Корона от мечове

ГЛАВА 34Тавирен

Всичко в каменния двор пред Слънчевия палат беше готово, точно както Ранд бе заповядал. Или почти всичко. Утринното слънце мяташе сенки от стъпаловидните кули. Дашива, Флин и Наришма, тримата Аша’ман, които бе задържал, чакаха до конете си. Сто души от бойците на Добрайн на коне се бяха строили зад две дълги знамена, увиснали в неподвижния въздух. Черните им, грижливо излъскани доспехи блестяха на слънцето, под остриетата на пиките им бяха завързани копринени ленти: червени, бели и черни. Те надигнаха възглас, когато Ранд се появи, препасал меча върху червено палто с тежки златни ширити.

— Ал-Тор! Ал-Тор! Ал-Тор! — отекна сред широкия двор. Присъединиха се хора, изпълнили терасите — тайренци и кайриенци в техните коприни и дантели, които само преди седмица несъмнено бяха приветствали Колавер също тъй гръмко. Мъже и жени, които сигурно щяха да предпочетат изобщо да не се беше завръщал в Кайриен, някои от тях поне, махаха с ръце и се деряха. Той надигна в отговор Драконовия скиптър и те зареваха още по-високо.

Гръмогласен тътен на барабани и ек на тромпети се надигна над човешките викове и пет Айез Седай пристъпиха да го посрещнат, когато слезе по широките стъпала. Аланна го изгледа питащо с големите си тъмни очи — възелчето от чувства в тила му подсказа, че сега е по-спокойна, — само един поглед и после тя махна с ръка, а Мин го докосна по рамото и се отдели настрани с нея. Бера и останалите го удостоиха със сдържани реверанси. Айилците се изсипаха от палата след него. Нандера водеше двеста Деви — нямаше да се остави да ги надминат „клетвопрестъпниците“, а Камар, дългокрак като щърк мъж от септата Сгърбен рид на клана Дарайн, по-побелял и от Нандера и с една глава по-висок от Ранд, водеше двеста Сейа Дуун, които нямаше да се оставят да ги надминат Фар Дарейз Май, камо ли пък кайриенците. Те се понесоха от двете страни край него и Айез Седай, за да обкръжат двора. Бера, като някоя горда селянка, и Аланна, като някоя дарена с мрачна хубост кралица, с техните шалове със зелени ресни, и пълничката Рафела, още по-мургава от Аланна, в нейния със сини, която го гледаше с тревога, и студенооката Фелдрин, също Зелена, с тънките си плитки с цветните мъниста, и тъничката Мерана в сивото й, пред чийто намръщен взор дори Рафела изглеждаше въплъщение на айезседайската ведрост. Пет.

— Къде са Кируна и Верин? — попита той. — Извиках ви всички.

— Така е, милорд Дракон — отвърна гладко Бера. И приклекна отново; съвсем лекичко, но това го стресна. — Верин не можахме да намерим — тя е някъде при айилските шатри. Разпитва… — гладкият й тон потрепна само за миг — пленничките, смятам, в усилие да разбере какво са се канили да направят, след като стигнат Тар Валон. — След като той стигне до Тар Валон; достатъчно благоразумна беше да не го изтърси пред ушите на всички. — А Кируна се… съветва със Сорилея по въпроси на протокола. Но съм уверена, че ще се присъедини с радост, ако изпратите лична покана до Сорилея. Бих могла сама да отида, стига вие да…

Той махна с ръка. Пет щяха да са достатъчни. Навярно Верин щеше да разбере нещо. Дали той самият искаше да го разбере? И Кируна. Въпроси на протокола?

— Радвам се да чуя, че се разбирате с Мъдрите. — Бера понечи да каже нещо, но се отказа. Ранд не можеше да чуе какво говори Аланна на Мин, но бузите на Мин се бяха изчервили и тя бе вирнала брадичка, въпреки че, странно, отговаряше съвсем спокойно. Зачуди се дали щеше да му каже какво са си говорили. Едно от нещата, в които бе сигурен за жените, беше, че всяка от тях пази тайни кътчета в сърцето си и че понякога ги споделя с друга жена, но никога с мъж. Всъщност това бе единственото, което знаеше със сигурност за жените.

— Не съм излязъл, за да стоя тук цял ден — каза той раздразнено. Айез Седай се бяха подредили, с Бера и останалите на половин стъпка след нея. Ако не беше тя, щеше да е Кируна. Собствената им подредба, не неговата. Всъщност не го интересуваше, стига да спазваха клетвата си, и сигурно щеше да ги остави на мира, ако не бяха Мин и Аланна. — Отсега нататък за всички ви ще говори Мерана, заповедите си ще получавате от нея.

Ако се съдеше по широко отворените им очи, човек можеше да си помисли, че ги е зашлевил през лицата. Включително Мерана. Дори главата на Аланна рязко се извърна към него. Защо трябваше да се стряскат толкова? Наистина, Бера или Кируна бяха говорили в повечето случаи от тяхно име след Думайски кладенци, но тъкмо Мерана беше изпратена като глава на посланичеството им в Кемлин.

— Ако си готова, Мин? — каза той и без да дочака отговор, пристъпи напред. Довели му бяха големия черен кон, който бе яздил от Думайски кладенци, със седло, цялото в позлата и с пурпурна попона с извезан на четирите краища диск с черно и бяло. Такъмите подхождаха на животното, както и името му. Тай’Дайшар; на Древния език — „Господарят на славата“. Конят, както и такъмите, подхождаха на Преродения Дракон.

След като се качи, Мин поведе кобилата с миши цвят, която също бе яздила оттам, сложи си ръкавиците за езда и също се метна на седлото.

— Сейера е чудесно животно — каза тя и потупа кобилата по извитата шия. — И името й ми харесва. Това цвете го наричаме „синьо око“ в Бейрлон — растат навсякъде напролет.

— Твоя е — каза Ранд. Която и Айез Седай да притежаваше кобилата, нямаше да му откаже да я купи. На Кируна щеше да даде хиляда крони за Тай’Дайшар. Тогава нямаше да може да се оплаче. И най-расовият жребец тайренска порода не струваше и една десета от тази цена. — Интересен ли беше разговорът ти с Аланна?

— Нищо, което да те засяга — отвърна му тя небрежно, но на бузите й изби лека руменина.

Той изсумтя тихо, след което повиши глас:

— Лорд Добрайн, накарах Морския народ да чака твърде дълго, струва ми се.

Процесията сбра тълпи покрай широките улици и когато мълвата плъзна, прозорците и покривите се изпълниха с хора. Поведоха двадесет от копиеносците на Добрайн, за да разчистят пътя, заедно с тридесет Деви и също толкова Черни очи, после тръгнаха барабаните и тромпетите. Виковете на тълпата почти заглушаваха барабаните и тромпетите с безсловесния си рев, който можеше да мине както за прилив на ярост, тъй и на възторг. Знамената се понесоха напред, точно пред Добрайн и зад Ранд — бялото Знаме на Дракона и пурпурното Знаме на Светлината, забулени айилци затичаха редом с копиеносците, чиито ленти се развяха във въздуха. Тук-там им хвърляха цветя. Може би не го мразеха. Навярно само се бояха от него. Така трябваше да е.

— Шествие, достойно за крал — рече високо Мерана, за да я чуят.

— Значи е достатъчно за Преродения Дракон — отвърна й той рязко. — Бихте ли останали по-назад? И ти също, Мин. — Други такива покриви бяха крили убийци. Стрелата, насочена срещу него, днес нямаше да порази жена.

Те изостанаха зад едрия му черен кон на цели три разкрача, а после отново се изравниха с него и Мин му заговори какво й била написала Берелайн за Морския народ, за Джендайското пророчество и Корамуур, а Мерана я допълваше с онова, което тя самата знаеше за пророчеството, макар да признаваше, че не е много, съвсем малко повече от онова, което Мин вече знаеше.

Той следеше с поглед покривите и ги слушаше с половин ухо. Не държеше сайдин, но можеше да го долови в Дашива и другите двама, яздещи плътно зад него. Не усещаше и пощипването, което щеше да го предупреди, че някоя Айез Седай е прегърнала Извора, но им беше казал да не го докосват без позволение. Това може би трябваше да го промени. Те наистина сякаш спазваха клетвата си. А можеха ли иначе? Бяха Айез Седай. Хубава работа — да го порази оръжието на някой убиец, докато Сестрите се мъчат да решат дали вярната им служба изисква да го спасят, или подчинението ги задължава да не прелеят.

— Защо се смееш? — попита Мин и му се усмихна.

— Хич не е за смях, милорд Дракон — каза кисело Мерана от другата му страна. — Ата-ан Миере могат да се държат много особено. Всеки народ става придирчив, когато нещата опрат до пророчествата му.

— Светът е смешен — отвърна й той. Мин се засмя с него, но Мерана изсумтя и продължи да му обяснява за Морския народ веднага щом той спря да се смее.

При реката високите крепостни стени на града се издаваха навътре във водата, ограждайки дългите кейове от сив камък, които се протягаха от пристана. Кораби, лодки и баржи от всякакъв вид и големина стояха привързани навсякъде, с екипажите им по палубите, за да видят идещата процесия, но съдът, към който бе тръгнал Ранд, чакаше, опрян до един от кейовете, по който всички работници бяха разчистени. Галера, май така се наричаше, ниска и тясна, без никакви мачти, само с един пилон на носа, четири крачки висок и с фенер на върха, и още един такъв на кърмата. Близо тридесет крачки на дължина и с толкова на брой дълги весла от двете страни, съдът не можеше да носи товара, който би носил платноход със същата големина, но не зависеше от вятъра и можеше да пътува ден и нощ, като веслата се използваха на смени. Галерите се използваха по реките за важен и спешен товар. Изглеждаше подходяща.

Капитанът започна да се кланя, когато Ранд се качи на борда с Мин под ръка и Айез Седай и Аша’ман по петите му. Елвер Шаен беше по-тънък и от лодката си, облечен в жълто палто с мурандийска кройка, провиснало до коленете му.

— Чест е да ви возим, милорд Дракон — промълви той, бършейки плешивото си теме с голяма памучна кърпа. — Чест, и то каква. Голяма чест! Чест, тъй де.

Явно човекът би предпочел да натоварят кораба му с усойници. Той примигна, като видя шаловете на Айез Седай, втренчи се в гладките им лица, заоблизва устни и очите му зашариха неспокойно от Ранд към тях и обратно. При появата на тримата ашамани зяпна — мълвата за преливащите мъже с черни дрехи вече бе плъзнала. Изгледа и Добрайн, повел мъжете си със знамената на борда, после тромпетистите и барабанчиците, помъкнали тежките си барабани, след което измери с очи върволицата конници, подредили се на кея, и сякаш се побоя, че и те ще поискат да се качат. Нандера с двадесет Деви и Камар с двадесет Черни очи, всички с шуфи, увити около главите, макар и незабулени, накараха капитана да заотстъпва. Айилците се бяха навъсили заради краткия миг, в който можеше да се забавят, докато се забулят, но Морският народ можеше добре да знае значението на булата им и едва ли щеше да е добре да си помислят, че ще ги нападнат.

Галерата се отдели полека от кея, двете знамена се развяха на носа, барабаните задумкаха и тромпетите затръбиха. По палубите на съседните кораби се скупчиха хора, някои дори се покатериха на такелажите. На кораба на Морския народ също излязоха хора, облечени в дрехи в пъстри и ярки цветове, за разлика от бозавите облекла по другите съдове. „Бели пръски“ беше по-голям съд от повечето останали и в същото време някак по-загладен, с две високи мачти с напречни реи, докато всички останали кораби имаха наклонени реи, дори по-дълги от мачтите. Всичко по този кораб изглеждаше различно, но в едно нещо, знаеше Ранд, Ата-ан Миере трябваше да са като всички останали. Можеха или да се съгласят да го следват по своя воля, или да бъдат принудени да го сторят: пророчествата твърдяха, че той ще обвърже със себе си и ще обедини народите на всички земи… „Севера той ще свърже с изтока, а запада ще прикачи към юга“, се твърдеше — и на никого нямаше да се позволи да остане настрани. Вече знаеше и това.

Докато разпращаше заповеди от банята си, не бе имал възможност да обясни подробно какво смята да направи, след като стигнат „Бели пръски“, поради което го обяви сега. Подробностите предизвикаха широки усмивки на лицата на ашаманите, както се очакваше — е, Фин и Наришма поне се ухилиха; Дашива само примигна разсеяно — и мръщения от страна на айилците, което също се очакваше. Те не обичаха да ги оставят на заден план. Добрайн само кимна — той поне си знаеше, че днес е тук само заради показа. Това, което Ранд не бе очаквал, беше реакцията на Айез Седай.

— Ще бъде както заповядате, милорд Дракон — отвърна Мерана със сдържан реверанс. Другите четири се спогледаха, но също приклекнаха и промърмориха: „както заповядате“. Никоя не възрази, никоя не се намръщи, нито го изгледа сърдито или започна да обяснява защо трябва да бъде точно така, както той иска, а не другояче. Дали можеше да започне вече да им се доверява? Или щяха да измислят някаква айезседайска хитрина да извъртят клетвата си веднага щом им обърнеше гръб?

— Те ще спазят думата си — внезапно промълви Мин, сякаш му беше прочела мислите. Беше го прегърнала под мишница и стискаше с две ръце ръкава му. Продължи много тихо, за да я чуе само той. — Току-що видях тези пет жени в ръката ти — добави тя, да не би да не я е разбрал. Не беше сигурен, че може да съсредоточи ума си върху това, дори да я беше споходило видение.

Не се наложи да се опитва дълго. Галерата се понесе по водата и много скоро веслата се прибраха — няма и на двадесетина крачки от много по-високия „Бели пръски“. Барабаните и тромпетите замлъкнаха и Ранд преля, за да сътвори мост от Въздух, обримчен като с пурпурна дантела с нишка на Огън, свързващ борда на галерата с борда на кораба на Морския народ. И с Мин, хванала го под мишницата, закрачи по него нагоре в празното.

Очакваше Мин да се поколебае, поне в началото, но тя уверено закрачи редом с него все едно че зелените й ботуши стъпваха по камък.

— Вярвам ти — промълви Мин. И му се усмихна все така отчасти утешително и отчасти, както му се стори, развеселена от това, че отново е разчела мислите му.

А той се зачуди колко ли щеше да му се довери, ако разбереше, че по-голям мост от този не можеше да изтъче. Една крачка само повече, едно стъпало, и цялото нещо щеше да рухне още при първата им стъпка. По-дълго от това щеше да е все едно да се опиташ да се издигнеш нагоре с помощта на Силата, което беше съвсем невъзможно — дори Отстъпниците не знаеха защо, както не знаеха защо една жена може да сътвори по-дълъг мост от един мъж, дори да не е силна като него. Не беше въпрос на тежест — и най-тежкото нещо можеше да мине по всеки такъв мост.

Малко преди да стъпят на „Бели пръски“ той спря, увиснал във въздуха. Въпреки всичките описания на Мерана, хората, които го гледаха от палубата, го смаяха. Мургави жени и гологърди мъже с яркоцветни пояси, провиснали до коленете им, със златни или сребърни верижки на вратовете и с халки на ушите — и на носовете на някои от жените на всичко отгоре, облечени в пъстри като дъгата блузи над тъмни торбести панталони. И лицата на всички бяха спокойни като на някоя Айез Седай. Четири от жените, въпреки че бяха босоноги като останалите, бяха облечени в ярки коприни и брокат и освен това имаха по себе си повече нанизи и обеци от останалите, с верижки, отрупани със златни медальончета, свързващи халката на едното ухо с друга на едната ноздра. Нищо не казваха, само стояха и го гледаха, вдишвайки от време на време от малки, ефирни като дантела златни кутийки, висящи на верижки на шиите им. Той се обърна към тях.

— Аз съм Преродения Дракон. Аз съм Корамуур.

Множеството му отвърна с дружна въздишка. Но не и четирите жени.

— Аз съм Харайн дин Тогара Два вятъра, Надзорница на вълните на клана Шодейн — обяви жената с най-многото обеци чаровна жена със сочни устни, облечена в разкошен червен брокат и с по пет златни халки на всяко ухо. В правата й черна коса имаше бели косми и тънки бръчици прошарваха ъгълчетата на очите й. Притежаваше царствено достолепие. — Тук говоря от името на Надзорницата на корабите. Ако е угодно на Светлината, Корамуур може да дойде на борда ни. — По някаква причина тя се сепна за миг, както и трите други жени с нея, но думите й прозвучаха твърде много като позволение. Ранд пристъпи на палубата с Мин под ръка — и съжали, че беше спрял.

Той пусна моста да се стопи и пусна и сайдин, но веднага усети, че на мястото изникна друг мост. След миг до него застанаха Аша’ман и Айез Седай, Сестрите — смутени не повече от Мин, въпреки че една-две от тях като че ли заоправяха полите си малко по-старателно от необходимото. Все още не се чувстваха толкова спокойно в присъствието на Аша’ман, колкото се преструваха.

Четирите жени на Морския народ бързо изгледаха Айез Седай, струпаха се една до друга и си зашепнаха. Повече говореше Харайн, както и една млада хубава жена в зелен брокат и с осем обеци всичко, но двете с по-обикновената коприна също казаха по дума-две.

Мерана се окашля деликатно и заговори тихо в шепата си, за да не я чуят.

— Чух, че тя те нарече Корамуур. Чувала съм, че Ата-ан Миере са големи търгаши, но тя май току-що отстъпи нещо. — Ранд кимна и сведе очи към Мин. Тя беше примижала към жените на Морския народ, но като усети погледа му, поклати глава съжалително — все още не бе видяла нищо, което да му е от полза.

Харайн се обърна така спокойно, сякаш този припрян разговор изобщо не беше го имало.

— Това е Шалон дин Тогара Утринен прилив, Ветроловка на клана Шодейн — каза тя с лек поклон към жената в зеления брокат, — а това е Дера дин Селаан Надигаща се вълна, Надзорницата на платната на „Бели пръски“. — Всяка от жените кимна сдържано, след като споменаха името й и докосна устните си с пръсти.

Дера, чаровна жена малко под средна възраст, бе облечена изцяло в синьо и също носеше осем обеци, макар че и те, и халката на носа й, и верижката, която ги свързваше, бяха по-малки от тези на Харайн или на Шалон.

— Добре дошли сте на кораба ми — каза Дера — и дано милостта на Светлината е над вас, докато сте на палубата му. — Тя леко кимна към четвъртата жена, която бе облечена в жълто. — А това е Тавал дин Чанай Девет чайки, Ветроловката на „Бели пръски“. — На всяко ухо на Тавал висяха само по три халчици, малки като тези на Надзорницата на платната. Изглеждаше по-млада от Шалон и не много по-голяма от Ранд.

Харайн посочи надстройката на кърмата на кораба и каза:

— Ще поговорим в каютата ми, ако благоволите. Един ветрогон не е голям кораб, Ранд ал-Тор, а каютата е малка. Ако благоволите да дойдете сам, всички тук ще останат като гаранция за вашата сигурност. — Толкова. От Корамуур направо на обикновеното Ранд ал-Тор. Щеше да си възвърне онова, което бе отстъпила, ако можеше.

Той тъкмо понечи да отвори устата, за да се съгласи — готов бе да приеме всичко, стига с това да се свършеше час по-скоро. Харайн вече се канеше да тръгне, подканяйки го с учтив жест, когато Мерана отново се окашля и каза съвсем тихичко:

— Ветроловката може да прелива. Би трябвало да вземете с вас две Сестри, иначе ще си помислят, че са отгоре.

Ранд се намръщи. Да са отгоре? Та той все пак беше Преродения Дракон, в края на краищата! Но въпреки това…

— Ще ви последвам с радост, Надзорнице на вълните, но Мин е винаги с мен — той потупа Мин по рамото. Харайн кимна.

— И Дашива, разбира се. — Мъжът се сепна като чу името си, сякаш беше задрямал. Добре поне, че не беше зяпнал с широко отворени очи палубата като Флин и Наришма. Зяпаха жените. Легенди се разказваха за изкусителната красота на жените на Морския народ и Ранд сега наистина можеше да я види — пристъпваха така, сякаш щяха да затанцуват на следващата си стъпка, и поклащаха гъвкаво бедрата си — но той не беше довел тези мъже, за да зяпат с копнеж жените. — Отваряйте си очите добре! — прошепна им той. Наришма се изчерви, трепна и опря юмрук на гърдите си. Флин също отдаде чест, но и двамата като че ли застанаха нащрек. Странно защо, Мин вдигна очи към него и се усмихна насмешливо.

Харайн кимна малко по-настойчиво. От струпания встрани екипаж пристъпи някакъв мъж в торбести копринени панталони и с меч с костена дръжка и кинжал, затъкнати в пояса му. По-белокос от нея, той също носеше по пет дебели халки на всяко ухо. Тя му махна с ръка да се отдръпне.

— Както благоволите, Ранд ал-Тор.

— И разбира се — добави Ранд, сякаш току-що му беше хрумнало — трябва да взема и Мерана и Рафела. — Не беше сигурен защо избра второто име — навярно защото пълничката тайренска Сестра беше единствената не Зелена, освен Мерана — но за негова изненада Мерана се усмихна одобрително. Впрочем, Бера също кимна, както и Аланна.

Харайн не го одобри — устата й за миг се присви.

— Както обичате — промълви тя, но вече не толкова учтиво, както досега.

В каютата на кърмата всичко освен няколкото обковани с месинг сандъка изглеждаше вградено в стените. Ранд се зачуди дали жената не е спечелила всичко, което желаеше, само с това, че го е довела тук. Първо, той се принуди да се изгърби, за да остане прав под гредите на тавана или както там се наричаха тези неща на един кораб. Беше чел няколко книги за кораби, но за такива неща не се споменаваше в нито една от тях. Столът, който му предложиха до тясната маса, не можеше да се издърпа навън, тъй като беше прикрепен към палубата, и след като Мин му показа как да отвори предната пречка и да я намести пред себе си, коленете му се удариха в ръба на масата. Имаше само осем стола. Харайн седна на отсрещната страна с гръб към червените капаци на прозорците на кърмата, с Ветроловката вляво от нея и Надзорницата на платната отдясно, а Тавал малко под нея. Мерана и Рафела заеха столовете под Шалон, а Мин седна вляво от Ранд. Дашива, за когото не остана стол, застана отпуснат до вратата, въпреки че гредите на тавана почти се отриваха и в неговата приведена глава. Някаква млада жена в светлосиня блуза, с по една тъничка обеца на всяко ухо, донесе дебели чаши с чай, черен и горчив на вкус.

— Хайде да приключваме с това — каза сприхаво Ранд, след като жената излезе с подноса. Отпи само веднъж и остави чашата си на масата. Не можеше да изпъне краката си. Много мразеше да е на тясно. Мисли за това как беше сгънат в онзи сандък пробягаха в главата му и единственото, което можа да направи, бе да обуздае нервите си. — Тийрският камък е паднал, айилците прекосиха Драконовата стена, всички части на вашето Джендайско пророчество се сбъднаха. Аз съм Корамуур.

Харайн се усмихна над ръба на чашата си — хладна усмивка, без капка веселост.

— Може и така да е, ако е угодно на Светлината, но…

— Не „може“, а е — сряза я Ранд въпреки предупредителния поглед на Мерана. Тя стигна дори дотам, че го сбута с пета по крака. Той и това пренебрегна. Теснотата на каютата го потискаше. — Кое е това, в което още не вярвате, Надзорнице на вълните? Че Айез Седай ми служат? Рафела. Мерана. — Махна им рязко с ръка.

Всичко, което искаше от тях, бе да станат и да се поклонят, и да се види, че се покланят, но те оставиха чашите си, изправиха се със спокойно изящество, плъзнаха се от двете му страни… и коленичиха. И всяка хвана ръцете му — и лявата, и дясната блестящата златна грива на главата на Дракона, виещ се по ръцете му до лактите. Той едва успя да прикрие стъписването си, но не свали очи от Харайн. Лицето й пребледня.

— Айез Седай ми служат, точно както ще ми служи и Морският народ. — Махна с ръка на Сестрите да се върнат по местата си. Странно, те изглеждаха леко изненадани. — Това твърди Джендайското пророчество. Морският народ ще служи на Корамуур. Аз наистина съм Корамуур.

— Да, но остава открит въпросът със Сделката. — Тази дума Харайн определено произнесе с главна буква. — Джендайското пророчество твърди, че ти ще ни доведеш до слава и че всички морета по света ще бъдат наши. Както ние ще ти дадем, така и ти ще трябва да ни дадеш. Ако не сключа Сделката добре, Неста ще ме увеси гола за глезените на реите и ще призове Първите дванадесет на клана Шодейн, за да провъзгласят нова Надзорница на вълните. — Ужас пробяга по лицето й, докато устата й изричаше тези думи, и черните й очи се отваряха все по-широко и по-широко в неверие при всяка следваща. Ветроловката я изгледа опулена, а Дера и Тавал се постараха да не издадат ужаса си с такова упорство, че очите им се заковаха в масата като пирони.

И изведнъж Ранд осъзна. „Тавирен“. Виждал бе последствията, внезапните мигове, когато най-малко вероятното нещо се случваше само защото той бе наблизо, но никога не беше знаел какво точно става, преди да е свършило. Той отпусна крака, колкото можеше, и опря ръце на масата.

— Ата-ан Миере ще ми служат, Харайн. Това е дадено.

— Да, ние ще ти служим, но… — Харайн почти подскочи и дори разля чая си. — Но какво ми правите, Айез Седай? — извика тя трепереща. — Така преговорите не са честни!

— Нищо не правим — отвърна спокойно Мерана. Дори успя да отпие една глътка, без да трепне.

— Вие се намирате пред Преродения Дракон — добави Рафела. — Пред Корамуур, на когото пророчеството ви призовава да служите. Казахте, че говорите от името на Надзорницата на корабите. Значи ли това, че вашата дума обвързва Ата-ан Миере?

— Да — прошепна дрезгаво Харайн. — Това, което аз кажа, обвързва всеки кораб и всички, до самата Надзорница на корабите. — Колкото и да бе невъзможно лицето на човек от Морския народ да пребледнее, нейното почти пребледня.

Той се усмихна на Мин, за да сподели радостта си. Най-сетне един народ щеше да дойде при него, без да се опъва на всяка крачка или да се цепи на две като айилците. Мин навярно си помисли, че има нужда от помощта й, за да затвърди нещата — а може и да беше заради тавирен — и се наведе към Надзорницата на вълните.

— Ти ще бъдеш наказана за това, което ще стане днес, Харайн, но не толкова, колкото се боиш. Но един ден ще станеш Надзорница на корабите.

Харайн я изгледа навъсено, после погледна Ветроловката.

— Тя не е Айез Седай — каза Шалон, а Харайн сякаш се раздвои между облекчението и разочарованието си. Докато не проговори Рафела.

— Преди няколко години чух донесения за едно момиче, притежаващо забележителната дарба да вижда някои неща. Ти ли си това момиче, Мин?

Мин изкриви лице над чашката си, след което кимна с неохота — винаги беше твърдяла, че колкото повече хора знаят за дарбата й, толкова по-малка е ползата. Тя хвърли поглед към Айез Седай и въздъхна. Рафела само кимна, но Мерана се втренчи в нея с лешниковите си очи, пълни с алчност, прикрита зад ведрата й маска. Несъмнено очакваше да притисне Мин в ъгъла при първа възможност и да изкопчи всичко за този неин талант и как точно действа. Ранд го жегна раздразнение — Мин трябваше да е разбрала вече, че няма да позволи да й досаждат. Жегна го раздразнение, но и топлина, че можеше поне от това да я защити.

— Можеш да разчиташ на това, което казва Мин, Харайн — заяви Рафела. — Според донесенията, които съм получавала, изглежда, всичко, което тя вижда, винаги се сбъдва. А макар и тя да не го схвана, видяла е и нещо друго. — Кръглото й лице се озари от усмивка. — След като ще бъдеш наказана за това, което ще се случи тук, значи ще се съгласиш с всичко, което иска вашият Корамуур.

— Освен ако не се съглася на нищо — заплаши Харайн. — Ако не сключа никаква Сделка… — Юмруците й се свиха. Вече бе признала, че трябва да сключи Сделката. Признала беше, че Морският народ ще му служи.

— Това, което искам от вас, не е тежко — каза Ранд. Мислил беше за него, след като реши да дойде. — Когато поискам кораби да превозят хора и продоволствие, Морският народ ще ми ги дава. Искам да знам какво става в Тарабон и Арад Доман, както и в земите между тях. Вашите кораби могат да научат — ще научат — това, което искам да знам, те спират в Танчико, в Бандар Еваан и в стотици рибарски селца и градчета между тях. Вашите кораби могат да пътуват по-навътре в морето от всички други. Морският народ ще наблюдава толкова навътре на запад в Аритския океан, колкото можете да стигнете. Има един народ, Сеанчан — те живеят отвъд Аритския океан — и един ден те ще дойдат, за да се опитат да ни завладеят. Морският народ ще ме уведоми, когато дойдат.

— Твърде много искаш — промърмори с горчивина Харайн. — Знаем за тези Сеанчан, които идват от Островите на мъртвите, изглежда, откъдето не се завръща никой кораб. Някои от нашите кораби са се натъквали на техни. Те използват Единствената сила за оръжие. Искаш повече, отколкото си даваш сметка, Корамуур. — Този път поне не се запъна при произнасянето на титлата. — Някакво черно зло е надвиснало над Аритския океан. Корабите, които отплават на запад, изчезват.

Ранд усети, че го прониза мраз. Завъртя Драконовия скиптър, направен от част от сеанчанско копие, в ръцете си. Възможно ли бе да са се върнали вече? Преди време, при Фадме, те бяха отблъснати. Носеше скиптъра, за да му напомня, че по света има повече врагове от онези, които може да види, но доскоро беше сигурен, че на сеанчанците ще им трябват години, за да се съвземат след своя разгром, изтласкани в морето от Преродения Дракон и мъртвите герои, призовани да се върнат в света на живите от Рога на Валийр. Рогът още ли беше в Кулата? Знаеше, че го бяха отнесли там.

Изведнъж усети, че не може да понася повече тази тясната каюта, и се опита да отвори пречката и да стане. Пречката не искаше да се отвори. Той я стисна, дръпна рязко и тя се счупи.

— Разбрахме се, че Морският народ ще ми служи — заяви той и се изправи. Ниският таван го накара да се изгърби и да надвисне заплашително над масата. — Ако има още нещо неуговорено от вашата Сделка, Мерана и Рафела ще се разберат за това с вас. — И без да изчака за отговор, тръгна към вратата, където Дашива като че ли отново бе започнал да си мърмори.

Мерана го настигна, хвана го за ръкава и му заговори бързо и тихо:

— Милорд Дракон, най-добре ще е, ако останете. Сам видяхте какво се постигна вече с това, че сте тавирен. С вашето присъствие тук, сигурна съм, че тя ще продължи да разкрива онова, което иска да скрие, и ще се съгласи с всичко преди ние да сме дали каквото и да е.

— Ти си Сива Аджа — отвърна й той грубо. — Преговаряй! Дашива, тръгвай с мен.

Излезе на палубата и вдиша дълбоко няколко пъти. Безоблачното небе над главата му беше открито. Открито.

Чак след малко забеляза Бера и другите две Сестри, които го гледаха с очакване. Флин и Наришма се придържаха към това, което трябваше да правят — оглеждаха кораба и бреговете: града от едната страна и полудовършените складове от другата. Един кораб посред реката можеше да се окаже уязвимо място, ако някой от Отстъпниците решеше да удари. Колкото до това, напоследък всяко място бе станало опасно. Ранд така и не можеше да разбере защо никой от тях досега не се беше опитал да срине Слънчевия палат над главата му.

Мин го хвана под мишницата и той се сепна.

— Извинявай — промълви Ранд. — Не трябваше да те оставям.

— Няма нищо — разсмя се тя. — Мерана вече се залови за работа. Мисля, че е решила да ти осигури най-хубавата блуза на Харайн, а може би и следващата по хубост също. Надзорницата на вълните прилича на зайче, спипано от две невестулки.

Ранд кимна. Морският народ беше негов, или почти. Какво значение имаше дали Рогът на Валийр е в Бялата кула? Той беше тавирен. Той беше Преродения Дракон и Корамуур. Златният диск на слънцето тъкмо бе преминал зенита.

— Денят все още е млад, Мин. — Можеше да направи всичко. — Искаш ли да се оправя и с бунтовниците? Хиляда крони срещу една твоя целувка, ако не станат мои преди залез.