Корона от мечове

ГЛАВА 10Невидими очи

В шатрата я очакваше Селаме — тънка като клечка жена с мургава като на тайренка кожа, с много малко месо по костите, но пък с огромно самочувствие. Чеза беше права — тя наистина държеше носа си навирен, сякаш изпитваше отвращение от някаква неприятна миризма. И все пак, колкото и арогантно да се държеше с другите слугини, пред Егвийн поведението й беше съвсем различно. Когато тя влезе, Селаме се сведе в толкова дълбок поклон, че челото й почти забърса килима. А после пъргаво скочи и се засуети с копчетата на роклята й. Както и с нея самата. Ама на тая Селаме наистина й липсваше всякакъв разум!

— О, майко, пак излязохте с непокрита глава. — Сякаш изобщо бе носила някога тези шапчици с мънистата, които жената предпочиташе, или извезаните кадифени чудесии на Мери, или накичените с пера шапки на Чеза. — Ама вие цялата треперите. Никога не бива да излизате на открито без шал или слънчобран, майко. — Интересно как един слънчобран щеше да спре треперенето й? Че и нощем. С обилно стичащата се по бузите й пот, колкото и начесто да се триеше с кърпата си, на Селаме така и не й хрумна да я попита защо трепери, и толкова по-добре. — Че и сама в тая тъмница! Не е редно така, майко. А и при всички тези войници наоколо, груби мъже, без никакво уважение към никоя жена, дори да е Айез Седай. Майко, вие просто не бива…

Егвийн се остави да я обливат глупавите й брътвежи също както се остави жената да я разсъблече. Слушаше я с половин ухо. Ако й кажеше да млъкне, това щеше да предизвика прекалено много наранени погледи и обидени въздишки. Като се оставеше настрана глупавото й дърдорене, Селаме изпълняваше задълженията си усърдно, макар че при толкова много размах те се превръщаха в някакъв танц от величествени жестове и раболепни поклони. На Егвийн й се струваше невъзможно на света да има по-глупава жена от Селаме, непрестанно загрижена за външния вид, непрекъснато притеснена какво щели да си помислят хората. За нея хората бяха Айез Седай, благородното съсловие и по-високопоставените. Никой друг нямаше значение. Вероятно според нейните сметки никой друг дори не можеше да мисли. Егвийн никога нямаше да забрави кой й бе намерил Селаме, също както и кой й беше намерил Мери. Е, Чеза пък й беше дар от Шериам, но Чеза неведнъж вече бе доказала верността си към нея.

Егвийн сякаш се мъчеше сама да се убеди, че тръпките, които Селаме взе за треперене, са тръпки на гняв, но знаеше, че червеят на страха се гърчи в корема й. Твърде далеч беше стигнала и твърде много все още й предстоеше да свърши, за да позволи на Никола и Арейна да сложат прът в колелетата й.

Внезапно ушите й чуха нещо от брътвежите на мършавата жена и тя зяпна.

— Мляко от оагнена овца ли каза?

— Да, майко. Кожата ви е толкова мека, че нищо няма да я опази така както една хубава баня в мляко от току-що оагнила се овца.

Тази жена май наистина не беше наред. Егвийн избута негодуващата Селаме от шатрата си и сама се вчеса, сама си оправи леглото, постави вече безполезната гривна ай-дам в малката гравирана костена кутийка, в която си пазеше няколкото накита, и изгаси лампите. „Всичко сама — помисли си тя саркастично в мрака. — Селаме и Мери ще получат обриви.“

Преди да си легне обаче пристъпи до входа и открехна малкия процеп между платнищата. Навън цареше мир и спокойствие, нарушено само за миг от писъка на чапла. Нещо се раздвижи в сенките до една от шатрите отсреща. Стори й се, че е силует на жена.

Селаме, а можеше и да е Мери. Или някоя съвсем друга. Дори Никола или Арейна, колкото и да изглеждаше невероятно. Егвийн се усмихна. Която и да я следеше, нямаше да може да види къде ще иде тази нощ.

Тя легна. Средството, с което Мъдрите я бяха научили да се приспива, беше просто. Затваряш очи, обхождаш мислено всяка част от тялото си и я караш да се отпусне, и започваш да дишаш в ритъм с туптежа на сърцето си, с разсредоточен и разсеян ум, като оставяш будно само едно малко кътче на съзнанието си и се понасяш. Само след няколко мига сънят я обгърна, но беше сън на сънебродница.

Безтелесна и безформена, тя се понесе сред океан от звезди, неизброими точици светлина, мъждукащи сред неизбродим океан от мрак, като безброй светулки в безкрайна нощ. Това бяха сънища — сънищата на всички спящи по света, навярно на всички по всичките светове, и това тъмно пространство бе пропастта, отделяща реалността от Тел-айеран-риод, пространството между будния свят и Света на сънищата. Накъдето и да обърнеше взор, десетки хиляди светулки изчезваха със събуждането на хората и на тяхно място се раждаха нови десетки хиляди. Огромен и непрестанно менящ се рой от блещукаща хубост.

Тя обаче не си загуби времето за възхита. В това място дебнеха опасности, някои — смъртни. Беше сигурна, че знае как да ги отбягва, но един риск тук се целеше право в нея, ако се помаеше, и ако бъдеше въвлечена в него, щеше да е крайно отчайващо, меко казано. Не изпитваше усещане за движение. Струваше й се, че си стои на едно място и че мъждукащият океан се завихря, докато една от светлинките не застана неподвижно пред нея. Всяка примигваща звездичка приличаше на всяка друга, но въпреки това тя знаеше, че това е сънят на Нинив. Как го знаеше беше друг въпрос — дори Мъдрите не разбираха и не можеха да обяснят това отличаване.

Помисли си дали да не намери сънищата на Никола и на Арейна. Намереше ли ги, знаеше как да насади страха от Светлината чак в мозъка на костите им и пет пари не даваше, че това не бе позволено. Дошла бе тук по необходимост, а не за да се бои от забраненото. И преди беше вършила недопустими неща и знаеше, че пак ще ги направи, ако се наложи. Прави каквото трябва и бъди готова да си платиш — точно на това я бяха учили жените, които бяха набелязали тези забранени зони. Тъкмо отказът да признаеш дълга си, отказът да си платиш често превръщаше тази необходимост в зло. Но дори двете да бяха заспали, разпознаването на нечии сънища за първи път бе трудно. Дни на усилия — нощи, по-точно — можеха да не доведат до нищо. А това сега поне беше сигурно.

Тя бавно пое през безкрайния мрак, въпреки че й се струваше, че стои неподвижно. Малката като връхче на игла светлинка нарасна до сияеща перла, до лъскава ябълка, до пълна луна, докато не изпълни с яркостта си целия свят. Тя обаче не я докосна. Все още не. Между нея и светлината остана косъмче разстояние. Съвсем-съвсем лекичко тя се протегна. С какво точно, след като беше безтелесна, бе също толкова загадка, колкото и с какво различава един сън от друг. Това било волята й, твърдяха Мъдрите, но тя продължаваше да не разбира как е възможно. Сякаш докоснала с пръст повърхността на сапунен мехур, тя задържа допира си наистина много нежно. Сияйната стена блестеше като вито стъкло, пулсираше като сърце, деликатна и жива. Още малко по-силен допир и тя щеше да може да „погледне“ вътре, да „види“ какво сънува Нинив. Още малко по-силно докосване и щеше да се шмугне вътре и да се превърне в част от самия сън. Това си носеше рискове, особено с някой със силен ум, но както гледането, така и влизането можеше да е крайно неприятно. Например ако сънуващата сънуваше някой мъж, към когото проявява особен интерес. Само извиненията отнемаха половината нощ, ако го направиш. Или с леко, прихващащо като с кука движение, можеше да измъкне Нинив и да я вкара в някой сън, сътворен от нея самата, част от Тел-айеран-риод, където тя щеше да е под пълен контрол. Сигурна беше, че може да го направи. Разбира се, то беше едно от забранените неща, пък и на Нинив нямаше да й хареса.

НИНИВ, АЗ СЪМ ЕГВИЙН. ЗА НИЩО НА СВЕТА НЕ СЕ ВРЪЩАЙТЕ ПРЕДИ ДА СТЕ НАМЕРИЛИ КУПАТА. НЕ ПРЕДИ ДА РЕША ЕДИН ПРОБЛЕМ С АРЕЙНА И НИКОЛА. ТЕ ЗНАЯТ, ЧЕ СЕ ПРЕСТРУВАХТЕ. ЩЕ ВИ ОБЯСНЯ ПОВЕЧЕ, КОГАТО СЕ ВИДИМ СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ В МАЛКАТА КУЛА. И СЕ ПАЗЕТЕ. МОГЕДИЕН ИЗБЯГА.

Сънят примигна и изчезна, сапуненият мехур се пукна. Въпреки сериозността на съобщението Егвийн щеше да се изкиска, ако имаше гърло. Един безтелесен глас в съня ти може да има стряскащ ефект. Особено когато се боиш, че изричащият го може да наднича в съня ти. Нинив не беше от тези, които щяха да го забравят, дори да е случайно.

Морето от звездна светлина се завихри още веднъж и се спря на друго примигващо връхче на игла. Елейн. Двете жени най-вероятно спяха в една стая или в съседни стаи в Ебу Дар, но тук разстоянието нямаше никакво значение. Или може би имаше някакво различно значение.

Този път, след като остави съобщението си, сънят запулсира и се промени. Все още изглеждаше отвън като всеки друг, но въпреки това за нея той се преля в нещо по-различно. Дали думите не бяха пренесли Елейн в друг сън? Но все пак щяха да останат и тя щеше да ги помни, когато се събуди.

Време беше да насочи вниманието си към Ранд. За съжаление, откриването на неговите сънища щеше да е също толкова безполезно, колкото тези на някоя Айез Седай. Той засланяше своите също както те техните, въпреки че един мъжки щит се различаваше от този на една жена. Щитът на една Айез Седай приличаше на кристална раковина, на неуловима сфера, изтъкана от Въздух, но колкото и прозрачен да изглеждаше, все едно че беше стоманен. Тя самата вече не помнеше колко безплодни часове беше прахосала, мъчейки се да надникне в неговия сън. Докато заслоненият сън на една Сестра отблизо изглеждаше по-ярък, то неговият беше някак по-сумрачен. Все едно да се взираш в мътна вода — от време на време имаш чувството, че нещо се движи дълбоко в тези сивкавокафяви вихри, но така и не можеш да разбереш какво.

Безкрайният рой от светлини отново се завъртя и се успокои и тя се приближи към съня на трета жена. Много предпазливо. Толкова много неща лежаха между нея и Амис, че беше все едно да пристъпи до сънищата на родната си майка. Всъщност трябваше да си признае, че в много отношения иска да подражава на Амис. Изпитваше желание да спечели уважението на Амис точно толкова, колкото желаеше почитта на Съвета. Навярно ако трябваше да избира, щеше да предпочете това на Амис. Определено нямаше нито една Заседателка, чието мнение да цени повече, отколкото това на Амис. Тя потисна нерешителността си и се постара да придаде повече мекост на „гласа“ си, но без резултат.

АМИС, АЗ СЪМ ЕГВИЙН. ТРЯБВА ДА ПОГОВОРЯ С ВАС.

„Ще дойдем“ — промърмори глас до нея. Гласът на Амис.

Стресната, Егвийн се дръпна назад. И усети, че й се ще да се надсмее на себе си. Толкова по-добре, че й се напомни, че Мъдрите имаха дългогодишен опит в това нещо. Преди време й се струваше, че ще се разглези от бездействие, след като не можеше да се труди упорито в усвояването на Силата. От друга страна, като компенсация понякога всяко друго усилие й приличаше на катерене по скала в дъждовна буря.

Изведнъж долови някакво движение. Една от точиците от светлина се плъзна през звездното море, понесе се в собствения си въртеж и започна да се уголемява. Само един сън можеше да направи това, и само на един сънуващ. Изпаднала в паника, тя побягна — съжаляваше, че няма гърло, за да запищи, или да заругае, или просто да извика. Да извика най-вече на онова кътче от съзнанието си, което искаше да остане там, където беше, и да изчака.

Този път дори звездите не се задвижиха. Те просто изчезнаха и тя се облегна на една дебела колона от червен мрамор, задъхана, сякаш беше тичала с все сили цяла миля, а сърцето й бе готово да се пръсне. След малко се огледа и започна да се смее малко неуверено. Беше облечена в пищна рокля, ушита от блестяща зелена коприна и извезана със златни нишки по корсажа. Освен това корсажът показваше значително повече гръд, отколкото би си позволила някога наяве, а кръстът й бе така стегнат с широкия златен колан, че изглеждаше по-тънък, отколкото бе в действителност. А може би наистина бе по-тънък. В Тел-айеран-риод човек можеше да изглежда така, както му се иска, да прилича на каквото му се доще. Дори когато желанието беше неосъзнато, ако не внимаваш. Гавин Траканд й оказваше лошо влияние, много лошо.

Онази частица от нея все още искаше да изчака, за да бъде обзета от съня му. Да бъде обзета и погълната от него. Ако една сънебродница обичаше някого до полуда или го мразеше безумно, тя можеше да бъде завлечена от съня на този човек — тя привличаше съня или той нея, също както магнитът привлича железни стружки. Тя определено не мразеше Гавин, но не можеше да си позволи да бъде въвлечена в капана на съня му, не и тази нощ, и то такава, каквато той я виждаше. Което означаваше — много по-красива, отколкото беше наистина. Странно обаче, че той изглеждаше по-малко хубав, отколкото на живо. Намесеше ли се толкова силна любов или омраза, и дума не можеше да става за ум или за съсредоточаване. Попаднеш ли в такъв сън, оставаш там, докато не престанат да те сънуват. Като си спомни какво той беше сънувал, че прави с нея, какво правеха в сънищата му и двамата, тя усети как лицето й пламва — макар да нямаше лице.

— Добре, че ни една от Заседателките не може да ме види сега — измърмори тя. — Иначе никога няма да ме вземат за нещо повече от дете. — Порасналите жени не хлътваха така безумно по един мъж, беше сигурна в това. Във всеки случай не и разумните жени. Това, което той сънуваше, щеше да си дойде по реда, но тогава, когато тя решеше. Да получи разрешението на майка си можеше да се окаже трудно, но тя със сигурност нямаше да й го откаже, дори без да е видяла Гавин. Марин ал-Вийр вярваше на зрелите преценки на дъщеря си. Сега бе моментът най-малката й щерка да прояви малко разум и да отложи тези прищевки за по-добри времена.

Тя почти съжали, че не може да позволи на Гавин изцяло да запълни мислите й. Други масивни колони като тази, на която се беше облегнала, продължаваха във всички посоки, поддържайки извисен докъдето й стигаха очите таван и огромен купол. Нито един от позлатените светилници, висящи на златни вериги над главата й, не беше запален, но въпреки това имаше някаква светлина, светлина, която просто беше тук, без видим източник, нито ярка, нито сумрачна. Сърцето на Камъка, вътре в голямата крепост, наричана Тийрския камък. Или по-скоро неговият образ в Тел-айеран-риод, но образ в много отношения толкова реален, колкото оригиналът. Мястото, където се беше срещала с Мъдрите преди, по техен избор. Странно място за айилки според нея. Според нея би трябвало да се срещнат в Руйдийн, след като вече бе отворен, или друго някое място в Айилската пустош, или просто мястото, където бяха в момента. Всяко място, с изключение на огиерските стеддинг, си имаше свое отражение в Света на сънищата — всъщност дори стеддинг си имаха, но в тях не можеше да се влезе, също както и в Руйдийн, докато беше затворен. За стана на Айез Седай не можеше и дума да става, разбира се. Вече доста от Сестрите имаха достъп до тер-ангреалите, позволяващи им да проникват в Света на сънищата, и тъй като никоя от тях не знаеше какво точно правят, те често започваха рискованите си разходки в този странен свят, появявайки се в стана си в Тел-айеран-риод, все едно че започваха пътуване наяве.

Както ангреалите и ша-ангреалите, според закона на Кулата тер-ангреалите бяха собственост на Бялата кула, все едно кой ги притежаваше в момента. Много рядко Кулата настояваше на това свое право, най-малкото когато тези древни реликви се пазеха в места като така нареченото Велико хранилище в същия този Тийрски камък — рано или късно те щяха да се върнат в ръцете на Айез Седай, а Бялата кула умееше да проявява търпение и да чака, когато е необходимо — но тези, които се намираха в ръцете на Айез Седай, бяха дарени на Съвета или на отделните Заседателки. Не, не дарени, а по-скоро взети на заем; Елейн се бе научила да изработва дубликат и на съновния тер-ангреал и двете с Нинив бяха взели със себе си два от тях, но останалите бяха останали притежание на Съвета наред с други подобни неща, сътворени от Елейн. Което означаваше, че Шериам и малкият й кръг можеха да ги използват когато пожелаят, и най-вероятно Лелейн и Романда също, макар че по-вероятно щяха да изпращат други, вместо сами да посмеят да проникнат в Тел-айеран-риод. До много скоро нито една Айез Седай не беше сънебродствала от столетия и те все още се натъкваха на значителни трудности, повечето от които се дължаха на самоувереността им, че могат да се научат сами. Въпреки това последното, което Егвийн желаеше сега, бе някоя от тях да шпионира предстоящата й тази нощ среща.

Сякаш самата мисъл за шпиони я направи по-чувствителна, защото тя мигом усети, че я следят нечии невидими очи. Това чувство винаги присъстваше в Тел-айеран-риод и дори Мъдрите не знаеха защо е така, но макар тези незнайни и невидими наблюдатели винаги да ги имаше, възможно беше сред тях да се крият и истински такива.

Опряла длан на колоната, тя започна бавно да я обикаля. Оглеждаше гората от червен мрамор, губеща се сред дълбоки сенки. Светлината, която я обкръжаваше, беше нереална; всеки, който можеше да се крие в тези сенки, щеше да вижда около себе си същото, докато сенките щяха да крият нея самата за чуждите очи. Вярно, появяваха се хора, мъже и жени, премигващи образи, които рядко се задържаха за повече от едно-две тупкания на сърцето. Не я интересуваха онези, които докосваха Света на сънищата в съня си — всеки можеше да го направи неволно, но за свое щастие съвсем за кратко, преди да му е останало достатъчно време да се натъкне на някоя от дебнещите тук опасности. Но виж, Черната Аджа също разполагаше със съновен тер-ангреал, откраднат от Кулата. Още по-лошото бе, че Могедиен познаваше Тел-айеран-риод не по-зле от всяка сънебродница. А навярно и по-добре и можеше да контролира това място и всеки, попаднал в него, съвсем лесно.

За миг Егвийн съжали, че не бе надзърнала в сънищата на Могедиен, докато тя беше нейна пленница — поне веднъж, колкото да може да отличава сънищата й. Но дори различаването на сънищата и нямаше да й помогне да открие къде се подвизава тя сега. А и съществуваше възможността да бъде привлечена в тях въпреки волята си. Тя определено презираше Могедиен, а беше повече от сигурно, че омразата на Отстъпницата към нея е безгранична. Това, което ставаше в сънищата, не беше истинско, по-нереално беше дори отколкото в Тел-айеран-риод, но човек го запомняше за цял живот. Една нощ под властта на Могедиен щеше да се окаже кошмар, който тя най-вероятно щеше да изживява всеки път, когато заспеше. А навярно и будна.

Онова пък там какво беше? Тъмнокоса, царствено красива жена с перлена шапчица и в рокля, покрита с пищни дантели, излезе от сенките и бързо изчезна. Сънуваща тайренка — върховна лейди или просто сънуваща се за такава. Будна, можеше да е някоя грозновата дебела за селянка или търговка.

Май щеше да е по-добре да надзърне в сънищата на Логаин, вместо на Могедиен. Пак нямаше да може да разбере къде е, но сигурно щеше да добие някаква представа какво е замислил. Разбира се, да бъде въвлечена в неговите сънища едва ли щеше да е много по-приятно, отколкото ако попаднеше в тези на Отстъпницата. Той мразеше всички Айез Седай. Уреждането на бягството му беше едно от нещата, които бе длъжна да направи, и можеше само да се надява, че цената няма да се окаже твърде висока. Но сега трябваше да забрави за Логаин. Могедиен беше голямата опасност, Могедиен, която можеше да тръгне подир нея дори тук, особено тук, Могедиен, която…

Изведнъж си даде сметка колко тежко е започнала да се движи, огледа се и издаде приглушен гърлен звук, почти стон. Красивата рокля се бе превърнала в тежка броня от глава до пети, каквито носеха тежките конници на Гарет Брин, имаше и метален шлем на главата, открит за лицето и с лунен сърп отгоре, във формата на Пламъка на Тар Валон — поне на пипане. Това много я подразни. Все пак отдавна се бе научила да преодолява такава липса на самоконтрол.

Тя се стегна и решително промени нелепата броня в дрехите, които си обличаше при срещите си с Мъдрите. Беше само въпрос на мисъл. Бухнала пола от тъмна вълна със свободно падаща блуза от алгоде, точно както се обличаше, докато се учеше при тях, допълнени с шал с дълги ресни, толкова тъмнозелен, че изглеждаше почти черен, и забрадка да прибира косата й назад. Накитите им, разбира се, не уподоби — тези техни камари от костени и златни гердани и гривни. Ако го направеше, щяха да й се изсмеят. Една жена трупаше накитите си с години, а не в краткия промеждутък на един сън.

— Логаин е на път за Черната кула — каза тя високо. Надяваше се, че е така — там поне някой щеше да го държи изкъсо, а ако го хванеха и опитомяха отново, Ранд не можеше да обвини за това никоя от следващите я Сестри. — А Могедиен няма как да знае къде съм сега. — Последното се постара да го изрече по-уверено.

— Защо трябва да се боиш от Сенкодушата? — попита я глас зад нея и Егвийн направо щеше да се изкатери във въздуха — нали това тук бе Тел-айеран-риод и тя беше сънебродница. „Да бе — помисли си тя кисело, докато се рееше горе — надминала съм грешките на начеващите, как не!“ Ако продължеше да я кара така, нищо чудно да почнеше да подскача и когато Чеза й каже „добро утро“.

С плаха надежда, че не се е изчервила прекалено, тя бавно се спусна и стъпи на земята — може би все още не беше съвсем късно да си възвърне малко от достойнството.

Но само може би. Баир я гледаше и се хилеше. За разлика от другите две жени с нея, тя не можеше да прелива, но това нямаше нищо общо със сънебродството. В него тя не им отстъпваше, а в някои отношения може би беше и по-добра. Амис също се усмихваше, макар и не чак толкова широко, но слънцекосата Мелайне отметна глава и направо се изкикоти.

— Никога не бях виждала никой да… Ох, като заек… — После тропна с крак и отскочи на цяла крачка във въздуха.

— Наскоро нараних сериозно Могедиен — каза Егвийн и почти изпита гордост колко самоуверено успя да го изрече. Мелайне й харесваше — бе престанала да е толкова язвителна, откакто носеше в утробата си дете, или по-скоро близначета — но точно в този момент Егвийн с радост щеше да я удуши. — С едни мои приятелки успяхме да унизим гордостта й, макар и нищо повече. Мисля, че ще се постарае да ми го върне. — По импулс, одеждите й отново се промениха, този път в нещо като рокля за езда, от тези, които напоследък носеше ежедневно, от лъскава зелена коприна. Златният пръстен с Великата змия се появи на пръста й. Не можеше да им каже всичко, но тези жени също й бяха приятелки и имаха право да чуят поне онова, което можеше да сподели.

— Наранената гордост се помни по-дълго от раните на плътта. — Гласът на Баир беше тънък и висок, но въпреки това твърд като желязо.

— Разкажи ни — подкани я Мелайне с нетърпелива усмивка. — Как я посрамихте? — Баир също гореше от желание да го чуе. В една жестока земя човек или се научаваше да се смее на жестокостта, или прекарваше целия си живот в жалък хленч, в Триделната земя айилците отдавна се бяха научили да се смеят. Освен това посрамването на един враг при тях се смяташе за изкуство.

Амис огледа замислено новите дрехи на Егвийн, след което каза:

— Това, струва ми се, можем да го оставим за по-късно. Ти каза, че искаш да поговорим. — Тя посочи към мястото, където Мъдрите обичаха да си говорят с нея, под огромния купол в самия център на залата.

Защо избираха точно това място бе още една от загадките, които Егвийн не можеше да разгадае. Трите жени се разположиха на пода с кръстосани крака — бяха само на няколко крачки от онова, което приличаше на изсечен от блестящ кристал меч, забит в каменните плочи на пода. На това нещо те не обръщаха никакво внимание — за него нямаше място в пророчествата им, — тъй както не обръщаха внимание и на хората, които изникваха и изчезваха непрестанно из огромната зала около тях, но винаги идваха точно тук.

Прословутият Каландор наистина можеше да служи като най-обикновен меч, но всъщност бе ша-ангреал, и то един от най-могъщите, сътворени в Приказния век. Тръпки я побиваха, когато си помислеше за мъжки ша-ангреал. По-различно беше, докато го имаше само Ранд. И Отстъпниците, разбира се. Но сега, при тези Аша’ман… С Каландор един мъж можеше да привлече достатъчно от Единствената сила, за да срине до основи цял град и да опустоши всичко на мили околовръст. Тя го заобиколи отдалече, придърпвайки инстинктивно полите си. Ранд бе извадил Каландор от Сърцето на Камъка в изпълнение на Пророчествата, а после го беше върнал тук по някакви свои причини. Беше го върнал и обкръжил с капани, изтъкани от сайдин. Те също щяха да имат свои отражения тук, които можеха да се задействат също толкова невъзвратимо, както и в реалния свят, ако някой наоколо опиташе да ги преодолее с погрешни сплитове. Някои неща в Тел-айеран-риод бяха прекалено реални.

Като се стараеше да не мисли повече за „Меча, който не е меч“, Егвийн застана пред трите Мъдри. Те овързаха шаловете си на кръстовете си и развързаха блузите си. Така присядаха айилките да поговорят с приятелки в шатрите си под жаркото слънце. Тя самата не седна и ако това я поставяше в положението на молителка или като на съд, така да бъде. В известен смисъл се чувстваше точно такава.

— Не съм ви казала защо ме призоваха да ви напусна, а и вие не ме попитахте.

— Ти ще ни кажеш сама, когато се почувстваш готова — отвърна й добродушно Амис. Изглеждаше на една възраст с Мелайне, въпреки че дългата й до кръста коса беше побеляла като на Баир — косата й бе започнала да побелява още на годините на Егвийн, — но тъкмо тя беше водачката, а не Баир. За пръв път Егвийн се зачуди на колко ли години е тази жена наистина. Но не можеше да се зададе такъв въпрос на една Мъдра, също както и на Айез Седай.

— Когато ви оставих, бях една от Посветените. Знаете деленията в Бялата кула. — Баир поклати глава и направи гримаса: знаеше тя, но не го разбираше. Другите две също. За айилците това беше толкова нелепо, колкото един клан или бойно общество да се разделят срещу самите себе си. И навярно в техните очи беше и потвърждение, че Айез Седай са по-малко, отколкото трябваше да бъдат. Егвийн продължи, изненадана, че гласът й си остана така спокоен и сдържан. — Сестрите, които се противопоставят на Елайда, ме издигнаха за своя Амирлин. Когато Елайда бъде съборена, аз ще седна на Амирлинския трон, в Бялата кула. — Със силата на мисълта си тя добави към облеклото си пъстрия шарф и зачака. Веднъж ги беше излъгала, сериозно прегрешение според техния джи-е-тох, и не беше сигурна как щяха да реагират сега, като разберяха тази скривана от нея истина. Стига изобщо да и повярваха. Те само я изгледаха.

— Има едно нещо, дето го правят децата — каза предпазливо Мелайне след дълга пауза. Бременността все още не й личеше, но тя вече бе придобила онова вътрешно излъчване, което прави жените по-красиви, и някакво ненакърнимо спокойствие. — Всички деца искат да мушкат с копията и всички искат да станат вождове на кланове, но в един момент разбират, че вождът на клан рядко танцува копията сам. Затова си правят фигура и я поставят нависоко. — Подът от едната й страна изведнъж се надигна и вместо плочи се превърна в обжарена от слънцето скала. А на върха й се бе изправила фигура, смътно наподобяваща на мъж, направена от сухи вейки и парцали. — Това е вождът на клана, който ги командва да танцуват копията от хълма, от който може да наблюдава битката. Но децата тичат накъдето им хрумне и техният вожд е само една кукла от пръчки и парцали. — Внезапно лъхна вятър и развя дрипите, после и канарата, и фигурата изчезнаха.

Егвийн вдиша дълбоко. Разбира се. Тя си бе откупила лъжата според джи-е-тох, по собствен избор, и това означаваше, че лъжата е била все едно никога не изричана. Трябваше да се сети. Но бяха улучили положението, в което се намираше, сякаш бяха пребивавали седмици в стана на Айез Седай. Баир заби поглед в пода — не желаеше да види срама й. Амис седеше подпряла брадичката си с ръка, пронизително синият й поглед се мъчеше да проникне до сърцето й.

— Някои ме виждат точно така. — Но още един дълбок дъх и тя изтласка навън цялата истина. — С изключение на шепа Сестри. Но когато приключим битката си, те ще знаят вече, че аз съм техния вожд, и ще тичат натам, накъдето аз им кажа.

— Върни се при нас — каза Баир. — Имаш твърде много чест за тези жени. Сорилея вече е подбрала десетина млади мъже, за да ги огледаш в шатрите за потене. Тя гори от желание да види, че си изплела брачния си венец.

— Надявам се да присъства, когато се омъжа, Баир. — За Гавин, надяваше се; това, че щеше да го обвърже, го знаеше от тълкуванията на собствените си сънища, но едничката надежда и сигурност за любов й подсказваше, че ще се оженят. — Надявам се всички да присъствате, но вече съм си направила избора.

Баир беше склонна да продължи да спори, както и Мелайне, но Амис вдигна ръка и двете млъкнаха, макар да не останаха доволни.

— Твърде много джи има в нейното решение. Тя ще принуди враговете си да се преклонят пред нейната воля, а няма да бяга от тях. Желая ти всичко най-добро в твоя танц, Егвийн ал-Вийр. — Тя беше била Дева на копието и често си мислеше, че още е такава. — Седни. Седни.

— Честта си е нейна — каза Баир и изгледа намръщено Амис, — но аз имам друг въпрос. — Очите й бяха почти воднистосини, но не по-малко остри от тези на Амис. — Ще накараш ли тези Айез Седай да коленичат пред Кар-а-карн?

Егвийн толкова се сепна, че за малко да падне на пода, вместо да седне. В отговора й обаче липсваше колебание.

— Не мога да го направя, Баир. А и да можех, не бих го направила. Нашата вярност е към Кулата и към Айез Седай като цяло, над всяка земя, в която сме родени. — Това беше вярно, или поне трябваше да е така, макар да се чудеше как подобно твърдение можеше да се свърже в главите им с нейния и на останалите бунт. — Айез Седай не се заклеват дори пред Амирлин. И естествено никога не биха положили клетва пред един мъж. Това би било все едно вие да коленичите пред вожд на клан. — Тя го показа нагледно по същия начин като Мелайне, съсредоточена над реалността на сцената; Тел-айеран-риод беше безкрайно податлив, стига да знаеш как да го ваеш. Отвъд Каландор три Мъдри се смъкнаха на колене пред един вожд на клан. Мъжът силно приличаше на Руарк, а жените — на трите пред нея. Тя задържа видението само за миг, но Баир хвърли един поглед и изсумтя високо. Представата за подобно нещо наистина беше нелепа.

— Недей да сравняваш онези жени с нас. — Зелените очи на Мелайне засвяткаха до голяма степен с предишната си рязкост, а гласът й беше като наточен бръснач.

Егвийн запази мълчание. Мъдрите, изглежда, презираха Айез Седай, всички освен нея, или навярно беше по-добре да се каже, че изпитваха към тях пренебрежение. А може би дори негодуваха срещу пророчествата, които ги свързваха с Айез Седай. Преди да я призоват пред Съвета, за да бъде издигната в Амирлин, Шериам и нейният кръг от приятелки редовно се бяха срещали тук с трите, но с това се беше приключило, както защото Мъдрите отказваха да крият своето пренебрежение, така и защото Егвийн вече не бе с тях. В Тел-айеран-риод сблъсъкът ти с някой, който има повече опит с това място, можеше да е крайно унизителен. Дори с Егвийн сега се държаха по-хладно и нямаше да се съгласят да обсъждат с нея някои неща, като например какво знаят за плановете на Ранд. Преди тя беше една от тях, по-точно тяхна ученичка; след това бе станала Айез Седай, а сега бяха научили и че е Амирлин.

— Егвийн ал-Вийр ще направи каквото трябва — каза Амис.

Мелайне я изгледа продължително, но не каза нищо. Единствената друга Мъдра, която можеше да накара останалите Мъдри да я слушат толкова лесно, бе Сорилея.

Баир си беше представила чай, както щеше да е в шатрите — златен чайник с лъвчета по него, и малки зелени чашки от нежния порцелан на Морския народ. Чаят, разбира се, си имаше истински аромат, но въпреки тънката нотка на някакъв плод или билка, която Егвийн не можа да разпознае, беше твърде горчив за вкуса й. Тя на свой ред си представи малко медец в него и отпи отново. Твърде сладък. Малко да посмалим меда. Сега вече беше добре на вкус. Това бе нещо, което не можеше да се направи със Силата. Егвийн се съмняваше, че която и да е от трите би могла да запреде толкова тънки нишки сайдар, че да изземе меда от чая.

За миг остана седнала, загледана в чашката си, замислена за меда и за чая, и за тънките нишки сайдар — не, в същност мислеше за друго. Мъдрите искаха да направляват Ранд не по-малко от Елайда или от Романда или Лелейн, и най-вероятно почти всяка друга Айез Седай. Разбира се, те искаха да насочват своя Кар-а-карн по път, който е най-добър за айилците, но пък всичките Сестри искаха да насочат Преродения Дракон към онова, което ще е най-добро за целия свят, така, както те самите го виждаха. Тя не правеше изключение. Опитите й да помага на Ранд, да го предпази от рискованото за него противоборство с Айез Седай също бяха своего рода насочване. „Само че аз съм права — напомни си тя. — Всичко, което правя, е и за негово добро. Никоя от другите не си помисля какво все пак е добро за самия него.“ Но не биваше да забравя, че жените пред нея бяха нещо повече от просто нейни приятелки и следовнички на Кар-а-карн.

— Не мисля, че си пожелала само да ни съобщиш, че сега си жена-вожд сред влагоземците — промълви Амис. — Какво тревожи ума ти, Егвийн ал-Вийр?

— Тревожи ме това, което ме е тревожило винаги. — Тя се усмихна, за да повдигне настроението. — Понякога ми се струва, че от Ранд ще ми побелеят косите преди да ми е дошло времето.

— Ако ги нямаше мъжете, на никоя жена нямаше да й побеляват косите. — Друг път, изречено от езика на Мелайне, това щеше да прозвучи като шега и Баир щеше да подхвърли друга за това колко много е взела да знае Мелайне за мъжете само след няколко месеца брак например, но не и този път. И трите продължиха да гледат Егвийн сериозно и да чакат.

Така. Значи искаха да бъдат сериозни. Какво пък, Ранд беше достатъчно сериозна работа. Само дето й се искаше поне отчасти да можеха да погледнат на проблема така, както го виждаше тя. И тя полека-лека им разказа всичко. За Ранд поне, както и за опасенията си, след като бе разбрала за мълчанието от Кемлин.

— Не зная какво е направил той или какво е направила тя. Всички ме убеждават колко опитна е Мерана, но с такива като него тя никога не си е имала работа. Стане ли дума за Айез Седай, дори да скрия ето тази чашка в някоя ливада, той винаги ще стъпи в нея само след три крачки. Знам, че бих могла да се справя по-добре от Мерана, но…

— Би могла да се върнеш — отново предложи Баир, а Егвийн решително поклати глава.

— Много повече мога да направя там, където съм — като Амирлин. Има правила дори за Амирлинския трон. — Устните й за миг се изкривиха. Не обичаше да признава това. — Дори да го посетя не мога без разрешение на Съвета. Сега аз съм Айез Седай и съм длъжна да се подчинявам на нашите закони. — Последното излезе от устата й по-яростно, отколкото се канеше да го изрече. Беше глупав закон, но все още не бе измислила начин да го заобиколи. Освен това лицата им бяха станали толкова безизразни, че тя бе сигурна, че отвътре се кикотят невероятно. Дори и един вожд на клан не можеше да нареди на една Мъдра къде да ходи и кога.

Трите жени се спогледаха. После Амис остави чашката си на пода и каза:

— Мерана Амбри и други Айез Седай придружиха Кар-а-карн до града на дървоубийците. Няма защо да се страхуваш, че ще сбърка с нея или с която и да е от сестрите ти с нея. Ние ще се погрижим да не възникват никакви трудности между него и Айез Седай.

— Това не ми прилича много на Ранд — отвърна усъмнена Егвийн. Така. Значи Шериам се оказваше права за Мерана. Но защо тогава тя продължаваше да мълчи?

Баир я напуши смях.

— Повечето родители си имат по-големи неприятности с децата си, отколкото това, което е между Кар-а-карн и жените, дошли с Мерана Амбри.

— Стига той да не е детето — изкикоти се Егвийн, успокоена, че поне на една от тях й бе станало така смешно от нещо. Ако се съдеше по това, което те изпитваха към Айез Седай, пирони щяха да плюят, ако мислеха, че някоя Сестра печели влияние над него. От друга страна, Мерана трябваше да спечели такова, иначе по-добре да се откажеше, и то веднага. — Но Мерана трябваше да ни изпрати донесение. Не разбирам защо не го е направила. Вие сигурни ли сте, че няма някаква… — Не можа да измисли как да го довърши. Не беше възможно Ранд да е спрял Мерана да изпрати гълъб.

— Може би е изпратила някого на кон. — Амис направи лека гримаса: като всички айилци, тя смяташе ездата за нещо отблъскващо. Краката на човек му стигаха. — Не е взела със себе си птиците, които използват влагоземците.

— Глупаво от нейна страна — измърмори Егвийн. Сънищата на Мерана щяха да са защитени, така че нямаше смисъл да се опитва да поговори с нея в тях. Дори да можеше да ги открие. Светлина, колко неприятно беше всичко! Тя се наведе и каза напрегнато: — Амис, обещай ми, че няма да се опитвате да му пречите да говори с нея и че няма да я ядосате толкова, че да направи нещо глупаво. — А бяха напълно способни на това. Умението си да накарат една Айез Седай да настръхне го бяха усъвършенствали до степен на Талант. — Тя просто трябва да го убеди, че не желаем да му навредим. Сигурна съм, че Елайда крие нещо гадно, но ние — не. — За това сама щеше да се погрижи, ако някоя друга имаше по-различни намерения. Все някак щеше да успее. — Обещаваш ли ми?

Трите си размениха неразгадаеми погледи. Не можеше да им хареса идеята да позволят на една Сестра да се доближи до Ранд, определено не и без да й пречат. Несъмнено една от тях щеше да бъде определена да присъства навсякъде, където е Мерана, но това тя щеше да го преживее, стига да не и пречеха твърде много.

— Обещавам ти, Егвийн ал-Вийр — отвърна най-сетне Амис с глас, равен като дялан камък.

Навярно се бе обидила от това, че на Егвийн й се беше наложило да се моли, но Егвийн се почувства сякаш някаква тежест бе паднала от плещите й. Две тежести. Ранд и Мерана не се бяха стиснали за гърлата и Мерана щеше да получи шанс да свърши това, за което беше изпратена.

— Знам, че получих от вас нелустросаната истина, Амис. Нямам думи да изразя колко се радвам, че го чувам. Ако имаше нещо нередно между Ранд и Мерана… Благодаря ви.

Стресна се и примигна. За един миг Амис се оказа облечена в кадин-сор. При това направи някакъв едва доловим жест, нещо от ръчния говор на Девите може би. Нито Баир, нито Мелайне показаха с нещо, че са забелязали това. На Амис навярно й се искаше да не е тук, да е по-далече от възела, в който Ранд бе стегнал живота на всички. За една сънебродница бе срамно да изгуби контрол над себе си в Тел-айеран-риод дори за миг. При айилците срамът нараняваше човек много повече от физическа болка, но трябваше да има свидетели, за да бъде наистина срам. Ако никой не го видеше или ако онези, които го видеха, се престореха, че изобщо не се е случило нищо, проблем нямаше. Странен народ, но тя самата определено не искаше да посрамва Амис. Запази изражението си спокойно и продължи все едно че не се беше случило нищо.

— Трябва да ви помоля за една услуга. Много важна услуга. Не казвайте на Ранд — и на никого — за мен. За това, имам предвид. — Тя повдигна крайчеца на шарфа си. Лицата им станаха толкова невъзмутими, че пред тях една Айез Седай щеше да изглежда побесняла. Каменни да ги наречеш, не стигаше. — Нямам предвид лъжа — добави тя припряно. Според джи-е-тох да помолиш някого да излъже беше почти като да излъжеш сам. — Просто не го споменавайте. Той вече изпрати едного да ме „спасява“. — „Леле, колко ще побеснее, ако разбере, че съм разкарала Мат към Ебу Дар с Нинив и Елейн“ — помисли си тя. Трябваше обаче да го направи. — Нямам нужда да ме спасяват и не го искам, но той си въобразява, че знае повече от всички. Боя се, че може да тръгне сам да ме търси. — Което я плашеше още повече че може да се появи сам в стана, бесен, с триста Айез Седай около него! Или че може да се появи с част от неговите Аша’ман! И в двата случая — пълен погром.

— Това би било… неприятно — промърмори Мелайне, въпреки че тя рядко подценяваше опасностите, а Баир промълви:

— Кар-а-карн е дебелоглав. Не пада по-долу от никой мъж, когото съм познавала. И от доста жени, впрочем.

— Ще се постараем да премълчим това, което ни довери, Егвийн ал-Вийр — каза мрачно Амис.

Егвийн отново примигна при това бързо съгласие. Но може би не беше чак толкова изненадващо. За тях Кар-а-карн беше просто поредният вожд, макар и малко повече, а Мъдрите със сигурност умееха да премълчават неща от един вожд, решаха ли, че не бива да ги знае.

След всичко това почти не им остана какво повече да си кажат, въпреки че си поприказваха известно време над още няколко чашки чай. Тя копнееше за още някой урок по сънебродство, но не можеше да ги помоли за това в присъствието на Амис. Амис просто щеше да си отиде, а тя имаше нужда от близостта й, повече от всякакъв урок. Най-близкото, което Мъдрите си позволиха да споделят за сегашните действие на Ранд, беше, когато Мелайне изсумтя, че той трябвало да приключи веднага с Шайдо и Севанна, а Баир и Амис я изгледаха толкова навъсено, че тя почервеня. В края на краищата, Севанна беше Мъдра, колкото и да й горчеше от това на Егвийн. Дори на Кар-а-карн не се полагаше да се забърква с една Мъдра, макар и на Шайдо. А и тя нямаше да сподели с тях подробности за собственото си положение. Това, че те бяха улучили най-срамната част, с нищо не смаляваше срама, който щеше да изпита, ако им заговореше за това — трудно щеше да й бъде да не изпадне в поведението, дори в мисленето на айилците, както когато живееше с тях; колкото до това, струваше й се, че щеше изпитва срам дори изобщо да не беше срещала айилци — а единственият съвет, който те можеха да й дадат за това, как да се справи с Айез Седай, беше от такъв характер, че дори самата Елайда нямаше да посмее да го последва. Колкото и да звучеше невероятно, това щеше да доведе до истински метеж сред Айез Седай. По-лошото беше, че те и сега имаха достатъчно лошо мнение за Айез Седай, за да добавя още дърва в огъня. Искаше й се някой ден да изкове връзка между Мъдрите и Бялата кула, но това нямаше да стане, освен ако не успееше да потуши този огън. Още едно нещо, което засега нямаше представа как да постигне.

— Трябва да си тръгвам — каза най-сетне тя и се изправи. Тялото й лежеше спящо в шатрата, но човек никога не можеше да получи достатъчно отдих от съня, докато е в Тел-айеран-риод. Останалите се надигнаха с нея. — Надявам се, че всички ще внимавате много. Могедиен ме мрази и със сигурност ще се опита да нарани всеки, който е мой приятел. Тя знае твърде много за Света на сънищата. Поне толкова, колкото знаеше Ланфеар. — Това бе най-силното възможно предупреждение, без да им казва, че Могедиен може да знае далеч повече от тях самите. Айилската гордост беше твърде накърнима. Те обаче я разбраха и не се обидиха.

— Ако Сенкодушите искаха да ни заплашат — каза Мелайне, — според мен вече щяха да са го направили. Може би вярват, че ние не сме заплаха за тях.

— Мервали сме онези, които трябва да са сънебродници, включително и мъже. — Баир поклати глава невярващо, колкото и да знаеше за Отстъпниците, тя все още смяташе мъжете сънебродници за нещо толкова обичайно, колкото да видиш змии с крака. — Те ни отбягват. До един.

— Смятам, че сме не по-малко силни от тях — добави Амис. В Единствената сила двете с Мелайне бяха по-могъщи от Теодрин и Фаолайн — съвсем не бяха слаби, по-силни бяха дори от повечето Айез Седай, но също така не можеха да се сравняват със силата на Отстъпниците — но в Света на сънищата познанието за Тел-айеран-риод често се оказваше толкова могъщо, колкото и сайдар, дори по-могъщо понякога. А тук Баир не отстъпваше на никоя Айез Седай. — Но ще бъдем предпазливи. Тъкмо врагът, когото подценяваш, най-често те убива.

Егвийн пое ръцете на Амис и на Мелайне, щеше да поеме и тази на Баир, стига да имаше как. Вместо това й кимна с усмивка.

— Никога няма да мога да ви изразя какво означава за мен вашето приятелство, какво вие значите за мен. — Това си беше чистата истина. — Целият свят като че ли се променя с всяко примигване на очите ми. Вие трите сте едни от малкото здрави опорни точки в него.

— Светът наистина се променя — каза тъжно Амис. — Дори планините вятърът ги руши и никой не може два пъти да изкачи един и същи хълм. Надявам се винаги да останем твои приятелки в очите ти, Егвийн ал-Вийр. Дано винаги намериш вода и заслон.

После и трите изчезнаха, връщайки се в телата си.

За миг тя остана сама, загледана намръщено в Каландор, без да го вижда, докато не тръсна гневно глава, за да се съвземе. Беше се замислила за безкрайното звездно поле. Сънят на Гавин отново щеше да я намери и щеше да я погълне така, както прегръдките му щяха да я погълнат скоро след това. Приятен начин да прекара остатъка от нощта. И детинско губене на време.

Изпълнена с решимост, тя пристъпи към спящото си тяло, но не към обикновения сън. Вече никога не го правеше. Едно кътче на съзнанието й си остана необзето от съня и запрелиства сънищата, подреждайки онези, които предричаха бъдещето или във всеки случай предлагаха мигновени погледи към възможната му посока. Това поне вече можеше да го познае, макар че единственият сън, който бе успяла да изтълкува досега, беше сънят, предричащ, че Гавин ще стане нейният Стражник. Айез Седай наричаха това „Съновничества“, а жените, които можеха да го правят — „Съновници“, всички отдавна умрели, освен нея, въпреки че то имаше толкова общо със Силата, колкото и сънебродството.

Навярно беше неизбежно първо да сънува за Гавин, тъй като си беше мислила за него.

Озова се в огромна сумрачна зала, в която всичко изглеждаше смътно. Всичко освен Гавин, който бавно се приближаваше към нея. Висок, красив мъж — наистина ли някога си бе мислила, че брат му Галад е по-красив? — със златна коса и очи, от чието тъмносиньо едва ли можеше да има нещо по-красиво. Все още му оставаше да преодолее известно разстояние, но вече можеше да я види, погледът му беше прикован в нея като поглед на стрелец в мишената. Смътно пращене и стържене изпълни въздуха. Тя погледна надолу. И усети как в гърлото й се надига писък. Гавин с боси крака пристъпваше върху натрошени стъкла и с всяка негова бавна стъпка стъклата се чупеха. Дори на тази смътна светлина тя можеше да види струйките кръв от прорязаните му стъпала. Тя протегна ръка напред, опита се да му каже да спре, опита се да се затича към него, но пак така внезапно се оказа другаде.

Така, както можеше да стане само в сънищата, сега се носеше над дълъг прав път над тревиста равнина и гледаше напред към някакъв мъж, яздещ черен жребец. Гавин. После се озова изправена на пътя пред него и той дръпна юздите. Не защото я видя този път, а защото пътят, който досега беше прав, се бе раздвоил точно пред него и продължаваше през високи хълмове така, че никой не можеше да види какво лежи зад тях. Тя обаче знаеше. По едното разклонение го чакаше жестока смърт, по другото — дълъг живот. По единия път щеше да се ожени за нея, по другия — не. Знаеше какво го чака, но не и кой от пътищата към какво го води. Изведнъж той я видя, или поне така й се стори, усмихна й се и извърна коня си по единия от пътищата… и тя се озова в друг сън. И после в друг. И в друг. И пак.

Не всички се отнасяха за бъдещето. Имаше сънища как се целува с Гавин или как тича в хладината на пролетна ливада със сестрите си, както в детските години, после спящият й ум се плъзна през кошмари, в които Айез Седай я гонеха с камшици по безкрайни коридори, където сред околните сенки я дебнеха зловещи неща, а ухилената Никола я обвиняваше пред Съвета, а Том Мерилин пристъпи да даде показания като свидетел. Последните тя изключи, други прибра настрани, за да бъдат обмислени по-късно, с надеждата, че ще може да разбере какво означават.

После застана пред някаква огромна стена и заби нокти в нея, мъчейки се да я разкъса с голи ръце. Не беше иззидана от тухли или камък, а бе съставена от хиляди дискове, всеки от които наполовина бял, наполовина черен — древният символ на Айез Седай, като седемте печата, които бяха поставени някога да държат заключен затвора на Тъмния. Някои от седемте печата сега бяха счупени, въпреки че дори Единствената сила не можеше да счупи куендияр, а останалите неизвестно как се бяха отслабили, но тази стена си оставаше непокътната, колкото и силно да я биеше. Не можеше да я разкъса. Може би важен тук беше символът. Може би това, което искаше да разкъса, беше Айез Седай, Бялата кула. Може би…

После пък се появи Мат — седеше на върха на обгърнат от нощния мрак хълм и наблюдаваше пищно представление с фойерверки на Илюминаторите — и ръката му изведнъж се протегна нагоре и сграбчи една от пръскащите се в небето светлини. От стиснатия му юмрук засвяткаха огнени стрели. Обзе я ужас. Заради това щяха да загиват хора. Светът щеше да се промени. Но светът вече се променяше; той винаги се променяше.

Ремъци я държаха здраво на дръвника и острието на секирата на палача се издигна нагоре, но тя знаеше, че някой тича към нея и че ако този някой притича достатъчно бързо, секирата ще се спре. Ако не… Усети мраз.

Логаин със смях прекрачи нещо и възседна черен камък; когато погледна надолу, й се стори прекрачил през трупа на Ранд… но щом докосна лицето му, то се разпадна.

Златен ястреб разпери криле и я докосна, и тя по някакъв начин беше свързана с ястреба; знаеше само, че ястребът е женски. После видя мъж, който умираше в тясно легло, и беше важно да не умре, но отвън вече издигаха погребална клада и се извисяваха гласове на радост и на тъга. Тъмнокож млад мъж протегна ръка — и нещо в нея или на нея засвети толкова ярко, че тя не можа да види какво е.

Сънищата идваха един по един и тя ги подреждаше трескаво, мъчеше се отчаяно да ги разбере. Нямаше покой в това, но трябваше да го направи. Длъжна бе да направи това, което трябва.