Корона от мечове

ГЛАВА 39Да спазиш обещания

— Проклет да съм, ако не се разкараме моментално оттук — отново заяви Мат по-късно, но този път имаше възражения. Спорът течеше има-няма от половин час. Слънцето отвън беше подминала обедната си вис. Търговските ветрове убиваха малко жегата — коравите жълти пердета на високите прозорци се издуваха и плющяха под напора им. Три часа обратно до Тарасинския палат, а заровете все така подрънкваха в главата му и на него много му се искаше да ритне нещо. Или някого. Той подръпна шалчето, вързано на шията му; имаше чувството, че въжето, което му беше оставило белега под шала, се е върнало и бавно се стяга. — В името на любовта към Светлината, вие да не сте слепи? Или просто сте глухи?

Стаята, която Тилин им беше осигурила, беше просторна, със зелени стени и висок син таван, и без никакви други мебели освен позлатените столове и масичките, украсени със седеф, но въпреки това беше претъпкана. Или поне така изглеждаше. Самата Тилин седеше пред една от трите мраморни камини, кръстосала крак връз крак, и го гледаше с онези нейни очи на орлица и с лека усмивчица, като небрежно подритваше сините си и жълти фусти и още по-небрежно опипваше с пръсти отрупаната със скъпоценни камъни дръжка на брачния си нож. Той подозираше, че Елейн и Нинив са говорили с нея. Те също бяха тук, седнали от двете страни на кралицата, странно как в чисти рокли и явно дори окъпани, въпреки че се бяха отделили само за минутка и нещо, когато се върнаха в палата. Почти не отстъпваха на Тилин по царственото си достойнство и ярките си коприни; Мат не беше сигурен кого толкова искат да впечатлят с всичката тази дантела и пищно везмо. Изглеждаха готови за дворцов бал, а не за път. Той лично още си беше в оплесканите дрипи, с прашното си зелено палто, висящо разтворено, и сребърната лисича глава, показваща се изпод незавързаната му риза. Стегнатата на възел кожена връв се беше скъсила, но той държеше медальонът да се опира в кожата му. В края на краищата, намираше се сред жени, които могат да преливат.

Честно казано, тези три жени пред камината и сами можеха да препълнят стаята. Колкото до него, само Тилин щеше да я препълни. Ако Нинив и Елейн наистина бяха говорили с нея, да се маха час по-скоро щеше да е най-добре. Трите бяха повече от достатъчно, но…

— Това е нелепо — обяви Мерилил. — Никога не съм чувала за твар на Сянката, наречена голам. Някоя от вас да е чувала? — Въпросът й беше насочен към Аделиз и Вандийн, Сарейта и Кареане. Хладнооката айезседайска строгост на петте без труд превръщаше в тронове позлатените кресла с високи гърбове, на които седят. Той не можеше да разбере защо Нинив и Елейн седяха като пънове, също така хладни и строги, но абсолютно мълчаливи. Знаеха, разбираха и въпреки това Мерилил и пасмината с нея си чешеха езиците, докато те си мълчаха кротичко. Мат Каутон, от друга страна, беше един недодялан простак с космати уши, който трябваше да бъде наритан, и от Мерилил надолу всички до една бяха готови да се заемат с ритането.

— Видях го това нещо — сопна й се той. — Елейн го видя, Реане и Мъдрите жени го видяха. Тях питай!

Струпани в единия край на стаята, Реане и петте оцелели Мъдри жени се бяха свили като мокри кокошки, уплашени да не би наистина да ги попитат. Всички, без Сумеко; пъхнала палци под дългия си червен колан, закръглената жена току поглеждаше Айез Седай начумерено, поклащаше глава, пак се начумерваше и пак поклащаше глава. Нинив доста си беше поговорила с нея в каютата на лодката на връщане и Мат смяташе, че този разговор има нещо общо с новооткритата от нея поза. Беше чул да се споменава неведнъж за Айез Седай — не че се беше опитвал да ги подслушва де. Останалите, изглежда, се чудеха дали сами да не предложат да донесат чай. Единствена Сумеко като че ли се позамисли, като й предложиха стол. Виж, Сибела беше плеснала с кокалестите си ръце и едва не припадна.

— Никой не отрича думата на Елейн Айез Седай, господин Каутон — каза Ренайле дин Калон Синя звезда с хладен и дълбок глас. Дори да не бяха представили предварително изпълнената с достойнство жена в коприни като червено-жълтите плочки на пода, древните му спомени, омешани със собствените му, щяха да разпознаят в нея Ветроловката на Наставницата на корабите по десетте дебели пръстена в ушните й раковини, свързани със златна верижка на всяко от ушите й и полускрити от правата й черна коса, прошарена с няколко бели кичура. Медальончетата по още по-тънката верижка, минаваща през халката на носа й, трябваше да му подскажат родния й клан наред с куп други неща. Както и татуировките по тънките й мургави ръце. — Това, което поставяме под въпрос, е степента на опасност — продължи тя. — Не обичаме да напускаме водата без сериозна причина.

Зад нейния стол се бяха струпали двайсетина жени на Морския народ: общо взето — цяло пиршество от яркоцветни коприни, обеци и медальончета на верижки. Първото странно нещо, което бе забелязал, беше отношението им към Айез Седай. Държаха се напълно почтително, външно поне, но той никога досега не беше виждал някой, който да гледа Айез Седай самодоволно. Втората странност произтичаше от спомените на онези, другите мъже в главата му; от тях той не знаеше кой знае колко за Морския народ, но все пак знаеше достатъчно. Всеки Ата-ан Миере, било то мъж или жена, започваше като палубен моряк от най-нисък ранг, все едно дали му е предопределено да стане самият Наставник на мечовете или самата Наставница на корабите, и по всяко стъпало помежду им толкова държаха на разликата в ранговете, че и най-педантичният крал или Айез Седай изглеждаха пред тях немарливци. Тъкмо затова жените зад Ренайле изглеждаха странна сбирщина — Ветроволки на Надзорници на вълните търкаха рамене с Ветроловки на жалки корита, поне според златните им медальони — но две от тях бяха навлекли светли блузи от проста вълна върху тъмните омазнени панталони на палубни чистачки, всяка от тях — само с по една тънка халкичка на лявото ухо. Втората и третата на дясното показваше, че ги учат за Ветроловки, но им оставаше да спечелят още по две, да не говорим за халката на носа. Много служба ги чакаше още преди Надзорникът на палубата да спре да им вика да опнат някое платно, щом му потрябват, и да им пердаши задниците, когато се помотават. Според това, което помнеше главата му, древно и ново, на тия двете изобщо не им беше мястото тук. Обикновено Ветроловката на Наставницата на корабите нямаше дори да проговори на някоя от тях.

— Точно както аз казах, Ренайле — отстъпи с леден тон Мерилил. Със сигурност беше забелязала самодоволните им погледи. Тонът й не се промени, когато тя насочи вниманието си към него. — Не ставайте сприхав, господин Каутон. Готови сме да се вслушаме в разума. Стига да притежавате такъв.

Мат насъбра търпение — надяваше се да намери достатъчно.

— Голам са били сътворени в разгара на Войната за Силата, по време на Приказния век — започна той от самото начало. Почти от началото на това, което му беше разказала Биргит. Докато говореше, се обръщаше ту към едната, ту към другата група жени. Светлината да го изгореше дано, ако позволеше едната пасмина да си помисли, че е по-важна от другата. Или че той ги моли за нещо, да им се не видят проклетниците му проклети! Особено след като всъщност ги молеше. — Били са направени, за да убиват Айез Седай. За нищо друго. Да избиват хора, които могат да преливат. Единствената сила няма да ви помогне — Силата не може да докосне един голам. Всъщност те могат да усетят способността за преливане, стига да са, да речем, на петдесет крачки от теб. Могат също да усетят и силата в теб. Голама не можеш да го познаеш, преди да е станало твърде късно. Отвътре… голам няма кости — могат да се провират под вратите. И са толкова силни, че могат да изкъртят вратата от пантите с една ръка. — Или да разкъсат гърло. Светлина, трябваше да остави Нейлсийн да си лежи в леглото.

Той потисна трепета и продължи натиска си. Жените — всички — го гледаха и като че ли почти не мигаха. Нямаше да им позволи да го видят, че трепери.

— Създадени са били само шест голама — три мъжки и три женски; във всеки случай, поне приличали на такива. Явно дори Отстъпниците се чувствали малко притеснени от тях. Или може би просто са решили, че шест им стигат. Тъй или иначе, вече знаем, че един от тях е в Ебу Дар, вероятно е запазен жив след Разрушението в стазисна кутия. Не знаем дали и някой друг е бил поставен в тази кутия, но и един е предостатъчен. Който и да го е пратил — а би трябвало да е някой от Отстъпниците, знаел е, за да ни проследи отвъд реката. Трябва да е бил изпратен за Купата на ветровете и според това, което ми каза — за да убие Нинив или Елейн, а може би и двете. — Той им отдели един бърз поглед, пълен с утеха и съчувствие; никой не можеше да се почувства спокоен, ако разбере, че такова нещо е тръгнало подир него. В отговор Елейн го изгледа озадачено и само леко се намръщи, а Нинив му махна небрежно и нетърпеливо да продължи.

— Та да продължа — каза той и ги изгледа ядосано. Имаш ли си работа с жени е много трудно да не въздишаш. — Който и да е изпратил голама, сигурно знае, че сега Купата се намира в Тарасинския палат. Ако той или тя изпрати голама тук, някои от вас ще загинат. Може и Купата да вземе. А на всичко отгоре и Фалион Бода — тя едва ли е сама, нищо че Испан е пленничка, така че имаме да се безпокоим и от Черната Аджа също така. В случай че Отстъпникът и голамът не ви стигат. — Реане и Мъдрите жени се дръпнаха, още по-възмутени и от Мерилил с приятелките й при споменаването на Черната Аджа, а Айез Седай се вдървиха и набраха полите си, готови да му се нахвърлят обидени. Да ги натисне: друго не му оставаше. — Така. Сега разбрахте ли защо всички вие трябва да напуснете палата и да отнесете Купата някъде, където голамът няма да се сети да я потърси? Някъде, за където и Черната Аджа няма да се досети? Сега разбрахте ли защо трябва да се направи?

Сумтенето на Ренайле можеше да стресне ято гъски чак в съседната стая.

— Вие просто се повтаряте, господин Каутон. Мерилил Седай твърди, че тя никога не е чувала за така наречения голам. Елейн Седай казва, че там е имало някакъв странен мъж, същество някакво, но нищо повече. Вие откъде знаете това, което твърдите, че знаете? Защо трябва да се отдалечаваме още повече от водата поради приказките на един мъж, който просто си измисля какво ли не?

Мат хвърли поглед към Нинив и Елейн. Не че се надяваше много на помощ. Само ако благоволяха да си отворят устата, отдавна щяха да са свършили, но те само го гледаха, пробвайки безизразните маски на Айез Седай дотолкова, че челюстите им сигурно скърцаха. Това тяхно мълчание той не можеше да го разбере. Бяха описали събитията в Рахад едва отгоре-отгоре и той беше готов да се обзаложи, че нямаше изобщо да споменат за Черната Аджа, ако не се налагаше да дадат някакво обяснение, след като се появиха в палата с една овързана и заслонена Айез Седай. Испан я бяха задържали под стража в друга част на палата и присъствието й стана известно само на шепа хора. Нинив й беше изсипала някаква отвара в гърлото, смес от някакви билки, която вонеше отвратително и от която опулените очи на жената щяха да изскочат, и много скоро след това горката започна да се кикоти истерично и да се препъва, а останалите от Плетящия Кръг останаха в същата стая да я пазят. Бяха приели задължението си с голяма неохота, но го изпълняваха усърдно. Нинив им беше пояснила изрично, че ако позволят на Испан да се измъкне, ще е по-добре и те да побегнат преди да ги е спипала.

Мат обаче много старателно отбягваше да поглежда към Биргит, застанала до вратата с Авиенда. Айилката се беше облякла в ебударска рокля; не простата вълна, с която се беше върнала, а сребристосива копринена рокля, която никак не си отиваше с прибрания в кания нож с рогова дръжка на колана й. Биргит набързо беше сменила собственото си облекло с обичайното си — късо палтенце и широки панталони, съответно — тъмносиньо и тъмнозелени. На бедрото й вече беше провиснал колчан. Точно тя беше източникът на всичките му познания за голам — както и за стазисните кутии, ако се изключеше онова, което беше видял със собствените си очи в Рахад. А това той нямаше да разкрие, дори да го набучеха на шиш.

— Веднъж четох една книга, в която се говореше за… — почна той, но Ренайле го прекъсна.

— Книга! — изръмжа тя. — Няма да напусна солта заради някаква си книга, за която Айез Седай не са и чували.

Изведнъж нещо порази Мат. Той беше единственият присъстващ тук мъж. Лан си беше излязъл по заповед на Нинив — станал беше толкова питомен пред нея, колкото Беслан пред майка си. Том и Джюйлин прибираха багажа. Сигурно вече бяха приключили. Стига да имаше някаква полза от това, тоест стига изобщо да тръгнеха. Единственият Мъж беше той, обкръжен от стена от жени, които явно очакваха да заблъска главата си в тази стена, докато мозъците им се поразмърдат. Беше напълно безсмислено. Напълно. Те го гледаха и чакаха.

Нинив, с дантелата с жълти шарки и поръбена със синьо, беше заметнала плитката си през рамо, така че да виси между гърдите й, но тежкият златен пръстен — пръстенът на Лан, както бе разбрал — също беше поставен грижливо между тях, така че да се вижда. Лицето й беше спокойно, а дланите й лежаха отпуснати в скута й, въпреки че от време на време пръстите й трепваха. Елейн, в зелена коприна с ебударска кройка, пред която Нинив изглеждаше свенливо покрита, отвръщаше на погледа му с немигащи очи, хладни като дълбоки сини езера. Нейните ръце също лежаха в скута й, но от време на време шареха по златното везмо по полите й и спираха внезапно. Защо все пак не казваха нищо? Да си му го върнат ли искаха, що ли? Дали беше просто „Мат прекалява с мераците си да командва всичко, хайде сега да го видим как ще се оправи без нас“? За Нинив можеше да го повярва, най-малкото във всеки друг случай, освен в този, но не и за Елейн, вече не. Тогава защо?

Реане и останалите Мъдри жени не се гушеха пред погледа му така, както пред Айез Седай, но поведението им към него се беше променило. Тамарла му кимна кажи-речи уважително. Меденокосата Фамеле стигна чак до приятелска усмивка. Странно, че Реане се изчерви, като срещна очите му. Но те всъщност не се брояха за опозиция. Шестте жени не си бяха казали и една думичка, откакто бяха влезли в тази стая. Всяка от тях щеше да скочи, ако Нинив или Елейн им щракнеха с пръсти, и всичките щяха да продължат да скачат, докато щракането не спре.

Той се извърна към другите Айез Седай. Безкрайно спокойни лица и безкрайно търпеливи. Само дето… Очите на Мерилил пробягаха покрай него към Нинив и Елейн за миг. Сарейта бавно започна да приглажда полите си, като че ли без да усеща, че го прави. Мрачно подозрение разцъфна в ума му. Длани, движещи се по полите. Изчервяването на Реане. Пълният колчан на Биргит. Мъгливо подозрение. Всъщност той не знаеше точно за какво. Усети само, че е тръгнал по грешен път. Той изгледа строго Нинив и още по-строго Елейн.

После бавно запристъпва към Морския народ. Просто закрачи, но все пак някоя от онези при Мерилил изсумтя, а Сарейта промърмори: „Какво безочие!“ Какво пък, щеше да им покаже той едно безочие. Ако на Нинив и Елейн не им харесваше, можеха да му доверят тайните си. Светлина, колко мразеше да го използват! Особено когато не знаеше нито как, нито защо.

Мат спря пред стола на Ренайле и огледа тъмните лица на жените Ата-ан Миере зад нея, преди да я погледне. Тя се намръщи и погали с пръсти ножа, затъкнат зад пояса й. Беше по-скоро обаятелна жена, отколкото хубава, някъде на средна възраст, и при други обстоятелства сигурно щеше да му е приятно да се взре в очите й. Бяха като две големи черни езера и един мъж можеше да пожертва цяла нощ да се взира в тях. При други обстоятелства обаче. Морският народ някак се оказваше мухата в каната с мляко и той не знаеше как да я извади. Успя да задържи все пак раздразнението си под контрол. Едва-едва. Какво да прави, да му се не види макар?

— Всички вие можете да преливате, както разбирам — каза той много кротко. — Но на мен ми е все едно. — Най-добре да им го каже направо още отначало. — Можете да питате Аделиз и Вандийн колко ми пука дали една жена прелива, или не.

Ренайле погледна покрай него към Тилин, но не заговори на кралицата.

— Нинив Седай — каза тя сухо, — според мен във вашата сделка не се споменаваше, че съм длъжна да слушам това младо чепкало. Аз…

— Изобщо не ми пука за твоите сделки с когото и да било, проклета дъще на пясъците! — сопна й се Мат. Значи раздразнението му не беше чак толкова под контрол. От един мъж — толкова.

Жените зад нея ахнаха в хор. Преди повече от хиляда години една жена на Морския народ беше нарекла един есенски войник „син на пясъците“, преди да се опита да забие нож в ребрата му, и споменът за тази случка сега беше изплувал в паметта на Мат Каутон. Не беше най-тежката обида сред Ата-ан Миере, но почти. Лицето на Ренайле се наля с кръв; тя скочи, изсъска и отрупаният с безценни камъни кинжал блесна в юмрука й.

Мат го дръпна от ръката й преди да е стигнал до гърдите му и я бутна обратно в стола. Наистина имаше бързи ръце. При това все още можеше да сдържа нервите си. Все едно колко жени си въобразяваха, че ще го водят като кукла на конци, можеше…

— А сега ме чуй добре, подводна скала такава! — Е, добре, май не можеше да ги сдържа повече. — Нинив и Елейн имат нужда от вас, иначе щях да ви оставя на голама да ви скърши кокалите и на Черната Аджа да събере каквото е останало. Колкото до вас, аз съм Надзорникът на мечовете и мечовете ми са оголени. — Какво точно означаваше това, нямаше никаква представа, освен че веднъж беше чул „Когато мечовете са оголени, дори Надзорницата на корабите се кланя на Надзорника на мечовете.“ — А сделката между теб и мен е следната. Вие отивате там, където Нинив и Елейн поискат, в замяна на което аз няма да вържа цялата ви пасмина и да ви метна на коне, за да ви завлека там собственоръчно!

Така не можеше да се продължава. Не и с Ветроловката на самата Надзорница на корабите. Не дори и с последния юнга, който ти подтичва по палубата с превит гръбнак, впрочем. Ренайле се сгърчи от усилие да не скочи отново с голи ръце — нали кинжалът й беше в ръката му.

— Споразумяхме се, в името на Светлината! — изръмжа тя. Устата й замърда и смутът и неверието се подгониха по лицето й. Този път ахканията зад гърба и прозвучаха все едно че вятърът беше разкъсал пердетата.

— Споразумяхме се — бързо отвърна Мат, докосна устните си с пръсти и ги притисна до нейните.

След малко тя направи същото, като пръстите й потръпнаха на устата му. Той й протегна кинжала и тя го изгледа тъпо преди да си го вземе. Оръжието се прибра в отрупаната с камъчета кания. Не беше никак учтиво да убиеш човек, с когото току-що си сключил сделка. Най-малкото — не и преди условията да са изпълнени. Сред жените зад нея се надигна ропот и Ренайле се отърси и плесна с ръце. Това накара Ветроловките на Надзорниците на вълните да притихнат, както и двете упражняващи се в занаята чистачки на палуби.

— Мисля, че току-що сключих сделка с един тавирен — заяви тя хладно. Можеше да научи дори Айез Седай как бързо да се окопитват. — Но някой ден, господин Каутон, ако благоволи Светлината, мисля, че по въже ще тръгнете заради мен.

Какво точно означаваше това Мат не знаеше, освен че му прозвуча неприятно. Но и отвърна с най-изискания си поклон и каза:

— Всичко е възможно, стига да благоволи Светлината.

Малко повече учтивост никога не беше излишна в края на краищата. Въпреки че обнадеждената и усмивка го притесни.

Когато се обърна и огледа останалата част от стаята, човек можеше да си помисли, че са му израснали рога и крила, поне ако се съдеше по погледите на всички.

— Други възражения има ли? — попита той кисело и не изчака за отговор. — Струва ми се, че няма. В такъв случай предлагам да изберете някое място по-далече оттук и да тръгваме, щом си съберете багажа.

Все пак последва обсъждане, колкото за пред очи. Елейн спомена за Кемлин, но това прозвуча несериозно, а Кареане предложи няколко затънтени селца някъде из Черните хълмове, до всички от които лесно можело да се стигне с помощта на Праг. Вандийн заговори за Арафел, а Авиенда предложи Руйдийн, в Айилската пустош. Жените от Морския народ се чумереха толкова повече, колкото по-надалече от морския бряг се намираха споменатите места. Само колкото за пред очи. Поне за Мат това беше ясно от начина, по който Нинив нетърпеливо подръпваше плитката си, колкото и разгорещено и бързо да се сипеха предложенията.

— Може ли да кажа, Айез Седай? — най-сетне плахо се намеси Реане. Дори вдигна ръка. — Родството поддържа една ферма отвъд реката, на няколко мили на север. Всички знаят, че тя е убежище за жени, търсещи размисъл в уединение, но никой не я свързва с нас. Сградите са просторни и доста удобни, ако се наложи да се остане за дълго, и…

— Да — намеси се Нинив. — Да, смятам, че това ще е най-подходящото. Ти какво ще кажеш, Елейн?

— Смятам, че е чудесно, Нинив. Сигурна съм, че Ренайле ще бъде доволна да остане близо до морето. — Другите пет Сестри направо пощуряха да обясняват колко било умно и колко много по-добро било от всяко друго предложение.

Мат завъртя очи към небесата. Тилин много сполучливо се престори, че не вижда какво става под носа й, но Ренайле се хвана като пъстърва на въдица. Което беше целта, естествено. По някаква причина тя не трябваше да знае, че Нинив и Елейн са уговорили всичко предварително. Тя бързо поведе останалите жени от Морския народ да си приберат каквото си бяха донесли, да не би Нинив и Елейн да си променят мнението.

Но тъкмо когато двечките се наканиха до последват Мерилил и останалите Айез Седай, Мат им махна с пръст. Те се спогледаха — цял час можеше да приказва, докато опише какво премина през погледите им — след което, за негова изненада, пристъпиха към него. Авиенда и Биргит ги гледаха от вратата, Тилин — от стола си.

— Много съжалявам, че трябваше да те използваме — изпревари го Елейн преди той да успее да си отвори устата и трапчинките й цъфнаха. — Но си имахме причини, Мат. Трябва да ни повярваш.

— Които не е нужно да знаеш сега — намеси се твърдо Нинив, и заметна плитката си през рамо с добре тренирано отмятане на главата, при което златният пръстен подскочи на гърдите й. Лан наистина се беше побъркал. — Трябва да кажа, че изобщо не очаквах да направиш това, което направи. Какво, мътните да те вземат дано, те накара да решиш да ги обиждаш? Всичко щеше да провалиш.

— Какво е животът, ако не рискуваш от време на време? — отвърна той весело. Толкова по-добре за него, ако си мислеха, че го е планирал, а не че му бяха избили чивиите. Но го бяха използвали, без да му кажат, и трябваше да им го върне. — Следващия път като ви се наложи да се пазарите с Морския народ, оставете го на мен. Може би така няма да се получи толкова зле като предния път. — Петънцата, избили на бузите на Нинив, му подсказаха, че е улучил право в целта. Не беше лошо, особено когато стреляш слепешката.

Елейн обаче само промърмори: „Много проницателен поданик“ — разкаяно и в същото време развеселено. Да си в белия й списък можеше да се окаже по-лошо, отколкото в черния.

И после двете тръгнаха към вратата, без да го оставят да каже нещо повече. Какво пък, той и не мислеше да им се обяснява. И двете бяха Айез Седай до мозъка на костите си. Човек трябва да свиква да живее с това, което го заобикаля.

Тилин почти се беше изплъзнала от ума му, но не и той от нейния. Спипа го преди да е направил и две крачки. Нинив и Елейн се спряха до вратата с Авиенда и Биргит и ги загледаха. Не, с някои неща никой не можеше да свикне да живее. Елейн си изписа физиономия на състрадание, Нинив — на гневно неодобрение. Авиенда много неуспешно се помъчи да прикрие смеха си, докато Биргит се ухили съвсем открито. Всички те знаеха, проклетниците му проклети.

— Нинив смята, че си едно малко момченце, което има нужда от закрила — издиша Тилин под носа му. — Знам, че си пораснал мъж. — Хрипливият й кикот превърна последното в най-мръсното подмятане, което бяха чували ушите му. Четирите жени до вратата видяха как лицето му почервеня. — Ще ми липсваш, гълъбе. Това, което направи с Ренайле, беше великолепно. Обичам властните мъже.

— И на мен ще ми липсваш — промърмори той. За негова изненада това си беше чистата истина. Напускаше Ебу Дар тъкмо навреме. — Но когато пак се срещнем, аз ще задирям.

Тя се изкиска и тъмните й като на орлица очи почти блеснаха.

— Обожавам властните мъже, патенцето ми. Но не и когато се опитват да бъдат властни с мен. — Хвана го за ушите и дръпна главата му надолу, за да го целуне.

Мат така и не видя кога Нинив и останалите са си тръгнали. Излезе с олюляващи се крака, като пъхаше в движение ризата в панталона си. Наложи му се да се върне, за да си вземе опряното в ъгъла копие и шапката си. Тази жена срам нямаше. За пет пари.

Том и Джюйлин излизаха от покоите му, следвани от Нерим и Лопин, дебелия слуга на Нейлсийн, и двамата слуги с обемисти тръстикови панери, предназначени за товарен кон. Бяха се натоварили с неговите вещи. Джюйлин носеше дългия му лък и колчана му, преметнат през рамо. Ами да, нали Тилин беше казала, че ще го мести при себе си.

— Това ти го намерих на възглавницата — каза Том и му подхвърли пръстена, който си беше купил сякаш преди цяла година. — Прощален дар, изглежда. Имаше също любовничета и някакви други цветя, пръснати и на двете възглавници.

Мат нахлузи пръстена на пръста си.

— Той си е мой, да те изгори дано! Платил съм си го.

Старият веселчун потърка мустаците си с пръсти и се окашля в безполезно усилие да скрие широката си усмивка. Джюйлин пък си свали тъпата тарабонска шапка и много усърдно започна да изучава вътрешността й.

— Кръв и проклета… — Мат вдиша дълбоко. — Надявам се, че сте отделили малко време и за своите вещи — каза той хладно. — Защото веднага щом спипам Олвер, тръгваме, дори да се наложи да оставим някоя раздрънкана лютня и някой ръждясал мечотрошач. — Джюйлин отри с един пръст ъгълчето на окото си, каквото и да значеше това, но Том се намръщи. Обиди по адрес на флейтата или лютнята си ги приемаше лично.

— Милорд — каза скръбно Лопин. Беше мургав, почти оплешивял мъж, по-дебел и от Сумеко, и черното му тайренско палто на човек от простолюдието, впито до кръста и уширяващо се надолу, наистина му изглеждаше тясно. Обикновено бе сериозен и надут почти като Нерим, но сега очите му се бяха зачервили, сякаш беше плакал. — Милорд, има ли някаква възможност да остана да видя погребението на лорд Нейлсийн? Добър господар беше.

Болно му беше на Мат да му каже „не“.

— Всеки, който остане, може да остане за дълго, Лопин — отвърна му той кротко. — Слушай, ще ми трябва някой, който да се грижи за Олвер. Нерим е изцяло зает с мен. Впрочем, Нерим скоро ще се върне при Талманес, нали знаеш. Ако искаш, мога да те взема при мен. — Свикнал беше вече със слуга, а времената бяха трудни да си намери човек работа.

— Това много би ме радвало, милорд — отвърна му с печал шишкото. — Малкият Олвер толкова ми напомня за сина на малката ми сестра…

Само че когато влязоха в стаите на Мат, намериха там лейди Ризел, много по-прилично облечена, отколкото когато я бе видял последния път, и сама.

— И защо да го държа вързан за мен? — отвърна тя и наистина великолепната й гръд се занадига възбудено, докато тя опираше юмруци на кръста си. Придворните на кралицата май не трябваше да държат такъв рязък тон на „патенцето“ й. — Ако срежеш много крилцата на едно момче, от него никога няма да стане мъж. Той изчете страниците си на глас, седнал на коляното ми — ако го бях оставила, цял ден щеше да чете — реши си и задачите и аз го пуснах. Но защо толкова се притеснявате? Той ми обеща да се върне до залез слънце, а ми се струва, че много държи на обещанията си.

Мат подпря своя ашандарей в ъгъла и поръча на другите мъже да оставят багажа и да отидат да намерят Ванин и останалите Червени ръце. След което остави възхитителната гръд на Ризел и на бегом се изнесе в покоите, които деляха Нинив и другите жени. Всички се оказаха там, заедно с Лан, вече наметнал стражническия си плащ и с дисаги на раменете. Неговите, както и на Нинив, изглежда. А по пода бяха струпани камара дебели вързопи с рокли и възголеми сандъци. Мат се зачуди дали щяха да накарат Лан да пренесе и тях.

— Разбира се, че ще трябва да го намериш, Мат Каутон — заяви Нинив. — Да не мислиш, че ще оставим детето тук? — Като я слушаше човек, щеше да си помисли, че точно това се е канел.

Изведнъж го засипаха с предложения да му помогнат, като не само Нинив и Елейн предложиха да отложат заминаването за фермата, но и Лан, Биргит и Авиенда настояха да се включат в търсенето. Лан както винаги беше корав като скала, но Биргит и Авиенда…

— Сърцето ми би се пръснало, ако нещо се случи с горкото момче — каза Биргит, а Авиенда добави също толкова разгорещено:

— Винаги съм твърдяла, че не се грижиш добре за него.

Мат стисна зъби. Из улиците на града Олвер като нищо можеше да се измъкне и от осем души, преди да се появи в двореца чак по заник слънце. Вярно, че държеше на обещанията си, но нямаше да се лиши и от една минутка на свобода, ако не му се налагаше. Повече очи щяха да означават по-бързо търсене, особено ако се включеха и всички Мъдри жени. Поколеба се няколко мига. Трябваше все пак да си спази обещанията.

— Купата е прекалено важна — каза той. — Онзи голам все още е някъде из града, а може би и Могедиен, както и Черната Аджа в добавка. — Заровете затътнаха в главата му. На Авиенда нямаше да й хареса да я сложи в един кюп с Нинив и Елейн, но точно в този момент му беше все едно. Той се обърна към Лан и Биргит. — Пазете ги добре, докато се върна. Да ги опазите живи и здрави.

Авиенда обаче го изненада, като заяви:

— Ще ги пазим. Обещавам. — И опипа дръжката на ножа си. Явно не разбра, че попада в групата на пазените.

Нинив и Елейн обаче го разбраха. Нинив го изгледа така, сякаш искаше черепа да му пробие с очи; Мат очакваше да си дръпне и плитката, но странно, ръката й само посегна към нея и се отпусна. Елейн се задоволи само да си вирне брадичката и да го изгледа смразяващо с големите си сини очи. Без трапчинки този път.

Лан и Биргит също го разбраха.

— Нинив е животът ми — отвърна простичко Лан и сложи ръка на рамото й. Странното беше, че тя изведнъж много се натъжи, след което също така изведнъж стисна зъби, сякаш се готвеше да мине през стената и да изрови голяма дупка в нея.

Биргит погледна ласкаво Елейн, обърна се към Мат и отвърна:

— Ще я пазя. Истината на честта.

Мат подръпна неловко реверите на палтото си. Все още не беше сигурен колко и беше казал, когато се бяха напили. Светлина, тази жена попиваше виното като сух пясък. Въпреки това й отговори като същински барашандарски лорд:

— Честта на кръвта. Истината на кръвта.

Биргит кимна и ако можеше да съди по изумените погледи на Нинив и Елейн, изглежда, все още беше запазила тайните му. Светлина, ако някоя Айез Седай научеше за спомените в главата му, наопаки щяха да го преобърнат, докато не изровят от него и последното „защо“ и „как“.

На тръгване Нинив го хвана за ръкава.

— Не забравяй бурята, Мат. Скоро ще избухне, знам го. Пази се много, Мат Каутон. Чу ли ме? Тилин знае посоките към фермата, когато намериш Олвер.

Той й кимна и тръгна, а заровете в главата му закънтяха като ек от тропота на тичащите му ботуши. По време на търсенето ли трябваше да се пази, или докато Тилин му казва посоките? Нинив с нейното „Вслушване във вятъра“! Нима смяташе, че малко дъждец ще го разтопи? Като си помислиш, използваха ли тази Купа на ветровете, пак щеше да завали. Сякаш не беше валяло от години. Нещо притегли мислите му, нещо свързано с времето и с Елейн, но той бързо го отхвърли. Грижите трябваше да се отхвърлят една по една, а първата му грижа сега беше Олвер.

Всички мъже го чакаха в дългото помещение на Червените ръце близо до конюшните, всички прави, с изключение на Ванин, който се беше изтегнал на едно от леглата, събрал пръсти на корема си. Според Ванин човек трябваше да си отдъхва при всяка възможност. Но като влезе Мат, той също стана. Грижеше се за Олвер също като всеки друг от мъжете; Мат само се боеше, че ще започне да го учи как да краде коне и да бракониерства. Всички загледаха Мат напрегнато.

— Ризел каза, че Олвер е облечен в червено палто — обясни им той. — Има навика да си ги раздава, но всяко улична хлапе в хубаво червено палто сигурно ще знае къде е бил Олвер последния път. Всички тръгваме в различни посоки. Ще обикаляте от Мол Хара навън и ще гледате да се връщате след около час. Изчаквате да се върнат всички, след което тръгвате отново. Така, ако някой го намери, другите няма да продължават да го търсят до утре. Всички разбраха ли? — Те кимнаха.

Това понякога го удивляваше. Длъгнестият Том с бялата му коса и мустаци, който някога беше бил любовник на кралица, при това много по-охотно от него самия, и много повече от любовник, ако можеше да се вярва на половината от приказките му. Харнан с квадратната му челюст, с татуировката на брадичката и много други още къде ли не, цял живот прекарал като войник. Джюйлин с неговата бамбукова тояга и мечотрошача на бедрото му, който смяташе, че по нищо не отстъпва на никой лорд, въпреки че все още го притесняваше да носи меч, и Ванин, в сравнение с когото дори Джюйлин щеше да мине за подмазвач и угодник. Кокалестият Фергин и Гордеран, широк в раменете почти колкото Перин, както и Метвин, чието бледо кайриенско лице още му придаваше момчешки вид, въпреки че беше доста по-голям от Мат. Някои от тях следваха Мат Каутон, защото смятаха, че е късметлия, защото неговият късмет можеше да ги опази живи, когато се извадят мечовете, а други — по причини, които той не разбираше съвсем, но все едно го следваха. Дори Том не си позволяваше нещо повече от възражение на неговите заповеди. Може би случката с Ренайле си беше нещо повече от късмет. Може би това, че беше тавирен, вършеше нещо повече от това само да го въвлича в купища неприятности. Изведнъж той се почувства… отговорен… за тези мъже. Мат Каутон и отговорността не се връзваха никак. Беше неестествено.

— Пазете се много и си отваряйте очите на четири — каза им той. — Знаете какво е навън. Буря идва. — Това пък защо го каза? — Хайде. Времето си тече и само губим светлина.

Вятърът все така вееше и замиташе прах през Мол Хара със статуята на отдавна мъртва кралица насред фонтана, но никакъв друг признак на буря не се забелязваше. Нариен се беше прославила със своята честност, но едва ли чак толкова, че да я изобразят със съвсем гола гръд. Следобедното слънце напичаше високо в чистото, без нито едно облаче небе и каменните плочи на настилката бяха нажежени.

Мат хвърли един сърдит поглед към „Скитащата жена“ от другата страна на площада и се запъти към реката. Докато стояха в хана, Олвер не беше излизал чак толкова често с уличните хлапетии. Предпочиташе да се закача със слугинчетата и щерките на Сетале Анан. Казвали му били заровете, че трябвало да се премести в палата! Всичко, което беше правил — всичко, което беше правил по своя воля, поправи се той, сещайки се за Тилин и очите й; и за ръцете и — всичко можеше да го направи не по-зле и оттам. Заровете се завъртяха бясно и на Мат му се дощя да се махнат най-после.

Опита се да тръгне по-бързо и почна да обикаля нетърпеливо тътрещите се коли и фургони и лъскавите носилки и карети, но какъв смисъл имаше да тича подир едно хлапе, ако не знаеше къде е? Съжали, че не бе извел Пипс от кралските конюшни, и загледа навъсено подминаващите го хора. На седло нямаше да се движи по-бързо, но щеше да вижда по-надалече. Но пък да разпитва от седлото щеше да е неловко; всъщност малцина яздеха из града, а повечето минувачи имаха навика да се дръпват настрана от човек на кон.

Въпросът му беше все един и същ. Първия път го зададе на един мост малко под Мол Хара на някакъв чешит, който продаваше варени в горещ мед ябълки на поднос, окачен на каишка през врата му.

— Виждали ли сте едно момче, ей толкова високо и с червено палто? — Олвер обичаше сладкишите.

— Момче ли, милорд? — отвърна продавачът и смукна въздух през редките си зъби. — Виждал съм хиляда момчета. Ама за таквоз палто не помня. Ще си вземе ли милорд една-две ябълчици? — Той хвана две с кокалестите си пръсти и ги подбутна към Мат. Както поддаваха под пръстите му, явно се беше престарал с варенето. — Милорд чу ли за безредиците?

— Не — отвърна кисело Мат и продължи напред. В другия край на моста се спря пред една пълничка жена с поднос с панделки. Панделките не привличаха Олвер, но червените й фусти се показваха под полата, пришита над лявото й бедро, а деколтето на корсета й разкриваше гръд, неотстъпваща на тази на Ризел. — Виждали ли сте едно момче…

И от нея чу за някакви безредици, както и от всеки втори човек, когото попита. Тази мълва, допусна Мат, сигурно се беше появила след известни събития при една определена къща в Рахад същата тази сутрин. Една фургонджийка — дългият й бич бе увит около врата й — дори му каза, че безредиците били оттатък реката, след като му поясни, че никога не забелязвала момчета, освен ако сами не се наврели под мулетата й. Един мъж с квадратна мутра, продаващ медена пита, — невероятно суха на вид медена пита — поясни, че безредиците били ей там надолу при светлинната кула в края на Крайбрежния път, от източната страна на устието на залива, което беше точно толкова подходящо място за улични бунтове, колкото и посред самия залив. Ако човек се заслушаше, във всеки град имаше поне хиляда слуха и, изглежда, днес му беше писано да чуе откъслеци от всичките хиляда. Една от най-хубавите жени, които бе виждал, застанала пред една кръчма, се оказа една от прислужниците в „Старата овца“, но, изглежда, единствената й задача беше да стои отвън, за да привлича клиенти, с което явно се справяше добре — та тя го уведоми, че днес имало някаква битка някъде при хълмовете Кордийз, според нея. Или може би на хълмовете Ранън, оттатък залива. Или може би… Забележително хубава беше тази Мейлин, но не особено умна, изглежда. Олвер можеше да стои тук и да я зяпа с часове, докато хубавицата не си отвореше устата. Но не помнела да е виждала момче с… Я чакай, какво палто каза? Така че той чу за вълнения, битки и метежи, чу също така и за толкова много и странни същества, зърнати в небесата и по хълмовете, че стигаха цялата Погибел да заселят. Чу, че Преродения Дракон щял всеки момент да се спусне над града с хиляда мъже, които можели да преливат, че айилците идвали, че идвала армия Айез Седай — не, армията била от Бели плащове; Педрон Ниал бил мъртъв и Чедата смятали да отмъстят за него, въпреки че защо точно на Ебу Дар — не беше много ясно. Човек можеше да си помисли, че градът ще затъне до кръста в паника при толкова страховити приказки, но всъщност дори тези, които ги разправяха, им вярваха едва наполовина. Така че Мат чуваше всички тези глупости, но нито думичка за момче с червено палто.

На няколко улици от реката започна да чува тътен — силни и кухи трясъци, които идеха сякаш откъм морето. Хората се взираха с любопитство в безоблачното небе, почесваха се по главите и си продължаваха по пътя. Той също, без да спира да разпитва всеки уличен продавач на сладкиши и всяка по-засукана жена. И все напразно. Като стигна дългия каменен кей, опасващ речния бряг откъм града, спря и се загледа към сивите пристани, протягащи се в реката, и привързаните към тях съдове. Вятърът беше силен и клатушкаше лодките и корабите на въжетата им, и ги блъскаше в каменните пристани въпреки тъпканите с вълна чували, спуснати от бордовете им да омекотят сблъсъка. За разлика от конете, корабите не интересуваха Олвер, освен като средство за придвижване от едно място на друго, а корабите в Ебу Дар бяха мъжка работа, въпреки че товарите, които караха, в повечето случаи не бяха. Жените по тези пристани щяха да са или търговки, надзираващи товаренето на стоката си, или въоръжени до зъби, от гилдията на товарачките. Продавачи на сладкиши тук нямаше да се намерят.

Тъкмо да обърне гръб на реката и да тръгне обратно, забеляза, че никой наоколо не се движи. Кейовете обикновено гъмжаха от народ, но по всички кораби, които виждаха очите му, екипажите се бяха наредили по перилата или се бяха покатерили на такелажите, за да гледат към нещо в залива. Бурета и сандъци стояха оставени, а гологърди носачи и жилави жени в зелени кожени елеци се бяха струпали в краищата на пристаните и се взираха на юг, към източника на тътена. Някъде оттам на гъсти високи стълбове се надигаше черен дим и се накланяше рязко на север, по посока на вятъра.

Мат се поколеба само за миг и се затича по най-близкия пристан. Отначало подредените по дължината на протегналия се на юг каменен пръст съдове му пречеха и не можеше да види нищо освен пушека. Но поради бреговата линия всеки пристан се протягаше по-навътре от съседния по течението. След като успя да се провре с лакти през мърморещата тълпа до самия му край, широкото речно русло отвори ивица зелена вода по посока на развълнувания залив.

Десетина кораба горяха посред залива, може би и повече, погълнати от пламъци от единия край до другия. Много други вече потъваха, виждаше се само нос или кърма над водата, но и те бързо изчезнаха. Още щом погледна някакъв широк двумачтов кораб, на който плющеше голямо знаме с червена, синя и златна ивица, знамето на Алтара, той изведнъж се взриви с рев като от гръмотевица, вятърът помете бързо надигащите се валма черен пушек и корабът потъна. Стотици други кораби и лодки се движеха — всички, които се бяха оказали в залива, мъчеха се да се измъкнат в открито море. Ята от други кораби нахлуваха пред вятъра в залива — огромни съдове с тъпи носове. Пореха надигащите се вълни и мятаха пръски пяна. Мат забеляза квадратните им платна с дървени ребра и дъхът му секна.

— Кръв и кървави пепелища — промърмори той слисано. — Това са проклетите сеанчанци!

— Кой? — възкликна една жена до него. Добре скроената й рокля от тъмносиня вълна я отличаваше като търговка, също както кожената папка под мишницата й — за платата на товарачите, и значката на гилдията й на гърдите — сребърен писец. — Това са Айез Седай — заяви тя с най-убедителен тон. — Видя ли аз преливане, не мога да го сбъркам. Чедата на Светлината ще се разправят с тях, само да пристигнат. Ще видите.

Длъгнеста сивокоса жена в омазнен зелен елек се обърна, застана с лице към нея и заопипва с пръсти дървената дръжка на камата си.

— Да си държиш езика за Айез Седай, алчна скубачка такава, че ще те разпоря и ще ти натикам един Бял плащ в карантиите!

Мат ги остави да махат с ръце и да си крещят, измъкна се от тълпата и се затича към кея. Вече видя три — не, четири — огромни същества да кръжат над града на юг, на огромните си като на чудовищни прилепи криле. По гърбовете на летящите същества се виждаха човешки фигури, явно на нещо като седла. Появи се и друго летящо същество, после — още. Под тях над покривите изведнъж с рев заизригваха огнени фонтани.

Всички хукнаха да бягат.

— Олвер! — изрева той. — Олвер!

Изведнъж всички сякаш решиха да тръгнат в обратна посока — блъскаха го безжалостно, но Мат с упорство продължи срещу човешкия поток. И излезе на една улица, където разбра от какво се мъчат да избягат всички.

Идваше колона сеанчанци — над стотина мъже в шлемове като глави на насекоми и в броня на застъпващи се стоманени плочки, всички яхнали някакви животни като котки, големи колкото коне, но покрити с бронзови люспи вместо с козина. Надвесени над седлата си, с наклонени пики със зелени ленти, те препускаха в галоп към Мол Хара, без дори да се озъртат. Въпреки че „галоп“ не беше най-подходящата дума за начина, по който се движеха тези същества — скоростта си беше съвсем като галоп, но те се… носеха над платното. Крайно време беше да се маха. Крайно време. Само да намереше…

Колоната го подмина и очите му засякоха нещо червено и ниско до кръста му сред тълпата по улицата.

— Олвер! — Той хукна натам почти по петите на последното люспесто същество и почти се сблъска с една жена с разширени от ужас очи, която сграбчи облеченото си в червена рокличка момиченце, притисна го до гърдите си и побягна. Подивял, Мат хукна през блъскащото го множество и продължи да крещи: — Олвер! Олвер!

Още на два пъти мерна огнени колони да се надигат над покривите и валма пушек да се понасят към небето от още дузина места. На няколко пъти чу и онези силни тътени, вече много по-близо в залива. И вътре в самия град, сигурен беше — на няколко пъти земята под ботушите му се разтресе.

А после улицата опустя — хората се покриха кой където може, в задънени улички, в къщи и дюкяни, защото от другия край идеха сеанчанци на коне. В челото на малката чета копиеносци яздеше тъмнокоса жена в синя рокля. И без да вижда, Мат знаеше, че по широките й поли и корсажа й е извезана сребърна мълния. Сребърна каишка, блестяща на слънцето, свързваше лявата й китка с врата на една жена в сиво — дамане, която подтичваше до коня на своята сул-дам като паленце. Във Фалме той беше виждал повече сеанчанци, отколкото би му се искало, но се спря и се загледа. Ревовете и пламъците бяха показали, че някой в града се опитва да окаже съпротива, най-малкото, и сега той щеше да види с очите си един такъв опит.

Сеанчанците не се оказаха единствената причина всички останали да се ометат от улицата. В другия й край близо стотина конници снишиха пиките си. Бяха облечени в торбести бели гащи и зелени палта, а златните пискюли на шлема на командира им лъщяха. Чу се хоров мъжки рев и над стотината войници на Тилин се понесоха в щурм срещу нахлулите в града нашественици. Надвишаваха на брой сеанчанците поне два пъти.

— Проклети глупаци — измърмори Мат. — Не така. Онази сул-дам ще ви…

Единственото движение, което последва сред сеанчанците, беше, че жената с роклята с мълния вдигна ръка и посочи досущ ловец, пускащ сокола си или сочещ дивеча на ловната си хрътка. Златокосата жена на другия край на сребърната каишка пристъпи леко напред. И медальонът с лисичата глава на гърдите му изстина.

Улицата под ебударската чета изведнъж изригна, каменни плочи, мъже и коне полетяха във въздуха сред оглушителен рев. Сътресението събори Мат и той се озова паднал по гръб, или платното може би просто се изметна изпод краката му. Успя да се надигне тъкмо навреме, за да види как предната стена на един хан изведнъж се срина на улицата сред облак прах и стаите вътре зейнаха открити.

Навсякъде се търкаляха мъже и коне, останки от мъже и от коне, като живите още се мятаха и тресяха, а в земята зееше яма, широка на половината на улицата. Крясъците на ранените изпълваха въздуха. По-малко от половината ебударци се заизправяха, зашеметени и залитащи. Някои успяха да сграбчат юздите на конете си, също така олюляващи се като тях, да се покатерят на седлата и да хукнат в някакво жалко подобие на бяг, други просто се затичаха пеш. Колкото може по-надалече от сеанчанците. На стомана щяха да устоят, но не и на това.

Мат осъзна, че точно в този момент не може да измисли нищо по-добро от бягството. Озърна се бързо назад и видя купчината прах и зидария, висока почти един етаж. Затича се по улицата към бягащите ебударци — придържаше се колкото може по-близо до сградите и се надяваше сеанчанците да не го помислят за някой от войниците на Тилин. Никога повече нямаше да облече зелено палто.

Сулдамката обаче явно не беше останала доволна. Лисичата глава отново измръзна, а някъде точно зад него се надигна нов тътен, който го събори на паважа, подскочил под краката му. Ушите му звъннаха и през звъна той чу тежкия стон на зидарията. Боядисаната бяло тухлена стена над него поддаде навън.

— Къде се дяна проклетият ми късмет? — изрева той. За повече време не му остана. Остана му само миг, докато тухлите и гредите се сипеха отгоре му, колкото да осъзнае, че заровете в главата му са спрели.