Корона от мечове

ГЛАВА 21Нощта на Свован

Нощта падна бавно над Ебу Дар. Бялото сияние на сградите се бореше с мрака. Групи гуляйджии — поклонници на Нощта на Свован, окичени с борови клонки — танцуваха по улиците под светлината на луната, но като цяло повечето улици бяха празни. Далече някъде излая псе, друго по-наблизо му отвърна свирепо, а после изскимтя уморено и млъкна.

Мат се вслуша и се вгледа в сенките. Някаква котка се промъкна крадешком по улицата. Шляпането на двата чифта тичащи боси крака заглъхна. Притежателят на единия чифт май залиташе. Мат се наведе и огледа дебелата тояга, дълга колкото ръката му. Под лунните лъчи проблеснаха тежки месингови шипове. Малко встрани в нощното небе от мръсно сгърчено лице се взираха отворени очи. Просяк, доколкото можеше да се съди по външността и миризмата му. Досега Мат не беше чувал просяци да нападат хора, но времената май бяха станали по-тежки, отколкото смяташе той. Ръката на просяка все още стискаше голяма конопена торба. Двамата избягали, изглежда, бяха хранили големи надежди за това, което щяха да намерят по джобовете му — тази торба щеше да го покрие от главата чак до коленете. Направо чувал си беше.

Някъде на север над града в небето изведнъж избухна светлина и яркозелени искри се пръснаха на топка, а после нов взрив и в средата избухнаха червени искри, а сред тях — сини, и веднага след тях — жълти. Нощните цветя на Илюминаторите, не толкова възхитително зрелищни, колкото щяха да са в безлунно небе, но все пак секнаха дъха му. Фойерверки той можеше да гледа, докато припадне от глад. Нейлсийн му беше споменал за един Илюминатор — Светлина небесна, не беше ли едва тази заран? — Повече Нощни цветя не последваха. Когато Илюминаторите караха небето да разцъфти, както обичаха да казват, го правеха поне с четири цветя. Явно някой богаташ беше закупил фойерверки за Нощта на Свован. Искаше му се да узнае кой е той. Илюминатор, който можеше да продаде Нощни цветя, щеше да може да продаде и много повече.

Той прибра ножа в ръкава си, вдигна падналата си шапка от каменната настилка, нахлузи я и се забърза. Ботушите му заотекваха глухо по безлюдната улица. По-добро място за убийство сигурно нямаше да се намери в целия град. Целият сблъсък с тримата просяци беше траял само минута и никой не бе го видял. В този град човек можеше да се забърка в три-четири улични побоя на ден, но вероятността да се натъкнеш на две групи обирджии за един ден изглеждаше толкова малка, колкото градската стража да откаже подкуп. Какво ставаше с този негов късмет? И нямаше ли най-сетне тези зарове в главата му да спрат да се въртят? Той не тичаше, но не се и помайваше — едната му ръка бе мушната под палтото и стискаше дръжката на един от ножовете, а очите му дебнеха за всяко помръдване сред сенките. Нищо обаче не видя освен подскачащи на тумби веселяци.

В „Скитащата жена“ масите бяха изнесени с изключение на няколкото край стените. Флейтистките и тимпанистът свиреха пронизително за четирите редици хора, танцуващи нещо средно между танц на фигури и джига. Той се загледа и опита една-две стъпки. Чуждоземски търговци във фино тъкана вълна подскачаха редом с местни. Отличи две търговки по движенията им — едната слабичка, другата не толкова, но и двете танцуваха с изящество, както и няколко от местните жени, облекли най-хубавите си дрехи, с дълбоки деколтета, очертани с по малко дантела или везмо, но не и облечени в коприна. Не че щеше да откаже да потанцува с някоя жена в коприна, разбира се — никога не отказваше танц на жена, все едно на каква възраст или положение — но тази нощ богатите бяха в палатите или в домовете на по-заможните търговци и лихвари. Хората край стените, които си отдъхваха за следващия танц, в повечето случаи бяха заровили лица в халбите си или грабваха нови халби от подносите, понесени от шетащи забързано слугини. Госпожа Анан, изглежда, тази нощ щеше да продаде вино колкото за цяла седмица. Ейл също. Местният народ, изглежда, нямаше никакъв вкус и беше в състояние да пие какъвто и буламач да му се поднесе.

Той опита още една стъпка, след което спря Кайра, която мина покрай него с един поднос, зададе й няколко въпроса и накрая й поръча вечерята си — златна рибка: едно доста сложно ястие, което готвачката на госпожа Анан приготвяше съвършено. Човек трябваше здраво да похапне, за да си укрепи силите преди да се захване с танците.

Кайра стрелна знойна усмивка към някакъв тип по жълта жилетка, който награби пълна халба от подноса й и метна върху него сребърник, но странно защо този път не се усмихна на Мат. И не само че не му се усмихна, ами дори присви устни.

— Малкото ти зайче съм била, тъй ли? — Изсумтя многозначително и продължи на един дъх. — Момчето е в леглото, където му е мястото, а къде е лорд Нейлсийн не знам, нито Харнан, нито господин Ванин. А готвачката каза, че няма да приготви нищо освен гола супа и хляб за всички, които са си удавили езиците във вино. Макар че не мога да разбера за какво му е на милорд златна рибка, след като в стаята му го чака златна женичка. Сега да ме извини милорд, но някои хора трябва да си заработят залъка. — Тя се плъзна покрай него и започна да обслужва всички мъже наоколо с толкова щедра усмивка, че чак да ти се доповръща.

Мат я изгледа намръщено. Златна женичка? В стаята му? Сандъкът със златото беше прибран под кухненския под пред една от печките, но… Заровете в главата му изведнъж изтътнаха като гръм.

Качи се бавно по стъпалата, спря пред вратата на стаята си и се вслуша в заровете. Дотук — два опита да го оберат за днес. И на два пъти щяха да му пръснал черепа. Беше сигурен, че онази Мраколюбка не го забеляза, пък и нея никой нямаше да я нарече златна, но… Мат опипа един от ножовете под палтото си, но веднага го пусна, защото в мислите му изникна споменът за една жена — висока жена, падаща, с нож, забит между гърдите й. Неговия нож. Късметът просто трябваше да е с него. Той въздъхна и бутна вратата.

Ловкинята, която Елейн беше направила свой Стражник, се обърна, стиснала в ръце неизпънатия му лък от Две реки. Златната й плитка бе преметната на едното й рамо. Сините й очи се приковаха в неговите и лицето и се втвърди, изпълнено с решимост. Изглеждаше готова да го напердаши с лъка, ако не направи каквото тя поиска.

— Ако става въпрос за Олвер — почна той и мигом мъглата над един ден, над един час от живота му изтъня и се вдигна.

Никаква надежда нямаше, със сеанчанците на запад и Белите плащове от изток, никаква надежда, той че той надигна извития Рог и задуха в него, без всъщност да знае какво очаква да се случи. Звукът, който излезе, беше златен като самия Рог, толкова сладък, че не знаеше дали да се засмее, или да се разплаче. И сякаш самата земя и небесата отгоре запяха. И с тази едничка нота се появи някаква мъгла, идеща сякаш отникъде, най-напред на тънки снопчета, а сетне започна да се сгъстява, заприижда на вълни, докато всичко не се скри в нея, сякаш по земята полегнаха облаци. И ето че те се появиха, яздещи сред облаците, като зора на планински склон, мъртвите герои от легенди обречени да бъдат призовани от Рога на Валийр. Водеше ги сам Артур Ястребовото крило, висок и с клюнест нос, а след него идеха другите, малко над стотина. Малко бяха. Не бяха онези, които Колелото изхвърляше навън във въртежа си отново и отново, за да наставят Шарката, за да творят легенди и митове. Микел Чистосърдечни и Шиван Ловеца с черната си маска. За него се разправяше, че възвестил края на Вековете, унищожението на всичко, що е било, и раждането на онова, което ще бъде, той и сестра му Калиан, наречена още Избиращата, яздеща до него с червена маска. Амаресу, с Меча на слънцето, сияещ в ръцете й, както и Педриг Миротвореца — Златоезичния го наричаха още, и ето там, понесла своя сребърен лък, с които никога не пропускаше цел…

Той затръшна вратата и се облегна на нея. Беше замаян, зашеметен.

— Значи си ти? Истинската Биргит! Костите ми на пепел да изгори дано, това е невъзможно. Как? Как?

Жената от легендите въздъхна примирено и подпря лъка в ъгъла до копието му.

— Откъсната бях не навреме, Възвестителю на Рога. Могедиен ме изхвърли да умра и ме спаси обвързването на Елейн. — Изрече го бавно, загледана съсредоточено в него, сякаш искаше да се увери, че ще го проумее. — Боях се, че ще си спомниш коя съм била.

Все още поразен, сякаш го бяха ударили с чук между очите, Мат се отпусна в креслото до масата и се навъси. Коя е била, видите ли. Тя го гледаше в очите най-предизвикателно, нито на косъм по-различна от онази Биргит, която бе видял да се спуща от самите небеса. Дрехите й дори бяха същите, макар това късо палто да беше червено на цвят, а широките панталони — жълти.

— Елейн и Нинив го знаят, но са го премълчали от мен, нали? Писна ми от тайните им, Биргит, а те са пълни с тайни като хамбар с плъхове. Станали са истински Айез Седай, и в очите, и в сърцата си. Дори Нинив вече е станала дваж по-чужда.

— И ти си имаш тайни. — Тя приседна на ръба на леглото му и го изгледа така, сякаш виждаше в него някоя кръчмарска главоблъсканица. — Първо, не си им казал, че си надул Рога на Валийр. И това, струва ми се, е най-малкото, което криеш от тях.

Мат примигна. От друга страна, тя беше не коя да е, а самата Биргит, в края на краищата.

— Че какви тайни мога да имам аз? Те ме познават от дете още. И сънищата ми знаят даже. — Тя беше Биргит. Разбира се. Той се наведе напред. — Накарай ги да се вразумят. Ти си Биргит Сребролъката. Можеш да ги накараш да направят това, което им кажеш. Този град крие вълчи ями на всеки ъгъл и се боя, че с всеки ден стоене тук рискът става все по-голям. Накарай ги да излязат от капана преди да е станало късно.

Тя се засмя. Скри устата си в шепа и се засмя!

— Тук грешиш, Свирачо на Рога. Не аз ги командвам. Аз съм Стражникът на Елейн. Подчинявам се. — Смехът й стана тъжен. — Биргит Сребролъката. В Светлината се кълна, вече не съм сигурна дали съм същата. Толкова много от онова, което бях и което знаех, се стопи като мъгла под лятно слънце след това мое последно и странно прераждане! Никаква героиня не съм сега, а само една най-обикновена жена, търсеща пътя си. А колкото до твоите тайни… На кой език ще си говорим, Свирачо на Рога?

Той отвори уста… и спря, осъзнал какво е изрекла току-що. „Носане ира гаване доморакоши, Дйинен-д-ма-пурвене? На кой език говорим ние, Свирачо на Рога?“ Космите по врата му настръхнаха.

— Древната кръв — отвърна той предпазливо. Не на Древния език. — Веднъж една Айез Седай ми каза, че древната кръв е силна в… Сега пък за какво ми се смееш, да му се не види?

— На теб, Мат — успя да изрече тя. Превиваше се от смях. После спря и изтри с юмрук сълзата от ъгълчето на окото си. — Някои хора изричат по една-две думи, най-много по една-две фрази заради древната кръв. Обикновено, без да разбират какво говорят, или почти. Но ти… Едно изречение кажеш досущ като върховен принц на Еханор, друго — като Първи лорд на Манедерен. Не, не се тревожи. С мен тайната ти е опазена. — Тя се поколеба. — А моята от тебе?

Той махна с ръка. Все още бе достатъчно изумен, за да може да се обиди.

— Приличам ли ти на човек, който много приказва? — промърмори той. Биргит! От плът и кръв! — Да ме изгори дано, ама бих пийнал нещо… — И преди да го е изрекъл до края, се усети, че е сбъркал. Жените никога не…

— Какво пък, и аз не бих отказала — каза тя. — Аз лично бих предпочела кана вино. Кръв и пепел, като разбрах, че ще ме познаеш, едва не си глътнах езика.

Той я зяпна невярващо.

Тя срещна погледа му с весело намигване и усмивка.

— Врявата в гостилницата е достатъчно голяма, така че можем да поговорим спокойно. Пък и не бих имала нищо против да постоя тук и да те погледам малко. Елейн ми чете морал като товански съветник всеки път, щом се зазяпам по някой мъж за повече от миг.

Той кимна и се замисли. Спомените на другите мъже в главата му му говореха, че тованците бяха един вечно намусен и мърморещ народ, с болезнено сдържан нрав; във всеки случай беше ги имало отдавна, преди повече от хиляда години. Не беше сигурен да се смее ли, или да плаче. От една страна, възможността да поговори с Биргит… Биргит! — съмняваше се, че изобщо някога ще се съвземе от изумлението си — но от друга, се съмняваше, че ще може да чуе дори музиката долу от тракането на тези зарове в главата му. Сигурно тя по някакъв начин държеше ключа към него. Ако имаше капка мозък в главата, трябваше тутакси да скочи през прозореца.

— Две кани май ще ни дойдат по-добре — каза той.

Лепкавият солен бриз откъм залива като по чудо носеше лека прохлада, но нощта все пак беше потискаща. Музика и откъслечен смях нахлуваха през стените на палата. Нинив беше поканена на бала от самата Тилин, както и Елейн и Авиенда, но и трите бяха отказали. Авиенда бе отговорила, че имало само един танц, който би танцувала с влагоземци, при което Тилин бе примигнала колебливо. Самата Нинив може би щеше да отиде — само глупачка можеше да пропусне такава възможност да потанцува, — но знаеше, че и да бе приела, щеше да прави точно това, което правеше и сега — да седи някъде потънала в грижи и да се старае да не си изгризе ноктите съвсем.

Тъй че те сега всички си стояха в покоите, в това число Том и Джюйлин, настръхнали от безпокойство като котки в клетка, докато всички останали в Ебу Дар се веселяха. Е, тя във всеки случай беше доста обезпокоена. Какво можеше толкова да задържа Биргит? Колко време беше нужно в края на краищата да се каже на един мъж, че трябва да се яви рано заранта? Светлина, цялото това усилие беше съвсем безполезно, пък и отдавна беше дошло време за сън. Много отдавна. Стига само да можеше да заспи, щеше да изхвърли от главата си спомените за ужасните пътувания с лодката тази сутрин. А най-лошото беше това, че усетът й за времето подсказваше, че иде силна буря, не подсказваше, ами направо крещеше, че навън в този момент вятърът трябва да вие и да вали толкова проливно, че нищо да не се вижда на десет стъпки. Само че друг вид буря предстоеше сега, не с вятър и дъждовни облаци. Нямаше никакво доказателство, но беше готова да си изяде пантофите, ако Мат Каутон нямаше пръст във всичко това. Искаше й се да легне и да спи, ако може цял месец, или година, да забрави всичките си грижи, докато Лан не я събуди с целувка, както Слънчевия крал е събудил Талия. Което беше тъпо, разбира се — онова беше само приказка, при това доста неприлична, а пък и тя все едно никога нямаше да допусне да се превърне в галеничето на някой мъж, дори този мъж да се казваше Лан. Щеше обаче да го намери някак и да го привърже към себе си. Щеше да… О, Светлина! Да не бяха останалите да я гледат, щеше да стане сега и да крачи, да крачи из стаята, докато подметките на пантофите й не се изтъркат.

А часовете се точеха. Тя прочете и препрочете за кой ли път късото писмо, което Мат бе оставил за тях при Тилин. Авиенда седеше кротко на пода до стола й и четеше дебел том с кожени корици. Виж, тя като че ли не се тревожеше, във всеки случай не и видимо, но пък тази жена нямаше да се смути видимо дори някой да й пъхнеше усойница в пазвата. Откакто се върнаха в палата, тя си беше сложила на шията изкусно изработения сребърен наниз, с който не се разделяше никога. Беше го свалила само за пътуването с лодката — беше казала, че не искала да рискува. Нинив се зачуди защо ли Авиенда вече не си носи костената гривна. Беше подслушала някакви приказки, нещо, че нямало да я носи, докато Елейн не се сдобиела със също такава, което не й се стори никак смислено. Но сега това нямаше никакво значение. Писмото в скута й отново привлече вниманието й.

— Сигурни ли сте, че не сте му казали нищо? — попита тя настойчиво.

Джюйлин, който тъкмо посягаше да премести едно камъче на таблата, спря и я изгледа с израз на сърдита невинност.

— Колко пъти трябва да ти го повтарям? — Сърдитата невинност бе едно от нещата, които мъжете постигаха много добре, особено когато бяха виновни като лисици, хванати в кокошарник. Интересно, че резбата по ръба на игралната табла беше с лисичи фигурки.

Том, седнал срещу хващача на крадци от другата страна на таблата, сега напомняше толкова малко на веселчуна с фино скроеното си палто с цвят на бронз, колкото малко напомняше и на мъжа, който някога беше бил любовник на самата кралица Мургейз. Сух и белокос, с дълги мустаци и дебели вежди, той беше самата картинка на безсилна досада, от яркосините очи до подметките на ботушите.

— Не разбирам как бихме могли, Нинив — каза й той сухо, — след като до тази нощ вие не ни бяхте казали почти нищо. Трябваше да пратите Джюйлин и мен.

Нинив изсумтя. Сякаш тия двамата не бяха се мотали като пилета без глави, откакто се бяха върнали, и не си пъхаха носовете в работите им с Елейн за това какво да правят с Мат и неговото писмо. А съберяха ли се и тримата, и две минути нямаше да изтраят, без да подхванат клюките. Мъжете само с това се занимаваха. Те… Истината си беше, призна си тя неохотно, че така и не им беше хрумнало да прибягнат до помощта на мъжете.

— Щяхте само да се напиете с него — измърмори тя. — И хич не ми казвайте, че нямало да стане така. — Точно това сигурно правеше Мат сега някъде, докато Биргит го чакаше в хана. Този човек все намираше начин да им обърка всичките планове.

— Че и да бяха го направили, какво толкова? — изкикоти се Елейн. Потропваше с краче, макар че беше много чудно как може да отличи определена мелодия в цялата шумотевица, носеща се от тъмното. — Тази нощ е… тъкмо за напиване.

Нинив я изгледа намръщено. Тази нощ Елейн се държеше много странно. Ако не я познаваше добре, щеше да си помисли, че е пийнала някоя глътка вино. И то не само някоя глътка. Но това беше невъзможно. И двете имаха вече зад гърба си доста неприятен опит — бяха прекалили по веднъж, така че нито една от тях вече не си позволяваше повече от една чашка, а много рядко и толкова.

— Този, който мен ме интересува, е Джайчим Карридин — каза Авиенда, затвори книгата и я постави на пода до себе си. — При нас Сенкобезите ги убиваме веднага щом ги открием и никой клан, септа, общество или първосестра не ще вдигне ръка да се възпротиви. Ако Джайчим Карридин е Сенкобег, защо Тилин Мицобар не го убие? Ние защо не го убием?

— Тук нещата са малко по-сложни — отвърна й Нинив, въпреки че тя самата също се чудеше. Не защо Карридин още не беше убит, разбира се, но защо продължават да му позволяват да си влиза и излиза от палата, когато си поиска. Беше го видяла в палата малко след като й бяха връчили писмото на Мат и след като беше споделила с Тилин съдържанието му. Беше разговарял с Тилин близо цял час и беше напуснал с цялото достойнство, с което бе дошъл. Смятала беше да го обсъди с Елейн, но въпросът за това, което знаеше Мат, продължаваше да й се натрапва. Този човек щеше да докара белята. Не й беше ясно как, но щеше да я докара. Крива щеше да излезе тази работа, каквото и да си мислеха останалите. Идваше лошо време.

Том се окашля.

— Тилин е слаба кралица, докато Карридин е посланник на една голяма сила. — Той постави едно от камъчетата си и погледът му се задържа на таблата. Говореше все едно, че разсъждава на глас. — По определение един Бял плащ Инквизитор не може да бъде Мраколюбец; така поне е определено в Крепостта на Светлината. Ако тя го задържи или дори изрече обвинението срещу него, още преди да е мигнала в Ебу Дар ще се появи цял легион Бели плащове. Може и да й оставят трона, но ще се превърне в кукла в ръцете им и ще й дърпат конците от Купола на Истината. Няма ли най-после да се предадеш, Джюйлин? — Хващачът на крадци го изгледа с яд, след което се наведе и заоглежда свирепо дъската.

— Не мислех, че е страхливка — отвърна с отвращение Авиенда, а Том я изгледа с насмешка.

— Ти никога не си се изправяла пред нещо, с което не можеш да се пребориш, момиче — каза й той кротко. — Нещо толкова силно, че да ти остава или да побегнеш, или жива да те глътнат. Докато не ти се случи, опитай се да си спестиш преценките за Тилин. — Странно защо Авиенда се изчерви. Обикновено тя умееше да крие чувствата си толкова добре, че все едно лицето й беше от камък.

— Сетих се! — изведнъж възкликна Елейн. — Ще намерим такова доказателство, че дори Педрон Ниал да бъде длъжен да го приеме. — Тя заподскача из стаята. Не, затанцува по-скоро. — Просто ще се преобразим и ще го проследим.

И изведнъж Елейн престана да бъде Елейн със зелената си ебударска рокля, а се превърна в доманка, в тънка и впита по снагата и синя коприна. Нинив подскочи, преди да успее да се овладее, и стисна устни, вбесена от себе си. Само защото не бе могла да забележи веднага сплитовете не беше основание да се стряска от Илюзия. Тя погледна крадешком към Том и Джюйлин. Дори Том беше зяпнал с отворена уста. Нинив стисна плитката си и я дръпна силно. Елейн щеше да издаде всичко! Какво й ставаше днес?

Илюзия действаше толкова по-добре, колкото по-близо се придържаш до истинския си вид, поне на ръст и форми, тъй че късчета от ебударската рокля проблясваха през доманската дреха, докато Елейн се въртеше и се оглеждаше в едно от големите огледала в стаята. После се разсмя и плесна с ръце.

— О, той никога не ще ме познае. Нито теб, моя почтисестро. — Изведнъж се оказа, че до стола на Нинив седи тарабонка, с кафяви очи и жълти плитчици, с вплетени в тях червеникави мъниста, в тон с впитата в тялото й рокля от надиплена коприна. Тарабонката изгледа насмешливо Елейн. Ръката на Нинив стисна здраво плитката й. — О, и теб не можем да забравим — продължи да мърмори Елейн. — Знам точно кое ще ти отива.

Сега вече Нинив забеляза сиянието около Елейн. Защото й беше кипнало. Това, че я оплетоха с потоци, не й подсказваше какъв образ й е придала Елейн, естествено. За да го разбере, трябваше да се погледне в огледалата. И оттам в нея се втренчи една жена от Морския народ — смаяна, с дузина халчици с бляскави камъчета по ушите и два пъти по толкова златни медальончета, подскачащи на верижката, минаваща от едното й ухо до халката на едната й ноздра. Освен накитите носеше само широки гащи от зелен брокат и нито трошица повече, точно както се носеха жените на Ата-ан Миере на корабите си в открито море. Беше само Илюзия. Отдолу под сплитовете тя си беше облечена съвсем прилично, но… До собственото й отражение се мернаха лицата на Том и Джюйлин, които едва сдържаха усмивките си.

От гърлото й излезе приглушен грак.

— Затворете си очите! — извика тя на мъжете и започна да подскача и да маха с ръце, да прави какво ли не, за да й се покаже роклята отдолу. — Затворете си очите, да ви изгори дано! — О, затвориха ги те, и още как. Кипнала от гняв, тя престана да подскача. Затвориха ги, но вече не криеха хиленето си. Впрочем Авиенда също се разсмя съвсем открито, чак се катурна на пода от смях.

Нинив заопъва полите си — в огледалото жената от Морския народ сякаш си дръпна панталоните — и изгледа ядосано Елейн.

— Престани веднага, Елейн! — Доманката я зяпна изумена, с широко отворена уста и опулени от изненада очи. Едва сега Нинив осъзна колко се е ядосала — Верният извор блесна като светкавица някъде извън полезрението й. Тя прегърна сайдар и плесна щит между Елейн и Извора. Или по-скоро се опита. Да заслониш жена, която вече държи Силата, никак не беше лесно, дори когато си по-силната. Веднъж, като малко момиче, беше ударила с чука на господин Люхан по наковалнята му с все сила и трясъкът му я прониза чак до пръстите на краката. Това сега беше два пъти по-силно. — В името на Светлината, Елейн, пияна ли си?

Сиянието около доманката се стопи, както и самата доманка. Нинив знаеше, че сплитът се е махнал и около нея, но въпреки това се взря в огледалото и въздъхна облекчено, като видя, че там отново си е истинската Нинив ал-Мийра с жълтата си рокля на сини ивици.

— Не — бавно й отвърна Елейн. Лицето й пламна, но не беше от смут, или не съвсем. Брадичката й се вирна и гласът й се втвърди. — Не съм.

Вратата се разтвори с трясък и през прага залитна Биргит, ухилена до ушите. Е, може би не чак залитна, но пристъпи доста неуверено.

— Не очаквах, че всички ще стоите будни да ме чакате — каза тя бодро. — Ще ви е много интересно да чуете какво имам да ви разправям. Но първо… — С подчертано стабилната походка на човек, доста прекалил с пиенето, тя се скри в стаята си.

Том зяпна към вратата й с умислена усмивка, Джюйлин пък — с невярваща. И двамата знаеха истината за нея. Елейн само погледна сърдито над вирнатия си нос. Откъм спалнята на Биргит се чу някакво плискане. Нинив и Авиенда се спогледаха озадачено.

Биргит се появи отново, с мокро лице и коса, и палто, прогизнала от раменете до лактите.

— Е, сега си е по-друго — каза тя и се тръшна на един от резбованите столове. — Обаче този младеж е с кух крак и с дупка на петата. Каца без дъно. Надпи дори Беслан, а аз вече бях започнала да си мисля, че виното е като вода за този момък.

— Беслан ли? — повиши глас Нинив. — Синът на Тилин? Какво е търсил той с вас?

— Защо си допуснала това, Биргит? — възкликна Елейн. — Мат Каутон ще развали момчето и майка му ще обвини нас.

— „Момчето“ е на твоите години — подхвърли й глухо Том.

Нинив и Елейн се спогледаха объркано. Какво искаше да им каже той? Всеки знаеше, че на един мъж умът му идва в главата десет години по-късно, отколкото на една жена.

Лицето на Елейн се вкочани и тя изгледа Биргит гневно. Май щяха да си кажат по някоя и друга дума, за които утре сигурно щяха да съжаляват.

— Том, бихте ли ни оставили с Джюйлин за малко насаме? — бързо каза Нинив. Струваше й се съвсем невероятно двамата сами да се досетят, че трябва да си ходят. — Трябва да поспите, за да сте бодри утре призори. — Те обаче си останаха седнали и само я зяпаха глупаво, така че й се наложи да ги подкани по-твърдо. — Е?

— Тази игра приключи още преди двайсет камъчета — рече Том, поглеждайки към дъската. — Какво ще кажеш да слезем в моята стая и да започнем нова? Ще те пусна да сложиш десет камъчета където искаш и по всяко време на играта.

— Десет камъчета? — изджафка Джюйлин и се надигна от стола. — А няма ли и рибешка супа със симид да ми предложиш?

Продължиха да спорят чак до вратата, но на прага се спряха и всеки от тях ги изгледа през рамо с безсилен яд. Като нищо щяха да останат будни цяла нощ само защото тя ги беше пратила да си легнат.

— Мат не може да развали Беслан — рече сухо Биргит, след като вратата се затвори след двамата мъже. — Съмнявам се, че и девет танцьорки с пера с цял товар с ракия биха могли да го развалят. Няма да знаят откъде да започнат.

Нинив се зарадва, като го чу, въпреки че в тона на Биргит имаше нещо особено — от пиенето сигурно, — но Беслан изобщо не беше важното в момента. Тя го каза и Елейн добави:

— Да, не е важното. Ти си се напила, Биргит! Чак аз го усетих! Все още се чувствам пийнала, ако не се съсредоточа. Връзката не трябва да действа по този начин. Айез Седай не се търкалят и не се кикотят, когато Стражниците им прекалят с пиенето.

Нинив вдигна отчаяно ръце.

— Не ме гледай така — отвърна Биргит. — Знаеш повече от мен за това нещо. Айез Седай и Стражниците винаги досега са били мъже и жени. Сигурно в това е разликата. Може би твърде много си приличаме. — Усмивката й беше малко крива. — Сигурно е смущаващо, нали?

— Може ли все пак да се върнем на това, което е важно? — намеси се твърдо Нинив. — Като например Мат? — Елейн тъкмо бе отворила уста да отвърне на Биргит, но набързо я затвори и този път червените петънца, избили на бузите й, явно бяха от огорчение. — Така — продължи Нинив. — Мат все пак ще дойде ли тук сутринта, или и той е в същото отвратително състояние като теб?

— Може и да дойде — отвърна Биргит и дръпна чашата с ментов чай от ръката на Авиенда. Елейн я изгледа намръщено за миг, след което се чучна на пода до айилката, моля ви се!

— Какво искаш да кажеш с това „може и да дойде“? — настоя Нинив. Едната да прекалява с пиенето, другата да й сяда на пода! Какво още да очаква? — Ако очаква да му запълзим на четири крака…

Биргит отпи от чая, измърмори благодарна и странно, но когато отново вдигна очи към Нинив, не изглеждаше вече толкова пияна.

— Е, не чак толкова. Той е свестен младеж. Просто иска да му се извините и да му благодарите.

Нинив се опули. Да се извинят? На Матрим Каутон?

— Никога! — изръмжа тя.

— За какво? — пожела да разбере Елейн, сякаш това имаше някакво значение. И се престори, че не забелязва сърдития поглед на Нинив.

— Тийрския камък — отвърна Биргит и Нинив завъртя енергично глава. Жената вече изобщо не приличаше на пияна. — Той твърди, че влязъл в Камъка с Джюйлин, за да ви измъкне от някаква тъмница, от която не сте могли да се измъкнете сами. — Тя учудено поклати глава. — Не зная дали аз самата бих го направила за някого — освен за Гайдал, разбира се. Не и в Камъка обаче. Той каза, че вместо благодарност сте го прогонили и сте го накарали да се почувства едва ли не благодарен, че не сте го сритали.

Вярно беше донякъде, но съвсем изопачено. Мат им се беше появил с онази негова подигравателна усмивка и им беше казал, че той вадел кестените им от огъня или нещо такова. Още тогава си въобразяваше, че може да им казва какво да правят.

— Само една от Черните сестри пазеше в оная тъмница — измърмори Нинив, — а и ние се бяхме погрижили за нея. — Но беше вярно също така, че бяха заслонени и не бяха могли да измислят как да отворят вратата. — Всъщност Белаал не се интересуваше от нас… всичко беше само за да отвлече Ранд.

— Черната Аджа. — Тонът на Биргит беше по-плосък и от плочките по пода. — И един от Отстъпниците. А Мат дори не ми спомена за тях. Длъжни сте да коленичите пред него и да му благодарите, Елейн. И двете. Той го заслужава. Както и Джюйлин.

Кръв нахлу в лицето на Нинив. Дори не й бил споменал? Отвратителен, отвратителен мъж!

— Аз на Матрим Каутон няма да се извиня и на смъртното си легло.

Авиенда се наведе към Елейн и я докосна по коляното.

— Почтисестро, не знам как да се изразя по-деликатно. — Изглеждаше деликатна като каменен стълб. — Ако това е вярно, ти имаш тох към Мат Каутон. Ти и Нинив. А след това сте влошили още повече нещата, поне с действията си, които сама видях.

— Тох ли! — възкликна Нинив. Тия двете на пода непрекъснато дърдореха за тия дивотии с айилския им тох. — Ние не сме айилки, Авиенда! А Мат Каутон е като трън в петата на всеки, който го срещне.

Елейн обаче кимна.

— Разбирам. Права си, Авиенда. Но какво трябва да направим? Ще трябва да ми помогнеш, почтисестро. Не се каня да се правя на айилка, но… искам да се гордея със себе си.

— Няма да се извиняваме! — сряза я Нинив.

— Гордея се с това, че те познавам — каза Авиенда и докосна леко Елейн по бузата. — Едно извинение е само началото, но не е достатъчно, за да посрещнеш своя тох.

— Вие чувате ли какво ви говоря? — викна Нинив. — Казах, аз… лично… няма… да се извинявам!

Двете продължиха да си говорят. Биргит обаче я погледна с усмивка, на ръба да се разсмее открито. Нинив стисна плитката си с две ръце. Знаеше си тя, че трябваше да пратят Том и Джюйлин.