Корона от мечове

ГЛАВА 36Остриета

Мин не знаеше да застене ли, да извика ли, или да седне и да заплаче. Каралайн, втренчена в Ранд с широко отворени очи, изглежда, изпадна в същата дилема.

Торам се изсмя и потри длани.

— Чуйте всички! — викна той. — Сега ще погледате малко забава. Място! Направете място! — Той закрачи, подбутвайки хората по-надалече от средата на шатрата.

— Овчарю — изръмжа Мин, — мозъкът ти не е от вълна. Ти изобщо нямаш мозък!

— Не бих се изразила точно така — каза Каралайн с мно-ого сух глас, — но ви съветвам да си тръгнете. Тутакси. Каквито и… хитрини… да си наумил да използваш, в тази шатра има седем Айез Седай, четири от които от Червената Аджа. Наскоро пристигнаха от юг, на път за Тар Валон. Една от тях само да заподозре, много се боя, че каквото и да можеше да се получи от този ден, никога няма да се получи. Тръгвайте си.

— Няма да използвам никакви… хитрини. — Ранд откопча колана с меча си и го подаде на Мин. — Ако съм докоснал теб и Дарлин по един начин, сигурно ще мога да докосна и Торам по друг. — Тълпата вече се отдръпваше, отваряйки пространство двадесет крачки широко между двата най-високи централни пилона. Вече ги гледаха — голямо ръгане в ребрата настана, и много лукав смях. На Айез Седай им отстъпиха почетни места, разбира се: Кацуан и двете й дружки от едната страна, четири лишени от възраст жени в шаловете на Червената Аджа от другата. Кацуан и спътничките й гледаха Ранд с открито неодобрение и толкова раздразнено, колкото можеха да си позволят едни Айез Седай, но Червените сестри изглеждаха по-притеснени от присъствието на онези трите. И въпреки че стояха точно срещу тях, успяваха да си придадат вид, все едно че изобщо не забелязват присъствието им.

— Чуй ме, братовчеде. — Тихият глас на Каралайн почти изпука от напрежение. Стоеше много близо до него, вирнала глава, за да го гледа в очите. Едва стигаше до гърдите му, но изглеждаше готова да му скъса ушите. — Ако не използваш някоя от специалните си хитрини — продължи Каралайн, — той може да те нарани много лошо, дори с тези учебни мечове, и ще го направи. Никога не е обичал друг да докосне това, което смята, че е негово, и подозира всеки млад мъж, който заговори с мен, че е мой любовник. Когато бяхме деца, бутна един свой приятел — приятел! — по стъпалата и му счупи гръбнака, защото яхнал понито му, без да го попита. Върви си, братовчеде. Никой не ще помисли нещо лошо за теб; никой не очаква едно момче да се бие с майстор на меча. Джайси… каквото и да е истинското ти име… помогни ми да го убедя!

Мин отвори уста… и Ранд опря пръст на устните й.

— Аз съм този, който съм — усмихна се той. — И не мисля, че бих могъл да избягам, дори да не бях. Майстор на меча бил значи. — Той разкопча палтото си и закрачи към разчистената зона.

— Защо трябва да са толкова опърничави, когато най-малко го искаш? — промълви безсилно Каралайн. Мин само кимна — беше съгласна.

Торам се беше съблякъл по риза и държеше два учебни меча, чиито „остриета“ представляваха вързан сноп тънки летвички. Той повдигна вежди, като видя Ранд с разкопчанато, провиснала на раменете му палто.

— Това ще ти пречи, братовчеде.

Ранд само сви рамене.

Без предупреждение Торам му подхвърли единия меч; Ранд го хвана във въздуха за дългата дръжка.

— Ще ти се плъзга в тези ръкавици, братовчеде. Трябва да го стискаш здраво.

Ранд хвана дръжката с две ръце и се извърна леко настрани, с острието надолу и ляво стъпало напред.

Торам разпери ръце, сякаш да каже, че е направил каквото може.

— Е, поне знае как да застане — засмя се той и още не довършил, замахна с учебния меч към главата на Ранд.

Снопът вързани летви срещна другия сноп — разнесе се силен трясък. Ранд не беше задвижил нищо освен меча в ръцете си. За миг Торам се втренчи в него и Ранд му отвърна с невъзмутим поглед. А после двамата затанцуваха.

Само така можеше да го нарече Мин — плавни движения. Беше гледала Ранд да се упражнява с меча с най-добрите, които можеше да намери, често срещу двама, трима или четирима наведнъж, но онова не можеше да се сравни със сегашното. Толкова красиво — и така лесно да забравиш, че ако тези летвички бяха стомана, щеше да се лее кръв. Само дето никое от остриетата, стоманени или от летви, не докосваше плът. Напред-назад танцуваха двамата, с мечовете, които ту мушкаха, ту сечаха и Ранд ту настъпваше, ту минаваше в защита, и всеки замах, всяко движение се подчертаваше от силен трясък.

Каралайн стисна здраво Мин за ръката и прошепна:

— И той е майстор на меча! Не може да не е. Виж го само!

Мин гледаше и притискаше до себе си колана на Ранд и прибрания в ножницата му меч. Напред-назад, така красиво — и каквото и да си мислеше Ранд, Торам вече съжаляваше, че острието му не е от стомана. Хладен гняв опърли лицето му и той занастъпва с блеснали в ледена ярост очи.

Някой отвън изпищя, зави от ужас и отведнъж огромната шатра се отвя нагоре във въздуха, стопи се сред гъстата сивота, която скри небето. Мъгла заприижда от всички страни, мъгла, изпълнена с писъци и ревове — и с някакви тънки пипала, които се спускаха отгоре. Всички зяпнаха изумени. Почти всички.

Снопът летви на Торам плесна в хълбока на Ранд с кършещ кости звук и го преви на две.

— Мъртъв си, братовчеде — изръмжа Торам и надигна меча, за да го стовари отново… и замръзна, зяпнал, когато част от тежката сива мъгла над главата му… се втвърди. Пипало от мъгла, дебела ръка с три пръста, се пресегна надолу, сграбчи една от Червените сестри и я повлече нагоре във въздуха преди някой да успее да помръдне.

Кацуан се окопити първа. Ръцете й се надигнаха, отметнаха шала й назад, дланите й се извиха и по една огнена топка се изстреля нагоре от всяка длан, забивайки се в мъглата. Горе нещо изведнъж избухна в пламъци, лумна яростно и моментално изчезна, а Червената сестра полетя надолу и се срина върху килимите до Ранд, който бе приклекнал на едно коляно и стискаше хълбока си.

И последните трошици самообладание, останали в шатрата, изчезнаха. Сянката се беше въплътила. Пищящите хора хукнаха да бягат, събаряха масите и всичко по тях, благородниците пълзяха върху телата на слуги и слугите се катереха по благородниците. Мин се бореше отчаяно да се добере до Ранд, блъскаше с юмруци и лакти и размахваше меча му като тояга.

— Боли ли те? — попита го тя и го дръпна да се изправи. Изненада се, като видя Каралайн от другата му страна — тя също му помагаше да стане. Каралайн впрочем също се изненада.

Той измъкна ръката си изпод палтото — нямаше кръв по пръстите, за щастие. Кората на полуизцерената му рана, толкова тънка, не се беше пропукала.

— Май ще е най-добре да тръгваме — изпъшка той и взе колана си с меча. — Трябва да се махаме оттук.

Почти всички се бяха разбягали. Отвън, сред мъглата, писъците продължаваха.

— Съгласен съм, Томас — каза Дарлин. С меч в десницата си, той застана с гръб към Каралайн, между нея и прииждащата мъгла. — Въпросът е накъде? И също докъде трябва да стигнем?

— Това е негово дело! — викна Торам. — На ал-Тор! — Той захвърли учебния меч, взе си палтото и спокойно започна да го облича. Какъвто и да беше, не беше поне страхливец. — Джераал? — изрева той към мъглата, докато притягаше колана с меча си. — Джераал, Светлината да те изгори дано, къде си? Джераал! — Мордет — Фейн — не отговори.

Единствените, все още останали тук, бяха Кацуан и двете й спътнички — лицата им бяха все така невъзмутими, но ръцете им нервно шареха по шаловете им. Кацуан все едно че се готвеше да излезе да се поразходи.

— Според мен на север — каза тя. — Склонът натам е по-близо и катеренето по него може да ни изведе над това нещо. Престани да ревеш, Торам! Човекът ти или е мъртъв, или не може да те чуе. — Торам я изгледа сърдито, но престана да вика. Кацуан сякаш не го забеляза, нито я интересуваше, след като поне млъкна. — Значи на север. Ние трите ще се погрижим за всичко, с което стоманата ви не може да се справи. — Тя погледна право към Ранд, докато го казваше, и той съвсем леко й кимна, преди да закопчае колана си и да измъкне меча си. Мин хвърли поглед към Каралайн — тя беше опулена. Айез Седай знаеше кой е той и бе решила да не го издава пред останалите.

— Жалко, че оставихме Стражниците си в града — каза Жълтата сестра, отметна глава и сребърните звънчета в тъмната й коса звъннаха. Изглеждаше почти толкова властна като Кацуан, дотолкова, че отначало човек не можеше да осъзнае колко е хубава, само дето в лицето изглеждаше… Хм, малко ядосана. — Жалко, че Рошан не е тук.

— Един кръг, Кацуан? — подхвърли Сивата. Извръщаше глава насам-натам да надникне в мъглата и приличаше на пълничка светлокоса лястовичка с острия си нос и пронизващите си очи. Не изплашена лястовичка, но явно готова да полети.

— Не, Нианде — въздъхна Кацуан. — Видиш ли нещо, трябва да можеш да удариш веднага, без да чакаш да ми го покажеш. Самицу, престани да се тревожиш за Рошан. Тук си имаме три чудесни меча, два от които със знака на чаплата, доколкото виждам. Ще свършат работа.

Торам се озъби, като видя чаплата на изваденото от ножницата острие на Ранд. И да беше усмивка, капка веселост нямаше в нея. Собственото му оголено острие също носеше чапла. Това на Дарлин нямаше, но той изгледа Ранд и меча му претеглящо, после кимна почтително и много по-дълбоко от поклона, с който бе удостоил жалкия Томас Траканд от някакъв си дребен клон на Дома.

Сивокосата Зелена явно пое водачеството и го задържа в ръцете си въпреки протестите на Дарлин, който като мнозина тайренци, изглежда, не разчиташе особено на Айез Седай, както и на Торам, който, изглежда, просто не обичаше някой друг да се разпорежда вместо него. За разлика от тях, Каралайн като че ли разбираше, че оплакванията няма да им помогнат. Чудо на чудесата, Ранд покорно се съгласи да го поставят вдясно от Кацуан, докато тя бързо ги подреждаше. Е, не чак покорно — така я поглеждаше, че Мин щеше да го зашлеви, ако й го направеше на нея; Кацуан само поклати глава и промърмори нещо, от което лицето му се изчерви — но поне задържа устата си затворена. Точно тогава Мин почти си помисли, че няма да се сдържи и ще обяви кой е. И че може би очаква мъглата да изчезне от страх пред Преродения Дракон. Той й се усмихна, сякаш мъглата беше нищо, дори една мъгла, която вдигаше шатри и посягаше на хора.

Тръгнаха сред гъстата сивота, в строй на шестовърха звезда, със самата Кацуан в челото, двете Айез Седай вляво и вдясно от нея и по един мъж в другите три върха. Торам, разбира се, шумно запротестира, че го оставиха в тила, докато Кацуан не спомена колко почетно било да държиш ариергарда или нещо подобно. Това го усмири. Мин изобщо не възрази, че я оставиха в центъра на звездата с Каралайн. Държеше два ножа и се чудеше дали изобщо ще са й от полза. Чак се успокои, като видя, че камата в юмрука на Каралайн трепери. Собствените й ръце поне бяха спокойни. Макар че, от друга страна, може би беше твърде изплашена, за да се разтрепери.

А мъглата беше студена като зима. Сивотата се стягаше около тях на вихри, толкова тежка, че беше трудно да вижда добре останалите. Да ги чува също не бе много лесно. Писъци се носеха в мрачината, мъже и жени крещяха с все сила, коне цвилеха побеснели. Мъглата обаче сякаш умъртвяваше звука, правеше го кух и тези ужасни звуци изглеждаха някак далечни. Сивият сумрак отпред започна да се сгъстява, но от дланите на Кацуан моментално излетяха огнени кълба, изсвистяха през ледената сивота и гъстото се взриви в яростен пламък. Тътенът отстрани и светлината, проблеснала срещу мъглата отляво и отдясно, подсказваха, че и другите две Сестри са се заловили за работа. Мин не изпитваше желание да се обръща. Това, което виждаше отпред, бездруго и стигаше напълно.

Крачеха през съборените шатри, полускрити от сивите валма, през тела и понякога само части от тела. Крак. Ръка. Мъж някакъв, когото го нямаше от кръста надолу. Нечия женска глава, която сякаш се хилеше от мястото си в ъгъла на прекатурен фургон. Земята започна да се издига нагоре, все по-стръмно. Мин зърна първата жива душа освен тях и съжали. Мъж, облечен в едно от онези червени палта — тътреше се към тях и размахваше вяло лявата си ръка. Другата му я нямаше и на мястото на половината му лице лъщеше влажна бяла кост. Някакво подобие на думи закипя изпод стиснатите му зъби и той се срина на земята. Самицу коленичи до него, опипа кървавите останки от челото му, надигна се и поклати глава. Продължиха. Нагоре и нагоре по склона, докато Мин не почна да се чуди дали не изкачват планина наместо хълм.

Точно пред Дарлин мъглата изведнъж започна да придобива очертания — силует, висок един човешки бой, но целият от пипала и зейнали усти, пълни с остри зъби. Върховният лорд можеше и да не е майстор на меча, но не беше и от бавните. Острието на меча му разпра все още сгъстяващата се фигура през средата, изсвистя в дъга и я посече отгоре до долу. Четири мъгливи облака, по-гъсти от околния сумрак, се смъкнаха на земята.

— Е — промълви той, — вече поне знаем, че стоманата може да сече тези… твари.

Кацуан изпъна ръка и огнени капчици покапаха от пръстите й; лумна ярък пламък и погълна жадно втвърдяващата се по сухата шума мъгла.

— Но само да ги сече, изглежда — измърмори тя.

Напред и вдясно от тях сред сивите вихри изведнъж изникна някаква жена — подтичваше и се мъчеше да се добере до тях.

— Слава на Светлината! — изпищя тя. — Слава на Светлината! Вече мислех, че съм сама! — Точно зад нея мъглата се сбра и се превърна в кошмар, само от зъби и нокти, и надвисна над жената. Ако беше мъж, Мин бе сигурна, че Ранд щеше да изчака.

Ръката му се надигна преди Кацуан да реагира и пръчка от… нещо… втечнен бял пламък, по-ярък и от слънцето… се изстреля над главата на тичащата жена. Съществото зад нея просто изчезна. В миг на мястото му се отвори чист въздух, както и по линията, през която бе прелетяла тази пръчка, после мъглата започна отново да се сгъстява. Жената за секунди замръзна, после изврещя колкото й глас държи, обърна се и побягна от тях надолу по-склона — бягаше от онова, което я беше ужасило повече от кошмарите сред тези мъгли.

— Ти! — изрева Торам толкова силно, че Мин се извърна към него, вдигнала ножовете си. Стоеше, насочил меча си към Ранд. — Ти си онзи! Прав бях! Това е твое дело! Няма да ме хванеш в капана си, ал-Тор! — Изведнъж той се отдели от групата, затича се настрани и се закатери бясно по склона. — Няма да ме хванеш!

— Върни се! — извика след него Дарлин. — Трябва да се държим заедно! Трябва да… — Млъкна и се извърна към Ранд. — Ти наистина си онзи. Светлината да те изгори дано, ти си! — Пристъпи половин крачка напред, сякаш искаше да застане между Ранд и Каралайн, но поне не побягна.

Кацуан спокойно се обърна към Ранд и го зашлеви през лицето толкова силно, че главата му се отплесна. Дъхът на Мин секна.

— Това да не си го направил повече — процеди Кацуан. Нямаше зной в гласа й, само хладно желязо. — Чу ли ме? Никакъв белфир. Никога повече.

Смайващо, Ранд само потърка зашлевената си буза.

— Грешиш, Кацуан. Той е истински. Сигурен съм. Знам, че е. — Още по-смайващо, прозвуча така, сякаш много му се искаше да я накара да повярва.

Сърцето на Мин преля от жал. Беше й споменал, че чува гласове; това трябваше да има предвид. Тя вдигна дясната си ръка към него, забравила за миг, че държи нож, и отвори уста да му каже нещо утешително. Отвори уста… и Падан Фейн сякаш изскочи сред мъглите зад Ранд, с блеснала стомана в юмрука.

— Зад теб! — изкрещя Мин и посочи с ножа в дясната си ръка, докато мяташе другия с лявата.

Всичко по-нататък сякаш стана наведнъж, полускрито в мразовитата мъгла.

Ранд започна да се извръща, извивайки се на една страна, а Фейн също се извърна, за да избегне ножа й, и се хвърли към него. Камата му проряза левия хълбок на Ранд. Като че ли не сряза по-надълбоко от тъканта на палтото му, но той изкрещя, стисна се за раната и рухна към Кацуан, като повали и нея.

— Дръпни се от пътя ми! — извика една от Сестрите — Самицу — и изведнъж краката на Мин сами отскочиха и тя падна тежко на земята, удари се в каменистия склон и изпъшка. Каралайн също падна до нея и изръмжа:

— Кръв и огън!

Всичко — наведнъж.

— Дръпни се! — извика отново Самицу, докато Дарлин се хвърляше към Фейн, вдигнал меча си. Костеливият мъж се раздвижи със смайваща бързина, хвърли се надолу и се затъркаля далеч от обсега му. И странно — със злобен кикот и смях се изправи и се затича, и сивият сумрак го погълна почти мигновено.

Мин се изправи. Трепереше.

Каралайн се оказа много по-енергична.

— Виж какво ще ти кажа, Айез Седай — хладно изръмжа тя и заотръсква гневно полите си, — Няма да позволя да се държат с мен така. Аз съм Каралайн Дамодред, Върховен трон на Дома…

Мин престана да я слуша. Кацуан седеше на склона над тях, положила главата на Ранд в скута си. Трябваше да е само леко порязване. Камата на Фейн не можеше да е причинила нещо повече освен да докосне… С вик, Мин се хвърли напред. Айез Седай или не, тя избута жената от Ранд и го прегърна. Очите му бяха затворени, дъхът му — хриплив. Лицето му пареше.

— Помогнете му! — изпищя тя към Кацуан, като ехо на далечните писъци сред мъглите. — Помогнете му! — С част от разсъдъка си осъзна, че е безсмислено, след като сама я беше избутала, но лицето му сякаш пърлеше ръцете й, изгаряйки всякакъв разсъдък.

— Бързо, Самицу! — каза Кацуан и намести шала на раменете си. — Моят Талант за Церене няма да му стигне. — Тя сложи ръка на главата на Мин. — Момиче, едва ли ще оставя момчето да умре преди да съм го научила на малко приличие. Хайде, престани да плачеш.

Странно, Мин беше съвсем сигурна, че жената не й направи нищо със Силата, но въпреки това й повярва. Да го научела на приличие. Що ли за свада щеше да излезе от това? Мин измъкна с неохота ръцете си изпод главата му и се отдръпна. Много странно. Дори не беше усетила, че наистина плаче, но уверенията на Кацуан се оказаха достатъчни, за да секне потокът от сълзи. Заподсмърча и отри бузите си с опакото на ръката си. Самицу коленичи до Ранд и докосна челото му с пръсти. Мин се зачуди защо не хвана главата му с две ръце, както го беше правила Моарейн.

Изведнъж Ранд се сгърчи, задиша тежко и замята ръце и крака толкова силно, че едната му ръка удари Жълтата сестра. Щом пръстите й се отделиха от челото му, той притихна. Мин се наведе към него. Той дишаше по-леко, но очите му все още бяха затворени. Тя го докосна по бузата. По-хладна отпреди малко, но все още много топла. И бледа.

— Нещо не е наред — промълви раздразнено Самицу, дръпна палтото на Ранд, сграбчи окървавената му риза и я разкъса.

Прорезът от камата на Фейн, не по-дълъг от дланта й и недълбок, минаваше точно върху стария кръгъл белег. Дори на смътната светлина Мин видя, че ръбовете на раната изглеждат подути и подлютени, сякаш беше стояла непочистена с дни. Повече не кървеше, но трябваше да е зараснала. Тъкмо това правеше Церенето — раните се самозатваряха и изчезваха пред очите ти.

— Ето това — заговори Самицу поучително и докосна леко стария белег. — Прилича на киста, но пълна със зло, вместо гной. И това… — Тя прокара пръст по новата драскотина. — Това също изглежда пълно, но с някакво по-различно зло. — Изведнъж тя вдигна свъсен поглед към Зелената сестра, изправена над нея, и заговори намусено, сякаш се оправдаваше. — Ако имах думи да го определя, Кацуан, щях да ги използвам. Такова нещо не съм виждала. Никога. Но ще ти кажа следното. Смятам, че ако се бях забавила с един миг, може би ако ти не беше се опитала първо, той щеше вече да е мъртъв. Но и така… — Жълтата сестра въздъхна. — Смятам, че ще умре.

Мин поклати глава и понечи да каже „не“, но като че ли не можеше да накара езика си да помръдне. Чу, че Каралайн мълви молитва. Жената стоеше, стиснала ръкавите на Дарлин с две ръце. Самият Дарлин гледаше намръщено Ранд, сякаш се мъчеше да проумее това, което вижда.

Кацуан се наведе и потупа Самицу по рамото.

— Ти си най-добрата сред живите, навярно най-добрата от всички времена — промълви тя. — Никоя не може да се сравни в Церенето с теб. — Самицу кимна и стана, и още преди да се е изправила, възвърна цялото си айезседайско самообладание. Кацуан, все така загледана навъсено към Ранд, с ръце на бедрата, продължи: — Фу! Няма да те оставя да загинеш в ръцете ми, момченце! — Изръмжа го така, сякаш вината беше нейна. Този път, вместо да потупа Мин по главата, я чукна със свития си юмрук по темето. — Ставай, момиченце. Не си някоя мамина глезла — и последният глупак ще го разбере, — така че престани да ми се преструваш. Дарлин, ти ще го носиш. Превръзките ще почакат. Тази мъгла няма да се вдигне сама, тъй че по-добре да се махаме.

Дарлин се поколеба. А после, може би защото Кацуан го изгледа навъсено, или заради вдигнатата към лицето му ръка на Каралайн, изведнъж прибра меча в ножницата, промърмори нещо и вдигна Ранд на рамо.

Мин взе оголения меч със знака на чаплата и грижливо го пъхна в ножницата, висяща от кръста на Ранд.

— Ще му потрябва — промълви тя на Дарлин и след миг той й кимна. И добре, че го направи — цялата си надежда беше положила в ръцете на Зелената сестра и нямаше да позволи на никого дори да си помисли нещо друго.

— Сега внимавай, Дарлин — каза Каралайн с гърления си глас, след като Кацуан ги поведе отново. — Гледай да стоиш зад мен, аз ще те пазя.

Дарлин се разсмя неудържимо и все още се кикотеше, когато започнаха да се катерят през студената мъгла и далечните писъци.

Мин разбираше, че не е нищо повече от още един чифт очи, също като Каралайн от другата страна на Кацуан, и знаеше, че ножът, който държи, е съвсем безполезен срещу тварите от въплътена сивота, но Падан Фейн можеше все още да е жив и да ги дебне отнякъде. Този път нямаше да го пропусне. Каралайн също стискаше камата си и ако се съдеше по погледите, които хвърляше през рамо към тътрещия се по стръмнината Дарлин, превит от тежестта на Ранд, навярно също се канеше да защити Преродения Дракон. А може и да не беше заради него. Една жена можеше да опрости и най-дългия нос заради този смях.

Чудовищните фигури все така се сгъстяваха в мъглата и гинеха от огъня, а веднъж някаква огромна твар разкъса на две цвилещ от ужас кон вдясно от тях преди някоя Айез Седай да успее да я съсече. При тази гледка Мин шумно повърна, без всякакъв срам. Хора гинеха тук, но хората поне бяха дошли по свой избор. И най-долният войник можеше да избяга още вчера, но не и този кон. Сгъстяваха се фигури и чезнеха, и гинещи хора пищяха непрестанно. Сякаш вървяха с часове. Мин започна да се чуди дали изобщо ще видят пак дневния светлик.

А после изведнъж залитна и се озова сред него: само преди миг бе обградена от сивота, а в следващия слънцето грейна като нажежено злато в синьото небе, толкова ярко, че трябваше да заслони очите си. И там, може би на пет мили отвъд голите хълмове, ръбат и непоклатим, се издигаше Кайриен. И изглеждаше някак нереален.

Тя се озърна през рамо към мъглата и потръпна. Приличаше на издута сива стена, закриваща дърветата надолу по склона и съвсем изпъната, без никакви кухини и изтънявания. Тук само чист, кристален въздух, там — гъста сивота. Още една малка част от някакво дърво пред очите й започна да се провижда и тя разбра, че мъглата е започнала да се отдръпва, навярно прогорена от слънцето. Но твърде бавно бе това отдръпване, за да е естествено. Другите се взираха също така втренчено, дори и трите Айез Седай.

На двадесет крачки вляво от тях някакъв мъж изведнъж се изкатери на равното на четири крака. Предната част на главата му беше обръсната и ако се съдеше по очуканата черна ризница, която носеше, беше прост войник. Мъжът се огледа като подивял, като че ли не ги забеляза, прехвърли билото и продължи да се тътри надолу на ръце и колене. По-нататък вдясно се появиха двама мъже и една жена — и тримата тичаха. Жената беше с цветни ивици по предната част на роклята си, но колко — беше трудно да се види, защото бе надигнала полите си да тича по-бързо и не отстъпваше на мъжете. Никой от тях не се огледа, само се хвърлиха стремглаво надолу по склона.

Каралайн погледна за миг тънкото острие на камата си и я напъха в канията.

— И тъй, стопи се моята войска — въздъхна тя.

Дарлин я погледна.

— В Тийр има войска, ако поискаш.

Тя погледна Ранд, който бе увиснал като чувал.

— Може би.

Дарлин извърна глава към лицето на Ранд и се намръщи тревожно.

Кацуан беше съвсем спокойна и практична.

— Пътят минава ето там — каза тя и посочи на запад. — Ще е по-бързо, отколкото ако прекосим направо. Лека разходка.

Мин едва ли щеше да я нарече „лека“. Въздухът изглеждаше дваж по-нажежен след хлада на мъглата. Пот се лееше от нея и сякаш изцеждаше силата й. Краката й се огъваха. Спъна се в някакви щръкнали от земята коренища и падна по лице. После се спъна в камънаци и падна отново. А след това се подхлъзна и се изпързаля цели четиридесет крачки надолу по склона, докато не успя да се хване за някакъв храст. Каралайн се просваше на земята също толкова често, ако не и повече — роклите не бяха пригодени точно за такава „разходка“, и много скоро — след като поредното претъркулване презглава завърши с полите й, увити около ушите — тя вече питаше Мин за името на шивачката, която е ушила сетрето и панталоните й. Дарлин не падна. О, залиташе, спъваше се и се подхлъзваше не по-малко от тях, но всеки път, когато понечеше да падне, нещо като че ли го улавяше и го задържаше на крака. Той започна да поглежда ядосано към трите Айез Седай — нали беше горд тайренски върховен лорд и можеше да отнесе Ранд и без чужда помощ. Кацуан и другите две обаче се преструваха, че не го забелязват. Те изобщо не падаха — просто крачеха леко напред и си говореха тихичко, и прихващаха Дарлин при всяко негово залитане по техния си начин. Когато най-после излязоха на пътя, той изглеждаше благодарен и в същото време — уязвен.

Кацуан застана по средата на широкото платно здраво утъпкана пръст и махна на първия превоз, който се появи — раздрънкан фургон, теглен от две проядени от молци мулета и каран от мършав селяк в опърпана палто, който пъргаво дръпна поводите. На какво ли си помисли, че се е натъкнал, горкият човечец? Три Айез Седай с гладки като мрамор лица, чак до непокътнатите им шалове, сякаш току-що слезли от някоя карета. Прогизнала от пот кайриенка, с висок сан, според ивиците по роклята — а може би просякиня, облякла се от килера за дрипи на някоя благородничка, според вида на същата рокля. Тайренски благородник, от чийто нос и остра брадичка капеше пот, понесъл друг мъж, увиснал на раменете му като чувал със зърно и тя самата. С показващи се от скъсаните й панталони ожулени колене и още една дупка на задника, която сетренцето поприкриваше, слава на Светлината, въпреки че единият му ръкав висеше само на няколко конеца. И толкова петна и прах, че не й се искаше и да мисли за това.

Без да изчака да го направи някой друг, тя измъкна нож от ръкава си — при което отпра и последните конци, които го държаха — и размаха ръка в пищния жест, на който я беше научил Том Мерилин, тъй щото острието да блесне на слънцето.

— Искаме да ни откараш в Слънчевия палат — обяви тя. И Ранд нямаше да се справи толкова добре. Категоричността понякога спестяваше спора.

— Дете — сгълча я Кацуан, — сигурна съм, че Кируна и приятелките й ще направят всичко, което могат, но сред тях няма Жълта сестра. Самицу и Корел наистина са най-добрите от всички. Лейди Арилин най-любезно ни предостави палата си в града, тъй че ще го отведем…

— Не. — Мин не знаеше откъде намери кураж да изрече тази дума пред тази жена. Само че… Ставаше дума за Ранд. — Ако той се събуди… — Тя се спря, за да преглътне. Трябваше да се събуди. — Като се събуди на непознато място, обкръжен от непознати Айез Седай, не мога и да си представя какво би направил. Не вярвам да искате и вие да си го представите. — И устоя на смразяващия поглед на Кацуан. Накрая белокосата Айез Седай кимна.

— Слънчевия палат — обърна се Кацуан към селянина. — И толкова бързо, колкото можеш да накараш тези пълни с мухи торби да се раздвижат.

Разбира се, не се оказа чак толкова просто, дори за Айез Седай. Андер Тол караше пълен до покрива фургон сбръчкана ряпа, която смяташе да продаде в града, и нямаше никакво намерение да се приближава до Слънчевия палат, където, както им обясни той, Преродения Дракон ядял хора — въртели му ги на шишове айилки, десет стъпки високи. И за сто Айез Седай нямало да пристъпи и на една миля от палата. Кацуан обаче му подхвърли една кесия и когато той надникна в нея, очите му се опулиха, а после му каза, че току-що му е купила ряпата и го е наела заедно с фургона. Ако не му харесвало, можел да й върне кесията. Макар че беше опряла юмруци на кръста си и го изгледа така, сякаш му каза, че ще е по-добре да си изяде фургона на място, отколкото да й я върне. Андер Тол беше благоразумен човек и в края на краищата се съгласи. Самицу и Нианде разтовариха набързо фургона — репите просто полетяха сами във въздуха и се подредиха на спретната купчина край пътя. Ако се съдеше по ледените им физиономии, не точно това бе най-подходящият начин да използват Единствената сила. Ако се съдеше по физиономията на Дарлин пък, който все така държеше Ранд на рамо, той изпитваше облекчение, че не накараха него да ги разтовари. Андер Тол седеше на капрата, ченето му се мъчеше да се удари в коленете му, и опипваше кесията, сякаш се чудеше дали все пак са му платили достатъчно.

След като се настаниха във фургона, като събраха накуп сламата, подложена под ряпата, за да направят постеля за Ранд, Кацуан приседна до него срещу Мин. Господин Тол заплющя с камшика и измъкна смайваща скорост от бедните мулета. Фургонът се понесе напред и заподскача ужасно, колелетата като че ли всеки миг щяха да изхвърчат от осите. Мин съжали, че не си бе подложила малко от сламата, но пък я досмеша, като гледаше как лицата на Самицу и Нианде се стягат, докато и те подскачат. Каралайн им се усмихна съвсем открито. Върховният трон на Дома Дамодред не се и опита да скрие удоволствието си, че вижда поне веднъж Айез Седай да се возят неудобно. Макар че, честно казано, колкото и да беше лекичка, тя подскачаше по-нависоко и падаше с по-силен тътен и от тях. Дарлин, хванал се за едната страна на фургона, изглеждаше незасегнат от друсането, колкото и да се тресеше; само поглеждаше намръщено ту Каралайн, ту Ранд.

На Кацуан също й беше все едно дали зъбите й тракат, или не.

— Надявам се все пак да стигнем преди полунощ, господин Тол — подвикна тя и предизвика още по-свирепо плющене, макар и не по-голяма скорост. — А сега ми кажи — обърна се тя към Мин. — Какво точно е станало последния път, когато това момче е било обкръжено от непознати Айез Седай? — Очите й уловиха тези на Мин и не ги пуснаха.

Той искаше да се запази в тайна, доколкото можеше. Толкова дълго, колкото можеше. Но сега умираше, и единствената надежда да оцелее, доколкото разбираше Мин, бе в ръцете на тези три жени. Може би, ако знаеха, щеше да помогне. Може би, ако знаеха, поне щяха да могат да го разберат донякъде.

— Натикаха га в един сандък… — започна тя.

Не беше сигурна как успя да продължи, освен защото трябваше и как успя да се сдържи да не избухне в сълзи, освен че нямаше да се прекърши, докато Ранд имаше нужда от нея — така че продължи някак и им разказа всичко: как го бяха затворили и как го биеха, без гласът й да трепне, чак до момента, когато Кируна и другите бяха коленичили, за да му се закълнат във вярност. Дарлин и Каралайн изглеждаха слисани, а Самицу и Нианде — ужасени. Макар и, както се оказа, не заради това, което бе очаквала.

— Той е… усмирил три Сестри? — извика пронизително Самицу, после изведнъж покри устата си с шепа, но понеже това не помогна, се изви, наведе се през ритлата на фургона и шумно повърна. Нианде я последва почти моментално.

А Кацуан… Кацуан докосна с длан бледото лице на Ранд и махна един мокър кичур от челото му.

— Не бой се, момче — промълви тя. — Направили са задачата ми по-трудна, както и твоята, но няма да те нараня повече, отколкото трябва.

Сърцето на Мин се вледени.

Стражите при градските порти се развикаха към връхлитащия фургон, но Кацуан каза на господин Тол да не спира и той заплющя по гърбовете на мулетата още по-силно. Хората по улиците отскачаха встрани да не ги стъпчат и фургонът оставяше след себе си гневна врява и ругатни. През улиците и нагоре по широката рампа към Слънчевия палат, където стражите в цветовете на лорд Добрайн наскачаха и се развърнаха, сякаш се подготвяха да отблъснат орди. Докато господин Тол крещеше с цяло гърло, че Айез Седай са го накарали да го направи, войниците видяха Мин. А после видяха Ранд. Дотук Мин си беше мислила, че е пометена от вихрушка, но се оказа, че греши.

Поне двайсет мъже понечиха да се доберат до фургона, за да надигнат и измъкнат Ранд, и онези от тях, които успяха да го хванат, го понесоха нежно като новородено бебе, по четирима от двете страни. Кацуан трябваше да е повторила, че все още не е мъртъв, може би хиляда пъти, докато влизаха бързо в Палата и тръгнаха по коридорите, които се сториха на Мин по-дълги от всякога. Още и още кайриенски войници се тълпяха зад тях. Благородници наизлизаха от всеки праг и пресечка, загледани с обезкървени лица в мъжете, понесли Ранд. Тя изгуби дирите на Каралайн и Дарлин — осъзна, че не помни да ги е виждала, след като слязоха от фургона. Ранд беше единственото, за което можеше да мисли. Единственото нещо на света.

Нандера беше с Фар Дарейз Май, които пазеха покоите на Ранд. Когато видя Ранд, каменоликото й айилско самообладание се срина.

— Какво е станало с него? — изхлипа тя. — Какво е станало?

Някои от Девите завиха на умряло — нисък, погребален вой, от който косите настръхваха.

— Я да млъкнете! — изрева Кацуан и силно плесна с ръце. — Ти, моме. Леглото му. Хоп! — Нандера хопна и Ранд се оказа разсъблечен в леглото си за едно примигване на очите, със Самицу и Нианде, наведени над него, а кайриенците се изнизаха с Нандера през вратата, следвайки нарежданията на Кацуан, че не е нужно да го безпокоят — и всичко това толкова бързо, че главата на Мин се завъртя. Хрумна й само, че иска един ден да види сблъсъка между Кацуан и Мъдрата Сорилея; щеше да е паметна гледка.

И все пак, ако Кацуан си мислеше, че указанията й наистина ще задържат всички вън, беше сбъркала. Преди да успее и един стол да премести, карайки го със Силата да излети през стаята, за да приседне до леглото на Ранд, Кируна и Бера нахълтаха енергично като две въплъщения на гордостта — владетелка на кралски двор и стопанка на ферма.

— Какво чуха ушите ми? — изрече свирепо Кируна. И видя Кацуан. Бера също видя Кацуан. И за изумление на Мин двете се заковаха на място с отворени уста.

— В добри ръце е — каза Кацуан. — Освен ако някоя от вас изведнъж не е открила в себе си повече Талант за Церенето, отколкото си спомням?

— Да, Кацуан — отвърнаха те хрисимо. — Не, Кацуан. — Чак сега Мин се сети да затвори собствената си уста.

Самицу взе един от столовете до стената, просна тъмножълтите си поли, седна и загледа Ранд, чиито гърди се надигаха и свиваха под чаршафа. Нианде отиде до лавицата с книгите на Ранд, избра си една и седна край прозорците. Да чете! Кируна и Бера понечиха и те да седнат, после погледнаха Кацуан и зачакаха, докато не кимна нетърпеливо да се разположат.

— Защо не правите нищо? — извика Мин.

— Точно това бих запитала и аз — каза Амис от прага. Младоликата белокоса Мъдра погледна втренчено Ранд, след което намести тъмнокафявия си шал и се обърна към Кируна и Бера. — Двете можете да си вървите — каза тя. — А, Кируна, Сорилея иска да те види пак.

Тъмното лице на Кируна пребледня, но двете станаха и приклекнаха, като измърмориха: „Да, Амис“, дори още по-кротко, отколкото на Кацуан.

— Интересно — каза Кацуан, след като двете излязоха. Тъмните й очи се заковаха в сините на Амис и Кацуан поне, изглежда, хареса това, което видя. Във всеки случай се усмихна. — Бих искала да се срещна с тази Сорилея. Тя е силна жена, нали? — Сякаш натърти на „силна“.

— Най-силната, която познавам — отвърна простичко Амис. Спокойно. Толкова спокойно, че човек не можеше и да допусне, че Ранд лежи в несвяст пред очите им. — Не познавам вашето Церене, Айез Седай. Убедена съм, че сте направили това, което е могло да се направи. — Тонът й беше толкова равен, че Мин се усъмни, че е съвсем убедена.

— Това, което може да се направи, е направено — въздъхна Кацуан. — Единственото, което можем да направим сега, е да чакаме.

— Докато умре ли? — каза дрезгав мъжки глас и Мин подскочи. Беше Дашива. Лицето му беше изкривено от яд. — Флин! — изрева той.

Книгата на Нианде тупна на пода, изтървана от привидно спокойните й пръсти. Тя зяпна тримата мъже в черни палта, както би зяпала самия Тъмен. Пребледняла, Самицу замърмори нещо като тиха молитва.

По знак на Дашива прошареният Аша’ман изкуцука до леглото от другата страна на Кацуан и започна да плъзга изпънатите си длани по дължината на неподвижното тяло на Ранд, на една стъпка във въздуха над чаршафа. Младият Наришма застана намръщен до вратата — опипваше дръжката на меча си и големите му черни очи се опитваха да обхванат едновременно и трите Айез Седай. Айез Седай, а също и Амис. Не изглеждаше уплашен — просто мъж, очакваш убедено тези жени да се разкрият като негови лични врагове. За разлика от Айез Седай, Амис не обърна внимание на ашаманите, освен на Флин. Очите й го проследиха, лицето й бе гладко и напълно безизразно. Но палецът му съвсем изразително загали канията на ножа на колана й.

— Какво правиш? — настоя Самицу и скочи от стола си. Колкото и да я притесняваха ашаманите, тревогата за потъналия й в безсъзнание пациент надмогна това. Тя пристъпи към леглото, но Наришма се завтече и прегради пътя й. Тя се намръщи, понечи да го заобиколи, и той я хвана за лакътя.

— Още едно момче без никакво възпитание — промърмори Кацуан. От трите Сестри тя единствена не прояви никаква боязън пред ашаманите. Само ги гледаше.

Наришма се изчерви от забележката й и дръпна ръката си, но когато Самицу се опита отново да го заобиколи, отново препречи пътя й.

Тя се задоволи само да погледне сърдито над рамото му.

— Ей, ти, Флин, какво правиш? Няма да ти простя, ако го убиеш с невежеството си! Чу ли ме? — Сърцето на Мин се сви. Не мислеше, че ашаманът ще убие Ранд, не и нарочно, но… Вярваше им, но… Светлина, дори Амис не изглеждаше сигурна и местеше свъсен поглед от Флин към Ранд.

Флин отметна чаршафа до кръста на Ранд, откривайки раната. Прорезът не изглеждаше нито по-добре, нито по-зле отпреди — зейнала, подлютена и безкръвна рана, посякла незарасналия кръгъл белег на старата. Той самият като че ли спеше.

— По-зле не може да му стане — каза Мин. Никой не й обърна внимание.

Дашива издаде гърлен звук и Флин го погледна.

— Виждаш ли нещо, Аша’ман?

— Нямам Талант за Церенето — каза Дашива кисело. — Ти си този, който прие съвета ми и се научи.

— Какъв съвет? — настоя Самицу. — Настоявам да го…

— Млъкни, Самицу — каза Кацуан. Тя сякаш беше единствената, останала спокойна в стаята, освен Амис, а ако се съдеше по това, как Мъдрата продължаваше да гали дръжката на ножа си, Мин и за нея не беше сигурна. — Смятам, че последното, което иска, е да навреди на момчето.

— Но, Кацуан — заговори настръхнала Нианде, — този мъж изпол…

— Млъкнете, казах — сопна й се твърдо белокосата Айез Седай.

— Уверявам ви — заговори Дашива с едновременно мазен и дрезгав глас, — Флин знае за какво става дума. Той вече може да прави неща, за които вие, Айез Седай, не сте и сънували. — Самицу изсумтя. Шумно. Кацуан само кимна.

Флин прокара пръст по подутия прорез в хълбока на Ранд над стария белег.

— Приличат си, но са различни, сякаш действат два вида зараза. Само че не е зараза, а е… мрак. Не мога да намеря по-добра дума. — Той потръпна и отмести очи към шала с жълтите ресни на Самицу, докато тя му се мръщеше, но този път Жълтата го изгледа замислено.

— Продължавай, Флин — промърмори Дашива. — Ако той умре… — Сбърчил нос, сякаш беше надушил лоша миризма, той като че ли не можеше да откъсне погледа си от Ранд. Устните му се размърдаха в безмълвна реч и той изведнъж нададе звук — полустон и полусмях, без и една черта да трепне на лицето му.

Флин вдиша дълбоко и огледа стаята, Айез Седай и Амис. Когато забеляза Мин, се сепна и набръчканото му лице почервеня. Заоправя припряно чаршафа и зави Ранд чак до врата, като остави открити само раните.

— Надявам се нямате нещо против да поговоря — каза той и започна да движи мазолестите си длани над хълбока на Ранд. — Говоренето като че ли малко помага. — Той замижа, взрян в раните, и пръстите му леко се размърдаха. Досущ все едно че запридаше нишки, реши Мин. Тонът му беше почти унесен, само част от ума му следеше словото. — Ей туй на, Церенето ме накара мене да ида в Черната кула. Войник бях, докато една пика не ме прониза в бедрото; оттогава на седло не можех да седна, нито пеш да вървя дълго. То беше петнайсетата рана, която получих в има-няма четирийсет години служба в гвардията на кралицата. Тъй или инак, петнайсет са множко, но не чак толкоз, ако след туй можеш да яздиш или да ходиш. Много приятел, много нещо видях да измре през този четирийсет години. Тъй че отидох аз, а М’хаил ме научи на Церенето. Че и на други работи. Грубо Церене е туй; веднъж ме Цери мене една Айез Седай преди — аа, че то ще да е било преди трийсетина години — та туй, наш’то Церене, си боли в сравнение с онуй. Инак и то върши работа. А че, един ден ей тоз Дашива тук — пардон, Аша’ман Дашива — ми вика, че се чудел защо е все едно и също, и да си счупи човек крака, и да изстине, та се заприказвахме ние и… Е, той самият за туй нещо няма усет, ама аз май съм му хванал цаката, дето викат. Таланта де. Та се позамислих аз к’во ли ще стане, ако… А, така. От туй по-добре не мога.

Дашива изпръхтя, когато Флин рязко изправи гръб и отри чело с опакото на ръката си. Пот беше избила по лицето му — за първи път Мин виждаше Аша’ман да се поти. Прорезът в хълбока на Ранд не беше изчезнал, но все пак изглеждаше малко по-малък и не толкова червен. Той все още спеше, но лицето му изглеждаше не толкова бледо.

Самицу се понесе край Наришма така бързо, че той не успя да се намеси.

— Какво направи? — настоя тя и опипа с пръсти челото на Ранд. Каквото и да бе открила с помощта на Силата, веждите й се повдигнаха почти до косата й и властният й доскоро тон се изпълни с неверие. — Какво направи?

Флин присви рамене.

— Не много. Всъщност лошото не можах да го напипам. Само ги запечатах, знам ли и аз как, отделих ги от него за известно време. Няма да е за дълго. Те сега се борят едно с друго. Може и да се избият едно друго, докато той сам си изцери останалото. — Мъжът въздъхна и поклати глава. — От друга страна, не мога да кажа дали няма да го убие. Но мисля, че сега има повечко надежда отпреди.

Дашива кимна важно.

— Да, сега вече има надежда. — Човек можеше да си помисли, че той самият е извършил Церенето.

За явна изненада на Флин, Самицу заобиколи ложето, за да му помогне да се изправи.

— Ще ми кажеш какво направи — заяви тя с властен тон, странно неподобаващ на бързината, с която пръстите й заоправяха яката на стария мъж и заоглаждаха реверите му. — Да имаше само някакъв начин да ми го покажеш! Но ти ще ми го опишеш. Трябва! Всичкото си злато ще ти дам, дете ще ти родя, но ти ще ми кажеш всичко, което можеш. — Явно и самата тя несигурна дали го командва, или моли, Самицу поведе объркания Флин към прозорците.

Без да я е грижа какво ще си помислят всички, Мин се покачи на леглото и легна, за да може да сгуши главата на Ранд под брадичката си и да го прегърне. Надежда. Огледа скришом тримата, струпани около леглото. Кацуан в стола си, Амис, застанала от другата страна, Дашива, облегнат на един от пилоните откъм краката, всички с неразчетими аури и образи, танцуващи около тях. Всички втренчени напрегнато в Ранд. Несъмнено Амис виждаше някакво бедствие за айилците, ако Ранд умреше, а Дашива, единственият от тях с някакъв израз на лицето, мрачно и в същото време тревожно навъсен, виждаше гибел за Аша’ман. А Кацуан… Кацуан, която не само беше взела страха на Бера и Кируна, но ги караше да подскачат като момиченца въпреки всичките им клетви към Ранд, Кацуан, която нямало да нарани Ранд „повече, отколкото трябва“…

Погледът на Кацуан срещна нейния за миг и Мин потръпна. Все някак щеше да го защити, след като той не можеше да се защити сам — от Амис и от Дашива, и от Кацуан. Все някак. Несъзнателно тя затананика приспивна песен и нежно залюля Ранд. Все някак.