Корона от мечове

ГЛАВА 25Капан за ума

Могедиен не искаше да сънува повече съня, но това, че искаше да се събуди, че искаше да запищи, не й помогна.

Сънят я държеше по-здраво от окови. Началото премина набързо, скицирано и смътно. Никаква милост, съвсем скоро щеше да преживее всичко останало.

Едва разпозна жената, влязла в шатрата, където я държаха като пленничка. Халима, секретарка на една от онези глупачки, които се наричаха Айез Седай. Глупачки, но я държаха здраво с помощта на обръча от сребрист метал около врата й, държаха я и я принуждаваха да им се покорява. Бърз тласък напред, въпреки че се молеше да продължи бавно. Жената преля, за да осигури светлина, и Могедиен видя само светлината. Трябваше да е сайдин — сред живите само Избраните знаеха как да източват от Вярната сила — Силата, идеща от Тъмния — и малцина от тях бяха толкова глупави, че да посягат към нея освен в мигове на въпиеща нужда — но това беше невъзможно! Бързо замъгляване и тласък напред. Жената назова себе си Аран-гар и нарече Могедиен по име, извести я, че е призвана да се яви в Ямата на ориста, и махна нашийника ай-дам, потръпвайки от болка, каквато никоя жена не можеше да понесе. Отново — колко ли пъти вече го беше правила? — отново Могедиен запреде потоци и отвори малък Портал сред шатрата. Плъзна се, за да си даде време да помисли сред безбрежната тъма, но скоро след като стъпи на своята платформа, приличаща на малка, затворена отвсякъде мраморна тераса с удобен стол по средата, се озова на черните склонове на Шайол Гул, вечно загърнат в здрач, където от отверстия и тунели в скалите се издигаше пара и пушек на гъсти сиви валма, и мърдраалът пристъпи към нея в мъртвешки черното си облекло, подобен на мъж, но с лице бяло като личинка и безоко, и по-висок, по-едър от всеки друг Получовек. Съществото я изгледа надменно, изрече странното си име и й нареди да тръгне след него. Един мърдраал не можеше да се държи така с Избраните. Сега тя запищя на съня си да продължи по-бързо, така че да се замъгли, да стане неузнаваем, непонятен, но ето, докато следваше Шайдар Харан в устието на Ямата на ориста, ето че сега всичко продължи в съвсем нормалния си ход и изглеждаше по-истинско, отколкото Тел-айеран-риод или реалния свят.

Сълзи потекоха от очите на Могедиен по вече лъсналите й от плач бузи. Тя се загърчи на тясната си твърда постелка и замята отчаяно ръце и крака в напразно усилие да се събуди. Вече не съзнаваше, че сънува — всичко изглеждаше съвсем истинско, но спомените си стояха дълбоко в ума й и в тези дълбини инстинктът й запищя и задращи, търсейки изход и спасение.

Твърде познат й беше спускащият се надолу тунел с каменните ножове по тавана, надвиснали като чудовищни зъби, стените, сияещи с бледа светлина. Много пъти бе предприемала това пътуване надолу от деня, в който за първи път бе дошла да изрази почитта си към Великия властелини да му врече душата си, но никога както сега, никога след такъв провал, съзнаван в цялата му величина. Винаги досега бе успявала да прикрие провалите си дори от Великия властелин. Тук можеше да се случат неща, невъзможни никъде другаде.

Тя се сепна, когато един от каменните зъби се отри в косата й, но се съвзе бързо и се окопити колкото можеше. Тези шипове и остриета все така лесно отваряха път на странния, твърде висок мърдраал, но макар съществото да не надвишаваше с повече от една глава и рамене, тя бе принудена да извива глава покрай острите върхове. Тук реалността бе като глина в ръцете на Великия властелин и той често изразяваше по този начин недоволството си. Каменен зъб се заби в рамото й и тя се приведе ниско, за да отбегне друг. В тунела вече нямаше достатъчно височина за нея, за да може да продължи да върви изправена. Тя се приведе още по-ниско и заситни прегърбена по петите на мърдраала. Съществото крачеше равномерно, но колкото и бързо да подтичваше, превита на две, разстоянието между него и нея не се смаляваше. Таванът се сниши още повече, със зъбите на Великия властелин, щръкнали надолу да разкъсат изменници и глупци, и Могедиен се смъкна на ръце и колене, запълзя, после се смъкна още и още, и продължи пълзенето си на лакти и колене. Светлина заблещука и запримигва в тунела, нахлуваща от входа към самата Яма, и Могедиен запълзя по корем, задърпа се напред и напред с ръце, забута с крака. Каменни резци се заравяха в плътта й, деряха дрехата й. Задъхана, тя издращи последното разстояние под звуците на разпарящата се вълна.

Погледна назад и потръпна от ужас. На мястото на устието на тунела бе изникнала гладка каменна стена. Навярно Великия властелин бе преценил безукорно времето и ако се беше забавила малко повече…

Издатината, на която лежеше, се протягаше над прошарено с черни петна червено езеро от разтопен камък, сред което пламъци, високи един човешки бой, танцуваха, чезнеха и се издигаха отново. Над главата й открита кухина се издигаше към небе, в което препускаха подивели облаци, нашарени с червени, жълти и черни жилки, самите те сякаш яхнали ветровете на времето. Не беше забуленото с тъмни облаци небе, което се виждаше отвън над Шайол Гул. Но всичко това не задържа погледа й и не просто защото го беше виждала много пъти. Въртела към онова място, където бе затворен Великия властелин, тук не беше по-близо, отколкото навсякъде другаде по света, но тук тя можеше да го усети, тук тя можеше да се окъпе в славата на Великия властелин. Вярната сила тук се плискаше наоколо и с такава мощ, че ако се опиташе да прелее, тя щеше да я изпепели.

Тя понечи да се изправи на колене и изведнъж нещо я удари между раменете, прикова я безжалостно към каменната издатина и изкара въздуха от дробовете й. Зашеметена, тя се помъчи да си поеме дъх и извъртя глава. Мърдраалът стоеше изправен зад нея, здраво притиснал гърба й с ботуша си. Тя почти прегърна сайдар, въпреки че преливането тук без изрично позволение бе равносилно на смърт. Нахалството горе на склоновете беше едно, но това!

— Знаеш ли коя съм? — настоя тя. — Аз съм Могедиен! — Безокият я изгледа така, сякаш беше някакво насекомо; тя често бе виждала мърдраали да гледат по същия начин простосмъртни човешки същества.

МОГЕДИЕН. Този глас вътре в главата й заличи всякаква мисъл за мърдраала; почти заличи всякаква мисъл изобщо. В сравнение с това всяка най-дълбока прегръдка на човешка любов бе като капка вода до океана. КОЛКО ДЪЛБОК Е ПРОВАЛЪТ ТИ, МОГЕДИЕН? ИЗБРАНИТЕ ВИНАГИ СА НАЙ-СИЛНИТЕ, НО ТИ ПОЗВОЛИ ДА ТЕ ПЛЕНЯТ. ТИ УЧИ ОНЕЗИ, КОИТО ЩЕ МИ СЕ ОПЪЛЧАТ, МОГЕДИЕН.

Миглите й запърхаха, докато се мъчеше да възвърне разсъдъка си.

— Велики властелине, научих ги само на дребни неща и се съпротивлявах, доколкото можех. Учих ги уж как да могат да разпознаят мъжко преливане. — Успя дори да се изсмее. — Упражняването им причинява такова главоболие, че след това не могат да преливат с часове. — Тишина. Може би така бе по-добре. Това те се бяха отказали да го учат дълго преди освобождаването й, но не беше нужно Великия властелин да го знае. — Велики властелине, знаеш как съм ти служила. Служа ти в сенките и твоите врагове никога не усещат ухапването ми преди отровата да е подействала. — Не посмя чак да му каже, че едва ли не се бе оставила да я пленят нарочно, за да ги прояде отвътре, но можеше поне да го намекне. — Велики властелине, ти знаеш колко много твои врагове унищожих през Войната на Силата. От сенките, невидима, или ако ме видеха, ме пренебрегваха, защото им се струваше, че изобщо не мога да бъда заплаха. — Тишина. И след това…

МОИТЕ ИЗБРАНИ СА ВИНАГИ НАЙ-СИЛНИТЕ. РАЗДВИЖВАМ РЪКАТА СИ.

Този глас, отекващ в черепа й, разтопи костите й и ги превърна във вряща мед, а мозъка й — в пламък. Мърдраалът бе хванал брадичката й в шепа и надигаше главата й нагоре, докато взорът й не се изчисти достатъчно, за да види ножа в другата му ръка. Всичките й мечти и въжделения щяха да свършат тук — с прерязано гърло, а тялото й щеше да отиде за храна на тролоците. Навярно Шайдар Харан щеше да остави избрана мръвка за себе си. Навярно…

Не! Тя знаеше, че ще умре, но този мърдраал нямаше да изяде и трошица от нея! Тя се пресегна да прегърне сайдар и очите й се оцъклиха. Нямаше нищо. Нищо! Все едно че беше отрязана! Знаеше, че не е… казваха, че откъсването носи най-голямата болка, която някой би могъл да изпита, по-силна дори от смъртната, но…

В тези няколко мига на шемет мърдраалът насила разтвори устата й, ножът изстърга покрай езика й, после се вряза през ухото й. И когато се изправи — кръв и слюнка се стичаха по острието — тя разбра какво прави още преди да й покаже нещо, което приличаше на малка, крехка клетчица, направена от златна жичка и кристал. Някои неща можеха да се направят само тук и някои от тях — само на онези, които можеха да преливат, а тя самата бе водила много мъже и жени тук единствено за тази цел.

— Не — ахна тя задъхано. Очите й не можеха да се откъснат от кур’сувра. — Не! Не и на мен! НЕ И НА МЕН!

Без да й обръща внимание, Шайдар Харан остърга кур’сувра с ножа. Кристалът стана млечночервен. С леко махване на китката съществото подхвърли „капана на ума“ над езерото от разтопен камък. Клетката от злато и кристал полетя в дъга във въздуха и изведнъж се спря и се понесе към самото петно, където сякаш се намираше Въртела, мястото, където Шарката бе най-изтъняла.

Могедиен забрави за мърдраала и простря ръце към Въртела.

— Милост, велики властелине! — Никога не бе забелязвала Великия властелин на Мрака да проявява каквато и да било милост, но дори да беше окована в клетка с побеснели вълци или със сменящ кожата си дарат, пак щеше да моли за същото. При някои обстоятелства човек е способен да моли дори за невъзможното. Кур’сувра увисна във въздуха и бавно се завъртя над скачащите долу пламъци. — Служих ти с цяло сърце, велики властелине. Моля те за милост. Моля те! МИИЛООСТ!

ВСЕ ОЩЕ МОЖЕШ ДА МИ СЛУЖИШ.

Гласът я хвърли в невъобразим екстаз, но в същия миг проблясващият капан на ума изведнъж засия като самото слънце и посред неописуемия възторг тя позна болката, сякаш сама бе въвлечена в недрата на пламтящото езеро. Екстаз и болка се смесиха и тя зави, затресе се като полудяла твар, затресе се в безкрайна болка, безкрайна, отвъд всички Векове, след която не остана нищо освен агония и нищожната милост на мрака я погълна.

Могедиен се размърда върху постелката. „Не повече. Моля те!“

Едва разпозна жената, влязла в шатрата, където я държаха като пленничка.

„Моля те“ — изкрещя тя от дълбините на ума си.

Жената преля, за да осигури светлина, и Могедиен видя само светлината.

Дълбоко в съня си тя се загърчи, разтресе се от глава до пети. Моля те!

Жената назова себе си Аран-гар и нарече Могедиен по име, извести я, че е призвана да се яви в Ямата на ориста, и…

— Събуди се, жено — изрече глас като ронеща се изгнила кост и очите на Могедиен се отвориха. Почти й се дощя сънят да се върне.

Никаква врата или прозорец не прекъсваше безликите стени на малкия й затвор и нямаше никакви светещи топки, нито светилници дори, но светлина струеше отвсякъде. Не знаеше от колко дни е тук, знаеше само, че някаква безвкусна храна се появява на неравни интервали, че единственото ведро, предназначено за тоалет, се изпразваше на още по-неравни интервали и че, кой знае как, й беше оставен сапун и друго ведро с благоуханна вода, за да се почисти. Не беше сигурна дали това е проява на милост, или не; благодарността, че вижда ведро с вода, само й напомни колко ниско е паднала. Сега Шайдар Харан беше в килията с нея.

Тя бързо се изтърколи от постелката, коленичи и опря лице в каменния под. Винаги беше правила всичко, което е нужно, за да оцелее, а мърдраалът твърде охотно се бе постарал да я научи какво е необходимо.

— Срещам те с жар да ти се покоря, Миа’кова. — Слетите в едно две думи на титлата опариха езика й. — „Онзи, който ме притежава“ означаваше тази титла, или просто „Моят притежател“. Странния щит, който Шайдар Харан бе използвал над нея — мърдраалите не можеха, но тази твар го можеше — този щит сякаш го нямаше, но тя дори не помисли да прелее. Вярната сила й беше отказана, разбира се — от нея можеше да се привлече само с благословията на Великия властелин — но Изворът я мамеше, макар сиянието му съвсем на ръба на взора й да бе някак странно. Не си го помисли дори. Всеки път, когато мърдраалът идваше да я посети, й показваше онази златна клетчица — Капана на ума й. Всяко преливане близо до собствената ти кур’сувра беше изключително болезнено, и колкото по-близо си, толкова по-нетърпима беше болката; от толкова близо тя едва ли щеше да преживее дори едно най-просто докосване до Извора. И това бе една от най-малките опасности, свързани с капана на ума.

Шайдар Харан се изкиска — като стържене на суха, напукана кожа. Това беше другата отлика на този мърдраал. Далеч по-жестоки от тролоците, които бяха просто жадни за кръв, мърдраалите проявяваха своята жестокост хладнокръвно и съвсем безстрастно. Шайдар Харан обаче бе способен да проявява и насмешка. Засега тя се чувстваше щастлива, че й се е разминало само с подутини по тялото. Повечето жени вече щяха да са на ръба на лудостта, ако не и оттатък.

— И гориш от желание да се подчиниш? — попита хриптящият, стържещ глас.

— Да, горя от желание да се подчиня, Миа’кова. — Всичко, което беше нужно, за да оцелее. Но въпреки това ахна, когато студените пръсти изведнъж се впримчиха в косата й. Тя сама се затътри на колене, доколкото й беше възможно, но въпреки това я повлякоха. Този път поне стъпалата й останаха на пода. Мърдраалът я огледа безизразно. Тя с усилие се сдържа да не трепне или да изпищи. Или просто да посегне към сайдар и всичко да се свърши.

— Затвори си очите — каза й той — и ги дръж затворени, когато не ти се каже да ги отвориш.

Могедиен затвори очи. Един от уроците, които бе усвоила от Шайдар Харан, бе моментално подчинение. Освен това със затворени очи можеше да си представи, че е някъде другаде.

Ръката в косата й рязко я тласна напред и тя неволно изпищя. Мърдраалът искаше да я блъсне в стената. Тя изпъна ръце напред да се предпази и залитна поне десет стъпки напред… но килията й нямаше десет стъпки от едната стена до другата. Пушек! Да, подушваше пушек. Но въпреки това задържа клепките си здраво стиснати. Смяташе да се отърве с не повече от няколко отока, и колкото по-малко бяха, толкова по-добре.

— Вече можеш да погледнеш — каза нечий дълбок глас.

И тя го направи — много предпазливо. Говорещият се оказа висок широкоплещест млад мъж с черни ботуши и панталони, със свободно падаща бяла риза, незавързана на гърдите. Гледаше я втренчено с изумително сините си очи. Седеше в дълбоко тапицирана кресло пред мраморна камина, в която по дебелите трупи танцуваха пламъци. Намираха се в облицована с дърво стая, която можеше да принадлежи на богат търговец или на някой среден благородник. Мебелите бяха гравирани, но с малко позлата, постелките по пода бяха на червени и златни арабески. Сигурно беше някъде наблизо до Шайол Гул — не приличаше да е Тел-айеран-риод, единствената друга възможност. Тя се огледа припряно и вдиша дълбоко. Здравите стеги куанде бяха свалени от гърдите и мърдраала го нямаше.

— Приятно ли прекара във вакуолата?

Сякаш ледени пръсти бръкнаха в черепа на Могедиен. Тя не беше нито изследовател, нито творец, но знаеше тази дума. Дори не си и помисли да попита как един млад мъж от това време може да я знае. Понякога в Шарката изникваха мехури, въпреки че някои като Месаана щяха да кажат, че това обяснение е твърде просто. Във вакуолите можеше да се проникне, стига човек да знаеше как, и с тях да се борави както с всичко останало в света — изследователите нерядко бяха извършвали велики изпитания във вакуоли, поне доколкото смътно си спомняше тя — но всъщност те се намираха извън самата Шарка и понякога или се затваряха невъзвратимо, или се пукваха и отнасяха всичко в небитието. Дори Месаана не можеше да каже точно какво става тогава… освен че в този момент всичко, попаднало в тях, изчезва завинаги.

— Колко време? — Изненада се, че гласът й прозвуча толкова ясно. Младият мъж все така си седеше в креслото си и показваше белите си зъби. — Колко време, казах? Или не знаеш?

— Видях, че се появи… — Той замълча, вдигна един сребърен бокал от масата до себе си, усмихна се и отпи. — Появи се по-миналата нощ.

Тя не успя да скрие въздишката си на облекчение. Единствената причина някой да се реши да влезе във вакуола беше това, че във вакуолите времето течеше различно — понякога по-бавно, друг път — по-бързо. Понякога много по-бързо. Нямаше никак да се изненада, ако разбереше, че Великия властелин всъщност я е държал затворена сто години, или хиляда, за да се появи в един свят, който вече е станал негов, и да я накара да преживява, хранейки се с мърша, докато другите Избрани вече стоят на върха. Тя все още бе една от Избраните, поне в собствената си представа. Поне докато Великия властелин сам не кажеше, че не е. Никога не беше чувала някой да се е освобождавал, след като му се постави капана на ума, но тя щеше да намери начин. Винаги се намираше начин за предпазливите, пропадаха само тези, които смятаха предпазливостта за страхливост. Тя сама беше отвеждала неколцина от тъй наречената порода на „храбреците“ в Шайол Гул, за да им бъде заложен кур-сувра.

Изведнъж й хрумна, че този младеж пред нея знае твърде много за обикновен Приятел на Мрака, особено за човек на не много повече от двадесет години. И я гледаше прекалено нахално. Грендал сигурно с радост щеше да го вземе, стига той да притежаваше някаква власт. Единствено прекалено волевата му брадичка пречеше да бъде наречен красавец. Могедиен никога не бе виждала толкова сини очи. Високомерното му нахалство, пресният спомен за онова, което бе принудена да изтърпи от Шайдар Харан, плюс Извора, който я зовеше, и това, че мърдраала го нямаше — всичко това я накара да даде един суров урок на този млад Приятел на Мрака. Това, че дрехите й бяха толкова зацапани и в такъв окаян вид, само усили желанието й; самата тя ухаеше леко на благовонната вода, с която се беше умила, но нямаше как да почисти грубата вълнена рокля, с която бе избягала от Егвийн ал-Вийр. Благоразумието надделя — нали тази стая трябваше да се намира някъде близо до Шайол Гул.

— Как се казваш? — попита тя. — Имаш ли някаква престава с кого говориш?

— Да, Могедиен. Можеш да ме наричаш Моридин.

Могедиен ахна. И не заради името — всеки глупак можеше да се нарече „Смърт“. Но едно черно петънце едва видимо пробяга през едното невероятно синьо око и после през другото, по същата линия. Този Моридин се беше потапял в стихията на Вярната сила, и то не веднъж, а много повече пъти. Тя знаеше, че някои мъже, можещи да преливат, оцеляваха в това време, но не беше очаквала Великия властелин да удостои някого от тях точно с тази чест. Чест, в която се криеше уловка — нещо, известно на всички Избрани. С течение на времето към Вярната сила се привиква много по-силно, отколкото към Единствената сила; силната воля можеше да сдържа желанието да се привлича все повече и повече, но тя не вярваше, че може да съществува достатъчно силна воля, която да устои на Вярната сила, не и след като саа се появеше в очите ти. Крайната цена бе по-различна, но не по-малко ужасна.

— Дарен си с по-голяма отлика, отколкото сам би могъл да проумееш — каза му тя. Сякаш мръсната й дрипава рокля бе скроена от най-финия стрейд, тя се разположи в креслото срещу него. — Предложи ми малко от това вино и ще ти кажа. Само двадесет и девет други са били удостоявани…

За нейно изумление младият мъж се засмя.

— Грешиш, Могедиен. Ти все още служиш на Великия властелин, но съвсем не както преди. Времето да играеш своите игри отмина. Ако не бе успяла случайно да свършиш нещо добро, щеше отдавна да си мъртва.

— Аз съм една от Избраните, момче — каза тя и гневът й припламна зад тънката обвивка на предпазливостта. Тя се изправи и застана срещу него с могъществото на цялото познание на един Век, пред който неговият не се отличаваше много от времената на колибите от спечена пръст. С всичко от това познание, което притежаваше самата тя, а в някои области, засягащи Единствената сила, никой не я надминаваше. За малко щеше да прегърне сайдар, без значение колко близо бе Шайол Гул. — Майка ти навярно е използвала името ми, за да те плаши, и то не чак толкова отдавна, но ти знаеш, че и големи мъже, които биха могли да те разкъсат като дрипа, се изпотяват, когато го чуят. Внимавай какво говориш пред мен!

Той бръкна в пазвата си и езикът й залепна на небцето. Очите й се приковаха в малката клетчица от златна жичка и кървавочервен кристал, която той измъкна оттам. Смътно й се стори, че вижда и втора, но очите й не можеха да се откъснат от нейната. Нямаше съмнение, че е нейната. Той погали малката кутийка с палец и тя усети ласката по кората на мозъка си, по душата си. Да се счупи един капан на ума не изискваше много повече сила от тази, която той прилагаше. Тя можеше да е на другия край на света или някъде още по-далече, и това нямаше да има никакво значение. Онази част от нея, която беше самата тя, щеше да се отдели; тя щеше да продължава да вижда с очите си и да чува с ушите си, да усеща вкуса на онова, което се опреше до езика й, и допира на онова, което я докоснеше, но щеше да бъде безпомощна като бездушно сечиво, абсолютно подвластно на човека, който държи нейния кур’сувра. Капанът на ума бе точно това, което предполагаше името му. Тя усети как кръвта се отцеди от лицето й.

— Сега разбираш ли? — каза той. — Ти ще продължиш да служиш на Великия властелин, но отсега нататък ще го правиш така, както аз ти кажа.

— Разбирам, Миа’кова — отвърна тя без колебание.

Той отново се разсмя с дълбок и мощен смях, пълен с подигравка, и прибра капана на ума под ризата си.

— Чак от това няма нужда, след като вече научи урока си. Аз ще те наричам Могедиен, а ти мен — Моридин. Ти все още си една от Избраните. Кой друг би могъл да те замести?

— Да. Разбира се, Моридин — отвърна тя беззвучно. Каквото и да й твърдеше той, беше разбрала, че я притежава.