Корона от мечове

ГЛАВА 13Купата на ветровете

Авиенда би предпочела да седне на пода, но другите три жени в малката каюта не оставяха достатъчно място, тъй че се налагаше да се задоволи с това да се свие върху една от дървените пейки, прикована към стените. Не приличаше съвсем на седене на стол. Добре поне че вратата беше затворена и нямаше прозорци, а само изкусно изрязани спирали, прорязващи дървените стени малко под тавана. Не можеше да види водата отвън, но процепите пропускаха миризмата на сол и шума на вълните, както и плясъка на греблата. Пронизителните крясъци на някакви птици възвестяваха за огромните пространства вода наоколо. Тя беше виждала хора да гинат заради една локва, която можеха да прецапат, но тази вода тук беше невероятно горчива на вкус. Да четеш за нея не беше същото като да я опиташ. А реката беше широка поне половин миля там, където се бяха качили на тази лодка с двамата й гребци със странно похотливите погледи. Половин миля вода, и нито една капка от нея не ставаше за пиене. Кой можеше да си представи толкова безполезна вода?

Движението на лодката премина в резки тласъци. Дали вече не бяха извън реката? В така наречения „залив“? Който по думите на Елейн трябвало да бъде още по-широк. Авиенда обгърна коленете си с ръце и се опита да мисли за нещо друго. Ако останалите забележеха страха й, срамът щеше да я следва до края на дните й. Най-лошото беше, че тя самата го беше предложила, след като чу приказките на Елейн и Нинив за Морския народ. Но откъде можеше да знае какво ще се окаже в действителност?

Синята коприна на роклята й беше невероятно мека на пипане и тя съсредоточи мисълта си върху това. Към полите тя все още не беше привикнала — все още копнееше за кадин-сор, който Мъдрите я бяха накарали да изгори, когато бе започнала да се обучава при тях — а тук носеше копринена рокля — и имаше още три! — както и копринени чорапи вместо грубата вълна, и копринена долна риза, под която усещаше кожата си като никога досега. Не можеше да отрече хубостта на дрехата, колкото и непривично да се чувстваше облечена в тези неща, но коприната беше скъпа и рядка тъкан. Една жена можеше да има най-много някой копринен шал, който да си сложи на празник и другите да й завиждат. Малко жени притежаваха по два. Но при тези влагоземци беше по-различно. Не всеки носеше коприна, но понякога й се струваше, че всяка втора жена е облечена така. Огромни топове и дори бали коприна пристигаха с кораби от земите, лежащи отвъд Триделната земя. С кораби. По океана. Вода, простираща се до хоризонта, с много места, където, ако бе разбрала правилно, изобщо не можеш да видиш суша. Тя почти потръпна от тази невероятна мисъл.

Никоя от останалите сякаш не изпитваше охота да заговори. Елейн разсеяно въртеше пръстена си с Великата змия и гледаше вторачено в нещо невидимо между четирите стени. Нея често я обземаха грижи. Два дълга се бореха в нея и макар единият да лежеше повече на сърцето й, тя бе избрала този, който считаше за по-важен, по-почетен. Нейно право и дълг беше да стане вожд, кралица на Андор, но тя бе избрала да продължи лова. В известен смисъл, колкото и важно да беше това тяхно търсене, то беше все едно да поставиш нещо над клана или обществото си, но въпреки това Авиенда усещаше, че Елейн изпитва гордост от избора си. Понякога представата на Елейн за чест й се струваше толкова странна, колкото самата идея за това една жена да бъде вожд или това, че ще става вожд само защото майка й е била такава, но въпреки това тя я следваше упорито. Биргит, в нейните широки червени панталони и късото жълто палто, за които Авиенда толкова й завиждаше, седеше мълчаливо и си играеше с дългата си до кръста златиста плитка, също така потънала в мисли. Или може би споделяше тревогите на Елейн. Тя беше първият Стражник на Елейн, нещо, което крайно безпокоеше Айез Седай в Тарасинския палат, макар че, изглежда, не притесняваше чак толкова собствените им Стражници. Изобщо, влагоземските обичаи бяха толкова странни, че едва ли си заслужаваше човек да се замисля над тях.

Ако Елейн и Биргит само отклоняваха всякаква мисъл за подхващане на разговор, то Нинив, седнала точно срещу Авиенда до вратата, я отхвърляше категорично. Нинив, не Нинив ал-Мийра. Влагоземците обичаха да ги наричаш само с половината им имена и Авиенда се стараеше да не го забравя, колкото и да й приличаше това на използване на галено име към любим човек. Ранд ал-Тор беше единственият любовник, когото бе имала в живота си, и тя дори за него не мислеше толкова интимно, но трябваше да привикне към нравите им, ако щеше да се жени за влагоземец.

Тъмнокафявите очи на Нинив гледаха през нея. Беше стиснала дебелата си плитка, толкова тъмна на цвят, колкото светла беше тази на Биргит, и лицето й бе станало толкова бледо, че чак пепелявозелено. От време на време издаваше тънък, приглушен стон. Обикновено тя не се потеше — двете с Егвийн бяха научили и Авиенда на тази хитрина. Нинив бе истинска загадка. Храбра до лудост понякога, тя непрекъснато хленчеше колко уж била страхлива, а тук излагаше на показ срама си, без дори да се притеснява. Как можеше някакво си движение толкова да я безпокои, след като цялата тази вода наоколо изобщо не я тревожеше?

Пак тази вода. Авиенда притвори очи, за да не вижда лицето на Нинив, но от това главата й само се запълни с крясъците на странните птици и плясъка на водата.

— Мислех си… — изведнъж каза Елейн, след което млъкна. — Добре ли си, Авиенда? Ти… — Бузите на Авиенда се изчервиха, но добре поне, че Елейн спря — изглежда, бе осъзнала колко близо е стигнала до разкриването на безчестието на Авиенда. — Мислех си за Никола и за Арейна. За онова, което Егвийн ни каза снощи. Не допускате, че те могат да й причинят някакви неприятности, нали? Какво според вас трябва да направи тя?

— Да се отърве от тях — отвърна Авиенда и прокара палец по шията си. Облекчението от това, че можеше отново да заговори и да чуе други гласове, беше толкова голямо, че тя едва не ахна. Елейн, изглежда, се слиса. Тя понякога се оказваше твърде мекушава.

— Може би ще е най-добре — каза Биргит. Тя пък изобщо не беше съобщила всичките си имена — само Биргит и толкова. Авиенда я смяташе за жена, криеща тайни. — След време от Арейна можеше и да се получи нещо, но… Недей да ме гледаш така, Елейн, и престани да ми се превземаш и да ми се правиш на толкова възмутена. — Биргит често сменяше ролята си от Стражник, който се подчинява на заповеди на по-голямата първосестра, която те поучава независимо дали искаш, или не искаш да те учат. Точно в този момент, размахала пръста си, тя беше по-скоро първосестра. — Вие двете нямаше да бъдете предупреждавани да стоите настрани, ако трудността беше такава, че Амирлин да може да се справи с тях само като ги отпрати при перачките или нещо подобно.

Елейн изсумтя, но трудно можеше да възрази, и взе да оправя зелените си копринени поли, набрани нагоре така, че под тях се показваха сини и бели фусти. Тя се носеше според местната мода, чак до кремавата дантела на китките и около шията, дар от Тилин Кинтара, какъвто бе и стегнатата й златна огърлица. Това нейно облекло Авиенда не го одобряваше. Горната част на роклята й прилепваше по снагата и също така плътно както огърлицата и изрязаният отпред тесен овал разкриваше вътрешните извивки на гърдите й. Да си показваш така гърдите пред очите на всички не беше същото, като да се съблечеш в шатрата за потене — хората по улиците на големия град все пак не бяха гай-шайн. Собствената й дреха беше с висока яка и дантелата й се триеше в шията й, без нищо изрязано.

— Освен това — продължи Биргит, — според мен тази, от която би трябвало да се боите повече, е Мариган. От нея толкова ме е страх, че устата ми пресъхва.

Последното име жегна Нинив, както можеше и да се очаква, и тя престана да стене и отвори уста:

— Ако тя тръгне да ни преследва, просто ще си уредим сметките с нея. Ще я… Ще я… — Тя вдиша дълбоко и ги изгледа всичките настръхнала, сякаш спореха с нея. А после с плах гласец добави: — Мислите ли, че ще тръгне?

— Опасенията с нищо няма да помогнат — каза Елейн много по-спокойно, отколкото щеше да го направи Авиенда, ако си помислеше, че една от Сенкодушните я е набелязала. — Просто трябва да правим това, което ни каза Егвийн, и да внимаваме. — Нинив измърмори нещо неразбираемо, и толкова по-добре.

Отново се възцари тишина. Елейн отново зарея мрачен поглед нанякъде, а Биргит опря брадичката си на едната си ръка и се замисли тя си знаеше над какво. Нинив продължи да ръмжи под нос, но сега беше сложила ръце на кръста си и от време на време се спираше, за да преглътне. Плясъкът на водата като че ли се усили още повече, както и птичият крясък.

— Аз също се бях замислила, почтисестро. — Двете с Елейн още не бяха стигнали дотам, че да се приемат една друга за първосестри, но тя вече беше сигурна, че това ще стане. Двете вече се погалваха по косите и в нощите си споделяха по някоя и друга тайна, неизречена пред никой друг. Тази Мин обаче… Но това беше за по-късно, когато останеха сами.

— За какво? — попита разсеяно Елейн.

— Нашето търсене. Готвим се за успех, но сме толкова далече от него, колкото в самото начало. Логично ли е все пак да не използваме всяко оръжие, което имаме подръка? Мат Каутон е тавирен, но въпреки това гледаме да го отбягваме. Защо да не го вземем с нас? С него навярно най-после ще я намерим тази купа.

— Мат ли? — възкликна невярващо Нинив. — Все едно да си напълниш пазвата с коприва! Този човек няма да го понеса дори купата да е в джоба на палтото му.

— О, я млъкни, Нинив — промърмори Елейн, но не сърдито, и поклати глава в почуда, без да обръща никакво внимание на сърдития поглед на другата. „Настръхнала“ беше съвсем, ама съвсем бледо определение за Нинив, но всички вече бяха свикнали със сръдните й. — Защо не се сетих досега! Та то е толкова очевидно!

— Може би — каза сухо Биргит — представата за мошеника Мат така се е загнездила в главата ти, че не си могла да се досетиш, че той може да е полезен за нещо. — Елейн я изгледа хладно, с вдигната брадичка, а после изведнъж направи гримаса и кимна неохотно. Не приемаше лесно критиките.

— Не — отвърна Нинив с тон, който странно как прозвуча едновременно рязко и плахо. Физиономията й придоби още по-болнав вид, но по всичко личеше, че това вече не се дължи на клатенето на лодката. — Не мога да повярвам, че го мислите сериозно! Елейн, ти много добре знаеш каква мъка може да е той с неговия инат. Ще настоява да вкара в тази работа всичките си войскари като на някой парад. Опитай се само да намериш каквото и да е в Рахад с войници около тебе. Само се опитай! Две стъпки само да направи и ще се опита той да вземе командата и ще ни заразмахва оня свой тер-ангреал под носа. Той е хиляда пъти по-лош от Вандийн и от Аделиз, дори от Мерилил!

Биргит нададе някакъв гърлен звук, който много приличаше на насмешка, и я стрелнаха с очи. Тя отвърна с толкова тъпо и невинно изражение, че Нинив за малко щеше да се задави.

Елейн се постара да бъде по-вразумителна; изглежда, се опитваше да постигне примирие във водна вражда.

— Но той все пак е тавирен, Нинив. Той променя Шарката, променя нещата само с присъствието си. Вече съм готова да призная, че имаме нужда от късмет, а един тавирен е нещо повече от късмет. Освен това така ще можем да хванем в примката две птиченца наведнъж. Не бива да го оставяме да обикаля на воля из града, колкото и да сме заети. Това на никого няма да донесе добро, дори на самия него. Той има нужда да бъде обучен на добри обноски. Просто ще го държим изкъсо.

Нинив започна прекалено енергично да оправя полите си. Тя твърдеше, че не проявява повече интерес към роклите, отколкото Авиенда — поне в този им вид, — непрекъснато мърмореше за хубавата проста вълна, която била напълно достатъчна за всички, но въпреки това собствената й синя рокля беше с богата бродерия и нашарена с жълти ивици по полите и ръкавите и тя самата беше избрала кройката й.

Поне този път Нинив, изглежда, схвана, че няма да стане нейната. Понякога тя вдигаше шумни крамоли, докато отстъпеше — но не че признаваше, че другите са били прави и че ще стане така, както те са мислили. Сърдитият й поглед стана мрачно намусен.

— Коя ще го покани? Която и да е, той ще я накара едва ли не да му се моли. Знаеш, че е така. По-скоро ще се оженя за него, отколкото да го моля!

Елейн се поколеба, но после й отвърна решително:

— Биргит. И няма да го моли, а просто ще му каже. Повечето мъже ще направят това, което им кажеш, ако им говориш твърдо и уверено. — Нинив я изгледа със съмнение, а Биргит рязко се дръпна и изправи снага на пейката, изненадана за първи път, откакто Авиенда я познаваше. В сравнение с останалите изглеждаше направо уплашена. Инак Биргит щеше да се справи много добре като Фар Дарейз Май за една влагоземка. С лъка боравеше невероятно.

— Ти безспорно си най-добрият избор, Биргит — бързо продължи Елейн. — Двете с Нинив сме Айез Седай, а Авиенда също е почти такава. Ние просто не можем да го направим, без да си изгубим достойнството. Не и с него. Нали го знаеш как се държи. — Къде отидоха всичките й приказки за твърдия и уверен тон? Не че Авиенда беше виждала изобщо тонът да действа — освен тона на Сорилея, разбира се. И доколкото се беше уверила досега, това пред Мат Каутон изобщо не минаваше. — Биргит, не е възможно той да се е досетил коя си. Ако беше, досега да е казал нещо.

Каквото и да означаваше това, Биргит се облегна на стената и сплете пръсти на корема си.

— Знаех си, че ще ми го върнеш, още когато ти казах, че е добре, че задникът ти не е… — Тя замълча и на устните й се появи доволна усмивка. Нищо не се промени в изражението на Елейн, но Биргит явно реши, че си е отмъстила добре. Изглежда, беше нещо, което се усещаше през връзката й на Стражник. Но как точно се вместваше задникът на Елейн във всичко останало, Авиенда така и не можа да разгадае. Влагоземците бяха толкова… странни понякога. Биргит продължи все така усмихната: — Това, което аз не разбирам, е защо той започва да кипи всеки път, когато ви види вас двете. Не вярвам да е защото го вързахте тук като спънат кон. В тази работа Егвийн е не по-малко вътре от вас, но доколкото забелязвам, към нея той се отнася с повече уважение, отколкото много от Сестрите. Освен това, колкото пъти съм го забелязвала да излиза от „Скитащата жена“, все ми се е струвало, че се забавлява добре. — Тънката й усмивка прерасна в хилене и Елейн изсумтя неодобрително.

— Това е едно от нещата, които трябва да променим. Свястна жена не може да стои в една стая с него. О, я махни тая усмивчица, Биргит! Кълна се, понякога ставаш не по-малко лоша от него.

— Този човек просто е роден да създава проблеми — измърмори Нинив.

Изведнъж на Авиенда силом й се напомни, че е на борда на лодка — понеже всичко се разтърси, залюля се насам-натам и се спря. И четирите се занадигаха, заоправяха роклите си и вдигнаха леките пътни пелерини, които носеха. Тя не си наметна своята — слънчевата светлина не беше чак толкова ярка, че да й се налага да си засланя очите с качулката. Биргит само наметна своята на рамене и бутна вратата, след което взе трите стъпала след Нинив, която изтича пред нея, запушила устата си с ръка.

Елейн се поспря да завърже панделките на пелерината си и да нагласи качулката над лицето си, оставяйки златните си къдрици малко да се показват.

— Ти почти нищо не каза, почтисестро.

— Казах каквото трябваше. Решението е ваше.

— Предложението обаче беше твое. Понякога ми се струва, че ние, останалите, започваме да ставаме малоумни. Хм. — И без да я поглежда, Елейн прибави: — Пътуването по вода понякога ме притеснява. Мисля, че аз лично само ще погледна кораба. Нищо друго.

Авиенда кимна — почтисестра й беше доста деликатна — и двете се заизкачваха.

На палубата Нинив клатеше енергично глава, отказвайки подкрепата на Биргит, и се превиваше над перилото. Двамата лодкари — гологърди, с бронзови халки на ушите и извити дълги ножове, пъхнати под широките им пояси — я гледаха с насмешка, докато изтриваше уста с опакото на ръката си, без да спират да придържат поклащащата се лодка до кораба, при вида на който дъхът на Авиенда направо секна. Беше се извисил над малката лодка, в която се бяха возили, като планина. Имаше три огромни мачти, по-високи и от най-високото дърво, което беше виждала тук, във влажните земи. Бяха го избрали, защото беше най-големият от стотиците кораби на Морския народ, хвърлили котва в залива. На толкова голям кораб човек със сигурност можеше да забрави за тази обкръжаваща го вода. Само дето…

Елейн всъщност все още не беше осъзнала срама й, а и да беше, една почтисестра можеше да знае и за най-дълбокото ти унижение, без това да е от значение, но… Амис беше казала, че в нея има твърде много гордост. Тя се насили да погледне извън лодката.

Никога не беше виждала толкова много вода, дори всички реки, които бе виждала досега, да се съберяха на едно място, и всичкото това се люшкаше наоколо сиво-зеленикаво, тук-там прошарено с бяла пяна. Очите й зашариха по повърхността, отказвайки да повярват. Дори небето тук изглеждаше по-просторно, огромно, а слънцето бе като втечнено злато. Духаше вятър, някак като че ли по-прохладен, отколкото на сушата, и неспирен. Птици се рееха из въздуха — сиви, бели и нашарени с черно, и издаваха пронизителни писъци. Една от тях, цялата черна, с изключение на главата, се плъзна по водната повърхност, разтворила клюн, и проряза водата, оставяйки след себе си бяла диря, после няколко тромави кафяви птици — пеликани, така ги беше нарекла Елейн — изведнъж заприбираха криле една по една и започнаха да се гмуркат и да изскачат отново на повърхността, вирнали невероятно големите си клюнове. Кораби имаше навсякъде, повечето почти толкова големи, колкото този над тях — и не всички бяха на Ата-ан Миере. Имаше и по-малки, с една или две мачти, повечето с триъгълни платна. И още по-малки, без мачти, като лодката, на която стояха, с висок остър нос и ниска плоска къщичка отзад. И някакъв дълъг и тесен съд с може би по двадесет весла от всяка страна — заприлича й на щъкаща стоножка. И суша имаше. На седем-осем мили. Слънчевата светлина се отразяваше от боядисаните в бяло сгради на големия град. Седем мили — само вода.

Тя преглътна, обърна се и си помисли, че бузите й сигурно са позеленели повече и от тези на Нинив. Елейн я гледаше уж невъзмутимо, но пък влагоземците показваха чувствата си толкова явно, че тревогата й беше очевидна.

— Аз съм глупачка, Елейн. — Дори с нея това, че не използваше пълното й име, я караше да се чувства неловко; когато станеха първосестри, когато станеха сестрожени, щеше да й е много по-лесно. — Една мъдра жена трябва да се вслушва в мъдър съвет.

— Ти си по-храбра, отколкото аз ще мога да бъда някога — отвърна й Елейн, при това много сериозно. Тя също беше склонна да отрича, че има кураж. Дали и това не беше един от влагоземските им обичаи? Не, Авиенда беше чувала влагоземци, които се хвалят с храбростта си; ебударците например, изглежда, не бяха способни и три думи да изрекат, без да се похвалят. — Тази вечер ще си поговорим за Ранд.

Авиенда кимна, макар и да не разбра какво общо има това с приказките за храбростта. Как можеха две сестрожени да се оправят с общия си съпруг, ако не го обсъждаха подробно? Така поне й бяха казвали по-възрастните жени и Мъдрите. Макар да не бяха винаги толкова открити, разбира се. Когато тя се беше оплакала на Амис и Баир, че сигурно се е поболяла, защото имаше чувството, че Ранд ал-Тор носи някаква част от самата нея със себе си, те бяха изпопадали от смях. „Ще се научиш“, кикотеха се те и „Щеше да го научиш по-скоро, ако беше отраснала в поли“. Сякаш изобщо беше желала някога някакъв друг живот освен този на Дева, тичаща редом със своите сестри по копие. Навярно Елейн изпитваше нещо от същата празнота. Разговорът за него дори сякаш задълбочаваше празнотата, дори с това, че я запълваше.

Изведнъж осъзна, че някой вика, и се вслуша.

— Накичен с обеци тъпанар такъв! — крещеше Нинив и размахваше юмрук на някакъв много тъмнокож мъж, който я гледаше от кораба. Човекът изглеждаше спокоен, но пък нали не можеше да забележи сиянието на сайдар, което я беше обгърнало. — Не сме дошли да ни превозите даром, пък и как можете да отказвате на Айез Седай! Веднага да я пуснеш тази стълба! — Усмивките от лицата на мъжете с веслата бяха изчезнали. Те явно не бяха забелязали пръстените със змиите на каменния кей при качването им и сега не изглеждаха никак доволни, че са на борда с Айез Седай.

— Хайде пак — въздъхна Елейн. — Ще трябва да се оправя с това, Авиенда, иначе ще си изгубим цялата сутрин. — И Елейн докосна Нинив по рамото, та да я спре, и каза на мъжа на кораба: — Аз съм Елейн Траканд, щерка-наследница на Андор и Айез Седай от Зелената Аджа. Спътницата ми е съвсем права. Не търсим дара на превоза. Но трябва да поговорим с вашата Ветроловка. Предайте й, че знаем за Сплитането на Ветровете. Кажете й, че знаем за Ветроловките.

Мъжът я изгледа намръщено, след което бързо се скри, без дума да каже.

— Сигурно ще си помислят, че ще избъбрим тайните им — промърмори Нинив сърдито. — Знаеш колко ги е страх, че Айез Седай могат да ги завлекат в Кулата, ако се разбере, че могат да преливат. Само на глупачка може да й хрумне, Елейн, че ще постигне нещо като заплашва хората.

Авиенда избухна в смях. Ако можеше да се съди по слисания поглед на Нинив, тя, изглежда, не разбра какво беше казала. Елейн също се подсмихна, но скрито. За влагоземския хумор човек никога не можеше да е сигурен — влагоземците намираха за смешно какво ли не, а най-смешното пропускаха да забележат.

Не стана ясно дали Ветроловката се бе почувствала заплашена, но докато Елейн плати на лодкарите и ги предупреди да ги изчакат да ги върнат — което бе придружено от недоволното ръмжене на Нинив за прекалено високата цена и заканите й, че ушите ще им скъса, само ако посмеят да си тръгнат, като мисълта за това как точно щеше да го направи отново накара Авиенда да се разсмее — та докато всичко това стане, горе на кораба, изглежда, взеха решение да ги пуснат на борда. Стълба не им спуснаха, а вместо нея — една плоска дъска, завързана на две въжета, провиснали от дебела греда, която стърчеше до една от мачтите. Нинив първа седна на дъската с люти закани към лодкарите да не са си помислили да погледнат под полите й, а Елейн се изчерви и уви своите плътно под краката си, и така се изкриви, докато се полюшваше във въздуха, че сякаш всеки момент щеше да се прекатури. Един от мъжете все пак вдигна очи, обаче Биргит го цапна в носа с юмрук. Докато вдигаха самата нея обаче, не посмяха да погледнат.

Ножът на колана на Авиенда беше малък, с острие не повече от половин стъпка дълго, но когато го извади, гребците я изгледаха притеснено. Ръката й замахна и двамата се проснаха по очи на палубата, а ножът изсвистя над главите им и се заби със силен звън в дебелата греда при носа на лодката. Тя заметна пелерината през ръцете си като шал, надигна полите си доста над коленете и прекрачи дългите весла, за да си прибере ножа, след което зае мястото си на люлеещата се на въжетата дъска. Не прибра ножа в канията. Мъжете, странно защо, се спогледаха сконфузено, но задържаха очите си сведени, докато я вдигаха. Изглежда, беше започнала да напипва нравите на влагоземците.

Когато се озова над огромната палуба на кораба, тя зяпна и за момент дори забрави да слезе от тясната седалка. Чела беше за Ата-ан Миере, но да прочетеш за тях и да ги видиш на живо беше все едно да си прочела за солена вода и да я вкусиш. Всички те преди всичко бяха тъмнокожи, много по-мургави и от ебударците, по-тъмни дори от повечето тайренци, с прави черни коси и черни очи, и с татуировки по ръцете. Гологърди и босоноги мъже с яркоцветни тесни пояси, стегнали торбести гащи от някакъв тъмен и мазен на вид плат, и жени по блузи в също толкова ярки цветове, колкото поясите им, и всички ходеха с плавно полюшваща се походка, в ритъм с поклащащия се кораб. Според това, което беше чела за тях, жените на Морския народ имаха странни обичаи, що се отнасяше до мъжете — например да танцуват пред тях покрити само с едно-едничко прозрачно шалче на тялото си, ако и толкова, но това, което наистина я слиса, бяха обеците им. Повечето от тях имаха по три, че и по четири на всяко ухо, с излъскани скъпоценни камъчета, а някои носеха дори халкички на носовете си! Мъжете също носеха обеци и се бяха накичили с не по-малко златни и сребърни верижки по вратовете. Мъжете! Вярно, някои от влагоземските мъже също носеха халки на ушите си — повечето ебударци поне, — но чак толкова много!… и гердани! Влагоземските нрави наистина бяха чудни. Морският народ никога не напускал корабите си — никога — така поне беше чела — и освен това изяждали мъртвите си. Не че вярваше много-много на последното, но след като мъжете им можеха да носят обеци, кой знае на какво още бяха способни?

Жената, която дойде да ги посрещне, носеше блуза, торбести панталони и пояс като другите, но нейните бяха от жълт брокат, поясът бе завързан изкусно и краищата му стигаха до коляното й, а на единия от накитите на шията й висеше малка златна, красиво изработена кутийка. От нея лъхаше сладък аромат. Косата й беше прошарена, а лицето — навъсено. По пет малки дебели златни халкички красяха двете й уши и тези на едното ухо се свързваха с тънка златна верижка със също златна халкичка на носа й. Дребни медальончета, провиснали от верижката, проблясваха на слънцето. Жената ги огледа изпитателно.

Авиенда подръпна неволно носа си с два пръста — да носиш такава халка и тя непрекъснато да ти го дърпа! — след което едва се сдържа да не прихне. Влагоземските обичаи се оказваха невероятно странни, а със сигурност никой не заслужаваше това определение в по-голяма степен от Морския народ.

— Аз съм Малин дин Торал Вълноломката — представи се жената, — Надзорница на вълните на клана Сомарин и Надзорница на платната на „Ветробег“. — Една Надзорница на вълните при тях беше важна особа, също като вожд на клан, но въпреки това жената изглеждаше смутена, докато ги оглеждаше. Най-сетне очите й се спряха на пръстените на Великата змия на ръцете на Елейн и Нинив и тя въздъхна примирено. — Ако благоволите да ме последвате, Айез Седай?

Задната част на кораба беше с надстройка и тя ги поведе вътре през една врата, а после надолу по коридор и в едно просторно помещение с нисък таван. Авиенда се съмняваше, че човек като Ранд ал-Тор би могъл да застане прав тук, под някоя от дебелите греди. С изключение на няколкото излъскани сандъка всичко, изглежда, беше прикрепено към стените — бюфетите, дори масата, заемаща половината дължина на помещението, и креслата около нея. Трудно беше да си представи човек нещо с размерите на този кораб да е изградено от дърво и въпреки времето, преживяно във влажните земи, гледката на толкова много лъскаво дърво на едно място едва не я накара да ахне. То блестеше почти като позлатените лампи, висящи незапалени от нещо като клетка отгоре, така че да са неподвижни, докато вълните люлеят кораба. Всъщност корабът като че ли почти не помръдваше, поне в сравнение с лодката, която ги беше докарала, но за съжаление цялата задна част на каютата, ще рече на самия кораб, представляваше непрекъсната редица от прозорци, чиито боядисани и позлатени капаци бяха широко разтворени и се виждаше целият залив. И нещо по-лошо — не се виждаше никаква суша. И помен нямаше от суша! Гърлото й се стегна от ужас. Не можеше да проговори. Да изпищи дори не можеше, макар точно това да й се дощя в този момент.

Тези прозорци и онова, което се виждаше през тях — по-точно онова, което не се виждаше — толкова бързо привлякоха погледа й, че тя едва след малко осъзна, че в помещението има хора. Хубава работа! Можеха да я убият преди да се е усетила. Не че проявяваха някакви признаци на враждебност, но човек винаги трябваше да е нащрек с влагоземците.

Съсухрен старец с хлътнали очи седеше отпуснат на един от скриновете; малкото му останала около темето коса беше съвсем побеляла, а тъмното му лице изглеждаше добродушно, въпреки че дузината обеци по ушите му и многобройните дебели златни верижки на врата му придаваха странен вид. Тя с отвращение забеляза, че от пояса му стърчи костената дръжка на къс меч и още две криви ками в добавка.

Стройната хубава жена до него — със скръстени ръце и намръщено лице — заслужаваше повече внимание. Тя имаше само по четири обеци на всяко ухо и далеч по-малко медальончета на верижката от ухото до халката на носа, отколкото Малин дин Торал, а облеклото й беше от червеникавожълта коприна. Тя можеше да прелива — от толкова близо Авиенда го разбра веднага. Тя трябваше да е жената, за която бяха дошли, Ветроловката. Но въпреки това друга привлече погледа й. Както впрочем и погледите на Елейн, Нинив и Биргит.

Жената, която вдигна очи към тях от неразгънатата карта на масата, можеше да е на възрастта на мъжа, ако се съдеше по бялата й коса. Беше ниска, не по-висока от Нинив, личеше й, че някога е била с обемисто тяло, но сега вече бе само набита и долната й челюст се издаваше напред от лицето й като чук, а черните й очи издаваха остър ум. И сила. Не Единствената сила, а просто онзи вид сила, притежавана от човек, който ще каже „тръгни“ и хората ще тръгнат — но я притежаваше в изобилие. Торбестите й панталони бяха от зелен брокат, блузата й беше синя, а поясът — червен! Като този на мъжа. Дръжката на ножа в позлатената кания, затъкната зад този пояс, обсипана с червени и зелени скъпоценни камъни — огнекапки и смарагди. Два пъти повече медальончета висяха на верижката на носа й в сравнение с тези на Малин дин Торал, и още една, по-тънка верижка свързваше по шест пръстенчета на всяко от ушите й.

Без дума да каже, белокосата жена застана пред Нинив и безцеремонно я огледа от глава до пети, като особено се намръщи на лицето й и на пръстена с Великата змия на дясната й ръка. После застана пред Елейн, огледа я по същия начин преценяващо и безцеремонно — и накрая направи същото с Биргит. След което най-накрая проговори.

— Ти не си Айез Седай. — Гласът й прозвуча като търкаляща се по урва канара.

— Кълна се деветте вятъра и в брадата на Ветроносеца, не съм. — Тя понякога изричаше неща, които дори Елейн и Нинив, изглежда, не разбираха, но белокосата жена подскочи, сякаш я бяха шибнали през краката, и я изгледа много продължително, след което извърна навъсения си поглед към Авиенда.

— Ти също не си Айез Седай — избоботи тя, след като я огледа.

Авиенда вирна брадичка и каза:

— Аз съм Авиенда, от септата Девет долини на Таардад Айил.

Жената се изненада два пъти повече, отколкото пред Биргит, дори черните й очи се разшириха, но каза само:

— Не си облечена както бих очаквала, момиче. — След което се върна до масата, опря юмруци на бедрата си и ги изгледа отново една по една, все едно че гледаше някакви странни животни. — Аз съм Неста дин Реас Две луни — най-сетне рече тя. — Надзорницата на корабите на Ата-ан Миере. Откъде знаете това, което знаете?

— Айез Седай знаят това, което знаят — сопна й се Нинив. — Колкото до обноските, очакваме нещо по-добро от това, което видях досега! Определено срещнах по-добро отношение, когато последния път се качих на кораб на Морския народ. Може би ще трябва да намерим друг, където хората не са толкова вкиснати. — Нестадин Реас се навъси още повече, но Елейн естествено побърза да запълни тягостното мълчание като свали пелерината си и я преметна на ръба на масата.

— Светлината дано освети и вас, и вашите кораби, Надзорнице, и дано даде ветровете ви да са попътни. — Реверансът, с който я удостои, беше дълбок и в същото време сдържан: Авиенда вече се беше научила да преценява тези неща, колкото и да й се струваше това приклякване най-странното нещо, което една жена може да прави. — Простете ни, ако сме изрекли нещо прибързано. Не сме искали да оскърбим особата, която е като кралица за Ата-ан Миере. — Всичко това го изрече с доста красноречив поглед към Нинив. Нинив обаче само сви рамене.

Елейн се представи отново и представи и останалите, което предизвика странни реакции. Това, че Елейн беше щерка-наследница, не предизвика никаква, макар това да бе висша титла при влагоземците, а това, че беше Зелена Аджа, а Нинив — Жълта, предизвика сумтене от страна на Нестадин Реас и резки погледи от страна на съсухрения старец. Елейн примигна смутено, но продължи все така гладко:

— Дойдохме тук по две причини. По-малката е да ви попитаме как смятате да помогнете на Преродения Дракон, когото според джендайското пророчество вие наричате Корамуур. По-голямата е да ви помолим за помощта на вашата ветроловка. Чието име — добави тя изискано, — за мое съжаление, все още не зная.

Слабичката, жена, която можеше да прелива, се изчерви.

— Аз съм Дор ил дин Ейран Дълго перо, Айез Седай. Бих могла да помогна, ако е угодно на Светлината.

Малин дин Торал също, изглежда, се смути.

— Добре сте дошли на моя кораб — измърмори тя, — и дано ви закриля милостта на Светлината, докато напуснете неговите палуби.

Не и Неста дин Реас обаче.

— Важното е Корамуур — каза тя твърдо и придружи думите си с рязък, отсечен жест. — Окованите към брега нямат дял в това, освен че възвестяват за неговото идване. А ти, момиче? Ти, Нинив. На кой кораб си получила дара на превоза? Коя беше Ветроловката?

— Не си спомням. — Невинният й гласец бе в странно несъответствие със студената й усмивка. При това беше стиснала много здраво плитката си, но добре поне че все още не беше прегърнала сайдар. — И освен това съм Нинив Седай. Нинив Айез Седай, а не „момиче“.

Неста дин Реас опря длани на масата и я изгледа с поглед, който напомни на Авиенда за Сорилея.

— Може и да си, но аз все пак ще разбера коя е разкрила онова, което не бива да се разкрива, Ще си получи тя уроците по мълчание.

— Сцепеното платно си е сцепено, Неста — проговори изведнъж старецът с дълбок глас, изненадващо дълбок за кльощавото му тяло. Авиенда го беше взела за някакъв страж, но тонът му беше като на равен. — По-добре е да попиташ що за помощ търсят Айез Седай от нас точно в дните, когато се е появил Корамуур и моретата бушуват в непрестанни бури, и ориста на Пророчеството е опънала платна през океаните. Стига наистина да са Айез Седай. — Последното — с леко повдигната вежда към Ветроловката.

Тя му отвърна тихо, с много почтителен тон.

— Три от тях могат да преливат, включително тази. — И посочи Авиенда. — Никога досега не съм срещала толкова силни като тях. Би трябвало да са. Кой друг би дръзнал да носи пръстена?

Неста дин Реас и махна да млъкне и се обърна със същия железен поглед към стария мъж.

— Айез Седай никога не молят за помощ, Барок — изръмжа тя. — Айез Седай никога не молят. За нищо. — Той срещна погледа й с кротост, но след малко тя въздъхна, все едно че я беше срязал с очи. И извърна все така железния си поглед към Елейн. — Какво ще поискате от нас… — тя се поколеба, — щерко-наследнице на Андор? — Дори това прозвуча доста скептично.

Нинив беше готова да се хвърли в атака — Авиенда беше чула не една тирада, пламнала заради другите Айез Седай в Тарасинския палат поради навика им да забравят, че тя и Елейн също са Айез Седай; ако го кажеше пък жена, която не беше Айез Седай, можеше да се стигне и до кръвопролитие — та Нинив тъкмо понечи да си отвори устата, но Елейн я спря, като докосна ръката й и й прошепна нещо толкова тихо, че Авиенда не можа да я чуе. Лицето на Нинив си остана все така почервеняло и тя изглеждаше готова бавно и безжалостно да изскубне плитката си от корен, но все пак си затвори устата. Елейн, изглежда, наистина можеше да примири една водна вражда.

Елейн естествено не можеше да бъде доволна, след като не само правото й да бъде наричана Айез Седай, но и правото й на титлата щерка-наследница беше подложено на толкова открито съмнение. Мнозина щяха да си помислят, че е спокойна, но Авиенда знаеше признаците. Вирнатата брадичка говореше за гняв. Като добавиш и широко отворените й очи, Елейн се беше превърнала в главня, пред чиято жар дори тлеещият въглен на Нинив не беше нищо. А освен това Биргит се беше напрегнала, с лице като камък и очи като пламък. Тя обикновено не отразяваше огледално чувствата на Елейн, освен когато бяха не много силни. Стиснала дръжката на ножа на колана си, Авиенда се приготви да обгърне сайдар. Първо щеше да убие Ветроловката — жената никак не беше немощна в Силата и щеше да е опасна. При толкова много техни кораби наоколо щяха да си намерят друга.

— Търсим един тер-ангреал. — Като се изключеше хладният й тон, всеки, който не познаваше Елейн, щеше да каже, че е абсолютно спокойна. Гледаше Неста дин Риас, но говореше на всички и може би най-вече на Ветроловката. — С негова помощ сме убедени, че ще можем да оправим времето. То би трябвало да тревожи вас по море не по-малко от нас на сушата. Барок спомена за непрестанни бури. Би трябвало да сте в състояние да видите докосването на Тъмния, докосването на Бащата на бурите над морето също както ние го усещаме на сушата. С помощта на този тер-ангреал смятаме, че можем да променим това, но не можем да го направим сами. Ще ни трябват много жени, които да действат заедно, навярно пълен кръг от тринадесет. Смятаме, че този кръг трябва да включи и Ветроловки. Никой друг не разбира толкова много от климат, поне нито една от живите Айез Седай. Това е помощта, за която молим.

Словото й бе посрещнато с мъртва тишина, а после Дорилдин Ейран каза предпазливо:

— Този тер-ангреал, Айез Седай. Как се казва той? Как изглежда?

— Няма име, доколкото знам — отвърна й Елейн. — Представлява една дебела кристална купа, плитка, някъде около две стъпки широка, и отвътре в нея са изрисувани облаци. Когато в нея се прелее от Силата, облаците се раздвижват…

— Купата на ветровете — прекъсна я възбудено Ветроловката и пристъпи към нея. — Те са намерили Купата на ветровете!

— Наистина ли сте я намерили? — Очите на Надзорницата на вълните се бяха приковали в Елейн.

— Не, търсим я — каза Елейн. — Но знаем, че е в Ебу Дар. Стига да е същата…

— Трябва да е — възкликна Малин дин Торал. — Според описанието ти трябва да е точно тя!

— Купата на ветровете — въздъхна Дорилдин Ейран. — Като си помисли само човек, че ще се намери отново след две хиляди години, и то тук! Трябва да е Корамуур. Той сигурно е…

Неста дин Реас плесна силно с ръце.

— Надзорница на вълните и Ветроловка ли имам пред себе си, или две момиченца на палубата, за пръв път качили се на кораб? — Бузите на Малин дин Торал се изчервиха в горда ярост и тя склони вдървено глава също така гордо. Дваж по-изчервена, Дорил дин Ейран се поклони и докосна с пръсти челото си, устните и сърцето си.

Надзорницата на корабите ги изгледа намръщено за миг, после продължи.

— Барок, призови другите Надзорници на вълните, които държат това пристанище, както и Първите дванадесет. С техните Ветроловки. И им дай да разберат, че ще ги увесиш за пръстите на краката на собствения им такелаж, ако не побързат. — И след като той стана, добави: — И поръчай да донесат чай. Докато уточним условията на тази сделка, ще ни пресъхнат гърлата.

Старецът кимна; това, че той можеше да увеси Надзорниците на вълните, както и че трябваше да поръча да се донесе чай, беше посрещнато от негова страна с еднаква готовност. Той изгледа изпод вежди Авиенда и останалите, след което се изниза навън. Авиенда пък на свой ред бързо промени мнението си, като го видя как присви очи. Убиването първо на Ветроловката можеше да се окаже фатална грешка.

Някой отвън, изглежда, беше чакал подобни заповеди, защото много скоро след като Барок излезе, един строен и симпатичен млад мъж само с по една тънка златна халкичка на ушите влезе в кабината, понесъл дървен поднос с ръбат гледжосан син чайник със златна дръжка и големи сини глинени чаши. Нестадин Реас му махна с ръка да напусне.

— Той бездруго ще пръсне слухове и без да е чул това, което не бива да чуе — поясни тя, след като мъжът излезе, и даде знак на Биргит да налее. Което тя стори, за изненада на Авиенда — и навярно за своя също.

Надзорницата на корабите подкани Елейн и Нинив да седнат в креслата около масата, явно с намерението да започнат обсъждането на сделката. Авиенда отказа предложения й стол в другия край на масата, — но Биргит седна на един, като отметна облегалката му настрана и след като седна я върна обратно. Надзорницата на вълните и Ветроловката също се оказаха изключени от това обсъждане, ако изобщо можеше да се нарече обсъждане. Заговориха твърде тихо, за да може да чуе думите им, но Неста дин Реас подчертаваше всяка своя фраза с изпънат като копие пръст, Елейн вирваше толкова високо брадичката си, че сякаш гледаше над носа си, а Нинив поне този път успя да запази лицето си невъзмутимо, но така стискаше плитката си, че сякаш искаше да се изкатери по нея.

— Ако е угодно на Светлината, ще поговоря с вас двете — каза Малин дин Торал на Авиенда и Биргит, — но смятам, че първо трябва да чуя твоята история. — Жената приседна точно срещу Биргит и на лицето на последната се изписа тревога.

— Което означава, че аз мога да поговоря първо с теб, ако е угодно на Светлината — каза Дорил дин Ейран на Авиенда. — Чела съм за Айил. Ако ти е угодно, обясни ми, щом една айилка трябва да убива по един мъж на ден, как при вас все още са останали мъже?

Авиенда положи голямо усилие да не я зяпне изумена. Как можеше тази жена да вярва на такива глупости?

— Кога си живяла сред нас? — попита Малин дин Торал, а Биргит се отдръпна от нея, сякаш й се искаше да скочи от стола.

На отсрещния край на масата гласът на Неста дин Реас за миг се извиси.

— Вие дойдохте при мен, не аз при вас. Това полага основата на нашата сделка, въпреки че сте Айез Седай.

Междувременно Барок се шмугна в стаята и се спря между Авиенда и Биргит.

— Изглежда, че лодката ви е тръгнала веднага щом се качихте, но не се тревожете: „Ветрогон“ има лодки, с които да ви откараме на брега. — След което седна между Елейн и Нинив и веднага се включи в разговора с думите: — Сделката, разбира се, ще бъде по нашите условия — заяви той с убеденост, че другояче не може и да бъде, докато Надзорницата на корабите оглеждаше Елейн и Нинив като две кози, чиито кожи смята да одере за закуска. Усмивката на Барок беше почти бащинска. — Който моли, трябва, разбира се, да плати по-скъпо.

— Но ти би трябвало да си живяла сред нас, за да знаеш тези наши древни клетви — настоя Малин дин Торал.

— Зле ли ти е, Авиенда? — попита Дорил дин Ейран. — Дори и тук, в залива, люшкането на кораба понякога влияе на хората от сушата… Не? И моите въпроси не те обиждат, нали? Кажи ми тогава, наистина ли айилките връзват един мъж преди да… искам да кажа, когато ти и той… когато ти… — Бузите й се изчервиха и тя млъкна и се усмихна широко. — Много ли айилки са толкова мощни в Единствената сила като теб?

Това, което изцеди кръвта от лицето на Авиенда, не бяха глупавите брътвежи на Ветроловката, нито че Биргит изглеждаше готова да побегне, нито дори това, че Нинив и Елейн явно установяваха факта, че са само две наивни момиченца, озовали се с ококорени очи на тържище пред много опитни търговци.

Въпросът бе другаде — че всички щяха да обвинят нея, и с пълно право. Тъкмо тя беше тази, която им беше казала, че след като не могат да намерят тер-ангреала, трябва да потърсят помощта на жените от Морския народ, за които толкова говореха. Щяха да я обвинят и тя щеше да срещне своя тох, но точно сега си спомняше лодките, които беше зърнала на палубата, струпани с дъната нагоре една върху друга. Открити лодки без никакви каюти. Щяха да я обвинят, но какъвто и дълг да имаше, щеше да си го изплати хилядократно само със срама, който щеше да изтърпи, докато я превозят на цели седем мили през водата в открита лодка.

— Случайно да ви се намира ведро? — попита тя плахо Ветроловката.