Корона от мечове

ГЛАВА 26Невъзвратими слова

Мургейз лежеше будна, втренчена в тавана, и се мъчеше да мисли за дъщеря си. Завита бе с един-единствен бял ленен чаршаф, но въпреки жегата се потеше заради дебела нощница, завързана до шията. Потта едва ли беше от значение — колкото и да се къпеше, колкото и гореща да бе водата, в която се къпеше, чувстваше се нечиста. Елейн трябваше да е в безопасност в Бялата кула. Понякога й се струваше, че са изминали безброй години, откакто за последен път се бе насилила да се довери на Айез Седай, но въпреки явното противоречие Кулата със сигурност бе най-безопасното място за Елейн. Опита се да помисли и за Гавин — той трябваше да е в Тар Валон при сестра си, изпълнен с гордост от нея и неутолим в желанието си да бъде неин щит — а също и за Галад — защо все пак не й позволиха да го види? Обичаше го така, сякаш и той бе роден от нейната утроба, а и в много отношения той се нуждаеше от обичта й повече, отколкото другите двама. Опитваше се да мисли за тях. Но беше трудно да мисли за друго освен за… Широко отворените й очи се взираха в мрака, лъснали от неизтритите сълзи.

Винаги си бе въобразявала, че е достатъчно смела, за да направи всичко, което й се наложи, да понесе всичко, което я чака; винаги беше вярвала, че ще може да изтърпи, ще може след това да се стегне и да продължи да се бори. Но само за един безкраен час, без да остави по тялото й повече рани от тези няколко, които вече започваха да зарастват, Радам Асунава бе започнал да я учи, че това далеч не е така. Еамон Валда бе довършил „обучението“ й само с един въпрос. Раната в сърцето, останала от отговора й, не бе зараснала. Трябваше да се върне при Асунава сама и да му каже да й причини най-лошото. Трябваше да… Молеше се дано Елейн да е в безопасност. Сигурно не беше честно да се надява повече за Елейн, отколкото за Галад или Гавин, но Елейн щеше да бъде следващата кралица на Андор. Кулата нямаше да пропусне възможността да постави една Айез Седай на Лъвския трон. Само да можеше да види Елейн, да види още веднъж и трите си деца…

Нещо в тъмната спалня изшумоля и тя затаи дъх, мъчейки се да потисне трепета си. Бледата лунна светлина едва открояваше пилоните на балдахина. Вчера Валда бе заминал на север заедно с Асунава и хиляди Бели плащове, за да се сразят с Пророка, но ако се бе върнал, ако…

Смътният силует в спалнята доби очертанията на жена, много по-ниска от Лини.

— Помислих си, че може да си будна — тихо промълви гласът на Бреане. — Изпий това. Ще ти помогне. — Кайриенката понечи да пъхне някаква чаша със сребърен обков в ръката на Мургейз. Излъчваше кисела миризма.

— Защо влизаш, без да съм те повикала? — сряза я Мургейз и бутна чашата настрани. Топлата течност се плисна върху ръката й и ленения чаршаф. — Тъкмо заспивах, а ти влизаш и тропаш! Остави ме!

Вместо да се подчини, жената остана до леглото й. Гледаше я. Лицето й бе скрито в сянката. Мургейз не обичаше Бреане Таборвин. Все едно дали Бреане беше благородничка, слязла сред простолюдието, както твърдеше сама понякога, или просто слугиня, усвоила порядките на тези над нея и преструваща се на знатна особа, тя се подчиняваше когато и както тя сама избереше и си позволяваше прекалено волнодумие. Което доказа и сега.

— Стенеш като някоя овца, Мургейз Траканд. — Макар и тих, гласът й кипеше от гняв. Тя тръшна ядосано чашата на нощната масичка до леглото. — Бее! Мнозина други са преживявали и много по-лоши неща. Все пак си жива. Кокалите ти са здрави, умът ти е цял. Издръж! Остави сполетялото те да си отмине, погледни напред и живей живота си. Толкова непоносима си станала, че мъжете стъпват на пръсти, дори господин Джил. Ламгвин почти не е мигвал от три нощи!

Мургейз кипна; дори в Андор слугите не си позволяваха да говорят така. Тя стисна здраво жената над лакътя, но тревогата надви раздразнението й.

— Те не знаят, нали? — Ако знаеха, щяха да се опитат да отмъстят за нея, да я освободят. Щяха да загинат. Таланвор щеше да загине.

— Двете с Лини ги баламосваме — изсмя се Бреане, дръпна ръката си я размаха под носа й. — Ако можех да удържа Ламгвин, щях да ги оставя да разберат в каква блееща овца си се превърнала. Той вижда в теб самото въплъщение на Светлината. Аз обаче виждам само една жена, която не може да намери в себе си капка кураж да понесе изпитанията на деня. Няма да ти позволя да го съсипеш със своята страхливост.

Страхливост?! Ярост се надигна в гърдите на Мургейз, но тя не можа да изрече и една дума. Пръстите й се впиха в чаршафа. Не допускаше, че би могла хладнокръвно да реши да легне с Валда, но и да го беше направила, щеше да го преживее. Съвсем друго бе да каже „да“, защото я бе страх да се изправи пред щипците и иглите на Асунава — боеше се ужасно, че той може наистина да изтръгне от нея търсените признания. Колкото и да бе пищяла в ръцете на Асунава, Валда бе този, който й показа истинските граници на смелостта й, оказали се далеч по-тесни, отколкото беше вярвала. Докосването на Валда, леглото му — всичко това можеше да се забрави с времето, но тя никога нямаше да може да отмие срама на онова „да“ от устните си. Сега Бреане беше хвърлила истината в лицето и тя не знаеше как да отговори.

Необходимостта да го направи й бе спестена от тропота на ботуши пред спалнята й. Вратата се отвори рязко и в стаята се втурна Таланвор.

— Значи си будна! Добре — каза той. Това й позволи сърцето й да забие отново, позволи й отново да задиша. Опита се да пусне ръката на Бреане — не помнеше кога я беше хванала, — но за нейна изненада жената мълком я стисна веднъж, преди да я отдръпне.

— Става нещо — продължи Таланвор и отиде до прозореца, но застана отстрани, сякаш се пазеше да не го види някой отвън, и надникна в нощта. Лунната светлина очерта високия му силует. — Господин Джил, елате да разкажете какво сте видели.

Една глава се показа на вратата лисото й теме просветна в тъмното. Зад нея се раздвижи длъгнестата сянка на Ламгвин Дорн. Когато Бейзъл Джил разбра, че тя все още е в леглото, светещата петънце на черепа му се помръдна и той отмести погледа си някъде встрани, макар че сигурно му беше трудно да различи нещо повече от самото легло. Господин Джил беше по-обемист от Ламгвин, но много по-нисък от него.

— Простете ми, моя кралице. Не исках да… — Той се окашля силно и ботушите му изскърцаха по пода. Ако имаше шапка, сигурно щеше да я мачка нервно. — Бях в Дългия коридор, тъй като отивах по… по… — По нужда, но не можа да се насили да го каже пред нея. — Все едно, погледнах случайно през един от прозорците и видях как една… една голяма птица, мисля… кацна на покрива на Южните казарми.

— Птица! — Тънкият гласец на Лини накара господин Джил да подскочи и да очисти входа. А може и да го беше сръгала в ребрата. Тя мина покрай него, като завързваше колана на нощната си роба. — Глупци! Тъпаци с волски мозъци! Събудили сте детето… — Тя млъкна и се окашля свирепо: Лини изобщо не забравяше, че някога беше била детегледачката на Мургейз, както и на майка й, но пред другите никога досега не се беше изтървавала. Трябваше да е много ядосана, за да го направи сега, и то си личеше по гласа й. — Събудили сте нашата кралица заради една птица! — Тя опипа мрежичката на главата си и автоматично прибра няколкото кичура, които се бяха измъкнали при спането. — Колко пи снощи, Бейзъл Джил? — Мургейз също си беше задала този въпрос.

— Не знам дали е точно птица — възрази господин Джил. — Изобщо не приличаше на птица, но какво друго може да хвърчи освен прилепите? Беше голяма. На гърба й се бяха накатерили мъже и когато тя отлетя, един от тях остана отгоре й. Докато си шамаросвах лицето, щото си помислих, че сънувам, още едно такова… нещо кацна и от него слязоха още мъже, и после още едно, и аз реших да се обадя на лорд Таланвор. — Лини не изсумтя, но Мургейз почти усети втренчения й поглед, при все че не беше насочен към нея. Мъжът, който бе оставил хана си, за да я последва, със сигурност го усети. — Светлината да ме изгори, ако не е истина, кралице! — настоя той.

— Светлина! — отзова се Таланвор като ехо. — Нещо… Нещо току-що кацна над Северните казарми. — Мургейз никога не го беше чувала да е толкова потресен. Единственото, което й се искаше сега, бе да им каже на всички да си вървят и да я оставят сама в нещастието й, но май нямаше надежда. Таланвор в много отношения беше по-лош и от Бреане. Много по-лош.

— Робата ми — промълви тя и както никога досега Бреане побърза да й я подаде. Господин Джил бързо извърна лицето си към стената, докато тя слизаше от леглото и си навличаше копринената роба.

Тя отиде до прозореца. Дългите Северни казарми се извисяваха от другата страна на широкия вътрешен двор — четири внушителни етажа от тъмен камък и с плосък покрив. Никаква светлина не мъждукаше нито в тях, нито в Крепостта. Всичко беше потънало в тишина и безмълвие.

— Не виждам нищо, Таланвор.

Той я дръпна назад.

— Само гледай.

В друг момент щеше да се ядоса, че я докосва по рамото, както и от тона му. Сега, след Валда, усети облекчение. И раздразнение от облекчението си. Беше невъобразимо неуважителен, прекалено опърничав и твърде млад. Всъщност не много по-възрастен от Галад.

Заедно с луната се размърдаха сенки, но не се видя нищо друго. Някъде далече, откъм града, излая псе, отвърнаха му други. А после, тъкмо докато отваряше уста да каже на Таланвор и останалите да си излязат и да я оставят на мира, някаква чернилка над масивните казарми се надигна и се понесе, отделяйки се от покрива…

Нещо… така го беше нарекъл Таланвор и тя не можа да му намери по-добро име. Впечатлението беше като за някакво издължено тяло, на дебелина повече от един човешки ръст; огромни оребрени криле като на прилеп се разлюляха, докато нещото се понасяше към двора; очерта се фигура на човек, седнал точно зад силно закривения клюн. А после крилете уловиха въздушното течение и… нещото… се понесе нагоре и закри за миг лунната светлина, след което премина като тънка дълга нишка през диска й.

Мургейз бавно затвори уста. Единственото, за което можа да си помисли, беше твар на Сянката. Тролоците и мърдраалите не бяха единствените изопачени от Сянката твари, сътворени в Погибелта. Никога не бяха й споменавали за нещо подобно, но учителките й в Кулата твърдяха, че там живеели същества, които никой не е могъл да види и след това да оцелее. Но как бяха стигнали чак толкова далече на юг?

Изведнъж над главните порти блесна огнена мълния, съпроводена от оглушителен гръм, а после — отново и отново, на още две места по протежение на дългата крепостна стена. Там според нея също имаше порти.

— Какво беше това, Ямата на ориста да го погълне дано? — промълви Таланвор в настъпилия миг тишина преди гонговете тревожно да заечат и кънтежът им да се слее в тъмнината. Надигнаха се викове и крясъци, и дрезгав писък като от бойни рогове. Пламък изригна някъде, придружен от рязък тътен, после отново — някъде другаде.

— Единствената сила! — ахна Мургейз. Тя самата можеше и да не притежава дарбата да прелива, или все едно че не я притежаваше, но това не можеше да го сбърка с нищо друго. Мисълта за твари на Сянката я остави. — Това… трябва да са Айез Седай. — Някой зад нея също ахна: Лини или Бреане. Бейзъл Джил промърмори възбудено: „Айез Седай“, а Ламгвин измънка нещо, което тя не успя да чуе. Сред нощния мрак заотеква дрънчене на метал в метал; лумна огън, мълнии пронизаха безоблачното небе. Откъм града отекнаха тревожно камбани, но някак странно малко.

— Айез Седай. — Таланвор го изрече със съмнение. — Но защо точно сега? За да освободят теб ли, Мургейз? Нали не могат да използват Силата срещу хора, а само срещу твари на Сянката. А ако онова крилато същество не беше твар на Сянката, значи никога повече няма да видя такава.

— Не знаеш какво говориш! — отвърна тя разгорещено. Ти… — Метална стрела от арбалет строши прозореца сред дъжд от стъкла; въздухът пред лицето й се размърда, когато стрелата прелетя между двамата и се заби в един от пилоните на ложето й. Само няколко пръста надясно и с всичките й грижи щеше да се свърши.

Таланвор я издърпа от прозореца с проклятие. Дори на смътната лунна светлина забеляза намръщения му поглед. За миг си помисли, че би могъл да я докосне по лицето; ако го стореше, не знаеше дали щеше да се разплаче, или да изпищи, или да му заповяда да я остави завинаги, или…

Вместо това той каза:

— По-вероятно е да е някой от онези мъже, онези ашамини или както там се наричат. — Той настояваше да приемат за истина странните, невероятни приказки, които се бяха промъкнали дори тук, зад стените на Крепостта. — Трябва да те измъкна оттук. Веднага. Бъркотията ще ни помогне. Хайде!

Идеята му звучеше привлекателно. Навярно щяха да могат да се измъкнат сред лудницата на битката.

— Да я изведеш навън сред всичко това! — изкряска Лини. Бесните мълнии засенчиха луната в прозореца. Трясъците и тътенът заглушаваха човешките викове и дрънченето на мечовете. — Мислех, че имаш повечко ум, Мартин Таланвор. Само глупците целуват стършели и хапят огън. Чу я като ти каза, че е работа на Айез Седай. Или мислиш, че не знае? Така ли?

— Милорд, ако наистина е работа на Айез Седай… — промълви колебливо господин Джил и млъкна.

Ръцете на Таланвор я пуснаха и той изръмжа — съжаляваше, че го няма меча му. Педрон Ниал му беше позволил да си запази оръжието; Еамон Валда не беше толкова доверчив.

За миг в гърдите й се надигна разочарование. Само ако беше настоял, ако я беше повлякъл… Но какво й ставаше? Та нали ако си позволеше да я повлече накъдето и да било, по каквато и да било причина, кожата му щеше да съдере. Трябваше да се овладее. Валда беше скършил самоувереността й — не, той най-небрежно я беше раздробил на късчета — но тя трябваше да ги задържи тези късчета и да ги закърпи отново. Някак. Стига жалките парцалчета да си струваха да се закърпят.

— Мога поне да изляза и да разбера какво става — изръмжа Таланвор и закрачи към вратата. — Ако не са твоите Айез Седай…

— Не! Ти ще останеш тук. Моля. — Изпита благодарност към сумрака за това, че прикри изчервеното й лице. Щеше да си прехапе езика, но не и да изрече последната дума, но тя се бе изплъзнала от устата й неволно. Продължи с по-решителен тон: — Ще останеш тук, за да браниш кралицата си, както си длъжен.

В смътната светлина не можеше да види лицето му. Лекият му поклон изглеждаше съвсем както трябва, но Мургейз беше готова да заложи и последния си меден петак, че и лицето, и поклонът излъчват гняв.

— Ще остана в преддверието ви.

Е, гласът му поне не можеше да го скрие. За първи път обаче изобщо не я интересуваше колко ядосан е, нито че почти не се опитва да го скрие. Най-вероятно някой ден щеше да убие този непочтителен младеж със собствените си ръце, но нямаше да позволи да загине точно тази нощ, посечен от войници, които нямаше дори да разберат кой е и на чия страна стои.

Без да запали нито един от светилниците, тя уми лицето си и зъбите. Бреане и Лини й помогнаха да се облече — в синя копринена рокля на зелени ивици, с водопади от снежна дантела на китките и под брадичката. Щеше да е много подходяща да посрещне с нея Айез Седай. Навън в нощта бушуваше сайдар. Трябваше да са Айез Седай. Кой друг можеше да е?

Когато излезе, тримата мъже седяха в мрака, смътно разсеян от лунните лъчи, проникващи през прозорците, и от случайните проблясъци на бликащия от Силата огън. Дори една запалена свещ можеше да привлече нечие нежелано внимание. Ламгвин и господин Джил скочиха почтително от столовете си; Таланвор се изправи по-бавно и не й беше нужна светлина, за да разбере, че я гледа упорито навъсен. Тя нареди на Ламгвин да донесе още столове и да ги постави по-надалече от прозорците. После всички седнаха и зачакаха. Навън все още отекваха трясъци и ревове, пищяха рогове и крещяха мъже, и сред всичко това тя усещаше как сайдар се надига и пада, надига се и се стоварва отново.

Бавно, след може би повече от час, битката заглъхна и замря. Нечии гласове все още крещяха неразбираеми команди, пищяха ранени и от време на време онези странни дрезгави рогове надигаха глас, но дрънчене на стомана вече не се чуваше. Сайдар заглъхна; тя беше сигурна, че някакви жени все още го държат, но никоя повече не преливаше.

Таланвор се размърда, но тя му махна с ръка да си остане на мястото — за миг си помисли, че няма да й се подчини. Скоро се развидели и тя вече ясно виждаше сърдитото лице на Таланвор.

Да, търпението бе една от добродетелите, на които този младеж трябваше да се научи. Слънцето се издигна. Лини и Бреане започнаха да си шепнат все по-тревожно, мятайки погледи към нея. Таланвор се въсеше и я гледаше изпепеляващо с тъмните си очи; тъмносиньото палто така добре му стоеше! Господин Джил мърдаше неспокойно и току прокарваше пръсти през посивяла си коса и попиваше с кърпа порозовелите си бузи. Ламгвин се беше отпуснал в стола си — доскорошен уличен побойник, с тежко отпуснати клепачи, които го правеха да изглежда почти задрямал, но когато хвърли поглед към Бреане, по нашареното му с белези лице със счупен нос пробяга усмивка. Мургейз се съсредоточи върху дишането си, почти като по време на упражненията, които беше правила толкова често при обучението си в Кулата. Търпение. Ако скоро не дойдеше някой, щеше да им каже тя…

И въпреки че го очакваше, подскочи при рязкото почукване на вратата. Преди да успее да нареди на Бреане да види кой е, вратата рязко се отвори, дори се блъсна в стената. Мургейз се втренчи във влезлия.

Беше висок и мургав, с клюнест нос, и се взираше хладно в нея. Над рамото му стърчеше дългата дръжка на меч. Странна броня покриваше гърдите му — застъпващи се плочки, лакирани в блестяща позлата и лъскаво черно, а в едната си ръка държеше шлем, наподобяващ глава на насекомо, в черно, златисто и зелено, с три дълги тънки зелени пера. Още двама мъже в брони пристъпиха по петите му, с шлемове на главите, но без пера; техните брони бяха по-прости, но пък и двамата държаха арбалети, готови за стрелба. Други стояха зад тях отвън в коридора, с дълги копия със златно-черни лентички, привързани под остриетата.

Таланвор и Ламгвин, и дори господин Джил скочиха и застанаха между нея и странните й посетители. Наложи й се да си пробие път през тях.

— Ти си Мургейз, кралицата на Андор? — каза мъжът с клюнестия нос преди тя да успее да поиска обяснение. Гласът му беше дрезгав и той сливаше думите така, че тя едва го разбра. Не дочака отговора й. — Ти ще дойдеш с мен. Сама — добави той, след като Таланвор, Ламгвин и господин Джил пристъпиха напред. Стрелците с арбалетите надигнаха оръжията си; тежките стоманени стрели, изглежда, бяха предназначени да пробиват дупки и в броня.

— Не възразявам хората ми да останат тук, докато се върна — отвърна тя много по-спокойно, отколкото се чувстваше. Кои бяха тези хора? Тя познаваше говора на всеки народ, познаваше оръжието на всяка държава. — Сигурна съм, че ще се погрижите съвсем задоволително за моята сигурност, капитан…?

Той не съобщи името си, а само й даде учтиво знак да го последва. За нейно огромно облекчение Таланвор не възрази, въпреки изпепеляващия си поглед. А за нейно огромно раздразнение господин Джил и Ламгвин отстъпиха едва след като погледнаха него.

В коридора войниците се престроиха около нея, с мъжа с клюнестия нос и двамата стрелци с арбалети начело. Така скоро след битката да обикалят незащитени й се стори повече от глупаво — можеше да са останали отказали се да се предадат, които да отвлекат заложници или да убият всеки, когото видят. Искаше й се да повярва, че е така.

Тя се опита да заговори офицера, но той не промълви и дума повече, не забави широката си крачка, нито извърна глава към нея и тя се отказа. Никой от войниците дори не я погледна. Бяха мъже с корави лица, като тези, които тя познаваше от своята гвардия, мъже, срещали битката неведнъж. Но кои бяха? Ботушите им биеха по каменните плочи на пода в зловещ барабанен ритъм, подсилен от ека на празните коридори. Нямаше почти никакъв цвят наоколо, нищо за украса освен тук-там гоблени, показващи Бели плащове в кървави битки.

Разбра, че я водят към покоите на лорд-капитан командира, и й се догади. Почти бе привикнала да приема с удоволствие този път, докато Педрон Ниал бе жив; започнала беше да изпитва ужас от него в няколкото дни след смъртта му — но след като завиха на поредната пресечка, се сепна при вида на около двайсетина лъконосци, маршируващи зад командира си — мъже в торбести панталони и кожени нагръдници, боядисани на хоризонтални ивици в синьо и червено. Всеки от мъжете носеше конична стоманена шапка с було от тънка сива стомана, което покриваше лицата им до брадичките; тук-там под булата провисваха краищата на мустаци. Командирът на лъкометците отдаде чест на водача на нейната стража, който само вдигна ръка в отговор.

Тарабонци. Не беше виждала тарабонски войник от много години, но тези мъже или бяха тарабонци въпреки необичайните напречни ивици, или тя щеше да си изяде пантофите. Но все пак й се стори безсмислено. Тарабон се беше превърнал в самия оживял хаос, раздираше се от гражданска война между сто враждуващи страни, между претенденти за трона и Заклети в Дракона. Тарабон никога не би могъл да предприеме този щурм срещу Амадор сам. Освен ако — което й се струваше повече от невъзможно — някой от претендентите не се бе наложил над всички останали, включително и над Заклетите в Дракона, и… не, това беше невъзможно и освен това не обясняваше тези странно въоръжени войници, нито онзи крилат звяр или…

От друга страна, неведнъж бе виждала странни неща. И неведнъж беше изпитвала гадене.

Завиха в следващия коридор и тя се озова пред две жени.

Едната беше слабичка, ниска като всяка кайриенка и по-мургава от всяка тайренка, в синя рокля, свършваща доста над глезените й; сребърна мълния прорязваше червения й корсаж и широките й поли. Другата жена, облечена в груба тъмносива вълнена рокля, стърчеше над повечето мъже и бе със златиста коса до раменете, сресана до блясък, и с големи, изплашени зелени очи. Сребърна каишка свързваше сребърната гривна на китката на по-ниската жена със сребърния нашийник на по-високата.

Двете се дръпнаха от пътя на охраната на Мургейз и когато офицерът с клюнестия нос промърмори: „Дер-сулдам“ — на Мургейз й се стори, че е това; трудно й беше да го разбере от размазания му говор — когато го измърмори почти с презрение, мургавата жена леко сведе глава, дръпна каишката и златокосата жена се смъкна на пода и опря длани на плочките. След като Мургейз и охраната й ги подминаха, тъмната жена потупа нежно другата по главата, все едно че беше кучето й, и още по-лошо — коленичилата жена вдигна към нея поглед, изпълнен с доволство и благодарност.

На Мургейз й се догади още повече. Не стигаше това животинско раболепие, но тя бе сигурна, че потупаната по главата жена може да прелива. Невъзможно! Тя продължи да крачи като в мъгла, зачудена дали всичко това не е сън, кошмар някакъв. Молеше се дано да се окаже кошмар. Отново спряха, за да направят път на други войници, този път в червено-черни брони, и след това…

Залата за аудиенции на Педрон Ниал — сега на Валда, или по-точно на този, който бе превзел крепостта — се беше променила. Огромният златен слънчев изгрев си беше останал, вграден в пода, но всичките пленени знамена на Ниал, които Валда бе запазил все едно че са негови лични трофеи, бяха изчезнали, както и цялата мебелировка, с изключение на скромния стол с висок гръб, използван от Ниал и след това от Валда, сега ограден от два високи паравана със зловещи картини по тях. Едната изобразяваше някаква черна хищна птица с бял гребен и жесток клюн, с широко разперени огромни криле, а другата — някаква жълта котка с черни петна по козината, с едната й лапа върху мъртво, подобно на елен животно, на половината от ръста на звяра, с дълги прави рога и с бели ивици по кожата.

В помещението имаше много хора, но това беше единственото, което тя успя да забележи преди някаква жена в синя роба да пристъпи напред. Едната страна на главата й беше обръсната и остатъкът от косата й беше сплетен на дълга плитка, заметната на дясното й рамо. Сините й очи, изпълнени с презрение, можеха да минат за очите на онзи орел или на котката.

— Вие сте пред върховната лейди Сурот, която предвожда Ония, що идат първи и подпомагат Великото завръщане — каза тя със същия лениво размазан говор.

Внезапно офицерът с клюнестия нос хвана Мургейз за тила и я натисна да се просне на пода до него. Макар и зашеметена от това насилие, тя го видя, че целува пода.

— Пусни я, Елбар — чу се сърдит женски глас. — Не бива да се отнасяш така с кралицата на Андор.

Мъжът — Елбар — се изправи на колене със сведена глава.

— Посрамих се, върховна лейди. Моля за прошка. — Гласът му беше хладен и безизразен.

— Малка е прошката ми за това, Елбар. — Мургейз вдигна очи. Външността на Сурот я стресна. Двете страни на главата й бяха избръснати, оставяйки лъскав черен гребен на темето й и грива, спускаща се надолу по гърба й. — Може би след като си получиш наказанието. Яви се да докладваш за грешката си веднага. Напусни! Марш! — Тя махна с ръка, на която проблеснаха нокти, дълги поне половин пръст; първите два на всяка от ръцете й бяха боядисани в лъскаво синьо.

Все така коленичил, Елбар се поклони, след което бавно се изправи и тръгна заднишком към вратата. Едва сега Мургейз забеляза, че никой от войниците не ги е последвал вътре. Забеляза обаче и нещо друго. Преди да напусне, той й хвърли последен поглед и вместо очите му да трепнат от злоба към онази, заради която си беше спечелил наказание, я изгледа… пресметливо. Наказание нямаше да има. Всички тези думи и жестове бяха нагласени предварително.

Сурот пристъпи към Мургейз, грижливо придържайки светлосинята си роба, разкриваща полите й — снежнобели на стотици тънки плисета. Робата й беше покрита с извезани лози и пищни червени и жълти цветя. Мургейз се изправи.

— Нали не сте пострадали? — попита Сурот. — Ако сте пострадали, ще удвоя наказанието му.

Мургейз заоправя роклята си, за да не гледа фалшивата й усмивка, която така и не засегна очите й. Използва възможността да огледа набързо залата. До едната стена бяха коленичили четирима мъже и четири жени, всичките млади и повече от хубави, и всичките облечени в… Тя бързо извърна очи. Дългите им бели роби бяха почти прозрачни! От двете страни до параваните бяха коленичили още по две жени, всяка една от които в сива рокля, другата — в синя, с извезана на нея мълния, и всеки две — свързани със същата сребриста каишка от гривната на едната до нашийника на другата. Мургейз не беше достатъчно близо, за да може да каже със сигурност, но изпита парещото и предизвикващо гадене чувство, че и двете жени в сиво могат да преливат.

— Нищо ми няма, благо… — На пода се беше проснало някакво огромно червеникавокафяво туловище — заприлича й на купчина щавени волски кожи, — което се надигна. — Какво е това? — Успя да се сдържи да не зяпне, но въпросът изскочи от устата й преди да го е преглътнала.

— Възхитена сте от моя лопар? — Сурот погали огромното същество под брадичката. Сега звярът напомни на Мургейз донякъде на мечка, въпреки че беше почти два пъти по-голям от най-голямата мечка и при това без козина, без никаква муцуна и с някакви дебели костени издутини около очите. — Алмандарага ми бе подарен като кутре за първия ми верноименен ден. Още същата година осуети първия опит да ме убият, а беше израснал само на четвърт. — В гласа на жената се долавяше искрена привързаност. Устните на… лопара… се издърпаха назад и разкриха остри бели зъби, предните му лапи се свиха и на шестте пръста на всяка от тях се запоказваха и заприбираха дълги нокти. Звярът замърка в басово гъгнене, като от сто котки наведнъж.

— Забележително — отрони плахо Мургейз. Верноименен ден? Колко ли опити бе имало да убият тази жена, за да може да говори за „първия“ така небрежно?

Лопарът нададе къс вой, след като Сурот го остави, но бързо положи глава на лапите си. Огромните му очи не я проследиха, а се втренчиха в Мургейз, като от време на време пробягваха към вратата и тесните амбразури на прозорците.

— Естествено, колкото и верен да ти е един лопар, не може да се сравни с дамане. — Този път в гласа на Сурот нямаше и капка привързаност. — Пура и Джинджин биха могли да съсекат сто убийци преди Алмандарагал да успее да примигне. — При споменаването на всяко от двете имена всяка от двете жени в синьо дръпна леко сребристата си каишка и жената в другия й край се преви на две, както бе направила онази в коридора. — От Завръщането си имаме много повече дамане. Тази земя е твърде богата за лов на марат-дамане. Пура — добави тя небрежно — някога е била… жена на Бялата кула.

Мургейз онемя. Айез Седай? Тя огледа присвития гръб на жената, наречена Пура, и умът й отказа да го повярва. Никоя Айез Седай не можеше да бъде принудена да пълзи така. Но и всяка жена, способна да прелива, не само Айез Седай, трябваше да е в състояние да вземе тази каишка и да удуши с нея мъчителката си. Всяка. Не, тази Пура не можеше да е такава. Мургейз се зачуди дали да се осмели да си поиска стол.

— Много… интересно. — Добре поне че гласът й не трепна. — Но не мисля, че сте ме поканили да дойда тук, за да си говорим за Айез Седай. — Разбира се, че не я беше „поканила“. Сурот я изгледа втренчено, без мускулче да трепне по лицето й, само пръстите с дългите нокти на лявата и ръка помръднаха.

— Тера! — кресна изведнъж жената с острото лице и с наполовина обръснатата глава. — Каф за върховната лейди и гостенката й!

Една от жените в прозирните роби — най-възрастната, но все пак млада — се изправи бързо и изящно. Розовите й устни изглеждаха леко нацупени, но тя се шмугна зад високия параван с нарисувания на него орел и само след няколко мига се появи отново, понесла сребърен поднос с две малки бели чашки. Коленичи гъвкаво пред Сурот и свела чернокосата си глава, надигна подноса така, че той се озова над самата нея. Мургейз поклати глава; всеки слуга в Андор, мъж или жена, ако му се поискаше такова нещо — или да се облече в такава роба! — щеше да кипне от възмущение.

— Кои сте вие? Откъде идвате?

Сурот вдигна една от чашките и вдиша вдигащата се от нея пара. Кимването й твърде много приличаше на височайше позволение, за да се хареса на Мургейз, но тя все едно взе втората чашка. Само едно отпиване и тя зяпна удивена. По-черна от всеки чай, течността беше и много по-горчива. Никакво количество мед не можеше да я направи пивка. Сурот опря своята чашка до устните си и въздъхна с наслада.

— Много са нещата, за които трябва да поговорим, Мургейз, но при тази първа наша беседа ще бъда кратка. Ние, народът на Сеанчан, се завръщаме, за да си вземем онова, което бе отнето от наследниците на върховния крал Артур Пейендраг Танриал. — Насладата от каф премина в друга наслада — гласът й съчетаваше очакване и увереност, — докато гледаше съсредоточено Мургейз. Мургейз не можеше да отклони очите си. — Което е било наше, отново ще бъде наше. Всъщност то винаги е било — крадецът не придобива правото на собственост. Започнах Завръщането в Тарабон. Мнозина благородници в онази страна вече са се заклели да се покоряват, да чакат и да служат; много скоро ще го сторят всички. Техният крал — не помня името му — загина, защото ми се опълчи. Ако беше останал жив, щеше да бъде набит на кол затова, че се е противопоставил на Кристалния трон, не дори на Кръвта. Не можахме да намерим рода му, за да бъде предаден в собственост, но вече има нов крал и нова панархеса, които са се заклели във вярност на императрицата, дано да живее вечно, и на Кристалния трон. Разбойниците ще бъдат изкоренени. Не ще има повече смут и глад в Тарабон, а народът ще бъде подслонен под крилете на императрицата. Сега започвам същото и в Амадиция. Скоро всички ще коленичат пред императрицата, дано да живее вечно — пряката на наследница на великия Артур Ястребовото крило.

Ако слугинята не се беше отдръпнала с подноса, Мургейз щеше да остави бялата чашка. Никакъв трепет не наруши катранената повърхност на каф, макар чутото да я стресна. Що за безсмислици? Императрица? Сеанчан? Имаше някакви налудничави слухове преди година или повече за това как армиите на Артур Ястребовото крило се били върнали през Аритския океан, но само най-доверчивите можеха да им повярват и тя се съмняваше, че и най-окаяната клюкарка по пазарите все още дърдори тези приказки. Възможно ли бе да е истина? Но все едно, това, което разбра, й беше повече от достатъчно.

— Всички почитат името и паметта на Артур Ястребовото крило, Сурот… — жената с резките скули сърдито отвори уста, но върховната лейди помръдна само един пръст със син нокът и тя не каза нищо — но неговото време отдавна е минало. Всеки народ тук си има своята древна връзка. Никоя страна няма да се предаде нито на теб, нито на императрицата ти. Ако си успяла да завземеш някаква част от Тарабон. — Сурот леко изсъска и очите й блеснаха, — не забравяй, че това е една нещастна страна, разкъсана от вътрешни размирици. Амадиция няма да падне толкова лесно, а много страни ще й се притекат на помощ, когато научат за вас. — Възможно ли беше да е истина? — Колкото и много да сте, хапката няма да се окаже лесна за устата ви. И преди вас сме срещали големи заплахи, и сме ги надвивали. Съветвам те да сключите мир преди да бъдете съкрушени. — Мургейз си спомни бушуващия през нощта сайдар и се постара да не поглежда към… дамане, така ли ги беше нарекла Сурот?

Сурот отново се усмихна с онази маска на усмивка, а очите й блеснаха като излъскани камъчета.

— Всички правят своя избор. Някои ще изберат да се покорят, да чакат и да служат, и ще управляват своите земи в името на императрицата, дано да живее вечно.

Тя вдигна ръка и направи леко движение с пръсти и жената с острите скули изджавка:

— Тера! Пози на Лебеда!

— Не Лебеда, Алвин, сляпа глупачко! — изсъска Сурот почти нечуто, после ледената й усмивка се върна.

Жената, която им беше поднесла горчивата напитка, се надигна отново от мястото си до стената, притича до средата на залата по много странен начин, на пръсти, с извити назад ръце. После бавно, над изгряващото златно слънце, символа на Чедата на Светлината, започна някакъв странен танц. Ръцете й се разгънаха настрани като криле, после отново се извиха назад. Извивайки се, тя плъзна левия си крак навън, сниши се над присвитото си коляно, протягайки напред двете си ръце сякаш умолително, докато ръцете, тялото и десният й крак не образуваха права, леко наклонена линия. Прозрачната й бяла роба правеше цялата гледка скандална. Мургейз усети как бузите й почервеняват. Танцът, ако всичко това можеше да се нарече танц, продължи.

— Тера е нова и все още не се е обучила добре — измърмори Сурат. — Позите най-често се изпълняват от десет или двадесет да’ковале едновременно, мъже и жени, избрани заради безупречната красота на телата им, но понякога е приятно да се гледа и само един изпълнител. Много е приятно да притежаваш красиви неща, нали?

Мургейз се намръщи. Как можеше някой да притежава човешко същество? Сурот и преди малко беше споменала за превръщането на някого в „собственост“. Тя знаеше малко от Древния език и думата „да’ковале“ не й беше съвсем позната, но като си помисли малко, стигна до възможния превод „притежавано лице“. Беше отвратително. Ужасно!

— Невероятно — промълви тя сухо. — Изглежда, ще трябва да ви оставя, за да се насладите на… танца.

— Един момент. — каза Сурат. Гледаше с усмивка танца на Тера. Мургейз се стараеше да не гледа повече. — Всички ще трябва да направят избора си, както вече казах. Старият крал на Тарабон избра бунта и загина. Старата панархеса беше пленена, но отказа да положи клетвата. Всеки от нас си има мястото, което му се полага, освен ако императрицата не го издигне, но онези, които отхвърлят полагащото им се място, също могат да бъдат принизени, понякога до самото дъно. Тера притежава определен чар. Странно, но Алвин се оказва многообещаваща като учителка, затова очаквам, че не след много години Тера ще усвои умението да изпълнява позите подобаващо за своя чар. — Смразяващата усмивка и блесналият поглед се плъзнаха към Мургейз.

Многозначителен поглед, но защо? Да не би да имаше нещо общо с танцуващата? Името й сякаш й напомняше нещо. Но какво?… Мургейз се вгледа в жената — беше се изправила на пръсти и се въртеше на едно място със сплетени длани и изпънати нагоре ръце.

— Не мога да го повярвам! — ахна тя. — Не мога!

— Тера — каза Сурат, — какво беше името ти преди да станеш моя собственост? Каква титла притежаваше?

Тера замръзна в изпънатата си до предел поза, потръпна, хвърли поглед наполовина изпълнен с паника, наполовина с ужас към остроликата Алвин и извърна съвсем ужасените си очи към Сурот.

— Тера се наричаше Аматера, с позволението на върховната лейди — каза тя почти без дъх. — Тера беше панархеса на Тарабон, с позволението на върховната лейди.

Ръката на Мургейз изпусна крехката порцеланова чашка и тя се пръсна на малки късчета на пода, плискайки черния каф. Трябваше да е лъжа. Никога не беше срещала Аматера, но веднъж й я бяха описали. Не. Много жени на тази възраст можеха да имат същите големи черни очи и такива пълни устни. Не беше възможно Пура да е била някога Айез Седай, а тази жена…

— Танцувай! — сопна се Алвин и Тера продължи да се вие в странния си танц, без да посмее повече да погледне нито Сурот, нито някой друг. Която и да беше тя, явно единственото й желание в момента беше да не допусне никаква грешка. Мургейз едва се сдържа да не повърне.

Сурот пристъпи към нея, лицето й бе студено като зимна виелица.

— Всички се изправят пред избор — каза тя тихо. Гласът й можеше да прекърши стомана. — Някои от пленниците ми казват, че си пребивавала в Бялата кула. По закон никоя марат-дамане не може да избегне каишката, но аз ти се вричам, че ти, която ме назова по име в очите ми и нарече думите ми лъжа, ти няма да преживееш тази съдба. — Натъртването даде да се разбере, че клетвата й не включва никаква друга възможна съдба. Усмивката, която така и не засегна очите й, се върна. — Надявам се да избереш да изречеш клетвата, Мургейз, и да властваш над Андор в името на императрицата, дано живее вечно. — За първи път Мургейз бе абсолютно сигурна, че жената лъже. — Ще разговарям отново с теб утре или може би вдругиден, стига да ми остане време.

Сурот се обърна, мина покрай самотната танцьорка и седна на стола с високия гръб, а Алвин — тя като че ли не можеше да говори — отново изджавка.

— Всички! Пози на Лебеда!

Младите мъже и жени, коленичили до стената, скочиха да се присъединят към Тера и заповтаряха в съвършенство движенията й в права линия пред стола на Сурот. Само втренченият поглед на лопара все още признаваше присъствието на Мургейз. Тя не помнеше някога в живота й да са я пренебрегвали с такава безцеремонност. Събра цялото си достойнство, събра и полите си и излезе.

Не продължи дълго сама, разбира се. Войниците с червено-черните ризници стояха в преддверието като статуи, с безизразни лица под лъскавите шлемове, с присвити очи, гледащи стоманено изпод челюстите на чудовищни насекоми. Един от тях, не много по-висок от Мургейз, тръгна редом с нея, без да промълви нито дума, и я придружи до покоите й, където от двете страни пред вратата стояха двама тарабонци с мечове, този път в стоманени брони, но пак така боядисани на хоризонтални ивици. Те се поклониха ниско, с ръце на коленете, и тя си помисли, че се кланят на нея, докато придружителят й не проговори.

— Чест приета — изрече той с дрезгав сух глас и тарабонците се изправиха, без изобщо да я поглеждат, а той добави: — Пазете я добре. Тя не е положила Клетвата. — Тъмните им очи пробягаха към нея изпод стоманените була, но послушните им къси поклони бяха предназначени за сеанчанеца.

Тя се постара да влезе сдържано, но щом вратата зад гърба й се затвори, се облегна на нея в опит да уталожи вихъра на мислите си. Сеанчанци, дамане, императрица и клетви, и хора, превърнати в собственост. Лини и Бреане стояха насред стаята и я гледаха безмълвно.

— Какво разбра? — попита Лини със същия тон, с който я питаше като дете какво е разбрала от прочетената книжка.

— Кошмари и безумия — въздъхна Мургейз. После изведнъж огледа стаята с тревога. — Къде е… Къде са мъжете?

Бреане отговори на незададения й въпрос сухо и насмешливо:

— Таланвор излезе да види какво може да разбере. — Юмруците й сами се опряха на бедрата й и тонът й стана смъртно сериозен. — Ламгвин отиде с него, както и господин Джил. А ти какво разбра? Кои са тези… Сеанчан? — Произнесе името непохватно и се намръщи. — Колкото до това, и ние го чухме. — Постара се да не обръща внимание на хапещия поглед на Лини. Какво смяташ да правим сега, Мургейз?

Мургейз мина между двете и отиде до най-близкия прозорец. Не много по-тесен от онези в залата за аудиенции, той отваряше гледка от двадесетина стъпки височина към каменната настилка на двора. Обезсърчена колона от гологлави раздърпани мъже, някои с окървавени превръзки на главите, се тътреше през двора под бдителния поглед на въоръжени с копия тарабонци. Няколко сеанчанци стояха на горната площадка на една от близките кули и се взираха в далечината през зъберите. Единият беше с шлем, украсен с три тънки пера. На един от прозорците от другата страна на двора се показа жена с ясно открояваща се върху черния й корсаж сребриста мълния и навъсено погледна към пленените Бели плащове долу. Едва пристъпващите мъже изглеждаха зашеметени и неспособни да повярват в това, което ги е сполетяло.

И какво да прави сега? Изпитваше смъртен ужас. Струваше й се, че от месеци не е взимала и най-нищожно решение, без то да доведе до провал. Избор, беше й казала Сурот. Да помогне на тези сеанчанци да завземат Андор, или… Един последен полезен акт, който можеше да извърши за Андор. Колоната се изниза и долу вече се виждаше опашката й, последвана от още тарабонци, към които в движение се присъединиха техни съотечественици. Само двадесет стъпки падане и Сурот щеше да се лиши от лоста си. Навярно това бе изход, достоен само за една страхливка, но тя вече бездруго беше доказала, че е такава. Не, кралицата на Андор не можеше да загине по този начин.

И тя беззвучно зареди невъзвратимите слова, изричани само два пъти досега в хилядолетната история на Андор.

— Под яркия взор на Светлината, отстъпвам Върховния трон на рода Траканд на Елейн Траканд. Под взора на Светлината, отказвам се от Короната на розите и абдикирам от Лъвския трон в полза на Елейн, Върховен трон на Дома Траканд. В името на Светлината се подчинявам на волята на Елейн Андорска като нейна покорна поданица. — Вярно, всичко това все още не правеше Елейн кралица, но разчистваше пътя.

— Защо се усмихваш така? — попита Лини.

Мургейз бавно се извърна.

— Мислех си за Елейн. — Не смяташе, че старата бавачка е достатъчно близо, за да чуе онова, което засега не биваше да чуе никой.

Очите на Лини обаче се разшириха и дъхът й секна.

— Веднага да се дръпнеш оттам! — сопна се тя и още докато го изричаше, пристъпи, протегна ръце и грубо я издърпа от прозореца.

— Лини, не се самозабравяй! Та ти вече не си ми гледачка от… — Мургейз си пое дъх и смекчи тона си. Не беше лесно да срещне изплашените очи на старицата, още повече че нищо не плашеше Лини. — Това, което върша, е само за добро, повярвай ми — добави тя кротко. — Няма друг изход…

— Нямало друг изход ли? — намеси се ядосано Бреане. Май малко й оставаше да стисне Мургейз за гърлото. — Що за глупости дърдориш пък сега? Ами ако тези сеанчанци си помислят, че ние сме те убили? — Мургейз присви устни. Нима така прозрачно бе издала намерението си?

— Млък, жено! — Лини също така никога не се ядосваше, нито повишаваше глас, но сега направи и едното, и другото, а бузите й почервеняха. Тя вдигна костеливата си ръка. — Да си затваряш устата, че колкото си тъпа, толкова по-тъпо ще те плесна!

— Като искаш да плеснеш някой, нея плесни! — изрева в отговор Бреане с такъв бяс, че от устата й изхвърча слюнка. — Кралица Мургейз! Готова е да прати и теб, и мен, както и моя Ламгвин на бесилката, заедно със скъпия на сърцето й Таланвор, само защото не й стиска колкото и на една мишка!

Появата на Таланвор сложи внезапен край на цялата свада. Никоя нямаше да си позволи да вика пред него. Лини се престори, че оглежда ръкава на Мургейз, все едно че имаше нужда от кърпене, докато господин Джил и Ламгвин пристъпваха в стаята след Таланвор, а Бреане си изписа ведра усмивка. Мъжете естествено не забелязаха нищо.

Мургейз обаче забеляза доста неща. Първо, Таланвор си беше препасал колана с меча, както и господин Джил, и дори Ламгвин, въпреки че неговият меч беше от най-късите. Тя винаги бе имала чувството, че той разчита много повече на двата си голи юмрука, отколкото на каквото и да било друго оръжие. Преди да успее да попита какво са намислили, влезе още един мъж дребен кльощав човечец.

— Ваше величество — каза Себбан Балвер, — простете за натрапничеството. — Дори поклонът и усмивката му бяха сухи и безукорни, но когато очите му пробягаха от нея към другите две жени, Мургейз реши, че макар другите мъже да не бяха забелязали настроението в стаята, бившият секретар на Педрон Ниал определено го е забелязал.

— Изненадана съм, че ви виждам, господин Балвер — каза тя. — Чух, че сте имали големи неприятности с Еамон Валда. — По-точно беше чула как Валда заявил, че само ако мерне Балвер пред очите си, ще го изрита от Крепостта. Балвер стисна устни. Знаеше какво бе заявил Валда.

— Той има план да ни изведе оттук — намеси се Таланвор. — Днес. Веднага. — Изгледа я не както поданик кралицата си. — Приемаме предложението му.

— Как? — промълви тя бавно. Що за помощ можеше да им предложи този човечец? Освобождение? Силно й се дощя да седне, но нямаше да го направи, не и докато Таланвор я гледаше така. Разбира се, тя вече не беше неговата кралица, но той все още не го знаеше. Хрумна й друг въпрос.

— Но защо? Господин Балвер, не бих отхвърлила никое искрено предложение за помощ, но защо предприемате такъв риск? Тези сеанчанци ще ви накарат горчиво да съжалите, ако разберат.

— Бях го намислил още преди да дойдат — отвърна той. — Стори ми се… неразумно… да се остави кралицата на Андор в ръцете на Валда. Приемете го просто като лично отмъщение към него. Знам, че не ви вдъхвам особено доверие, ваше величество… но планът ми е съвсем изпълним. Тези сеанчанци всъщност го улесняват — без тяхна помощ едва ли щях да съм готов скоро. За един току-що завладян град те позволяват забележителна свобода на действие на всеки, който доброволно положи Клетвата им. Само час след изгрев слънце получих пропуск, който ми разрешава да изведа със себе си извън Амадор до десет души, положили Клетвата. Убедени са, че смятам да отида на изток, за да купя вино и фургони, с които да го докарам.

— Трябва да е някаква клопка. — Думите й загорчаха. По-добре прозорецът, отколкото да попадне в някой капан. — Не е възможно да ти позволят да разнесеш вестта за тях пред войската им.

Главата на Балвер се килна на една страна и той запотрива длани.

— Всъщност, ваше величество, и това го премислих. Офицерът, който ми даде пропуска, каза, че нямало значение. Точните му думи бяха: „Кажи на всеки, на когото пожелаеш, какво си видял и им дай да разберат, че не могат да ни устоят. Страните ви все едно скоро ще го разберат.“ Тази заран видях няколко търговци, положили Клетвата, да тръгват с фургоните си.

Таланвор пристъпи към нея. Много близо. Тя почти усети дъха му. Усети погледа му.

— Приемаме предложението му — промълви той в ухото й. — Дори да се наложи да ти завържа очите и да ти запуша устата. Този дребосък ми се струва доста способен.

Тя срещна очите му, без да трепне. Прозорецът или… възможност. Ако Таланвор си беше държал езика, сигурно щеше да й е по-лесно да каже: „Приемам с благодарност, господин Балвер“, но все пак го каза. И отстъпи назад, уж за да погледне Балвер, без да й се налага да протяга врат над рамото на Таланвор. Винаги я смущаваше, когато се озовеше толкова близо до нея. Беше прекалено млад.

— Какво ще направим най-напред? Съмнявам се, че стражите на вратата ще приемат пропуска ви и за нас.

Балвер кимна, сякаш одобряваше предвидливостта й.

— Боя се, че ще трябва да претърпят злополука, ваше величество.

Таланвор измъкна камата си от канията, а Ламгвин сви пръсти също както онзи лопар свиваше ноктите си.

Мургейз не вярваше, че ще се окаже толкова лесно, дори след като вече бяха опаковали най-необходимото, което можеха да вземат за път и двамата тарабонци бяха напъхани под широкото й легло. При главните порти, придържайки непохватно ленената си пътна пелерина заради вързопа на гърба й, тя се поклони с ръце на колене, както й беше показал Балвер, докато той обясняваше на стражите, че всички са се заклели да се подчиняват, да чакат и да служат. Тя си помисли дали да не се остави да я заловят жива. Започна да вярва едва след като наистина излязоха извън Амадор и подминаха последните стражи. Яздеха коне, които Балвер предвидливо беше приготвил. Разбира се, Балвер вероятно очакваше прилично възнаграждение за това, че е освободил кралицата на Андор. Тя не беше казала на никого, че това е приключило невъзвратимо. Беше изрекла думите и не беше нужно друг някой да го знае. Да съжалява за тях беше безполезно. Сега трябваше да се погрижи да преживее някак без трона. Да си намери някакъв живот, по-далече от един мъж, който беше твърде млад и я смущаваше твърде силно.

— Защо се усмихваш толкова тъжно? — попита я Лини, която яздеше до нея. Крантавата й кобила изглеждаше проядена от молци. Дорестият кон на Мургейз не изглеждаше много по-добре. Сеанчанците можеха и да позволят на Балвер да ги изведе с пропуска си, но не и с породисти коне.

— Все още ни чака дълъг път — отвърна Мургейз и подкара кобилата си в някакво жалко подобие на тръс след Таланвор.