Корона от мечове

ГЛАВА 23До тъкачницата

Нинив наистина искаше да поговори с Елейн по-далече от ушите на ханджийката, но в момента нямаше такава възможност. Жената ги подкара извън стаята досущ като някой тъмничар затворници, бързо и с каменна твърдост, която не се разколеба дори когато се поспря и хвърли тревожен поглед към вратата на Мат. В дъното на хана друго каменно стълбище без перила ги отведе право в сгорещените кухни, изпълнени с миризмата на печен хляб, където най-дебелата жена, която Нинив беше виждала, държеше една голяма лъжица като скиптър и с нея нареждаше на три други да измъкват с дървените лопати препечени кафяви самуни от фурните и на тяхно място да пъхат бели тестени рула. Голям котел с бяла каша, каквато се ядеше по тия краища на закуска, тихо къкреше върху една от покритите с бели плочки печки.

— Енид — обърна се госпожа Анан към дебеланата. — Аз ще изляза за малко. Трябва да заведа тия две деца да се погрижат за тях.

Енид отри брашнените си ръце в една голяма бяла кърпа и огледа Нинив и Елейн неодобрително. Всичко по тая жена беше кръгло — потното й лице с маслинен цвят, тъмните й очи, всичко. Сякаш беше направена от много големи топки, напъхани в рокля. Брачният нож, който носеше над снежнобялата си престилка, проблясваше с цяла дузина камъчета.

— Това ли са двете кречетала, за които бърбореше Кайра, госпожо? Много са префърцунени за вкуса на младия лорд, мен ако питате. Той си пада по по-шавливите. — Ако се съдеше по тона й, това като че ли я развесели.

Ханджийката поклати глава с досада.

— Казах му на това момиче да си държи езика зад зъбите. Не искам такива клюки да засягат „Скитащата жена“. Кажи и го това на Кайра от мене, Енид, и ако трябва, използвай тоя черпак да й вкараш малко ум в главата. — После изгледа Нинив и Елейн с такова пренебрежение, че Нинив едва не ахна. — Според теб ще се намери ли някоя толкова малоумна, че да повярва, че тия двете са Айез Седай? Да похарчат всичките си пари за рокли, само за да впечатлят човека, а сега от глад ще умрат, ако не им се помогне. Айез Седай! — Без да изчака отговора на Енид, тя стисна ухото на Нинив с дясната си ръка и това на Елейн с лявата, и на три бързи крачки ги изведе в задния двор при конюшнята.

Това трая само докато Нинив се съвземе. После тя се дръпна да се освободи или поне се опита, защото точно в този момент жената я пусна и тя залитна няколко крачки, обърна се и я изгледа възмутено. Не се беше пазарила да я влачат така. Елейн вирна брадичка и сините й очи станаха толкова студени, че Нинив нямаше да се изненада, ако скреж покриеше русите й къдрици.

Госпожа Анан сякаш не забеляза всичко това. Или може би просто не я интересуваше.

— Надявам се, че след всичко това никой тук повече няма да повярва на Кайра — каза им тя спокойно. Спокойна беше, но ни най-малко дружелюбна или омекнала; двете й бяха развалили деня. — Сега вървете след мен и гледайте да не ми се изгубите. Иначе по-добре изобщо да не виждам личицата ви около хана си, че ще пратя някоя до палата да каже и на Мерилил, и на Теслин. Тия двете са от истинските Сестри и сигурно на парчета ще ви разкъсат, докато ви поделят.

Елейн отмести погледа си от ханджийката към Нинив. Не беше сърдит поглед, нито намръщен, но все пак доста многозначителен и Нинив се зачуди дали ще успее да изтърпи всичко това.

— Няма да ви изгубим, госпожо Анан — каза тя колкото можа по-кротко. Реши, че е успяла до голяма степен, като се знаеше колко чуждо й беше това качество — кротостта. — Благодаря ви, че ни помагате. — И се усмихна на ханджийката, като се постара да отбегне погледа на Елейн, който взе да става повече от многозначителен. Но погледи или не, трябваше да убеди някак жената, че си заслужават грижите й. — Искрено сме ви благодарни, госпожо Анан.

Госпожа Анан я изгледа накриво, след което изсумтя и поклати глава. След като всичко това свършеше, реши Нинив, тя сама щеше да завлече ханджийката в палата, ако се наложеше, и да накара другите Сестри да я признаят в присъствието на госпожа Анан.

Толкова рано дворът пред конюшнята беше пуст, с изключение на едно хлапе, което разнасяше пълно ведро и плискаше вода да навлажни утъпканата земя, за да не се вдига прахоляк. Боядисаната в бяло врата беше широко разтворена и пред нея имаше количка с вила за събиране на тор, оставена отгоре й. Отвътре излизаха някакви звуци като от настъпена огромна жаба. Нинив реши, че сигурно някой мъж се е разпял. Дали щяха да пътуват с коне? Дори едно кратко пътуване нямаше да е много приятно; бяха излезли само да прекосят площада и смятаха да се върнат преди слънцето да се е вдигнало много високо, затова не си бяха взели нито шапки, нито слънчобрани, нито дори перелини.

Госпожа Анан обаче ги поведе през двора и после по един тесен проход между конюшнята и една висока стена, над която стърчаха дървета с посърнали листа. Нечия градина, несъмнено. Малка дъсчена вратичка в края на прохода ги изведе в някаква уличка, толкова тясна, че утринното зарево все още не я беше огряло.

— А сега, рожби мили, да се държите до мен, и внимавайте — каза им ханджийката, докато надничаше по сумрачната уличка. — Загубите ли ми се, заклевам се, че лично ще ида в палата да ви издам.

Нинив я последва, стиснала плитката си с две ръце, за да не посегне към гърлото на Анан. Дощя й се най-после да й побелее някой и друг косъм по главата! Най-напред другите Айез Седай, после Морския народ — Светлина, за тях дори не й се мислеше, а сега и някаква проста ханджийка! Никой не те взима на сериозно, докато не ти се прошари косата; дори неостаряващото айезседайско лице според нея не вършеше същата работа.

— Значи така — промълви тихо Елейн. Гледаше право напред. Тихо, но хладно. Толкова хладно, че чак студено. Тя умееше да нацепи човек на трески, без тонът й изобщо да се сгорещи — нещо, заради което Нинив й се възхищаваше. Обикновено. Точно сега обаче това умение на Елейн я караше да й се доще да й откъсне ушите. — Значи ние с теб сега можехме да сме си в палата, да си пием чай от боровинки и да си почиваме, докато чакаме господин Каутон да си премести багажа. Може би Авиенда и Биргит щяха да се върнат с нещо полезно. Най-сетне, можехме да обсъдим какво точно ще правим с този мъж. Дали просто да вървим след него из улиците на Рахад и да чакаме да видим какво ще стане, или да го вкараме с нас в някоя от сградите, която прилича на онази, или да го оставим той да избере? Сигурно имаше поне сто полезни начина да се използва тази сутрин, включително да решим дали е безопасно да се върнем при Егвийн — изобщо — след сделката, която ни изнуди да направим Морския народ. Рано или късно и това трябва да обсъдим; това, че го отлагаме, няма да помогне. Но вместо всичко това ето, че сме навън, отиваме кой знае къде, ще мижим на слънцето през целия път, ако продължаваме така, и защо? За да отидем на гости на някакви си жени, които хранят бегълки от Кулата. Аз лично не държа много-много да хващам бегълки нито точно тази сутрин, нито никоя. Но съм сигурна, че можеш да ми обясниш така, че да го разбера. Наистина много държа да го разбера, Нинив. Не ми харесва мисълта, че ще трябва да те ритам през целия Мол Хара заради едното нищо.

Нинив сви вежди. Да я ритала? Елейн май наистина бе започнала да освирепява, откакто прекарваше толкова време с Авиенда. Някой трябваше добре да ги напляска двете, че да им дойде умът в главата.

— Слънцето все още не се е вдигнало толкова, че да ни кара да мижим — измърмори тя. Но скоро щеше да се вдигне, за съжаление. — Помисли, Елейн. Петдесет жени, които могат да преливат, помагащи на дивачки и на жени, прогонени от Кулата. — Понякога се чувстваше гузна, когато използваше израза „дивачки“; в устата на повечето Айез Седай това звучеше като обида, но тя смяташе да направи така, че един ден да ги накара да го изричат с гордост. — А пък и тя ги нарече „Кръга“. Това съвсем не ми звучи просто като група приятелки. По-скоро ми прилича на нещо организирано.

Уличката се виеше между високи стени с олющената бяла мазилка. От време на време госпожа Анан се озърташе през рамо, за да се увери, че я следват. Нинив й отвръщаше с усмивки и кимания, за да я увери колко нетърпеливи са да отидат там, където ги води.

— Нинив, ако дори само две жени, които могат да преливат, се съюзят, Кулата щеше да връхлети върху тях като глутница вълци. Впрочем откъде госпожа Анан ще знае дали могат да преливат, или не могат? Жените, които го могат и не са Айез Седай, не парадират с дарбата си, както знаеш. Поне не и за дълго. Във всеки случай не разбирам нас какво ни интересува това. Егвийн може и да иска по някакъв начин да привлече в Кулата всяка жена, която може да прелива, но ние не сме дошли тук за това. — Смразяващото търпение в гласа на Елейн накара Нинив да стисне здраво плитката си. Как можеше тази жена да е толкова задръстена? Тя отново оголи зъби към госпожа Анан и едва се сдържа да се не навъси, след като ханджийката отново извърна глава напред.

— Първо, петдесет жени не са две — прошепна свирепо Нинив. Можеха да преливат; трябваше да могат. Всичко зависеше от това. — Невъзможно е да се допусне, че този Кръг може да съществува в същия град, в който има цял склад, тъпкан до тавана с ангреали и други такива, и те най-малкото да не знаят за него. А ако знаят… — Не можа да прикрие задоволството си и гласът й стана меден. — Ако знаят, значи ще намерим Купата и без помощта на господин Матрим Каутон. И можем да забравим за тия абсурдни обещания.

— Но те не бяха подкуп, Нинив — отвърна разсеяно Елейн. — Аз лично ще ги спазя, както и ти, ако имаш някаква чест, а знам, че имаш. — Наистина прекарваше твърде много време с Авиенда. Нинив много искаше да разбере защо Елейн си бе въобразила, че всички са длъжни да следват тези нелепи айилски правила.

Елейн прехапа долната си устна и се намръщи, после продължи:

— Виж, ние изобщо нямаше да отидем в този хан, ако не беше господин Каутон, така че нямаше да срещнем забележителната госпожа Анан и тя да ни заведе при този Кръг. Така че ако този Кръг наистина ни доведе до Купата, длъжни сме да признаем, че в основата все пак е той.

Мат Каутон! Само от името му главата й кипна и тя се препъна. Уличката съвсем не беше толкова равна, колкото застлания с каменни плочи площад, да не говорим за пода в палата. Пък и Елейн я ядосваше — палеше се твърде лесно, вместо да помисли трезво.

— Ха, забележителна! — измърмори тя. — Такова „забележителна“ ще й дам аз, че… Никой досега не се е държал с нас по този начин, Елейн, дори хора, които са се съмнявали, дори и Морския народ. Повечето хора биха стъпвали на пръсти дори едно десетгодишно момиченце да им каже, че е Айез Седай.

— Повечето хора си нямат и представа как изглежда една Айез Седай, Нинив. Смятам, че тя някога е ходила в Кулата знае неща, които иначе няма откъде да знае.

Нинив изсумтя и изгледа свирепо гърба на ханджийката. Сетале Анан можеше и десет пъти да е ходила в Кулата, или сто пъти, но щеше да признае, че Нинив ал-Мийра е Айез Седай. Да признае и да се извини. И не само да се извини, но и добре да разбере какво е да те дърпат за ухото! Госпожа Анан погледна през рамо и Нинив й се усмихна сурово и й кимна, все едно че вратът й беше панта.

— Елейн? Ако тези жени наистина знаят къде е Купата… Не е нужно да казваме на Мат как сме я намерили. — Не беше съвсем въпрос.

— И аз не виждам защо — отвърна й Елейн, след което стопи всичките й надежди, като добави: — Но ще трябва да попитам Авиенда, за да съм сигурна.

На Нинив й се дощя да изпищи.

Най-после излязоха на някаква по-широка улица и тънкият ръб на издигащото се слънце блесна ослепително над покривите пред тях. Елейн много показно заслони очите си с ръка. Нинив отказа да го направи. Не беше чак толкова лошо. Дори почти не се налагаше да примижава. Небето сияеше в ясна синева като на подигравка с усета и за времето, който продължаваше упорито да й подсказва, че над града всеки миг ще връхлети ужасна буря.

Госпожа Анан се промъкваше през вече сгъстяващата се тълпа, покрай карети, носилки и фургони — крачеше много бързо, за да навакса поспирванията си. А я поспирваха много често. Изглежда, беше много известна. Навсякъде я поздравяваха дюкянджии и други ханджийки, застанали пред вратите на гостилниците си. Тя отвръщаше на дюкянджиите и занаятчиите къде с по две-три думи, къде с учтиво кимване, но винаги се поспираше да си побъбри малко с ханджийките. След първото й спиране Нинив пламенно възжела дано да не го направи повече; след второто се помоли дано да е за последно. След третото се загледа право напред и напразно се опита да не чува приказките й. Лицето на Елейн се изопваше все повече и повече, ставаше все по-студено и по-студено. Брадичката й се вирна толкова, че беше чудно как вижда къде върви.

Но си имаше причина, длъжна бе да признае с неохота Нинив. В Ебу Дар, ако някой се облечеше в коприна, може би щеше да успее да прекоси някой площад, но не повече. Всички наоколо носеха вълна или лен, много рядко с повечко бродерия, с изключение на някакъв просяк, намерил някъде захвърлено копринено палто, оръфано и цялото на дупки. Нинив съжаляваше само, че госпожа Анан не бе измислила някакво друго обяснение защо ги е повела по улиците. Просто не й се щеше да слуша повече приказките й за две леконравни момиченца, похарчили всичките си пари само за да впечатлят един мъж. И този мъж по описанията й се оказваше точно Мат, да го изгори дано! Чудесен и много симпатичен младеж, стига госпожа Анан да не била женена, великолепен танцьор, само дето бил малко палавник. Тук всички жени се разсмиваха. Без нея и Елейн, разбира се. Без тия двете безмозъчни малки цуни-гуни — точно така се изрази — цуни-гуни, дето останали дори без петак, след като хукнали подир един мъж, и сега кесиите им били пълни с парчета калай и бронз, за да лъжат глупците, малоумни тъпанарки, които щели да стигнат до просешка тояга или да се захванат да крадат, ако госпожа Анан не познавала една, която можело да им предложи работа в кухнята.

— Не е нужно да спира пред всеки хан в града — изръмжа Нинив, докато се отдалечаваха от „Загазилата гъска“ — заведение с три просторни етажа и с ханджийка с два големи граната на ушите въпреки скромното си име. Госпожа Анан вече почти не се обръщаше да види дали я следват. — Разбираш ли, че никога вече няма да можем да се покажем по тия места!

— Подозирам, че точно това е целта. — Всяка думичка, излязла от устата на Елейн, сякаш беше изсечена от лед. — Нинив, само да не намерим нищо… — Не беше нужно да довършва заплахата си. С Биргит и Авиенда на помощ, а те щяха да й помогнат, Елейн наистина можеше да й вгорчи живота.

— Те ще ни отведат право при Купата — настоя Нинив и размаха ръце да разкара някакъв просяк с ужасен пурпурен белег, който скриваше едното му око — щом го видя, веднага разпозна брашняната каша, оцветена с отвара от корен на синьо биле. — Сигурна съм.

Елейн изсумтя високо — само за да я обиди.

Нинив изгуби броя на мостовете, по които минаха — големи и малки, с плъзгащи се по каналите под тях баржи. Слънцето се катереше нагоре, най-напред над покривите на сградите, после — два пъти по-високо. Госпожа Анан не ги водеше съвсем по права линия — тя като че ли наистина гледаше да намери още и още ханове — но общо взето продължаваха на изток и Нинив вече си помисли, че е крайно време да се приближат до реката, когато жената изведнъж се обърна и изсъска:

— Сега вече да внимавате какво говорите. Ще отговаряте само когато ви питат и нито думичка повече. Само да ме провалите и… — Смръщи им се за последно и измърмори едва чуто, че може би правела голяма грешка, след което им кимна да я последват към някаква къща с плосък покрив точно срещу тях.

Не беше голяма къща, само на два етажа, без никаква тераса, с напукана бяла мазилка, а и районът едва ли можеше да се нарече от най-приличните в града, с шумното тракане на станове от едната страна и киселата воня на бояджийска работилница от другата. Отвори им обаче слугиня — побеляла жена с квадратна челюст, с рамене като на ковач и стоманен поглед, несмекчен дори от потта по лицето й. Нинив кротко последва госпожа Анан вътре и леко се усмихна. Някъде в тази къща една жена преливаше.

Жената с квадратната челюст явно позна госпожа Анан, но реакцията й беше странна. Тя приклекна със съвсем искрена почит, но въпреки това личеше, че е изненадана да я види и че явно се съмнява, че появата й тук е уместна. Нинив и Елейн обаче бяха посрещнати съвсем недвусмислено — тя ги заведе в някаква стая на втория етаж и им каза много твърдо:

— Да не сте шавнали оттука и да не пипате нищо, че ще ви науча аз вас!

След което изчезна.

Нинив погледна Елейн.

— Нинив, това, че една жена прелива, още не означава, че… — Усещането се промени, най-напред се усили за миг, после заглъхна. — Дори да са две, това също не означава нищо — каза Елейн, вече малко разколебана. — Обаче това е най-невъзпитаната слугиня, която съм срещала. — Седна на един червен стол с висока облегалка и след малко Нинив също приседна на ръба на друг стол. От нетърпение, не от нерви. Изобщо не беше нервирана.

Стаята не беше богато обзаведена, но сините и бели плочки на пода блестяха, а светлозелените стени изглеждаха прясно боядисани. По мебелите нямаше и следа от позлата, разбира се, но фина резба покриваше червените столове, подредени покрай стените, както и няколкото масички, боядисани в синьо като плочките, но малко по-тъмно. Лампите, висящи от тавана, бяха от месинг, но така излъскани, че блестяха. Грижливо подредени борови клонки покриваха пометената камина, а над нея имаше гравюра, изобразяваща онова, което хората в Ебу Дар наричаха „Тринадесетте гряха“. Мъж, чиито опулени очи почти покриваха цялото му лице, представяше Завист, някакъв тип, чийто език беше провиснал до глезените — Клюка, озъбен мъж, притиснал монети до гърдите си — Алчност, и така нататък. Който можеше да си позволи такава стая, можеше да си позволи и да боядиса къщата отвън, и единствената причина да не го направи беше една — че искаше да се сниши, та да не го забелязват.

Слугинята беше оставила вратата отворена и изведнъж от коридора се чуха гласове.

— Не мога да повярвам, че си ги довела тук. — Гласът на говорещата се беше стегнал от неверие и гняв. — Знаеш колко сме предпазливи, Сетале. Знаеш повече, отколкото трябва, и точно това би трябвало да го знаеш много добре.

— Много съжалявам, Реане — отвърна притеснено госпожа Анан. — Май наистина сбърках. Обаче… покорно приемам както да гарантирам за поведението на тези момичета, така и да приема преценката ви.

— О, моля те! — В гласа на Реане прозвуча изумление. — Исках да кажа, че… Сетале, извинявай, че ти повиших тон. Кажи, че ми прощаваш.

— Нямаш причини да ми се извиняваш, Реане. — Ханджийката успя да го каже хем разкаяно, хем упорито. — Не-не, аз сбърках, че ги доведох.

— Не-не, Сетале. Не биваше да ти говоря така. Моля те, прости ми. Моля те!

Госпожа Анан и Реане Корли влязоха в стаята и Нинив примигна от изненада. След краткия дочут разговор беше очаквала да види някоя по-млада от Сетале Анан, но косата на Реане беше почти бяла и лицето й беше цялото покрито с бръчици, като на засмяна старица, въпреки че сега приличаха повече на бръчици от грижа. Но защо по-старата жена трябваше да се унизява така пред по-младата и защо по-младата трябваше да й го позволява, макар и с неохота? Тук нравите бяха различни, Светлината го знаеше, някои бяха дори толкова различни, че тя не искаше и да си го помисля, но със сигурност не чак толкова. Тя, разбира се, никога не беше прекалявала с кротостта си пред старите жени в Женския кръг на село, но чак толкова…

И разбира се, Реане можеше да прелива — това тя го беше очаквала; във всеки случай, поне се беше надявала — но чак такава сила не беше очаквала. Реане не беше толкова силна, колкото Елейн, или дори колкото Никола — да я изгори дано тая проклетница! — но спокойно можеше да се сравни с Шериам, да речем, или с Квамеса или с Кируна. Малко жени притежаваха такава сила и колкото и тя самата да ги превъзхождаше, се изненада, че я намира тук. Жената трябваше да е от дивачките; редно беше Кулата да намери начин да сложи ръка на такива като нея, дори ако се наложеше да я държат в рокля на новачка през целия й живот.

Когато двете пристъпиха през прага, Нинив стана и заоправя полите си. Не от нерви, определено. Определено не. О, но ако всичко това минеше добре…

Будните сини очи на Реане изгледаха двете с израза на грижлива стопанка, току-що заварила в кухнята си две прасета, нахълтали направо от кочината и оплескани с кал. Тя подсуши запотеното си лице с тънка кенарена кърпа, въпреки че в стаята беше много по-прохладно, отколкото навън.

— Да, ще трябва да направим нещо с тях — промърмори тя. — Ако наистина са това, което твърдиш. — Гласът й беше доста висок, мелодичен и почти младежки. После тя, кой знае защо, сякаш се сепна и изгледа ханджийката накриво, което породи нова серия от неохотни извинения от страна на госпожа Анан, последвани от смутените усилия на госпожа Корли да ги отклони. В Ебу Дар, когато хората наистина се държаха учтиво, имаха навика да си подмятат извинения напред-назад с часове.

Елейн, която също беше станала, вдигна вежда към Нинив, хвана лакътя си в шепа и опря замислено пръст на бузата си.

Нинив се окашля.

— Госпожо Корли, аз съм Нинив ал-Мийра, а това е Елейн Траканд. Ние търсим…

— Сетале ми каза всичко за вас — прекъсна я твърдо синеоката жена. Твърдо като каменен зид. — Изчакайте, момичета, и скоро ще се заема с вас. — Тя се извърна отново към Сетале и попи с кърпата потта по бузите си. Едва прикриваната нерешителност отново прозвуча в гласа й. — Сетале, сега, ако ме извиниш, трябва да поразпитам тези момичета и да…

— Вижте кой се е върнал след толкова години! — избърбори някаква ниска, набита женица на средна възраст от прага и кимна към спътницата си. Въпреки роклята и ебударска кройка с червен колан и потъмнялата й от слънцето лице, лъскаво от капчиците пот, акцентът й си беше съвсем кайриенски. Не по-малко запотената й спътничка беше с една глава по-висока от нея, не по-възрастна от Нинив и тъмните й очи, извитият нос и широката й уста подсказваха, че е салдейка. — Гарения! Тя… — Жената рязко спря, след като забеляза, че има и външни хора.

Реане плесна с ръце като за молитва или може би защото й се дощя да удари някого.

— Беровин — каза тя с досада, — някой ден просто ще скочиш от ръба на някоя пропаст преди да си я забелязала.

— Съжалявам, стар… — Кайриенката се изчерви и сведе очи. Салдейката усърдно заопипва кръгчета от червени камъчета, пришити на гърдите й.

Колкото до Нинив, тя изгледа Елейн победоносно. И двете новодошли можеха да преливат, а сайдар все още се държеше от някоя друга в къщата. Още две и макар Беровин да не изглеждаше много силна, то Гарения изпъкваше дори над Реане — можеше направо да се сравни с Лелейн или Романда. Не че това беше особено важно, разбира се, но така те ставаха поне пет. Елейн упорито задържа брадичката си вирната, но после въздъхна и леко й кимна. Понякога бяха нужни невероятни усилия, за да я убеди човек в каквото и да било.

— Значи ти си Гарения? — промълви замислено госпожа Анан, намръщи се и я изгледа озадачено. — Много ми приличаш на една, с която се запознах веднъж. Заря Алкезе.

Тъмните очи на Гарения примигнаха изненадано. После салдейската „търговка“ измъкна обшита с дантела кърпа от ръкава си и изтри бузите си.

— Така се казваше сестрата на баба ми — каза тя след малко. — Казвали са ми, че много приличам на нея. Добре ли беше тя, когато сте я видели? Тя съвсем забрави родата си, след като замина да става Айез Седай.

— Сестрата на баба ти. — Ханджийката тихо се изсмя. — Ама разбира се. Много си беше добре, когато я видях, но това беше толкова отдавна… Тогава бях по-млада, отколкото си ти сега.

Реане, която се въртеше нетърпеливо до нея, побърза да се намеси.

— Сетале, най-искрено съжалявам, но наистина трябва да те помоля да ни извиниш. Нали ще ми простиш, че не мога да те изпратя до вратата?

Госпожа Анан подхвана собствените си извинения, сякаш тя беше виновна, че другата жена не може да я изпрати, и най-сетне благоволи да напусне, но не и без да изгледа за последно и много подозрително Нинив и Елейн.

— Сетале! — възкликна Гарения веднага щом ханджийката излезе. — Нима това беше Сетале Анан? Но как е… О, Светлина Небесна! Дори след тези седемдесет години Кулата би…

— Гарения — прекъсна я госпожа Корли с изключително рязък тон. Погледът й беше още по-рязък и лицето на салдейката се изчерви. — След като вие двете вече сте тук, трите сме достатъчно, за да проведем разпита. Вие, момичета, останете на мястото си и си трайте. — Това последното беше към Нинив и Елейн. Трите жени се оттеглиха в един ъгъл, сгушиха се една до друга и си забъбриха тихо.

Елейн пристъпи към Нинив.

— Не ми харесваше да се отнасят с мен като с новачка дори когато бях новачка. Колко още смяташ да продължаваме този фарс?

Нинив й изсъска да мълчи и прошепна:

— Мъча се да ги чуя, Елейн.

Да използва Силата беше изключено, разбира се. Трите щяха да го разберат тутакси. За щастие, не бяха изтъкали прегради — може би не умееха да го правят — и от време на време гласовете им се повишаваха достатъчно, за да се чуе.

— Каза, че може да са дивачки — каза Реане и лицата на другите две жени светнаха за миг от изненада и отвращение.

— Тогава да им покажем вратата — предложи Беровин. — И то задната. Дивачки!

— Все пак искам да разбера коя е тази Сетале Анан — вметна Гарения.

— Би ли се опитала все пак да се съсредоточиш на въпроса? — скастри я Реане. — Май ще трябва да изкараш тази смяна на фермата. Виж, Ализе чудесно умее да се съсредоточава, не си разсейва ума като теб. Значи… — Думите им отново заглъхнаха в тихо бръмчене.

Появи се друга слугиня — слабичко момиче, което можеше да мине и за хубаво, ако не беше толкова намусено, в груба сива вълнена рокля и с дълга бяла престилка. Тя постави лакиран зелен поднос върху една от масичките, скришом изтри бузите си с крайчеца на престилката и се засуети около сините гледжосани чаши и чайника. Нинив вдигна вежди. Тази жена също можеше да прелива, макар и не много силно. Какво правеше тук като слугиня?

Гарения също погледна слугинята и се сепна.

— Какво е направила Дерис, че е заслужила наказание? Мислех, че по-скоро риба ще пропее, отколкото тя да наруши някое правило.

— Какво! — изсумтя Беровин. — Искаше да се жени, какво. Ще изкара една смяна и после ще замине с Керайле, веднага след Празника на полумесечината. И ще забрави за господин Денал.

— Вие май и двете искате да идете да копаете нивите вместо Ализе — каза сухо Реане и гласовете им отново се снишиха.

Нинив усети прилив на тържество. Правилата не я интересуваха чак толкова — във всеки случай не и правилата на други — другите рядко схващаха положението толкова ясно като нея и поради това си създаваха глупави правила; защо въпросната жена, Дерис, да не можеше да се омъжи, щом иска, например? Но наличието на правила, както и на наказания, подсказваше за организирано общество. Тя наистина щеше да се окаже права. А имаше и още нещо. Тя сръга с лакът Елейн, докато щерката-наследница не наведе глава към нея.

— Беровин носи червен колан — прошепна Нинив. Това беше знакът на Мъдрите жени, прочутите ебударски знахарки, чието лекуване се славеше по целия свят и отстъпваше само на Церенето на Айез Седай. Смяташе се, че лекуват почти всичко. Уж го постигаха само с помощта на билки и древни познания, но… — Колко Мъдри жени си виждала досега, Елейн? Колко от тях могат да преливат? Колко от тях бяха ебударки или поне алтарки?

— Седем, като се брои и Беровин — последва замисленият отговор. — И само една, за която бях сигурна, че е тукашна. — Ха! Всички останали явно не бяха. Елейн вдиша дълбоко, но продължи също така тихо: — Никоя обаче не можеше да се сравни по сила с тези жени. — Добре поне че не допусна, че нещо са се объркали. Всички тези Мъдри жени имаха дарбата. — Нинив, ти наистина ли допускаш, че всички тези Мъдри жени са… Това би било повече от невероятно.

— Елейн, в този град има гилдия и на мъжете, които метат площадите всяка нощ! Смятам, че ние с теб просто открихме говняното Древно сестринство на Мъдрите жени.

Опърничавата му щерка-наследница обаче само поклати глава.

— Кулата щеше да е изпратила тук сто Сестри още преди години, Нинив. Какви ти сто! Двеста! Колкото трябва, за да се справят с тях за нула време.

— Може пък Кулата да не го знае — отвърна Нинив. — Може пък гилдията им да се е снишила достатъчно, за да не си помислят в Кулата, че може да им създадат грижи. Няма закон срещу преливането, ако не си Айез Седай, а само срещу това да се представяш за Айез Седай или да злоупотребяваш със Силата. Или да ги излагаш. — А това означаваше всичко, което можеше да хвърли лоша светлина върху истинските Айез Седай, ако някой си помисли, че си една от тях, което пък отиваше твърде далече според нейните представи. Същинският проблем обаче бе в това, че тя самата не можеше да го повярва. Кулата като че ли знаеше всичко и Сестрите най-вероятно щяха да прекършат един дълбоко спотаил се кръг, ако жените в него можеха да преливат. Но все пак трябваше да има някакво обяснение за…

Съвсем смътно усети, че някоя прегръща Верния извор, а после изведнъж го усети съвсем ясно и зяпна изумена, когато сплит от Въздух дръпна плитката и я повлече бежешком на пръсти през стаята. Елейн хукна до нея със зачервено от гняв лице. Най-лошото беше, че и двете ги бяха заслонили.

Късият им бяг приключи, след като им позволиха да опрат пети на пода пред госпожа Корли и другите две — и трите седнали на червените столове, и трите обкръжени от сиянието на сайдар.

— Каза ви се да мълчите — скастри ги Реане. — Ако решим да ви помогнем, трябва да разберете, че очакваме от вас изрично покорство, не по-малко, отколкото в самата Бяла кула. — Последните две думи изрече с много почтителен тон. — Ще ви кажа, че щяхме да се държим с вас много по-добре, ако не бяхте дошли при нас така необичайно. — Потокът, стиснал плитката на Нинив, изчезна. Елейн също я пуснаха и тя тръсна глава сърдито.

Ужасеното слисване се превърна в свиреп гняв, щом Нинив разбра, че тази, която я бе заслонила, е Беровин. Повечето Айез Седай, които тя познаваше, стояха над Беровин; дори не повечето, а почти всички. Тя се овладя, напъна се да достигне Извора, очаквайки сплитовете около нея да се разкъсат. Най-малкото смяташе да покаже на тези жени, че няма да се остави да… Сплитовете… се изопнаха. Закръглената кайриенка се усмихна, а лицето на Нинив помръкна. Щитът не само се изопна, но се проточи по-навън и още по-навън, изду се като топка. Нямаше да се прекърши. Това беше невъзможно. Всеки можеше да я прегради от Извора, стига да я изненадаха, разбира се, и дори някои от по-слабите можеха да задържат веднъж изтъкания щит, но не и чак толкова по-слаба. А и един щит не можеше да се огъне толкова, без да се пропука. Това просто беше невъзможно!

— Не се напъвай толкова, че може да си скъсаш някоя жила — подхвърли й Беровин едва ли не дружелюбно. — Ние не се опитваме да си надскочим боя, но с времето уменията се изострят, а това за мен винаги е било почти Талант. Бих могла да задържа и някоя от Отстъпниците.

Така че Нинив се предаде. Можеше и да изчака. Още повече че нямаше друг избор.

Дерис се приближи с подноса и раздаде чашки с черен чай. На трите седнали жени. Нинив и Елейн погледна съвсем бегло, преди да приклекне безукорно и да се върне при масичката.

— А можехме сега да си пием боровинковия чай, Нинив — изсумтя Елейн и я стрелна с отровен поглед.

— Тишина, момиче. — Колкото и да беше спокоен тонът на госпожа Корли, тя потупа потното си лице с кърпата доста ядосано. — Казаха ни, че вие двете сте доста нахални и свадливи, че имате навика да тичате подир мъже и да лъжете. Към което бих могла да добавя, че не можете да изпълните най-прости команди. Всичко това трябва бързо да се промени, ако търсите помощта ни. Бързо и изцяло. Държите се просто нередно. Трябва да сте благодарни, че изобщо се съгласихме да говорим с вас.

— Ние наистина търсим помощ — каза Нинив. Само Елейн да не я гледаше толкова свирепо. Беше по-лошо и от суровия поглед на тази Корли. — Имаме отчайваща нужда от помощта ви, за да намерим един тер-ангреал, който…

Реане Корли се намеси все едно че думичка не беше казала.

— Първо трябва да се уверим, че сте такива, каквито твърдите, че сте. Колко врати към Библиотеката на Кулата са достъпни за една новачка и кои са те? — Тя отпи от чая си и зачака.

— Две — каза Елейн с жлъч. — Главният вход откъм изток, когато я изпрати някоя Сестра, или малката вратичка на югозападната страна, наречена Вратата на новачките, когато отиде там сама. Видя ли докъде ни докара, Нинив? Докога ще чакаме?

Гарения, която държеше щита на Елейн, преля едно тънко поточе Въздух, тънко, но не и нежно. Елейн се сгърчи, после още веднъж, и Нинив присви очи учудена как така се удържа да не се хване отзад за полите си.

— Вежливият език е другото изискване — промърмори Гарения и се усмихна иронично.

— Отговорът е правилен — каза госпожа Корли все едно че нищо не се беше случило. Въпреки че изгледа Гарения над чая си. — Добре, а колко са мостовете във Водната градина?

— Три — сопна се Нинив, главно защото това поне го знаеше. За библиотеката не го знаеше, тъй като изобщо не бе служила като новачка. — Ние трябва да разберем… — Беровин нямаше какво повече да отдели, за да прелее поточе Въздух, но госпожа Корли можеше и го направи. Нинив потръпна от болка, а Елейн има нахалството да й хвърли ледена усмивчица. Ледена и много доволна.

След което ги халосаха с още дузина подобни въпроси, от това на колко етажа се простирали отделенията на новачките дванадесет — до това при какви обстоятелства една новачка бива допускана в Съвета на Кулата — за да донесе съобщения или за да бъде изгонена от Кулата за прегрешение; при никакви други — забиха ги с тия въпроси, без Нинив да може да изрече повече от две думи, на които тази ужасна жена, Корли, отвръщаше с пълно мълчание. И Нинив наистина започна да се чувства като новачка, изправена пред Съвета. За щастие Елейн отговаряше много точно. Нинив сигурно щеше да се справи много по-добре, ако я питаха за Посветените, поне малко по-добре, но това, което явно ги интересуваше, бе какво трябва да знае една новачка. Можеше само да бъде благодарна, че Елейн търпи всичко това и продължава да им отговаря, въпреки че ако можеше да се съди по пребледнялото и лице и вирнатата брадичка това едва ли щеше да продължи дълго.

— Нинив май наистина е била там — най-сетне заяви Реане. — И ако Елейн я беше научила да се държи както трябва, сигурно щеше да се справи по-добре. Е, някои хора живеят в постоянна мъгла.

Гарения изсумтя и бавно кимна. Кимането на Беровин дойде някак прекалено бързо и на Нинив това не й хареса.

— Моля ви — каза тя много вежливо. Можеше да бъде учтива, когато си струваше, каквото и да разправяха някои. — Ние наистина трябва да намерим един тер-ангреал, който Морския народ наричат Купата на ветровете. Той е в един стар прашен склад някъде в Рахад и мисля, че вашата гилдия, вашият Кръг трябва да знае къде е. Моля ви, помогнете ни. — Трите изведнъж я изгледаха с вкаменени лица.

— Първо, няма никаква гилдия — каза хладно госпожа Корли, — а само няколко приятелки, за които не се е намерило място в Бялата кула… — отново одевешният почтителен тон — и които от време на време проявяват глупостта да протегнат ръка, щом някой се нуждае от тях. Ние нямаме вземане-даване с никакви тер-ангреали, ангреали или ша-ангреали. Ние не сме Айез Седай. — „Айез Седай“ бе изречено с благоговение. — Във всеки случай, вие не сте тук, за да задавате въпроси. Предстои ни още работа с вас, за да видим докъде сте стигнали, след което ще бъдете отведени оттук и ще ви предадем на грижите на някоя от нашите приятелки. Тя ще ви задържи при себе си, докато не решим какво да правим с вас по-нататък. Докато се уверим, че Сестрите не ви търсят. Очаква ви нов живот, нов шанс, стига да можете да си отворите очите и да го видите. Всичко, което ви е задържало в Кулата, тук не важи — било липсата на сръчност, или страх, или нещо друго. Никой тук няма да ви кара насила да учите или да правите неща, които не можете. Това, което вече сте, е достатъчно.

— Стига! — каза с леден тон Елейн. — Достатъчно дълго продължи, Нинив. Или смяташ да си седим и да чакаме в някой затънтен край? Докога? Те го нямат, Нинив. — Тя извади пръстена си с Великата змия от кесията на колана си и го нахлузи на пръста си. По погледа, с който удостои трите седнали жени, човек нямаше и да повярва, че е заслонена. Беше същинска кралица, излязла от търпение. Беше жива-живеничка Айез Седай, от глава до пети, това беше. — Аз съм Елейн Траканд, Върховен трон на Дома Траканд. Аз съм щерка-наследница на Андор и Айез Седай от Зелената Аджа, и като такава настоявам незабавно да ме освободите.

Нинив изстена.

Гарения я изгледа с отвращение, а очите на Беровин се разшириха от ужас. Реане Корли поклати печално глава, но когато заговори, гласът й беше железен.

— Надявах се, че Сетале ви е вразумила поне за тази лъжа. Знам колко е трудно да тръгнеш гордо към Бялата кула и след това да се изправиш пред срама да те накарат да се върнеш у дома и да си признаеш провала. Но такова нещо никога не се казва, дори на шега!

— Но аз не се шегувам — възкликна с тъничък гласец Елейн. Тъничък се оказа ледът.

Гарения се наведе напред намръщена и поточето Въздух вече се оформи, но госпожа Корли вдигна ръка.

— А ти, Нинив? И ти ли настояваш на това… безумие?

Нинив пое дъх, но не каза нищо. Тези жени трябваше да знаят къде е Купата, просто трябваше да го знаят!

— Нинив! — подкани я свадливо Елейн. Нямаше да я остави да го забрави дори да им се наложеше да се спасяват. Имаше навика да ти опява за всяка грешна стъпка така, че да ти измъкне почвата изпод краката.

— Аз съм Айез Седай от Жълтата Аджа — каза с уморена въздишка Нинив. — Истинската Амирлински трон, Егвийн ал-Вийр, ни издигна до шала в Салидар. Тя не е по-голяма от Елейн. Трябва да сте чули за това. — Нито намек за промяна по трите лица срещу нея. — Тя ни изпрати да намерим Купата на ветровете. С нея можем да оправим времето. — Нито намек, нито проблясък. Не че не се опитваше да спотаи гнева си — наистина се опита. Но той просто се просмука от кожата й, въпреки усилието. — Не можете да не го искате! Огледайте се само! Тъмния вече души света в хватката си! Ако можете поне да ни намекнете къде е Купата, кажете ни го!

Госпожа Корли даде знак на Дерис, която пристъпи да прибере чашите, като мяташе изплашени погледи към Нинив и Елейн. След като тя излезе, трите жени бавно се изправиха и застанаха срещу тях като мрачни съдийки, произнасящи присъда.

— Съжалявам, че няма да приемете помощта ни — каза хладно госпожа Корли. — Съжалявам за всичко случило се. — Тя бръкна в кесията си и плесна три сребърника в шепата на Нинив и още три в ръката на Елейн. — С тях ще стигнете донякъде. Смятам, че ще можете да вземете нещо и от тези рокли, макар че няма да е колкото сте платили. Не са в много подходящо облекло за пътуване. До утре заран да ви няма в Ебу Дар.

— Никъде няма да ходим — възрази Нинив. — Моля ви, ако знаете… — Все едно че нищо не й каза. Добре отмереният поток от думи продължи без прекъсване.

— През това време ще започнем да разпращаме описанията ви и ще се погрижим да стигнат и до Сестрите в Тарасинския палат. Ако ви видят в града след изгрев слънце, ще се погрижим Сестрите да научат къде сте, както и Белите плащове. Тогава ще трябва да избирате или да бягате, или да се предадете на Сестрите, или да загинете. Тръгвайте, не се връщайте повече тук и може би ще живеете дълго, стига да се откажете от тази отвратителна и опасна измама. Приключихме с вас. Беровин, изпрати ги, моля те.

И Реане излезе от стаята, без да се обръща.

Намусена, Нинив се остави да я поведат надолу към входната врата. Съпротивата едва ли щеше да им донесе нещо повече, освен да ги изхвърлят буквално, но тя не искаше да се предаде. Светлина, как не искаше! Елейн закрачи до нея със замръзнала физиономия и изпълнена с решимост да се махнат оттук и всичко да се свършва по-скоро.

В малкото преддверие Нинив се реши да опита още веднъж.

— Моля ви, Гарения, Беровин, ако се досещате поне нещичко, кажете ни го. Някакъв намек поне. Би трябвало да разберете колко е важно. Длъжни сте!

— Най-големите слепци са тези, които държат очите си затворени — каза Елейн почти през зъби.

Беровин се поколеба, но не и Гарения. Тя се изпречи пред Нинив и я изгледа сурово.

— Ти за глупачки ли ни мислиш, момиченце? Ще ти кажа следното. От мен ако зависеше, щяхме да ви овържем и да ви откараме във фермата, каквото и да ни приказвате. Няколко месеца под грижите на Ализе и ще се научите да си държите езиците и да сте благодарни за помощта, на която плюхте.

Нинив се замисли дали да не я цапне по носа; не й трябваше сайдар, и юмрукът щеше да й свърши работа.

— Гарения — каза рязко Беровин. — Извини се! Никого не задържаме против волята му, и ти го знаеш много добре. Извини се веднага!

И чудо на чудесата — жената, която щеше да стои почти на върха, ако беше Айез Седай, погледна накриво жената, която щеше да е почти на дъното, и цялата се изчерви.

— Моля ви за прошка — измърмори Гарения и сведе глава пред Нинив. — Понякога ме хващат нервите и говоря неща, каквито нямам право. Най-покорно ви моля за прошка.

Отново погледна накриво към Беровин, която й кимна, и въздъхна облекчено.

Докато Нинив продължаваше да зяпа, щитовете се освободиха, двете бяха избутани на улицата и вратата се затръшна зад гърба им.