Корона от мечове

ГЛАВА 29Птичия празник

Заровете събудиха Мат и той си помисли дали да не се опита да заспи отново и да изчака да утихнат, но най-накрая стана. Главата му бучеше и беше много раздразнен. Сякаш си нямаше вече предостатъчно ядове. Изгони Нерим и се облече сам, като междувременно си дояде хляба и сиренето от предната вечер и отиде да нагледа Олвер. Момчето бързаше да си навлече дрехите и да изхвърчи навън, като от време на време се спираше с ръце на ботуша или на ризата, за да изстреля дузина въпроси, на които Мат отговаряше разсеяно. Не, днес няма да ходят на надбягванията, колкото и големи да са облозите в Небесния кръг. Да, може би ще прескочат до менажерията. Да, ще му купи маска с птичи пера за празника. Стига най-сетне да успее да се облече. Последното накара Олвер да се развихри.

Това, което всъщност тормозеше Мат, бяха проклетите зарове. Защо трябваше да започват отново? А все още не беше разбрал защо бяха започнали миналия път!

Олвер най-после се облече и тръгна след Мат към дневната, без да престане да бълва въпрос след въпрос… и се блъсна в него, когато Мат се закова на място. Тилин тъкмо поставяше на масата книгата, която Олвер беше чел снощи.

— Ваше величество! — Очите му пробягаха към вратата, която сам беше заключил снощи и която сега зееше отворена. — Каква изненада! — Той издърпа Олвер и го подбутна пред себе си, между себе си и насмешливата усмивка на жената. Е, може и да не беше точно насмешлива, но в момента му се стори точно такава. Определено изглеждаше доволна от себе си. — Тъкмо се канех да изведа Олвер на разходка. Да видим празника. И една пътуваща менажерия. Иска да му купя маска с пера. — Той запристъпва полекичка към вратата, като използваше момчето като щит.

— Мда — измърмори Тилин й го изгледа изпод спуснатите си клепачи. Не направи никакво движение да го спре, но усмивката й се разшири, сякаш очакваше всеки момент да стъпи в примката. — Много по-добре ще е да излезе с придружител, вместо да тича с уличните хлапета, както чух, че правел. За това твое момче човек може да чуе какво ли не. Ризел!

На прага се появи една жена и Мат се сепна. Фантастична маска от завихрени сини и златни пера прикриваше повечето от лицето на Ризел, но перата, съставляващи останалата част от костюма й, не прикриваха почти нищо — дори най-пищния бюст, който Мат беше виждал.

— Олвер — каза тя и коленичи, — би ли искал да излезеш навън с мен, да се поразходим на празника? — И вдигна към него маска с червени и зелени пера, изобразяваща ястреб, точно по мярка на момчето.

Преди Мат да успее да отвори уста, Олвер се измъкна от ръката му и се затича към нея.

— О, да! Благодаря. — Неблагодарният малък дръвник се разсмя, след като тя привърза маската на лицето му и го гушна до гърдите си. Хванати за ръце, двамата изтичаха навън, оставяйки го със зяпнала уста.

Той обаче набързо се съвзе, когато Тилин каза:

— Толкова по-добре за теб, че не съм ревнива, мили мой. — Тя извади дългия железен ключ за вратата му от пояса си и после още един, също като първия, и ги размаха под носа му. — Хората имат навика да си държат ключовете в някоя кутия до вратата. — Точно там той беше оставил своя. — И на никого не му хрумва, че може да има и втори ключ. — Единият ключ се върна на мястото си зад пояса й; другият се завъртя в ключалката със силно изщракване, преди да се озове при другаря си. — Ами сега, агънцето ми? — Тилин се усмихна.

Това вече беше прекалено. Тази жена го беше гонила като хрътка; опитала се беше да го умори от глад; сега го беше заключила като… като и той не знаеше какво. Агънце! Проклетите зарове заподскачаха бясно из черепа му. Освен това навън го чакаше много важна работа. Заровете никога не бяха имали нещо общо с намирането на нещо, но… Той пристъпи до нея, стисна ръката й и започна да рови в пояса й за ключовете.

— Нямам никакво време, да му се не види, за… — Дъхът му замръзна, когато острият връх на камата й под брадичката му му затвори устата и го накара да се изправи на пръсти.

— Дръпни си ръката — каза тя хладно. Вече не се усмихваше. Той пусна ръката й много внимателно. Натискът на ножа й под брадичката му обаче не отслабна. Тя поклати глава. — Все гледах да проявя снизхождение, защото си чужденец, гъсочето ми, но щом предпочиташ да играем грубо… Ръце на хълбоците. Тръгвай. — Върхът на ножа го насочи. Той заотстъпва заднишком и на пръсти, за да не му резне шията.

— Какво ще правиш сега? — изломоти Мат. Гласът му излезе напрегнат заради изпънатия врат. Не му стигаше всичко останало, ами сега и това! — А? — Можеше да се опита да я сграбчи за китката, ръцете му обикновено бяха бързи. — Какво ще правиш сега? — Бързи, ама с този нож на гърлото? Това беше въпросът. Това, както и оня, дето и го зададе. Ако се канеше да го убие, само китката си да мръднеше и камата щеше да се забие чак до мозъка му. — Ще ми кажеш ли! — Това в гласа му не беше паника. Не можеше да изпадне в паника. — Ваше величество? Тилин? — Е, може и да беше изпаднал малко в паника, след като я нарече по име. Можеше да наричаш всяка жена в Ебу Дар „патенце“ или „сладкишчето ми“ по цял ден и тя да ти се усмихва, но ако използваш името й преди да ти е разрешила, можеше да си навлечеш много по-големи бели, отколкото ако закачиш някоя непозната на улицата другаде. При това няколко разменени целувки никога не се оказваха достатъчно за подобно благоволение.

Тилин не му отвърна, само продължи да го подбутва, докато раменете му не се удариха в нещо, което го спря. С тази проклета кама, която не се отдръпна и на косъм от шията му, той не можеше да си извърне главата, но очите му, които се бяха приковали в нейните, се ококориха. Бяха в спалнята му и един от червените пилони на леглото му с витите лозници го притискаше здраво между плешките. Защо трябваше да го докара в… Лицето му изведнъж почервеня като пилона. Не. Не беше възможно да се кани да… Но това беше неприлично! Невъзможно!

— Не можеш да ми го направиш — изломоти той и макар гласът му да прозвуча малко задъхано и пискливо, все пак имаше право.

— Само гледай и се учи, котенцето ми — каза Тилин и извади брачния си нож.

По-късно, и то доста по-късно, той раздразнено придърпа чаршафа до гърдите си. Копринен чаршаф; Нейлсийн се беше оказал прав. Кралицата на Алтара си тананикаше щастливо до него в леглото, извила ръце зад гърба си да закопчае копчетата на роклята си. На него беше останал само медальонът с лисичата глава на кожената каишка — то пък една полза от него — и черното шалче около врата му. Панделка в нейна чест — така го беше нарекла проклетата жена. Той се извърна на една страна и дръпна лулата си със сребърния мундщук и кесията с табак от масичката от другата страна на леглото. Запали я с помощта на златна маша и нажежено въгленче в една порцеланова купа с пясък. После скръсти ръце на гърдите си и запухтя свирепо.

— Няма защо да ми буйстваш, патенцето ми, и няма защо да се цупиш. — Тя издърпа камата си, забита в един от пилоните до брачния й нож, и огледа върха й, преди да я прибере в канията. — Какво има? Знаеш, че ти беше също толкова приятно, колкото и на мен, а аз… — Тя изведнъж се засмя, и то ох, колко щедро, и прибра брачния нож между гърдите си. — Ако и то е част от това, че си тавирен, трябва да си доста прочут.

Мат пламна целият.

— Това просто е неестествено — избухна той и издърпа ядосано лулата от зъбите си. — Аз съм този, който би трябвало да задиря! — Смаяният й поглед сигурно не отстъпваше на неговия. Ако Тилин беше някоя кръчмарска слугиня и му се усмихнеше както си му е редът, сигурно щеше да си опита късмета си, е, стига слугинята да нямаше син, който обича да мушка с меча си хора по улиците — но все пак той трябваше да задиря, а не него да задирят. Просто никога досега не си го беше помислял. Никога досега не му се беше налагало.

Тилин започна да се смее и да бърше с пръсти сълзите от очите си.

— О, гълъбчето ми. Все забравям. Ти сега си в Ебу Дар, миличък. В дневната съм ти оставила едно подаръче. — Тя го потупа по крака под чаршафа. — И днес да се нахраниш хубаво. Тепърва ще ти трябва сила.

Мат покри с ръка очите си и се постара, колкото можа, да не се разплаче. Когато ги откри, тя си беше излязла.

Той се смъкна от леглото и си уви слабините с ризата. По някаква причина изпита неудобство от мисълта, че ще тръгне гол. Проклетата жена можеше да му скочи примерно от гардероба. Дрехите, които беше носил, лежаха разхвърляни по пода. „Защо да се занимава с разните му връзки — помисли си той кисело, — като може просто да накълца дрехите на човек!“ Никакво право нямаше обаче да му среже така червеното палто. Просто си беше доставила удоволствие да си го обели с ножа.

Почти затаил дъх, той отвори внимателно високия, боядисан в червено и златно гардероб. Слава на Светлината, нямаше я вътре. Изборът му се оказа ограничен — Нерим беше отнесъл повечето му палта за почистване или кърпене. Той се облече набързо, избра си едно просто палто от тъмнобронзова коприна и натика с крак нарязаните дрипи колкото се може по-навътре под леглото, за да ги изнесе по-късно, без Нерим да ги види. Както и всеки друг, впрочем. Прекалено много хора вече знаеха твърде много за това, което ставаше между него и Тилин; ако някой научеше и за това сега, просто нямаше да го понесе.

В дневната вдигна капака на лъскавата кутия до вратата и с въздишка го пусна. Не беше и очаквал Тилин да му остави ключа. Облегна се на вратата. Отключената врата. Светлина, какво да прави сега? Да се върне в хана? Хич не го интересуваше вече защо заровете бяха престанали да дрънчат преди, да ги изгори дано. Само че нямаше да му се размине с Тилин, ако се опиташе да подкупи госпожа Анан и Енид. Нямаше да му се размине и с Нинив и Елейн, ако им заявеше, че е нарушил споразумението. Да ги изгори дано всички жени!

На една от масите лежеше голям вързоп, грижливо увит със зелена хартия. Оказа се, че съдържа маска на орел в черно и златно, с подходящо за него палто, ушита от пера. Имаше и една червена копринена кесийка с двайсет златни крони и бележка, ухаеща на цветя.

Мат едва не се разрева. Все пак той даваше подаръци на жените, а не обратно! Светът се беше обърнал надолу с главата! Прасенце? О, Светлина! След минута размисъл обаче той все пак взе маската. Поне това му дължеше, най-малкото заради палтото.

Когато най-после стигна до малкия сенчест двор, където се бяха събирали всяка сутрин, до кръглото шадраванче с лилиите и пъстрите рибки, завари там Нейлсийн и Биргит, също готови за Птичия празник. Тайренецът се беше задоволил с най-обикновена зелена маска, но тази на Биргит беше на жълти и червени точици с пищен гребен от цветни пера, златистата й коса падаше свободно на гърба й, цялата окичена с още пера, и си беше облякла рокля с широк жълт пояс, съвсем прозрачна под рехавата пелена от червени и жълти пера. Не разкриваше колкото дрехата на Ризел, но почти толкова, при всяко движение. Никога не си беше помислял, че тя може да облече рокля като другите жени.

— Понякога е забавно да те гледат — каза тя и го сръга в ребрата, когато той й направи забележка. Ухили се досущ като Нейлсийн, когато разправяше колко забавно било да щипеш слугинчетата в гостилницата. — Много по-претрупана е от онова, което носеха танцьорките с пера, но не чак толкова, че да ме забави, а и не мисля, че ще ни се наложи да бързаме отсам реката. — Заровете изтракаха в главата му. — Теб какво те задържа? — продължи тя. — Надявам се, че не си ни накарал да те чакаме, само за да погъделичкаш някое хубаво девойче. — Той пък се надяваше, че не се е изчервил.

— Ами аз… — Не беше сигурен какво извинение да измисли, но точно в този момент в двора се изсипаха половин дузина мъже, всички облечени в пернати палта, всички до един с тесни мечове на бедрата и всички без един с пищни маски на лицата. Изключението беше Беслан, който въртеше маската си на ластика. — О, кръв и проклета пепел, той пък какво прави тук?

— Беслан ли? — Нейлсийн поклати глава недоумяващо. — Ами че, душицата да ми изгори дано, той казва, че смятал да изкара празника в компанията ти. Двамата сте си обещали нещо, така каза. Аз му казах, че ще бъде ужасно скучно, но той не ми повярва.

— Не мога и да допусна, че е възможно да е скучно около Мат — каза синът на Тилин; поклонът му беше към тримата, но очите му се плъзнаха най-вече по Биргит. — Никога не съм се забавлявал толкова, колкото когато пихме с него и Стражника на лейди Елейн в Нощта на Свован, макар че, честно казано, почти нищо не помня. — Изглежда, че не позна въпросния Стражник. Странно, предвид вкуса, който тя беше показала досега към мъжете — Беслан беше хубав и фин, може би прекалено фин, не беше от нейния тип — странно, че тя му се усмихна леко, видимо поласкана от вниманието му.

Точно в този момент обаче Мат изобщо не го интересуваше колко неприсъщо се държи Биргит. Очевидно Беслан не подозираше нищо, иначе мечът на бедрото му отдавна щеше да е изваден, но в името на Светлината, последното нещо, което Мат желаеше, бе да прекара цял ден в компанията на този мъж. Щеше да бъде същинско мъчение. Все пак той имаше някакво чувство за приличие, колкото и майката на Беслан да нямаше такова.

Единственият проблем беше самият Беслан, който бе възприел проклетото обещание да прекарват заедно всички празници и веселби съвсем сериозно. Колкото повече Мат се съгласяваше с Нейлсийн, че плановете им как да прекарат този ден са неописуемо скучни, толкова повече Беслан се навиваше да тръгне с тях. След малко лицето му взе да помръква и Мат си помисли, че все още не е късно проклетият меч да се измъкне от ножницата си. Какво пък, обещанието си е обещание. Когато той с Нейлсийн и Биргит напуснаха палата, след тях се затътри половин дузина оперени тъпаци. Мат беше сигурен, че това нямаше да се случи, ако Биргит си беше облякла обичайните дрехи. Цялата тумба мъже я попоглеждаха косо и се подсмихваха.

— Какво беше това усукване насам-натам, докато очите му шареха по тебе? — измърмори той, докато пресичаха Мол Хара. И затегна по-здраво ластика, придържащ орловата маска на лицето му.

— Не съм се усуквала, а се поразкърших. — Превзетостта й беше толкова досадно фалшива, че друг път щеше да го разсмее. — Лекичко. — Изведнъж широката усмивка се върна на лицето й и тя се наведе и прошепна в ухото му. — Нали ти казах, че понякога е забавно да те гледат. Само защото са прекалено хубави още не означава, че и аз не мога да се позабавлявам да ги погледам. О, я виж ей тая — добави тя и посочи една стройна жена, която притича край тях в синя маска на бухал и с далеч по-малко пера от тези по роклята на Ризел.

Това беше една от особеностите на Биргит — можеше да го ръчка в ребрата и да му сочи хубави момичета също като всеки мъж, когото познаваше, и да очаква на свой ред той да й сочи това, което тя би искала да види и което общо взето се оказваше най-противният мъж наоколо. Въпреки че беше решила да тръгне днес полугола — е, четвърт, да речем — тя си беше… ами, беше си просто приятел. Светът наистина се оказваше много странен. За една жена беше започнал да мисли като за другар по чашка, а друга беше започнала да го задиря толкова настойчиво, колкото той самият беше задирял някоя хубава жена в онези свои древни спомени. Дори още по-настойчиво — той никога не беше задирял жена, която сама да не му е дала знак, че иска да я задиря. Много странен свят.

Слънцето едва се беше изкачило на половината път до зенита, а празнуващите вече бяха изпълнили улиците, площадите и мостовете. Акробати, жонгльори и музиканти, с пришити по дрехите им пера, играеха и свиреха на всяка пресечка, и музиката се заглушаваше от смеха и виковете. На бедния народец му стигаха по няколко пера, закичени в косите, гълъбова перушина, събрана по паважа за уличните деца, тичащи сред навалицата, и за просяците, но колкото по-тежки бяха кесиите, толкова по-пищни ставаха маските и костюмите. По-пищни и често — по-скандални. Мъже и жени се бяха покрили с пера, често показващи отдолу повече кожа от Ризел и жената на Мол Хара. Днес по улиците и каналите никой не въртеше търговия, въпреки че много дюкяни, изглежда, бяха отворени — както и всяка кръчма и хан, разбира се — но тук-там по някой фургон си пробиваше път през множеството или баржа минаваше по канала, возейки платформа, върху която млади мъже и жени позираха в пъстроцветни птичи маски, покриващи целите им глави, с пищни гребени, издигащи се понякога на цял разкрач, и размахваха пъстри криле по такъв начин, че костюмите им сякаш изчезваха. И толкова по-добре, като си помисли човек.

Според Беслан тези „позорища“, както ги наричаха тук, се предлагаха от съветите на гилдии и от частни палати и знатни домове. В нормално време по-голямата част от празника минаваше при закрити врати. В Ебу Дар не валеше много сняг дори когато времето беше такова, каквото трябва да бъде — Беслан дори каза, че много му се искало да го види този сняг някой ден — но явно обикновената зима беше достатъчно студена, за да възпре хората да тичат насам-натам из улиците почти голи. Но при тази жега всички се бяха изсипали навън. Почакай само да падне нощта, каза Беслан. Когато слънцето се скриело, падали и задръжките.

Зяпнал в една висока стройна жена с обшита с пера тънка пелерина и само с шест-седем перушинки отдолу, Мат се зачуди какви ли още „задръжки“ може да са им останали на тия хора, че и те да падат. За малко щеше да й извика да си покрие срамотиите. Беше хубава, но така на улицата?

Фургоните, каращи позорищата, привличаха зяпачи, разбира се — тумби мъже и жени, които подвикваха, смееха се и хвърляха монети, а понякога и сгънати бележки върху платформите и понасяха със себе си всички наоколо. Той започна да свиква да го понесат нанякъде, докато не успее да свърне в някоя пресечка или да изчака, докато позорището не стигне някой завой или мост. Докато изчакваха, Биргит и Нейлсийн подхвърляха монети на мръсни хлапета и още по-мръсни просяци. Е, Нейлсийн подхвърляше на просяците; Биргит се съсредоточаваше най-вече върху децата и пляскаше в мръсните им шепички по някоя монета.

При едно от тези изчаквания Беслан изведнъж хвана Нейлсийн под мишницата и извиси глас над шума на тълпата и музиката, лееща се от поне шест различни места.

— Прощавай, тайренецо, но не на него. — Някакъв дрипав мъж се дръпна в тълпата, оглеждайки се предпазливо; с хлътнали бузи и кокалест, той, изглежда, се беше лишил и от жалката перушина, която трябваше да си е намерил за косата.

— Защо не? — учуди се Нейлсийн.

— Няма месингов пръст на кутрето — поясни Беслан. — Не е от гилдията.

— Светлина! — възкликна Мат. — Нима в тоя град човек и да проси не може, без да е в гилдия? — Сигурно беше заради тона му. Но просякът изведнъж скочи към него и в мръсния му пестник изникна нож.

Без да мисли, Мат го сграбчи за ръката и се завъртя, подмятайки го из тълпата; неколцина души изругаха Мат, други просналия се на паважа просяк, а някои започнаха да хвърлят петаци на нещастника.

С крайчеца на окото си Мат мерна друг кльощав мъж в дрипи, опитваше се да избута Биргит, за да стигне до него с дългия си нож. Оказа се много глупава грешка да я подценят заради облеклото й — някъде от перата си тя измъкна нож и го заби под мишницата му.

— Внимавай! — изрева й Мат, но време за предупреждения нямаше; още докато викаше, той измъкна един нож от ръкава си и го метна. Ножът профуча покрай лицето й и се заби в гръкляна на поредния просяк, който тъкмо замахваше да забие ножа си в ребрата й.

Изведнъж отвсякъде като гъби изникнаха просяци, въоръжени кой с нож, кой с тояга с метални шипове; писъци и врява се надигнаха сред хората в маски и костюми — всички се мъчеха да се изтеглят настрани от свадата. Нейлсийн съсече едного в дрипи през лицето и той се затъркаля по каменната настилка, Беслан промуши друг в корема, докато костюмираните му приятели вече се биеха с други.

На Мат не му остана време да види повече; той се озова гръб в гръб с Биргит и лице в лице с новите си нападатели. Усещаше как тя се бие зад него, чуваше тихите й проклятия, но почти не го осъзнаваше; Биргит щеше да се погрижи за себе си, но като гледаше двамата мъже пред очите си, не беше сигурен, че и той ще се справи. Единият — едър мъжага с беззъба усмивка — беше еднорък и на мястото на лявото му око зееше сбръчкана дупка, но юмрукът му стискаше дълга и стегната с железни обръчи тояга, от които стърчаха шипове като стоманени тръни. Дребният му приятел с мишето лице все още си имаше две очи и няколко зъба и въпреки че бузите му бяха хлътнали и ръцете му сякаш бяха само кости и жили, се движеше като змия, ближеше устни и премяташе от ръка в ръка ръждив кинжал. И двамата подскачаха и приклякаха, като всеки очакваше другият пръв да скочи върху Мат.

— На Стария Къли това няма да му хареса, Спар — изръмжа едрият мъж и онзи с мишето лице се понесе напред, ръждивото острие просветваше ту в едната му ръка, ту в другата.

Обаче не бе предвидил ножа, който изведнъж се появи в лявата ръка на Мат и го перна по китката. Кинжалът издрънча на паважа, но проклетникът въпреки това се хвърли към Мат. Когато другият нож на Мат се заби в гърдите му, той изквича, очите му се оцъклиха и гърчещите му се ръце обгърнаха Мат. Беззъбата усмивка на плешивеца се разшири, той надигна тоягата и пристъпи напред.

Усмивката му се стопи набързо, когато двама просяци се нахвърлиха озъбени върху него и го замушкаха.

Мат ги зяпна невярващо и избута трупа на онзи с мишето лице от себе си. Улицата се беше опразнила на цели петдесет крачки, ако се изключеха биещите се, и навсякъде по паважа се търкаляха просяци, по двама-трима, а някъде и по четирима, мушкаха падналите нападатели и ги налагаха с тояги и камъни.

Беслан хвана Мат под мишницата. По лицето му имаше кръв, но се беше ухилил.

— Хайде да се махаме оттук и да оставим Братството на Алмс да си довърши работата. Не е почетно да се биеш с просяци, а освен това гилдията им няма да остави нито един от тези натрапници жив. Последвайте ме. — Нейлсийн се беше навъсил — несъмнено и той не намираше за особено почетно да се бие с просяци, — както и приятелите на Беслан, повечето от които с раздърпани костюми, а един със свалена маска, за му почисти друг с кърпа раната на челото. Мъжът с раната впрочем също се хилеше. Биргит нямаше и една драскотина, доколкото забеляза Мат, а костюмът й изглеждаше толкова спретнат, колкото преди да тръгнат от палата. Тя бързо скри ножа си — под тези перца нямаше как да се скрие цял нож, обаче тя го направи някак.

Мат не възрази, че го повлякоха, но все пак изръмжа:

— Просяците винаги ли нападат мирните хора в този… този град? — На Беслан сигурно нямаше да му хареса, ако го наречеше „проклет град“.

— Ти си тавирен, Мат — засмя се Беслан. — Около един тавирен винаги е възбуждащо.

В отговор Мат му се усмихна със стиснати зъби. Проклет глупак, проклет град и проклет тавирен. Е, ако някой просяк му беше прерязал гърлото, поне нямаше да му се налага да се връща в палата и да се оставя на Тилин да го бели като зряла круша. Като си помислиш само, тя наистина го беше нарекла „моята малка круша“. Триж проклето да е всичко!

Улицата между бояджийницата и „Розата на Елбар“ също беше пълна с веселяци, въпреки че оскъдно облечените не бяха толкова много. Явно тук човек трябваше да има много пари, за да може да тръгне почти гол. Въпреки че акробатите пред къщата на търговката на ъгъла почти го докарваха на голотия, мъжете — босоноги и гологърди, в плътни ярки панталони, а жените — с още по-плътни панталонки и тънки, почти прозрачни блузки. Всички те имаха по няколко перца в косите си, както и уличните музиканти, свирещи пред малкия палат на отсрещния ъгъл: една флейтистка, друга, която духаше в някаква усукана черна тръба, цялата покрита с лостчета, и някакъв тип, който блъскаше по една тамбура с все сила. Къщата, която бяха дошли да наблюдават, изглеждаше плътно затворена.

Чаят в „Розата“ се оказа лош както винаги, което означаваше много по-добър от виното. Нейлсийн се спря на вкиснатия местен ейл. Биргит каза „благодаря“, без да уточни за какво, а Мат само сви рамене. Всички се ухилиха един на друг и чукнаха канчета. Слънцето се вдигна и Беслан си седеше, мятайки единия си ботуш върху носа на другия, после обратно, но приятелите му по едно време взе да не ги свърта, колкото и да им се изтъкваше, че Мат е тавирен. Жалкото боричкане с просяците едва ли можеше да се нарече възбуждащо, улицата беше твърде тясна, за да може да мине по нея някое позорище, жените не бяха толкова хубави, колкото другаде, и дори гледката на Биргит, изглежда, започна да им втръсва, след като се увериха, че тя няма намерение поне да целуне някого от тях. Сипейки протести и съжаления, че Беслан отказва да тръгне с тях, те скоро побързаха да идат някъде, където ще им е по-забавно. Нейлсийн отиде да се поразходи по уличката до бояджийницата, а Биргит се шмугна в сумрачната вътрешност на „Розата“, за да видела, както се изрази, дали все пак не било останало нещо годно за пиене, скрито в някой долап.

— Никога не съм очаквал, че ще видя Стражник, облечен по такъв начин — каза Беслан.

Мат примигна. Остро око имаше този човек. Тя нито веднъж не си беше сваляла маската. Е, след като не знаеше за…

— Мисля, че ще си много подходящ за мама, Мат.

Мат се задави и си разля чая, после попита:

— Какво искаш да кажеш?

Беслан го изгледа изненадано.

— Как какво? Това, че те избра за свой любимец, разбира се. Защо се изчерви така? Разсърди ли се? Защо? — Изведнъж той се плесна по челото и се изсмя. — Ама ти си мислил, че аз ще се разсърдя? Прощавай, все забравям, че си чужденец. Мат, тя ми е майка, не ми е жена. Татко умря преди десет години, а тя винаги е твърдяла, че е твърде заета. Просто се радвам, че е избрала такъв като теб. Къде тръгна бе, човек?

Той дори не беше разбрал, че е станал, преди Беслан да му го каже.

— Аз само… май се понапих.

— Но ти пиеш чай, Мат.

Докато се промъкваше покрай някаква зелена носилка, Мат видя, че вратата на къщата се отвори и оттам излезе жена с пелерина със сини пера върху роклята. Без да мисли, той закрачи плътно след нея. Беслан знаеше! И одобряваше! Собствената му майка, а той…

— Мат? — извика след него Нейлсийн. — Къде тръгна бе, човек?

— Ако не се върна до утре — изрева му Мат през рамо, — кажи им, че ще трябва да я намерят сами! — И продължи след жената като в мъгла. Беслан знаеше! Той си спомни как веднъж си беше помислил, че Беслан и майка му са луди, и двамата. По-лошо! Целият Ебу Дар беше луд! Почти не усещаше, че заровете продължават да се търкалят в главата му.

От един прозорец в стаята за срещи Реане проследи как Солаин се отдалечи по улицата към реката. Някакъв тип в бронзово палто тръгна по петите й, но ако се опиташе да я забави, много скоро щеше да разбере, че Солаин няма време за мъже и че никак не обича да й досаждат.

Реане не знаеше защо поривът днес толкова се е усилил. От няколко дни той я спохождаше от заранта и заглъхваше по залез слънце, и от няколко дни тя се бореше с него — според изричните правила, които те не смееха съвсем да нарекат закони, заповедта трябваше да се даде на полумесечина, до която оставаха още шест нощи — но днес… Беше разговаряла с другите и не бе успяла да се насили да го отложи за подходящото време. Щеше да свърши добре. Никой не беше видял повече из града онези млади глупачки, нарекли се Елейн и Нинив; не се налагаше да поемат опасни рискове.

Тя въздъхна и се обърна към другите, които търпеливо я изчакаха да седне преди да седнат и те. Щеше да свърши добре, както винаги. Тайните щяха да се съхранят, както винаги. Но все пак… До Прорицателството тя досег нямаше, нито до нещо подобно; но все пак този порив трябваше да подсказва нещо. Дванадесет жени я загледаха тихо и с очакване.

— Смятам, че трябва да помислим дали да не преместим за малко всички, които не носят колана, във фермата.

Обсъждането беше кратко; те бяха старшите, а тя бе най-старшата. Нищо лошо нямаше, че в това поне се държаха като Айез Седай.