Корона от мечове

ГЛАВА 14Бели пера

Още от пръв поглед „Сребърният кръг“ никак не подхождаше на името си, но в Ебу Дар си падаха по натруфените имена и понякога, изглежда, колкото по-неподходящи бяха, толкова повече се ценяха. Най-мрачната кръчма в града, която Мат бе посетил, носеше названието „Славата на сияйната кралица“, докато името „Златната небесна корона“ кичеше една тъмна дупка отвъд реката, в Рахад, чийто мръсен под беше оцапан с черни засъхнали петна от многобройните свади с ножове. Сребърния кръг впрочем беше място, където се провеждаха конни състезания.

Той свали шапката си, за да си направи вятър с широката й периферия, и стигна дори дотам да охлаби черния копринен шал, който прикриваше белега около врата му. Утринният въздух вече трепереше от зноя, но тълпите бяха изпълнили насипа около трасето, по което щяха да бягат конете. Земен насип и овално трасе — това всъщност представляваше така нареченият Сребърен кръг. Врявата на човешкото множество надмогваше дори крясъците на чайките. За гледане не се плащаше, така че работниците по солниците с белите жилетки на своята гилдия и селяните с помръкнали лица, побегнали от безчинствата на Заклетите в Дракона от вътрешността на страната, триеха рамене с тарабонци с прозрачни воали над дебелите си мустаци, с тъкачи в жилетки на прави ивици, с печатари с напречни ивици и с бояджии с ръце, оклепани с боя до лактите. Неизбежно облечените в черно селяни от Амадиция, с дрехи, закопчани до шиите, които като че ли се потяха до смърт, стояха до мурандийки в техните селяшки рокли с дълги цветни престилки, толкова тесни, че сякаш ги бяха облекли само за показ. Имаше дори и доманци, чиито мъже носеха къси сетрета или бяха без връхна дреха, а жените им бяха с толкова тънки рокли, че те лепнеха по телата им като втора кожа. Мяркаха се чираци, хамали от доковете и крайбрежните складове и кожари от работилниците за щавене на кожи, около които се бяха оформили празни пространства заради специфичната миризма, съпътстваща занаята им, както и мърляви улични хлапета, които хората гледаха нащрек, защото можеха да ги окрадат. Но сред целия този отруден народ сребро не се виждаше.

Цялото това множество стоеше зад дебелите въжета, изпънати на колци. Пред тях беше мястото на онези, които разполагаха със сребро, както и със злато — хората с добро потекло и с добро облекло. Самодоволни слуги наливаха пунш на господарите си, шетливи слугини махаха с широки ветрила да разхладят господарките си, виждаше се дори един подскачащ шут с наклепано с белила лице и подрънкващи месингови звънчета по черно-бялата шапка. Надменни мъже с високи кадифени капели се поклащаха сред тълпата — с тънки мечове, препасани на бедрата им, с лъскави копринени палта, с яки, триещи косите им, заметнати на раменете им и придържани със златни и сребърни верижки на тесните им бродирани ревери. Някои от жените бяха с по-къси коси от тези на мъжете, други с по-дълги и нагласени в най-различни прически. Носеха широки шапки, украсени с пера, и понякога с тънки мрежести воали, прикриващи лицата им, и ефирни рокли, показващи щедро гърдите им. Знатните особи под яркоцветните си слънчобрани гледаха презрително всички останали. Охранени търговци и лихвари се кланяха раболепно на висшите си благодетели, повечето от които най-вероятно им дължаха големи суми. Големи пари често сменяха притежателите си тук, на Сребърния кръг, и то не само в залаганията. Говореше се, че дори животът и честта често сменят притежателите си тук.

Мат нахлупи шапката си, вдигна ръка и към него пристъпи една от уредничките по залаганията — жена с грубо лице и нос като шило. Тя разпери костеливите си ръце, поклони се и промърмори според ритуала:

— Както милорд благоволи да заложи, тъй ще впиша в книгата вярно и правдиво. Книгата е отворена. — Също като думите й, разтворената книга, бродирана на гърдите на червения й елек, идваше от древното минало, когато залозите били записвани на книга, но Мат подозираше, че е единственият тук, който го знае. Той помнеше много неща от времена, отдавна превърнали се в прах.

Той бързо погледна съотношенията на залозите, изписани с креда върху дъската, която един висок мъж вдигна над главата на жената в червения елек, и кимна. Въпреки досегашните си победи Вятър се водеше едва трети по шансове. Мат се обърна към спътника си и каза:

— Заложи всичко на Вятър, Нейлсийн.

Тайренецът се поколеба и попипа черната си брада. Лицето му беше лъснало от пот, но въпреки това камизолата му с дебелите ръкави със сини ивици беше закопчана догоре. Носеше и квадратна шапка от синьо кадифе, която изобщо не го пазеше от жегата.

— Всичко ли, Мат? — Каза го тихо, за да не го чуе жената. Облогът можеше да се промени по всяко време, докато не заложиш окончателно. — Душицата ми да изгори, но онзи пъстрият ми изглежда доста бърз, както и кафявият със сребристата грива. — Днес тези два коня бяха фаворитите, нови за града и като всяко ново нещо — посрещани с големи очаквания.

Мат дори не си направи труд да погледне десетте коня, току-що изкарани за поредното надбягване. Вече ги беше огледал добре, докато качваше Олвер на гърба на Вятър.

— Всичко. Някой идиот е сплел опашката на пъстрия и той вече почти се е побъркал от мухите. Кафявият е ефектен, но ставите му са слаби. Някъде по селата може и да спечели, но днес ще завърши последен. — Конете бяха едно от нещата, от които той разбираше от личен опит; беше го научил баща му, а Абел Каутон разбираше от коне.

— На мен ми се струва повече от ефектен — изпръхтя Нейлсийн, но се отказа да спори.

Уредничката на облозите запримига, когато Нейлсийн с въздишка започна да вади кесия след кесия от издутите си джобове. В един момент отвори уста да възрази, но пък Сияйната почетна гилдия на уредниците по облозите винаги твърдеше, че приема всякакви залози, колкото и да са големи. Те дори се обзалагаха с корабовладелци и търговци дали някой кораб ще потъне, или цените ще се променят; по-точно правеше го самата гилдия, не отделните уредници. Златото се озова в едно от ковчежетата й с железен обков, носени от двама мъжаги с мишци, дебели колкото краката на Мат. Охранниците й, с навъсени погледи и в къси кожени елеци без ръкави, под които се показваха яки мишци, носеха дълги, обковани с месинг тояги. Един от придружаващите я мъже й подаде бял жетон с впечатана върху него синя риба — всеки уредник на облозите в гилдията си имаше свой знак — и тя вписа върху него размера на залога, името на коня и знак, отбелязващ номера на състезанието с една тънка четчица, която взе от лакирана кутийка, поднесена от миловидно момиче. Момичето беше с тънко кръстче и големи тъмни очи и се усмихна на Мат. Жената обаче изобщо не се усмихна, а отново се поклони, плесна небрежно момичето и заговори шепнешком на носача на табелата с облози, който набързо изтри изписаното на нея с един парцал. Когато я вдигна отново, Вятър се оказа с най-големия облог в списъка. Момичето заразтрива зашлевената си буза и изгледа намусено Мат, сякаш той беше виновен за шамара, който си беше изкарала.

— Надявам се, че късметът ти не те е оставил — измърмори Нейлсийн и размаха жетона, та мастилото да изсъхне. Уредниците по облозите бяха доста докачливи при плащания срещу жетони с размазано мастило, а най-трудни бяха ебударците. — Знам, че рядко губиш, но съм виждал и това да става, да ме изгори дано, ако не съм. Щото има едно девойче, с което мислех да изляза да потанцувам тая нощ. Шивачка, нищо особено. — Той нали беше лорд, макар че иначе не беше лош човек, и тези неща, изглежда, бяха важни за него. — Но е толкова хубава, че устата ще ти пресъхне. Пада си по дрънкулките. Златни дрънкулки. И фойерверки много обича — чух, че някакви Илюминатори ще правят зрелище тази нощ, сигурно ще ти е интересно, но най-много се радва на дрънкулките. Подариш ли й, веднага се усмихва. Няма да е никак дружелюбна, ако не успея да я накарам да се усмихне, Мат.

— Спокойно, ще я накараш — отвърна му разсеяно Мат. Конете все още пристъпваха нервно при старта. Олвер, ухилен до уши, гордо седеше на гърба на Вятър. В конните надбягвания в Ебу Дар всички ездачи бяха момчета; на няколко мили навътре в страната използваха момичета. Днес Олвер беше най-малкият от всички, и най-лекият — не че дългокракият сив жребец се нуждаеше от това предимство. — Така ще я разсмееш, че ще се затъркаля от смях. — Нейлсийн го изгледа намусено, но Мат не му обърна внимание, отдавна трябваше да е разбрал, че златото е едно от нещата, за които той никога не се притеснява. Може и да не печелеше винаги, но достатъчно често. Тъй или иначе, късметът му нямаше нищо общо с това дали Вятър ще победи. В това поне беше сигурен.

Златото не го притесняваше, но виж, Олвер — да. В надбягването нямаше забрана момчетата да използват пръчките си едно срещу друго вместо да шибат с тях конете си. Във всички надбягвания досега Вятър се отскубваше и тичаше много пред другите, но ако Олвер пострадаше, дори една цицина да получеше, Мат щеше да си има проблеми с госпожа Анан, ханджийката, и с Нинив и Елейн, както и с Авиенда и Биргит. Бившата Дева на копието и особнячката, която Елейн, кой знае защо, беше избрала за свой Стражник, бяха последните, за които можеше да допусне, че ще почнат да се правят на грижовни майки, но въпреки това те вече се бяха опитали да измъкнат момчето от хана и да го приберат в Тарасинския палат. А всяко място с толкова много Айез Седай беше най-неподходящото за Олвер, както и за всеки друг, но само една цицина и Сетале Анан най-вероятно щеше сама да го натика в ръцете им. Олвер най-вероятно щеше да ореве целия палат, докато заспи, ако не му позволяха повече да участва в надбягванията, но жените от тия работи нищо не разбираха. Може би за хиляден път Мат изруга наум Нейлсийн за това, че беше пробутал Олвер и Вятър в ония първи гонитби. Разбира се, трябваше да си намерят някакво забавление, с което да запълнят безделието си, но можеха да намерят и нещо друго. И с крадене на кесии по улиците едва ли щяха да предизвикат по-голямо възмущение сред жените.

— Ето го и хващача на крадци — рече почти подигравателно Нейлсийн и пъхна жетона в джоба на камизолата си. — То пък една полза от него! По-добре щеше да е да доведем още петдесетина войника.

Джюйлин крачеше важно през тълпата — мургав жилав мъж с дълга бамбукова тояга в ръка. Със сплесканата си конична тарабонска шапка и простото си палто, впито до кръста и след това спускащо се широко чак до върховете на ботушите му, доста износена, такъв като него обикновено нямаше да пуснат под въжетата, но той подчертано заоглежда конете, подхвърляйки показно дебела златна монета в шепата си. Неколцина от охранителите го изгледаха подозрително, но заради златната монета го оставиха да мине.

— Е? — попита го кисело Мат, когато хващачът на крадци застана до него. — Не, остави сам да отгатна. Пак са се измъкнати от палата. Пак никой не ги е видял. И пак, както винаги, никой си няма и представа къде са.

Джюйлин грижливо прибра жълтицата в джоба си. Той нямаше да заложи — имаше навика да пести всеки петак, който попаднеше в ръцете му.

— И четирите наеха закрита карета от палата до един от пристаните край реката, откъдето са наели лодка. Том нае друга, за да ги проследи и да види къде ще отидат. Нищо тъмно или неприятно, бих казал, ако се съди по облеклото им. Но е вярно също така, че знатните се обличат в коприна и когато газят в тинята. — Той се ухили на Нейлсийн, скръсти ръце и се направи, че конете много го интересуват. Не беше толкова и хилене, колкото оголване на зъби. И двамата бяха тайренци, но пропастта между знатни и простолюдие в Тийр беше много широка и никой от двамата не харесваше компанията на другия.

— Жени! — възкликна Мат недоволно и няколко облечени във фини одежди персони се извърнаха и го изгледаха косо изпод ярките си слънчобрани. Той им отвърна с навъсен поглед, въпреки че две бяха хубавички, пък и започнаха да се кикотят и да си бърборят, сякаш беше казал нещо много смешно. Една жена ще ти върти един и същ номер, докато се увериш, че ще ти прави само това и нищо друго, след което веднага ще ти извърти друг, само за да те изпита. Но той беше обещал на Ранд да се погрижи Елейн да се върне в Кемлин жива и здрава, и Нинив и Егвийн с нея. И освен това беше обещал на Егвийн да се погрижи другите две да приключат невредими това пътуване до Ебу Дар, да не говорим за Авиенда. Това беше цената за връщането на Елейн в Кемлин. Не че някоя от тях му беше казала защо изобщо трябваше да идват тук, о, не! Не че му бяха казали и двадесетина думи, откакто бяха дошли в този проклет град!

— Ще се погрижа да се върнат живи и здрави — измърмори той под нос, — та дори да трябва да ги натикам в бурета и да ги натоваря на някоя кола до Кемлин. — Сигурно беше единственият човек на света, който можеше да каже такова нещо за Айез Седай, без да се озърта през рамо, в това число сигурно дори и Ранд и онези типове, които той събираше. Мат докосна с пръсти медальона с лисичата глава, провиснал под ризата му, за да се увери, че си е на мястото, въпреки че никога не го сваляше, дори когато се къпеше. Имаше си някои неудобства, но човек се чувстваше по-сигурен с него.

— Тарабон напоследък сигурно е ужасно място за жена, която не е свикнала да се пази сама — промърмори Джюйлин. Беше се загледал в трима забулени мустакати мъже в опърпани палта и торбести гащи, които тичаха по насипа, подгонени от двама охранници, размахали обкованите си с месинг тояги. Нямаше правилник, който да казва, че бедните не могат да слизат под въжетата, но охранниците не бяха на това мнение. Двете хубавелки, които бяха изгледали преди малко Мат, като че ли почнаха да се обзалагат дали тарабонците ще надбягат пазачите.

— Върни се на пристана и изчакай Том — каза му Мат. — Кажи му, че искам да го видя колкото се може по-скоро. Искам да разбера какво са намислили онези проклети глупави жени.

Погледът, с който го измери Джюйлин, само дето не му каза, че той самият е глупак. В края на краищата нали вече от близо месец, откакто бяха дошли тук, се мъчеха да разберат точно това. Той хвърли последен поглед към бягащите мъже и се заклати обратно натам, откъдето беше дошъл, подхвърляйки жълтицата в ръката си.

Мат се намръщи и отново извърна очи към трасето. Разстоянието до тълпата от другата страна беше едва петдесетина крачки и той можеше добре да вижда хората отсреща — някакъв приведен белокос старец с клюнест нос, жена с остро лице под шапка, цялата окичена с пера, висок мъж, който му заприлича на щъркел в зелената си коприна със златни гайтани, приятно закръглена млада женичка със сочни устни, чиято напращяла снага изглеждаше готова да изскочи от роклята й. Колкото по-дълго се точеше тази жега, толкова по-малко и по-тънки дрехи си обличаха жените тук в Ебу Дар, но той вече почти не им обръщаше внимание. Други го интересуваха сега.

Биргит например определено не се нуждаеше някой да я води за ръчичка. Тя бе Ловкиня на Рога и според него всеки, който й посегнеше, щеше да си изпати. Колкото до Авиенда… Единственото, от което тя имаше нужда, беше някой, който да я задържи да не намушка всеки, на когото му хрумне да я погледне малко по-накриво. Него ако питаха, можеше да заколи когото си ще, стига да не е Елейн. Защото колкото и да си виреше нослето проклетата му щерка-наследница, озовеше ли се край Ранд, оченцата й се замъгляваха, и колкото и да създаваше Авиенда впечатление, че е готова да намушка всеки, с нея беше същото. Ранд уж знаеше как да се оправя с жените, но този път явно беше скочил в меча яма, пускайки и двете да нахълтат при него едновременно. Избрал беше най-късия път към погрома и Мат просто не можеше да разбере как досега не се е сгромолясал.

Странно защо очите му пробягаха отново към остроликата жена отсреща. Беше хубава, но с някак лисича хубост. Някъде на годините на Нинив, прецени той; трудно му беше да каже от това разстояние, но пък можеше да преценява жените не по-зле от конете. Разбира се, жените можеха да те подведат много по-бързо от всеки кон. Тънка. Като клечка. Като сламка. Защо слама? Това, което виждаше от косата й, показваща се под шапката с перата, беше тъмно. Както и да е.

Биргит и Авиенда можеха да минат и без неговите грижи, а в повечето случаи същото можеше да се каже и за Елейн и Нинив, колкото и да бяха неразумни, самоуверени и напористи. Но това, че вече от толкова време непрекъснато му се измъкваха, говореше нещо друго. Неразумни, даже глупави, точно това беше. Нахвърлят ти се, че си им се бъркал в работите, и те гонят, а после те навикват, че не си бил при тях, когато били имали нужда. Не че щяха да признаят, че са имали нужда от него, не и такива като тях. Вдигни ръка само за помощ, и се оказва, че им се бъркаш, не прави нищо, стой настрана и излиза, че си боклук, на който не може да се разчита.

Жената с острото лице отсреща отново привлече погледа му. Не слама. Конюшня. Което не му се стори много по-смислено. В доста конюшни беше прекарвал той приятни мигове с млади жени, и с не толкова млади, но тази отсреща беше облечена скромно в синя коприна, със снежнобяла дантела на яката и още повече над ръцете. Благородничка, а той отбягваше благородничките като смъртта. Правеха се на много важни и винаги очакваха човек да е на тяхно разположение и да припне към тях само като си мръднат пръста. Други — може, но не и Мат Каутон. Странно, вееше си със снопче бели пера. Къде беше слугинята й? Нож. Защо трябваше да го кара да си мисли за нож? И… пожар? Нещо горящо, във всеки случай.

Той поклати глава и се опита да се съсредоточи върху по-важните за момента неща. Спомени на други мъже, спомени за битки, за кралски дворове и за страни, изчезнали преди векове, запълваха дупките в собствената му памет, места, където собственият му живот изведнъж изтъняваше или съвсем нищо не оставаше от него. Помнеше например съвсем ясно как избягаха от Две реки с Моарейн и Лан, но почти нищо друго чак докато стигнаха Кемлин, а имаше празнини също така и преди, и след това. След като цели години от детството му напълно се бяха заличили от паметта му, защо трябваше да си спомня всяка жена, която беше срещал по пътя си? Може би му напомняше за някоя отдавна мъртва, умряла преди хиляда и повече години. Светлината само знаеше какво ставаше с него понякога. Дори тази Биргит от време на време гъделичкаше паметта му. Е, сега тук имаше четири жени и тъкмо те бяха стегнали мозъка му на възли. Те бяха важното сега.

Нинив и останалите го отбягваха така, както той бълхите. Пет пъти беше ходил в палата и единственият път, когато се съгласиха да се видят с него, беше, за да му кажат колко били заети, и го отпратиха като досадно непослушно хлапе. И всичко се свеждаше до едно. Те смятаха, че ще се намеси в онова, което бяха намислили, а единствената причина да го направи беше, ако вземат, че изпаднат в опасност. Не бяха съвсем глупави; често се държаха идиотски, но пълни глупачки не бяха. Видеха ли в нещо опасност, значи имаше опасност. Из някои места в този град само това, че си чужденец или че си показал някоя монета можеше да ти докара нож в ребрата, и дори преливането нямаше да го предотврати, ако не го усетиш навреме. А ето че той беше тук с Нейлсийн и дузина опитни мъже от Бандата, да не говорим за Том и Джюйлин, които дори бяха получили стаи в слугинските отделения на палата, и всички те не правеха нищо, ама абсолютно нищо. Тези дебелоглави жени спокойно можеха да се докарат дотам, че да им прережат гърлата. „Не и ако мога да го предотвратя“ — изръмжа той.

— Какво? — възкликна Нейлсийн. — Виж. Вече се подреждат, Мат. Светлината дано душицата да ми изгори, но този пъстрият хич не ми изглежда за подценяване. Доста е напорист.

Конете вече заемаха местата си зад високите дървени пилони, забити в земята. На върховете им се вееха дълги цветни ленти — сини, зелени и с всякакви други цветове, някои шарени. На петстотин разкрача в другия край на трасето имаше друга редица със същия брой пилони с цветни ленти. В двата края на редицата коне и малко пред тях стояха двама уредници, дебела жена и още по-дебел мъж, и държаха бели шарфове над главите си. В това нещо уредниците се редуваха и нямаха право да приемат облази за надбягвания, които те стартираха.

— Да ме изгори дано! — измърмори Нейлсийн.

— Светлина, човече, успокой се. Казах ти, скоро ще можеш пак да гъделичкаш шивачката си под брадичката. — Хорският рев заглуши последните му думи, когато шарфовете се спуснаха надолу и конете се понесоха напред. Още след първите десет крачки Вятър поведе — Олвер се бе прилепил към шията му, — а червено-кафявият със сребристата грива бе само с една глава по-назад. Пъстрият остана на опашката в общата маса, където пръчките на ездачите вече се размахваха и плющяха отчаяно.

— Казах ти аз, че кафявият е опасен! — изстена Нейлсийн. — Не биваше да залагаме всичко.

Мат не си направи труда да му отговори. Имаше още една резервна кесия в джоба, както и няколко монети плюс това. Тази кесия той си наричаше „посева“; с нея, дори само няколко монети да имаше вътре, и с някоя и друга игра на зарове щеше да възстанови богатството си, каквото и да се случеше тази сутрин. По средата на трасето Вятър продължаваше да води, а кафявият го следваше неотлъчно, с почти цяла дължина пред следващия кон. Пъстрият беше пети. Рискът щеше да дойде след обръщането — момчетата, яздещи изоставащите животни, имаха навика да удрят и събарят с пръчките си онези, които вече бяха заобиколили пилоните.

Докато следваха конете, очите на Мат отново се плъзнаха по остроликата жена отсреща… и нещо прищрака в главата му. Виковете и крясъците на тълпата заглъхнаха. Жената си вееше с ветрилото от бели пера и подскачаше възбудено, но той изведнъж си я представи в бледозелена рокля, с пищна сива пелерина, с коса, прибрана под тънка дантелена мрежичка и с деликатно надигнати поли, как пристъпва предпазливо в една конюшна недалече от Кемлин.

Ранд все така лежеше в сламата и стенеше, въпреки че треската му като че ли беше минала; поне не говореше повече на хора, които ги нямаше тук. Мат изгледа подозрително жената, която се наведе над Ранд. Сигурно можеше да му помогне, както твърдеше, но Мат вече не беше толкова доверчив, както преди. Какво всъщност търсеше една толкова фина дама в тази селска конюшня? Той погали дръжката на камата с рубина, скрита под палтото му, и се зачуди защо изобщо беше проявявал такава доверчивост преди. Доверието никога не се отплащаше. Никога.

— …слаб като току-що родено котенце — говореше тя и тъкмо бъркаше под пелерината си. — Мисля, че…

В ръката й внезапно се появи нож и бързо се стрелна към Мат. Той се хвърли по гръб и я сграбчи за китката, избута я встрани, след което извитото острие от Шадар Лагат изсвистя и се опря в тънката й бяла шия. Жената замръзна и очите й се сведоха към наточеното като бръснач острие. Дощя му се да я порне. Особено след като погледна камата, забила се в дървената стена на конюшнята. Около тънкото острие се беше образувало черно овъглена кръгче и тънка струя пушек се издигаше от дървото, готово всеки миг да пламне и да подпали всичко.

Мат потръпна и разтърка челото си. Само носенето на онзи нож от Шадар Лагат едва не го беше убило, прояждайки дупки в паметта му, но как можеше да е забравил една жена, която се бе опитала да го убие? Мраколюбка — самата тя се беше признала за такава, — която се бе опитала да го убие с кама, която накара цяло ведро вода да кипне, когато я хвърлиха в него. Мраколюбка, търсила да издири и убие Ранд и него. Каква беше вероятността да е попаднала случайно в Ебу Дар по същото време, когато и той беше тук, и то на конните надбягвания в един и същи ден? Тавирен може би беше отговорът — за това нещо той обичаше да мисли точно толкова, колкото за проклетия Рог на Валийр — но истината беше, че Отстъпниците знаеха името му. Случката в онази конюшня не беше последният път, в който Мраколюбци се бяха опитвали да довършат Мат Каутон.

Конете вече бяха заобиколили пилоните и препускаха обратно. С изпъната напред глава и развята грива и опашка, Вятър летеше пръв, а Олвер бе прилепнал на гърба му, сякаш слял се със седлото. На цели четири дължини отзад пъстрият биеше яростно с копита и ездачът му го пердашеше с пръчката в напразно усилие да ги догони. Точно така те прекосиха чертата на финала, със следващия кон на още цели три дължини назад. Червеникавият кон пристигна последен. Стоновете и ропотът на загубилите надмогна виковете на спечелилите. Към трасето полетя дъжд от бели губещи жетони и дузина от слугите на уредниците се разтичаха да го разчистят пред началото на следващата надпревара.

— Трябва да я намерим тази жена, Мат. Няма да позволя да ни избяга, без да ни е изплатила, колкото ни дължи. — Според това, което Мат беше чувал, гилдията беше жестока при всеки първи опит на някой от уредниците по облозите да направи подобно нещо и наказваше със смърт при всеки втори, но за Нейлсийн обаче това изглеждаше недостатъчно.

— Ей я там, чака и изобщо не ти се крие. — Мат посочи с ръка, без да откъсва очи от Мраколюбката с лисичето лице. Тя изгледа сърдито жетона в ръцете си, след което го хвърли на земята и даже започна да го тъпче. Явно не беше заложила на Вятър. Все така изкривила лице, започна да си пробива път през множеството. Мат се вкочани. Жената си тръгваше. — Прибери печалбата ни, Нейлсийн, и после върни Олвер в хана. Ако пропусне урока си по четене, ще целунеш сестрата на Тъмния преди госпожа Анан да му разреши отново да участва в надбягвания.

— Ти къде отиваш?

— Видях една жена, която веднъж се опита да ме убие — отвърна му Мат през рамо.

— Другия път й дай някоя дрънкулка — извика след него Нейлсийн.

Да проследи жената не беше проблем с тази нейна шапка с бели пера като знаме. Зад насипа имаше широко открито пространство, където чакаха блестящи лакирани карети и носилки, пазени бдително от кочияшите и носачите. Конят на Мат, Пипс, беше един от стотиците, наглеждани от членовете на Почтената гилдия на конярите. В Ебу Дар имаше гилдии на какво ли не и горко на онзи, който дръзнеше да навлезе в полето им. Той се поспря, но тя подмина возилата, докарали особите, притежаващи висок сан или пари. Никаква слугиня с нея, а сега и никаква носилка. Никой не ходеше пеша в тази жега, ако имаше пари да се вози. Дали госпожата не преживяваше трудни времена?

Хиподрумът се намираше малко на юг от боядисаните в бяло стени на градската крепост и жената измина около стотината крачки по утъпкания път до широката островърха арка на портата Молдайн и влезе. Мат я последва. Входът бе сумрачен тунел, дълъг около десет разтега, но шапката й изпъкваше сред навалицата. Хората, на които се налагаше да ходят пеш, рядко носеха пера на шапките си. Жената, изглежда, знаеше накъде трябва да поеме от другата страна. Перата се поклащаха в тълпата пред него, без да бързат, но напред и само напред.

Ебу Дар блестеше целият в бяло под утринното слънце. Бели дворци с бели колони и оградени с високи перила от ковано желязо балкони, варосани дюкяни на тъкачи, рибопродавници и конюшни, големи бели къщи с дървени кепенци, криещи сводестите прозорци, редом до бели ханове с цветни табели, висящи над входа, и открити пазарища под дълги керемидени покриви, из които вдигаха врява овце и кокошки, телета, гъски и патици, редом до нещастните си събратя, вече заклани и окачени на куките. И навсякъде бяло — бял камък или вар, само тук-там червени, сини или златисти ивици по куполи с форма на огромни репи или островърхи кули с тераси, извиващи се около тях. Навсякъде имаше площади, неизменно с по някоя статуя върху пиедестал, или пръскащ фонтан, само подчертаващ силата на дневния зной, и навсякъде — пълно с хора. Бежанци изпълваха града, а освен тях бе пълно с изкупчии, търговци и продавачи на какво ли не. Нямаше на тоя свят несгода, която някому да не носи изгода. Това, което някога Салдеа изнасяше в Арад Доман, сега идваше по реката в Ебу Дар, същото ставаше и със стоката, която Амадиция преди беше изнасяла в Тарабон. Всички щъкаха насам-натам, било монета да припечелят, било хиляда жълтици, или просто къшей хляб, с който да се нахранят. Въздухът миришеше и на парфюми, и на прах и пот. И на отчаяние.

Пълни с гемии и баржи канали прорязваха града, над тях се издигаха мостове, някои толкова тесни, че двама души трябваше да се усукват един покрай друг, за да се разминат, други достатъчно широки, че от двете им страни да се редят дюкяни, надвиснали над водата. На един от тях той изведнъж забеляза, че шапката с белите пера е спряла. Той също спря. Човешкият поток продължи да се стича покрай него. Дюкяните всъщност представляваха отворени отпред дървени кутийки. Вдигнатите им кепенци бяха изрисувани със знаци, показващи какво се предлага за продан. Този, пред който се беше спряла шапката с белите пера, беше със златна везна и чукче — знак на гилдията на златарите, макар и явно не на някой от процъфтяващите й членове. В образувалата се за миг пролука сред тълпата Мат забеляза как жената се озърна през рамо и бързо извърна глава към тесния щанд вдясно. На стената в дъното бяха окачени пръстени и таблички със скъпоценни камъни с всевъзможни форми.

— Пръстен с печат ли желае милорд? — попита го продавачът — мъж с птича физиономия — и потри потните си длани. Тънък като окачалка, той изобщо не се притесняваше, че някой ще посегне да го окраде. В единия ъгъл на столче седеше присвит едноок тип — изглежда, му беше трудно да стои прав в малката кутийка на дюкяна — стиснал между колене дебела тояга с набити по нея пирони. — Мога да ви го изрежа в каквато искате форма, както милорд може да се увери, и имам пробни пръстени за размера, разбира се.

— Я дай да видя онзи там. — Мат махна напосоки: трябваше му някакъв повод да се задържи тук, докато жената не продължи. Можеше да се окаже подходящ момент да реши какво точно да прави.

— Чудесен образец на издължения стил, милорд. Много се търси напоследък. Злато, но аз и сребро работя. Ами то, според мен, размерът е подходящ. Ще благоволи ли милорд да го пробва? Милорд може би ще пожелае да огледа фината му гравюра? От злато ли го предпочита милорд, или от сребро?

С ръмжене, което можеше да мине за потвърждение на едното или на другото, Мат нахлузи предложения му пръстен на безименния пръст на лявата си ръка и се престори, че оглежда тъмния овал на гравирания камък. Единственото, което всъщност забеляза, беше, че е дълъг колкото свивката на пръста му. Навел глава, с крайчеца на окото си той следеше жената през процепите, които от време на време се отваряха сред тълпата. Тя държеше срещу светлината някакво дебело златно колие.

В Ебу Дар имаше градска гвардия, но тя не беше особено ефикасна и рядко се мяркаше по улиците. Ако я изобличеше пред тях, щеше да е налице само личното му обвинение срещу нея и дори да му повярваха, срещу няколко монети подкуп щяха да я пуснат да си върви дори при такова тежко обвинение. Градската гвардия беше по-евтина от съдиите, но и едните, и другите можеха да бъдат подкупени лесно, освен ако в делото не беше замесен някой с повече власт, и то ако ставаше въпрос за много злато.

Изведнъж тълпата се разстъпи пред някакъв Бял плащ с коничен шлем и дълга ризница, блестяща като сребро, със снежен плащ с многолъчевото издигащо се златно слънце — крачеше уверено, сигурен, че ще му направят път. Което, разбира се, ставаше — малцина бяха хората, които желаеха драговолно да застанат на пътя на Чедата на Светлината. И въпреки това на всеки чифт очи, който се извръщаше от каменното лице на мъжа, друг чифт засияваше към него одобрително. Жената с лисичета лице не само го изгледа открито, но дори му се усмихна. Едно обвинение срещу нея можеше да я прати или да не я прати в затвора, но със сигурност щеше да разпали искра, от която целият град да пламне от приказки за Мраколюбки в Тарасинския палат. Белите плащове умееха да насъскват тълпите, а за тях Айез Седай бяха Мраколюбки. След като Чедата на Светлината я подмина, тя остави с неохота златния накит и се обърна да си тръгне.

— Стилът харесва ли се на милорд?

Мат се сепна. Беше забравил и за продавача, и за пръстена.

— Не, не искам да… — Той се намръщи и задърпа пръстена да го извади. Той обаче не помръдваше!

— Не дърпайте така, ще счупите камъка. — След като бе престанал да е потенциален купувач, Мат вече бе престанал да бъде и „милорд“. Златарят засумтя и го загледа подозрително, да не би да се опита да побегне. — Имам смазка за това. Дерил, къде е гърненцето със смазката? — Пазачът примигна и се почеса по главата, сякаш зачуден какво е пък това смазка. Шапката с белите пера вече се бе отдалечила чак към другия край на моста.

— Ще го взема — тросна се Мат. Нямаше време да се мотае повече. Извади шепа монети от джоба на палтото си и ги плесна на тезгяха. — Стигат ли?

Очите на бижутера се изцъклиха.

— Май че са повечко — отвърна той разтреперан. Ръцете му се поколебаха пад монетите, след което той избута с два пръста два сребърни петака към Мат.

— Тия ги дай на Дерил — изръмжа Мат. Проклетият пръстен най-после се измъкна от пръста му. Кльощавият мъж набързо прибра останалите монети. Късно беше вече да се отказва от покупката. Мат само се зачуди колко ли е надплатил. Пъхна пръстена в джоба си и се забърза към другия край на моста. Шапката с перата вече никаква не се виждаше.

Краят на моста беше украсен с две еднакви статуи от всяка страна — жени от бял мрамор, с по една разголена гръд и вдигната ръка, сочеща нещо в небето. В Ебу Дар голата гръд символизираше откритост и благочестие. Без да обръща внимание на хорските погледи, Мат се покатери до една от жените и я прихвана с една ръка през кръста. Покрай канала минаваше улица, по-напред я пресичаха под ъгъл други две, всички пълни с хора, коли, носилки, фургони И карети. Някой отдолу му извика с грубоват глас, че истинските жени били по-топли, няколко души се разсмяха. Белите пера се появиха иззад една лакирана в черно карета от лявата страна.

Той скочи долу и хукна по улицата, без да обръща внимание на ругатните на хората, които блъскаше. Трудно беше това преследване. Сред навалицата, при толкова много фургони и коли, които непрекъснато се изпречваха на пътя му, не можеше да вижда добре шапката. Изкатери се по някакви мраморни стъпала, погледна, после слезе и пак се запровира през тълпата. Первазът на един висок фонтан му предложи нова гледка, после дъното на преобърнато буре до една стена, след това някакъв сандък, току-що свален от една кола. Веднъж се метна на ритлата на някакъв минаващ фургон и се заозърта, докато кочияшът не изплющя с камшика си. И въпреки цялото това катерене и оглеждане не можа да съкрати много разстоянието между себе си и Мраколюбката. Макар че, от друга страна, все още не знаеше какво ще направи, дори да я настигнеше. А после я изгуби от погледа си.

Заоглежда се, обзет от паника. Можеше да е влязла в някой дюкян, а можеше просто да е завила на някоя от пресечките, без да я види.

И изведнъж я видя — почти на върха на широко стълбище, водещо към портите на някакъв палат. Палатът не беше голям, само с един-единствен купол с форма на круша и боядисан на червени ивици — в палатите в Ебу Дар наземните етажи винаги бяха предназначени за слугите, кухните и така нататък. По-хубавите стаи бяха нависоко, за да улавят морския бриз. Вратарите в черно-жълти ливреи и се закланяха дълбоко и отвориха широките резбовани врати още преди да е стигнала до тях. Някаква слугиня я посрещна с реверанс, заговори и нещо и я поведе навътре. Познаваха я. Мат беше готов да заложи всичко, че я познават.

Мат огледа по-внимателно палата. Далеч не беше най-богатият в града, но пък само някой благородник можеше да си позволи да вдигне такова нещо.

— Но кой, в Ямата на ориста да пропадне дано, живее тук? — промърмори той и свали шапката си, за да си направи вятър. Във всеки случай — не и тя. Не и след като й се налагаше да ходи пеш. Няколко въпроса из околните кръчми щяха да му донесат отговора. И, разбира се, мълвата за това, че е разпитвал, веднага щеше да стигне в палата — толкова сигурно, колкото че като бръкнеш в калта, ще си оцапаш ръцете.

Някой каза „Карридин“. Някакъв мършав белокос непознат, облегнат небрежно на един от зидовете наблизо. Мат го изгледа въпросително и той му се ухили с беззъбата си уста. Смъкнатите му рамене и тъжното, обрулено от годините лице не отиваха на финото му сиво палто. Въпреки малкото дантела около врата, старецът беше самото олицетворение на преживени трудни времена.

— Нали попита кой живее тук. Челсайнският палат е отстъпен на Джайчим Карридин.

Шапката на Мат замръзна в ръката му.

— Имаш предвид посланика на Белите плащове?

— Аха. И Инквизитор на Ръката на Светлината. — Старецът попипа клюнестия си нос със сбръчкания си показалец. И пръстът, както и носът, май бяха чупени неведнъж. — Не е от хората, с които е добре да си имаш работа, освен ако много не ти се наложи, а и тогаз на твое място бих си помислил три пъти.

Мат несъзнателно си затананика „Буря откъм планините“. Карридин наистина не беше от хората, с които да си имаш работа. Разпитвачите бяха най-гадните от Белите плащове. Разпитвач, привикал при себе си Мраколюбка.

— Благодаря… — Мат се сепна. Непознатият беше изчезнал в тълпата. Странно, но му се беше сторил познат. Сигурно още някое от онези отдавна мъртви познанства, изплувало от древните спомени. Може би… И изведнъж нещо го порази като фойерверк. Белокос мъж с клюнест нос. Този старец беше в Сребърния кръг и стоеше до жената, която току-що бе влязла в наетия от Карридин палат. Той завъртя шапката в ръцете си и изгледа намръщено и неспокойно палата отсреща. Дори Тресавището във Водния лес не таеше толкова опасна тиня, колкото това нещо пред него. Изведнъж усети как заровете се завъртяха в главата му, а това винаги беше лош признак.