Корона от мечове

ГЛАВА 5Счупената корона

Колкото и широки, и високи да бяха коридорите, изглеждаха тесни и сумрачни, въпреки високите позлатени светилници, запалени навсякъде, където не можеше да проникне дневният светлик. По стените висяха гоблени, изобразяващи сцени на лов и битка, в които хората и животните бяха подредени по-изрядно, отколкото можеше да е на живо. Тук-там се мяркаха ниши с купи и вази и по някоя статуетка от злато, сребро или алабастър, но дори статуетките сякаш изтъкваха, че скулпторите са се постарали да заличат всякакви кривини.

Звукът от стъпките им отекваше в тих марш, вещаещ заплаха, и Перин не мислеше, че го долавят само неговите уши. Лоиал тръпнеше на всяка стъпка и надничаше на всеки ъгъл, сякаш се чудеше какво ли може да изскочи насреща им. Мин се беше вдървила и пристъпваше предпазливо, хвърляйки печални гримаси към Ранд — тя като че ли полагаше усилие да не се прилепи съвсем до него и не изглеждаше много доволна от това. Младите кайриенци бяха тръгнали надути като петли, но нахалството им бързо се стопи в тези смълчани коридори. Дори Девите го усетиха — Сюлин май беше единствената, чиято ръка не се вдигаше неволно от време на време към булото, полегнало на гърдите й.

Слуги естествено се мяркаха навсякъде — пребледнели мъже и жени с изпити лица, в тъмни палта и рокли с Изгряващото слънце на лявата гръд и ръкави, нашарени с цветовете на Колавер. Някои зяпваха, разпознали Ранд, други падаха на колене и свеждаха глави. Повечето продължаваха по задачите си, след като се спираха за кратък поклон. Просто като във всеки кралски двор. Отдай подобаващата се почит на тези, които са над теб, които и да са; подчини им се и не обръщай внимание на това, което правят, и може би няма да се окажеш замесен. Начин на мислене, който караше Перин да стиска зъби. Никои не биваше да живее по този начин.

Двама пазачи в ливреи с цветовете на Колавер, застанали пред позлатените врати на Великата зала на Слънцето, се навъсиха при появата на Девите — а може би на младите кайриенци. По-възрастните обикновено гледаха накриво младежите, които се държаха като айилци. Много родители се опитваха да сложат край на това безобразие — заповядваха строго на синовете или дъщерите си да се откажат, пращаха охранници и слуги да гонят чужди синове и дъщери като най-обикновени вагабонти и уличници. Перин нямаше да се изненада, ако пазачите наклоняха позлатените си жезли да спрат Селанде и приятелите и да минат през отворените крила, въпреки знатните им родове, както и Девите. Малцина кайриенци вече смееха да наричат айилците „диваци“, не и когато можеха да ги чуят, но повечето си го мислеха. Пазачите се стегнаха, поеха дълбоко дъх… и видяха Ранд зад Девите. Очите им само дето не изскочиха. Всеки погледна крадешком към другия, след което и двамата се смъкнаха на колене. Единият заби поглед в пода, другият стисна очи и Перин го чу как зашепна тиха молитва.

— Значи ме обичат — промърмори тихо Ранд. Сякаш не беше на себе си. Мин го докосна по рамото. Лицето й бе измъчено. Ранд я потупа по ръката, без да я поглежда, и странно защо това сякаш я нарани още повече.

Великата зала на Слънцето беше неимоверно голяма, с ъглест сводест таван на цели петдесет стъпки височина в най-високата си част и с огромни златни светилници, провесени на позлатени вериги, толкова дебели, че можеха да издърпат портите на крепост. И не само че беше голяма, но и беше пълна с хора, стълпени сред масивните квадратни колони от тъмносин мрамор с черни жилки, възправящи се в два реда от двете страни на празния проход в средата. Хората отзад първи забелязаха новодошлите и всички ги зяпнаха с любопитство. Напрегнато. Няколкото жени в дъното на залата носеха рокли за езда и лицата им бяха кораби като на мъже, със също толкова студени погледи.

„Ловци на Рога“ — помисли си Перин. Добрайн беше казал, че всеки благородник, който можел да дойде тук, нямало да изпусне церемонията, а повечето ловци бяха от знатен род или поне претендираха за това. Независимо дали познаха Ранд, или не, те явно надушиха нещо и ръцете им запосягаха към мечовете и кинжалите, които обаче не бяха с тях за тази тържествена вечер. Повечето Ловци търсеха предимно приключения и място в идните сказания, отколкото самия Рог на Валийр, и макар и да не познаваха Преродения Дракон, можеха да разпознаят опасността, щом я видят.

Останалите гости във Великата зала бяха по-малко настроени за опасности или по-скоро, повече бяха склонни към интриги и заговори, отколкото към открит риск. Перин се оказа третият, закрачил по дългия централен проход, следвайки Ранд, преди ахканията да отекнат из залата като внезапен полъх на вятъра. Всички събрали се тук благородници познаваха Перин, познаваха и Добрайн и дори Хавиен и Мин, но най-важното — познаваха Ранд. Вълна смутени възклицания се люшна из огромната зала. С опулени очи, зяпнали, всички се вдървиха така, че Перин почти си помисли да не би ашаманите да са овързали и тях, както стражите пред палата. Залата беше цяло море от всевъзможни парфюми, носещи се над подводните течения от възсолена пот, но през всичко това се процеждаше треперливият мирис на страха.

Цялото му внимание обаче беше приковано в отсрещния край на Залата, в тъмносиния мраморен подиум, където стоеше Слънчевият трон, сияещ в пълно съответствие на великолепието на името си, с вълнистите лъчи на Изгряващото слънце високо над огромния му гръб. Колавер бавно се надигна и се загледа към прохода високо над главата на Ранд. По почти черната й рокля нямаше и една ивица да означи благородния й сан, но внушителната маса къдрици, издигаща се над главата й, изглежда, беше нагласена специално около короната, която носеше — Изгряващото слънце от злато и жълти скъпоценни камъни. Седем млади жени стояха отстрани на Слънчевия трон — всичките в изящни рокли с тъмни корсажи, с пищни дантели високо до брадичките и с поли с прави черти в жълтото и червеното цветовете на Колавер. Изглежда, модата на Кайриен не засягаше кралицата и нейните придворни.

Едва доловимо движение зад самия трон издаде присъствието на осма жена, скрита, но Перин не го интересуваше нито Колавер, нито никоя друга освен жената плътно вдясно от нея. Файле. Очите й се приковаха в него като тъмни мокри луни, но нито една черта по хладно изящното й лице не трепна. Напротив, лицето й дори се стегна още повече. Носът му се напрегна да долови мириса й, но миризмите наоколо бяха твърде силни, както и страхът. Тя трябваше да има причина да е там, на този подиум, основателна причина. Не можеше да няма.

Ранд докосна Сюлин по ръкава и каза:

— Изчакайте тук.

Тя се навъси — белегът на загрубялото й лице побеля като косата й — изгледа го и кимна с видима неохота. Свободната й ръка все пак се размърда и нова вълна на смутени ахкания премина през залата, когато Девите вдигнаха булата си. Беше почти за смях — осемте мъже в черните куртки, които се стараеха да държат под око всичко и всички, най-вероятно можеха да избият всекиго преди която и да било Дева да успее да вдигне копието си, но никой не знаеше нито кои са те, нито какво са. Никой не им беше обърнал особено внимание — просто мъже с мечове в ножниците. Всички бяха зяпнали само в Девите. И в Ранд. Не виждаха ли, че по нито един от тези мъже нямаше и капчица пот, също като по Ранд? Самият Перин се чувстваше като в потилня.

Ранд подмина Девите — Мин все така бе плътно до рамото му, — последван веднага първо от Перин, а след това от Добрайн и Хавиен. И от Ейрам, как иначе — като сянка на Перин. Ранд ги изгледа един по един, като бавно кимаше. Най-дълго изгледа Перин и най-много се забави преди да кимне. Лицата на сивокосия кайриенец и младия майенец вещаеха гибел. Перин не знаеше как изглежда неговото, но беше стиснал здраво челюстите си. Никой не можеше да навреди на Файле, каквото и да беше направила, без значение защо го бе направила.

Стъпките им отекнаха силно сред възцарилото се мълчание, докато крачеха по огромната златна мозайка с Изгряващото слънце, вградена в тъмносините плочки на пода. Стиснала нервно полите си, Колавер облиза устни и очите й зашариха между Ранд и разтворените зад него врати.

— За Айез Седай ли гледаш? — попита високо Ранд и се усмихна мрачно. — Пратих ги в айилския стан. Ако айилците не могат да ги научат на добро поведение, никой няма да може. — Из залата се надигна слисано мърморене и заглъхна накъсано. Страхът стана дори по-силен от парфюмите в носа на Перин.

Колавер се сепна.

— Защо трябва да… — Тя си пое дълбоко дъх да се съвземе и да върне достойнството си. Повече от чаровна жена на средна възраст, с тук-там посребрели кичури в черната коса, Колавер имаше царствена осанка, нямаща нищо общо с короната й. Родена беше да властва, да царува, според нея самата. А очите й, претеглящи и оценяващи, издаваха остър и ясен ум. — Милорд Дракон — каза тя и се сведе в толкова дълбок, че чак неуместен реверанс — приветствам ви със завръщането ви. Кайриен ви приветства със завръщането ви. — Изрече го по такъв начин, че сякаш се повтори. Все едно че тя и Кайриен бяха едно и също.

Ранд бавно се изкачи по стъпалата на подиума. Мин понечи да тръгне след него, но се отказа и скръсти ръце. Перин го последва, за да е по-близо до Файле, но само донякъде. Спря го погледът й. Поглед, който опипваше всичко, също като очите на Колавер. Прикован в него, както и в Ранд. Перин съжали, че не може да я подуши. Не за да се опита да разбере какво и защо, а просто заради мириса й. Вълната от парфюми и боязън беше твърде силна. Защо не проговореше? Защо не дойдеше при него? Или да се усмихне? Една усмивка само.

Колавер се вкочани, но нищо повече. Главата й едва стигаше до гърдите на Ранд, но прибраната й на кула коса я правеше висока почти колкото него. Той плъзна очи от нея към подредилите се от двете страни на трона жени. Май се спря малко по-дълго на Файле, но Перин не беше сигурен в това.

Ранд сложи ръка на една от тежките облегалки на Слънчевия трон и каза безстрастно:

— Знаеш, че съм решил да дам това на Елейн Траканд.

— Милорд Дракон — отвърна гладко Колавер, — Кайриен стоя твърде дълго без владетел. Кайриенски владетел. Вие сам казахте, че не проявявате интерес към Слънчевия трон за вас самия. Елейн Траканд щеше да има известно право за претенции — Лекият й бърз жест отхвърли въпросните претенции, — стига да беше жива. Но според слуховете тя е мъртва, също както майка й. — Опасни думи. Твърде много слухове твърдяха, че Ранд е убил както майката, така и дъщерята. Колавер не беше от страхливите.

— Елейн е жива. — Думите на Ранд все още звучаха плоско като рендосана талпа, но очите му пламнаха. Перин не можеше да надуши миризмата му повече от тази на Файле, но не му беше нужен носът, за да разбере, че тук, направо пред очите му, има едва удържан гняв. — Тя ще получи короните и на Андор, и на Кайриен.

— Милорд Дракон, стореното не може да се върне. Ако нещо ви е оскърбило…

Въпреки всичкото й достойнство и куража й, Колавер не можа да се сдържи да не трепне, щом Ранд посегна и хвана Слънчевата корона. Чу се силен пукот на скършен метал и короната се огъна, почти без да развали кулата от къдрици, след което се измъкна от главата й, и бавно се изправи. Няколко жълти брилянта изхвръкнаха от гнездата си и паднаха на плочите. Той вдигна високо изправената метална дъга, след което тя бавно се огъна назад докато краищата й се срещнат, и… Навярно ашаманите можеха да видят какво става, но за Перин само допреди миг короната беше счупена, а в следващия миг — отново си стана цяла. Никой сред благородниците не издаде и звук, не се чу дори шаване на ботуши; Перин си помисли, че може би ги е страх да помръднат. А за носа му яркият мирис на ужас вече бе станал по-силен от всичко. Ярък и вече не потръпваше, а се гърчеше в спазми.

— Стореното — тихо каза Ранд — може да се развали.

Лицето на Колавер се обезкръви. Няколкото къдрици, измъкнали се от прическата й, я правеха да изглежда подивяла и готова на всичко. Тя преглътна и отвори уста на два пъти, преди да успее да проговори.

— Милорд Дракон… — Прошепна го без дъх, но след като продължи, гласът й поукрепна. Нервен и на ръба на отчаянието. Сякаш бе забравила за присъствието на всички други. — Спазвах законите, които вие наложихте, продължих вашата политика. Дори онези, които противоречат на древните закони на Кайриен, които са противни на традицията. — Сигурно имаше предвид законите, позволяващи на един благородник да убие селяк или занаятчия и да му се размине. — Милорд Дракон, Слънчевия трон само вие можете да го дадете. Аз… знам това. Аз… сгреших, че го взех без ваше позволение. Но имам права над него, по род и кръв. Щом трябва да го получа от вашата ръка, тогава дайте ми го, с вашата ръка. Имам право!

Ранд само я гледаше; нищо не каза. Сякаш слушаше, но не нея.

Перин се окашля. Защо Ранд се бавеше? Вече бе свършило, или почти. Каквото още трябваше да направи, да го направи и да приключи. След което той можеше да отведе Файле някъде, където да могат да си поговорят.

— Имахте ли право да убиете лорд Марингил и върховния лорд Мейлан? — попита Перин. Изобщо не се съмняваше, че именно тя ги е убила — двамата бяха най-големите й съперници за трона. Така поне смяташе самата тя, както и те. Но защо Ранд само си стоеше така и нищо не предприемаше? — Къде е Берелайн?

Преди името да се изтърси от езика му, му се дощя да го върне назад. Файле само го изгледа, с лице все още като маска на благопристойност, но от този поглед и вода можеше да пламне. „Ревнивата жена е като стършелово гнездо в завивката ти“, гласеше старата поговорка. — Колкото и да се въртиш, ще те жилне.

— Смеете да ме обвинявате в такова отвратително престъпление? — възкликна възмутено Колавер. — Нямате никакви доказателства. Не може и да има доказателства, след като съм невинна. — Изведнъж тя като че ли осъзна къде се намира: пред благородниците, скупчени в препълнената зала. Каквото и да говореха за нея, наистина не й липсваше храброст. Изправила снага, тя полагаше усилие да гледа Ранд право в очите. — Милорд Дракон, преди девет дни по изгрев слънце аз бях коронясана за кралица на Кайриен съгласно законите и традициите на Кайриен. Ще спазя клетвата си за вярност към вас, но аз съм кралицата на Кайриен. — Ранд само се взираше в нея безмълвен. И угрижен, готов бе да се обзаложи Перин. — Милорд Дракон, аз съм кралица, освен ако не сте решили да изпотъпчете всички наши закони. — Все така пълно мълчание от страна на Ранд и немигащ поглед.

„Защо не свършва вече?“ — почуди се Перин.

— Тези обвинения срещу мен са лъжливи. Те са налудничави! — Само безмълвният му поглед в отговор. Колавер извърна неспокойно глава. — Анура, посъветвай ме. Ела, Анура! Посъветвай ме!

Перин си помисли, че го казва на някоя от жените с Файле, но жената, която пристъпи иззад трона, не беше с шарените поли на придворните. Едно плоско лице с широка уста и клюнест нос изгледа Ранд изпод дузините дълги и тънки черни плитки. Лице без възраст. За изненада на Перин, Хавиен издаде гърлен звук и се ухили. Космите по гърба на Перин настръхнаха.

— Не мога да направя това, Колавер — отвърна Айез Седай с тарабонски акцент. Шалът й беше сив със сиви ресни. — Боя се, че позволих да схванеш погрешно отношението ми към теб. — Тя си пое дълбоко дъх и добави: — Няма… не е нужно това, господин ал-Тор. — Гласът й за миг леко се поколеба. — Или милорд Дракон, ако предпочитате. Уверявам ви, че не тая никакви лоши намерения към вас. Ако таях, щях да ударя преди да сте разбрали, че съм тук.

— Ако го беше направила, вече щеше да си мъртва. — Гласът на Ранд беше стоманен; в сравнение с него лицето му изглеждаше меко. — Не аз те заслоних, Айез Седай. Коя си ти? Отговаряй! С… такива като теб търпението ми се изчерпа. Освен ако не искаш да те завлекат в айилския стан. Бас държа, че Мъдрите ще те научат да говориш.

Тази Анура не беше от бавно съобразяващите. Очите й пробягаха към Ейрам, после към прохода, в който стояха Аша’ман. И разбра. Тях, изглежда, беше имал предвид, онези в черните палта, чиито мрачни лица бяха сухи, след като всички останали без Ранд бяха лъснали от пот. Младият Джахар я гледаше както ястреб гледа заек. И съвсем нелепо, Лоиал беше щръкнал посред тях, с огромната си брадва на рамо. Едната му огромна ръка държеше едновременно мастилница и разтворена книга, опряна непохватно на гърдите му, докато другата драскаше толкова бързо, колкото можеше да топне перото, дебело колкото палеца на Перин. Водеше си бележки. Тук!

Благородниците чуха Ранд, също както и Анура. Досега бяха гледали с безпокойство забулените Деви; сега се сбутаха колкото може по-назад от ашаманите, притискайки се като риби в каче. Тук-там по някой рухваше в несвяст, придържан от раменете на гъстото множество.

Анура потръпна, намести шала си и бързо си възвърна прословутата айезседайска невъзмутимост.

— Аз съм Анура Ларисен, милорд Дракон. От Сивата Аджа. — Нищо по нея не издаваше, че е заслонена и в присъствието на мъже, които могат да преливат. И отговаряше, сякаш върши благодеяние. — Съветничка съм на Берелайн, Първата на Майен. — Затова значи Хавиен се хилеше като луд — познал я беше. На Перин хич не му беше до хилене. — Това се пазеше в тайна, нали разбирате — заради отношението на Тийр както към Майен, така и към Айез Седай, но според мен времето за тайни вече отмина, нали? — Анура се извърна към Колавер и присви устни. — Позволих ти да мислиш каквото си искаш, но Айез Седай не стават съветнички само защото някой им е казал, че са такива. Още повече след като вече съветват някой друг.

— Ако Берелайн потвърди думите ти — каза Ранд, — ще те оставя под нейната опека. — Той погледна короната, сякаш едва сега осъзнал, че ивицата злато и скъпоценни камъни все още е в ръката му. Много нежно я постави върху застлания с коприна Слънчев трон. — Не мисля, че всяка Айез Седай е моя противничка, не напълно, но никакви заговори повече няма да позволя срещу мен, и никакви манипулации. Изборът си е твой, Анура, но ако се окаже погрешен, ще идеш при Мъдрите. Ако доживееш дотогава. Няма да преча на Аша’ман, а една грешка може да ти струва много.

— Аша’ман — отвърна спокойно Анура. — Сега разбирам. — Разбираше, но облиза устни.

— Милорд Дракон, Колавер кроеше заговор да наруши клетвата си за вярност. — Перин толкова силно беше искал Файле да проговори, че подскочи, като чу гласа й. Тя бе пристъпила пред придворните и подбирайки грижливо думите си, се нахвърли върху неуспялата кралица като спуснал се от висините орел. Светлина, колко красива беше само! — Колавер се закле да ви се подчинява във всички неща и да поддържа вашите закони, но е кроила планове да прогони айилците от Кайриен, да ги отпрати на юг и да върне всичко така, както е било преди вие да дойдете. Твърдяла е също така, че дори да се върнете, няма да посмеете да промените нищо от това, което е направила. Жената, която ми каза тези неща, Майре, беше една от нейните придворни. Майре изчезна скоро след като ми го каза. Нямам доказателства, но съм убедена, че е мъртва. Убедена съм, че Колавер много бързо е съжалила, че е разкрила замислите си.

Добрайн изкачи стъпалата на подиума, с шлем под мишницата си. Лицето му бе като студено желязо.

— Колавер Сайган — обяви той с тържествен глас, който отекна във всички ъгълчета на Великата зала — в името на безсмъртната си душа, в името на Светлината, аз, Добрайн, Върховен трон на Дома Таборвин, те обвинявам и порицавам сурово в измяна, наказанието за която е смърт.

Ранд отметна глава и стисна очи. Устата му леко се размърда, но Перин знаеше, че само той и самият Ранд чуват какво говореше. „Не. Не мога да го направя.“ Сега Перин разбра защо се бавеше. Ранд търсеше изход — и дано намереше.

Колавер определено не го чу, но тя също търсеше изход. Огледа се като подивяла, спря очи на Слънчевия трон, отмести ги към придворните си, после към събраните благородници, сякаш те можеха да я защитят. Стъпалата им обаче сякаш бяха сковани в цимент; море от старателно безизразни запотени лица я изгледа, и очи, които отбягваха нейните. Някои от тези очи се завъртяха към Аша’ман, но не съвсем открито. Значителното вече разстояние между благородниците и Аша’ман забележително се разшири.

— Лъжи! — изсъска тя. — Лъжи и лъжи! Ах, ти, малка подла… — Тя пристъпи към Файле. Ранд протегна ръка между двете, въпреки че Колавер като че ли не я забеляза, а Файле сякаш искаше да не я забележи. Всеки, който понечеше да я нападне, го чакаха изненади.

— Файле не лъже! — изръмжа Перин. Е, във всеки случаи не и за такова нещо.

Колавер се съвзе. Колко и ниска да беше, изведнъж сякаш порасна и Перин й се възхити. Само да не бяха Мейлан, Марингил и тази Майре, и Светлината само знаеше колко още други.

— Настоявам за справедливост, милорд Дракон. — Гласът й беше спокоен. Царствен. — Няма никакво доказателство за тази мръсотия. Твърдение, че някоя си, която вече я няма в Кайриен е казала, че съм изричала пред нея думи, които никога не съм. Настоявам за справедливостта на милорд Дракона. По вашите собствени закони трябва да има доказателства.

— Откъде знаеш, че вече я няма в Кайриен? — настоя Добрайн. — Къде е?

— Не знам. — Тя се обърна към Ранд. — Майре напусна службата си при мен и я заместих с Реале, ето тази. — Посочи третата придворна в редицата. — Представа нямам къде може да е. Доведете я, ако е в града, и нека тя сама да изрече тези нелепи обвинения в лицето ми. — Файле я гледаше убийствено. Перин се надяваше, че няма да измъкне един от ножовете, които носеше скрити из дрехите си; имаше навик да го прави, когато много се ядоса.

Анура се окашля. Беше се втренчила в Ранд твърде упорито и това никак не се хареса на Перин. Изведнъж му напомни за Верин, с онзи неин поглед на птица, оглеждаща червей.

— Може ли аз да кажа, господин… милорд Дракон? — Кратко кимване и тя намести шала си. — За младата Майре не знам нищо, освен че една заран я видях, а преди да се стъмни вече я нямаше никъде и никой не знаеше къде е. Но виж, лорд Марингил и върховният лорд Мейлая са друго нещо. Първата на Майен беше довела със себе си двама великолепни хващачи на крадци, хора опитни в разкриването на престъпления. Те доведоха пред мен двама от мъжете, които са пребили върховния лорд Мейлан на улицата, макар че те твърдяха, че само му държели ръцете, докато други го биели. И също така доведоха слугинята, която е сипала отрова в подправеното вино, което лорд Мейлан обичал да изпива преди лягане. Тя също твърдеше, че е невинна — недъгавата й майка щяла да умре, както и тя самата, ако лорд Мейлан не загинел. Така твърдеше и в нейния случай вярвам, че говори истината. Признанието й беше искрено, убедена съм. Както мъжете, така и тази жена са съгласни в едно: заповедите за техните деяния са излезли от устата на самата лейди Колавер.

С всяка следваща дума раменете на Колавер се смъкваха. Все още стоеше изправена, но вече като по чудо; изглеждаше отпусната като дрипа.

— Те обещаха — изломоти тя. — Те обещаха, че никога няма да се върнеш. — Твърде късно закри устата си с шепи. Очите й се опулиха. Перин съжали, че чува звуците, излизащи от гърлото й. И най-долният човек не биваше да бъде принуждаван да издава такива звуци.

— Измяна и убийство. — Добрайн го изрече със задоволство. Приглушените писъци не го трогнаха. — Наказанието е същото, милорд Дракон. Смърт. Само дето според новия закон за убийство е бесилка. — Странно защо, Ранд погледна Мин. Тя отвърна на погледа му с много тъжни очи. Не заради Колавер. Заради Ранд. Перин се зачуди дали тук не се включва някаква видение.

— Аз… настоявам за палача — успя да изрече с приглушен глас Колавер. Лицето й посърна. Сякаш за секунди се беше състарила и в очите й се четеше чист ужас. Но макар нищо повече да не й беше останало, продължи да се бори за последните трохи. — Това е… мое право. Няма да бъда… обесена като някой от простолюдието!

Ранд сякаш се бореше със себе си и клатеше глава. Когато най-сетне заговори, думите му бяха студени като зима и твърди като наковалня.

— Колавер Сайган, лишавам те от всичките ти титли. — Забиваше думите като пирони. — Лишавам те от всички твои земи, имения и владения, от всичко, без роклята, която е на тебе. Имаш ли… имаш ли някоя ферма? Малка ферма?

Жената залиташе смаяна от всяка негова дума. Залюля се като пияна на краката си и беззвучно повтори думата „ферма“, сякаш никога досега не беше я чувала. Анура, Файле и всички останали зяпнаха Ранд с изумление и любопитство. Перин също. Ферма? Ако доскоро във Великата зала цареше тишина, то сега сякаш всички бяха забравили да дишат.

— Добрайн, има ли тя някоя малка ферма?

— Тя… имаше… много ферми, милорд Дракон — отвърна бавно кайриенецът. Явно не разбираше повече от Перин какво става. — Повечето са големи. Но земите под Драконовата стена винаги са били разделени на малки имоти, по-малко от петдесет хайда. Всичките им стопани ги напуснаха по време на Айилската война.

Ранд кимна.

— Време е това да се промени. Твърде много земя е стояла запусната твърде дълго. Искам отново да върна там хора, които да се заемат със земеделие. Добрайн, ти ще разбереш коя от притежаваните от Колавер ферми при Драконовата стена е най-малката. Колавер, изпращам те в тази ферма в изгнание. Добрайн ще се погрижи да ти осигури всичко необходимо, за да заработи една ферма, както и някой, който да те научи как се обработва земята. И стража, която да се погрижи никога да не се отдалечаваш оттам повече, отколкото можеш да изминеш за един ден, докато си жива. Погрижи се за всичко това, Добрайн. След седмица искам да е заминала. — Слисаният Добрайн се поколеба преди да кимне. Едва сега Перин долови глух ропот сред благородниците. Беше нечувано. Никой не разбираше защо тя няма да умре. А останалото! Имаше конфискувани имения и преди, но никога всички, и никой досега не беше отнемал благородническа титла! Благородници бяха прогонвани в изгнание, дори доживотно, но никога във ферма.

Реакцията на Колавер беше незабавна. Очите й се подбелиха и тя се срина, залитайки към стъпалата.

Перин скочи да я хване, но някой го беше изпреварил. Преди да е направил и една крачка, падането й просто спря, тя увисна отпусната във въздуха и литна над стъпалата към подиума. Тялото и бавно се надигна, извъртя се и после полека се отпусна пред Слънчевия трон и Ранд. Перин беше сигурен, че ашаманите щяха просто да я оставят да падне.

Анура изцъка. Не изглеждаше изненадана, нито развълнувана, само дето палците й нервно триеха показалците.

— Подозирам, че щеше да предпочете палача. Ще се погрижа за нея, ако вашият човек, вашият… Аша’ман…

— Тя не е твоя грижа — отвърна й грубо Ранд. — Тя е жива… Тя е жива. — Той въздъхна дълбоко и накъсано. Мин се озова до него още преди да си е поел дъх. Просто застана до него, но като че ли й се искаше да направи нещо много повече. Лицето му бавно се втвърди. — Анура, ти ще ме заведеш при Берелайн. Освободи я, Джахар — тя няма да ни създаде неприятности. Не и сама срещу нас деветимата. Искам да разбера какво е ставало тук, докато ме нямаше, Анура. И какво е мислила Берелайн, като те е довела тук зад гърба ми. Не, не говори. Ще го чуя от нея. Перин, знам, че искаш да останеш малко с Файле. Аз…

Погледът на Ранд бавно обходи залата и потъналите в мълчание благородници. Под този поглед никой не смееше да помръдне. Мирисът на ужас надмогваше всичко друго. С изключение на Ловците всички тук бяха положили пред него същата клетва като Колавер. И навярно си мислеха, че самото им присъствие на това събрание също е измяна.

— Аудиенцията приключи — каза Ранд. — Ще опростя всяко лице, което напусне веднага.

Тези, които бяха най-отпред, с най-високите санове, най-могъщите, закрачиха към изхода, без много да бързат, отбягвайки Девите и ашаманите, застанали в прохода. Останалите зачакаха реда си. Но умовете на всички като че ли превъртаха казаното от Ранд. Какво точно имаше предвид с това „веднага“? Тържествените крачки се позабързаха, занадигаха се поли. Ловците, най-близо до вратите, започнаха да се изнизват, отначало един по един, после на порой, и като ги видяха, по-низшите благородници от кайриенците и тайренците се понесоха пред по-висшите. Само след няколко мига край вратите се струпа гъсто множество, мъже и жени се заблъскаха с лакти, за да се измъкнат. Никой не се обърна да погледне жената, просната пред трона, на който се бе задържала толкова кратко.