Корона от мечове

ГЛАВА 27Да останеш сам

Перин напъха дръжката на тежката си секира в клупа на колана си от другата страна на колчана, взе лъка от ъгъла, метна дисагите си през рамо и напусна покоите, които бе делил с Файле, без да се обръща. Бяха прекарали тук щастливо, поне през повечето време. Едва ли щеше да се върне някога тук. Понякога се чудеше дали това, че някъде са били щастливи с Файле, означава непременно, че няма повече да се върне на това място. Надяваше се, че не.

Слугите, които срещаше из коридорите на Двореца, бяха облекли закопчани догоре черни ливреи — навярно Ранд се беше разпоредил, а може би самите слуги си ги бяха избрали. Тези хора се чувстваха много неловко без ливреи, сякаш не бяха сигурни на чия страна са, и изглежда, им се струваше, че черният цвят им носи сигурност, като цвят на Ранд, след като Аша’ман носеха черно. Тези, които мерваха Перин отдалече, бързаха да се скрият и след тях полъхваше мирис на страх.

Този път поне не жълтите му очи плашеха хората. Струваше им се небезопасно да се мотаят край човек, върху когото същата тази заран се бе излял гневът на Преродения Дракон. Перин размърда рамо под тежките дисаги. Доста време беше изтекло, откак някой можеше ей така да го подхване и да го изхвърли. Разбира се, досега никой не се беше опитвал да използва Силата. Но един момент от цялата тази случка го беше поразил.

Той се изправи и се подпря на ръбестата колона, която бе спряла полета му. Помисли си, че може да си е счупил някое ребро. Сбирщината благородници, надошли във Великата зала на Слънцето да молят Ранд за едно или друго, се стараеха да гледат някъде другаде, мъчеха се да се престорят, че не са точно те, а нещо съвсем друго. Само Добрайн ги гледаше и клатеше глава.

— С Айез Седай ще се оправям както аз реша! — изрева Ранд. — Чу ли ме, Перин? Както аз реша!

— Ти просто ги предаде на Мъдрите! — изръмжа му Перин и се отдръпна от колоната. — Не знаеш на коприна ли спят, или са им прерязали гърлата! Ти все пак не си Създателят!

Ранд се озъби гневно, отметна глава и извика:

— Аз съм Преродения Дракон! Изобщо не ме интересува как се отнасят с тях! Те заслужават тъмница! — Перин настръхна, щом очите на Ранд се откъснаха от сводестия таван и се взряха в него. От син лед да бяха, щяха да са по-топли и меки, още повече че вледеняваха лице, изкривено от болка. — Махни се от очите ми, Перин. Чу ли ме? Махни се от Кайриен! Днес! Веднага! Не искам да те виждам повече! — Той се обърна рязко и закрачи към изхода, а благородниците из залата едва не изпопадаха по пода на пътя му.

Перин отри с палец струйката кръв от устата си. В този единствен миг беше изпитал увереност, че Ранд ще го убие.

Той поклати глава, за да прогони тази мисъл от ума си, зави зад някакъв ъгъл и едва не се сблъска с Лоиал. С огромен вързоп на гърба и торба през рамо, толкова голяма, че можеше да побере цял овен, огиерът се подпираше на дългата дръжка на топора си като на тояга. Обемистите джобове на палтото му се бяха издули както винаги от томове книги.

Туфестите уши на Лоиал щръкнаха нагоре, щом го видя, а после изведнъж клюмнаха. Цялото му лице се оклюма и веждите му провиснаха до бузите.

— Чух, Перин — избоботи той тъжно. — Ранд не биваше да прави това. Прибързаните думи създават неприятности за дълго. Знам, че ще премисли. Още утре, може би.

— Всичко е наред — отвърна му Перин. — Все едно, Кайриен е твърде… лъскав… за мен. Аз съм прост ковач, а не придворен. До утре ще съм изминал дълъг път.

— Двамата с Файле можете да дойдете с мен. Ние с Карлдин ще посетим стеддингите, Перин. Всички, заради Порталите. Тесноликият светлокос младеж, застанал зад Лоиал, престана да се мръщи на Перин и се намръщи към огиера. Той също мъкнеше торба и вързоп, а освен това беше препасал и меч. Въпреки синьото му палто, Перин разпозна в него един от ашаманите. Карлдин обаче не изглеждаше доволен, че вижда Перин; освен това мирисът му беше хладен и сърдит. Лоиал надникна по коридора зад Перин. — Но къде е Файле?

— Тя… ще се видим при конюшните. Малко се посдърпахме. — Беше си чистата истина: Файле, изглежда, обичаше да крещи понякога. Той сниши глас. — Лоиал, на твое място не бих говорил за това нещо на всеослушание. За Порталите, искам да кажа.

Лоиал изсумтя толкова шумно, че и бик да го чуеше, щеше да подскочи, но все пак заговори по-тихо.

— Освен нас не виждам никой — изръмжа той. Никой на повече от две-три крачки от Карлдин нямаше да може да го чуе ясно. — Ушите му… „изплющяха“ беше най-точната дума… след което сърдито се изпънаха назад. — всички ги е страх да ги видят край теб. И то след всичко, което си направил за Ранд!

Карлдин подръпна Лоиал за ръкава и каза:

— Трябва да тръгваме. — И изгледа сърдито Перин. Него ако питаха, всеки, на когото ревнеше Преродения Дракон, трябваше моментално да се разкара извън портите на града. Перин се зачуди дали в този момент не държи Силата.

— Да бе, да — промърмори Лоиал и махна с дебелата си като волски бут длан, но вместо да тръгне, се подпря на топора си и се навъси замислено. — Не ми харесва това, Перин. Ранд те гони. Отпраща и мен нанякъде. Как сега ще си довърша книгата… — Ушите му изпърхаха и той се окашля. — Все едно, това не е важно. Но ти, аз, а и Светлината само знае къде е Мат. После сигурно ще отпрати и Мин. Тази сутрин се скри от нея. Прати ме да й кажа, че го нямало. Мисля, че тя разбра, че я лъжа. Така той ще остане сам-самичък, Перин. „Ужасно е да си сам.“ Това той ми го каза. Смята да прогони всичките си приятели.

— Колелото тъче така, както само пожелае — отвърна Перин. Лоиал примигна, доловил в думите му ехото на Моарейн. Напоследък Перин често си мислеше за нея. Влиянието й беше сдържало Ранд. — Сбогом, Лоиал. Пази се и не се доверявай на никого, когато не ти се налага. — Към Карлдин дори не погледна.

— Не го мислиш сериозно, Перин. — Лоиал го каза изненадано: той, изглежда, бе склонен да се доверява на когото срещне. — Не го вярвам. Хайде, ела с мен, елате и двамата с Файле.

— Пак ще се срещнем някой ден — отвърна му Перин и се забърза покрай него, за да сложи край на разговора. Не обичаше да лъже, особено приятели.

В северната конюшня нещата бяха почти същите като в двореца. Щом го видяха, конярите захвърлиха вилите за чистене на тор и четките за чесане на животните и се изнизаха през малките вратички в дъното. Шумоленето в плевника високо горе, което ушите на някой друг можеха и да не доловят, му подсказа, че и там са се изпокрили хора. Дори чу тревожния им, изплашен дъх. Той изкара Стъпко от яслата със стени от зеленикав мрамор, надяна му юздите и привърза сиво-кафявия жребец за една от позлатените халки. Отиде да вземе попона и седло от мраморната стаичка с такъмите, където половината седла бяха покрити със сребърен или златен варак. Конюшнята беше лика-прилика с двореца, с високите ръбести мраморни колони и мраморен под, прозиращ под сламата, пръсната по него. После изведе оседлания кон, яхна го и с радост остави зад гърба си цялото това пищно величие.

Излезе от града и пое на север, по пътя, по който бе пристигнал след отчаяната езда с Ранд само преди няколко дни, и продължи, чак докато нагънатата равнина не скри Кайриен зад гърба му. После възви на изток, където беше останало голямо парче неизсечена гора, спускаща се по склона на един хълм и продължаваща нагоре по следващия, малко по-висок. Сред дърветата го чакаше Файле на Лястовица — и Ейрам, разбира се, като вярна хрътка. Лицето на Ейрам светна от радост като го видя, макар това да не значеше кой знае какво. Кучешки вярното си изражение той делеше между Файле и Перин.

— Съпруже — рече Файле. Не чак хладно, но наточеният като бръснач гняв и лютивата ревност все пак се прокраднаха през чистия аромат на самата нея и на билковия й сапун. Беше се облякла като за път, с тънка пелерина против прахта, провиснала на гърба й, и червени ръкавици — със същия цвят като чизмите й, показващи се изпод тъмната й пола за езда. Поне четири ками стърчаха от кожения й колан.

А после видя зад гърба й Баин и Чиад. И Сюлин с още дузина Деви. Перин повдигна вежди. Какво ли щеше да си помисли Гаул за това? Айилецът му беше казал, че очаква с нетърпение да се срещне с Баин и Чиад насаме. Още повече го изненадаха обаче другите спътници на Файле.

— Какво търсят те тук? — Той кимна към една малка групичка, останала с конете си по-назад. Сред тях разпозна Селанде, Камайле и високата тайренка, всички в мъжки дрехи и запасали мечове. Плещестият мъж в камизолата с бухнали ръкави, който поддържаше брадата си наклепана с благовония и изострена, въпреки че беше привързал косата си с лента, също му се стори познат. Другите двама мъже, и двамата кайриенци, не познаваше, но можеше да предположи по младостта им и по лентичките, придържащи косите им, че ако не друго, и те са част от „обществото“ на Селанде.

— Взех на служба при мен Селанде и някои от приятелите й. — Файле го каза с невинно тънък гласец, но от нея изведнъж лъхна смътна вълна на тревога. — Рано или късно щяха да си навлекат неприятности в града. Имат нужда от някой, който да ги напътства. Мисли за тях като за проява на благодетелност. Няма да им позволя да ти се пречкат.

Перин въздъхна и се почеса по брадата. Един разумен мъж не можеше да си позволи да заяви на жена си в лицето, че крие разни неща от него. Особено ако тази жена се казваше Файле; щеше да е трудна също като майка си. Ако вече не беше станала. Да му се пречкат? Колко ли от тези… паленца… беше повела със себе си?

— Всичко ли е готово? Много скоро на някой идиот може да му хрумне, че ще спечели голяма награда, ако отнесе главата ми на Ранд. Искам да се махна оттук преди да се е случило.

Ейрам изръмжа гърлено.

— Никой няма да ти вземе главата, съпруже. — Файле му показа белите си зъби и продължи с тих шепот — знаеше, че Перин ще го долови. — Освен аз, може би. — След което изрече с нормален глас: — Всичко е готово.

В една седловина малко по-нататък между хълмовете ги чакаха мъжете на Две реки, в колона по двама — колоната се виеше и продължаваше отвъд гънката на отсрещния хълм. Перин отново въздъхна. Знамето е червената вълча глава и Червеният орел на Манедерен леко се полюшваха от горещия полъх. Още десетина Деви бяха приклекнали недалече от пряпорците; от другата им страна клечеше Гаул — възможно най-намусеният айилец, когото Перин бе виждал.

Когато слезе от коня си, към него пристъпиха двама мъже с черни куртки, които го поздравиха с юмрук, опрян до сърцето.

— Лорд Перин — каза Джър Грейди. — Тук сме от снощи. Готови сме.

Грубоватото селяшко лице на Грейди накара Перин почти да се зарадва от присъствието му, но виж, Фейгър Нийлд беше друга работа. Може би десетина години по-млад от Грейди, според Перин и той май беше селяк, но се държеше като благороден фукльо и си мажеше с восък жалките мустачки така, че да стоят щръкнали. Докато Грейди беше един от Вречените, то той беше само Воин, без иглата със сребърния меч на яката, но това не му попречи да заговори.

— Лорд Перин, наистина ли е необходимо да взимаме тези жени с нас? Казвам ви, само ще ни донесат неприятности. Знаете го много добре.

Част от жените, за които говореше, стояха недалече от мъжете на Две реки с преметнати на раменете шалове. Елдара изглеждаше най-възрастната от шестте Мъдри и гледаше с равнодушие двете жени, към които Нийлд бе кимнал. Честно казано, двете притесниха и самия Перин. Сеонид Трайган, самото въплъщение на хладна сдържаност, облечена в зелена коприна, се стараеше надменно да не забелязва айилките — повечето кайриенци, които не се опитваха да се правят на айилци, просто ги презираха — но когато видя Перин, прехвърли юздите на дорестата си кобила в другата си ръка и сръга Масури Сокава в ребрата. Масури се стресна — Кафявите, изглежда, твърде често се унасяха в мисли и блянове — изгледа тъпо Зелената си Сестра и след това извърна погледа си към Перин. И го изгледа така, сякаш пред очите й беше застанал някакъв странен и навярно опасен звяр, такъв, който тя трябваше да прецени много добре, преди да се справи с него. Вярно, те се бяха заклели да се подчиняват на Ранд ал-Тор, но как и доколко щяха да се подчиняват и на Перин Айбара? Да заповядва на Айез Седай му се струваше нелепо. Но по-добре така, отколкото обратното.

— Всички идват с нас — каза Перин. — Хайде да тръгваме преди да са ни видели.

Файле изсумтя.

Грейди и Нийлд отново му отдадоха чест и закрачиха към средата на седловината. Перин си нямаше и представа кой точно от двамата направи това, което трябваше, но изведнъж вече познатата му сребриста резка във въздуха се завъртя и се отвори в Праг, висок колкото да могат да минат през него на конете, и то приведени. Отвъд това отверстие се показаха дървета, не много по-различни от тези по околните хълмове. Грейди прекрачи в него почти моментално, макар Сюлин и малката й орда забулени Деви за малко да го стъпчат. Те като че ли държаха на честта да преминават първи през Праговете и не можеха да позволят някой друг да им я отнеме.

Като си представи поне сто опасности, за които не беше си и помислял, Перин преведе Стъпко и се озова в една не толкова хълмиста земя. Рядко пръснатите дървета бяха по-високи, но също така повехнали, дори боровете. От другите почти нищо не му беше познато освен дъбовете и кожолиста. Въздухът му се стори малко по-горещ.

Файле го последва, но когато той възви наляво, тя подкара Лястовица надясно. Главата на Ейрам тревожно се полюшна между него и нея, но Перин му кимна да последва жена му. Някогашният Калайджия подкара коня си след нея, но не можа да изпревари Баин и Чиад — и въпреки разпорежданията на Перин след тях да преминат мъжете на Две реки, Селанде и още двайсетина млади кайриенци и тайренци се изсипаха през Прага, повели конете си за юздите. Двайсет души! Перин поклати глава и спря до Грейди, който оглеждаше гористата местност.

Гаул се промъкна до Данил, който най-сетне поведе мъжете на Две реки на бегом — теглеха конете за юздите. Проклетите пряпорци изникнаха току след Данил и веднага щръкнаха високо. Крайно време беше глупакът му с глупак да си обръсне тия глупави мустаци.

— Жените са нещо невероятно — измърмори Гаул.

Перин отвори уста да защити Файле, но се сети, че айилецът има предвид Баин и Чиад. И за да го прикрие, попита:

— Грейди, ти имаш ли жена?

— Сора — отвърна разсеяно Грейди, без да откъсва вниманието си от обкръжаващите ги дървета. Перин беше готов да се обзаложи, че в този момент мъжът със сигурност държи Силата. Тук всеки можеше да види много по-надалеч, отколкото в гъстите лесове в родния му край, но все пак някой можеше да се промъкне незабелязан. — Липсва ми — продължи Грейди тихо, почти на себе си. — Човек много скоро го разбира. Бих искал да знам обаче защо я боли коляното.

— Коляното я боли, казваш? — отвърна замислено Перин. — Точно сега я боли коляното?

Грейди, изглежда, усети, че го гледа втренчено, както и Гаул. Той примигна, но продължи да се озърта съсредоточено.

— Простете ми, лорд Перин. Трябва да ви пазя. — Дълго време не каза нищо, а после заговори бавно: — Това е нещо, което го откри един от нашите, Канлер. М’хаил не обича да откриваме неща сами, но след като стана… — Леката му гримаса подсказа, че дори и след това Таим не беше се примирил така лесно. — Смятаме, че може би е нещо като връзката между Стражниците и Айез Седай. Горе-долу един на всеки трима от нас е женен и много от жените ни останаха, вместо да побегнат, когато разбраха що за хора сме. И значи когато си далече от нея, знаеш, че тя е добре, и тя знае, че ти си добре. Мъжът обича да е сигурен, че жена му е жива и здрава.

— Така е — отвърна Перин. Какво бе намислила все пак да прави Файле с онези глупаци? Сега тя беше яхнала Лястовица и всички те стояха около нея и я гледаха. Не, той нямаше да се примири с тези глупости с джи-е-тох.

Сеонид и Масури минаха през Прага след последния от мъжете на Две реки, заедно със своите общо трима Стражници и с Мъдрите веднага след тях, което не беше изненадващо. Те специално бяха тук, за да държат Айез Седай под око. Сеонид дръпна юздите на коня си, сякаш се канеше да го яхне, но Едарра тихо й каза нещо и посочи един дебел крив дъб малко встрани от другите. После двете се спогледаха и бавно поеха натам. Нещата щяха да потръгнат много по-гладко, ако тези двечките продължеха да се държат така хрисимо. Е, не чак хрисимо. Вратът на Сеонид се беше вкочанил като тояга.

След тях преминаха и резервните коне, цяло стадо, привързани по десет на едно въже, под бдителния надзор на хора от именията на Добрайн, които уж знаеха какво им предстои. Перин тутакси различи сред тях Дръжливко, сам на въже. Да му мислеше жената, която се грижеше за него, ако не си разбираше от работата. Минаха и доста коли с високи колелета от обоза — коларите ръчкаха конете и им подвикваха припряно, сякаш се бояха да не би Прагът да се затвори точно над тях — доста бяха, тъй като колите не можеха да карат толкова товар, колкото фургоните, а бяха коли, а не фургони, защото един фургон с неговия впряг нямаше да може да мине през такъв Праг. Изглежда, нито Нийлд, нито Грейди можеха да отварят толкова голям Праг като Ранд.

Когато и последната кола най-сетне мина, Перин си помисли дали да не заповяда Прагът да се затвори веднага, но този, който държеше нещото отворено, беше Нийлд, и при това той се намираше от другата му страна, в Кайриен. А миг след това се оказа твърде късно.

Берелайн прекрачи през прага, повела толкова бяла кобила, колкото черна беше Лястовица, и той от сърце благодари, че сивата рокля на Първата беше с яка висока до брадичката. От друга страна обаче, от кръста нагоре беше вталена и впита в тялото и по тарабански. Перин простена. С нея премина и Нурел, а също и Бертаин Гален, лорд-капитанът на Крилатата гвардия, сивокос мъж с черна превръзка на едното око, и още един мъж с перо на шапката, а след тях самите Крилати гвардейци в червените им ризници, над деветстотин души. Нурел и останалите, които се бяха сражавали при Думайски кладенци, носеха по една жълта връв, вързана на лявата ръка.

Берелайн се метна на кобилата си и я подкара на една страна с Гален, а Нурел строи Крилатата гвардия сред дърветата. Между Берелайн и Файле имаше петдесетина крачки и поне десетина дървета, но тя се разположи така, че да могат да се гледат. И се загледаха така безизразно, че Перин настръхна. Да постави Берелайн в ариергарда, толкова далече от Файле, колкото беше възможно, му се бе сторило добро хрумване, но сега си даде сметка, че ще му се наложи да изтърпява това всяка проклета вечер. Да го изгори дано Ранд!

Сега вече и Нийлд изскочи през Прага — гладеше глупавите си мустачки и се озърташе дали някой ще го гледа, докато отверстието изчезне. Никой обаче не го погледна и той се качи на коня си с кисело изражение.

Перин яхна Стъпко и го подкара към едно малко възвишение. Не всички щяха да могат да го виждат заради дърветата, но беше достатъчно да го чуват. Когато дръпна юздите, всички се разшаваха, търсейки по-добра гледка.

— Доколкото е известно на всички уши и очи в Кайриен — каза той високо, — аз съм прогонен, Първата на Майен е тръгнала на път за дома си, а вие сте изчезнали като мъгла на слънце.

За негова изненада, хората се разсмяха. Надигна се вик „Перин Златоокия“, и то не само откъм войскарите от Две реки. Той ги изчака да утихнат, което отне известно време. Файле нито се засмя, нито извика, и Берелайн също. И само поклатиха глави, сякаш не бяха съгласни с това, което казва. После се видяха и главите им замръзнаха, сякаш заклещени в кехлибар. Не обичаха да им съвпадат мненията. Перин не се изненада. Имаше една стара поговорка в Две реки, въпреки че как я произнасяш и какво имаш предвид зависеше от обстоятелствата и от това кой си ти самият. „За всичко е виновен мъжът.“ Едно нещо, беше научил той, жените владееха повече от всичко друго: да накарат един мъж да въздиша.

— Някои от вас сигурно се чудят къде сме и защо — продължи той, след като най-сетне настъпи тишина. Лека вълна на смях. — Това е Геалдан. — Благоговеен ропот и може би леко неверие, че са прекосили над хиляда и петстотин мили само с една крачка. — Първото, което трябва да направим, е да убедим кралица Алиандре, че не сме дошли тук като нашественици. — Планът беше Берелайн да поговори с Алиандре, но Файле добре щеше да го нареди за това. — След това ще трябва да намерим едного, който нарича себе си Пророка на лорд Дракона. — И това нямаше да е кой знае какво удоволствие: Масема не беше от най-приятните събеседници още преди да превърти. — Този Пророк в последно време създава много проблеми, но ние ще му дадем да разбере, че Ранд ал-Тор не желае хората да бъдат наплашвани, за да го следват, и ще вземем него с всички негови хора, които пожелаят да се завърнат при лорд Дракона. — „И за да стане това, ако се наложи, ще накараме и гащите на Масема да се разтреперят от страх“ — помисли си той кисело.

Възгласите се надигнаха отново. Викаха и крещяха, че ще докарат този Пророк в Кайриен при лорд Дракона, и то толкова високо, че на Перин не му остана нищо друго, освен да се надява, че най-близкото село е по-далече, отколкото се предполагаше. Дори коларите и водачите на резервните коне се присъединиха. Той се замоли наум дано тази вечер да премине гладко и ако може по-бързо. Колкото по-скоро успееше да отдалечи на по-голямо разстояние Берелайн от себе си и Файле, толкова по-добре. Никакви изненади — това беше единственото, което искаше, след като поеха на юг. Крайно време беше поне веднъж да излезе някаква полза от това, че е тавирен.