Корона от мечове

ГЛАВА 17Триумф на логиката

Когато Тилин най-после го пусна, Мат бързо-бързо се изниза от палата. Ако си беше помислил, че ще е от полза, щеше да побегне. Толкова беше настръхнал, че почти бе забравил за танцуващите в главата му зарове. Най-ужасният момент — най-ужасният от близо дузината ужасни моменти беше, когато Беслан подразни майка си, като й каза, че би трябвало да си намери някой хубавец за баловете, а Тилин със смях му отвърна, че кралиците нямат време за млади мъже, като през цялото време гледаше Мат с проклетите си орлови очи. Сега вече му беше ясно защо зайците бягат толкова бързо. Той се запрепъва през площада, без да вижда нищо наоколо. Нинив и Елейн да срещнеше да подскачат прегърнати с Джайчим Карридин и Елайда, щеше да ги подмине, без изобщо да ги погледне повторно.

В гостилницата на „Скитащата жена“ беше сумрачно и прохладно в сравнение със зноя отвън. Той свали шапката си с благодарна въздишка. Из въздуха се носеше рехава мъгла от дим на лули. Над прозорците висяха завързани борови клонки в чест на предстоящата Нощ на Свован. В ъгъла две жени с флейти и един странен тип с тимпан между коленете изпълваха помещението с пронизителна, пулсираща музика, която Мат вече беше започнал да харесва. Дори по това време на деня имаше доста посетители — търговци в сравнително скромни вълнени дрехи и ебударци, повечето по елеци с гербовете на различни гилдии. Прости чираци и дори пътници не отсядаха тук. Толкова близо до двореца на кралицата, „Скитащата жена“ едва ли можеше да мине за евтин хан, в който да пийнеш или похапнеш, камо ли да преспиш.

Изтракването на зарове на една от масите отекна като отглас на досадната усещане в главата му, но той не погледна натам, а тръгна към друга маса, където седяха трима от неговите хора. Единият — Коревин, набит мускулест кайриенец, седеше разголен до кръста, вдигнал татуираните си ръце над главата си, докато Ванин овързваше дълъг бинт около кръста му. Ванин беше три пъти по-едър от Коревин, но приличаше на плешив мях с говежда лой. Палтото му беше в такова състояние, сякаш беше спал в него цяла седмица; то впрочем винаги изглеждаше така, дори един час след като някоя от слугините го изгладеше. Някои от търговците поглеждаха към тях притеснено, но не и ебударците — доста често виждаха подобни сцени.

Харнан, тайренец, с челюсти като фенер и със свирепа татуировка на ястреб на лявата буза, тъкмо хокаше Коревин.

— Хич не ме интересува какво ти бил казал проклетият продавач на риба, кози изтърсак такъв, жаба крастава, ти размаха проклетата тояга вместо да преглътнеш проклетите му ругатни само щото… — Той млъкна, като видя Мат, и лицето му заприлича на лице на човек, когото го боли зъб.

Ако Мат ги попиташе, щеше да излезе, че Коревин просто се е подхлъзнал и е паднал върху собствената си кама или някоя подобна дивотия, и щяха да очакват Мат да се престори, че е повярвал. Така че той просто опря юмруци на масата все едно, че не е видял нищо необичайно. Честно казано, то и не беше чак толкова необичайно. Ванин между другото беше единственият от хората му, който не беше загазвал — по някаква причина мъжете, които си търсеха белята, го заобикаляха отдалече, също както и Нейлсийн. Единствената разлика между двамата беше, че на Ванин всичко това сякаш му харесваше.

— Том или Джюйлин да са се мяркали насам?

Без да вдига глава от бинтовете, Ванин каза:

— Кожица не съм видял от тях, нито косъм, нито нокът. Нейлсийн обаче се мерна за малко. — Разни глупости като „милорд“ от Ванин нямаше да чуеш. Той хич и не криеше, че не си пада много по благородници. С нещастното изключение в лицето на Елейн. — Остави някакъв обкован с желязо сандък в стаята ти и се отплесна да ми разправя за разни дрънкулки. — Той понечи да се изплюе презрително, но мерна една от слугините и се отказа. Госпожа Анан беше самата смърт за всеки, който дръзнеше да се изплюе на пода или да хвърли кокал, дори да изтръска пепелта от лулата си. — Момчето е отзад в конюшнята — продължи той преди Мат да е попитал, — с книгата си и с една от щерките на ханджийката. Друго от момичетата и му напердаши задника, щото той ощипа нейния. — Той свърши с бинтоването и кой знае защо, изгледа Мат обвиняващо, сякаш той беше виновен за нещо.

— Бедното дребосъче — измърмори Коревин и опипа превръзката. На едната ръка имаше татуирани със синьо мастило леопард и глиган, на другата — лъв и жена. Жената май нямаше нищо по себе си освен косата. — Подсмърчаше горкият. Макар че му светнаха оченцата, когато Лерал му позволи да я хване за ръката. — Всички мъже се грижеха за Олвер като ято чичовци, макар че едва ли някоя майка щеше да се съгласи такива „чичовци“ да се навъртат около сина й.

— Ще го преживее — рече сухо Мат. Момчето, изглежда, прихващаше тия навици от „чичовците“ си. Оставаше само да му направят и татуировка. Добре поне, че Олвер не беше се измъкнал да хукне из града с уличните хлапетии. Това, изглежда, му доставяше също толкова удоволствие, колкото да досажда на големи жени. — Харнан, ти оставаш да чакаш тук и ако видиш Том или Джюйлин, хващаш ги за яката и ми ги довеждаш. Ванин, искам да се опиташ да подразбереш нещо около Челсайнския палат. Той е при портата на Трите кули. — Той колебливо огледа помещението. От и към кухнята се нижеха слугини с подноси с храна и пиене. Повечето гости, изглежда, наблягаха над сребърните си чаши, макар че две жени в елеци на тъкачки спореха за нещо, забравили за пунша си. Някои от търговците като че ли се пазаряха, махаха с ръце, топяха пръсти в питиетата си и драскаха разни числа по масите. Музиката би трябвало да заглушава думите му от нечии любопитни уши, но за всеки случай той сниши глас.

При вестта, че Джайчим Карридин го посещават Мраколюбци, Ванин сви устни така, сякаш беше готов да се изплюе все едно кой ще го види. Харнан промърмори нещо за мръсните му Бели плащове, а Коревин предложи да обвинят Карридин пред градската гвардия, което само му спечели отвратените погледи на останалите и той моментално надигна халбата си. Коревин беше един от малкото мъже, способни да пият ебударски ейл в тази жега. Впрочем изобщо да го пият.

— Внимавай — предупреди Мат, щом Ванин стана. Не че много се притесняваше: Ванин се движеше със смайваща лекота за толкова дебел човек. Беше най-добрият конекрадец поне в две страни и можеше да се промъква така, че и Стражник да не го забележи, но все пак… — Тия са гадна пасмина. Белите плащове или Мраколюбците — и едните, и другите. — Ванин само изпръхтя и махна с ръка на Коревин да си облича ризата и палтото и да тръгва с него.

— Милорд? — промълви Харнан, след като двамата излязоха. — Милорд, чух, че вчера в Рахад се появила мъгла.

Мат го изгледа. Харнан му се стори угрижен, а обикновено нищо не можеше да го разтревожи особено.

— Какво искаш да кажеш? Каква мъгла? — В такава жега дори гъста като каша мъгла нямаше да се задържи повече от един миг.

— Мъгла. И имало… имало в нея… — Той вдигна очи към Мат. — Някои хора просто изчезвали. Други пък ги намирали изядени наполовина.

Мат потръпна.

— Но мъглата се е вдигнала, нали? Не си бил в нея. Когато попаднеш в нея, тогава се тревожи. Нищо друго не ти остава.

Харнан се намръщи недоверчиво, но това си беше чистата истина. Тия мехури на злото — така ги наричаше Ранд, защото така ги беше нарекла Моарейн — изплуваха и се пръскаха където и когато им хрумне и като че ли дори Ранд нищо не можеше да направи срещу това. Да се тревожи човек за тях беше толкова от полза, колкото да се тревожиш дали някоя керемида няма да ти падне на главата като излезеш на улицата. По-малко дори, защото за керемидата човек може да реши просто да не излиза.

Имаше обаче нещо, което го тревожеше. Нейлсийн беше оставил печалбата им горе без охрана. Проклетите му благородници имаха навика изобщо да не се грижат за златото. Така че Мат остави Харнан да си зяпа в халбата и се запъти към стълбището в дъното на гостилницата. Преди да стигне дотам обаче го спря една от слугините, Кайра — стройно девойче с пълни устни и премрежени очи.

— Милорд, някакъв мъж идва преди малко. Вас търсеше — каза тя и го изгледа изпод дългите си мигли. Гласът й само беше малко премрежен. — Каза, че бил Илюминатор, но ми се стори стиснат. Поръча си ядене и си отиде, след като госпожа Анан му отказа. Искаше вие да го платите.

— Другия път, гълъбче, му дайте ядене — каза й той и пусна един тлъст сребърник в деколтето й. — Ще поговоря с госпожа Анан. — Искаше му се да намери Илюминатор — истински при това, а не някой от мошениците, пробутващи по улиците фойерверки, пълни с трици — но точно сега това едва ли беше най-важното. Не и при толкова злато, оставено без никакъв надзор. А освен това и мъгли в Рахад, Мраколюбци, Айез Седай, проклетата Тилин, която, изглежда, си беше загубила ума и…

Кайра се изкикоти и се усука като погалено котенце.

— Искате ли да ви донеса пунш в стаята, милорд? Или нещо друго? — И му се усмихна с надежда и много подканящо.

— Може би по-късно — каза той и я потупа с пръст по нослето. Тя отново се изкикоти — винаги го правеше. Кайра щеше да си пришие роклята над средата на бедрото, че и по-високо, за да си покаже фустите, стига госпожа Анан да й позволеше, но ханджийката си пазеше слугините не по-малко бдително от собствените си дъщери. Почти. — По-късно, може би.

И забърза нагоре по стъпалата, разкарвайки Кайра от ума си. Какво да прави с Олвер? Момчето наистина щеше да си намери белята някой ден, ако си въобразяваше, че може да се държи с жените по този начин. Май трябваше да го държи колкото може по-надалече от Харнан и останалите. Много лошо му влияеха. Като че ли всички други грижи му бяха малко, ами и това отгоре! Трябваше да измъкне Нинив и Елейн от Ебу Дар преди да е станало нещо много лошо.

Стаята му беше откъм фасадата, с изглед към площада. Когато посегна към дръжката на вратата, подът зад него изскърца. В сто други хана изобщо нямаше да го забележи, но подовете в „Скитащата жена“ не скърцаха…

Той се извъртя тъкмо навреме, за да посрещне стоварващата се дебела тояга с ръка вместо с черепа си. Дланта му изтръпна от удара, но той стисна отчаяно. Дебели пръсти се впиха в гърлото му и го притиснаха до стената. Черни петна заиграха пред очите му, скривайки запотеното лице срещу него. Единственото, което успя да види, беше голям нос и жълти зъби, но и тях ги видя през мъгла. Изведнъж усети, че ще изгуби съзнание — пръстите спираха кръвта към мозъка му заедно с въздуха. Той бръкна под палтото си и трескаво заопипва за ножовете, но пръстите му сякаш бяха забравили за какво са предназначени. Другата му ръка изпусна тоягата и той я видя как се надига, усети я как се надига, за да се стовари върху черепа му. Събра сетни сили, измъкна един нож и замушка…

Нападателят му нададе пронизителен крясък и изпусна тоягата, но не и гърлото му. Мат с последни сили мушкаше с ножа.

Непознатият рухна, Мат падна върху него. Успя да преглътне, вдиша жадувания въздух и посегна да се хване за нещо и да се изправи. От пода в него се взираше някакъв мъж с простовата лице, с очи, които нямаше да видят нищо повече на белия свят, плещест мъж със завити мурандийски мустаци, в тъмносиньо палто, подходящо за дребен търговец или преуспяващ дюкянджия. Изобщо нямаше вид на крадец.

Изведнъж се усети, че е хванал дръжката на някаква врата и тя се е отворила. Стаята беше по-малка от неговата, без прозорци, две лоени лампи на масичката до тясното легло хвърляха мъждива светлина. Длъгнест светлокос мъж се изправи от един голям отворен сандък и зяпна озадачен трупа зад прага. Сандъкът заемаше повечето пространство в стаичката.

Мат отвори уста да се извини, че се е натрапил толкова грубо, но длъгнестият мъж измъкна дълга кама от колана си, грабна някаква тояга от леглото и скочи срещу него. Мат замахна и още докато ножът излиташе от шепата му, вече бъркаше под палтото за нов. Ножът се заби право в гърлото на мъжа и той се преви и стисна гърлото си с ръце. Между пръстите му бликна кръв и той се срина в сандъка.

— Добре е да имаш късмет — изграчи Мат, пристъпи в стаята, измъкна ножа си и го изтри в сивото палто на непознатия. Палтото беше по-добро от това на другия; пак вълнено, но с по-добра кройка. Дори някой по-дребен владетел нямаше да се срамува, че носи такова. Андорско, ако се съдеше по яката. Той седна на леглото и изгледа навъсено просналия се в сандъка човек. Някакъв шум го накара да вдигне глава.

Слугата му беше застанал на прага и неуспешно се мъчеше да скрие зад гърба си голям черен тиган. Нерим държеше пълен комплект кухненски съдове и всичко останало, което смяташе, че може да потрябва на един слуга на лорд по време на пътуване, в малката стая, която деляха с Олвер, съседната до тази на Мат. Беше нисък дори за кайриенец и кльощав.

— Боя се, че милорд пак си е оклепал палтото с кръв — прозвуча скръбно гласът му. Ако някога прозвучеше другояче, слънцето сигурно щеше да изгрее от запад. — Сериозно ви казвам, бих предпочел милорд да си пази повече дрехите. Много е трудно да се махат петната от кръв, а насекомото само това чака, та да прояде плата и да го направи целия на дупки. Никъде не съм виждал толкова насекоми колкото тука, милорд. — За мъртъвците нито дума, нито какво смяташе да прави с тоя тиган.

Оказа се, че шумотевицата е привлякла вниманието и на други. „Скитащата жена“ не беше от хановете, в които такива неща да минат незабелязано. В коридора се чуха тежки стъпки и след миг госпожа Анан избута грубо Нерим и надигна поли да прекрачи трупа на прага. Последва я съпругът й — мъж с квадратно лице и побеляла коса — на лявото му ухо подрънкваха обеците на Древния и почетен съюз на мрежите. Джасфер Анан беше една от причините Мат да избягва да се усмихва много-много на щерките на госпожа Анан — мъжът носеше два дълги ножа, а синьо-зеленият му елек разкриваше яки мишци и гърди, нашарени с белези от безброй дуели. Само че той бе жив, докато онези, които му бяха оставили белезите, сигурно не бяха.

Другата причина за неговата предпазливост беше самата Сетале Анан. Мат никога не се беше отказвал от някое девойче заради майка й, но госпожа Анан някак си го бе накарала да го направи. Големите златни халки на ушите й се разлюляха, докато оглеждаше мъртъвците, без да трепне дори. Тя беше хубаволика въпреки леко прошарената си коса, брачният й нож лежеше вгнезден между едни толкова приятно закръглени неща, каквито обикновено щяха да привлекат очите му като молци към свещ, но все пак да гледа на нея по този начин беше все едно да гледа на… Не на майка си. На някоя Айез Седай може би… макар че колкото до гледането, правил го беше — или на кралица Тилин, Светлината дано да му е на помощ с нея. Да се пита защо означаваше да пъха пръст в прясна рана и никак не беше леко. Тя просто си го умееше. Трудно беше да си помисли човек, че може да направи нещо, което да обиди Сетале Анан.

— Единият ми скочи в коридора. — Мат леко подритна сандъка и той издаде кух звук въпреки отпусналия се вътре мъртвец. — С изключение на тоя това тук е празно. Мисля, че са искали да го напълнят с това, което успеят да окрадат. — Златото може би? Едва ли беше възможно да са научили за него толкова бързо, но все пак трябваше да помоли госпожа Анан за някое по-сигурно място, където да го прибере.

Тя кимна спокойно. Някакви си размахващи ножове мъже в хана й не можеха да й разрошат перушината.

— Настояха сами да си го качат. Стоката им, така казаха. Наеха стаята малко преди да дойдете. За няколко часа — да подремнели преди да тръгнат за Нор Чейсин. — Това беше едно малко крайбрежно селце на изток, но те едва ли й бяха казали истината. Тонът й поне го намекваше. Тя изгледа намръщено мъртъвците, сякаш съжаляваше, че не може да им зададе няколко въпроса. — За стаята обаче бяха доста придирчиви. Тоя, светлокосият командваше. Първите три, които им предложих, отказа, после избра тази, макар да е за слуга. Помислих, че просто е стиснат.

— Дори един крадец може да е стиснат — отвърна разсеяно Мат. Тази работа като нищо можеше да е накарала заровете да се затъркалят в главата му — глава, която щяха да я разцепят със сигурност, ако не беше му излязъл късметът онзи тип да стъпи на единствената скърцаща дъска в целия хан — но проклетите му зарове продължаваха да подскачат. Това никак не му хареса.

— Мислите ли, че е случайно, милорд?

— Че какво друго да е?

Тя не му отговори, но отново изгледа намръщено труповете. Май не беше чак толкова жизнерадостна, колкото я мислеше. От друга страна, тя не беше ебударка по рождение.

— Много грубияни са се навъдили в града напоследък. — Гласът на Джасфер беше много дълбок и звучеше все едно, че джафка команди на някоя рибарска лодка. — Май трябва да помислиш дали да не наемеш охрана. — Госпожа Анан само надигна едната си вежда към съпруга си, но той вдигна ръце примирително. — Мир, жено. Разбъбрах се, без да мисля. — Ебударките бяха прочути с това, че изразяват недоволството към съпрузите си доста рязко. Напълно възможно беше някои от тези негови белези да са от нея. Брачният нож си имаше няколко приложения.

Мат благодари на Светлината, че не се е оженил за ебударка, и прибра ножа си. И благодари на Светлината, че не е женен. Пръстите му се отъркаха в някаква хартийка.

Госпожа Анан обаче не мислеше да остави съпруга си на мира.

— Доста често го правиш, мъжо — каза тя и опипа дръжката между гърдите си. — Много жени не биха го изтърпели. Елинде все ме кори, че не съм достатъчно твърда, когато изтърсиш нещо не на място. А трябва да дам добър пример на дъщерите си. — Острият й тон се стопи в усмивка, макар и сдържана. — Смятай, че съм те смъмрила. Аз ще се въздържа да те уча кой коя мрежа трябва да дърпа и на коя лодка.

— Много си добра с мен, жено — отвърна й той сухо. В Ебу Дар нямаше гилдия на ханджиите, но всеки хан в града се държеше от жена; според ебударците лош късмет чакаше всеки хан, ако го държи мъж, както и всяка лодка, притежавана от жена. В гилдията на рибарите жени нямаше.

Мат измъкна хартийката. Беше снежнобяла, скъпа и твърда. Няколкото реда на нея бяха изписани с големи печатни букви, каквито би използвало някое хлапе като Олвер. Или някой възрастен, който не иска да разпознаят почерка му.

И толкова, без подпис и печат. Все още застрашени? И кой му беше пъхнал тази бележчица? Явно някой, който е сметнал, че не може просто да му я връчи. Кой бе имал такава възможност, откакто си беше облякъл палтото тази заран? Тогава нея със сигурност я нямаше. Някой, който е бил близо до него. Някой или някоя… Той се усети, че несъзнателно си тананика „Погледа ми тя зашемети и ума ми замъгли“. Тук мелодията имаше други думи; наричаха я „Ха напред, ха назад, а сега се завърти“. Само Теслин или Джолайн ставаха, а това беше невъзможно.

— Лоша новина ли, милорд? — попита госпожа Анан.

Мат пъхна бележката в джоба си.

— Дали някой мъж някога изобщо ще разбере жените? Нямам предвид само Айез Седай. Всички жени.

Джасфер изрева, а когато жена му го изгледа многозначително, само се разсмя още по-силно. Погледът, с който тя удостои Мат, можеше да засрами всяка Айез Седай със строгостта си.

— На мъжете щеше да им е лесно, милорд, стига само да гледаха и да слушаха. Трудното се пада на жените. Ние трябва да се мъчим да разберем мъжете. — Джасфер се хвана за рамката на вратата и по мургавото му лице рукнаха сълзи. Тя го изгледа накриво, а после спокойно пристъпи към него… и така здраво го сръга с юмрук под ребрата, че коленете му се огънаха. Смехът му премина в неудържимо хъхрене. — В Ебу Дар има една поговорка, милорд — каза тя на Мат през рамо. — Мъжът е като заплетен трънак в тъмното и дори той не знае как да излезе от него.

Мат изсумтя. Много му помогна с поговорката си, няма що. Какво пък, Теслин или Джолайн, или някоя друга… трябваше да е някоя друга, стига само да можеше да се досети коя — Бялата кула все пак беше много далече. Докато Джайчим Карридин беше под носа му. Трябваше някак да се погрижи да измъкне тия жени от Ебу Дар. Само дето не можеше да измисли как. Искаше му се проклетите зарове да спрат да подскачат и да се свърши.

Покоите, които Джолайн делеше с Теслин, бяха просторни. Включваха две спални за тях, още две за слугините им и една друга, която щеше да свърши добра работа за Блерик и Фен, стига Теслин да беше понесла Стражниците да останат при нея. Тя обаче виждаше у всеки мъж потенциален побеснял вълк, и наумеше ли си нещо, нямаше начин да я разубедиш. Непреклонна като Елайда, тя беше в състояние да стъпче всичко, което се изпречи на пътя й. Иначе във всяко отношение двете бяха равни, но малцина успяваха да се наложат над Теслин, без да имат сигурно предимство. Когато Джолайн влезе, Теслин беше застанала до писалището в дневната и перото й скърцаше ужасно. Винаги беше особено пестелива с мастилото.

Без думичка да й каже, Джолайн мина покрай нея и излезе на терасата — дълга клетка от ковано и боядисана в бяло желязо. Плетеницата беше толкова плътна, че на мъжете, работещи в градината три етажа по-долу, щеше да им е много трудно да забележат, че на терасата има някой. По това време на годината цветята би трябвало да са разцъфтели пищно с цветове, които да засенчат и вътрешността на палата, но сега в градината не цъфтеше нищо. Градинарите крачеха по чакълените пътечки с ведра с вода, но почти всеки лист бе прежълтял или изсъхнал до кафяво. Дори подложена на изтезания нямаше да го признае, но тази жега я плашеше. Тъмния докосваше света и единствената им надежда сега беше в ръцете на едно момченце, което всеки миг можеше да полудее.

— Хляб и вода ли? — изведнъж проговори Теслин. — И да пращаме това хлапе Каутон в Кулата? Ако ще има някакви промени в плановете ни, бъди така добра да ме уведомяваш преди да го казваш на други.

— Мерилил трябваше да се постави на място. Тя четеше лекции, когато бях новачка. — Също и Теслин, строга учителка, която държеше класовете си в желязна хватка. Дори начинът, по който й говореше, беше намек, отчетливо предупреждение да не тръгва срещу нея, равни или не. Мерилил обаче стоеше много по-ниско. — Имаше навик да ни изправя пред класа и да рови и рови за отговора, който очаква, докато ние стояхме и плачехме от безсилие. Тя се преструваше, че ни съчувства, а може би беше искрена, но колкото повече ни потупваше утешително и ни казваше да не плачем, толкова по-лошо ставаше. — Тя млъкна рязко. Не се беше канила да казва всичко това. Теслин беше виновна — винаги я гледаше така, сякаш се канеше да я нахока за някое петънце по роклята й. Но трябваше да я разбере Мерилил и нея беше учила.

— И помниш всичко това от толкова време? — искрено се удиви Теслин. — Сестрите, които ни учат, само изпълняват дълга си. Понякога наистина ми се струва, че това, дето го казва за теб Елайда, ще излезе вярно. — Дразнещото скърцане започна отново.

— Просто… ми хрумна, когато Мерилил започна така, сякаш наистина е посланичка. — А не бунтовничка. Джолайн се загледа намръщено към градината. Изпитваше презрение към всички жени, които бяха разцепили Бялата кула и при това парадираха с разцеплението пред целия свят. Към тях и към всички, които им помагаха. Но Елайда също бе сгрешила, и то ужасно. Разбунтувалите се Сестри все пак можеха да бъдат прикоткани с малко повече усилие. — Какво е казала тя за мен? Теслин? — Звукът от писалото продължи, като стържене на нокти по плоча. Джолайн пристъпи към нея. — Какво е казала Елайда?

Теслин постави друг лист върху писмото си, било за да го подсуши, или за да го скрие от очите на Джолайн, но не й отговори веднага. Намръщи се — или просто я погледна, понякога беше трудно да се прецени дали ти се мръщи, или просто те гледа — и накрая въздъхна.

— Какво пък. Щом държиш толкова да го знаеш. Тя каза, че все още си дете.

— Дете ли? — Изненадата на Джолайн изобщо не смути другата жена.

— Някои — отвърна спокойно Теслин — много малко се променят от деня, в който за пръв път облекат бялото на новачка. Някои изобщо не се променят. Елайда е убедена, че ти още не си пораснала и никога няма да пораснеш.

Джолайн тръсна гневно глава. Не й се говореше. Да го чуе не от кого да е, а от една, чиято майка е била дете, когато тя самата беше спечелила шала! Елайда я бяха глезили прекалено като новачка, твърде много я бяха надценили заради силата й и забележителната й способност да напредва в учението. Джолайн подозираше, че точно това беше причината да изпитва такава ярост към Елейн, Егвийн и дивачката Нинив — защото те бяха по-силни от нея, защото бяха прекарали много по-малко време като новачки, въпреки че ги бяха тласкали твърде бързо напред. Че то, като помисли човек, Нинив изобщо не беше била новачка, а това си беше направо нечувано.

— Щом тъй и тъй повдигна въпроса — продължи Теслин, — май трябва да се опитаме да се възползваме от положението.

— Какво имаш предвид? — Прегърнала Верния извор, Джолайн преля Въздух, за да вдигне сребърната каничка от инкрустираната с тюркоази масичка и да си напълни сребърното бокалче с пунш. Както винаги, радостта от прегръдката със сайдар я възбуди, утешителна и също така ободряваща.

— Че то е очевидно, мен ако питаш. Заповедите на Елайда не са отменени. Елейн и Нинив трябва да бъдат върнати в Кулата. Съгласих се да изчакаме, но май не бива да чакаме повече. Жалко, че онова момиченце ал-Вийр не е с тях. Но двете ще ни върнат благоволението на Елайда, а ако можем да добавим към тях и хлапака Каутон… Сигурна съм, че тия тримцата ще я накарат да ни посрещне радушно, също както ако можехме да й доведем самия ал-Тор. А и от тая Авиенда ще излезе чудесна новачка.

Бокалът кацна в ръката на Джолайн, понесен от Въздух, и тя с неохота освободи Силата. Така и не беше изгубила онази жар, която бе изпитала първия път, когато докосна Извора. Пуншът се оказа жалък заместител на сайдар. Най-тежката част от наказанието й преди да напусне Кулата се изразяваше в това, че бе изгубила правото да докосва сайдар. Тя си го беше наложила сама, но Елайда я беше предупредила изрично, че ако наказанието не е достатъчно сурово, самата тя ще й определи друго. Джолайн изобщо не се съмняваше, че резултатът тогава щеше да е още по-лош.

— Благоволението й ли? Теслин, тя ни унизи, и то само за да покаже на останалите, че може да си го позволи. Отпрати ни в тази зарината с мухи дупка, възможно най-далече от всичко по-съществено на този свят, едва ли не отвъд Аритския океан, като посланички при една кралица, която няма никаква власт и на която може да й измъкнат трона изпод задника още утре, стига някой изобщо да се заинтересува. И ти държиш чинно да се върнеш, за да си изпросиш благоволението на Елайда?

— Все пак тя е Амирлинския трон. — Теслин докосна писмото, сякаш да подчертае мисълта си. — Това, че помълчахме известно време, й показа, че не сме паленца, но ако мълчим твърде дълго, може да се вземе за измяна.

— Абсурд! — изсумтя Джолайн. — Когато бъдат върнати, те ще бъдат наказани за това, че са избягали и че са се представяли за пълни Сестри. — Устните й се присвиха. Виж, за последното двете бяха виновни, както и тези, които им го бяха позволили, но имаше рязка разлика, когато една от тях заявеше претенции, че е от някоя Аджа. Когато Зелената Аджа приключеше с Елейн за това прегрешение, тронът на Андор наистина щеше да се поеме от една доста дисциплинирана млада жена. Въпреки че може би щеше да е по-добре Елейн първо да си осигури Лъвския трон. Така или иначе, обучението й трябваше да се довърши. Каквото и да беше направила Елейн, на Джолайн не й се искаше да разбере, че е изгубена за Кулата.

— Не забравяй и това, че се присъединиха към бунтовничките.

— Светлина, Теслин! Най-вероятно са ги подбрали също като момичетата, които отведоха със себе си от Кулата. Наистина ли според теб има някакво значение дали ще започнат да ринат торта от оборите утре, или догодина? Най-вероятно точно това очаква новачките и Посветените, тръгнали с бунтовничките. Дори Аджите могат всъщност да изчакат, докато им паднат в ръцете. Не че не са в безопасност. Те са Посветени в края на краищата и явно изглеждат доволни да са толкова близо до нас, че всеки момент да можем да ги спипаме. Според мен ще е по-добре да си останем тук, където Елайда ни е пратила, и да продължим да чакаме и да си държим езиците зад зъбите. Докато тя самата най-учтиво не ни помоли да й обясним какво точно правим. — Не добави, че е готова да чака, докато и самата Елайда бъде свалена като Сюан. Съветът със сигурност нямаше дълго да търпи безчинствата и нескопосаните й действия, но Теслин все пак беше Червена и никак нямаше да й хареса да го чуе.

— Да, може би няма защо да се бърза толкова — отвърна Теслин замислено, но в думите й ясно се долови едно неизречено „но“.

Жената върху масата се изпъна в дъга, доколкото й позволиха силите, очите й се оцъклиха и гърлото й се раздра от безкраен писък. После писъкът внезапно заглъхна в задавен хрип и тя се загърчи от китките до глезените, след което се отпусна и широко разтворените й очи се взряха невиждащи в покрития с паяжина таван.

Да дава воля на ругатните просто беше нелогично, но Фалион не можа да се сдържи. Езикът й можеше да накара и най-закоравелия коняр да посинее от срам. За пореден път тя съжали, че сега с нея не е Темайле вместо Испан. Много по-бързо се отговаряше на въпросите й, когато тук беше Темайле, и никой не издъхваше преди да е приключила. Разбира се, Темайле изпитваше прекалено голямо удоволствие от работата си, но това не беше най-важното.

С още едно преливане Фалион събра дрехите на жената от мръсния под и ги хвърли върху трупа. Червеният кожен колан се изсули и тя го прихвана с ръка и го хвърли върху купчината. Навярно трябваше да използва по-фини методи: всичките тези стеги, игли и нажежени железа бяха толкова… гнусни.

— Хвърлете я в някоя задънена уличка. Прережете й гърлото да изглежда все едно, че е ограбена. Монетите в кесията й може да задържите.

Двамата мъже, приклекнали до каменната стена се спогледаха. На външност Арнин и Над можеха да минат за родни братя: с рошава черна коса, с тъмни като мъниста очи и целите нашарени с белези, всеки с повече мускули, отколкото стигаха и за трима мъже, но мозъците им трудно поемаха и най-елементарни заповеди. Обикновено.

— Прошка, госпожо — отвърна колебливо Арнин, — но никой няма да повярва, че…

— Направете каквото ви се каза! — сряза го тя, преля, за да го вдигне на крака, и го шибна в камъните. Главата му издрънча, но това едва ли щеше да му причини някаква вреда, защото беше доста дебела, а пък и вътре едва ли имаше кой знае какво.

— Да, госпожо — заломоти той. — Както заповядате, госпожо.

Тя пусна Арнин и той без повече възражения се забърза да надигнат тялото като някакъв боклук и да го изнесат. Е, то вече си беше само боклук. Тя съжали за избухването си. Да дава воля на чувствата си беше нелогично. Въпреки че от време на време се оказваше полезно. Дори след толкова много години това не преставаше да я изненадва.

— На Могедиен това никак няма да й се хареса — заяви Испан веднага щом мъжете излязоха и разтърси глава, така че сините и зелени мъниста по многобройните й плитки издрънчаха. През цялото това време тя беше останала скрита в сенките в един ъгъл.

Фалион едва се сдържа да не я изгледа свирепо. Испан беше последната спътничка, която тя лично щеше да си избере, ако зависеше от нея. Синя беше, или по-скоро — бивша Синя. А може би все още беше — кой знае. Самата Фалион не се смяташе по-малко от Бялата Аджа, само защото се беше присъединила към Черната. Сините бяха твърде пламенни, заплитаха чувства там, където работата изискваше липса на каквато и да било страст. Рианна, също Бяла, щеше да е подходящият избор. Въпреки че тя пък имаше странни възгледи, свързани с някои елементи на логиката.

— Могедиен ни е забравила, Испан. Освен ако не ти се е обадила лично. Във всеки случай, аз съм убедена, че този склад изобщо не съществува.

— Могедиен твърди, че съществува. Склад с ангреали, ша-ангреали и тер-ангреали. И ние ще получим част от тях. Наши собствени ангреали, Фалион. Може би дори някой ша-ангреал. Тя ни обеща.

— Могедиен е сбъркала. — Испан се ококори от изненада. Фалион обаче знаеше, че Избраните са най-обикновени хора, макар усвояването на този урок да беше смаяло и самата нея. Избраните бяха неизмеримо по-силни, безкрайно по-знаещи и беше напълно възможно вече да са получили дара на безсмъртието, но по всичко личеше, че заговорничат един срещу друг и се бият не по-малко усърдно от двама келяви мурандийци за една завивка.

Изумлението на Испан бързо отстъпи място на гнева.

— И други го търсят. Нима всички щяха да търсят, ако нямаше нищо? Търсят го Приятели на Мрака — те би трябвало да изпълняват заповеди на други Избрани. Щом Избраните го търсят, как можеш да твърдиш, че няма нищо? — Тя така и не разбираше. След като едно нещо не може да се намери, най-очевидната причина за това е, че то просто не съществува.

Фалион зачака. Испан не беше глупава, само наплашена, а Фалион беше убедена, че хората могат да разберат и сами някои неща, за които вече се досещат. Просто ленивите умове трябва да се напрягат малко повече.

Испан се намръщи и изсумтя:

— Тук мирише. И е толкова мръсно! — Тлъста черна хлебарка полази по стената и тя потръпна. За миг сиянието я обкръжи и тънка струйка премаза гадинката с тих пукот. Испан отри длани в полите си, все едно че беше използвала тях вместо Силата. Имаше деликатен стомах, макар за щастие не и когато това можеше да я отърве от задълженията й. — Няма да докладвам за провала на една от Избраните, Фалион. Тя би ни накарала да завидим на Лиандрин, нали така?

Фалион не се уплаши, но все пак потрепна. Да се бои от Могедиен беше логично, но да се поддаде на страха — не. Тя навярно беше мъртва. Иначе със сигурност щеше да ги е привикала досега или пак да ги завлече спящи в Тел-айеран-риод, за да й обяснят защо все още не са изпълнили заповедите й. Но докато не видеше трупа, единственият логичен избор беше да продължава така, все едно Могедиен може да се появи всеки момент.

— Има начин.

— Как? Като подложим на разпит всяка Мъдра жена в Ебу Дар? А колко са те? Сто? Двеста? А Сестрите в Тарасинския палат? Те ще забележат това.

— Зарежи мечтите си да притежаваш ша-ангреал, Испан. Няма никакъв склад, скрит и заровен отдавна и дълбоко, никакво тайно мазе под някой палат. — Фалион заговори хладно, с отмерен тон, все по-спокойно, колкото по-възбудена ставаше Испан. Винаги беше изпитвала удоволствие да замайва умовете на класовете си с новачки само с гласа си. — Почти всички Мъдри жени са дивачки и е много малко вероятно да знаят това, което искаме да научим. Никоя дивачка никога не е имала ангреал, още по-малко ша-ангреал, иначе със сигурност щяха да бъдат хванати. Обратното, според всички свидетелства, щом една дивачка открие предмет, свързан със Силата, то тя се отървава от него колкото може по-бързо, от страх да не си навлече гнева на Бялата кула. Жени, изхвърлени от Кулата, от друга страна, изглежда, не изпитват подобен страх. Както добре знаеш, когато ги претърсят преди да си тръгнат, на всеки три една крие нещо под дрехите си — истински предмет на Силата или нещо, за което тя вярва, че е такъв. От няколкото тукашни Мъдри жени, отговарящи на това условие, Кали беше най-подходящият избор. Когато беше изгонена преди четири години, тя се опита да открадне малък тер-ангреал. Безполезна вещ, създаваща образи на цветя при звука на водопад, но все пак предмет, свързан със сайдар. И тя се беше опитала да разкрие тайните на всички останали новачки, като в повечето случаи беше успяла. Ако в Ебу Дар имаше и един-единствен ангреал, да не говорим за някакъв си огромен склад, смяташ ли, че щеше да е възможно тя да пребивава тук цели четири години, без да го е намерила?

— Аз все пак нося шала, драга ми Фалион — отвърна Испан с необичайна за нея острота. — И знам всичко това не по-зле от теб. Ти спомена, че имало и друг начин. Какъв е той? — Тя просто не желаеше да си напрегне мозъка.

— Кое би зарадвало Могедиен също толкова, колкото въпросния склад? — Испан само я изгледа нетърпеливо. — Нинив ал-Мийра, Испан. Могедиен ни остави, за да хукне да я преследва, но тя явно й се е измъкнала някак си. Ако предадем Нинив — както и това момиченце, Траканд, впрочем — на Могедиен, тя ще ни опрости и сто ша-ангреала. — Което ясно доказваше, че и Избраните можеха да се държат нелогично, естествено. Най-добре, разбира се, беше човек да е предпазлив с онези, които хем се държат нелогично, хем са много по-силни от теб. Испан не беше по-силна.

— Трябваше да я убием, както предложих още когато се появи — викна тя, после махна с ръце и отново закрачи енергично, засъхналите нечистотии захрущяха под меките й пантофи. — Да, да, знам. Нашите Сестри в палата може да станат подозрителни. Не искаме да привличаме вниманието им. Но да не би да си забравила Танчико? Или Тийр? Където се появят тези две момиченца, следва погром. Мен ако питаш, след като не можем да ги убием, трябва да стоим колкото се може по-далече от Нинив ал-Мийра и Елейн Траканд. Колкото може по-далече!

— Успокой се, Испан. Успокой се. — Ако имаше някакъв резултат, то утешителният тон на Фалион като че ли само развълнува другата жена още повече, но Фалион беше убедена в едно: логиката трябваше да надмогне чувствата.

Седнал на едно обърнато буре, той гледаше умислено къщата от другата страна на оживената улица. Изведнъж се усети, че опипва главата си. Главоболие нямаше, но понякога чувстваше главата си… странно. Най-често — когато се замисляше за онова, което не можеше да си спомни.

Триетажна и боядисана в бяло, къщата принадлежеше на една златарка, на която уж й бяха дошли на гости две приятелки, с които тя се била запознала по време на някакво свое пътуване на север преди години. Приятелките й ги бяха мернали само при пристигането им и след това никой повече не ги беше видял. Да разбере всичко това се беше оказало лесно. Да разбере, че двете са Айез Седай — малко по-трудно.

Някакъв длъгнест младеж в опърпан елек мина по улицата — подсвиркваше си и спря, когато го мерна седнал на бурето. Дрехата му, както и усамотеното място, което беше заел — както и всичко останало по него, помисли си той с жалост — изглежда, се сториха съблазнителни за младежа и породиха в главата му лоши помисли. Той въздъхна и бръкна под палтото си. Ръцете му вече не притежаваха силата и гъвкавостта, нужни за боравене с меч, но двата дълги ножа, които носеше вече от над тридесет години, бяха изненадвали не един опитен мечоносец. Може би нещо от това блесна в очите му, защото длъгнестият младеж размисли и продължи по пътя си, като отново си заподсвирква.

Портата на конюшнята до къщата на златарката се отвори и се появиха двама недодялани мъже — тикаха количка, натоварена с мокра слама и конска тор. Какво ли бяха намислили? Арнин и Над не бяха момци, които ще се хванат току-тъй да чистят тор от конюшни.

Той реши да остане тук до тъмно и след това да види дали ще може да намери хубавичката малка убийца на Карридин.

Отново попипа главата си. Рано или късно щеше да си спомни. Не му оставаше много време, но то беше всичко, с което разполагаше. Това поне го помнеше.