Корона от мечове

ГЛАВА 3На хълма

На билото на един нисък хълм на няколко мили североизточно от град Кайриен, далече от всякакъв път и човешко поселище, се появи тънка вертикална резка от чиста светлина, по-висока от яхнал кон мъж. Земята се наклони във всички посоки и леко се разгърна; нищо друго освен редкия шубрак не скриваше гледката на повече от миля околовръст чак до обкръжаващите голия хълм лесове. Кафява трева запада, когато светлината сякаш се завъртя и се разшири в квадратно отверстие във въздуха. Много от сухите стръкове бяха прерязани надлъжно, обръснати по-тънко, отколкото би могло и с най-наточения бръснач. От дупката във въздуха.

В мига, в който рамката на Портала се отвори напълно, през нея се заизливаха забулени айилци — мъже и Деви — и се пръснаха във всички посоки, за да обкръжат хълма. Почти скрити в този порой, четирима ашамани с орлови погледи заеха позиции около самия Праг, втренчени в околната гориста местност. Нищо наоколо не помръдваше, освен вятъра, праха, високата трева и клонаците в далечината, но въпреки това всеки Аша’ман оглеждаше околността с трескавостта на прегладнял сокол, търсещ заек. Един заек, пазещ се от дебнещия го сокол, щеше да е също тъй напрегнат, но не и толкова заплашителен.

Потокът не секна с това. Само за миг беше поток от айилци, а след това преля в яхнали коне кайриенци в тежки брони, препускащи в галоп двама по двама, с пурпурното им Знаме на Светлината в челото. Без да спира, Добрайн подкара хората си встрани и започна да ги престроява малко по-надолу на склона в изрядни редици. Калени в походи и битки бойци, те бяха готови да се понесат в щурм във всяка посока, дадеше ли им знак.

По петите на последния кайриенец Перин подкара Стъпко през Прага. Дорестият на един отскок се озова от хълма под Думайски кладенци на хълма в Кайриен и Перин неволно се сниши. Горният ръб на това чудо просветваше високо над главата му, но той бе виждал поразиите, които можеха да направят тези Портали, и нямаше желание да се излага на ненужен риск. Лоиал и Ейрам го последваха на часа — огиерът пеша, с брадвата с дългата дръжка на рамо, присвил колене — и после мъжете от Две реки, присвити на седлата си доста под горната рамка. Рад ал-Дай носеше знамето с Червената вълча глава, пряпореца на Перин, понеже всички казваха, че било негово, а Тел Луин — Червения орел.

Перин се постара да не поглежда към тях, особено Червения орел. Мъжете на Две реки искаха хем така, хем инак. Той бил лорд, затова трябвало да си има пряпорци. Лорд бил, ама като им кажеше да махнат проклетите пряпорци, не ги скриваха за дълго. Червената вълча глава го провъзгласяваше за нещо, каквото той не беше и не искаше да бъде, докато Червеният орел… Над две хиляди години, след като Манедерен бе погинала в Тролокските войни, и над хиляда, след като Андор бе погълнал част от някогашната Манедерен, това знаме все още можеше да се приеме като метежен отцепнически акт за един андорец. Древните легенди все още се спотайваха в нечии умове. Разбира се, много поколения се бяха сменили, откакто хората на Две реки бяха изгубили всякаква представа, че са поданици на Андор, но умовете на кралиците, изглежда, не се променяха толкова бързо.

Той беше срещал младата кралица на Андор като че ли преди много време, в Тийрския камък. Тогава тя все още не беше кралица — и всъщност и сега все още не беше, първо трябваше да я коронясат в Кемлин — но Елейн му се беше сторила приятна млада жена, и хубавичка, макар той лично да не си падаше много по русокоси. Малко префърцунена естествено, но нали беше щерка-наследница все пак. И хлътнала по Ранд също така, ако натискането по ъглите означаваше нещо. Ранд смяташе да й даде не само Лъвския трон на Андор, но и Слънчевия трон на Кайриен. Тя със сигурност щеше да е преблагодарна, за да подмине снизходително развяването на този флаг, щом като всъщност той не значеше нищо. Загледан в мъжете на Две реки, Перин поклати глава. Това беше грижа за по-късно.

При мъжете на Две реки въобще не можеше да се говори за каквато и да било войнишка изрядност, тъй като повечето бяха все още хлапаци като Тод — синове на фермери и на овчари, — но и те си знаеха работата. Всеки пети пое юздите на още по четири коня, докато останалите бързо наскачаха от седлата с лъкове в ръцете — дългите лъкове, с които всеки можеше да стреля толкова надалеко, колкото никой извън Две реки не можеше и да си представи. И не само да стреля, но и да улучи целта.

Перин се надяваше, че днес за тях няма да има цели. Понякога си мечтаеше за свят, в който изобщо няма да има такива. А Ранд…

— Вярваш ли, че враговете ми са спали, докато аз… бях далеч? — бе казал Ранд внезапно, докато стояха и чакаха Дашива да отвори Портала. Беше си навлякъл палто, изровено от фургоните — хубаво скроено и от зелена вълна, но доста по-просто от дрехите, които носеше напоследък. След като не можеше да приеме да свали палтото от гърба на някой Стражник или кадин-сор от айилец, това се беше оказало единствената връхна дреха в лагера, която му ставаше. Честно казано, човек можеше да си помисли, че настоява да му се намери коприна с изящно везмо, както ги беше накарал да преровят фургоните.

Фургоните се бяха изпънали в редица, всичките със свалени платнища. Кируна и останалите заклели се Сестри бяха насядали плътно една до друга в челния фургон, много нещастни. Бяха прекратили протестите си веднага щом разбраха, че от тях полза няма, но Перин все още можеше да дочуе хладното им и сърдито мърморене. Те поне се возеха — Стражниците им обкръжаваха фургона спешени, мълчаливи и с безизразни лица — докато пленените Айез Седай стояха на вкочанена, намусена купчина сред кръг от всички Мъдри, които не бяха с Ранд, което означаваше всички без Сорилея и Амис. Пленените Стражници ръмжаха на друга купчина, на стотина крачки по-назад, мъртвешки хладни и стаени в очакване, въпреки раните си и стражата от сисвай-айман. С изключение на високия черен кон на Кируна, чиито юзди стискаше самият Ранд, и на една кобила с миши цвят, дадена на Мин, конете на Айез Седай и Стражниците, незачислени на Аша’ман — или допълнили впряговете; последното бе предизвикало по-силно вълнение дори от това, че собствениците им трябваше да вървят пеш! — всички останали бяха вързани по няколко зад фургоните.

— Ти вярваш ли го, Флин? И ти, Грейди?

Един от ашаманите, чакащ да прекрачи пръв — набитият мъжага със селяшкото лице, — погледна Ранд неуверено, после извърна очи към другаря си, сбръчкан и май сакат старец. И двамата носеха иглата със сребърния меч на яката си, но нямаха Дракон.

— Само глупак може да си помисли, че враговете му ще си стоят кротко, когато той не ги гледа, милорд Дракон — отвърна с дрезгав глас старецът. По гласа и говора приличаше на ветеран.

— А според теб, Дашива?

Дашива се сепна, изненадан, че се обръщат към него.

— Аз… такова, отраснал съм във ферма. — Той придърпа меча на колана си и го оправи съвсем ненужно. Тях уж ги учеха да въртят мечовете не по-малко, отколкото да боравят със Силата, но Дашива като че ли не можеше да различи дръжката от острието. — Много-много от врагове не разбирам. — Въпреки непохватността му, в поведението му се долавяше известна наглост. Но пък то цялата им пасмина се държеше високомерно и нахално.

— Ако се позадържиш край мен — каза тихо Ранд, — ще се научиш. — Усмивката му накара Перин да потръпне. Усмихваше се, докато им раздаваше заповеди да преминат през Портала така, сякаш очакваше да ги нападнат от другата страна. Враговете са навсякъде, казваше им той. Никога не го забравяйте. Враговете са навсякъде и никога не знаеш кои са.

Излизането продължи необезпокоявано. Фургони се изтъркаляха от Думайски кладенци в Кайриен — най-напред Сестрите като подрусващи се ледени статуи. Покрай тях притичаха Стражниците им, стиснали дръжките на мечовете си и с очи, неспирно шарещи във всички посоки — явно смятаха, че техните Айез Седай имат нужда от закрила колкото от тези, които вече бяха на хълма, толкова и от всичко, което можеше да се появи тепърва. Мъдрите преминаха с маршова стъпка, подкарали подопечните си — немалко от тях използваха тояжки, за да ръчкат напред Айез Седай, въпреки че Сестрите полагаха голямо усилие да се престорят, че за тях не съществуват нито Мъдрите, нито тояжките им. Появиха се и гай-шайн от Шайдо, подтичващи в колона по четирима под окото на една-единствена Дева — тя им посочи къде да спрат отвъд Прага, след което се затича да се присъедини към другите Фар Дарейз Май и гай-шайн наклякаха в редици, голи като сойки и горди като орли. Последваха останалите Стражници с охраната си — излъчваха стена от гняв, която Перин успя да надуши над всичко останало, после Руарк с останалите сисвай-айман и Деви, и още четирима Аша’ман, всеки повел втори кон за първите четирима, и накрая Нурел с неговата Крилата гвардия с дългите пики с червени ленти.

Майенците се бяха надули, че им бяха поверили ариергарда, смееха се и подвикваха горделиво към кайриенците какво щели да правят, ако се били върнали Шайдо, макар че всъщност не бяха последните. Най-последен премина Ранд на гърба на коня на Кируна, заедно с Мин на сивата кобила. Сорилея и Амис крачеха от едната страна на високия черен кон, Нандера и половин дузина Деви — от другата, а по петите им Дашива водеше кротка рижа кобилка. Порталът намигна и изчезна, Дашива примигна към мястото, където доскоро се намираше светлата му рамка, усмихна се и лениво се покатери на седлото на кобилата. Този човек като че ли си говореше сам, но това може би се дължеше на меча, в който за малко щеше да се препъне. Със сигурност все още не беше се побъркал.

Цялата тази армия осея хълма, всички подредени и нащрек да посрещнат атака, каквато явно не се задаваше. Малка армия, едва няколко хиляди, макар че щеше да изглежда доста внушителна преди айилците да прекосят с безбройната си чет Драконовата стена. Ранд бавно подкара коня си към Перин. Двете Мъдри го последваха плътно, като си шепнеха нещо и не го изпущаха от очи. Последваха ги Нандера и Девите. Ако Ранд беше вълк, Перин щеше да каже, че души въздуха. Носеше драконовия си скиптър преметнат напречно през седлото — две стъпки дълъг край на копие, украсен със зелено-бял пискюл и с врязани Дракони, и от време на време леко го подмяташе, сякаш да не забрави са съществуването му.

Ранд дръпна юздите на коня си и огледа Перин също толкова напрегнато, както бе огледал околността.

— На теб вярвам — отрони най-сетне той и кимна. Мин се размърда на седлото си и той добави: — И на теб, Мин, разбира се. Както и на теб, Лоиал. — Огиерът пристъпи притеснено от крак на крак и погледна неуверено Перин. Ранд огледа хребета с айилците, ашаманите и всички останали. — Толкова малко са тези, на които мога да вярвам — прошепна той уморено. Мирисът му беше мешавица колкото за двама души наведнъж — гняв и страх, решимост и отчаяние. И втъкана във всичко това умора.

„Не се побърквай — дощя му се на Перин да му каже. — Дръж се.“ Но това, което задържа езика му, беше вкусът на вина. Защото искаше да го каже на Преродения Дракон, не на приятеля си от детството. Да, искаше му се приятелят му да не се побърка. Но Преродения Дракон трябваше да остане с ума си.

— Милорд Дракон — викна рязко един Аша’ман. Изглеждаше почти момче — с тъмни очи, големи като на момиче, и нямаше нито меч, нито Дракон на яката си, но осанката му бе горда. Наришма, така беше чул Перин да го наричат. — Погледнете на югозапад.

Беше се появила някаква фигура. Тичаше към дърветата, които бяха на повече от миля. Жена със запретнати поли. Според Перин несъмнено беше айилка. Мъдра, прецени той, макар че от толкова далече не можеше да се каже. Просто беше сигурен. Появата й върна нервността му. Човек там на откритото, точно където бяха излезли през Портала, не можеше да означава нищо добро. Шайдо отново бяха започнали да притесняват Кайриен, когато бе тръгнал да спасява Ранд, но за айилците една Мъдра си беше Мъдра, все едно от кой клан е. Мъдрите си ходеха на гости като съседки на чай, докато клановете им се избиваха взаимно. Двама айилци, вкопчени в смъртен двубой, щяха да спрат, за да пуснат една Мъдра да мине между тях. Вчерашният ден може би беше променил това, а може би не. Той уморено въздъхна. В най-добрия случай нямаше да е добра новина.

Почти всички на хълма като че ли изпитаха същото. Всички се размърдаха, надигнаха се копия и се опнаха лъкове. Кайриенците и майенците се разшаваха по седлата си, а Ейрам си извади меча и очите му блеснаха възторжено. Лоиал заопипва съжалително острието на дългата си брадва — тя приличаше на огромна дърварска секира, но гравирана на листа и с ецвани златни спирали. Златото беше малко поизтрито от честата употреба напоследък. Ако пак се наложеше да я използва, щеше да я използва, но с не по-малка неохота, отколкото Перин своята — и до голяма степен по същите причини.

Ранд си остана спокоен на коня — само гледаше с неразгадаемо лице. Мин придърпа кобилата си плътно до него и го потупа по рамото, като човек, който се опитва да укроти ръмжащо куче.

Мъдрите също не дадоха признак за безпокойство, но и не останаха неподвижни. Сорилея им даде знак и дузина от жените, пазещи Айез Седай, се отделиха да се присъединят към нея и Амис, доста далече от Ранд и дори от острия слух на Перин. Малко от тях бяха побелели и само Сорилея имаше бръчки по лицето, но пък трудно можеше да се види бяла коса по която и да е Мъдра. Всъщност малцина айилци доживяваха достатъчно дълго, за да побелеят. Тези две жени обаче имаха някакво положение, или влияние, или както там определяха тези неща Мъдрите. Перин вече беше забелязал как Сорилея и Амис разговарят с тази група, макар че „разговор“ не беше най-подходящата дума. Говореше предимно Сорилея, Амис само добавяше по някоя и друга дума, а останалите слушаха. Едарра се опита да възрази нещо, но Сорилея веднага я скастри, при това без да забавя крачка, после посочи две от тях, Сотарин и Косаин. Двете незабавно надигнаха поли и се завтекоха към новодошлата, мятайки бели бедра.

Перин потупа Стъпко по шията. Никакви убийства повече. Никакви.

Трите Мъдри се срещнаха на около половин миля от хълма и спряха. Казаха си нещо само за миг, след което и трите затичаха право към Сорилея. Новодошлата — младолика дългоноса жена с буйна, невероятно червена коса, заговори забързано. Най-сетне свърши — или по-скоро Сорилея я прекъсна с няколко резки думи — и всички жени се извърнаха към Ранд. Ни една от тях обаче не направи и една крачка към него. Чакаха, с ръце на кръста, със заметнати над лактите шалове, невъзмутими като Айез Седай.

— Кар-а-карн — измърмори сухо Ранд, смъкна се от седлото и подаде ръка на Мин да слезе.

Перин също слезе от Стъпко и го поведе след тях към Мъдрите. Лоиал повлече крак след него и Ейрам ги последва на коня си, без да се сети да слезе, докато Перин не му даде знак. Айилците не яздеха, поне ако не се окажеше абсолютно неизбежно, и смятаха за проява на грубост да застанеш пред тях на гърба на кон. Руарк се присъедини към тях, както и Гаул, който странно защо се беше навъсил. Нандера, Сюлин и Девите също надойдоха, естествено.

Червенокосата новодошла заговори веднага щом Ранд се приближи.

— Баир и Мегана разположиха наблюдателни постове навсякъде, откъдето беше възможно да се появиш към града на дървоубийците, Кар-а-карн, но всъщност никой не мислеше, че ще…

— Ферайгин — подвикна Сорилея толкова рязко, че можеше да ти смрази кръвчицата. Зъбите на червенокосата изтракаха и тя си затвори устата, след което зяпна Ранд с блестящите си сини очи, отбягвайки свирепия поглед на Сорилея.

Сорилея си пое дъх и насочи вниманието си към Ранд.

— Има неприятности при шатрите — каза тя хладно. — Сред дървоубийците са се появили слухове, че си заминал за Бялата кула с Айез Седай, които дойдоха при теб. Отишъл си да прегънеш коляно пред Амирлинския трон. Никой от тези, които са знаели истината, не е посмял да проговори, иначе резултатът е щял да бъде още по-лош.

— И какъв е резултатът? — попита тихо Ранд. От него лъхаше напрежение и Мин отново го затупа по рамото.

— Мнозина вярват, че си изоставил айилците — отвърна му също толкова тихо Амис. — Замъгляването отново се е върнало. Всеки ден по над хиляда души захвърлят копията и изчезват, безсилни да посрещнат бъдещето или миналото ни. Някои може би отиват при Шайдо. Говори се, че истинският Кар-а-карн не би се предал на Айез Седай. Индириан твърди, че ако си заминал за Бялата кула, не може да е станало доброволно. Той е готов да поведе Кодарра на север към Тар Валон и да танцува копията с всяка Айез Седай, която срещне. Или с всеки влагоземец. Казва, че сигурно са те измамили. Тимолан мърмори, че ако приказките са верни, то ти си ни изменил и той ще върне Миагома в Триделната земя. След като те види мъртъв. Манделайн и Джанвин още пазят благоразумие, но слушат както Индириан, така и Тимолан. — Руарк засмука въздух през стиснатите си зъби: за един айилец това беше същото като да си заскубеш косата от отчаяние.

— Новините никак не са добри — възрази Перин, — но вие ги изрекохте като смъртна присъда. Щом Ранд се покаже, слуховете ще секнат.

Ранд прокара ръка през косата си.

— Ако беше така, Сорилея нямаше да изглежда все едно че е глътнала гущер. — Колкото до това, Нандера и Сюлин изглеждаха все едно, че техните гущери все още мърдат в гърлата им.

— Какво още не си ми казала, Сорилея?

Сбръчканата жена го изгледа с одобрителна усмивка.

— Виждаш отвъд казаното. Това е добре. — Тонът й обаче остана равен като дялан камък. — Връщаш се с Айез Седай. Някои ще повярват, че наистина си подгънал коляно. Каквото и да кажеш или направиш, ще са убедени, че Айез Седай ти държат юздите. И то още преди да са научили, че си бил техен пленник. Тайните си намират пукнатини, през които и бълха не може да пролази, а на една тайна, която се знае от мнозина, й поникват крила.

Перин погледна към Добрайн и Нурел, които ги наблюдаваха отстрани с хората си, и мъчително преглътна. Колцина от тези, които следваха Ранд, не го правеха само заради тежестта на айилците, струпани зад гърба му? Не всички, разбира се, но на всеки мъж, който бе тръгнал, защото Ранд е Преродения Дракон, се падаха поне по петима, ако не и по десет, които бяха дошли при него само защото Светлината огрява най-ярко най-силните редици. Ако айилците го оставеха или се разцепеха…

Не искаше дори да мисли за тази възможност. Защитата на Две реки беше изпънала възможностите му до предела, ако не и повече. Тавирен или не, той не се заблуждаваше, че е един от онези, чиито имена остават в историите — тази работа беше за Ранд. Неговите граници стигаха до проблемите на едно село. Но не можа да се сдържи. Умът му заработи трескаво. Какво можеше да се направи, ако настъпеше най-лошото? В главата му се заизреждаха списъци: кой щеше да остане верен и кой можеше да се опита да се изплъзне? Първият списък бе достатъчно кратък, а вторият — достатъчно дълъг, за да му пресушат гърлото и двата. Твърде много хора не преставаха да кроят планове как да извлекат лична изгода, все едно че изобщо не бяха чували нито за Пророчествата за Дракона, нито за Последната битка. Подозираше, че някои щяха да продължат да го правят дори след като настъпеше Тармон Гай-дон. И най-лошото беше, че повечето от тях нямаше да са Мраколюбци, а просто хора, за които на първо място стои собственият им интерес. Ушите на Лоиал клюмнаха тъжно — той, изглежда, също го разбираше.

Сорилея спря да говори на Ранд и се обърна. Очите й можеха да прогорят дупки в желязо.

— На вас ви се каза да стоите във фургона. — Бера и Кируна се заковаха на място и Аланна едва не се препъна в тях. — И ви се каза да не пипате Единствената сила без позволение. А дойдохте да чуете какво се приказва тук. Ще ви дам аз да разберете, че като кажа нещо, го казвам сериозно.

Въпреки непредвещаващия нищо добро поглед на Сорилея, трите я изгледаха в очите: Бера и Кируна с ледено достойнство, Аланна — с тлеещо непокорство. Огромните очи на Лоиал се завъртяха към тях, после към Мъдрата; ако ушите му доскоро бяха клепнали, сега съвсем клепнаха и дългите му вежди се смъкнаха чак до бузите му.

Ранд сякаш не забеляза това спречкване. Взираше се някъде през Сорилея. Или навярно отново се вслушваше в нещо, което никой друг не можеше да чуе.

— А влагоземците? — попита най-сетне той. — Колавер е коронясана за кралица, нали?

Нещо прободе гърдите на Перин като ледунка. Това, че Колавер от Дома Сайган искаше Слънчевия трон, не беше тайна — кроила беше такива планове още от деня, в който бе убит Галдриан Риатин, преди още Ранд да се беше провъзгласил за Преродения Дракон, и беше продължила с кроежите си, след като стана публично достояние, че Ранд смята да предаде трона на Елейн. Малцина обаче знаеха, че тя е хладнокръвна убийца. А Файле беше в града. Е, поне не беше сама. Баин и Чиад трябваше да са край нея. Те бяха Деви и нейни приятелки, навярно като онова, което айилците наричаха „почтисестри“. И нямаше да позволят тя да пострада. Ледунката обаче не се махна. Колавер мразеше Ранд и покрай него — всички, които му бяха близки. Като например жената на един мъж, който се явяваше приятел на Ранд. Не. Баин и Чиад щяха да я предпазят.

— Положението е деликатно. — Кируна пристъпи към Ранд, без да обръща внимание на ледения поглед на Сорилея. — Това, което предприемеш, може да има тежки последствия. Аз…

— Какво е казала Колавер за мен? — обърна се с подчертано небрежен тон Ранд към Сорилея. — Берелайн пострадала ли е? — Ранд беше оставил Берелайн, Първата на Майен, да управлява временно Кайриен. Защо не я попита за Файле?

— Берелайн сур Пейендраг е добре — промърмори Сорилея, без да откъсва очи от Айез Седай. Външно, Кируна запази спокойствие, въпреки че я прекъснаха пренебрежително, но погледа, с който прикова Ранд, можеше да смрази и ковашка пещ. За останалото Сорилея даде знак на Ферайгин.

Червенокосата се сепна и се окашля — явно не беше очаквала, че ще й дадат думата повече.

— Колавер Сайган казва, че си заминал за Кемлин, Кар-а-карн, или може би за Тийр, но че където и да си отишъл, никой не бива да забравя, че си Преродения Дракон и че всички трябва да ти се покоряват. — Ферайгин изсумтя: това за Преродения Дракон го нямаше в айилските пророчества. В тях се говореше само за Кар-а-карн. — Казва, че ти ще се върнеш и ще я утвърдиш на трона. Тя често говори с вождовете, подтиква ги да придвижат копията на юг. В подчинение на твоите заповеди, така казва. С Мъдрите не се среща и когато й заговорим, слуша вятъра. — Този път сумтежът й почти уподоби този на Сорилея. Никой не казваше на вождовете какво да правят, но да обидиш Мъдрите беше също толкова лошо, колкото да започнеш да убеждаваш вождовете в нещо.

Това обаче на Перин му се стори обяснимо, поне на тази част от него, която можеше да мисли за нещо друго освен за Файле. Колавер вероятно никога не бе обръщала достатъчно внимание на „диваците“, за да разбере, че Мъдрите се занимават с нещо повече от това да берат и раздават билки, но явно й се искаше да разкара и последния айилец от Кайриен. Въпросът беше дали при всички тези обстоятелства някой от вождовете се беше вслушал в думите й? Но въпросът, който зададе Ранд, не беше от най-подразбиращите се.

— Какво още се е случило в града? Нещо, което да си чула, Ферайгин. Дори нещо, което изглежда важно само в очите на влагоземците.

Тя презрително отметна червената си грива.

— Влагоземците са като пясъчни мухи, Кар-а-карн! Кой може да знае кое е важно за тях? Странни работи ставали в града, така чух, както и сред шатрите. Хората понякога виждат неща, които не може да бъдат, само за малко — това, което не може да бъде, де. Мъже, жени и деца измирали. — Кожата на Перин настръхна: той разбра, че тя има предвид онова, което Ранд бе нарекъл „мехури на злото“ — те се надигаха от затвора на Тъмния като пяна от мръсно блато и се понасяха през Шарката, докато не се пръснат. Веднъж и самият Перин бе попаднал в един такъв мехур и никак не държеше да види втори… — Ако имаш предвид какво правят влагоземците — продължи тя, — кой ще си губи времето да гледа какво правят пясъчните мухи? Стига да не хапят. Това ме подсеща за нещо. Не го разбираш, но може би ще го разбереш. Тези пясъчни мухи ще почнат да хапят, рано или късно.

— Какви пясъчни мухи? Влагоземците ли? За какво говориш?

— Преди три дни дървоубийците Каралайн Дамодред и Торам Риатин се обърнаха към гражданството. С прокламация, че Колавер Сайган е узурпаторка. Но си кротуват в лагера си южно от града и нищо не предприемат, освен да изпращат по няколко души в града от време на време. Отдалечат ли се от своя стан, сто от тях ще побягнат само от един алгай’д’сисвай или дори от гай-шайн. Един мъж, Дарлин Сиснера, и още тайренци пристигнаха вчера с кораб и се присъединиха към тях. Оттогава пируват и пият, сякаш празнуват нещо. Войскари на дървоубийците се сбират в града по команда на Колавер Сайган, но повече се заглеждат към нашите шатри, отколкото към другите влагоземци или самия град. Наблюдават и нищо друго не правят. Навярно ти ще знаеш защо е всичко това, Кар-а-карн. Аз не знам, Баир и Мегана също не знаят. Никой не знае.

Лейди Каралайн и лорд Торам предвождаха кайриенците, отказващи да приемат, че Ранд и айилците са завладели Кайриен, също както лорд Дарлин предвождаше съмишлениците им в Тийр. Никой от тези бунтове не беше довел до нещо по-сериозно — Каралайн и Торам бяха в подножията на Гръбнака на света от месеци и само сипеха заплахи и претенции оттам, а Дарлин беше направил същото в Хадънски мрак. Но изглежда, това беше приключило. Перин се усети, че палецът му неволно опипва острието на секирата. Имаше опасност айилците да се отцепят и оттеглят, а враговете на Ранд се стичаха едновременно и се събираха. Оставаше само да изникнат отнякъде и Отстъпниците. Заедно със Севанна и нейните Шайдо. Като капак на всичко. Но всичко това му приличаше на кошмарен сън, нищо повече. Файле трябваше да е в безопасност. Трябваше.

— По-добре да гледат, отколкото да се бият — измърмори замислено Ранд, отново вслушан в нещо невидимо.

Перин се съгласи с Ранд с цялото си сърце — почти всичко друго за него щеше да е по-добро от боя, — но айилците не го схващаха така, не и щом ставаше дума за врагове. От Руарк до Сорилея, от Ферайгин до Нандера и Сюлин всички зяпнаха, все едно че Ранд бе казал някаква невероятна глупост.

Ферайгин буквално подскочи. За айилка тя не беше особено висока, едва стигаше до рамото на Ранд, но сякаш се опита да опре носа си в неговия.

— В този влагоземски стан има малко над десет хиляди — каза тя с укор, — а в града са още по-малко. Лесно можем да се справим с тях. Дори Индириан помни, че си заповядал да не се убива нито един влагоземец, освен при самозащита, но ако ги оставим да се оправят сами, ще възникнат неприятности. Това, че в града има Айез Седай, съвсем не оправя нещата. Кой знае те какво…

— Айез Седай? — хладно попита Ранд. — Колко? — От мириса му кожата между плешките на Перин се набръчка; той изведнъж усети, че пленничките Айез Седай ги гледат, а също Бера, Кируна и останалите.

Сорилея напълно загуби интереса си към Кируна, сви устни и попита:

— Това защо не ми го каза?

— Ти не ми даде възможност, Сорилея — възрази Ферайгин малко задъхано и сви рамене. Сините й очи се стрелнаха към Ранд и гласът й укрепна. — Десетина, може би малко повече, Кар-а-карн. Отбягваме ги, разбира се, особено след като… — Пак се обърна задъхано към Сорилея. — Ти не искаше и да чуеш за влагоземците, Сорилея. Само за шатрите. Така каза. — И пак се обърна към Ранд. — Повечето са отседнали под покрива на Арилин Дулайн, Кар-а-карн, и рядко излизат. — И пак към Сорилея. — Сорилея, знаеш, че всичко щях да ти кажа. Ти просто ме прекъсна. — Като се усети колко много хора я гледат и колко много започнаха да се усмихват, поне сред Мъдрите, очите й освирепяха и бузите й се изчервиха. Главата й се замята от Ранд към Сорилея и обратно и устата й замърда, но не можа и един звук да изкара. Някои от Мъдрите започнаха да се смеят; Едарра направо се изкикоти. Руарк отметна глава и зарева с пълен глас.

На Перин определено не му беше до смях. На един айилец можеше да му стане смешно, ако го сръгаш с меч в ребрата. Не стига всичко друго, ами и Айез Седай отгоре! Светлина! Все пак реши да се намеси направо за най-важното.

— Ферайгин? Моята жена, Файле, добре ли е?

Тя го изгледа малко унесено, но после очевидно посъбра остатъците от самоувереността си и каза сдържано:

— Доколкото знам, Файле Айбара е добре, Сей’чаир. — Хвърляше крадешком погледи към Сорилея с бялото на окото си. Сорилея не само че не беше развеселена, а тъкмо напротив — гледаше червенокосата с такъв интерес, че този към Кируна преди малко можеше да мине за скромен.

Амис постави ръка на рамото на Сорилея и измърмори:

— Вината не е нейна. — Каза го твърде тихо, за да стигне до нечии други уши освен на сбръчканата Мъдра и на Перин. Сорилея се поколеба и после кимна; погледът й се смекчи до обичайната й заядливост. Амис беше единствената, която Перин беше виждал да може да постигне това, единствената, която Сорилея не стъпкваше, защото се е изпречила на пътя й. Е, Руарк нямаше да го стъпче, но пък той беше като канара, не обръщаща внимание на гръмотевична буря, докато Амис — Амис можеше да спре гръмотевиците.

Перин искаше да чуе нещо повечко от Ферайгин — доколкото знаела, Файле била добре? — но преди да си отвори устата, Кируна тръгна с рогата напред с обичайната си „тактичност“.

— Сега ме слушай внимателно — обърна се тя към Ранд и вдигна многозначително пръст пред носа му. — Нарекох положението деликатно. А то не е. Положението е толкова сложно, че не можеш да си представиш, и толкова крехко, че може да се строши само от един дъх. Двете с Бера ще те придружим до града. Да, да, Аланна, и ти също. — Тя махна нетърпеливо на слабичката Айез Седай. Перин си помисли, че се опитва да направи оня фокус с извисяването. Тя наистина сякаш изгледа Ранд отгоре, макар че той стърчеше с цяла глава над нея. — Трябва да се оставиш да те водим. Един грешен ход, една погрешна дума и ще донесеш на Кайриен същите бедствия, каквито донесе на Тарабон и Арад Доман. И по-лошо — може да нанесеш невъзстановими щети на неща, за които не знаеш почти нищо.

Перин трепна. Едва ли можеше да измисли реч, с която да подпали повече гнева на Ранд. Но Ранд просто я изслуша, докато свърши, след което се обърна към Сорилея.

— Отведи Айез Седай в шатрите. Всички. Засега. И се погрижи всички да разберат, че са Айез Седай. И се погрижи като им кажете „жаба“ — да подскачат. След като вие подскачате, когато Кар-а-карн ви го каже, това би трябвало да убеди всички, че не нося оглавника на Айез Седай.

Лицето на Кируна стана мораво и тя толкова силно замириса на гняв и възмущение, че Перин чак го засърбя носът. Бера се опита да я успокои, но без особен успех, а пък Аланна прехапа устна в усилие да не се ухили. Ако се съдеше по миризмите откъм Сорилея и останалите, Аланна нямаше никаква причина да бъде доволна.

— Може би, Кар-а-карн — каза сухо Сорилея и Перин се усъмни, че тази баба подскача пред когото и да било. — Може и да ги убеди. — Не беше много убедена.

Ранд отново поклати глава и тръгна с Мин — Девите го последваха като сенки — и зараздава заповеди кой да тръгне с него и кой — с Мъдрите. Руарк започна да се разпорежда със сисвай’аман. Аланна проследи Ранд с поглед. Перин съжали, че не разбира какво става тук. Сорилея и другите с нея също се загледаха към Ранд и замирисаха на всичко друго, но не и на кротост.

Забеляза, че Ферайгин е останала сама. Сега бе неговият шанс. Но когато понечи да я настигне, Сорилея, Амис и останалите от „съвета“ я обкръжиха и почти го избутаха, преместиха се настрана и я засипаха с въпроси, и резките им погледи, насочени към Кируна и другите две Сестри, не оставиха никакво съмнение, че няма да търпят повече подслушване. Кируна, изглежда, си мислеше същото и ги гледаше така сърдито, че беше цяло чудо как черната й коса не щръкна. Бера й говореше много твърдо и без никакво усилие Перин чу „деликатно“ и „търпение“, и „предпазливо“, и „глупаво“. Кое за кого се отнасяше не можеше да се разбере.

— Стигнем ли града, ще има бой — рече възбудено Ейрам.

— Разбира се, че няма да има — заяви уверено Лоиал. Ушите му обаче тръпнеха и той неспокойно погледна брадвата си. — Няма да има, нали, Перин?

Перин поклати глава. Не знаеше. Ех, дано Мъдрите да оставеха Ферайгин сама, съвсем за малко. Какво толкова важно имаха да обсъждат пък сега?

— Жените — измърмори Гаул — са по-странни от пияни влагоземци.

— Какво? — попита разсеяно Перин. Какво ли щеше да стане, ако просто се набуташе в кръга на Мъдрите? Сякаш разчела мислите му, Едарра го изгледа красноречиво навъсена. Както и още няколко от останалите. Понякога жените като че ли наистина ти четяха мислите. Е…

— Казах, че жените са странни, Перин Айбара. Чиад ми каза, че няма да постави брачния си венец в краката ми; каза ми го направо. — Айилецът беше възмутен. — Каза, че би ме взела за любовник, на нея и на Баин, но не повече. — В друг случай Перин щеше да се слиса, въпреки че това го беше чувал и преди. Айилците бяха невероятно… свободни… в тези неща. — Сякаш не ме бива да й стана съпруг. — Гаул изсумтя сърдито. — Баин не ми допада, но бих се оженил и за нея, само за да направя Чиад щастлива. Щом Чиад няма да направи брачния венец, трябва да спре да ме примамва. Като не мога да й спечеля интереса достатъчно, че да се омъжи за мен, да ме остави на мира поне!

Перин намръщено изгледа високия зеленоок айилец.

— Ти за какво ми говориш?

— За Чиад, естествено. Не ме ли слушаш? Тя ме отбягва, но всеки път, когато я видя, се спира достатъчно дълго, за да се увери, че съм я видял. Не знам как е при вас, влагоземците, но при нас това е един от начините, които използват жените. Когато най-малко очакваш, току ти се появяват пред очите и после изчезват. Аз дори не знаех, че е с Девите — до тази заран.

— Искаш да кажеш, че е тук? — прошепна Перин. Ледунката се върна, вече като нож, и го прониза така, че отвори в гърдите му дупка. — И Баин? И тя ли е тук?

Гаул сви рамене.

— Те двете рядко се отделят една от друга. Но на мен ми трябва Чиад, не Баин.

— Да ги изгори дано и двете! — изрева Перин. Мъдрите се извърнаха да го изгледат. Всъщност извърнаха се всички наоколо. Кируна и Бера го зяпнаха, с някак прекалено умислени лица. Той с усилие успя да сниши гласа си. Но не можа да смъкне напрежението в него. — Нали трябваше да я пазят! Тя е в града, в Кралския палат, с Колавер — с Колавер! — и те трябваше да я пазят.

Гаул се почеса по главата и погледна Лоиал.

— Това да не е някакъв влагоземски хумор? Файле Айбара отдавна е свалила късите полички.

— Знам, че не е дете! — Перин вдиша дълбоко. Трудно му беше да запази спокойствие. — Лоиал, ще обясниш ли на тоя… на Гаул, че нашите жени не тичат насам-натам с копия и че Колавер няма да предложи на Файле да се бият, а просто ще заповяда на някой да й клъцне гърлото до някоя стена или… — Образите станаха твърде много. Всеки момент щеше да повърне.

Лоиал го потупа непохватно по рамото.

— Перин, знам, че си разтревожен. Знам как бих се чувствал, ако нещо се случи с Ерит. — Ушите му помръднаха. Ха, точно той ще му говори така — нали беше готов да хукне презглава, само и само да избяга от майка си и от младата огиерка, която тя му беше избрала. — Оф. Добре. Перин, Файле те чака, жива и здрава. Знам го. И ти много добре знаеш, че тя може сама да се погрижи за себе си. Ха, че тя може да се погрижи не само за себе си, но и за теб и за мен, та и за Гаул също. — Боботещият му смях прозвуча малко пресилено и бързо заглъхна в гробовна сериозност. — Перин… Перин, знаеш, че не можеш да си винаги до Файле, за да я закриляш, колкото и да ти се иска. Ти си тавирен. Шарката те е завъртяла преднамерено и ще те използва за целите си.

— Да я изгори дано Шарката! — изръмжа Перин. — Всичко да изгори, стига тя да е жива и здрава. — Ушите на Лоиал щръкнаха от изненада и дори Гаул се стресна.

„Какво става с мен?“ — помисли си Перин. Ядосваше се на тези, които търсеха само собствения си интерес, без да ги е еня за Последната битка и че сянката на Тъмния надвисва над света. Но с какво беше по-различен от тях?

Ранд спря коня си до него и попита:

— Идваш ли?

— Идвам — мрачно отвърна Перин. За собствените си въпроси отговор нямаше, но знаеше едно. За него светът беше Файле.