Корона от мечове

ГЛАВА 16Докосване по бузата

Тарасинският палат бе истинска грамада от блестящ мрамор и бял гипс, с балкони, закрити с ажурни решетки от боядисано в бяло ковано желязо и оградени с колонади пасажи на цели четири етажа над улицата. Ята гълъби прелитаха около островърхите кули, покрити с яркочервени и зелени, проблясващи на слънцето керемиди. Високи снежнобели стъпала, широки цели десет разкрача, се издигаха в едната страна на площада Мол Хара към големите порти, резбовани на спирални шарки и покрити със златен варак.

Стражите, които се потяха под жаркото слънце пред портите, носеха позлатени ризници върху зелените си камизоли и торбести бели панталони с крачоли, затъкнати в тъмнозелени ботуши. На блестящите им златни шлемове бяха привързани със зелени връзки дебели усукани ивици бял плат, чиито краища висяха на гърбовете им. Дръжките на алебардите и каниите на дългите им ками и късите мечове блестяха в позлата. Гвардейци, натъкмени за зрелище, не за битка. Но когато Мат изкачи и последното стъпало, можа да види мазолите по ръцете на мечоносците. Винаги досега беше влизал в палата през някоя от конюшните — поне за да огледа дворцовите коне, но този път щеше да влезе като истински лорд.

— Светлината да благослови всички тук — поздрави той офицера им, мъж не много по-възрастен от самия него. Ебударците много държаха на учтивостта. — Дошъл съм да предам съобщение за Нинив Седай и Елейн Седай. Или да им го предам лично, ако са се върнали.

Офицерът го изгледа, след което погледна вцепенен към стълбището. Златните връзки на островърхия му шлем издаваха някакъв ранг, но какъв точно — Мат не знаеше, и мъжът държеше вместо алебарда златна пръчка с остър връх и кука под него. Ако можеше да се съди по изражението му, никой досега не се беше изкачвал по парадното стълбище и не се бе обръщал към него по този начин.

Той изгледа палтото на Мат и видимо се умисли, но накрая явно реши, че не може да му каже да се маха, въздъхна, измърмори в отговор някакъв благослов и попита Мат за името му, след което отвори малка вратичка в едно от големите крила и го вкара в огромното преддверие, обкръжено от пет балкона с каменен парапет под купол, изрисуван като небе — в смисъл с облаци и слънце.

Гвардеецът щракна с пръсти и отнякъде изникна млада слугиня в бяла рокля, набрана високо на единия хълбок и показваща отдолу зелени фусти, с извезания на лявата гръд герб с Котвата и Меча. Късо подстриганата й черна коса ограждаше симпатично лице с нежна като коприна кожа с маслинен цвят, а ливреята й беше срязана в тясно и дълбоко деколте, обичайно за всички жени в Ебу Дар, с изключение на благородничките. Този път обаче Мат почти не обърна внимание на всичките тези подробности. Когато тя изслуша искането му, големите й черни очи се ококориха още повече. Айез Седай не че се радваха чак на лоша слава в Ебу Дар, но повечето ебударци предпочитаха да избягват всякакви срещи с тях.

— Да, Лейтенант на меча — отвърна тя и се поклони. — Разбира се, Лейтенант на меча. Ще благоволите ли да ме последвате, милорд? — Той благоволи, естествено.

Колкото сияеше в бяло Ебу Дар отвън, толкова дивашки бяха цветовете вътре. Широкият коридор като че ли беше дълъг цели мили и ако на влизане високият таван беше син, а стените жълти, то по-нататък стените ставаха бледочервени, а таванът зелен, като цветовете се меняха след всеки завой в комбинации, които можеха да замаят очите на всекиго, освен на някой Калайджия. Ботушите на Мат тропаха силно по подовите плочки, подредени във фигури от по три и повече цвята, с формата на ромбове като огромни диаманти, на звезди и на триъгълници. Навсякъде, където коридорите се пресичаха, имаше мозайка от малки плочици, на сложни извивки, спирали и кръгове. Копринени пана по стените показваха морски сцени, сводести ниши криеха изящно резбовани кристални купи и фини статуетки от жълт порцелан на Морския народ, които можеха да донесат добри пари на всяко тържище. Тук-там притичваха забързани слуги със сребърни или златни подноси.

Изложеният на показ разкош обикновено предизвикваше у Мат чувство на задоволство. Защото там, където имаше много пари, пръстите му можеха да се докопат до част от тях. Но този път той изпитваше нетърпение и крачеше, без да спира. Нетърпение и тревога. Последният път, когато бе усетил заровете да се търкалят така силно в главата му, беше точно преди да се озове с онези триста души от Бандата, с хилядата Бели лъва на Гебрил на един рид пред него и други хиляда, настъпващи здраво зад гърба му, когато единственото, което можеше да направи, бе да яхне коня си и да избяга от неминуемата касапница. Тогава се бе спасил от посичане поради щедростта на спомените на други мъже и благодарение на повече късмет, отколкото му се полагаше като на смъртен. Тези зарове почти винаги означаваха опасност и още нещо, което той така и не бе отгадал досега. Но все пак в повечето случаи ставаше дума за точно това — за доста голямата вероятност лицето Мат Каутон да загине, при това твърде зрелищно. Едва ли може би точно тук, в Тарасинския палат, но от това „едва ли“ заровете не преставаха да се търкалят. Щеше да предаде съобщението си, после да стисне Нинив и Елейн за вратовете, ако му се отвореше възможност, да им се накара хубавичко и да се махне оттук.

Младата жена го отведе до някакъв набит, плещест като бик мъж, малко по-възрастен от нея, и каза:

— Господин Джен, това е лорд Мат Каутон, който желае да остави съобщение за почитаемата Елейн Айез Седай и почитаемата Нинив Айез Седай.

— Добре, Хезел. Можеш да си вървиш. — Мъжът се поклони сдържано на Мат. — Ще благоволите ли да ме последвате, милорд?

Джен го поведе, после спря пред някаква тъмна жена с мрачно лице, някъде на средна възраст, и се поклони.

— Госпожо Карин, това е лорд Мат Каутон, който желае да остави съобщение за почитаемата Елейн Айез Седай и почитаемата Нинив Айез Седай.

— Добре, Джен. Можеш да си вървиш. Ще благоволите ли да ме последвате, милорд?

Карин на свой ред го поведе по някакво виещо се мраморно стълбище, чиито стъпала бяха боядисани в жълто и червено, до някаква кльощава жена на име Матилде, която след това го предаде на някакъв трътлест мъж на име Брен, който на свой ред го отведе до някакъв плешив образ на име Мадик — и всеки бе малко по-възрастен от предишния. На едно място, където пет коридора се събираха като спици на колело, Мадик го остави в ръцете на дебела жена на име Ларен, с леко побеляла по слепоочията коса и властна осанка. Също като Карин и Матилде, и тя носеше онова, което в Ебу Дар наричаха брачен нож — с дръжка, провиснала между пищните й гърди от стегнатия около шията й сребърен гердан. Пет бели камъчета на червено поле и четири червени, обкръжени от черно, говореха, че три от деветте й деца са мъртви, двама от синовете й в дуели. Ларен поведе Мат по поредния коридор, но той спря и я хвана за лакътя.

Тя погледна ръката му и тъмните и вежди леко се надигнаха. Друга кама освен брачния си нож жената не носеше, но за всеки случай Мат моментално я пусна. Според обичая тя уж можеше да го използва само срещу съпруга си, но нямаше смисъл да проверява дали ще спази обичая.

— Колко още трябва да обикалям за една бележка? — попита той. — Просто ме заведете до покоите им. Едва ли е толкова трудно да се намерят две Айез Седай. Това все пак не е проклетата Бяла кула.

— Две Айез Седай ли? — каза с тежък иллиански акцент някаква жена зад него. — Ако наистина търсите две Айез Седай, току-що ги намерихте.

Изражението на Ларен не се промени, или почти не. Почти черните й очи пробягаха покрай него и той беше сигурен, че долови в тях притеснение.

Мат свали шапката от главата си и се обърна, като се опита да се усмихне. Със сребърната лисича глава на шията му, Айез Седай изобщо не можеха да го смутят. Е, поне не много. Усмивката май не се получи чак толкова небрежна.

Едва ли можеха да се намерят на света две по-различни жени от тези, които бяха застанали пред него. Едната беше стройна и тънка, с хитра усмивчица и със зелено-златиста рокля, деликатно разкриваща бюст, който по негова преценка трябваше да е изящен. Да не беше това лишено от възраст лице, тутакси щеше да я заговори. Лицето й беше хубаво, с толкова големи очи, че човек можеше да се удави в тях. Жалко. Другата също притежаваше тази безвременност, макар да му беше нужен един миг взиране, докато я забележи. Най-напред си помисли, че му се мръщи, докато не се увери, че това просто е обичайното й изражение. Тъмната й, почти черна рокля я покриваше до китките и до брадичката, за което Мат можеше да е само благодарен. Изглеждаше сбръчкана като съсухрена дренка. Или като че ли яде само дренки на закуска.

— Искам да оставя едно съобщение за Нинив и Елейн — каза той. — А тази жена… — Той примигна. Ларен я нямаше никаква. Кой да си помисли, че дебелана като нея ще може да се движи толкова бързо? — Все едно, искам да им оставя бележка. — Той изведнъж се стегна и попита предпазливо: — Всъщност вие приятелки ли сте с тях?

— Не точно — каза хубавелката. — Аз съм Джолайн, а това е Теслин. А ти си Мат Каутон. — Стомахът на Мат се сви. Девет Айез Седай в палата, а той да се натресе точно на двете пратенички на Елайда. При това едната от тях Червена. Не че имаше от какво толкова да се бои. Той опипа лисичата глава под дрехите си.

Оная, дето ядеше дренки — Теслин — пристъпи към него. Тя според Том беше Заседателка, въпреки че и Том не разбираше какво ще търси една Заседателка тук.

— Щяхме да сме им приятелки, ако можехме. Те наистина имат нужда от приятели, Мат Каутон, както и ти. — Очите й го гледаха остро.

Джолайн пристъпи към него и сложи ръка на ревера му. Да беше друга, щеше да приеме усмивката й за подканяща. Тая обаче беше от Зелената Аджа.

— Стъпили са на опасна почва и са слепи за онова, което лежи пред нозете им. Знам, че ти си им приятел. Можеш да го покажеш, като им кажеш да изоставят тази глупост, преди да е станало твърде късно. Глупавите деца, когато прекалят, ги наказват много строго.

На Мат му се дощя да отстъпи — Теслин бе застанала толкова плътно до него, че почти го докосваше. Вместо да го направи обаче, той се ухили нахално. У дома това винаги му навличаше неприятности, но сега му се стори съвсем уместно. Заровете в главата му не можеше да имат нищо общо с тези две жени, иначе отдавна щяха да престанат да се въртят. А и медальон си имаше все пак.

— Според мен, те си гледат достатъчно добре в краката. — Нинив имаше ужасна нужда да й шибне някой пет-шест пръчки по задника, а Елейн още повече, но той нямаше да търпи тази жена да му говори така пренебрежително за Нинив. Ако това означаваше, че трябва да защити и Елейн, така да е. — Може би вие трябва да спрете с глупостите си. — Усмивката от лицето на Джолайн изчезна, но пък я замести тази на Теслин, остра като бръснач.

— Ние наистина знаем доста за теб, Мат Каутон. — Май беше готова да одере някого жив и който й паднеше подръка, щеше да свърши работа. — Тавирен си бил, разправят. С доста опасни връзки. Това май не са само празни приказки.

А лицето на Джолайн стана ледено.

— За младеж в твоето положение, младеж, който иска да си гарантира бъдещето, най-доброто щеше да е да подири закрилата на Кулата. Не е трябвало изобщо да я напускаш.

Стомахът му се сви още повече. Какво ли още знаеха за него тия двете? Със сигурност едва ли знаеха за медальона. Нинив и Елейн знаеха, а също и Аделиз и Вандийн, и Светлината знаеше само на кого още бяха казали, но със сигурност не и на тези двечките. Колкото до него самия, имаше нещо много по-лошо от това, че беше тавирен, или от лисичата глава, или дори от връзката му с Ранд. Ако знаеха за проклетия Рог…

Изведнъж някой го издърпа от тях така силно, че той се олюля и за малко да си изтърве шапката. Тънка жена с гладко лице и почти бяла коса, събрана на тила, го беше хванала за ръкава и за другия ревер. Теслин инстинктивно го хвана по същия начин от другата страна. Беше или Аделиз, или Вандийн, те бяха сестри — истински сестри, а не Сестри Айез Седай — и си приличаха като близначки; така и не можеше да отличи със сигурност едната от другата. Двете с Теслин се загледаха сърдито, като две котки, спипали една и съща мишка.

— Няма нужда да ми късате дрехата — изръмжа той. — Дрехата ми! — Не беше сигурен дали го чуха. Макар и с лисичата глава на гърдите си, не можеше да се осмели да отскубне впилите им се в дрехата му пръсти — освен ако не се наложеше.

Още две Сестри придружаваха въпросната сестра, която и от двете да беше тя, въпреки че на едната от тях, тъмнокоса набита жена с питащ поглед, това личеше само по пръстена на Великата змия и по шала с кафявите ресни. Изглеждаше съвсем малко по-възрастна от Нинив и той се сети, че трябва да е Сарейта Тамарес, издигната в Айез Седай преди една-две години.

— Дотам ли стигнахте, че да отвличате мъже по коридорите, Теслин? — попита другата Айез Седай. — Мъж, който не може да прелива, едва ли представлява интерес за теб. — Ниска и светлолика, в обшита с дантела сива рокля, тя цялата сякаш бе изтъкана от хладна, лишена от възраст елегантност и самоуверена усмивка. Мат въздъхна. Явно беше привлякъл вниманието на най-свирепите псета в двора. Том така и не беше сигурен дали Джолайн или Теслин отговаря за пратеничеството на Елайда, но пък Мерилил със сигурност предвождаше идиотките, които бяха подлъгали Егвийн да стане тяхната Амирлин.

Мат направо можеше да се обръсне с усмивката, с която й отвърна Теслин.

— Не ми се преструвай, Мерилил. Мат Каутон е интересен за нас, и още как! Такъв като него не може да крачи на воля. — Сякаш него изобщо го нямаше тук и не ги слушаше!

— Я стига сте се боричкали за мен — каза той и се дръпна, но нито едната, нито другата го пусна. — Тоя дворец е пълен с мъже!

Пет чифта очи го накараха да съжали, че си е отворил устата. Айез Седай наистина нямаха чувство за хумор. Той дръпна малко по-силно и Вандийн — или Аделиз — също дръпна толкова рязко, че почти му откъсна ръкава. Вандийн беше, реши в края на краищата той. Тя беше Зелена и на него винаги му се струваше, че й се иска да го обърне с хастара наопаки, само и само да измъкне тайната за медальона му. Но която и от двете да беше, тя му се усмихна, отчасти разбиращо, отчасти с насмешка. На него обаче хич не му беше до смях. Другите престанаха да го гледат. Все едно че беше изчезнал.

— Това, което му трябва — каза твърдо Джолайн, — е да бъде поставен под стража. Заради собствената му сигурност, че и повече. Трима тавирен от едно и също село! И единият от тях самият Прероден Дракон? Мат Каутон би трябвало незабавно да бъде отведен в Бялата кула. — А той, глупакът му с глупак, си беше помислил, че е хубавелка.

Мерилил само поклати глава.

— Доста надценявате положението си тук, Джолайн, ако си въобразявате, че ей така ще ви позволя да отведете момчето.

— Вие надценявате своето, Мерилил. — Устните на Джолайн се извиха хем надменно, хем снизходително. — Или може би разбираш, че единствено желанието ни да не оскърбим Тилин ни въздържа да ви ограничим на хляб и вода, докато върнем самите вас в Кулата?

Мат очакваше Мерилил да се изсмее в лицето й, но тя взе че сведе глава.

— Не бихте посмели. — Айезседайската невъзмутимост се бе изписала като маска на лицето на Сарейта, но задъханият й глас издаде красноречиво, че наистина е само маска.

— Това са детски игрички, Джолайн — промърмори сухо Вандийн. А бе май че тя беше все пак. Като че ли само тя от трите не изглеждаше особено притеснена.

На бузите на Мерилил избиха петна, сякаш белокосата жена бе проговорила на нея, но погледът й стана малко по-твърд.

— Едва ли можете да очаквате, че ще отстъпим и ще си отидем кротко — каза тя решително. — И при това сме пет. Седем, ако броим Нинив и Елейн. — Последното явно й хрумна в момента и при това го изрече с голяма неохота.

Джолайн повдигна вежда. Кокалестите пръсти на Теслин не отхлабиха хватката си повече от тези на Вандийн, но тя изгледа Джолайн и Мерилил с неразгадаема физиономия. Странни бяха тия Айез Седай — човек никога не знаеше какво да очаква от тях преди да е станало твърде късно. Дълбоки течения имаше тук. Дълбоките течения около Айез Седай можеха така да повлекат човек, че да го удавят. Май беше време да се опита все пак да се измъкне от пръстите им.

Внезапно появилата се отново Ларен му спести усилията. Мъчейки се да успокои дъха си, сякаш беше тичала, дебеланата се поклони много по-дълбоко, отколкото преди малко на него.

— Прошка за безпокойствието, Айез Седай, но нейно величество кани лорд Каутон в покоите си. Най-покорно моля за прошка. Жестоко ще ме накажат, ако не го заведа веднага при нея.

Айез Седай я изгледаха — всички до една, докато тя не започна да пристъпва нервно от крак на крак; после двете групи се загледаха една друга, сякаш се чудеха кои ще отстъпят първи. А после се втренчиха в него. И той се зачуди дали някоя от тях изобщо ще помръдне някога.

— Е, не мога все пак да карам кралицата да ме чака, нали? — ухили се той. Ако можеше да се съди по сумтенето им, все едно че беше щипнал някоя по задника. Дори Ларен му се намръщи неодобрително.

— Пусни го, Аделиз — най-сетне отрони Мерилил.

Той изгледа навъсено белокосата, която го пусна послушно. Тия двете със сестра й трябваше да носят картончета с имената си, панделки с различен цвят или нещо такова. Тя пък го ощастливи с насмешлива, разбираща усмивка. Ей това много го мразеше. Беше си чисто женски номер, не просто айезседайски, а обикновено и представа си нямаха за онова, което искаха да те накарат да повярваш, че знаят.

— Теслин — каза той. Намръщената Червена продължаваше да го стиска за палтото с две ръце и го гледаше, без да обръща внимание на останалите. — Кралицата.

— Колко още смяташ да стоиш така и да го държиш, Теслин? — попита Мерилил. — Може би ще обясниш на Тилин защо поканата й е пренебрегната.

— Много добре си помисли с кого се обвързваш, Каутон — каза Теслин, без да откъсва поглед от него. — Грешният избор води до неприятно бъдеще, дори за един тавирен. Много добре си помисли. — След което го пусна.

Той последва Ларен. Не си позволи да издаде нетърпението си час по-скоро да се махне от очите им, но страшно му се искаше тя да тръгне малко по-бързо. А тя се плъзгаше пред него царствено като същинска кралица. Царствено като същинска Айез Седай. Щом стигнаха първия завой, Мат се озърна през рамо. Петте Айез Седай продължаваха да стоят и да го гледат. Озъртането му сякаш им подейства като сигнал — те се спогледаха мълчаливо и си тръгнаха, всяка в различна посока. Аделиз тръгна след него, но после отново му се усмихна и се скри в някаква врата. Дълбоки течения, няма що. Той лично предпочиташе да плува във вирчета, в които краката му стигат дъното.

Ларен го чакаше с ръце на кръста и с прекалено спокойна физиономия. Мат обаче подозираше, че краката й потропват нетърпеливо под полите й. Той й се усмихна подкупващо, Точно пред тази усмивка и кикотещи се момиченца, и сивокоси бабки омекваха. Спечелвала му беше немалко целувки и му беше спестявала неизброими неприятности. Вършеше му не по-малко работа от цветята.

— Беше много елегантно, страшно съм ти благодарен. Кралицата всъщност не държи да ме види, нали? — Пък и дори да държеше, той не държеше особено. Не си падаше по благородниците, а по кралските особи — триж по-малко. Нищо от онова, което намираше из древните спомени в главата си, не можеше да го промени, а някои от онези непознати мъже бяха прекарали значителна част от живота си около крале, кралици и други такива. — Сега ако обичаш само да ми покажеш къде са отседнали Нинив и Елейн…

Странно, но прословутата му усмивка, изглежда, този път изобщо не подейства.

— Не бих излъгала, лорд Каутон. Наистина ще ме накажат жестоко за такова нещо. Кралицата ви очаква, милорд. Вие сте голям храбрец — добави тя, обърна се и измърмори под нос: — Или голям глупак. — Последното едва ли беше предназначено той да го чуе.

Да избира между това да се види с кралицата, или да обикаля безкрайно из тези коридори, докато намери някой, който най-после да му обясни това, което искаше да разбере? Той тръгна да се види с кралицата.

Тилин Кинтара, по милостта на Светлината кралица на Алтара, Повелителка на Четирите ветрове, Пазителка на Морето на бурите и върховен трон на Двора Мицобар, го очакваше в една зала с жълти стени и бледосин таван, застанала пред огромна бяла камина. Той тутакси прецени, че си е струвало да дойде да я види. Тилин не беше млада — блестящата й черна коса, спускаща се на буйни талази по раменете, беше прошарена по слепоочията и тънки бръчици се сбираха като паяжина около очите си — нито можеше да се нарече точно хубава с двата тънки белега на бузите. Чаровна беше малко по-точно. Но беше… впечатляваща. Две големи тъмни очи го изгледаха властно, очи на орлица. Малко същинска власт притежаваше тази жена — човек можеше да прекоси владенията й само за два-три дни — но му се стори, че дори някоя Айез Седай би отстъпила пред този неин поглед. Заприлича му на Айсебел, владетелката на Дал Калайн, която бе накарала Амирлин Ангара лично да дойде при нея. Ей това например беше от древните спомени — Дал Калайн беше държава, изчезнала по време на Тролокските войни.

— Ваше величество — каза той и помете пода с широката си шапка, — явявам се по вашата височайша покана. — Впечатляваща или не, трудно му беше да откъсне очи от не толкова малкия, обримчен с дантела овал над гърдите й, където висеше брачният й нож. Много приятно закръглена гледка, няма що, но пък колкото повече от бюста си показва една жена, толкова по-малко иска да се заглеждаш в него. Поне открито. Канията — бяла; но той вече знаеше, че тя е вдовица. Не че това имаше особено значение. Той по-скоро щеше да се оплете с онази Мраколюбка с лисичето лице, отколкото с една кралица. Тя най-вероятно щеше да извика стражите, вместо да извади обсипаната със скъпоценни камъни кама, затъкната под златотъканото коланче на кръста й, избрано да отива на накита, от който висеше брачният й нож. Сигурно точно заради това заровете продължаваха да се търкалят в главата му — възможността да се срещне с кралския палач нямаше как да не ги завърти.

— Говорите Древния език — рече тя. Гласът й се оказа нисък, плътен и мелодичен. И без да дочака отговора му, отиде до едно от креслата и седна, приглаждайки зелените си поли. Несъзнателен жест; очите й останаха приковани в него. Той си помисли, че сигурно би могла да познае кога за последен път си е прал долните дрехи. — Искате да оставите съобщение. Разполагам с това, от което имате нужда. — Падащата на китката й дантела се разлюля от лекия й жест към малката писалищна маса, поставена под едно от огледалата в златни рамки. Всички мебели бяха позлатени и украсени с резба.

През високите прозорци нахлуваше прохладен ветрец, но въпреки това на Мат му стана по-горещо, отколкото на улицата, и причината за това съвсем не беше погледът й. „Дейене, диу нинте консион ча’лет йе.“ Това беше изтърсил току-що. Проклетият му Древен език пак се беше изтърсил от устата му, без сам да се усети. А си мислеше, че поне тази малка досада е поставил под контрол. Нито можеше да разбере докога ще се въртят тези проклети зарове и за какво. Най-добре щеше да е да се оглежда на четири и да си държи устата затворена.

— Благодаря, ваше величество. — Каза го съвсем искрено.

Върху масичката имаше три бели листа. Той окачи шапката си на стола. Можеше да вижда Тилин в огледалото. Гледаше го с интерес. Защо си беше развързал езика така? Той топна златния писец — че какъв друг можеше да има една кралица, ако не златен — оформи набързо в главата си това, което искаше да напише, след което се наведе над листа, загръщайки го с лявата си ръка. Държеше перото непохватно. Не си падаше много по писането.

Заоглежда написаното, хапейки края на писалото, докато не се усети, че е нащърбил мекото злато. Може би Тилин нямаше да го забележи. За Карридин трябваше да научат. Какво друго? Той добави още няколко грижливо съставени фрази. Последното, което му се искаше, бе да ги накара да вирнат обидено глави.

Толкова. На по-голяма учтивост от тази не можеха и да се надяват.

Той грижливо подсуши страницата и я сгъна на четири. Ситен пясък в една златна купичка покриваше нажежен въглен. Той го задуха, докато не се разгоря, след което запали с него свещ и вдигна парчето червен восък. Когато восъкът за печата закапа в единия край на сгънатия лист, изведнъж се сети, че вече си има пръстен с печат. Просто нещо, което бижутерът беше гравирал, за да покаже умението си, но пак щеше да е по-добре от гола бучка. Пръстенът беше малко по-дълъг от малката локвичка вече засъхващ восък, но тя все пак щеше да поеме по-голямата част от печата.

Едва сега огледа това, което си беше купил по неволя. В овалната рамка от лунни сърпове лисица в бяг сякаш бе изплашила две летящи птици. Това го накара да се ухили. Колко жалко че не беше ръка, да изобрази Бандата, но и това бе подходящо. Той определено трябваше да бъде ловък като лисица, за да не изтърве Нинив и Елейн, и макар те да не можеха съвсем да летят, все пак… А освен това покрай медальона лисиците бяха започнали да му харесват. Той надраска отгоре името на Нинив, а след като помисли малко — и това на Елейн.

Докато ставаше и се обръщаше със запечатаното писмо в ръка, кокалчетата на пръстите му се отриха в бюста на Тилин и той се сепна. Постара се поне да не се изчерви. Втренчи се в лицето й, само в лицето. Не беше чул кога се е приближила. Тя вече сигурно си беше помислила, че е непохватен глупак.

— Тук има нещо, което и вие трябва да знаете, ваше величество. — Разстоянието между двамата беше твърде малко, за да вдигне писмото. — Джайчим Карридин се занимава с Мраколюбци и далеч нямам предвид това, че ги задържа.

— Сигурен ли сте? Разбира се, че сте сигурен. Никой не би изрекъл подобно обвинение, без да е сигурен. — Челото й се набръчка угрижено, но тя поклати глава и бръчките изчезнаха. — Да си поговорим за по-приятни неща.

Мат само дето не изскимтя. Беше й казал право в очите, че посланикът на Белите плащове в двора й е Мраколюбец, а тя дори не направи гримаса.

— Значи вие сте лорд Мат Каутон? — Съвсем лека въпросителна нотка прозвуча при произнасянето на титлата. Очите й го изгледаха по-остро и от тези на орлица. На една кралица едва ли би й харесало при нея да дойде някой, който се представя лъжливо за лорд.

— Просто Мат Каутон. — Нещо обаче му подсказа, че тя би предпочела да чуе лъжа. Освен това, да кара хората да си мислят, че е лорд, беше само хитрина, нещо, без което той лично спокойно можеше да мине. В Ебу Дар човек можеше да се натъкне на дуел накъдето и да се обърне, но малцина предизвикваха лордове, освен други лордове. Тъй или иначе, през последния месец той беше пукнал доста глави, ранил беше четирима мъже и беше тичал половин миля, за да се отърве от една жена. Погледът на Тилин започна да го изнервя. А заровете продължаваха да тракат в главата му. Искаше му се час по-скоро да се махне оттук. — Бихте ли ми казали къде мога да оставя писмото, ваше Ве…

— Щерката-наследница и Нинив Седай рядко споменават за вас — каза тя, — но човек се научава да чува и неизреченото. — Тя посегна небрежно и докосна с пръсти бузата му, а той колебливо вдигна ръка. Дали пък не беше се оцапал там, докато дъвчеше писалката? Жените обичаха да почистват изцапани неща, в това число и мъже. Навярно кралиците също. — Това, което не казват, но аз чувам, е, че сте неудържим палавник, комарджия и неуморен преследвач на жени. — Очите й се задържаха на неговите, изражението й не се промени и на косъмче, а гласът й си остана твърд и леден, но докато говореше, пръстите й погалиха и другата му буза. — Неудържимите мъже често са твърде интересни. За разговор. — Показалецът й погали леко устните му. — Неудържим палавник, който пътува с Айез Седай, един тавирен, който, струва ми се, дори малко ги плаши. Притеснява ги, най-малкото. Доста трябва да му стиска на един мъж, за да кара Айез Седай да се притесняват. Как смяташ да огънеш Шарката в Ебу Дар, „просто“ Мат Каутон? — ръката й се спря на шията му.

Той понечи да отстъпи и масичката зад гърба му издрънча в стената. Единственият начин да се измъкне беше да я избута. Жените просто не се държаха по този начин! О, някои от древните спомени намекнаха, че се държат, но това бяха много редки спомени, повечето от втора ръка, за това как някоя жена била направила това, а друга — онова, нещата, които той си спомняше ясно, бяха в по-голямата си част битки, а в случая от тях нямаше никаква полза. Тя се усмихна — устните й съвсем леко се извиха, но от това хищническият блясък в очите й съвсем не отслабна. Космите на главата му бяха готови да щръкнат.

А после тя рязко се обърна и отиде в средата на стаята.

— Трябва да уредя да си поговоря отново с теб, Мат Каутон. Аз… — И млъкна, когато вратата се отвори широко, привидно изненадана, но той съобрази, че е видяла открехването й в огледалото.

Влезе строен младеж, леко накуцващ. Мургав младеж, с остри очи, които за миг пробягаха по Мат. Черната му коса падаше до раменете и беше облечен в едно от онези палта, които не са предназначени да ги носи човек небрежно наметнати на раменете — от фина зелена коприна, със златна верижка през гърдите и златни леопарди, извезани на реверите.

— Майко — промълви той с поклон и докосна устните си с пръсти.

— Беслан. — Тя изрече името топло и го целуна по бузите и по очите. Твърдият, дори леден тон, с който доскоро говореше на Мат, сякаш изобщо не бе съществувал. — Всичко е минало добре, както виждам.

— Не толкова добре, колкото можеше. — Младежът въздъхна. Въпреки острия си поглед притежаваше като че ли благ нрав и гласът му беше мек. — Невин порна крака ми при втория сблъсък, а после ме приклещи на третия, така че го прободох в сърцето, вместо да му срежа ръката. Оскърблението не заслужаваше чак смърт, пък и сега трябва да изразя съболезнованията си на вдовицата му. — За последното, изглежда, съжаляваше не по-малко, отколкото за смъртта на Невин.

Грейналото лице на Тилин едва ли подхождаше на жена, чийто син току-що й е съобщил, че е убил човек.

— Само гледай гостуването ти да е кратко. Очите да ми избодат, ако Давиндра не се окаже една от онези вдовици, които се нуждаят от утеха, и тогава ще трябва или да се ожениш за нея, или да избиеш братята й. — Ако можеше да се съди по тона й, първата възможност беше наистина лоша, а втората — по-скоро досадна. — Това е господин Мат Каутон, сине. Той е тавирен. Надявам се, че ще станете приятели. Може би ще отидете заедно на танците в Нощта на Свован.

Мат подскочи. Последното, което му се искаше на този свят, бе да ходи не знам къде си с тип, който се занимава с дуели, тип, чиято майка беше погалила Мат Каутон по бузата.

— Аз много не си падам по баловете — бързо отвърна той. Ебударците обичаха празниците до лудост. Тук Велики Чазалайн едва-що беше приключил, а идната неделя предстояха още пет, два от които — целодневни, а не просто вечерни празници. — Аз лично танцувам по кръчмите. Боя се, че съм по по-грубичките неща. Едва ли ще ви хареса.

— И аз предпочитам кръчмите — отвърна с усмивка Беслан, със същия благ тон. — Баловете са за по-старите хора и за техните красавици.

След което камънакът се затъркаля здраво по нанадолнището. Преди Мат да разбере какво става, Тилин го беше овързала в чувала. Двамата с Беслан щяха да ходят по празниците заедно. По всички празници. На лов, както се изрази Беслан, и когато Мат спомена за лов на момичета, без да се замисли — ако се беше замислил, никога нямаше да го каже пред нечия майка — Беслан се разсмя и каза:

— Момиче или битка, нацупени устнички и блеснал меч. Който и от тия танци да танцуваш, винаги е страшно забавно. Не мислиш ли така, Мат? — А Тилин се усмихна топло на сина си.

Мат с мъка успя да се засмее. Този Беслан беше луд. И майка му също. И двамата бяха луди.