен кон на откритото. Не можа да различи лицето й, но никоя слугиня нямаше да носи рокля за езда. Значи поне една Айез Седай бе успяла да се спаси. Щом Сестри можеха да се измъкнат от този капан живи, значи и още Младоци щяха да успеят. И той може би щеше да успее да ги намери преди айилците да ги избият на малки групи. Но най-напред трябваше да предприеме нещо за тази Сестра. В много отношения можеше да мине и без нея, но да я остави така сама, да я порази навярно някоя сестра, без да я види, не можеше да си позволи. И тъкмо когато понечи да се изправи и да и махне, конят се препъна и падна и Сестрата прелетя през главата му.

Гавин изруга и после отново изруга, когато видя през далекогледа стрелата, щръкнала от черния хълбок на животното. Огледа припряно хълмовете и през зъбите му се процеди нова ругатня. Поне двайсетина забулени айилци се бяха изправили на едно било и се взираха към падналите кон и ездачката — бяха на по-малко от сто крачки от Айез Седай. Сестрата се изправи неуверено. Ако бе запазила разсъдъка си и можеше да приложи Силата, айилците нямаше да могат да й навредят — а ако не, можеше да се скрие от стрелите им зад падналия кон. И все пак той трябваше да направи нещо… Гавин се отдръпна пълзешком от билото, за да не го видят айилците, и се изпързаля надолу по склона, чак до хората си.

Беше повел на юг петстотин осемдесет и един Младоци, всички, които се бяха обучили достатъчно, за да могат да напуснат Тар Валон — но сега в дола го чакаха само двеста от тях, всички яхнали конете си. Преди бедствието да се стовари над Думайски кладенци, той беше сигурен, че има някакъв заговор, целящ той и Младоците да измрат и да не се върнат в Бялата кула. Защо той не разбираше, както не разбираше и дали това коварство произтича от Елайда, или от Галина, но до голяма степен то бе успяло, макар и не точно по начина, по който беше замислено. Нищо чудно, че щеше да предпочете да продължи без никаква Айез Седай, стига да имаше избор.

Той се спря до един млад ездач. Млад, каквито наистина бяха всички Младоци — повечето от тях се бръснеха по веднъж на три дни, а мнозина все още само се правеха, че имат нужда от бръснене — но Джисао носеше знака със сребърната кула на яката си, отличаваща го като ветеран от битката в деня, в който бе свалена Сюан Санче. Беше един от онези, които можеха да минат и без бръснача повечето утрини; тъмните му очи обаче сякаш бяха на мъж с тридесет години по-възрастен. А как изглеждаха собствените му очи, Гавин можеше само да се чуди.

— Джисао, имаме една Сестра, която трябва да измъкнем от…

Стотината айилци, затичали се по ниската височина на запад, се дръпнаха изненадани при вида на Младоците, но нито изненадата, нито превъзхождащият ги брой на Младоците ги задържаха дори за миг и те нападнаха. Но макар айилците да знаеха как да се бият с конници, Младоците също бързо бяха научили горчивия урок как да се бият с айилци — мудните ученици не оцеляваха за дълго в редиците им. Някои от тях носеха по-тънки пики, завършващи с една стъпка и половина стоманено острие, с напречен предпазител, пречещ на острието да прониква много дълбоко, и всички можеха да използват мечовете почти като майстори на меча. Така че сега влязоха в схватката по двама и по трима, като всеки пазеше гърба на другия — и държаха конете си така, че айилците да не могат да прережат сухожилията им. Само най-бързите айилци успяха да проникнат сред този кръг от бляскаща стомана. Обучените за война коне сами по себе си бяха оръжие — разбиваха черепи с копитата си, сграбчваха мъже със зъби и ги разтърсваха като псета, захапали плъхове. Конете цвилеха и се сражаваха, а мъжете пъшкаха от усилие, крещяха трескаво, обладани от беса на битката, с онова настървение, подсказващо, че още са живи и че са готови да доживеят до следващия изгрев дори да трябва да газят до кръста в кръв. Крещяха и убиваха, крещяха и гинеха.

Гавин обаче нямаше време нито да види всичко това, нито да слуша. Оказал се единственият спешен Младок, той привлече вниманието. Три фигури в кадин-сор се промушиха между конниците и се понесоха срещу него с насочени копия. Сигурно бяха решили, че е лесна плячка — трима срещу един. Това ги заблуди. Мечът му плавно напусна ножницата си и също така плавно се понесе от „Спускането на сокола“, през „Лозата, обгръщаща дъба“, към „Лунния изгрев над езерата“. На три пъти усети отката в китките си, когато острието срещна плът, и тримата забулени айилци един след друг рухнаха на земята. Това обаче, което му излезе насреща веднага след тях, се оказа по-друга работа.

Длъгнест тип, извисяващ се с повече от една педя над него. И се движеше като змия. Копието му бясно се развъртя, докато щитът му се понасяше напред и се накланяше светкавично, за да посрещне ударите на меча със сила, която Гавин усети в мишците си. „Танцът на горската яребица“ преля във „Въздушната гънка“, тя — във „Ветрилото на придворната дама“, но айилецът посрещна всичко това с цената само на една драскотина през ребрата, докато Гавин получи дълбок прорез в бедрото — само ловкото извъртане в последния миг го спаси.

Двамата закръжиха един срещу друг, забравили за всичко, което ставаше наоколо. Топла кръв бликна по крака на Гавин. Айилецът направи лъжливо движение, за да го извади от равновесие, после отново. Гавин затанцува от стойка в стойка, ту вдигнал меча високо над главата си, ту снишил го, с надеждата противникът му да се разкрие.

Накрая сляпата случайност реши изхода. Айилецът изненадващо залитна и Гавин мигом го прониза в сърцето — и чак после видя блъсналата се в противника му конска задница.

Някога щеше да изпита съжаление — израсъл беше с вярата, че когато двама мъже се бият, двубоят им трябва да протече честно и чисто. Но над половината година, изживяна в битки и единични схватки, го бе научила на разум. Той стъпи на гърдите на айилеца и с рязко дръпване измъкна острието. Съвсем не галантно, но бързо. В битка мудността бе равна на смърт.

Само че след като освободи меча си, се оказа, че вече не се налага да бърза. Около него лежаха мъже, Младоци и айилци. Някои стенеха, други бяха мъртви, а останалите живи айилци тичаха на изток, подгонени от двайсетина Младоци, включително неколцина, които вече трябваше да знаят достатъчно и да мислят с главите си.

— Стой! — извика той. Ако тези идиоти си позволяха да бъдат отцепени, айилците щяха да ги изпосекат като месо за кучета. — Прекрати гонитбата, казах! Спрете, да ви изгори дано! — Младоците с неохота дръпнаха юздите и спряха.

Джисао спря пръв. Острието на меча му беше почервеняло от кръв.

— Ама те бягат, милорд! — викна той.

Гавин хвана юздите на дорестия си жребец и се метна на седлото, без да си направи труд да прибере оръжието в ножницата. Нямаше време и да види кои са мъртви и кои ще оцелеят.

— Оставете ги. Трябва да спасим онази Сестра. Хал, задръж отряда си и се погрижете за ранените. И внимавайте с айилците — това, че умират, още не значи, че са се предали.

Схватката не беше продължила дълго, но предостатъчно, колкото и кратка да беше. Когато стигна до гребена на хълма, Гавин видя само мъртвия кон. Огледа околността с далекогледа, но от Сестрата нямаше и следа, нито от айилци или нещо друго живо. Единственото, което се движеше, бе вдигнатият от вятъра прах и някаква рокля на земята до коня — мяташе се при всеки порив на вятъра като жива. Жената бе изчезнала.

— Не може да е стигнала далече, дори да тича с всичка сила. Можем да я намерим, ако се развърнем.

— Ще я потърсим, след като се погрижим за ранените — отвърна твърдо Гавин. Нямаше да изостави хората си при толкова много бродещи наоколо айилци. Оставаха само още няколко часа до залез, а дотогава трябваше да вдигне укрепен стан на някое било. Сигурно щеше да е добре да намери някоя Сестра — все някой щеше да се наложи да обясни погрома пред Елайда и беше за предпочитане да го направи някоя Айез Седай, а не той.

Гавин въздъхна и подкара дорестия жребец надолу, за да види каква цена е платил този път на касапина. Това беше първият му урок като воин — че винаги трябва да плащаш на касапина. Имаше чувството, че скоро сметките ще станат още по-големи. Пред това, което предстоеше, светът скоро щеше да забрави за Думайски кладенци.