Корона от мечове

ГЛАВА 7Капани и примки

Ранд усещаше Драконовия скиптър в ръката си, усещаше всяка резка на издяланите по него Дракони с дланта с жигосаната чапла съвсем ясно, но въпреки това усещаше ръката си като чужда. Ако меч я отсечеше, щеше да усети болката… и да продължи напред. Щеше да е нечия чужда болка.

Рееше се в Празнотата, обкръжен от неведома пустош, и го изпълваше сайдин, сайдин, който се мъчеше да го стрие на прах в трошащия стомана студ и зной, зной, от който камък щеше да лумне в пламък, сайдин, носещ с приливите си покварата на Тъмния и гнетяща развала в костите му. В самата му душа, боеше се той понякога. Не му се гадеше толкова в стомаха, както преди. От това се боеше още повече. И през този порой от огън, лед и гнусота мазно се лееше… живот. По-добра дума от тази нямаше. Сайдин се мъчеше да го унищожи. Сайдин го изпълваше с жизненост. Заплашваше да го изпепели и го блазнеше. Битката беше за оцеляване, борбата — да попречи да бъде погълнат, усилена от чистата радост на живота. Така сладък въпреки мръсотията. Какво ли щеше да бъде, ако нея я нямаше, ако беше чисто? Невъобразимо. Искаше му се да привлече още, всичко да привлече в себе си.

Точно тук се криеше гибелното изкушение. Едно подхлъзване и способността му да прелива щеше да бъде обгорена завинаги. Едно подхлъзване и щеше да изгуби ума си, стига да не бъдеше просто унищожен на място — и навярно всичко около него също. Не беше лудост, впрегната в битка за съществуването; беше като ходене по въже със завързани очи над яма, пълна с остри колове, понесен от толкова чистата наслада от живота, че мисълта да се откажеш бе като мисъл за свят, завинаги потънал в сивота. Не беше лудост.

Мислите му се вихреха в танца му със сайдин, плъзгаха се през Празнотата. Анура, взираща се в него с онзи айезседайски взор. Какви игри играеше Берелайн? Никога не беше му споменавала за своя съветничка Айез Седай. И онези Айез Седай в Кайриен. Откъде бяха дошли те и защо? Бунтовниците извън града. Кой ги беше окуражил да се раздвижат? Какво възнамеряваха те сега? Как можеше той да ги спре или да ги използва? Вече бе привикнал, много добър бе станал в използването на разни хора. Понякога му се гадеше от това. Севанна и Шайдо. Руарк вече бе пратил съгледвачи на път към Камата на Родоубиеца, но те в най-добрия случай щяха да разберат къде и кога. Мъдрите, които можеха да разберат защо, нямаше да го направят. Много „защо“ имаше около тази Севанна. Елейн и Авиенда. Не, за тях не биваше да мисли. Никакви мисли за тях. Никакви. Перин и Файле. Свирепа жена, и по име, и по нрав. Тя наистина ли беше станала придворна дама на Колавер само за да събере доказателства? Щеше да се опита да защити Перин, ако Преродения Дракон се провалеше? Да го защити дори от Преродения Дракон, ако решеше, че е необходимо. Вярна беше на Перин, но сама щеше да реши как да приложи тази вярност. Файле не беше жена, която покорно ще прави това, което й каже мъжът й — ако такава жена изобщо съществуваше. Перин Златоокия. Погледът му — предизвикателен и непокорен. Защо Перин толкова се застъпваше за Айез Седай? Той бе прекарал дълго време с Кируна и спътничките й на път към Думайски кладенци. Възможно ли беше Айез Седай да са направили с него това, от което всеки се боеше? Айез Седай. Той неволно поклати глава. Никога вече. Никога! Да се довери значеше да го предадат. Доверието носеше болка.

Опита се да изтласка тази мисъл от ума си. Усилието го доведе почти до бяс. Никой не можеше да живее, без да заложи някъде доверието си. Само не и Айез Седай. Мат, Перин. Ако и на тях не можеше да се довери… Мин. Не можеше да помисли да не се довери на Мин. Дощя му се сега тя да е с него, а не сгушена в леглото си. Всички онези дни на пленничество, дни на тревога — повече за него, отколкото за себе си, доколкото я познаваше — дни на разпити от Галина и на изтезания, когато отговорите не я задоволяваха — той стисна неволно зъби — всичко това, както и напрежението от Изцеряването, бе изцедило и сетните й сили. Останала бе редом с него, докато краката й не се подкосиха, той трябваше да я отнесе в спалнята й, докато тя в полусън протестираше, че той имал нужда да е с него. Нямаше я сега Мин, нямаше го утешителното й присъствие, което го караше да се смее, караше го да забравя, че е Преродения Дракон. Само битката със сайдин и вихъра на мислите му, и…

„С тях трябва да се свърши. Трябва да го направиш. Помниш ли последния път? Думайски кладенци са дреболия. Пламналите от огъня, лумнал от земните недра, градове не бяха нищо. Ние разрушихме света! ЧУВАШ ЛИ МЕ? ТЕ ТРЯБВА ДА БЪДАТ ИЗБИТИ, ДА БЪДАТ ЗАЛИЧЕНИ ОТ ЛИЦЕТО НА…“

Не беше негов този глас, крещящ в черепа му. Не беше на Ранд ал-Тор. Беше на Луз Терин Теламон, мъртъв отпреди повече от три хиляди години. И говореше в главата на Ранд ал-Тор. Силата често го измъкваше от скривалището му в сенчестите гънки на ума на Ранд. Понякога Ранд се чудеше как е възможно това. Той беше прероденият Луз Терин, Преродения Дракон, това не го отричаше, но всеки беше някой прероден, стотици някои, хиляди може би, и повече. Така действаше Шарката — всеки умираше и се прераждаше, отново и отново, докато Колелото се върти, вечно и безкрай. Но никой друг не говореше с онзи, който е бил преди. Никой друг не чуваше гласове в главата си. Освен лудите.

„А аз самият?“ — помисли си Ранд. Едната му ръка стисна Драконовия скиптър, другата — дръжката на меча. „А ти самият? С какво си по-различен от тях?“

Мълчание. Луз Терин често отбягваше да отвръща. Навярно щеше да е по-добре, ако не го правеше никога.

„Ти истински ли си?“ — най-сетне проговори гласът в почуда. Отричането на съществуването на Ранд бе толкова обичайно, колкото отказът да отговаря. „Аз истински ли съм? Говорех с някого. Струва ми се, че говорех. В една кутия. В сандък.“ Дрезгав, тих смях. „Мъртъв ли съм, луд ли съм, или и двете? Все едно. Със сигурност съм прокълнат. Прокълнат съм и това е Ямата на ориста. Аз съм… п-прокълнат — смехът вече бе станал бесен — и т-това… е Я-ямата на…“

Ранд заглуши гласа до тихото бръмчене на насекомо — нещо, на което се бе научил, докато го държаха натикан в онзи сандък. Сам в тъмното. Сам-самичък с болката и жаждата, и с гласа на този отдавна умрял побъркан. Гласът понякога му беше бил утеха, единственият му спътник. Приятел. Нещо проблесна в ума му. Не образи, само примигващи, движещи се цветове. Странно защо го накараха да си помисли за Мат и за Перин. Тези проблясъци се бяха появили най-напред пак в онзи сандък, наред с хиляди други привидения. В сандъка, в който Галина, Ериан и Катерин го натикваха всеки ден, след като го пребиеха. Той поклати глава. Не. Вече не беше в сандъка. Пръстите го заболяха, впити в скиптъра. Само спомените останаха, а спомените нямаха сила. Той не беше в…

— Ако ще тръгваме, без да си се нахранил, да тръгваме. Вечерята отдавна приключи за всички.

Ранд се обърна и Сюлин се отдръпна. Сюлин, която можеше да стои очи в очи срещу леопард. Той смекчи чертите на лицето си, опита се поне. Усещаше лицето си като маска, като лице на някой друг.

— Добре ли си? — попита тя.

— Мислех. — Насили се да отпусне ръцете си и потръпна от студ, макар да бе с палто. По-удобно палто от онова, което бе облякъл в Думайски кладенци, тъмносиньо и без украса. Дори след банята не се чувстваше чист, не и с бушуващия в него сайдин. — Понякога мисля твърде много.

Още двайсетина Деви се бяха скупчили в единия край на помещението без прозорци, облицована с тъмно дърво. Осем позлатени светилника — с огледала, усилващи светлината, осветяваха всичко. Това го радваше — не можеше вече да понася мрак. Тук бяха и трима от Аша’ман: айилките в единия край на залата, Аша’ман — в другия. Джонан Адли, от Алтара въпреки името му, стоеше прав, скръстил ръце, и тъмните му вежди мърдаха като гъсеници — беше потънал в дълбок размисъл. Може би с четири години по-голям от Ранд, той бе изпълнен с решимост да заслужи сребърния меч на Вречените. Ибин Хопвил беше добавил малко повече плът по кокалите си и още пришки по лицето си от деня, в който Ранд го бе видял за първи път, но носът и ушите му все още си бяха същите. Той опипваше с пръсти иглата с меча на яката си, сякаш изненадан, че се е оказала там. Федвин Мор също щеше да носи меча, ако не беше облечен в зелено палто, подходящо по-скоро за някой богат търговец или дребен благородник, с малко сребърно везмо по маншетите и реверите. На годините на Ибин, но по-набит и с не толкова пъпки по лицето, той не изглеждаше никак щастлив, че черната му куртка лежи скътана в кожената торба в краката му. Точно заради тях беснееше Луз Терин, заради тях и останалите Аша’ман. Аша’ман, Айез Седай, всеки, който можеше да прелее, го довеждаше до бяс.

— Много мислиш ли, Ранд ал-Тор? — Инайла стискаше късо копие в едната си ръка и кожения си щит с още три копия в другата, но гласът й прозвуча така, че все едно му размаха пръст пред носа. Ашаманите я изгледаха намръщено. — Бедата ти е, че изобщо не мислиш. — Някои от останалите Деви се изсмяха тихо, но тя съвсем не се шегуваше. Беше по-ниска от всички Деви, косата й беше огнена като нрава й и имаше странни възгледи за отношенията си с него. Светлокосата й приятелка Самара, стърчаща с една глава и рамене над нея, кимна в съгласие — тя споделяше същите странни възгледи.

Той пренебрегна забележката, но не можа да потисне въздишката си. Самара и Инайла бяха най-тежкият случай, въпреки че никоя от Девите така и не можеше да реши дали той е Кар-а-карн, комуто трябва да се подчиняват, или единственото дете на Дева, станало някога известно на Девите, за когото да се грижат като за братче и някои от тях да го хокат като свой син. Дори Джалани, едва порасла да захвърли кукличките си, изглежда, го смяташе за по-малкото си братче, докато Корана, побеляла и набръчкана почти колкото Сюлин, се отнасяше към него като с най-големия си батко. Поне го правеха много рядко в присъствието на други айилци. Когато беше от значение, той се оказваше Кар-а-карн. И той им го дължеше. Те загиваха за него и той им дължеше всичко, което можеха да поискат.

— Нямам намерение да прекарам цялата нощ тук, докато вие си играете на „Целувката на маргаритките“ — каза Ранд. Сюлин го изгледа сърдито — в рокли или в кадин-сор, жените си бяха едни и същи — но ашаманите престанаха да зяпат Девите и заметнаха каишките на торбите си на раменете си. Натисни ги здраво, бе казал той на Таим, и ги превърни в оръжия, и Таим му ги беше доставил. Доброто оръжие се задвижваше натам, накъдето го насочи човекът, който го държи. Само да можеше да е сигурен, че няма да се извърти в ръката му.

Тази нощ го чакаха три пътувания, но за едното от тях Девите не биваше да научават. Никой освен него не биваше да го узнава. Кое от другите две трябваше да е първо, той го бе решил предварително, но все още се колебаеше. Пътуването скоро щеше да стане известно, но имаше причини да го държи в тайна, доколкото можеше.

Когато Порталът се разтвори сред залата, през него лъхна сладникава миризма, позната на всеки фермер. Конска тор. Сбърчила нос, докато се забулваше, Сюлин поведе половината Деви през рамката. Ашаманите го погледнаха и ги последваха, гребвайки надълбоко от Верния извор — всеки колкото можеше да понесе.

По тази причина той можеше да усети тяхната мощ, докато минаваха покрай него. Без това беше трудно да се отличи един мъж, който може да владее Силата, и още по-трудно ставаше, ако той самият не искаше да помогне. Всички бяха много по-слаби от него. Поне засега никой не можеше да предвиди колко силен може да стане един мъж преди мощта му да спре да нараства. Федвин изпъкваше най-много от тримата, но той си имаше нещо, което Таим наричаше „бариера“. Федвин всъщност не вярваше, че може да въздейства на каквото и да било със Силата отдалече. Поради това от петдесет крачки способността му започваше да заглъхва, а от сто не можеше да запреде дори една нишка от сайдин. Мъжете, изглежда, придобиваха мощ по-бързо от жените, и това беше добре. Тези тримата поотделно бяха достатъчно силни, за да могат да направят Портал с прилични размери, макар и едва-едва, в случая с Джонан. Всеки Аша’ман, който той бе задържал при себе си, го можеше.

„Избий ги преди да е станало много късно, преди да са полудели — прошепна Луз Терин. — Избий ги, унищожи Самаил и Демандред, и всички Отстъпници. Всички трябва да избия, преди да е станало късно!“ Миг на борба, докато се мъчеше да измъкне Силата от Ранд, но не успя. Напоследък се опитваше да го прави все по-често, или да сграбчва сам сайдин. Второто беше дори по-опасно от първото. Ранд се съмняваше, че Луз Терин би могъл да хване Верния извор, след като той вече го държи; но и не беше сигурен дали ще може да го измъкне от Луз Терин, ако той го улови пръв.

„А аз самият?“ — помисли си Ранд отново. Почти го изръмжа, и с не по-малка злоба. Както се беше загърнал в Силата, гневът се плъзна като паяжина отвън по Празнотата, като огнена дантела. „Аз също мога да прелея. Лудостта ме дебне, но теб вече те е обзела! Ти уби себе си, Родоубиецо, след като уби жена си и децата си, и Светлината знае само колко още други. Аз няма да убия там, където няма да се наложи! Чу ли ме, Родоубиецо?“

Отвърна му мълчание.

Пое си дъх, дълбоко и накъсано. Никога не беше говорил на този мъж — стига да беше самият мъж, а не само глас; човек, цял-целеничък, със своите спомени — никога не му беше говорил така. Навярно така щеше да го прогони завинаги, и щеше да е за добро. Половината от налудничавите брътвежи на Луз Терин бяха плач за мъртвата му жена. А дали искаше да прогони Луз Терин? Единствения си спътник и другар в онзи сандък…

Обещал бе на Сюлин да преброи до сто, преди да ги последва, но ги отброи на петици, след което пристъпи на повече от сто и петдесет левги, към Кемлин.

Нощ бе загърнала кралския дворец на Андор, но лекият ветрец с нищо не облекчаваше зноя. Луната висеше все още почти пълна и сипеща светлина. Забулени Деви се разтичаха около фургоните, подредени зад най-големите дворцови конюшни. Мирисът на конска тор, която фургоните всеки ден откарваха навън, отдавна се беше просмукал навсякъде. Ашаманите бяха прилепили шепи към лицата си, а Ибин дори си беше запушил носа.

— Кар-а-карн брои бързо — измърмори Сюлин, но смъкна булото си. Тук изненади не ги чакаха. Никой нямаше да остане край тези фургони, освен ако не го вържеха.

Ранд затвори Портала веднага щом и останалите Деви прекрачиха след него, и когато той престана да съществува, Луз Терин прошепна: „Няма я. Почти изчезна.“ В гласа му имаше облекчение — връзката между Стражник и Айез Седай не беше съществувала в Приказния век.

Аланна всъщност не бе изчезнала напълно. Не повече, отколкото през цялото време, откакто бе обвързала Ранд въпреки волята му, но присъствието й се бе смалило, и тъкмо това смаляване караше Ранд наистина да си дава сметка за нея. Човек можеше да свикне с всичко, приемеше ли го за даденост. Близо до нея, той я караше някак с нейните чувства, вгнездени в тила му, както и с физическото й състояние, ако се замислеше за това, и знаеше точно къде е тя също както знаеше къде се намира ръката му, но също както с ръката си, освен ако не се замислеше, тя просто беше там и толкова. Да, разстоянието облекчаваше, но той все още усещаше, че е някъде там, на изток от него. Искаше му се да я усеща. Стига Луз Терин да млъкнеше и той самият да можеше някак да заличи спомените за сандъка, щеше все пак да задържи тази връзка, само за да му напомня: „Никога не се доверявай на Айез Седай“.

Изведнъж осъзна, че Джонан и Ибин също държат сайдин.

— Освободи — каза той рязко — това беше командата, използвана от Таим — и усети как Силата изчезна от тях. Добри оръжия. Засега. „Избий ги, преди да е станало късно“ — измърмори Луз Терин. Ранд освободи Извора бавно и с неохота. Винаги мразеше да изоставя живота, нарасналите неимоверно усещания. Да изоставя борбата. Отвътре обаче остана напрегнат, готов да скочи, да го сграбчи отново. Вече винаги оставаше такъв.

„Трябва да ги избия“ — прошепна Луз Терин.

Ранд затъкна гласа някъде в тила си, изпрати една от Девите, Нерилеа, в палата и закрачи покрай фургоните. Не трябваше да идва тук. Трябваше да изпрати Федвин с писмо. Мислите му се завихриха. Елейн, Авиенда. Перин. Файле. Анура. Берелайн. Мат. Светлина, не трябваше да идва! Елейн и Авиенда. Анура и Берелайн. Файле и Перин, и Мат. Цветни отблясъци, бързи неуловими движения на ръба на взора му. И един луд, мърморещ някъде отдалече.

Бавно започна да си дава сметка, че Девите си говорят нещо. За миризмата. Намекваха, че идва от ашаманите. При това искаха да ги чуят, иначе щяха да използват говора на пръстите си — имаше достатъчно лунна светлина за това. Достатъчно лунна светлина, за да се види червенината, избила на лицето на Ибин, както и стиснатите челюсти на Федвин. Навярно не бяха вече момчета, във всеки случай не и след Думайски кладенци, но все пак бяха едва шестнадесетгодишни. Джонан се бе смръщил сърдито. Добре поне че никой от тях все още не беше сграбчил сайдин. Все още.

Той понечи да тръгне към тримата, но се спря и само повиши глас. Да чуят всички.

— Щом аз мога да търпя глупостите на Девите, значи и вие можете.

ОТ тези думи лицето на Ибин само почервеня още повече. Джонан изпъшка. И тримата отдадоха чест на Ранд с юмрук на гърдите, а после се извърнаха един към друг. Джонан каза нещо тихо, стрелвайки с поглед Девите, а Федвин и Ибин се разсмяха. Първия път, когато бяха видели Деви, те не знаеха дали да се опулят към странните същества, за които само бяха чели, или да побегнат преди тези гибелни айилки от сказанията да са ги избили. Сега вече нищо не може да ги изплаши. Е, имаха нужда да опознаят отново страха.

Девите зяпнаха Ранд и започнаха да си говорят с езика на жестовете — някои тихо се подсмиваха. Колкото и да бяха нащрек с ашаманите, те си бяха Деви и айилки и рискът правеше закачките още по-забавни. Сомара измърмори как Авиенда щяла да го научи него, което предизвика енергични одобрителни кимания. Ничий живот не изглеждаше така заплетен в сказанията.

Щом Нерилеа се върна и съобщи, че е намерила Даврам Башийр и Баел, който оглавяваше айилците тук в Кемлин, Ранд свали колана с меча си. Федвин го последва. Джалани извади голяма кожена торба за мечовете и Драконовия скиптър — държеше я така, сякаш мечовете бяха отровни змии — макар че всъщност дори така да беше, едва ли щеше да я държи толкова боязливо. Ранд си навлече едно наметало с качулка, което му подаде Корана, и сложи ръцете си зад гърба, а Сюлин ги овърза с едно въже. Здраво ги върза, като тихо мърмореше:

— Това е глупост. Дори влагоземците биха го нарекли глупаво.

Той се постара да не трепне. Беше силна и хич не го пожали, докато затягаше възела.

— Твърде често си ни бягал, Ранд ал-Тор. Изобщо не се пазиш. — Тя пък го смяташе за роден брат на нейните години, но безотговорен понякога. — Фар Дарейз Май носят честта ти, а ти изобщо не се пазиш.

Федвин изръмжа, докато връзваха и неговите китки, въпреки че Девата, която го овързваше, не вложи чак толкова усилие. Джонан и Ибин гледаха намръщено. Преродения Дракон не обясняваше действията си, а и Кар-а-карн го правеше рядко. Никой обаче не каза нищо. Едно оръжие не можеше да възразява.

Сюлин мина пред него, погледна го в лицето и тихо каза:

— Това те ти го причиниха. — И посегна към ножа на колана си. Повече от една стъпка дълга стомана, ножът беше почти колкото къс меч, макар че само някой глупак можеше да каже това пред един айилец.

— Смъкни ми качулката — каза й Ранд грубо. — Целият номер е никой да не ме познае преди да стигна до Баел и Башийр. — Тя се поколеба. — Смъкни я, казах — изръмжа той. Сюлин можеше да убие повечето мъже с голи ръце, но пръстите й бяха много нежни, когато придърпа качулката над челото му.

Със смях, Джалани му я нахлузи чак над очите.

— Сега вече можеш да си сигурен, че никой няма да те познае, Ранд ал-Тор. Ще трябва да ни се довериш да ти водим нозете. — Няколко Деви се изсмяха.

Вкочанен, той едва се удържа да не сграбчи сайдин. Едва. Луз Терин заръмжа и заломоти нещо неразбрано. Ранд се насили да задиша нормално. Мракът не беше пълен. Можеше да види лунната светлина изпод ръба на качулката. Въпреки това залитна, когато Сюлин и Инайла го хванаха под мишниците и го поведоха напред.

— Мислех, че си достатъчно пораснал, за да можеш да вървиш по-добре — измърмори Инайла подигравателно. Ръката на Сюлин помръдна и той чак след миг разбра, че го потупва успокоително по рамото.

Можеше да види само това, което беше пред него — осветената от лунните лъчи каменна настилка на двора пред конюшнята, каменните стъпала, осветения от лампи мрамор в коридора, на места покрит с дълга пътека. Занапряга очи при всяко движение на сенки, заопипва да долови някакво присъствие на сайдин или по-лошото — пощипването по кожата, възвестяващо близостта на жена, държаща сайдар. С тази качулка до носа му можеше и да не разбере, че някой го напада, преди да е станало късно. Слухът му долавяше шепота на стъпките на слуги, забързани по нощните си шетни, но никой не смееше да предизвика пет Деви, които явно водеха двама закачулени пленници. След като Баел и Башийр живееха в палата и управляваха оттук Кемлин, несъмнено по тези коридори бяха виждали и още по-странни гледки. Все едно, че вървеше из лабиринт, но пък той беше попадал в не един лабиринт, откакто бе напуснал Емондово поле, дори когато му се беше струвало, че върви по чист път.

„Дали ще разпозная чистия път, когато видя такъв? — зачуди се той. — Или вече толкова дълго съм така, че отново ще го взема за капан?“

„Няма чисти пътища. Само капани и примки в мрака.“ Ръмженето на Луиз Терин прозвуча отчаяно, също както се чувстваше и Ранд.

Когато Сюлин най-сетне го въведе в едно помещение и затвори вратата, Ранд тръсна рязко глава да отметне качулката… Зяпна. Очаквал беше да види Баел и Даврам, но не и жената на Даврам, Дейра, нито Мелайне и Доринда.

— Виждам те, Кар-а-карн. — Високият Баел седеше кръстат върху зелено-белите плочки на пода в своя кадин-сор, и от него се излъчваше небрежна отпуснатост, подсказваща, че е готов да скочи и да се раздвижи за част от секундата. Вождът на клан Гошиен Айил не беше млад — никой вожд на клан не беше млад — и в рижата му коса имаше твърде много сиво, но всеки, който си помислеше, че възрастта го е смекчила, го очакваха тъжни изненади. — Дано винаги намериш вода и заслон. Стоя с Кар-а-карн и моите копия стоят с мен.

— Това за водата и заслона е много добре — подхвърли Даврам Башийр, преметнал крак над позлатената облегалка на стола си — но аз лично бих се задоволил и с малко изстудено вино — Късото му синьо палто беше разкопчана, мургавото му лице беше лъснало от пот. Въпреки привидната си леност, той изглеждаше по-корав дори и от Баел с огнените си очи и нос като орлов клюн над дебелите прошарени мустаци. — Моите поздравления за спасението и победата ти. Но защо дойде тук предрешен като пленник?

— Аз бих предпочела да разбера дали е довел Айез Седай срещу нас — намеси се Дейра. Едра жена, облечена в пищна зелена коприна със златно везмо, майката на Файле бе висока, колкото повечето Деви с изключение на Самара, с дълга черна коса, леко прошарена по слепоочията, и нос съвсем малко по-къс от този на мъжа й. Честно казано, тя можеше да предава уроци на мъжа си по свирепост — и в едно отношение много приличаше на дъщеря си. Верността й беше към съпруга й, не към Ранд. — Взел си Айез Седай за пленнички? Да очакваме ли сега, че цялата Бяла кула ще се стовари върху главите ни?

— Ако го направят — каза рязко Мелайне, — ще получат каквото заслужават. — Слънцекоса, зеленоока и красива, не повече от пет-шест години по-голяма от Ранд, доколкото можеше да се съди по лицето й, тя беше Мъдра и омъжена за Баел. Каквото и да бе накарало Мъдрите да променят гледището си за Айез Седай, Мелайне, Амис и Баир си го бяха променили в най-голяма степен.

— Това, което аз искам да разбера — каза третата жена, — е какво ще направиш с Колавер Сайган. — Макар Дейра и Мелайне да бяха властни, Доринда надминаваше и двете, въпреки че беше трудно да се каже как точно. Надзорницата на покрива на твърдината Пушливи извори беше едра жена с майчинска осанка, повече обаятелна, отколкото красива, с бръчици около сините очи и толкова бели косми в светлочервеникавата коса, колкото имаше и Баел — но всеки с капка мозък в главата веднага усещаше, че от трите тя е с най-голямо влияние. — Мелайне казва, че според Баир Колавер Сайган не била от голямо значение — продължи Доринда, — но Мъдрите понякога са слепи като къртици, стигне ли се до това да се види предстояща битка и да не седнеш на скорпиона. — Усмивката й към Мелайне лиши думите й от жилото; ответната усмивка на Мелайне показа, че и тя не се чувства ужилена. — Работата на една Надзорница на покрив е да види тези скорпиони преди да са ужилили някого. — Тя също беше жена на Баел, факт, който продължаваше да обърква Ранд, при все че си беше избор на самата нея и на Мелайне. Навярно отчасти тъкмо защото беше техен избор — при айилците един мъж нямаше какво да каже, щом жена му си избереше сестрожена. И все пак дори при тях това не беше съвсем обичайно.

— Колавер се заема със земеделие — изръмжа Ранд. Те го изгледаха зачудени дали това не е някаква шега. — Слънчевият трон отново е празен и очаква Елейн. — Беше си помислил дали да не запреде преграда срещу подслушващи, но една преграда щеше да бъде усетена от всеки, който се опиташе, било той мъж или жена, и нейното присъствие щеше да покаже, че тук се говори нещо много интересно. Какво пък, всичко, което се кажеше тук, много скоро щеше да стане известно от Драконовата стена до морето.

Федвин още разтриваше китките си, докато Джалани прибираше ножа си в канията. Никой не им обърна особено внимание; очите на всички се бяха вперили в Ранд. Той изгледа намръщено Нерилеа, размърда ръце и Сюлин най-после се сети да среже въжето.

— Не разбрах, че това ще е семейно събиране — каза Нерилеа. Изглеждаше леко смутена.

— Когато човек се ожени — измърмори с усмивка Даврам, — разбира, че трябва да избира много внимателно какво да крие от жена си. — Дейра го изгледа и присви устни.

— Жените са голяма утеха — засмя се Баел, — стига мъжът да не им казва твърде много. — Усмихната, Доринда разроши косата му… и за миг я стисна, сякаш искаше да го оскубе. Баел изпъшка — но не заради пръстите на Доринда, а защото Мелайне го бодна с малкия си нож. Двете жени се ухилиха една на друга над главата му, а той заразтрива рамото си — през зелено-кафявия му кадин-сор изби малко петно кръв. Дейра кимна замислено, като че ли току-що й беше хрумнало нещо.

— Коя жена бих намразил достатъчно, за да я омъжа за Преродения Дракон? — каза хладно Ранд. Това предизвика толкова плътно мълчание, че човек можеше да го пипне.

Той се постара да овладее гнева си. Това трябваше да го очаква. Мелайне не беше просто Мъдра, тя беше и сънебродница, както и Амис и Баир. Наред с други неща, трите можеха да си говорят в сънищата, както и на други хора — полезно умение, въпреки че го бяха прилагали с него само веднъж. Беше си работа на Мъдрите. Нищо чудно, че Мелайне водеше с едни гърди във всичко, което се беше случило. Нищо чудно, че беше казала всичко на Доринда, все едно дали е работа само на Мъдрите, или не; двете бяха много добри приятелки. След като Мелайне беше уведомила Баел за отвличането, той, разбира се, го бе съобщил на Башийр, а да се очаква, че Башийр ще го премълчи пред жена си, беше все едно да се очаква, че ще запази в тайна от нея, че къщата е пламнала. Малко по малко той успя да потисне гнева си.

— Елейн пристигна ли? — Опита се да го каже небрежно, уж между другото, но не успя. Все едно. Всички знаеха, че има причини да се тревожи. Андор можеше да е също толкова неспокоен, колкото и Кайриен, но Елейн на трона беше най-бързият начин и двете страни да се успокоят. Може би единственият начин.

— Още не. — Башийр сви рамене. — Но от север идват слухове за Айез Седай с армия някъде в Муранди или може би Алтара. Възможно е това да е младият Мат и неговата Банда на Червената ръка, с щерката-наследница и Сестрите, избягали от Кулата, когато свалиха Сюан Санче.

Ранд разтърка китките си. Целият този маскарад с „плена“ беше в случай, че Елейн вече е тук. Елейн, както и Авиенда. За да може да дойде и да си иде, без те да разберат. Навярно щеше да намери начин да ги види за малко. Може би… Не, той не беше глупак. Никакво „може би“.

— И тези Сестри ли смяташ да накараш да ти се закълнат? — Тонът на Дейра беше леден като лицето й. Тя не го обичаше — според нея мъжът й бе тръгнал по път, който най-вероятно щеше да свърши с главата му над някоя порта в Тар Валон, и Ранд беше този, който го бе тласнал по този път. — Бялата кула няма да остане със скръстени ръце затова, че принуждаваш със сила Айез Седай.

Ранд й отвърна с лек поклон, и да ги изгори дано, ако не го възприе като подигравка. Дейра ни Галайн т-Башийр никога не се обръщаше към него с титла, името му дори не използваше — все едно че говореше на някой жалък ординарец, при това не особено умен и благонадежден.

— Ако изберат да се закълнат, ще приема клетвата им. Съмнявам се, че горят от нетърпение да се върнат в Тар Валон. Ако предпочетат друго, могат да си карат както искат, стига да не застават на пътя ми.

— Бялата кула вече застана на пътя ти — каза Баел. Пред сините му очи гласът на Дейра изглеждаше направо топъл. — Дойде ли врагът веднъж, ще дойде пак. Освен ако не бъдат спрени. Моите копия ще тръгнат натам, накъдето Кар-а-карн ги поведе. — Мелайне кимна, естествено: тя най-вероятно държеше и последната Айез Седай да бъде заслонена и поставена на колене под стража, ако не и овързана за ръцете и краката. Но Доринда също кимна, както и Сюлин, а Башийр замислено поглади мустаци с кокалчетата на свития си юмрук. Ранд не знаеше да се смее ли, да плаче ли.

— Не мислите ли, че вече имам достатъчно грижи и без една война с Бялата кула? Елайда ме сграбчи за гърлото и получи плесница. — Земята, изригваща в огън и разкъсана плът. Пиршество за гарвани и лешояди. И колко мъртви? — Ако прояви достатъчно благоразумие да спре дотук, аз също ще спра. — Стига да не искат от него да им се довери. Сандъкът. Тръсна глава да прогони гласа на Луз Терин, мърморещ отвътре за мрака и жаждата. Можеше да го пренебрегне, трябваше да го пренебрегне, но не и да забрави, нито да се довери повече.

Ранд остави Баел и Башийр да спорят доколко Елайда щяла да прояви достатъчно благоразумие да спре, след като вече е започнала, и пристъпи до една покрита с карти маса до стената. Явно Баел и Башийр използваха тази стая за планирането на действията си. Порови се малко и намери картата, която му трябваше — дълъг свитък, показващ цял Андор и също така част от земите на юг, Геалдан, Алтара и Муранди.

— Пленените жени в земите на дървоубийците няма да създават повече неприятности. Защо другите трябва да бъдат оставени? — каза Мелайне явно в отговор на нещо, което не беше чул. Гласът й прозвуча сърдито.

— Ще направим каквото трябва, Дейра т-Башийр — каза спокойно Доринда; тя рядко губеше самообладание. — Малко повече кураж, и ще стигнем там, където трябва да стигнем.

— Когато скочиш от ръба на пропаст — отвърна Дейра, — е твърде късно да направиш нещо друго, освен да проявиш кураж, и да се надяваш, че на дъното ще има някоя купа сено, на която да паднеш. — Мъжът й се изкиска, сякаш се бе пошегувала. Но съвсем не прозвуча като шега.

Ранд разгърна картата, затисна краищата й с мастилници и шишенца с пясък и започна да мери разстоянията с пръсти. Мат не се придвижваше особено бързо, щом мълвата го поставяше някъде в Алтара или Муранди. Инак се гордееше с бързината, с която може да се придвижва Бандата му. Може би го бавеха Айез Седай с техните слуги и фургони. Може би Сестрите бяха повече, отколкото беше допускал. Ранд усети, че ръцете му са се свили в юмруци, и ги отпусна. Трябваше му Елейн. Да поеме трона тук и в Кайриен. Затова му трябваше. За нищо друго. Авиенда… От нея изобщо нямаше нужда, а и тя му беше дала ясно да разбере, че също няма нужда от него. Тя беше в безопасност, далече от него. Можеше и двете да ги опази, като ги задържеше колкото може по-далече от себе си. Светлина, само да можеше да ги види за малко! От Мат обаче имаше нужда, след като Перин беше толкова опърничав. Не беше сигурен как Мат изведнъж стана толкова опитен във военните дела, но дори Башийр уважаваше мнението му. Поне за войната.

— Те се отнесоха с него като да’цанг — изръмжа Сюлин и останалите Деви изръмжаха.

— Знаем — отвърна мрачно Мелайне. — Те нямат никаква чест.

— Той наистина ли ще се въздържи след всичко, което ни описахте? — попита невярващо Дейра.

Картата не стигаше достатъчно на юг, за да покаже и Иллиан — нито една карта на масата не показваше и част от тази страна, — но ръката на Ранд се понесе надолу през Муранди и той си представи Дойрлонските хълмове, недалече навътре от границите на Иллиан, с полосата от укрепления, която никоя нашественическа армия не можеше да си позволи да пренебрегне. А на около двеста и петдесет мили на изток, оттатък равнините на Маредон, се беше струпала армия, каквато светът не беше виждал, откакто народите се бяха събрали пред Тар Валон по време на Айилската война, или може би още от времето на Артур Ястребовото крило. Щом Перин нямаше да я поведе, то трябваше да го направи Мат. Само че нямаше достатъчно време. Времето никога не стигаше.

— Очите да ми изгори дано — измърмори Даврам. — Това никога не си ми го споменавала, Мелайне. Лейди Каралайн и лорд Торам са вдигнали стан извън града, и то заедно с върховния лорд Дарлин? О не, не са дошли заедно току-така, точно в този момент. Това е все едно гнездо на усойници на прага ти.

— Нека алгай’д’сисвай потанцуват — отвърна Баел. — Мъртвите усойници не хапят.

Самаил винаги беше най-добър в отбрана. Това бе паметта на Луз Терин, от Войната на Сянката. Да, при двама души в един череп трябваше да се очаква, че паметта им ще се рее от единия към другия. Дали Луз Терин не си спомняше как е подкарал овцете на паша или сече дърва за огрев, или хвърля зърно на кокошките? Ранд успя да го чуе смътно как ръмжи за гибел и за разруха — мислите за Отстъпниците винаги довеждаха Луз Терин до ярост.

— Дейра т-Башийр казва истината — каза Баел. — Трябва да продължим по пътя, по който сме поели, докато не бъдат унищожени или враговете ни, или ние.

— Не точно това имах предвид — отвърна сухо Дейра. — Но си прав. Вече нямаме никакъв избор. Докато не бъдат унищожени или враговете ни, или ние.

Смърт, разруха и лудост се понесоха в главата на Ранд, докато оглеждаше картата. Самаил щеше да се озове при тези укрепления веднага щом армията тръгнеше на щурм, Самаил със силата на един Отстъпник и знанията от Приказния век. Лорд Бренд, така се бе нарекъл сам, един от Съвета на деветимата, и „лорд Бренд“ го наричаха всички, които отказваха да признаят, че Отстъпниците са на свобода, но Ранд го познаваше. С паметта на Луз Терин знаеше лицето на Самаил, и кътните му зъби познаваше.

— Какво възнамерява да прави Диелин Таравин с Наен Аравн и Еления Саранд? — попита Доринда. — Да си призная, това затваряне на хора не го разбирам много.

— Какво прави едва ли е толкова важно — каза Даврам. — Това, което ме притеснява, са срещите й с онези Айез Седай.

— Диелин Таравин е глупачка — промърмори Мелайне. — Вярва на слуховете, че Кар-а-карн е коленичил пред Амирлинския трон. Тя и косата си няма да среши, ако Айез Седай не й разрешат.

— За нея грешиш — сряза я Дейра. — Диелин е достатъчно силна, за да управлява Андор. Доказа го при Арингил. Разбира се, тя се вслушва в Айез Седай — само глупак би пренебрегнал Айез Седай, — но да се вслушваш още не означава, че се подчиняваш.

Фургоните, докарани от Думайски кладенци, трябваше да се претърсят отново. Дебеличкият малък мъж — ангреалът, трябваше да е някъде там. Никоя от избягалите Сестри нямаше откъде да се досети какво е. Освен ако някоя не го беше пъхнала в кесията си като спомен от Преродения Дракон. Не. Трябваше да е някъде из фургоните. С него щеше да е повече от равностоен на всеки Отстъпник. Без него… Смърт, разруха и лудост.

Изведнъж всичко, което бе чул дотук, нахлу в ума му.

— Какво? — викна той и се обърна рязко към тях.

Те го загледаха слисано. Отпуснатият се до вратата Джонан се изпъна, Девите настръхнаха и вдигнаха тревожно очи към него.

Мелайне опипа един от костените си гердани, изгледа с решимост Баел и Даврам и каза:

— Има девет Айез Седай в един хан, „Сребърния лебед“, в онова, което Башийр нарича „Новия град“. — Думата „хан“ я изрече някак непривично, както и „град“ — преди да прекоси Драконовата стена ги беше срещала само в книгите. — Двамата с Баел казват, че трябва да ги оставим на мира, освен ако не предприемат нещо срещу теб. Смятам, че вече си свикнал да очакваш Айез Седай, Ранд ал-Тор.

— Вината е моя — въздъхна Башийр. — Ако има вина тук. Макар че не разбирам какво очаква да направим Мелайне. В „Сребърния лебед“ преди месец отседнаха осем Сестри, точно след като ти замина. От време на време идват едни и си отиват други, но никога не остават повече от десет едновременно. Държат се настрана, не създават никакви неприятности и доколкото знаем двамата с Баел, не задават никакви въпроси. Няколко Червени Сестри също идваха в града; на два пъти. Ония в „Сребърния лебед“ винаги са със Стражници, но тези — никога. Сигурен съм, че са Червени. Идват по две — по три, разпитват за мъже, тръгнали за Черната кула, и след някой и друг ден си заминават. Без да научат кой знае какво, бих казал. Тази Черна кула е като истинска крепост, колкото до пазенето на тайни. Никоя от тях не е създавала неприятности и аз бих предпочел и ние да не ги закачаме, освен ако не се наложи.

— Нямах предвид това — каза бавно Ранд и седна на един стол срещу Башийр. Айез Седай се събираха тук, Айез Седай се събираха в Кайриен. Случайно? Луз Терин затътна като гръмотевица на хоризонта — за гибел и измяна. Трябваше да предупреди Таим. Не за Айез Седай в „Сребърния лебед“ — това той сигурно вече го знаеше; защо не беше му го споменал? — но за да стои настрани от тях, да задържи настрани от тях Аша’ман. Щом с Думайски кладенци трябваше да му се сложи краят, не биваше тук отново да се започва. Твърде много неща сякаш излизаха извън контрол. Колкото повече се напрягаше да ги удържи, толкова по-силно напираха да му избягат. Рано или късно всичко щеше да се разпадне и да се срути. От тази мисъл гърлото му пресъхна. Том Мерилин го беше учил малко да жонглира, но той така и не беше се оказал много добър. Гърлото му беше пресъхнало.

Не усети, че е изрекъл последното на глас, преди Джалани да се изправи и да прекоси стаята до масичката с поставена на нея сребърна кана. Тя напълни един бокал и го поднесе на Ранд с усмивка и с леко разтворени устни. Той очакваше да чуе нещо грубо, но лицето й рязко се промени. Каза само „Кар-а-карн“, след което се върна при останалите Деви, изпълнена с такова достойнство, че сякаш беше засрамила Доринда или Дейра. Самара зашари с пръсти в говора на Девите и изведнъж всички те се изчервиха и прехапаха устни да не се разсмеят. Всички с изключение на Джалани, която само се изчерви.

Пуншът беше с вкус на сливи. Ранд си спомни отнякъде за едрите сладки сливи в овощните градини отвъд реката — когато беше малък и се катереше по дърветата да си похапне… Отметна глава и пресуши бокала. В Две реки имаше сливови дървета, но не и овощни градини, и определено не оттатък каквато и да било река. „Задръж си проклетите спомени“ — изръмжа той на Луз Терин. Мъжът в главата му се засмя на нещо, тихо и самотно.

Башийр погледна намръщено Девите, после хвърли поглед към Баел и двете му жени, и тримата невъзмутими като скали, и поклати глава. С Баел се разбираше добре, но айилците като цяло го озадачаваха.

— Е, щом на мен никой няма да ми поднесе нещо за пиене… — каза той, стана и отиде да си налее сам. Отпи дълбока глътка и мустаците му се намокриха. — Това му се вика освежително… Таимовите хора май прибират всеки, който иска да следва Преродения Дракон. Той ми осигури доста добра армия — всички мъже, на които им липсва онова, което е нужно за твоите ашамани. Всички говорят за преминаване през някакви дупки във въздуха, но никой от тях не е пристъпвал до Черната кула. В момента изпробвам някои идеи, които ми подхвърли младият Мат.

Ранд махна пренебрежително с опразнения си бокал.

— Ти ми кажи за Диелин. — Диелин от Дома Таравин бе следващата претендентка за трона в случай, че нещо сполетеше Елейн, но пък той й беше казал, че водят Елейн в Кемлин. — Ако тя си мисли, че може да вземе Лъвския трон, може и на нея да й намеря някоя ферма.

— Да вземе трона ли? — възкликна изумена Дейра, а мъжът й се разсмя гръмко.

— Нравите на влагоземците не са ми много ясни — каза Баел, — но според мен тя не мисли точно това.

— Прав си. — Даврам понесе каната да налее още пунш на Ранд. — Някои по-дребни благородници, за да й се докарат и да си спечелят привилегии, я провъзгласиха в Арингил. Тя обаче реагира много бързо и само след четири дни обеси двама от водачите им за предателство към щерката-наследница Елейн и заповяда останалите двадесет да бъдат набити с камшици. — Той се изкиска одобрително. Жена му изсумтя. Тя самата сигурно щеше да издигне бесилки по целия път от Арингил до Кемлин.

— В такъв случай какво беше това, че управлявала Андор? — настоя Ранд. — И че е затворила Еления и Наен?

— Те са онези, които се опитаха да претендират за трона — каза Дейра и тъмните й очи блеснаха гневно.

Башийр кимна. Той беше много по-спокоен.

— Само преди три дни. Когато дойде вестта за коронацията на Колавер и слуховете от Кайриен, че си заминал за Тар Валон, започнаха да звучат много по-убедително. При възобновената търговия между Кайриен и Кемлин напоследък летят толкова много гълъби, че ако накацат, няма да има къде да стъпи човек. — Той остави каната и се върна на стола си. — Наен се провъзгласи за Лъвския трон на заранта, Еления по обед, а по залез слънце Диелин, Пеливар и Луан ги задържаха. Обявиха Диелин за регент на следващата сутрин. От името на Елейн, до нейното завръщане. Повечето Домове на Андор се обявиха в подкрепа на Диелин. Мисля, че повечето биха предпочели да видят нея на трона, но случилото се в Арингил кара дори и най-могъщите да си държат езиците зад зъбите. — Башийр притвори едното си око. — За теб никой нищо не споменава. Дали това е хубаво или лошо — само някой по-мъдър от мен би могъл да го каже.

Дейра се усмихна хладно и го изгледа почти с пренебрежение.

— Тези… блюдолизци… които остави да се измъкнат от палата, изглежда, са напуснали града. Някои дори били избягали от Андор. Сигурно се сещаш, че всички те стояха или зад Еления, или зад Наен.

Ранд внимателно постави пълния бокал на пода до стола си. Оставил беше на мира Лир и Аримила само за да се опита да подтикне Диелир и подкрепящите я да му съдействат. Те никога нямаше да оставят Андор в ръцете на такива като лорд Лир. Това все още можеше да се окаже полезно, след като се върнеше Елейн. Но всичко се завихряше все по-бързо и по-бързо, мъчеше се да се измъкне от пръстите му. Все още обаче имаше няколко неща, които можеше да удържи.

— Този тук, Федвин, е Аша’ман — каза той. — Той може да донася съобщенията ви до мен в Кайриен, ако се наложи. — И погледна ядно Мелайне, която му отвърна с най-невъзмутимо изражение. Дейра изгледа Федвин така, сякаш беше някакъв умрял плъх, който любимото й куче е домъкнало в леглото й. Даврам и Баел го заоглеждаха по-скоро замислено. — Никой друг не бива да научи кой е той — продължи Ранд. — Никой. Затова не е облечен в черно. Тази нощ ще заведа още двама като него при лорд Семарадрид и при върховния лорд Вейрамон. Ще има нужда от тях, когато се изправят срещу Самаил в Дойрлонските хълмове. Аз самият, изглежда, още известно време ще трябва да се бавя в Кайриен. И може и в Андор.

— Значи ли това, че най-после ще пратиш копията на изток? — попита Баел. — Тази нощ ти ще се разпоредиш?

Ранд кимна и Башийр се изсмя гръмко.

— Това вече трябва да се полее с хубаво вино. Ако не беше толкова горещо, че кръвта на човек да стане на каша. — Смехът му се стопи в гримаса. — Светлина, колко ми се ще да можех да съм там. Все пак, предполагам, че удържането на Кемлин за Преродения Дракон не е дреболия.

— Винаги искаш да си там, където мечовете са извадени, съпруже. — Дейра го изрече с голяма обич.

— Петината — каза Баел. — Ще разрешиш ли петината в Иллиан, когато Самаил падне? — Айилският обичай позволяваше да се вземе една пета от всеки покорен град. Тук, в Кемлин, Ранд го беше забранил — не искаше да предаде града на Елейн оплячкосан.

— Ще си получат петината — отвърна Ранд. Но това, за което мислеше, не беше нито Самаил, нито Иллиан. „Доведи Елейн бързо, Мат.“ Диво се втурна тази мисъл в ума му, надмогвайки тътена на Луз Терин. „Бързо ми я доведи, преди Андор и Кайриен да избухнат.“