Корона от мечове

ГЛАВА 28Хляб и сирене

Мат си знаеше, че го чакат неприятности, още в деня, в който се премести в Тарасинския палат. Можеше да откаже. Само защото проклетите зарове бяха престанали да се търкалят в главата му още не значеше, че е длъжен да прави каквото и да било; обикновено когато престанеха да се въртят, се оказваше твърде късно да спре да прави нещо. Проблемът беше, че искаше да разбере защо. Преди много дни веднъж му се беше дощяло ако може да го стисне това свое тъпо любопитство за гърлото и да го удуши.

След като Нинив и Елейн излязоха от стаята му и веднага щом можа да се изправи, без главата му да се разцепи, той разгласи новината на хората си. Изглежда, никой от тях не схвана произтичащите неудобства. Той просто искаше да ги предупреди, но никой не го послуша.

— Много добре, милорд — измърмори Нерим, докато надяваше ботуша на Мат на босия му крак. — Милорд най-после ще получи прилични стаи. О, но това е много добре. — За миг той като че ли се отказа от скръбното си изражение. Но само за миг. — Ще взема да поизчеткам червеното копринено палто на милорд; милорд си е накапал синьото с вино много лошо. — Мат го изчака нетърпеливо, навлече палтото и се запъти към коридора.

— При Айез Седай? — промълви Нейлсийн и главата му щръкна над чистата риза. Дебелият му слуга, Лопин, се суетеше зад него. — Душицата ми да изгори, не ги обичам аз много тези Айез Седай, но… Тарасинския палат, Мат. — Мат замижа; не стига, че този мъж можеше да изпие цяло буре с ракия, без изобщо да му личи на заранта, но защо трябваше и да му се хили така? — Мат, сега можем да зарежем заровете и да поиграем на карти с хора от нашата черга. — Имаше предвид благородници — единствените, които си позволяваха да играят на карти, освен заможните търговци, които пък не оставаха много дълго заможни, ако започнеха да залагат като благородниците. Нейлсийн затърка енергично ръце, докато Лопин се мъчеше да му оправи дантелите; брадата му чак щръкна от нетърпение. — Ох, копринени чаршафи — промърмори той. Кой ли пък беше чувал за копринени чаршафи! Древните спомени в главата му се сръгаха с лакти, но той отказа да ги слуша.

— Фрашкано е с благородници — изръмжа Ванин на долния етаж и присви устни да се изплюе. И както ставаше напоследък, очите му неволно зашариха за госпожа Анан. Все пак реши да не плюе и гаврътна от халбата резливо вино, с каквото обикновено закусваше. — Но пък ще е хубаво да видим отново лейди Елейн — допълни той замислено и ръката му сама се вдигна към челото му, за да го чукне с кокалчетата на пръстите — самият той като че ли не забеляза жеста си. Мат простена. Свестен човек, а тая жена го беше развалила. — Искаш ли пак да ида да дебна Карридин? — продължи Ванин, сякаш всичко друго беше без значение. — Улицата му е фрашкана с просяци и почти нищо не може да се види, но все пак ужасно много хора идват да го навестят. — Мат му отвърна, че би било чудесно. Нищо чудно, че на Ванин му беше все тая дали в палата е пълно с благородници и с Айез Седай: той както винаги щеше да прекара целия ден потейки се на слънцето и бутан от тълпата. Много по-удобно.

Никакъв смисъл нямаше да предупреждава Харнан и останалите Червени ръце, които в момента нагъваха каша и тънки суджучета в гостилницата, ръгаха се един друг в ребрата и си подмятаха със смях за слугинчетата в палата, които, както бяха чували, били все подбрани по хубост и се държали доста свободно с благодетелите си. Самата истина си било това, уверяваха се те един-друг.

Нещата не станаха по-добри и когато отиде в кухнята да намери госпожа Анан и да оправи с нея сметките. Кайра се оказа там, но мрачното й настроение от предната нощ се беше удвоило; тя издаде напред долната си устна, изръмжа му нещо и изхвърча през вратата към конюшнята. Сигурно се беше забъркала в някоя беля, но защо трябваше да вини точно Мат Каутон, за него си остана неясно.

Госпожа Анан, изглежда, беше излязла — тя всеки ден организираше походни кухни за бежанци или се въвличаше в разни други благодеяния, — но Енид размахваше дълъг дървен черпак на подтичващите наоколо й помагачки и беше готова да му прибере парите в тлъстата си шепа.

— Много дини стискате, млади ми лорде, и да не се чудите, ако някоя попрезряла се пръсне в ръцете ви — каза му тя, кой знае защо, навъсено. — Или две — добави тя и кимна. После се наведе към него, килна на една страна лъсналото си от пот лице и го изгледа напрегнато. — Само беля ще си навлечете, ако кажете и една дума. Нали няма да кажете. — Последното съвсем не беше въпрос.

— Нито дума — отвърна Мат. За какво му говореше, в името на Светлината? Но, изглежда, налучка правилния отговор, защото тя кимна и се заклатушка из кухнята, като размахваше черпака дваж по-енергично отпреди. За миг той си помисли, че се кани да го удари с него по главата. Самата истина си беше, че у всички жени имаше някаква жестока жилка, не само у някои.

Така че си беше същинско облекчение, когато Нерим и Лопин се скараха, както можеше и да се очаква, за това багажът на чий господар да бъде пренесен най-напред. На него и на Нейлсийн им беше нужен половин час, докато ги накарат да си свият перушината. Настръхнеше ли на един слуга перушината, животът на човек ставаше нещастен. След това се наложи да реши спора между Червените ръце на кого да се падне честта да пренесе сандъка със златото и кои да откарат конете. Тъй или инак, толкова им трябваше, докато се пренесат в проклетия Тарасински палат.

Веднага обаче след като го настаниха в новите му стаи, той почти забрави тревогите си. Дали му бяха просторна дневна и с по-малка стаичка до нея, която по тия краища наричаха „стая за цупльовци“, както и огромна спалня с най-голямото легло, което бе виждал в живота си, с балдахин, чиито масивни пилони бяха на всичкото отгоре гравирани на вити лози и цветя и боядисани червено. Повечето мебел беше яркочервена или яркосиня, ако не позлатена. Малка врата близо до леглото отвеждаше към тясна стаичка за Нерим, която човекът, изглежда, смяташе за превъзходна въпреки тесния креват и липсата на прозорец. Всички стаи на Мат бяха с високи сводести прозорци, водещи към заслонени с ковано желязо тераси, с изглед към Мол Хара. Стойките на светилниците бяха позлатени, както и рамките на огледалата; само в „стаята за цупльовци“ имаше две огледала, три в дневната и цели четири в спалнята. Часовникът — часовник! — на мраморната полица над камината в дневната също искреше в позлата. Умивалникът и каната бяха от червен порцелан на Морския народ. Той почти се разочарова, като разбра, че нощното гърне под леглото е от проста бяла глина. В голямата дневна имаше дори лавица с книги. Не че Мат си падаше много по четенето.

Въпреки дразнещите цветове на стените и таваните и на подовите плочки, стаите просто крещяха за богатство. По всяко друго време Мат сигурно щеше да заиграе джига. По всяко друго време, стига да не знаеше, че една жена, чиито покои са в дъното на същия този коридор, иска да го натопи в казан с вряла вода. Стига Теслин или Мерилил, или някоя друга от пасмината им да не я изпревареше въпреки медальона му. Защо все пак заровете в главата му бяха престанали да се въртят веднага щом Елейн му спомена за тези проклети стаи? Пустото любопитство. У дома беше чувал на няколко пъти от женски уста една поговорка, обикновено след като направеше нещо, което по онова време му се струваше забавно. „Мъжете са по-любопитни от котките, но котките са по-предпазливи от мъжете.“

— Не съм никаква проклета котка — промърмори той и тръгна към дневната. Трябваше просто да го разбере и толкова.

— Разбира се, че не си котка — каза му Тилин. — Ти си едно малко вкусно патенце, това си ти.

Мат се сепна и зяпна. Патенце? При това малко патенце! Жената беше по-ниска от рамото му. Колкото и да се възмути, все пак успя да й отвърне с изящен поклон. Тя беше кралицата все пак, не биваше да го забравя.

— Ваше величество, благодаря ви за тези чудесни покои. С удоволствие бих поговорил с вас, но трябва да изляза и…

Усмихната, тя тръгна към него по червено-зелените плочки на пода; копринените й фусти — сини и бели — изшумоляха и големите й тъмни очи го приковаха. Никакво желание нямаше да поглежда към брачния й нож, стърчащ от щедрото й деколте. Нито към по-големия, отрупан с геми кинжал зад не по-малко отрупания с геми колан. Той отстъпи назад.

— Ваше величество, имам много важна…

Нейно величество обаче започна да си тананика. Мат тутакси разпозна мелодията — той самият напоследък я беше тананикал пред няколко момичета. Беше достатъчно разумен да не я запее неволно на глас, а освен това от думите, които използваха в Ебу Дар, щяха да му пламнат ушите. Впрочем, по тия краища песента се наричаше „Дъхът ще ти взема с целувки“.

Той се засмя нервно и се опита да застане така, че инкрустираната с лазурит масичка да се озове между двамата, но тя някак успя да я заобиколи, без видимо да увеличи скоростта си.

— Ваше величество, аз…

Тя опря длан на гърдите му, подбутна го назад в един стол и тупна в скута му. Мат се оказа заклещен между облегалките на стола и ръцете й. О, можеше да я вдигне и много лесно да се изправи. Само дето тя наистина беше с този проклет голям кинжал в колана си и той се съмняваше, че ако я хване, ще се окаже толкова приемливо, колкото, изглежда, беше това, че тя го е хванала. В края на краищата тук беше Ебу Дар, където убийството на един мъж от жена беше оправдано до доказване на противното. Много лесно можеше да я вдигне, само дето…

Мат беше виждал из града продавачки на риба, които предлагаха странни морски твари, наричани „сепии“ и „октоподи“ — ебударците всъщност ядяха тези неща! — но с Тилин те изобщо не можеха да се сравняват. Тази жена сякаш имаше десет ръце. Той се замята, мъчейки се да й се измъкне, и тя се засмя тихо. Между целувките Мат понечи да възрази, че някой може да влезе и да ги види, а тя само се изкикоти. Той изломоти нещо за дълбокото си уважение към короната й и тя се изкиска. Той взе да я уверява, че е сгоден за едно момиче в родното си село, което държи сърцето му в ръцете си, и тук вече тя се разсмя с цяло гърло.

— Това, което тя не знае, не може да й навреди — промърмори тя в ухото му, като двадесетте й ръце не спряха нито за миг.

Някой почука на вратата.

Той успя да освободи устата си и извика:

— Кой е? — Е, беше си вик. Доста дрезгав, но все пак вик. В края на краищата беше останал без дъх.

Тилин скочи от скута му и се озова на цели три крачки от него толкова бързо, все едно през цялото време си беше стояла там. Дори има нахалството да го изгледа укорително! След което му изпрати въздушна целувка.

Целувката тъкмо напусна устните й, когато вратата се открехна и се показа главата на Том.

— Мат? Не бях сигурен дали си тук. О! Ваше величество… — Том успя да постигне доста пищен поклон въпреки накуцването си. Джюйлин не успя, но той пък си смъкна глупавата червена шапка и направи каквото можа. — Извинете ни. Няма да безпокоим… — заговори Том, но Мат бързо го прекъсна.

— Влизай, Том! — Мат надяна палтото си и понечи да стане, но се усети, че по някакъв начин проклетата жена беше развързала гащите му на кръста, без той да забележи. Тия двамата можеха и да не обърнат внимание, че ризата му е размъкната и провиснала над корема, но нямаше да пропуснат да забележат, ако гащите му се смъкнеха. Докато синята рокля на Тилин дори не беше разбъркана! — Джюйлин, влизай!

— Радвам се, че намирате покоите си за приемливи, господин Каутон — каза Тилин, самото въплъщение на невъзмутимо достойнство. Освен очичките й естествено, когато застана така, че Том и Джюйлин да не могат да ги виждат. Очичките й навързваха към невинните й думи допълнително значение. — С най-искрено удоволствие очаквам компанията ви. За мен тя наистина ще бъде много интересна — да имам до себе си един тавирен и да мога да общувам с него. Но сега трябва да ви оставя насаме с приятелите ви. Не, не ставайте, моля ви. — Последното — с едва прикрита подигравателна усмивка.

— Е, момче — каза Том и поглади с пръсти дългите си мустаци, след като тя излезе — голям късмет извади, че те посрещна с разтворени обятия самата кралица. — Джюйлин, кой знае защо, прояви голям интерес към шапката си.

Мат ги изгледа нащрек, предизвиквайки ги с поглед да кажат една дума повече — само една дума! — но след като ги запита за Нинив и Елейн, моментално престана да се тревожи дали подозират нещо и какво точно. Жените не се бяха върнали. Той едва не скочи от стола си, с гащи или без гащи. Двете вече се опитваха да извъртят споразумението си с него; сега трябваше да обясни какво точно е имал предвид посред изблиците на неверие и докато им обяснява какво точно е мнението му за проклетата Нинив ал-Мийра и за проклетата щерка-наследница. Едва ли се бяха осмелили да отидат в Рахад без него, но Мат нямаше намерение да се примирява с опитите им да му се месят в шпионирането на Карридин. Елейн щеше да поиска признание и да очаква той да се прекърши; Нинив щеше да се опита да му го изтръгне със сила.

— Съмнявам се, че притесняват Карридин — каза Джюйлин и се почеса зад ухото. — Според това, което чух, вярвам, че с дебненето му се занимават Авиенда и Биргит. Но не сме ги видели да излизат. Не мисля, че трябва да се тревожиш, че той може да се сети какво виждат очите му, дори да мине покрай тях. — Том си наля пунш в един златен бокал и започна да му обяснява по-подробно.

Мат покри очите си с ръка. Предрешили се със Силата! Нищо чудно, че се изплъзваха като змии, когато си поискаха. Тези жени щяха да му донесат неприятности. В това да ти създават неприятности жените бяха най-добри. Почти не се изненада, когато разбра, че Том и Джюйлин знаят за тази Купа на ветровете по-малко и от самия него.

След като двамата излязоха, за да се подготвят за разходката до Рахад, му остана време да си пооправи дрехите, преди Нинив и Елейн да са се върнали. Остана му време и да прескочи да нагледа Олвер в стаята му на долния етаж. Кльощавата фигура на момчето се беше малко поналяла, след като толкова го тъпчеха Енид и цялата тумба готвачки в „Скитащата жена“, но щеше да си остане все така нисък дори за кайриенец и дори ушите му да се свиеха наполовина, както и устата му, огромният му месест нос все пак щеше да му попречи да минава за хубавец. Оказа се, че около него се суетят цели три слугини.

— Мат, не мислиш ли, че тази Хезел има най-красивите очи на света? — каза Олвер и лицето му грейна към младата жена с големите очи, която Мат бе мернал последния път, когато беше идвал в палата. Хубавелката му отвърна със сияйна усмивка и разроши косата му. — О, но и Алис и Лоя са толкова сладки, че така и няма да мога да избера. — Една пълничка жена, почти на средна възраст, вдигна очи от дисагите на Олвер, които тъкмо изпразваше, и му се усмихна мило, а стройното момиченце с издути като ужилени от пчела устнички оправи кърпата, която току-що поставяше до умивалника, хвърли се на леглото и загъделичка Олвер, докато той не се затъркаля от смях.

Мат изсумтя. Не стигаха Харнан и пасмината като него, но сега и тези жени да дават кураж на момчето! Как изобщо можеше да го научи да се държи прилично, след като жените правеха това! Олвер трябваше да си играе по улиците като всички други десетгодишни хлапета. Той самият си нямаше слугини, които да му се хвърлят отгоре в стаите му. Сигурен беше, че Тилин се е погрижила за това.

Остана му време да нагледа Олвер, както и да намине да види Харнан и останалите Червени ръце, настанени в едно дълго помещение недалече от конюшните, както и да прескочи до кухните за малко хляб и някоя мръвка — да хапне от онази бяла каша в хана така и не се бе осмелил. Нинив и Елейн все още ги нямаше. Най-сетне хвърли един поглед на книгите в дневната си и се зачете в „Пътешествията на Джейин Бродяжника“, макар че от тревоги и една дума не можа да влезе в главата му. Том и Джюйлин се върнаха тъкмо когато двете жени най-сетне нахлуха с бурни възклицания, че го заварват тук, сякаш си бяха мислили, че той няма да си удържи на думата.

Той затвори леко книгата и още по-леко я постави до стола си.

— Вие къде бяхте?

— Как къде, на разходка — бодро изчурулика Елейн и сините й очи се разшириха повече от всякога. Том се навъси, измъкна един нож от ръкава си и започна да го подмята. Много подчертано се стараеше да не поглежда към Елейн.

— Пихме чай с няколко жени, които ханджийката ти познава — каза Нинив. — Няма да ти досаждам с приказки за плетки.

Джюйлин поклати глава.

— Моля те, недей — каза й сухо Мат. Предполагаше, че може да различи единия край на куката от другия, но подозираше също, че тя по-скоро ще си забие някоя в езика, отколкото да започне да приказва за плетки. Държането и на двете потвърждаваше най-лошите му опасения. — Разпоредих се по двама души да излязат с всяка от вас този следобед, а от утре всеки ден ще бъдат други двама. Щом не сте в палата под носа ми, ще вървите с телохранители. Те вече си знаят смените. Ще бъдат с вас непрекъснато — непрекъснато — и вие ще ме уведомявате къде отивате. И ще престанете да ми създавате грижи, докато не ми се е пръснала главата.

Очакваше да му отвърнат с възмущение и да започнат да спорят. Очакваше да започнат да шикалкавят за това какво са обещали и какво — не. Очакваше, че след като им е поискал цял самун, ще получи едно тънко резенче, две, ако извадеше повечко късмет. Нинив погледна Елейн. Елейн погледна Нинив.

— Ами това за телохранителите е чудесна идея, Мат! — възкликна Елейн и от усмивката на бузите й се появиха трапчинки. — Мисля, че за това се оказа прав. Много умно от твоя страна, че вече си разпределил хората си.

— Идеята наистина е чудесна — каза Нинив и закима въодушевено. — Много умно от твоя страна, Мат.

Том изтърва ножа с приглушено проклятие и засмука убодения си пръст, зяпнал в жените.

Мат въздъхна. Беля; знаеше си го. И то още преди да им е казал да забравят временно за Рахад.

Ето как той се намери седнал на една пейка пред една евтина кръчма, наречена „Розата на Елбар“. Пиеше от едно от очуканите калаени канчета, вързани за пейката с верижки. Добре поне че измиваха канчетата за всеки нов клиент. „Розата“ беше толкова скапана, че вонята откъм бояджийския дюкян отсреща само вдигаше нивото й. Не че кварталът беше съвсем бедняшки, въпреки че улицата бе твърде тясна за карети. Немалко носилки се полюшваха сред точещата се тълпа и макар че повечето минувачи бяха облечени предимно с прости дрехи, а не с коприна, дрехите в повечето случаи бяха добре скроени и относително нови. Къщите и дюкяните тук оформяха обичайния боядисан в бяло низ и макар повечето да бяха малки и дори занемарени, вдясно от него се издигаше висока къща на заможна търговка, а вляво — малък палат, поне по-малък от къщата на търговката, с един-единствен купол, боядисан на зелени ивици. Други две кръчми и един хан току пред очите му изглеждаха прохладни и уютни. За съжаление, „Розата“ беше единственото място, където човек можеше да седне отвън, и единствената разположена на подходящото място. За съжаление.

— Съмнявам се да съм виждал другаде такива разкошни мухи — изръмжа Нейлсийн и прогони с ръка няколко тлъсти екземпляра от канчето си. — Впрочем, какво правим пак тука?

— Ти например лочиш от това жалко подобие на вино и се потиш като пръч — измърмори Мат и придърпа шапката си, за да си заслони очите. — Докато аз съм тавирен. — Той изгледа с яд разнебитената къща между бояджийския дюкян и шумната тъкачница, която му бяха казали да дебне. Не го бяха помолили — казаха му — точно това се беше получило, както и да го бяха изрекли и както и да усукваха по въпроса за обещанията си. О, постараха се да прозвучи като молба, дума да няма, най-накрая едва ли не на колене го замолиха, на което той щеше да повярва, когато видеше кучета да танцуват, но Мат си знаеше, че просто го бяха изнудили. — Просто бъди тавирен, Мат — изкриви той уста, подражавайки им. — Сигурна съм, че сам ще разбереш какво трябва да направиш. Ба! — Сигурно Елейн, проклетата щерка-наследница с проклетите й трапчинки го знаеше, или Нинив с проклетите й ръце, дето непрекъснато дърпаха проклетата й плитка да я откъснат, но Светлината да го изгореше дано, ако той можеше да го разбере. — Ако оная свинска Купа е някъде в Рахад, как очакват да им я намеря от тази страна на проклетата река?

— Не помня да са казвали точно това — промърмори кисело Джюйлин и отпи яко от някаква напитка, направена от жълт плод, растящ в околностите на града. — Ти ги попита за това поне петдесет пъти. — Той твърдеше, че белезникавата напитка била много освежаваща в жегата, но Мат бе отхапал едно резенче от въпросния „лимон“, колкото да го опита, и нямаше повече да глътне нищо, направено от него. Главата му все още леко пулсираше, затова той лично пиеше чай. Чаят имаше такъв вкус, сякаш кръчмарят, кльощав тип с лъскавочерни подозрителни очички, беше добавял нови листа и вода към вчерашната утайка от самото основаване на града. Каквото настроението му, такъв и вкусът.

— Това, което мен ме интересува — промърмори Том, — е защо толкова много те разпитваха за твоята ханджийка. — Той, изглежда, не се притесняваше особено, че жените продължаваха да крият тайни; странен човек беше той, определено. — Какво общо може да има Сетале Анан с тези жени с Купата?

А в разнебитената къща наистина влизаха и излизаха разни жени. И то постоянен поток от жени, някои от които добре облечени, макар и не в коприна, и нито един мъж. Три или четири от тях носеха червения колан на Мъдра жена. Мат си беше помислил дали да не вземе да проследи някоя от тях на излизане, но му се стори някак прекалено подредено. Всъщност той не знаеше как точно действа тавирен — у самия себе си не беше забелязал никакъв признак за нещо такова, — но късметът му винаги се проявяваше най-добре, когато всичко ставаше случайно. Като със заровете. Повечето от телените кръчмарски главоблъсканици например не можеше да реши, колкото и да му работеше късметът.

Той пренебрегна въпроса на Том — Том го беше задавал почти толкова често, колкото Мат се беше питал на глас как да намери Купата точно тук. Нинив му беше заявила направо в очите, че не му е обещавала да му казва и последната дреболия, която знае; заяви му, че ще му казва само онова, което трябва да знае; каза му, че… Да я гледа как едва не се задави, преглъщайки имената, с които искаше да го нарече, не му донесе голямо удовлетворение.

— Май ще трябва да пообиколя отзад — въздъхна Нейлсийн. — Да не би някоя от онези жени да реши да прескочи през градинската ограда. — Тесният проход между къщата и бояджийницата бе празен, но зад дюкяните и къщите минаваше друга уличка. — Мат, я ми обясни пак защо трябва да правим всичко това, вместо да си играем на карти?

— Аз ще ида — каза Мат. Може би най-после щеше да разбере как действа тавирен. Отиде, пообиколи и не разбра нищо.

Когато вечерният здрач започна да се спуска над улицата и Харнан се върна с един плешив тесноок андорец на име Ват, единственият възможен ефект от това, че е тавирен, доколкото Мат забеляза, се изрази в това, че кръчмарят благоволи все пак да му свари пресен чай. Вкусът му беше почти толкова лош, колкото и на стария.

Като се върна в стаите си в палата, намери бележка — покана един вид, изписана изящно върху дебела бяла хартийка, миришеща на цяла цветна градина.

Без подпис, но едва ли имаше нужда от такъв. Светлина! Тази жена нямаше капка срам! На вратата към коридора имаше боядисана в червено ключалка. Той намери ключа и я заключи. После, за всеки случай, натика един стол под бравата на вратата към стаята на Нерим. Можеше спокойно да мине и без вечеря. Тъкмо докато се канеше да се качи в леглото, бравата изтрака и някаква жена се изсмя като разбра, че вратата е заключена.

След това можеше просто да затвори очи и здраво да се наспи, но по някаква причина остана да лежи буден, заслушан в къркорещия си стомах. Защо му го правеше всичко това? Е, знаеше защо, но защо точно на него? Едва ли беше решила да захвърли на сметището цялото си благоприличие само за да замъкне един тавирен в леглото си. Както и да е, сега поне беше в безопасност. В края на краищата Тилин нямаше да почне да разбива вратата му с таран. Нали? А през железните арабески на терасите и пиле не можеше да прехвръкне. Освен това щеше да й трябва доста дълга стълба, за да стигне толкова високо, и няколко мъже, които да я крепят. Освен ако не се спуснеше от покрива с въже. Или пък да… Нощта мина, стомахът му ръмжеше, слънцето изгря, а той така и не можа да притвори очи или да си помисли за нещо по-свястно. Но поне взе едно решение. Сети се за какво се използва „стаята за цупльовци“. Той лично със сигурност не беше цупльо.

Още като се съмна, Мат се измъкна от стаите си и намери един от дворцовите слуги, когото познаваше отпреди — плешив човечец на име Мадик, с хитро самодоволно лице и лукаво изкривена уста, подсказваща, че хич не е доволен. Човек, който можеше да бъде купен. Въпреки че стреснатият му поглед и леката насмешка, която дори не си направи труда да прикрие, подсказаха, че му е съвсем ясно защо Мат му пъха тия жълтици в ръката. Кръв и пепел! Колко ли още хора тук знаеха какво е намислила Тилин?

Нинив и Елейн, изглежда, нито знаеха, нито се досещаха, слава на Светлината! Макар това да означаваше, че и двете го сгълчаха, че е пропуснал вечеря със самата кралица — Тилин ги попитала да не би да е болен. И още по-лошо…

— Моля те — каза му усмихната Елейн, — трябва да се престрашиш и да се сближиш колкото може повече с кралицата. Не се нервирай. Знаеш ли колко приятно ще ти бъде да прекараш една вечер с нея?

— Само гледай да не я обидиш с нещо — измърмори Нинив. При нея нямаше съмнение, че й е много трудно да му говори вежливо. Веждите й се свъсиха, ченето й се вкочани, а ръцете й трепнаха, готови да задърпат плитката. — Опитай се да бъдеш сговорчив поне веднъж в… искам да кажа, не забравяй, че тя е свястна жена, и да не си и помислил да опиташ някоя от твоите… Светлина, знаеш какво искам да кажа.

Да не се нервирал? Ха! Свястна жена? Ха!

Двете, изглежда, ни най-малко не се притесниха, че си е изгубил целия следобед. Елейн го потупа съчувствено по рамото и го помоли, ако обичал, да опита още някой и друг ден; със сигурност било по-добре, отколкото да се тътри из Рахад в тази жега. Нинив му повтори абсолютно същото — нещо обичайно за жените, но без потупването по рамото. Веднага си признаха, че смятат да изкарат деня, дебнейки Карридин с Авиенда, въпреки че избегнаха въпроса му кого точно се надяват да разпознаят. Всъщност това го изтърва Нинив, а Елейн я изгледа така, че той си помисли, че най-после ще види как някой ще зашлеви Нинив през ушите. После двете хрисимо приеха настояването му да не се опитват да се измъкват от телохранителите си и също така кротко се съгласиха да му покажат как смятат да се предрешат. Въпреки описанието на Том, като видя как двете жени изведнъж се превърнаха в ебударки, Мат се изненада почти толкова, колкото от кротостта им. Е, Нинив специално почти го докара до кротост, въпреки че заръмжа, като разбра, че според него айилката наистина няма нужда от охрана, но поне се постара. Дори всяка поотделно можеше да го изнерви с това кършене на ръцете и тези изпълнени с покорство отговори, но двете заедно — с Авиенда в добавка, която на всичко отгоре кимаше одобрително! — го довършиха и той беше повече от щастлив да ги отпрати. Но просто за всеки случай, без да обръща внимание на внезапно стиснатите им усти, ги накара да покажат как са се предрешили на първите мъже, които бе решил да изпрати с тях. Ванин подскочи от радост, че му се дава възможност да бъде един от охраната на Елейн, и започна да се чука по челото като последен идиот.

Дебелакът не беше научил почти нищо от собственото си дебнене. Също както и предния ден, смайващо много хора бяха идвали на гости при Карридин, включително и неколцина облечени в коприна, но това с нищо не доказваше, че всички те са Мраколюбци. Тъй или иначе, Карридин беше посланик на Белите плащове и сигурно много хора, желаещи да търгуват в Амадиция, искаха да го посетят. Наистина, Ванин съобщи, че със сигурност е забелязал две жени да наблюдават палата на Карридин като него — на лицето му се изписа пълно изумление, когато Авиенда изведнъж се превърна в трета ебударка — както и някакъв старец, според него, въпреки че непознатият изведнъж се оказал изненадващо пъргав. Ванин така и не бе успял да го огледа добре, макар да го бил мернал на три пъти. След като Ванин и жените си тръгнаха, Мат прати Том и Джюйлин да видят дали могат да разберат нещо, свързано с Джайчим Карридин и някакъв прегърбен белокос старец, проявяващ интерес към Мраколюбци. Ако и хващачът на крадци не намереше някакъв начин да сгащи Карридин, значи такъв начин просто не съществуваше, а пък Том, изглежда, умееше да събира на едно място всички клюки и слухове и да отсее от тях истината. Но всичко това беше по-лесната част, разбира се.

През следващите два дни той продължи да се поти на пейката, като от време на време ставаше да се поразтъпче до бояджийницата, и единствената промяна бе в това, че чаят ставаше все по-лош. Виното пък беше толкова лошо, че Нейлсийн премина на ейл. Първия ден кръчмарят им предложи риба за обяд, но ако се съдеше по миризмата й, беше уловена миналата седмица. На втория ден им поднесе яхния със стриди и Мат изяде няколко чинии, въпреки парченцата от черупки. Биргит не щя да хапне нищо.

Тя го беше изненадала, когато ги настигна с Нейлсийн, докато прекосяваха Мол Хара първата сутрин. Слънцето едва се беше показало над покривите на сградите.

— Май съм подранила — изсмя се тя. — Можех да се поразходя. Ако нямате нищо против, ще ви правя компания.

— И ние станахме рано — отвърна й той уклончиво. Нейлсийн го изгледа накриво. Той, разбира се, си нямаше представа защо трябваше да се промъкват през малката задна вратичка за слуги до конюшните. Не че Мат допускаше, че Тилин може да му се нахвърли в коридора посред бял ден, но малко предпазливост не беше излишна. — Радваме се да те видим по всяко време. Хм. Благодаря. — Тя само сви рамене, измърмори нещо, което той не можа да чуе, и тръгна до него.

Така се почна с нея. Всяка друга жена, която Мат беше познавал, щеше да започне да пита за какво точно й е благодарил, след което да му обяснява, че не е имало нужда, толкова надълго и нашироко, че да му се доще да си запуши ушите, или също толкова досадно да започне да го мъмри, че наистина трябва да й благодари, или пък да му даде да разбере, че очаква нещо по-съществено от празни думи. А Биргит само сви рамене — и на втория ден му хрумна нещо изумително.

Винаги си беше мислил, че жените са създадени на този свят, за да им се възхищава човек и да им се усмихва, да танцува с тях и да ги целува, ако му позволят, и да ги гушка, ако извади повечко късмет. Да избере кои жени да задиря за него беше почти толкова забавно, колкото самото задиряне. Някои жени, разбира се, бяха просто приятелки. Малко. Егвийн например, въпреки че не беше сигурен доколко ще се запази това приятелство, след като беше станала Амирлин. Нинив също минаваше донякъде за приятелка, стига да можеше да забрави поне за час, че го е пердашила неведнъж по задника, и да запомни веднъж завинаги, че той вече не е момче. Но една жена приятел беше нещо много различно от един мъж — винаги знаеш, че умът й тича по различни пътеки от твоя, че гледа на света с очи, различни от твоите.

— Внимавай много — промърмори Биргит, като се наведе към него. — Тази вдовица си търси нов съпруг; канията на брачния й нож е синя. Освен това къщата е ей натам.

Той примигна и изтърва от погледа си сладко закръглената женичка, която полюшваше толкова съблазнително бедра от другата страна на улицата, а Биргит отвърна на овчото му хилене със смях. Нинив щеше да го одере с езика си затова, че се е загледал, и дори Елейн щеше много хладно да изкаже неодобрението си. Към края на втория ден на същата тази пейка той изведнъж осъзна, че през цялото време е седял с бедро, плътно опряно до бедрото на Биргит, и нито веднъж не му беше хрумнало да опита да я целуне. Беше сигурен, че тя не иска бъде целувана от него — честно казано, предвид грозните като кучета мъже, които, изглежда, й харесваха, тя сигурно щеше да се обиди, ако го поискаше — и освен това тя беше героиня от легендите, от която той все още почти очакваше всеки момент да скочи на покрива на някоя къща и пътьом да сграбчи двама-трима Отстъпници за вратовете. Но не беше това. Беше все едно да си помисли да целуне Нейлсийн. И също като тайренеца, абсолютно по същия начин, той харесваше Биргит.

Два дни на тази пейка, с подтичванията нагоре-надолу до бояджийницата и оглеждането на високата тухлена стена на градината зад къщата. Биргит сигурно щеше да може да се изкатери по нея, но дори тя можеше да си счупи врата, ако опиташе, облечена в рокля. На три пъти му хрумна най-случайно да проследи поредната жена, излизаща от къщата — две от жените се оказаха с червени колани на Мъдра жена. Случайният избор като че ли наистина задействаше късмета му. Едната от Мъдрите жени зави на първата пресечка и купи връзка сбръчкани репички, след което се върна. Другата отиде две улици по-нататък и купи две големи риби със зелени шарки. Третата жена, висока и мургава, облечена в спретната вълнена рокля — трябваше да е тайренка, — мина по два моста, след което влезе в един голям дюкян, където я посрещна с поздрави и усмивки някакъв кльощав тип, който й се кланяше непрекъснато, докато тя надзираваше товаренето на лакирани кутии и подноси в пълни с дървени трици кошници, които след това бяха натоварени на един фургон. По това, което Мат успя да подслуша, жената смяташе да ги размени срещу прилично количество сребро в Андор. Едва успя да се измъкне, без да си купи и той лакирана кутия. Толкова със случайния му късмет.

Не че някой от останалите извади такъв. Нинив, Елейн и Авиенда си ходеха на поклоненията по улиците около малкия палат на Карридин, без да видят онзи, когото очакваха да разпознаят, от което униваха безкрайно. Все още отказваха да му кажат кого; не че това имаше някакво значение, след като така и не бяха видели въпросното лице или лица. Виж, това му го казаха и му показаха зъби колкото за шест жени. Гримасите им трябваше да минат за усмивки, реши Мат. Срамно, че и Авиенда се оплете с тях, но имаше един момент, в който той ги натисна да му отговорят по същество, и Елейн му се сопна, и тогава айилката й прошепна нещо на ухото.

— Прости ми, Мат — промълви Елейн съвсем искрено и лицето й толкова почервеня, че косата й сякаш избледня. — Най-покорно те моля за прошка, че ти заговорих така. Аз… на колене ще те помоля, ако искаш. — Нищо чудно, че накрая запецна.

— Няма нужда — отвърна й той, стараейки се да не се пули. — На грешка и прошка. Голяма работа. — Кое обаче беше най-странното? През цялото време, докато му говореше, Елейн гледаше Авиенда и веждите й дори не трепнаха, когато той й отвърна, но въздъхна облекчено, след като Авиенда й кимна. Жените просто бяха странни.

Междувременно Том докладва, че Карридин често давал подаяния на просяците и като се изключеше това, всички приказки за него из Ебу Дар се оказаха точно това, което можеше да се очаква, в зависимост дали човек смяташе Белите плащове за сеещи гибел чудовища, или за истинските спасители на света. Джюйлин на свой ред беше подразбрал, че Карридин е купил план на Тарасинския палат, което може би подсказваше за някакви намерения на Белите плащове спрямо Ебу Дар или пък че Педрон Ниал се кани да си построи собствен палат и иска да е като Тарасинския. Стига да беше все още жив — из града бяха плъзнали слухове, че е умрял, въпреки че според половината от тях го бяха убили Айез Седай, а според другата половина — Ранд, което само показваше колко са верни. Нито Джюйлин, нито Том не бяха намерили и трошица сведения, свързани с белокос старец с много сбръчкано лице.

С Карридин — пълно разочарование. С наблюдаването на проклетата къща — пълен провал. А колкото до палата…

Мат беше разбрал накъде ще тръгнат нещата още първата нощ, когато най-сетне се върна в стаите си. Олвер беше там, вече нахранен и сгушил се в един стол, разгърнал „Пътешествията на Джейин Бродяжника“ под светлината на запалените светилници. Изобщо не изглеждаше притеснен, че са го преместили от собствената му стая. Мадик беше спазил обещанието си. Естествено — с толкова жълтици, които беше напъхал в кесията си. В „стаята за цупльовци“ сега беше поставено едно легло за Олвер. Ха да видим дали Тилин ще се опита да му направи нещо пред очите на невинното дете! Оказа се обаче, че кралицата също не си е губила времето. Мат се промъкна до кухните като лисица, с прибежки от единия ъгъл до другия, спусна се мълниеносно по стълбището… и разбра, че храна за него няма.

О, миризмите на готвено изпълваха въздуха с благодат, зачервени мръвки с хрупкава кожичка се въртяха на шишовете над големите огнища, котлета къкреха върху белите плочки на печките и готвачки непрекъснато отваряха фурните, за да извадят едно или друго. Нямаше храна само за Мат Каутон. Усмихнати жени в безукорно бели престилки не обръщаха внимание на неговите усмивки и му препречваха пътя, когато се опитваше да се приближи до източниците на тези великолепни миризми. Усмихваха се и го плесваха през ръцете всеки път, когато посегнеше да грабне някой самун или дори само някоя лъскава репичка. Усмихваха се и му казваха, че не трябва да си разваля апетита, щом като ще вечеря с кралицата. Знаеха. И последната слугиня тук го знаеше! Почервенял от срам, той побърза да се прибере в стаите си, горчиво съжалявайки за оная вмирисана риба, дето му я предложиха на обяд. Заключи вратата след себе си. Жена, която можеше да умори човек от глад, сигурно беше способна на всичко.

Лежеше на един зелен копринен килим и играеше на змии и лисици с Олвер, когато пъхнаха под вратата му втора бележка.

— Какво има, Мат? — попита Олвер.

— Нищо. — Мат смачка бележката. — Още една игра?

— О, да. — Хлапакът беше готов да играе тъпата игра по цял ден. — Мат, ти опита ли оня печен бут, дето го готвиха снощи? Аз така и не можах…

— Просто си хвърли зара, Олвер. Просто хвърли проклетия зар.

На връщане към папата третата нощ той си купи хляб, маслини и овче сирене, и добре че го направи. В кухнята пак бяха получили нареждания. Проклетите жени направо му се изсмяха в лицето, докато размахваха димящите блюда с месни гозби и риби току под носа му и му казваха да не си развали триж проклетия си апетит.

Той обаче запази достойнство. Изобщо не се опита да грабне някое блюдо и да побегне. Не, Мат само изпружи крак и най-елегантно развя въображаемия си плащ.

— О, прелюбезни дами, просто съм съкрушен от топлата ви гостоприемност.

Оттеглянето му обаче щеше да е доста по-добро, ако една от готвачки те не беше изграчила зад гърба му:

— Кралицата скоро ще се нагости с печено патенце, момко. — Много забавно. Останалите жени така се разреваха, че сигурно се затъркаляха по пода от смях, но той не се обърна. Страшно забавно.

Хлябът, маслините и соленото сирене се оказаха чудесно ядене, като се добави и водата от умивалника, с която да ги преглътне. След първия ден бяха престанали да му носят пунш в стаята. Олвер се опита да му каже нещо за печена риба със сос от горчица и стафидки, но Мат го скастри да не приказва много, а да наблегне на четенето.

Тази нощ никой не му пъхна бележка под вратата. И никой не се опита да влезе. Той започна да си мисли, че нещата може да тръгнат и към по-добро. Утре беше Птичия празник. Според това, което беше чул за костюмите, които си обличаха на този празник мъжете, както и жените, Тилин най-вероятно щеше да си намери друго патенце, което да подгони. Все някой щеше да излезе от онази проклета къща срещу „Розата на Елбар“ и да му връчи най-после проклетата Купа на ветровете. Просто беше крайно време нещата да тръгнат към по-добро.

На третата сутрин в Тарасинския палат го събудиха заровете в главата му.