Корона от мечове

ГЛАВА 41Корона от мечове

Ранд се мяташе и сънуваше диви сънища, в които се караше с Перин и молеше Мат да издири Елейн, в които някакви пъстри цветове проблясваха малко отвъд границите на взора му и Падан Фейн скачаше към него с блеснала кама, а понякога му се струваше, че чува нечий глас да стене за някаква мъртва жена откъм облака гъста мъгла, сънища, в които се опитваше да се обясни на Елейн, на Авиенда и на Мин, на трите наедно, и дори Мин го гледаше намръщено.

— …да не го безпокоят! — Гласът на Кацуан. В сънищата му ли?

Гласът го изплаши; в съня си той се развика на Луз Терин и викът му отекна през гъстата сърцевина на мъглата, из която се движеха фигури и мъже и коне гинеха, с крясък и цвилене, мъгла, сред която Кацуан го следваше неумолимо, докато той тичаше, останал без дъх. Аланна се мъчеше да го утеши, но и тя се плашеше от Кацуан; можеше да усети страха й — също толкова силен, колкото собствения му. Болеше го главата. И хълбокът — старата рана пареше като огън. Усети сайдин. Някой държеше сайдин. Той самият ли беше? Не знаеше. Замята се, мъчейки се да се събуди.

— Ще го убиете! — изкрещя Мин. — Няма да ви позволя да го убиете!

Очите му се отвориха и се взряха в лицето й. Не гледаше него; държеше го за главата и гледаше гневно към някого оттатък леглото му. Очите й бяха зачервени. Плакала беше, но плачът й вече бе секнал. Да, беше в своето си легло, в своите си покои в Слънчевия палат. Можа да отличи ръбестия пилон на балдахина с костените орнаменти. Без палтото си, в кремава копринена блуза, Мин лежеше сгушена до него, сякаш да го опази, върху ленения чаршаф, покриващ го до шията. Аланна беше изплашена; това го усети като остра тръпка в тила си. Изплашена беше за него. Незнайно защо беше сигурен в това.

— Мисля, че се събуди, Мин — каза кротко Амис.

Мин го погледна и лицето й, обрамчено с тъмни къдрици, засия в усмивка.

Предпазливо — защото се чувстваше отпаднал — той отмести ръцете й, и седна. Главата му закръжи, но той се насили да не легне отново. Леглото му беше обкръжено от хора.

От едната страна стоеше Амис, с Бера и Кируна до нея. Твърде младоликото лице на Амис беше съвсем безизразно, но тя поприбра назад дългата си бяла коса и намести тъмния шал на раменете си, сякаш се оправяше след някаква битка. Външно двете Айез Седай изглеждаха спокойни, но с някакво изпълнено с решимост спокойствие, като кралица, готова да се сражава за трона си, и като селянка, готова да се бие за фермата си. Странно, но ако някога изобщо бе виждал трима души да стоят заедно — не просто физически, — то това бяха тъкмо тези три жени, застанали рамо до рамо като една.

От другата страна на леглото Самицу, със сребърните звънчета в косата й, и една слаба Сестра с дебели черни вежди и буйна гарвановочерна коса стояха с Кацуан, опряла юмруци на кръста си. Самицу и гарвановокосата Айез Седай носеха на раменете си шалове с жълти ресни и бяха стиснали челюсти досущ като Бера и Кируна, но пред твърдия поглед на Кацуан четирите останали изглеждаха колебливи. Двете групи жени не се гледаха една друга, а гледаха мъжете.

Откъм краката му до леглото стояха Дашива със сребърния меч и червеникаво-златистия Дракон, проблясващи на яката му, и Флин и Наришма, и тримата — с мрачни лица. С тях беше и Джонан Адли, чиято черна куртка изглеждаше опърлена на ръкава. Сайдин изпълваше и четиримата мъже, при това като че ли до предела. Дашива държеше почти толкова, колкото можеше да понесе самият Ранд. Ранд погледна Адли, който леко му кимна.

Изведнъж Ранд осъзна, че е съвсем гол под тънкия чаршаф, смъкнал се до кръста му, само с една превръзка, покриваща корема му.

— Колко съм спал? — попита той. — И как е възможно да съм жив? — Опипа боязливо белия плат на превръзката. — Камата на Фейн е от Шадар Логот. Веднъж видях как уби един човек с нищожна драскотина. Бързо издъхна и в големи мъки. — Дашива промърмори някаква люта ругатня, в която се спомена за Падан Фейн.

Самицу и другата Жълта се спогледаха смаяни, но Кацуан само кимна и златните накити по прибраната й на кок коса се разлюляха.

— Аха, Шадар Логот. Това обяснява някои нещица. Можеш да благодариш на Сумеко, че си жив, както и на господин Флин. — Не погледна към прошарения мъж със сивото венче около лисото теме, но той се ухили широко, сякаш му се беше поклонила; всъщност изненадващо, но Жълтата сестра наистина му кимна. — Както и на Корел, разбира се — продължи Кацуан. Всички те имат по малко дял, в това число в неща, които не мисля да са се правили от Разрушението насам. — Гласът й помръкна. — Без тях тримата щеше да си мъртъв. И все още можеш да загинеш, ако не се оставиш да те водят. Сега си длъжен да отдъхнеш, без усилия. — Стомахът му изведнъж изръмжа гръмко и тя добави: — Успяхме да ти налеем само малко вода и супа, откакто пострада. Два дни са много време без храна за болен човек.

Два дни. Само два. Той отбягна да погледне Адли.

— Ставам.

— Няма да им позволя да те убият, овчарю — каза Мин с твърд блясък в очите, — и няма да ти позволя ти сам да се убиеш. — И обгърна раменете му, сякаш искаше да го задържи.

— Щом Кар-а-карн желае да стане — каза с равен глас Амис, — ще накарам Нандера да доведе Девите от коридора. Сомера и Инайла много ще се зарадват да му окажат точно помощта, от която се нуждае. — Ъгълчетата на устните й трепнаха в усмивка. Самата тя някога беше била Дева и познаваше положението съвсем отблизо. Кируна и Бера изобщо не се усмихнаха, а го изгледаха навъсено, сякаш беше пълен глупак.

— Момченце — каза сухо Кацуан, — нагледах се вече на голото ти дупенце, но ако искаш да го фръцкаш тук пред шест жени, какво пък, на някоя може и да й хареса. Но само ако се изтърсиш по очи, ще те напердаша и ще те натикам набързо в леглото. — Ако се съдеше по израженията на Самицу и на Корел, двете с радост щяха да й се притекат на помощ.

Наришма и Адли зяпнаха слисани Кацуан, докато Флин се загърна в палтото си, сякаш спореше със самия себе си. Дашива обаче се изсмя дрезгаво.

— Ако искаш да разкараме жените… — Мъжът с простодушното лице започна да заприда потоци; не щитове, но сложни вълни от Дух и Огън, които, предположи Ранд, щяха да причинят доста болка на всяка, която се опиташе да прелее.

— Не — бързо каза той. Бера и Кируна щяха да се подчинят на простата заповед да напуснат, а след като Корел и Самицу бяха спасили живота му, дължеше им малко повече от болка. Но ако Кацуан си въобразяваше, че голотата му ще го задържи в леглото, чакаше я изненада. Не беше сигурен дали Девите изобщо бяха оставили у него някакъв помен от свян. Той се усмихна на Мин, разплете ръцете й, отметна чаршафа и слезе от леглото откъм страната на Амис.

Мъдрата присви устни; той почти видя в очите й как се замисля дали все пак да не извика Девите. Бера хвърли към Амис поглед, изпълнен с болка и несигурност, докато Кируна бързо обърна гръб и бузите й почервеняха. Той закрачи бавно към гардероба. Бавно, защото можеше да даде шанс на Кацуан, ако тръгнеше по-бързо.

— Фу! — измърмори старицата зад него. — Заклевам се, трябваше все пак да напердаша задника на това опърничаво хлапе.

— О, но ще се съгласиш все пак, че му е сладко дупето, нали? — възкликна друга Сестра зад гърба му с мелодичен мурандийски акцент. Трябваше да е Корел.

Добре все пак че си беше напъхал главата в гардероба. Девите не бяха изтискали от него чак толкова свян, колкото си мислеше. Светлина! Лицето му се сгорещи като фурна! Надявайки се движенията от обличането да скрият трепета му, той бързо започна да си надява дрехите. Мечът му стоеше опрян в дъното на гардероба с колана, увит около тъмната ножница. Той докосна дългата му дръжка, но после дръпна ръката си.

Бос, Ранд се извърна към тях, докато още затягаше връзките на ризата си. Мин все така седеше с кръстосани крака във впитите си панталони от зелена коприна и й личеше, че не може да реши дали одобрява, или я мъчи безсилие.

— Трябва да поговоря с Дашива и останалите Аша’ман — заяви той. — Насаме.

Мин се смъкна от леглото и се втурна да го прегърне. Не силно; много внимаваше да не докосне превързания му хълбок.

— Толкова чаках да те видя отново буден — промълви тя в ухото му и плъзна ръка по кръста му. — Имам нужда да остана с теб. — Последното го подчерта съвсем лекичко; видение трябваше да я е споходило. Или може би просто искаше да му помогне да се задържи на крака; ръката й на кръста му като че ли го подкрепи. Тъй или иначе, той кимна; наистина не беше сигурен, че краката му няма да поддадат. Опря ръка на рамото й и изведнъж осъзна, че не иска ашаманите да го видят изнемощял повече от Кацуан или Амис.

Бера и Кируна приклекнаха с неохота и се запътиха към вратата, но спряха, след като Амис не помръдна веднага.

— Стига да не се каниш да напуснеш тези стаи — каза Мъдрата, без никакъв намек този път, че говори на Кар-а-карн.

Ранд вдигна босия си крак.

— Имам ли вид на човек, който се кани да излиза някъде? — Амис изсумтя, но само хвърли поглед към Адли, подбра Бера и Кируна и трите излязоха.

Кацуан и другите две се задържаха само миг повече. Сивокосата Зелена също изгледа Адли. Едва ли беше чак такава тайна, че беше прескачал в Кайриен за цели дни. На вратата тя се спря и каза:

— И да не правиш никакви глупости, момченце. — Изрече го като строга леля на вдървения си от страх племенник, без повече обяснения. Самицу и Корел я последваха навън, поглеждайки навъсено ту него, ту тримата ашамани. След като се махнаха, Дашива се изсмя рязко и хрипливо и поклати глава.

Ранд се отдръпна от Мин да вземе ботушите и чорапите си, които бяха оставени до гардероба.

— Ще дойда при вас в преддверието като се обуя, Дашива.

Ашаманът с простодушната лице се сепна. Беше се загледал намръщено в Адли.

— Както заповядате, милорд Дракон — отвърна той и опря юмрук на сърцето си.

Ранд изчака четиримата мъже да излязат, седна на един стол, въздъхна облекчено и започна да си обува чорапите. Сигурен беше, че откакто беше станал и походил, краката му се чувстваха по-силни. По-силни, но все още не го крепяха добре.

— Сигурен ли си, че това е умно? — каза Мин, коленичила до стола му, и той я изгледа стреснато. Ако беше казал нещо в съня си през тези два дни, Айез Седай щяха да го знаят и Амис щеше да е вкарала вътре Инайла, Сомера и още петдесет Деви.

Той издърпа чорапа догоре.

— Видение имаш ли?

Мин скръсти ръце под гърдите си и го изгледа продължително. След малко реши, че това не действа, и въздъхна.

— За Кацуан. Тя ще те научи на нещо. Теб и всички Аша’ман. Всички вас. То е нещо, което трябва да научите, но какво е — не знам, знам само, че ще го научите от нея и на никой от вас това учене няма да му хареса. Изобщо няма да ви хареса.

Ранд се спря с ботуша в ръка, после натика крака си в него. На какво толкова можеше Кацуан или която и да е Айез Седай да научи Аша’ман? Жените не можеха да учат мъжете, нито мъжете жените: този факт бе толкова неоспорим, колкото самата Единствена сила.

— Ще видим — промълви той.

Това явно не удовлетвори Мин. Тя знаеше, че ще се случи, както и самият той; не грешеше никога. Но на какво изобщо можеше да го научи Кацуан? На какво можеше той да й позволи да го учи? Тази жена само го караше да се чувства несигурен и колеблив, така както не се беше чувствал от падането на Тийрския камък.

Той напъха крака си във втория ботуш, после извади от гардероба меча и едно червено палто със златно везмо — същото, което беше облякъл за срещата си с Морския народ.

— Що за сделка ми е сключила Мерана? — попита я той и Мин изсумтя раздразнено.

— Никаква, поне до тази сутрин. Откакто ти си тръгна, двете с Рафела не са напускали кораба, но изпратиха половин дузина бележки, с които все питаха дали вече си се оправил, за да се върнеш. Не мисля, че преговорите са продължили добре за тях. Предполагам, че би било твърде много да се надявам, че отиваш там.

— Още не — отвърна й той. Мин не каза нищо, но го изгледа многозначително, с юмруци на кръста и вдигнала високо едната си вежда. Е, много скоро щеше да го научи.

В преддверието всички ашамани без Дашива наскачаха от столовете си, когато Ранд се появи с Мин. Зяпнал в празното, Дашива дори не ги забеляза, докато Ранд не стигна до всечения в мраморния под златен Слънчев изгрев, а и тогава примигна няколко пъти преди да стане.

Ранд се обърна към Адли, докато закопчаваше токата с драконовата глава на колана си.

— Войската значи е стигнала вече хълмистите укрепления в Иллиан? — Дощя му се да седне на един от позлатените столове, но не си го позволи. — Как? В най-добрия случай оставаха още няколко дни. В най-добрия. — Флин и Наришма го изгледаха стреснато, като Дашива; никой от тях не знаеше къде бяха отишли Адли и Хопвил… както и Мор. Най-трудното винаги беше да решиш на кого да се довериш, а да се довериш бе все едно да стъпваш по ръба на бръснача.

Адли се изпъна. Имаше нещо в очите му, под тези дебели вежди. Виждал беше вълк той, както казваха в Кайриен.

— Върховният лорд Вейрамон остави пехотата назад и дръпна напред с конницата — докладва той вдървено. — Айилците естествено не изостанаха. — Той се намръщи. — Вчера се натъкнахме на някакви айилци Шайдо. Не знам как се бяха озовали там. Бяха някъде около десет хиляди всичко, но с тях нямаше Мъдри, които да преливат, и не ни забавиха. Стигнахме укрепленията днес по обед.

На Ранд му се дощя да изръмжи. Да остави назад пехотата! Нима Вейрамон си въобразяваше, че ще превземе укрепленията по хълмовете с конницата си? Вероятно. Този човек сигурно щеше да остави зад гърба си и айилците, стига да можеше да ги надбяга. Тъпите благородници с тъпото им чувство за чест! Все едно, нямаше значение. Освен за мъжете, които щяха да погинат заради върховния лорд Вейрамон с неговото презрение към всички, които не се сражават на конски гръб.

— След като пристигнахме, двамата с Ибин започнахме да рушим първите палисади — продължи Адли. — На Вейрамон това не му хареса много; мисля, че щеше да ни спре, но го беше страх. Все едно, започнахме да палим гредите и да пробиваме дупки в стените, но тъкмо когато започнахме, дойде Самаил. Е, най-малкото някакъв мъж, който преливаше сайдин и доста по-силен от Ибин и от мен. Бих казал силен колкото вас, милорд Дракон.

— Появил се е там веднага? — възкликна невярващо Ранд, но после разбра. Беше сигурен, че Самаил щеше да остане на сигурно в Иллиан, защитен от преградите, изтъкани със Силата, ако допуснеше, че ще трябва да се изправи срещу Ранд; твърде много Отстъпници се бяха опитали и повечето от тях вече бяха мъртви. Въпреки волята си Ранд се разсмя… и се наложи да се хване за хълбока; смехът болеше. Цялата тази сложна уловка, за да убеди Самаил, че ще бъде навсякъде другаде, но не и с нашественическата армия, за да изкара мъжа извън Иллиан, и всичко това да се окаже ненужно заради един нож в ръката на Падан Фейн. Два дни. През това време всички очи и уши в Кайриен — което със сигурност включваше и Отстъпниците — знаеха, че Преродения Дракон лежи в леглото на ръба на смъртта. Да допуснеш друго бе все едно да хвърлиш влажен дънер в огъня. „Мъже кроят, жени заговорничат, а Колелото тъче както то пожелае“ — така го казваха в Тийр. — Продължавай — подкани го той. — Мор беше ли с вас снощи?

— Да, милорд. Федвин също идва всяка нощ, както му е казано. Снощи стана ясно като чипия нос на Ибин, че днес ще стигнем укрепленията.

— Нищо не разбрах. — Гласът на Дашива прозвуча притеснено; един мускул на бузата му пулсираше. — Подвели сте го, но с каква цел? Веднага щом усети някой мъж да прелива със сила като вашата, ще се върне в Иллиан зад всичките си клопки и аларми, които е изтъкал. Там няма да можете да го хванете; ще разбере, щом някой Праг се отвори дори на една миля от града.

— Но можем да опазим армията — избухна Адли, — това можем да направим. Вейрамон все още отправяше закани към онова укрепление, когато напуснах, а Самаил разкъсва всеки на парцали въпреки всичко, което можем да направим двамата с Ибин. — Той погледна опърления си ръкав. — Трябваше да отвръщаме на ударите и да бягаме незабавно, но въпреки това той ни опърли, и то неведнъж. Айилците също дадоха жертви. Те само се сражаваха с излизащите навън иллианци — другите укрепления, изглежда, се опразват, толкова много наизлязоха преди да тръгна — но щом Самаил види петдесетина от нашите, айилци или не, дере ги на парцали. Ако имаше трима като него, или дори двама, не съм сигурен дали някой щеше да остане жив. — Дашива го изгледа, сякаш пред него бе застанал някой луд, и Адли изведнъж потръпна. — Простете, Аша’ман — промърмори той засрамено и добави още по-тихо: — Но можем поне да ги спасим.

— Ще го направим — увери го Ранд. — Днес ще ми помогнете да убия Самаил. — Само Дашива изглеждаше слисан; другите мъже само кимнаха. Дори и Отстъпниците вече не ги плашеха.

Ранд очакваше Мин да възрази или може би да настои да тръгне с него, но тя го изненада.

— Надявам се само да не се разчуе, че си заминал, преди да трябва, овчарю. — Той и кимна и тя въздъхна. Навярно Отстъпниците можеха да разчитат само на гълъбите и на своите очи и уши, като всички други, но да се осланя на това можеше да се окаже съдбовно.

— Девите ще поискат да дойдат, ако разберат, Мин. — Щяха да го поискат и той щеше да се принуди да им откаже. Ако можеше да откаже. Но изчезването му щеше да се окаже твърде много дори за Нандера и тези, които беше оставила да пазят отвън.

Мин въздъхна отново.

— Мисля, че мога да поговоря с Нандера. Може би ще успея да ги задържа отвън в коридора за час, но разберат ли, няма да останат доволни от мен. — Той за малко щеше отново да се изсмее, но се сети за хълбока си; определено нямаше да са доволни от нея, нито от него. — Но по-важното, селянче, е, че Амис няма да остане доволна. Нито Сорилея. В какво само се оставих да ме забъркаш!

Той отвори уста да й отвърне, че не я е молил да прави нищо, но преди да успее да изрече и една дума, тя пристъпи много близо, изгледа го отдолу през дългите си клепки, постави ръка на гърдите му и размърда пръсти. Усмихна му се топло и гласът й стана много мек, но пръстите й го потупваха и говореха съвсем друго.

— Само да позволиш нещо да ти се случи, Ранд ал-Тор, ще те науча аз. — Усмивката й грейна за миг, почти весела, преди да се обърне към изхода. Той я изгледа, докато пристъпваше — главата му можеше да завърти понякога с тази походка — почти всяка жена, която беше срещал, го беше правила поне веднъж или дваж — но наистина имаше такава походка, че човек не можеше да откъсне погледа си от нея.

Изведнъж забеляза, че Дашива също се е загледал в нея. И не само се беше загледал, а ближеше устни. Ранд се окашля, достатъчно силно, за да се чуе въпреки шума от затварящата се след нея врата. Странно, че мъжът с простоватото лице вдигна ръце оправдателно. Не че Ранд го беше изгледал сърдито — не можеше да гледа хората сърдито само защото Мин ходеше с впити панталони. Обкръжен от пустошта на Празнотата, той сграбчи сайдин и наби смразения огън и топящата се поквара в сплитовете на Прага. Той се разтвори и Дашива отскочи. Сигурно ако му беше прерязал ръката, щеше да се научи да не ближе устни като похотлив пръч. Нещо изпука и върху покрова на Празнотата се изсипа червена паяжина.

Той пристъпи в голата прах, с Дашива и останалите след него, и освободи Извора веднага щом премина и последният. Чувство за нещо изгубено нахлу в него, след като сайдин го остави и усещането за Аланна изтъня. Не беше усещал загубата толкова голяма, докато Луз Терин бе тук; не така огромна.

Златният диск на слънцето се беше смъкнал на половината си път към хоризонта. Лъхна вятър и помете прахта под ботушите му, без да донесе хлад. Прагът се бе отворил сред чиста поляна, белязана само с въже, изпънато между четири дървени пилона. На всеки ъгъл стояха по двама стражи в къси палта и торбести панталони, затъкнати в ботушите, с мечове, провиснали на бедрата им. Някои бяха с дебели мустаци, други с гъсти бради, и на всички носовете им бяха едри, а очите — леко скосени. Щом Ранд се появи, един от тях се затича.

— Какво правим тук? — каза Дашива и се огледа невярващо.

Около тях се простираха стотици островърхи шатри, сиви и прашно бели, палатки и коневръзи с вече оседлани коне. Кемлин лежеше на не много мили оттук, скрит зад дървесата, а Черната кула — още малко по-нататък, но Таим нямаше да разбере за това, освен ако нямаше съгледвачи. Една от задачите на Федвин Мур бе да се ослушва — да опипва — дали някой не се опитва да шпионира. Сред вълна на тих шепот, пръснала се извън въжетата, мъже с едри носове и гъвкави като змии мечове се занадигаха и заизвръщаха нетърпеливо очи към Ранд. Тук-там сред тях стояха и жени — салдейските жени често яздеха в бран редом до мъжете си, поне жените на благородниците и командирите. Днес обаче това нямаше да стане.

Ранд се мушна под въжето и закрачи направо към една от шатрите, която не се различаваше от другите с нищо освен със знамето на пилона отпред — три прости червени цвята на синьо поле. Кралският петак не гаснеше почернял дори в салдейските зими, а почернееха ли лесовете от пожар, тези червени цветенца винаги израстваха първи. Цвете, което нищо не можеше да убие: знакът на Дома Башийр.

Вътре в шатрата самият Башийр вече си беше навлякъл ботушите с шпорите, мечът бе на бедрото му. Поврага, и Дейра, уви, беше с него, в рокля за езда в същия цвят като сивото палто на мъжа й, и макар да не носеше меч, дългата кама на колана й с тежкия сребърен обков на дръжката стигаше. Кожените ръкавици, затъкнати зад този неин колан, говореха за човек, решен да язди здраво.

— Очаквах го едва след няколко дни — каза Башийр и се надигна от сгъваемия си лагерен стол. — Честно казано, надявах се да са седмина. Надявах се да въоръжа всички зарязани от Таим, както го мислехме с младия Мат — събрал съм всеки майстор на арбалет в един цех и почнаха да ги тръскат както свиня тръска прасенца — но тъй или инак, разполагам с дванадесет хиляди мъже с арбалети, които умеят да ги използват. — Той го изгледа питащо и надигна сребърната кана от пръснатите върху походната маса карти. — Имаме ли време за малко пунш?

— Никакъв пунш — отвърна Ранд припряно. Башийр много пъти му бе говорил за мъжете, които Таим щял да отхвърли, понеже не можели да се научат да преливат, но той почти не го беше слушал. Щом Башийр смяташе, че ги е обучил достатъчно добре, само това имаше значение. — Дашива с още трима ашамани чака отвън. Щом пристигне и Мор, ще сме готови. — Той изгледа Дейра ни Галайн т’Башийр, извисила се над дребничкия си мъж. Пред очите й и очите на ястреб щяха да изглеждат кротки. — Никакъв пунш, лорд Башийр. И никакви жени. Не и днес.

Дейра отвори уста и черните й очи така светнаха, че…

— Никакви жени — повтори Башийр и поглади с кокалчетата на пръстите си сивите си мустаци. — Ще предам заповедта. — Обърна се към Дейра и протегна ръка. — Жено — промълви той кротко. Ранд присви очи и зачака да последва взрив.

Устата на Дейра се сви и тя настръхна като ястреб, готов да се спусне върху някоя мишка. Не че Башийр приличаше на мишка, разбира се; само на по-малък ястреб. Жената вдиша дълбоко. Дейра понякога можеше да вдиша дълбоко така, че на човек да му се стори, че земята се е разтресла. След което откачи канията с камата от колана си и я сложи в ръката на мъжа си.

— Ще си поговорим за това по-късно, Даврам — каза тя. — И надълго.

Един ден, когато му останеше време, реши Ранд, щеше да попита Башийр как го постига. Стига да му останеше време.

— Надълго — съгласи се Башийр и се усмихна зад дебелите си мустаци, докато затъкваше камата зад колана си. Този човек сигурно беше самоубиец.

Отвън въжето беше свалено и Ранд зачака прав с Дашива и другите ашамани, докато деветхилядната конница на Башийр се подреди в колона по трима. Някъде зад тях щяха да се подредят спешените петнадесет хиляди мъже, нарекли се Легионът на Дракона. Ранд ги беше виждал — всички в сини палта, закопчани над червенозлатистото везмо с Дракона над гърдите им. Повечето носеха стоманени арбалети; наместо тях някои държаха тежки щитове, но пика никой не носеше. Каквато и странност да бяха замислили Мат и Башийр, Ранд се надяваше, че тя няма да донесе гибел за повечето от този Легион.

Мор се подхилкваше нетърпеливо и едва се сдържаше да не заподскача, може би просто се радваше, че е по-отзад в черната си куртка със сребърния меч на яката си, но Адли и Наришма се хилеха също като него, а и Флин не им отстъпваше много. Всички те вече знаеха къде отиват и какво ще направят там. Дашива се мръщеше в празното, както обикновено, и устните му помръдваха беззвучно. Както обикновено. Също тъй безмълвни и намръщени бяха салдейските жени, струпани зад Дейра. Като соколици и ястребици, с настръхнала перушина и свирепи. Ранд хич не го интересуваха гримасите и мръщенията им; ако той самият можеше да понесе Нандера и другите Деви след като всичко това свършеше, то салдейците трябваше да се примирят с дългите беседи със съпругите си. Днес, ако Светлината речеше, никоя жена нямаше да загине заради него.

Толкова много мъже не можеха да се строят за минута-две, но въпреки това се подредиха със смайваща бързина и Батийр вдигна меча си и се провикна:

— Милорд Дракона!

И вик се понесе през дългата колона зад него:

— Лорд Дракона!

Сграбчил Извора, Ранд отвори Праг между пилоните, четири на четири разкрача, и се затича през него, овързвайки сплита, изпълнен със сайдин, и с Аша’ман по петите му, сред огромен открит площад, обкръжен от огромни бели колони, всяка увенчана с венец от лаврови клони. В двата края на площада се възправяха два почти еднакви палата с увенчани с пурпурни покриви колонади, високи тераси и тънки кули. Бяха Кралският палат и малко по-малката от него Велика зала на Съвета, а това бе Площадът на Тамуз, в самото сърце на Иллиан.

Някакъв кльощав мъж в синьо палто и с брада, оголваща горната му устна, се изправи и зяпна появилия се от въздуха Ранд и облечените в черно ашамани, и една едра жена в зелена рокля притисна длани към устата си и очите й се опулиха. Всички хора наоколо се спряха и се втренчиха в тях — улични продавачи с подносите си, колари, мъже, жени и деца.

Ранд изпъна ръце високо нагоре и преля.

— Аз съм Преродения Дракон! — Думите му прокънтяха сред площада, усилени от Въздух и Дух, и пламъци се изстреляха от ръцете му на стотина стъпки нагоре. Зад него Аша’ман изпълниха небето с огнени топки, полетели във всички посоки. Всички освен Дашива, който прати синкави мълнии, пращящи и сливащи се в паяжина над площада.

От повече нямаше нужда. Подивялата човешка тълпа хукна да бяга от площада — и избягаха тъкмо навреме. Ранд и ашаманите застанаха отстрани на Прага, а Даврам Башийр поведе диво крещящите си салдейци в Иллиан, поток от размахали мечовете си конници. Башийр поведе право напред средната колона, както го бяха замислили сякаш преди толкова време, докато другите две се заразгръщаха от едната и от другата страна. Изсипваха се през Прага и се раздробяваха на по-малки групи, втурвайки се в галоп по улиците извън площада.

Ранд не изчака да види излизането на последните конници, а след като една трета премина, заплете друг Праг и веднага след това трето, по-малко отверстие. Не беше нужно човек изобщо да познава едно място, за да Пътува до него, ако се кани да го стори на достатъчно късо разстояние. Усети, че около него Дашива и останалите запредаха собствените си Прагове, но той вече пристъпваше през своя, оставяйки го да се затвори зад гърба му — и се озова на върха на една от тънките кули на Кралския палат. Зачуди се разсеяно дали Матин Степанеос ден Балгар, кралят на Иллиан, не се намира в този миг някъде под него.

Най-горната площада на кулата беше с ширина не повече от пет крачки, обкръжена от стена от червен камък, стигаща до кръста му. На петдесет разтега височина, тя беше най-високата точка в целия град. Оттук можеше да гледа над покривите, блеснали под жаркото следобедно слънце в червено, зелено и всевъзможни други цветове, чак до началото на дългите пътища, прорязващи огромните, обрасли с висока трева блата, обкръжаващи града и залива. Остър солен мирис насищаше въздуха. Иллиан нямаше нужда от крепостни стени с тези обгръщащи го отвсякъде тресавища, спиращи всеки нападател. Всеки нападател, който не можеше да отваря дупки във въздуха. Но пък в този случай и стените нямаше да помогнат.

Хубав беше градът, сградите му — иззидани главно от светъл дялан камък, град, прорязан от не по-малко канали, отколкото улици, като синьо-зелени резки, гледани от толкова високо, но той не се спря, за да му се възхити, а насочи потоците на Въздух и Вода, на Огън, Земя и Дух ниско над покривите и се заобръща в кръг, докато го правеше. Не се опита да затегне сплитовете, само ги протегна над града и на цяла миля отвъд него, към блатата. От пет други кули полетяха също такива потоци и се спуснаха ниско над града, и там, където се докоснеха един друг неволно, блесваше светлина и пламваха искри, и лумваха цветни облаци пара, гледка, на която би завидял всеки Илюминатор. По-добър начин да сплаши хората да се изпокрият под креватите си, за да не се пречкат на пътя на конницата на Башийр, не можеше да измисли, макар не това да беше причината.

Много отдавна бе преценил, че Самаил сигурно е изтъкал капани и предупредители из целия град, разположени така, че да вдигнат тревога щом някой прелее сайдин. Така завърнати, че никой освен самия Самаил да не може да ги открие, разположени така, че Самаил да разбере точно откъде прелива мъжът и мигом да го унищожи. С малко късмет, всички тези алармени сплитове сега щяха да се включат. Луз Терин беше сигурен, че Самаил ще ги усети където и да се намира, дори от голямо разстояние. Точно затова сега те щяха да се окажат безполезни — включени веднъж, тези неща трябваше да се възстановяват наново. Самаил щеше да се появи. Никога в живота си той не бе изоставял нищо, което е сметнал веднъж за свое, колкото и оспорима да беше претенцията му, не и без бой. Всичко това го знаеше от Луз Терин. Стига да беше истински. Трябваше да е. Защото спомените бяха твърде подробни. Но нима не можеше и един луд да сънува подробно налудничавите си измислици?

„Луз Терин!“ — призова той безмълвно. Отвърна му вятърът, задухал над Иллиан.

Площадът вече бе притихнал и пуст, с изключение на няколкото изоставени коли. Извърнат на една страна, Прагът беше невидим, виждаха се само метящите въздуха сплитове.

Ранд се пресегна сред тези сплитове, отвърза възела и след като Прагът примигна и изчезна, с неохота освободи сайдин. Всички потоци в небето заглъхнаха. Може би някой Аша’ман все още удържаше сайдин, но той не им го беше забранил. Казал им беше само, че ще убие без предупреждение всеки, който понечи да прелее в Иллиан, след като той самият спре. Не искаше впоследствие да разбере, че прелелият е бил някой от тях. Облегна се на стената и зачака. Жалко, че не можеше да седне. Краката го боляха и хълбокът му пареше, както и да застанеше, но можеше да се наложи да види, не само да усети чакания сплит.

А градът не беше съвсем притихнал. От няколко посоки долитаха далечни шумове и глухият ек на метал. Макар да бе придвижил толкова мъже към границата, Самаил не беше оставил Иллиан съвсем без защита. Ранд се заобръща, мъчейки се да обхване с поглед целия град. Смяташе, че Самаил ще дойде в Кралския палат или в онзи другия, в другия край на площада, но не можеше да е сигурен. На една улица видя отряд салдейци, сражаващи се със същата чет конници в блестящи брони; още салдейци изведнъж се изсипаха от една от пресечките и битката се скри от погледа му зад сградите. В друга посока забеляза част от Легиона на Дракона — бойците напредваха в марш по ниския мост на един канал. Командир, белязан с високото червено перо на шлема си, крачеше в челото на отряд от двадесетина души, понесли широки щитове, стигащи до раменете им, следвани от може би двеста или повече стрелци с тежки арбалети. Как щяха да се бият те? Викове и дрънчене на стомана някъде в далечината, смътни крясъци на гинещи мъже.

Слънцето се плъзна още надолу и сенките през града се удължиха. Пред вечерен здрач и слънцето — снишен пурпурен кръг на запад. Дали не беше сбъркал? Дали Самаил нямаше просто да отиде другаде, да си намери нова земя, над която да властва? Дали изобщо се беше вслушвал Ранд в нещо друго освен в собствените си налудничави бълнувания?

Някой преля и Ранд замръзна, взрян към Великата зала на Съвета. В преливането имаше предостатъчно сайдин за Праг — през широкия площад нямаше да може да усети по-слабо преливане. Трябваше да е Самаил.

Само след миг и той вече бе сграбчил Извора и бе запрел Праг, и беше скочил през него, с мълния, готова да излети от ръцете му. Озова се в голяма зала, осветена от огромни светилници на позлатени стойки, и други, висящи на вериги от тавана, зала със снежнобели мраморни стени с врязани в тях многоцветни фризове, показващи битки и кораби, стълпени в обкръжения от блата залив на Иллиан. В далечния край на залата върху висок бял подиум стояха подобно на тронове девет пищно резбовани и позлатени стола, като средният беше с по-висок гръб от останалите. Преди да е успял да освободи Прага зад себе си, върхът на кулата, на която беше стоял допреди миг, се взриви. Усети прилива на Огън и Земя още преди пороят каменни късове и прах да връхлети през незатворения Праг и да го събори по лице. Болката го жегна в хълбока като остра нажежена пика, забила се в купола на Празнотата, сред която се носеше, и това, не по-малко от всичко друго, го накара да освободи Прага. Болката на някой друг. Слабостта на някой друг. Тук вътре, сред Празнотата, можеше да ги пренебрегне.

Той се размърда, насили мускулите на някой друг да заработят, изтласка се с усилие нагоре, олюля се и се понесе към подиума още докато стотиците и стотици червени жилки лумнаха надолу през тавана, лумнаха отдолу през морскосиния мраморен под в яростен кръг около мястото, където все още гаснеше Прагът му. Една от тези жилки проби ботуша му и се заби в петата му и докато падаше, той чу собствения си вик. Не беше негова болката — нито в хълбока, нито в петата. Не беше негова!

Ранд се претърколи по гръб и видя останките от все още горящите жилки, достатъчно пресни, за да отличи в тях Огън и Въздух, сплетени по непознат му все още начин. Достатъчно, за да отгадае точно от коя посока бяха дошли. Черните дупки по пода и пищно изработения бял гипсов таван високо над главата му засъскаха и запращяха.

Ръцете му се надигнаха и той запреде белфир. Започна го само. Бузата на някой друг се жегна от спомена за една плесница и гласът на Кацуан изсъска и запращя в главата му като дупките, оставени от червените жилки. „Никога повече, момченце; това да не си го направил никога вече.“ Сякаш чу хленча на Луз Терин някъде от много далече, страхлив хленч за това, което щеше да загуби, за това, което нявга беше разрушило света. Всеки друг поток освен на Огън и Въздух отпадна и той запреде, както бе видял преди малко. Хиляди тънки червени косъмчета разцъфнаха от ръцете му, разляха се на ветрило и се изстреляха нагоре. Кръг от тавана се срина на две стъпки от него сред каменни късове и гипсов прах.

Едва след като го бе направил, си помисли, че може да има някой между него и Самаил. Решил бе да види Самаил мъртъв още днес, но ако можеше да го постигне, без да убие някой друг… Сплитовете се стопиха и той закуцука бързешком към високите крила на портите, с вкованите в тях златни стършели, големи колкото юмрук.

Тънко поточе на Въздух бутна едното крило, преди да е стигнал до него, твърде тънко, за да го засече някой по-отдалече. Ранд залитна в коридора и се смъкна на коляно. Хълбокът на онзи, другия, пареше на пожар, петата му гореше в люта болка. Ранд измъкна меча си, опря се на него и зачака. Гладко избръснат мъж със закръглени розови бузи надникна към него от ъгъла; показа се достатъчно от връхната му дреха, за да го отличи като слуга. Най-малкото зелените ивици от едната страна на палтото и жълтите по другата приличаха на ливрея. Човекът забеляза Ранд и много, ама много бавно, сякаш ако се движеше толкова бавно, нямаше да го видят, се отдръпна. Рано или късно Самаил трябваше да…

— Иллиан е мой! — Гласът прокънтя във въздуха от всички посоки и Ранд изруга. Трябваше да е същият сплит като този, който той самият бе използвал на площада, или нещо подобно; изискваше толкова малко Сила, че нямаше да усети същинските потоци дори да се намираше на десет крачки от мъжа. — Иллиан е мой! Няма да унищожа това, което ми принадлежи, за да те убия, и няма да позволя и на теб да го унищожиш. Има дързостта да дойдеш за мен чак тук? Ще имаш ли куража да ме последваш отново? — Леко насмешлива нотка прониза кънтящия глас. — Кураж ще имаш ли? — Някъде отгоре се отвори и затвори Праг: Ранд не се усъмни, че е точно това.

Кураж? Дали той щял да има кураж?

— Аз съм Преродения дракон — промърмори Ранд — и сега ще те убия. — Запреде Праг и пристъпи през него, на няколко етажа по-нагоре.

Озова се в коридор с ярки гоблени по стените, показващи кораби и море. В другия му край последният пурпурен резен на слънцето блестеше през колонадата на откритата тераса. Във въздуха висеше утайката от Прага на Самаил — разсипващи се нишки от потоците, като сияещи призраци. Но не толкова смътни, че Ранд да не може да ги отличи. Той запреде и спря. Беше скочил тук, без дори да си помисли за клопка. Ако повтореше точно това, което бе видял, щеше да пристъпи точно там, където и Самаил, или достатъчно близо, за да е без значение. Промени го съвсем леко — нямаше как да е сигурен дали промяната ще е на петдесет, или на петстотин стъпки, но и едното, и другото щеше да е достатъчно близо.

Вертикалната сребриста резка се завъртя да се отвори и разкри пред очите му загърнати в сумрак величествени руини. Гледано през рамката на Прага, слънцето там бе малко по-дебел червен резен, наполовина скрит от рухнал купол. Ранд познаваше това място. Последния път, когато бе идвал тук, беше добавил още едно име към списъка на Деви в главата си; първия път го беше последвал Падан Фейн и се беше превърнал в нещо повече от Мраколюбец, в нещо по-лошо от Мраколюбец. Това, че Самаил беше побягнал в Шадар Логот, приличаше на описан пълен кръг, по много пътища. И сега, когато един от тях бе отворен, време за губене нямаше. Преди Прагът да спре да се уширява, той пристъпи и се озова сред опустошения град, наричан някога Аридол, и се затича с куцане, оставяйки рамката да се затвори. Ботушите му заскърцаха по напуканите камъни на уличната настилка.

Стигна първия ъгъл, сниши се и се огледа. Земята се разтресе под краката му и ревове отекнаха оттам, откъдето бе дошъл, бели мълнии засвяткаха една през друга в сгъстяващия се сумрак. Ранд усети прилива на Земя, Огън и Дух. Писък и рев се надигнаха през гръмотевичния тътен. Със сайдин, пулсиращ в него, той се понесе напред, без да се обръща. Тичаше с изпълващата го Сила дори през сенките, които можеше ясно да отличи.

А навсякъде околовръст се беше проснал великият град, с огромните мраморни палати с по четири-пет купола с различни форми, боядисани в пурпур от залеза на слънцето, с бронзови фонтани и статуи на всяка пресечка, с огромните мраморни стволове на колоните, с кулите си, извисили се пред слънцето. Поне онези, които бяха останали непокътнати. Повечето завършваха с нащърбени върхове. На всеки цял купол по десет други се бяха сгромолясали, спукани като огромни яйчени черупки, със сринал се връх или пропаднала една страна. Статуи лежаха по настилката, разбити на късове, или стърчаха с откършени ръце или обезглавени. Бързо сгъстяващият се мрак се втурна по камарите каменни отломки; тук-там сред руините стърчаха изкривени дървета, като старчески пръсти, протягащи се към небесата.

През улицата откъм някогашен малък палат се бяха пръснали във ветрило тухли и каменна зидария; половината от предната стена липсваше, а останалата част от подпиращата се на колони фасада се беше килнала като пияна към улицата. Той спря насред платното малко пред купищата отломки и зачака, опипвайки за някой друг, който би притеглил сайдин. Да се крие покрай сградите нямаше да е никак добре, и не само защото всяка можеше да рухне по всяко време. Хиляди незрими очи сякаш го следяха от прозорците, зейнали като очните кухини на черепи, следяха го с почти доловимо очакване. Той смътно усети как новата рана запулсира в хълбока му, като жегване с огън, отекващо със злото, прилепило се в самия прах, засипал Шадар Логот. Старият белег се сви като в юмрук. Сравнена с това, раната в стъпалото му наистина изглеждаше далечна. Празнотата запулсира около него, покварата на Тъмния върху сайдин заби в ритъм с ножа, мушкащ между ребрата му. И през деня Шадар Логот беше опасно място. А нощем…

В края на улицата, оттатък един спирален обелиск, като по чудо останал непокътнат, нещо се раздвижи — загърнат в сянка силует, който притича в мрака. Ранд за малко щеше да прелее, но не можеше да повярва, че Самаил ще тръгне така. Още когато пристъпи в града, когато Самаил се бе опитал да срине всичко около Прага му, беше чул ужасни писъци. Тогава умът му почти не ги забеляза. Нищо не вирееше в Шадар Логот, нищо не можеше да живее тук, дори плъхове. Самаил сигурно си беше довел слуги, хора, които без колебание щеше да хвърли на гибел в усилието си да се добере до Ранд. Но навярно някой от тях можеше да отведе Ранд до Самаил. Той затича напред, колкото можеше по-бързо и колкото можеше по-безшумно. Потрошените каменни плочи запращяха под ботушите му със звук на скършени кости. Надяваше се този звук да е толкова гръмък само за усиления му от сайдин слух.

Спря в основата на обелиска — дебела каменна игла, покрита с древни надписи — и се вгледа напред. Който и да бе преминал тук, вече се беше скрил. Само глупци и безумно смели можеха да влязат нощем в Шадар Логот. Злото, омърсило Шадар Логот, злото, умъртвило Аридол, не беше загинало заедно с Аридол. По-нататък по улицата от един зейнал прозорец се люшна тънко пипало сребристосива мъгла и запълзя към друго, промушило се през широкия зев на висок каменен зид отсреща. Дълбините на зева засияха, сякаш вътре бе полегнала пълна месечина. С падането на нощта Машадар щеше да излезе да обикаля своя град-затвор, да се появи огромен на дузина места едновременно, или на стотина. Докосването на Машадар не беше най-приятният начин да умреш. Покварата на сайдин заби още по-силно; далечният пожар в бедрото му засвятка като десет хиляди мълнии, една през друга. Земята дори сякаш запулсира под ботушите му.

Той се извърна, вече почти решил да напусне това място веднага. Най-вероятно Самаил си бе отишъл вече, след като навън излизаше Машадар. Най-вероятно Отстъпникът го бе привлякъл тук с надеждата, че ще се спусне да го търси сред руините и Машадар ще го убие. Извърна се и спря, и опря гръб в обелиска. Към него по улицата се промъкваха два тролока — едри фигури в черни ризници, с половин ръст по-високи от него, ако не и повече. От раменете и лактите на броните им стърчаха остри шипове; носеха копия с дълги черни върхове и извити куки. За изпълнените му със сайдин очи лицата им изпъкваха ясно — едното изкривено от орлов клюн на мястото, където трябваше да е устата, другото — като космата зурла на глиган. От всяка тяхна прокрадваща се стъпка крещеше страх — тролоците обичаха да убиват, обичаха кръв, но Шадар Логот ги ужасяваше. И мърдраал трябваше да има някъде наоколо — никой тролок нямаше да влезе в този град, без да го докара мърдраал. Никой мърдраал нямаше да влезе тук, освен ако не го докараше самият Самаил. А всичко това означаваше, че Самаил още е тук, инак тези тролоци щяха да тичат към портите, а не за лов. А бяха тръгнали на лов. Глиганската зурла се въртеше и душеше въздуха.

Изведнъж от един прозорец над тролоците изскочи дрипава фигура и се хвърли върху тях с копие в ръце. Айилка, увила главата си с шуфа, но със смъкнато було. Тролокът с орловия клюн изврещя, когато късото й копие се заби дълбоко в хълбока му, измъкна се и пак се заби. Докато спътникът му падаше, ритайки в агония, глиганската зурла се извърна с ръмжене и мушна злобно с дългата си пика, но жената мигом се сниши под черния връх, промуши чудовището в корема и то се срина и се затресе.

Без да мисли, Ранд се изправи и се затича.

— Лия! — Беше я смятал за мъртва, изоставена тук от него, мъртва заради него. Лия от Косайда Чарийн — това име пареше в списъка му на мъртвите Деви.

Тя се извърна вихрено да скочи срещу него, с вдигнато копие, с кръглия щит от глиганска кожа в другата ръка. Лицето, което така добре помнеше, красиво въпреки белезите на двете бузи, се беше сгърчило от гняв.

— Мое! — изсъска тя през зъби. — Мое! Никой не може да идва тук! Никой!

Той се закова на място. Копието чакаше, готово да се забие в ребрата му.

— Лия, ти ме познаваш — промълви той. — Познаваш ме. Ще те върна при Девите, при твоите сестри по копие. — Ранд протегна ръка.

Гневът й се стопи и лицето й се сгърчи навъсено. Тя килна глава на една страна.

— Ранд ал-Тор? — промълви тя бавно. Очите й се разшириха, сведоха се към двата мъртви тролока и по лицето й се плъзна ужас. — Ранд ал-Тор — прошепна тя и с треперещи пръсти надигна черното було с пръстите на ръката, държаща копието. — Кар-а-карн! — изхлипа тя. И побягна.

Той хукна след нея, препъваше се в купищата отломки, пръснати по улицата, падаше, ставаше и падаше отново. Слабостта на тялото му беше далечна, както и болката, но дори зареян дълбоко в Празнотата, не можеше да тласка тялото си повече от това. Лия изчезна в нощта.

И в следващия миг той почти се сблъска с четирима тролоци и един мърдраал с мастилен плащ, провиснал неестествено на гърба му. Тролоците се озъбиха изненадано, но изненадата им трая по-малко от едно тупване на сърцето му. Надигнаха се увенчани с куки копия и закривени като коси мечове; черният като смърт меч на мърдраала беше в юмрука му — острие, нанасящо рани почти толкова смъртоносни, колкото камата на Фейн.

Ранд дори не се опита да измъкне меча с ецваната чапла на бедрото си. Като самата смърт, той преля и меч от плам изникна в ръцете му, мрачно пулсиращ с пулса на сайдин, и помете безоката глава от раменете на Чезнещия. По-лесно щеше да е просто да ги унищожи по начина, по който Аша’ман посяха смърт в Думайски кладенци, но да промени сега сплитовете, да се опита да ги промени, можеше да го забави фатално. Тези криви мечове можеха да убият дори него. И той затанцува с меча сред мрака, огрян от пламъка в ръцете му, и сенки се разлетяха по лицата пред него, лица с вълчи и кози муцуни, лица — изкривени от писъците, докато освирепелият му меч сечеше черната броня и плътта под нея.

А после мечът в ръцете му изчезна. Той стоеше сред трупове. Последният паднал тролок все още се тресеше и козите му рога дращеха разпуканата настилка. Безглавият мърдраал още мяташе ръце и крака, разбира се, и токовете на ботушите му дращеха диво — не умираха бързо Получовеците, дори обезглавени.

И щом мечът му изчезна, сребриста мълния се понесе надолу от безоблачното звездно небе.

Първата светкавица се стовари с оглушителен тътен няма и на четири крачки от него. Светът побеля и Празнотата се срина. Земята подскочи под него при удара на следващата мълния, и на следващата. Едва тогава той осъзна, че е паднал по очи. Въздухът запращя. Зашеметен, Ранд се надигна и побягна от пороя мълнии, разкъсващи улицата. Напред и само напред, без да мисли накъде, само да е по-надалече.

Изведнъж видя къде се е озовал — сред прекатурени каменни отломки, някои високи колкото него. Тук-там в огромните каменни плочи на пода зееха дупки. Отвсякъде се издигаха високи стени с редици и редици тераси, които ги опасваха. Останала беше само малка част от някогашния огромен купол на покрива, в единия ъгъл. В небето грееха ярки звезди.

Той залитна още една крачка… и пропадна. Замаха отчаяно с ръце. Успя да се хване за някакъв нащърбен ръб. Увисна сред катранен мрак. Пропастта под него можеше да е само няколко разтега или цяла миля дълбока — не можеше да прецени. Можеше да заметне стеги на Въздух и да се хване за нащърбения ръб, само че… Самаил някак бе усетил сравнително малкото количество сайдин, който бе използвал в меча. Имаше малко забавяне преди да ударят мълниите, но Ранд не знаеше колко време му бе отнело, докато избие тролоците. Минута? Секунди?

Той се напрегна и посегна нагоре с лявата си ръка, за да се хване за ръба на ямата. Болката, вече неспирана от Празнотата, го промуши като кинжал. Светли точици заиграха пред очите му. Още по-лошо — дясната му ръка се плъзна по ронещия се камък и той усети как пръстите му отслабват. Щеше да се наложи да…

Една ръка го стисна за дясната китка.

— Глупец си ти — изрече дълбок мъжки глас. — Имаш късмет, че не искам да те видя мъртъв точно днес. — Ръката започна да го издърпва нагоре. — Няма ли да помогнеш поне? — настоя гласът. — Не мисля да те мъкна на раменете си, нито да убивам Самаил вместо теб.

Отърсил се от изумлението, Ранд се пресегна, сграбчи ръба с другата си ръка и започна да се набира нагоре въпреки неописуемата болка в ребрата. И пак въпреки болката успя отново да си върне Празнотата и да сграбчи сайдин. Не преля, но искаше да е готов.

Главата и раменете му се издигнаха над пода и той видя мъжа — едър и малко по-възрастен от него, с черна като нощта коса и черно като на Аша’ман палто. Никога не го беше виждал.

Поне не беше някой от Отстъпниците. Техните лица той познаваше; поне смяташе, че ги познава.

— Кой си ти?

Мъжът се засмя.

— Случаен минувач, да речем. Наистина ли искаш вече да говориш?

Ранд замълча да спести дъха си, напъна се още нагоре, изкара гърдите си над устието на ямата, после кръста. И изведнъж осъзна, че някакво сияние е окъпала пода около двамата, като блясък на пълна месечина.

Погледна през рамо и видя Машадар. Не едно или няколко пипалца, а блеснала сребристосива вълна, сипеща се от една от терасите над тях.

Без да мисли, той вдигна свободната си ръка и белфир се изстреля нагоре — пръчка втечнен пламък, която пресече вълната, лееща се по стената към тях. Смътно забеляза как друга такава пръчка от бял твърд пламък се изстреля от ръката на непознатия, пръчка, която се плъзна срещу неговата. Двете се докоснаха.

Главата му из кънтя като ударен гонг и Ранд се сгърчи, а сайдин и Празнотата се сринаха. Всичко пред очите му се удвои — терасите, каменните отломки, пръснати по пода. Непознатият сякаш стана на двама души и тези двама се сливаха един с друг, и всеки от тях бе стиснал главата си с две ръце. Ранд примигна и се огледа за Машадар. Вълната от сияйна мъгла бе изчезнала; сияние бе останало горе по терасите, но изтъняваше, свиваше се. Дори лишеният от разум Машадар, изглежда, бягаше от гибелния плам.

Той се изправи колебливо и протегна ръка.

— Мисля, че е по-добре да изчезваме. Какво стана?

Непознатият се изправи и се намуси на протегната от Ранд ръка. Беше висок колкото Ранд, нещо рядко, освен сред айилците.

— Не знам какво стана — изръмжа той. — Тичай, ако ти е мил животът. — И хукна към редицата арки. Не към най-близката стена. Машадар бе дошъл оттам.

Опипвайки за Празнотата, Ранд закуцука, но преди да успеят да стигнат до арките, мълниите западаха отново, като порой сребристи стрели. Двамата побягнаха още по-бързо, подгонени от тътнещи стени. Подът се сриваше зад тях в облаци прах и лавина от камъни. Свил рамене и заслонил с длан лицето си, Ранд се затича през някаква просторна зала, в която тресящите се арки едва крепяха тавана и от стените валеше дъжд от отломки.

Изхвърча на улицата и залитна още три крачки, преди да се спре. Болката в хълбока го караше да се прегъне на две, но си помисли, че ако го направи, ще падне. Ранената му пета пулсираше; онази червена жилка от Огън и Въздух се бе забила в петата му сякаш преди цяла година, но още болеше. Спасителят му стоеше и го гледаше, покрит с прах от глава до пети. Имаше осанка на крал.

— Кой си ти? — отново попита Ранд. — Някой от мъжете на Таим? Или сам си се учил? Можеш да идеш в Кемлин, в Черната кула. Не е нужно да живееш в страх от Айез Седай. — Странно, че след като го каза, се намръщи; сам не разбра защо.

— Никога не съм се боял от Айез Седай — каза мъжът и вдиша дълбоко. — За теб може би ще е по-добре да напуснеш това място веднага, но ако смяташ да убиеш Самаил, опитай се да мислиш като него. Вече показа, че можеш. Той винаги е обичал да унищожава жертвите си тъкмо преди триумфа им. Ако не очакваш триумф, някое място, което си белязал като свое, също ще свърши работа.

— Порталът — бавно промълви Ранд. Ако можеше да се каже, че е белязал нещо в Шадар Лагат, това беше Порталът. — Той ме чака при Портала. И е разположил там капани. — И аларми, изглежда, като онези в Иллиан, да засекат преливащ мъж. Добре го беше замислил Самаил.

Мъжът се изсмя насмешливо.

— Изглежда, ще можеш да се справиш. Стига да има кой да те води за ръчичка. Гледай да не се препънеш. Твърде много планове ще трябва да се променят, ако се оставиш да загинеш точно сега. — Той се обърна и закрачи по улицата.

— Почакай! — извика му Ранд. Непознатият продължи, без да се обръща. — Кой си ти? Какви планове? — Мъжът се скри зад близкия ъгъл.

Ранд се затътри след него, но когато стигна до ъгъла, не видя никого. Непокътнати стени продължаваха на цели стотина крачки към друга улица, където се виждаше сиянието на изврялата там друга част на Машадар, но мъжа го нямаше. Което беше просто невъзможно. Непознатият не бе имал време да отвори Праг, разбира се, дори да знаеше как, но утайката щеше да се види — толкова много сайдин, запреден толкова близо, нямаше как да не остави следи.

Изведнъж той осъзна, че не бе усетил притока на сайдин и когато мъжът бе сътворил белфир. Само като си помисли за това, за двата докоснали се нажежени до бяло огнени лъча, взорът му отново се раздвои. Само за миг можа отново да види лицето на мъжа, рязко очертано на фона на всичко замъглено около него.

— Кой, в името на Светлината, си ти? — прошепна Ранд. И повтори: — Кой, в името на Светлината, си ти?

Кой или какво, мъжът обаче вече бе изчезнал. А Самаил все още беше в Шадар Логот. С огромно усилие Ранд успя да си възвърне Празнотата. Покварата на сайдин завибрира в него, проникна дълбоко в цялото му същество. Но слабостта на размекналите се мускули и болката от раните изчезнаха. Той щеше да убие Отстъпника още преди да е свършила нощта.

Той закрачи като призрак през смрачените улици, стъпка по стъпка, много предпазливо. Вдигаше лек шум, но и нощта вече се бе изпълнила с шумове. Врясък и гърлени крясъци някъде отдалече. Лишеният от разум Машадар избиваше всичко из Шадар Логот, до което се допреше, и тролоци гинеха тази нощ из Шадар Логот също като преди много, много време. Понякога по някоя пресечка зърваше тролоци, по двама, петима или цяла дузина, рядко с Получовек, по-често сами. Никой не го видя и той не ги притесни. Не само защото Самаил щеше да засече преливането му. Онези тролоци и мърдраали, които Машадар още не беше избил, все пак щяха скоро да са мъртви. Самаил почти със сигурност ги беше превел през Пътищата, но не бе осъзнал как точно Ранд беше белязал тукашния Портал.

Далеч преди площада, където се намираше Порталът, Ранд спря и се огледа. Близо до него се издигаше непокътната кула. Не бе толкова висока, колкото повечето, но върхът й все пак се издигаше на близо петдесет стъпки над равнището на улицата. Тъмният вход в основата й зееше празен, дървото на вратата отдавна бе прогнило и пантите се бяха разсипали на прах. През чернотата, осветена само от бледата звездна светлина през прозорците, той бавно се заизкачва по виещата се нагоре стълба и облачета прах се занадигаха под ботушите му. При всяка втора стъпка усещаше остро жегване в крака. Далечна болка. На върха се облегна на гладкия парапет да си поеме дъх. Споходи го смътната мисъл, че няма начин да се отърве от конското, ако Мин научеше за всичко това. Мин или Амис, или Кацуан — все едно.

Над срутените покриви можа да види огромния площад, един от най-главните някога в Аридол. Огиерска дъбрава някога бе покривала тази част от околността, но тридесет години след като огиерите, построили най-древната част на града, се бяха оттеглили, жителите му бяха изсекли дърветата, за да отворят място за разширяващия се Аридол. Палати и останки от палати обкръжаваха огромния площад, сиянието на Машадар блестеше мрачно от няколко прозореца и огромна купчина сринат зид покриваше единия му край, но в самия му център се издигаше Порталът, висок и плосък монолит. Не беше достатъчно близо, за да види нежно всечените листи и лозници, които го покриваха, но можеше да различи прекатурените отломки от високата ограда, която някога го бе обкръжавала. Изкован от Силата метал, струпан на камари, блестеше неопетнен в нощта. Можа също така да види капана, който той самият бе изтъкал около Портала, завърнат така, че ничие друго око освен неговото да не може да го съзре. Клопките на Самаил там долу оставаха незрими за него, но това трябваше да се очаква. Сигурно и те не бяха от най-приятните.

Нечий силует пристъпи през високите колони на един от палатите. Ранд зачака. Искаше да е сигурен — имаше само един шанс. Силуетът пристъпи напред и излезе на площада, главата му се люшна насам-натам. Самаил, с пищната дантела около врата — очакваше да види Ранд да излиза на площада, в капаните му. Зад него в прозорците на палата лумна сияние и Машадар се изсипа на гъсти валма от сребристосива мъгла, сливащи се едно в друго, напиращи и вдигащи се над главата му. Самаил закрачи на една страна и вълната започна да спада, бавно набирайки скорост.

Ранд поклати глава. Самаил бе негов. Потоците на белфир сякаш сами се сбраха въпреки далечния ек на гласа на Кацуан. Той вдигна ръка.

Писък раздра тъмнината, писък на жена, крещяща от неистова болка, и над купчината отломки се изправи фигура, очертана сред нощното небе, фигура в палто и панталони — едно-едничко пипало на Машадар бе докоснало крака й. С изпънати ръце тя се замята, безсилна да пристъпи напред от мястото си, и безсловесният й вой сякаш извика името на Ранд.

— Лия — прошепна той и посегна несъзнателно напред, сякаш можеше да изпъне ръката си през цялото това разстояние и да я издърпа. Нищо обаче не можеше да спаси това, което Машадар докоснеше, не повече, отколкото щеше да го спаси, ако камата на Фейн се бе забила в сърцето му. — Лия — прошепна той. И белфир излетя от ръката му.

За по-малко от едно тупване на сърцето фигурата й все още беше там, цялата — катраненочерни точици и снежнобели искри, а после изчезна. Край.

С крясък, Ранд помете площада с гибелния плам — купчината отломки се срина, — помете смъртта извън времето… и пусна сайдин преди бялата палка да докосне езерото на Машадар, което сега се лееше през площада, напирайки покрай Портала към реки от сияйна сивота, стичащи се от друг палат от другата страна. Самаил трябваше да е мъртъв. Трябваше. Не му беше останало никакво време да избяга, никакво време да запреде Праг, а ако беше, Ранд щеше да усети сайдин. Мъртъв бе Самаил, убит от зло, почти толкова голямо, колкото и неговото. Чувства лумнаха отвъд купола на Празнотата и на Ранд му се дощя да се разсмее, да изреве може би. Дошъл бе тук да убие един от Отстъпниците, а вместо това бе убил жена, която сам бе изоставил тук на собствената й съдба.

После дълго остана на върха на кулата. Смаляващата се луна плуваше в небето. Ранд стоеше и гледаше как Машадар изпълва площада съвсем, докато само върхът на Портала остана да се издига над мъгливата пелена. А после мъглата бавно започна да се отцежда — щеше да търси плячка другаде. Ако Самаил бе останал жив, лесно можеше да убие Преродения Дракон. Ранд не беше сигурен дали нямаше да му е все едно. А после си отвори Праг за Плъзгане и си направи платформа, малък диск без перила, наполовина бял и наполовина черен. Плъзгането бе по-бавно от Пътуването и му отне близо половин час, докато стигне Иллиан, и през целия път той пърлеше ума си с името на Лия, отново и отново, биеше се с него като с камшик. Дощя му се да се разплаче. Но беше забравил как.

Чакаха го в Кралския палат, в тронната зала. Башийр, Дашива и ашаманите. Беше досущ като залата, която бе видял в другия край на площада, чак до светилниците на позлатените стойки и сцените, изсечени в мраморните стени и дългия бял подиум. Съвсем същата, само дето всички размери тук бяха малко по-големи и вместо деветте кресла на подиума тук имаше само един позлатен трон, с леопарди на облегалките за ръцете и девет големи колкото мъжки юмрук стършела на задната, така че да обкръжават главата на седящия. Изтощен, Ранд приседна на стълбите пред подиума.

— Доколкото разбирам, Самаил е мъртъв — каза Башийр и го изгледа сурово.

— Мъртъв е — отвърна Ранд. Дашива въздъхна облекчено.

— Градът е наш — продължи Башийр. — Или би трябвало да кажа твой. — Той изведнъж се засмя. — Битката секна много скоро, след като подходящите хора разбраха, че си ти. Не беше кой знае какво. — По разкъсания ръкав на дрехата му имаше засъхнала кръв. — Съветът те чака с нетърпение да се върнеш. С тревога, може да се каже — добави той с насмешлива усмивка.

Осем плувнали в пот мъже стояха в отсрещния край на залата. Облечени бяха в тъмни копринени сюртуци със златно и сребърно везмо по реверите и ръкавите и с водопади от дантела по вратовете и китките. Някои бяха с бради, откриващи горните им устни, но всички имаха широки ивици зелена коприна през гърдите, ивици с по девет златни стършела.

При жеста на Башийр те пристъпиха напред, като се кланяха на Ранд на всяка трета крачка. Най-високият от тях, изглежда, беше водачът — човек с вродено достойнство, но малко сякаш напрегнат.

— Милорд Дракон — проговори той, поклони се отново и опря длани на сърцето си. — Простете, но лорд Бренд май не е тук и…

— Няма повече да е тук — отвърна равнодушно Ранд.

Един мускул трепна на лицето на мъжа при тона на Ранд и той преглътна.

— Както кажете, милорд Дракон — промърмори той. — Аз, да ме простите, съм лорд Грегорин ден Лушенос, милорд Дракон. Като го няма лорд Бренд, аз говоря от името на Съвета на деветимата. Ами… ние тук ви предлагаме… — Той махна нетърпеливо на един по-нисък голобрад мъж, който пристъпи напред с възглавничка, покрита със зелена коприна, в ръце. — Предлагаме ви Иллиан. — По-ниският дръпна коприната и разкри тежък златен венец от лаврови листа, широк два пръста. — Градът е ваш, разбира се — продължи притеснено Грегорин. — Сложихме край на всяка съпротива. Предлагаме ви короната, трона и целия Иллиан.

Ранд се втренчи в короната на възглавничката. Нито един мускул на лицето му не трепна. Хората си бяха мислили, че е решил да стане крал на Тийр, страхували се бяха, че ще стане крал на Кайриен и на Андор, но никой досега не му беше предлагал корона.

— Защо? Толкова ли гори от желание Матин Степанеос да се откаже от трона си?

— Крал Матин изчезна преди два дни — отвърна Грегорин. — Някои от нас се боят… Боим се, че лорд Бренд може да има нещо общо с това. Бренд има… — Той спря и преглътна. — Бренд имаше голямо влияние върху краля, дори твърде голямо, но през последните няколко месеца се беше поотвлякъл и Матин бе започнал да си връща духа.

Ранд посегна да вземе Лавровата корона и от съдрания му ръкав се показа Драконът, виещ се от китката до лакътя му, и блесна под светлината на светилниците също толкова ярко, колкото златната корона. Той я завъртя в ръцете си.

— Все още не сте ми казали защо. Защото ви завладях ли? — Беше завладял Тийр, както и Кайриен, но въпреки това някои все още бяха срещу него и в двете земи. И все пак му се стори, че няма друго обяснение.

— Отчасти и затова — отвърна сухо Грегорин. — Въпреки това щяхме да изберем някой от нас — и преди от Съвета са излизали крале. Но зърното, дето наредихте да ни го пращат от Тийр, изкара името ви на устата на всички, редом със Светлината. Без него мнозина щяха да измрат от глад. Виж, Бренд се погрижи всеки комат хляб да отиде за армията.

Ранд примигна, дръпна едната си ръка от короната и засмука убодения си пръст. Почти заровени сред лавровите листи на короната се криеха острите върхове на малки златни мечове. Колко отдавна беше заповядал на тайренците да продават зърно на стародавните си врагове, да го продават или да умрат, ако откажат? Не бе разбрал, че продължават да го правят, след като бе започнал подготовката да завладее Иллиан. Навярно се бяха побояли да му поставят въпроса, но се бяха побояли и да престанат. Навярно си беше спечелил все пак някакво право върху тази корона.

Той надигна внимателно венеца от лаврови листа и го постави на главата си. Половината от мечовете стърчаха нагоре, другата половина — надолу. Ничия глава не би носила тази корона леко и небрежно.

Грегорин се поклони с почит.

— Светлината да ви освети дано, Ранд ал-Тор, кралю на Иллиан — промълви той напевно и другите седмина лордове се закланяха с него и замърмориха: — Светлината да освети Ранд ал-Тор, краля на Иллиан.

Башийр се задоволи само да кимне — той самият беше чичо на кралица, в края на краищата — но Дашива изрева:

— Всички! Слава на Ранд ал-Тор, краля на света!

Флин и останалите ашамани подеха:

— Слава, слава на Ранд ал-Тор, краля на света!

— Слава, слава на Ранд ал-Тор, краля на света!

Звучеше добре.

И както става с всяка история, мълвата се пръсна, менейки се през времето и разстоянията, пръсна се от Иллиан, понесена от някой кораб, от керван търговски фургони и от тайно литнали гълъби, понесе се на вълни на вълни, кръстосвайки се с други вълни и сливайки се в нови мълви. Армия била дошла в Иллиан, разказваха историите, армия от айилци, от Айез Седай, изникнали от ясно небе, армия от мъже, които можели да преливат, яхнали крилати зверове, дори и за армия салдейци говореха, въпреки че на това никой не вярваше. Някои приказки мълвяха, че на Преродения Дракон му била поднесена Лавровата корона на Иллиан от Съвета на деветимата, според други самият Матин Степанеос му я връчил коленичил. Твърдяха, че Преродения Дракон смъкнал короната от главата на Матин, а после набил главата му на кол. Не, Преродения Дракон сринал Иллиан до основи и погребал стария крал сред руините. Не, той с армията си ашамани изпепелил Иллиан. Не, Ебу Дар унищожил той, а не Иллиан.

Едно нещо обаче се въртеше непрестанно във всичките тези приказки. Лавровата корона на Иллиан получила ново име. Корона от мечове.

И странно защо, всички мъже и жени, мълвящи тези приказки, често изпитваха потреба да добавят накрая едни и същи слова. Бурята иде, казваха те и се взираха с тревога на юг. Бурята иде.