Корона от мечове

ГЛАВА 38Шест етажа

Мат щеше да слезе и сам да задърпа каретата, ако можеше. Кочияшите биха могли да подкарат поне малко по-бързо. Улиците вече бяха пълни, при все че слънцето все още не беше се вдигнало напълно, фургони и коли се тътреха шумно през тълпите и носения от вятъра прах, сред викове и ругатни както от страна на кочияшите, така и на онези, които трябваше да се отдръпват от пътя им. Толкова много баржи се плъзгаха една до друга по каналите, че човек можеше едва ли не да ги прекоси, прекрачвайки от баржа на баржа. Шумно бръмчене се носеше над блестящия с белотата си град. Ебу Дар сякаш се мъчеше да компенсира изгубеното вчера време, да не говорим за Велики Чазалайн и Празника на светлините, и нищо чудно, предвид това, че утре вечер пък идваше ред на Празника на въглените, след два дни настъпваше Денят на Маддин, честващ основателя на Алтара, а на следващата нощ беше поредният Празник на полумесечината. Южняците се славеха със своето усърдие, но Мат си помисли, че се опитват да се трудят толкова усилно само за да компенсират всичките си велики и не толкова велики празници и празничета. Чудното беше откъде намираха сили за всичко това.

Каретите най-после стигнаха до реката и спряха в редица край един от дългите каменни пристани, протягащи се навътре във водата. Мат прибра резен тъмножълто сирене и комат хляб в джоба си и натика кошницата под седалката. Беше гладен, но явно някой в кухните беше бързал много: по-голямата част от кошницата се оказа пълна с едно глинено гърне, тъпкано със стриди, но готвачките бяха забравили да ги сварят.

Той се измъкна навън след Лан и остави Нейлсийн и Беслан да наблюдават как Ванин и другите слизат от последните карети. Близо дузина мъже, при положение че дори кайриенците не бяха чак толкова дребни, се бяха наблъскали като ябълки в буре и сега се изнизваха навън вдървено. Мат закрачи пред Стражника към предната карета, преметнал своя ашандарей на рамо. Нинив и Елейн ей сега щяха да разберат какво си мисли той за тях, независимо кой щеше да го чуе. Да се опитват да крият от него за Могедиен! Да не говорим за двамата му мъртви войници! Щеше да ги!… Изведнъж осъзнал близостта на Лан, извисяващ се зад него като каменна статуя, той се поправи — поне щерката-наследница щеше да чуе мнението му редно ли е да се укрива такава тайна.

Нинив стоеше на кея, завързваше шапката си със сините пера и когато той се доближи, тъкмо казваше:

— …ще се получи, разбира се, но кой да помисли, че точно Морският народ ще настоява за такова нещо?

— Но Нинив — каза Елейн, слизайки с шапката си със зелените пера в ръка — щом снощи е било толкова великолепно, както казваш, как можеш да се оплакваш, че…

Точно тогава двете забелязаха него и Лан. По-точно Лан. Очите на Нинив се разшириха, още и още, изпълвайки почти цялото й лице, зачервено колкото два слънчеви залеза наведнъж. Може би и три. Елейн замръзна с единия крак все още на стъпалото на каретата и погледна Стражника така намръщено, че все едно се беше промъкнал крадешком зад тях. Лан обаче изгледа Нинив не по-изразително от колец на ограда и колкото и да беше готова Нинив като че ли да изпълзи под каретата и да се скрие, тя го зяпна, сякаш никой друг не съществуваше на този свят. Щом усети, че от мръщенето й в тази посока няма никаква нужда, Елейн все пак слезе, за да даде път на Реане и двете Мъдри жени, които се бяха возили с тях в каретата — Тамарла и една салдейка с посивяла коса на име Джанира — но щерката-наследница все пак не се предаде. О, не. Навъсеният й поглед се насочи към Мат Каутон и ако с нещо се промени, то само стана още по-навъсен. Той изсумтя и поклати глава. Обикновено когато една жена сбъркаше, можеше да намери толкова поводи да обвини първия мъж, който й попаднеше подръка, че най-накрая той да си помисли, че може би наистина е виновен за нещо. Според личния му опит, все едно дали от древните спомени, или от по-нови, имаше само два случая, когато една жена признаваше, че е сбъркала: когато иска нещо и когато завали сняг посред лято.

Нинив побърза да сграбчи плитката си, но не вложи цялото си сърце в това и пръстите й само я опипаха и я пуснаха.

— Лан — започна тя колебливо, — не бива да си мислиш, че ще си позволя да говоря за…

Стражникът я прекъсна спокойно, поклони се и й протегна ръка.

— Ние сме пред хора, Нинив. Пред хората можеш да говориш за всичко, което пожелаеш. Може ли да те придружа до лодката?

— Да — отвърна тя и закима толкова енергично, че шапката й за малко да падне. Тя бързо я намести на главата си с две ръце. — Да. Пред хора. Ще ме придружиш. — Хвана го под мишницата и възвърна отчасти самообладанието си, поне що се отнасяше до лицето й.

Мат се зачуди дали не е болна. Забавно беше да гледаш, когато на Нинив й избиваха чивиите, но тя много рядко се оставяше това да продължи дълго. Айез Седай не можеха да се Церят сами. Може би трябваше да подхвърли на Елейн тя да се оправи с каквото там й ставаше на Нинив. Той лично отбягваше Церенето като смъртта или женитбата, но виж, с другите беше различно. Най-напред обаче трябваше да й каже няколко подбрани думички за тия техни тайни.

Мат отвори уста и вдигна предупредително пръст…

…а Елейн го мушна в гърдите с нейния и така хладно му се намръщи под шапката с пера, че чак пръстите на краката му изтръпнаха.

— Госпожа Корли — каза тя с леден тон на кралица, произнасяща присъда — обясни на Нинив и мен значението на тези червени цветенца на кошницата, с които, както виждам, си имал поне достатъчно срам да не се закичиш.

Лицето му почервеня повече и от това на Нинив. На няколко крачки встрани Реане Корли и другите Две завръзваха шапките си и оправяха роклите си, както правят жените всеки път, когато станат, седнат или направят три крачки. Но въпреки че влагаха цялото си внимание в дрехите си, оставаше им достатъчно, за да хвърлят поглед към него — и поне сега не го гледаха нито укорително, нито изненадано. Той не знаеше, че проклетите цветя изобщо означават нещо! Десет залеза едва ли можеха да се сравнят с лицето му.

— Така! — Гласът на Елейн беше нисък, само за неговите уши, но от него капеше погнуса и презрение. Тя дръпна пелерината си, да не би случайно да го докосне. — Значи е вярно! Не съм го допускала от теб! Дори от теб! Сигурна съм, че и Нинив не го е допускала. Всички обещания, които съм ти дала, се отменят! Не мога да спазвам никакви обещания пред един мъж, който е могъл да наложи вниманието си на една жена, на която и да е жена, но особено на една кралица, която му е предложила.

— Аз съм налагал своето внимание на нея! — изрева той. По-точно опита се да изреве; беше се задавил и само го изхъхри.

Хвана Елейн за раменете и я дръпна по-настрани от каретите. Около тях бързаха гологърди хамали с омърляни зелени кожени елеци, понесли чували на раменете си или търкалящи бурета по кея, някои бутаха ниски колички, натоварени със сандъци, и всички заобикаляха каретите отдалече. Кралицата на Алтара може и да нямаше много власт, но гербът й на вратата на каретата караше простолюдието да й отваря място. Нейлсийн и Беслан водеха Червените ръце по пристана, бърборейки си безгрижно, Ванин крачеше най-отзад и мрачно поглеждаше плискащата се вода — станеше ли дума за лодки, той твърдеше, че има нежен стомах. Мъдрите жени от двете карети се бяха струпали около Реане и гледаха, но не бяха достатъчно близо, за да чуят. Въпреки всичко той зашепна дрезгаво:

— Чуй ме сега! Тази жена не приема „не“ за отговор. Аз казвам „не“, а тя ми се смее! От глад ме умори, съсипа ме, като елен ме гонеше! Тази жена има повече ръце от шест жени наведнъж! Заплашваше ме, че ще накара слугините да ме съблекат, ако не й позволя да… — Изведнъж това, което говореше, го удари като чук по главата. И пред кого го говореше! Успя да си затвори устата преди да е глътнал някоя муха. Сведе поглед, изведнъж много заинтересуван от един от черните метални гарвани на ашандарей. — Хм, исках да кажа, че не разбираш — промърмори той. — Всичко си го схванала наопаки. — И я погледна крадешком.

На бузите й изби лека руменина, но лицето й си остана тържествено като на мраморен бюст.

— Изглежда, наистина не съм разбрала — каза тя сериозно. — Това говори… много лошо за Тилин. — Стори му се, че устните й трепнаха. — Хрумвало ли ти е някога да поупражниш различни усмивки пред огледалото, Мат?

Той примигна.

— Какво?

— Чувала съм от достоверен източник, че точно това правят някои млади жени, за да привлекат погледите на крале. — Нещо се пропука в сериозния й тон и този път устните й определено потрепнаха. — Можеш да пробваш и пърхането с клепки също така. — Тя прехапа долната си устна, обърна му гръб и закрачи по пристана. Ленената пелерина се развя зад нея. Преди да се отдалечи достатъчно, той чу, че се изкиска и промълви нещо за „неговите камъни по неговата глава“. Реане и Мъдрите жени заситниха след нея като кокошки след пиленце, вместо обратното. Неколцината гологърди лодкари по лодките се изправиха и сведоха почтително глави пред минаващата процесия.

Мат смъкна ядосано шапката си и се замисли дали да не я хвърли и да я стъпче. Жени! Къде му беше умът, че да очаква съчувствие? Искаше му се да удуши проклетата щерка-наследница. Както и Нинив, по принцип. Само дето не можеше, разбира се. Обещания беше дал. А и скапаните зарове продължаваха да използват черепа му за чаша за хвърляне. А и една от Отстъпниците можеше да се навърта наоколо. Той нахлупи шапката на главата си и закрачи широко по пристана, изпревари Мъдрите жени и настигна Елейн. Тя все още се мъчеше да озапти кикота си, но щом го погледнеше, цветът на бузите й се връщаше от само себе си, както и кикотът.

Той обаче заби поглед напред. Проклети жени! Проклети обещания. Свали шапката си назад, изхлузи кожената каишка от врата си и неохотно я тикна под носа й. Сребърната лисича глава се разлюля под свития му юмрук.

— Двете с Нинив ще трябва да решите коя да го носи. Но искам да ми го върнете веднага щом напуснем Ебу Дар. Разбра ли ме? В мига, в който напуснем…

Изведнъж осъзна, че върви сам. Обърна се и видя, че Елейн стои като вкаменена две крачки назад, втренчена в него, със струпаните около нея Реане и прочие.

— Сега пък какво има? — настоя той. — О, да, всичко знам за Могедиен. — Някакъв кльощав тип с червени камъчета на бронзовите халки на ушите, наведен над борда на близката лодка, така се стресна като чу името, че залитна и падна с шумен вик и още по-шумен плясък. На Мат му беше все едно кой ще го чуе. — Да се опитвате да я пазите в тайна — и двама от хората ми мъртви! — след като ми обещахте… Е, за това ще поговорим по-късно. Аз също обещах нещо — обещах да ви опазя двете живи. Ако се появи Могедиен, ще нападне преди всичко вас двете. На, дръж. — Той отново тикна медальона към нея.

Тя бавно поклати глава, после се обърна и промърмори нещо на Реане. Едва след като по-старите жени тръгнаха към Нинив, която им махаше от дървеното мостче към една от лодките, Елейн взе лисичата глава и я завъртя между пръстите си.

— Имаш ли изобщо някаква представа какво бих дала, за да мога да проуча това нещо? — промълви тя. — Изобщо някаква представа? — За жена беше височка, но въпреки това трябваше да го гледа отдолу. Сякаш не го беше виждала досега. — Опасен човек си ти, Мат Каутон. Лини сигурно би казала, че се повтарям, но ти… — Елейн спря да си поеме дъх и окачи каишката на врата му. Дори напъха лисичата глава в ризата му и я потупа, преди да му нахлузи отново шапката. — Няма да нося това, след като Нинив няма същото, или Авиенда, а смятам, че те изпитват същото. Ти го носи. В края на краищата трудно ще изпълниш обещанието си, ако Могедиен убие теб. Не че смятам, че тя все още е тук. Според мен тя е убедена, че е убила Нинив, и не бих се изненадала, ако е дошла само за това. Ти обаче трябва да внимаваш. Нинив твърди, че се задава буря, и няма предвид този ветрец. Аз… — Руменината се върна на бузите й. — Съжалявам, че ти се присмях. — Тя се окашля и отмести поглед. — Понякога забравям дълга си пред своите поданици. А ти си ценен поданик, Мат Каутон. Ще се погрижа Нинив да разбере правата… твоите и на Тилин. Навярно ще можем да помогнем.

— Не — взе да заеква той. — Тоест да. Тоест… Оо, пръч да ме цуне дано, ако знам какво искам. — Нинив и Елейн седнали да го обсъждат с Тилин на чашка чай? Това вече дали щеше да го преживее? Щеше ли изобщо да може да погледне след това която и да е от тях в очите? Но ако не го направеха… Заклещил се беше между вълка и мечката и нямаше къде да се дене. — Оо, овчи дръндери! Овчи дръндери и скапано масло с праз! — Чак му се дощя тя да му кресне заради просташкия език, както щеше да направи Нинив, само колкото да се смени темата.

Устните й обаче се раздвижиха безмълвно и за миг Мат изпита странното чувство, че тя повтаря каквото е казал. Не можеше да бъде! Просто му се привиждаше, нищо повече. А на глас Елейн каза:

— Разбирам. — Все едно че наистина разбираше. — Хайде, Мат. Не можем да стърчим така и да губим време.

Зяпнал, той я изгледа как надигна полите и пелерината си и тръгна по пристана. Тя разбирала? Тя разбирала — никакъв отровен намек, нито една хаплива забележчица? И той бил неин поданик! Неин ценен поданик. Той опипа медальона и тръгна след нея. А беше сигурен, че ще му се наложи да си го върне с бой. Дори да преживееше толкова дълго, колкото две Айез Седай, пак нямаше да разбере жените, а с благородничките беше още по-лошо.

Когато понечи да се качи, двамата лодкари с бронзовите обеци вече натискаха дългите весла да отделят лодката от кея. Елейн подкарваше Реане и Мъдрите жени към каютата, а Лан стоеше при носа с Нинив. Беслан му подвикна от другата лодка, на която се бяха качили всички мъже без Стражника.

— Нинив каза, че за нас нямало място — каза му Нейлсийн, когато лодката се заклатушка по Елдар. — Каза, че сме щели да ги стесним. — Беслан се разсмя и огледа тяхната лодка. Банин седеше до вратата на каютата със затворени очи и се опитваше да се престори, че е някъде другаде. Харнан и Тад Кандел, андорец, макар да беше по-мургав и от двамата лодкари, се бяха покатерили на покрива на каютата; останалите Червени ръце клечаха по палубата. Никой не влизаше в самата каюта — явно очакваха Мат, Нейлсийн и Беслан да влязат там.

Мат обаче се намести до високия дирек при носа и се загледа към другата лодка, която бавно се полюшваше на тласъци пред тях. Вятърът плющеше по тъмната развълнувана вода, развяваше шалчето му и му се наложи да си хване шапката, за да не я отвее. Какви ли ги беше намислила Нинив? Другите девет жени се бяха напъхали в каютата, оставяйки палубата за нея и Лан. Те стояха при носа. Лан бе скръстил ръце, а Нинив жестикулираше енергично, сякаш му обясняваше. Само дето Нинив рядко обясняваше каквото и да е. По-точно не рядко, а никога.

Но каквото и да правеше тя, не продължи дълго. В залива се надигнаха бели парцалчета пяна — там, където бяха закотвени корабите на Морския народ. Реката не беше чак толкова бурна, но лодката все пак се поклащаше по-силно, отколкото Мат помнеше от предишното си пътуване. Много скоро Нинив увисна на перилата и се прости със закуската си. Лан я държеше. Това напомни на Мат за собствения му празен корем и той пъхна шапката под мишницата си, за да не я отвее вятърът, и извади парчето сирене.

— Беслан, смяташ ли, че тази буря ще спре преди да се върнем от Рахад? — Той отхапа от възсоленото сирене; в Ебу Дар имаха петдесет вида и всички бяха вкусни. Нинив още висеше на перилата. Колко ли беше изяла тази сутрин проклетата му жена? — Не знам къде ще се подслоним, ако ни хване. — Не смяташе, че и един хан от всички, които беше видял из Рахад, е подходящ да заведе жените в него.

— Не е буря — отвърна Беслан, седнал небрежно на перилата. — Това са зимните търговски ветрове. Търговците идват два пъти в годината, в късна зима и в късно лято, но за да го наречеш буря, трябва да духа много по-силно. — Той погледна кисело към залива. — Всяка година тези ветрове докарват — докарваха — кораби от Тарабон и Арад Доман. Чудя се дали отново ще дойдат някога.

— Колелото тъче… — започна Мат и се задави със сиренето. Кръв и пепел, започнал беше да дрънка като някакъв побелял дъртак, отпуснал болните си стави край топлата камина. Да се тревожи, че трябвало да вкара жените в пълен с негодници хан! Само преди година, преди половин година, щеше да ги заведе и да се смее, докато очите им се опулят, да се смее на всяко превзето цупене. — Какво пък, може и да ти намерим някое забавление в Рахад. Поне все някой ще се опита я да среже кесия, я да дръпне гердана на Елейн от врата й. — Може би имаше нужда точно от това, за да очисти от езика си вкуса на трезвеност. Трезвеност. Светлина, каква дума за човек като Мат Каутон! Тилин, изглежда, го беше наплашила повече, отколкото си мислеше, за да се скапе чак толкова. Май имаше нужда от малко от Беслановите „забавления“. Това си беше чиста лудост — той не беше виждал и една битка, от която да не се е опитвал да се измъкне — но може би…

Беслан поклати глава.

— Ако изобщо някой може да намери нещо забавно, това си ти, но… Сега ще сме със седем Мъдри жени, Мат. Седем. Само една да е на наша страна, можеш да зашлевиш който и да е мъж, дари в Рахад, и той ще си глътне езика и ще те подмине. А и жените. Що за забава може да е да целунеш някоя жена, без да рискуваш тя да реши да те намушка с ножа си?

— Душицата ми да изгори дано — промърмори Нейлсийн. — Излиза, че вместо да се наспя ката хората, съм се изсулил от леглото, за да изкарам една скучна сутрин.

Беслан кимна съчувствено.

— Е, ако извадим късмет… Градската стража праща все пак патрули в Рахад от време на време и ако са тръгнали подир контрабандисти, винаги гледат да се облекат по-незабележимо. Изглежда, си въобразяват, че никой няма да забележи дузина мъже с мечове, както и да са облечени, и все се изненадват, когато контрабандистите им направят засада, което се случва почти винаги. Ако тавиренският късмет на Мат проработи за нас, може да ни вземат за Градската стража и някои контрабандисти може да ни нападнат преди да са видели червените колани. — Лицето на Нейлсийн грейна и той запотрива ръце.

Мат ги изгледа ядосано. Май Беслановото „забавление“ не беше точно това, което му трябваше. Първо, от жени с ножове до гуша му беше дошло. Нинив още висеше на перилата на лодката отпред. Така й се падаше, друг път да не се тъпче толкова. Той изгълта последните трохи сирене и се залови с хляба, стараейки се да не обръща внимание на заровете в главата си. Една леко пътуване без никакви неприятности не звучеше никак зле. Бърза разходка и още по-бързо изчезване от Ебу Дар.

Рахад си беше точно такъв, какъвто го помнеше, и точно това, от което Беслан се боеше. Вятърът превърна катеренето им по полираните каменни стъпала на пристана в мъчително и рисковано усилие, а след това нещата станаха още по-лоши. Навсякъде минаваха канали, но тук мостовете бяха съвсем прости и мръсните им каменни парапети бяха изпотрошени и се ронеха. Повечето канали бяха толкова задръстени с наноси, че уличните хлапетии газеха в тях до кръста и много рядко се мяркаше някоя баржа. Високите сгради се изправяха, скупчени една до друга, тромави постройки с гнусна на цвят, бяла някога мазилка, олющена на големи петна, над които се показваше прогнилият тухлен зид. Едва ли не от всеки трети прозорец висеше избеляло пране — освен по празните постройки. Такива се виждаха доста и прозорците им зееха като очните кухини на скелет. Из въздуха се носеше кисело-сладникавата миризма на гнило съдържанието на нощни гърнета и всякакъв боклук гниеше там, където беше изхвърлен, и срещу всяка муха от другата страна на Елдар тук бръмчаха поне по сто, на зелени и сини облаци. Мат забеляза олющената врата на „Златната корона на небесата“ и потръпна при мисълта как ще вкара жените вътре, ако почнеше бурята, каквото и да му разправяше Беслан. После отново потръпна от това, че е потръпнал. Ставаше му нещо и това никак не му харесваше.

Нинив и Елейн настояха да водят, с Реане между двете и Мъдрите жени плътно зад тях. Лан остана до рамото на Нинив като някой вълкодав, с ръка на дръжката на меча — и непрекъснато се озърташе, излъчвайки заплаха. Честно казано, само той сигурно щеше да е достатъчна закрила за две дузини хубави шестнадесетгодишни девойчета, понесли торби със злато дори тук, но Мат настоя Ванин и останалите да си отварят хубаво очите. Всъщност бившият конекрадец и бракониер крачеше толкова близо до Елейн, че на всеки можеше да му се прости, ако си помислеше, че й е Стражникът, нищо че е толкова дебел и опърпан. Беслан завъртя изразително очи като чу указанията на Мат, а Нейлсийн раздразнено поглади брадата си и промърмори, че било по-добре да си остане в леглото.

По улиците нахално се перчеха мъже по дрипави елеци и без ризи, с големи бронзови халки на ушите, с бронзови пръстени с цветно стъкло за камък и с по един-два ножа, затъкнати в коланите. Въртяха ръце около тия ножове и гледаха предизвикателно да не би някой да ги погледне накриво. Други притичваха от ъгъл на ъгъл и от праг на праг, закачулили очи, подражавайки на изпосталелите псета, които от време на време изръмжаваха от някоя задънена уличка, широка едва колкото да се провре човек. Тези мъже се гърбеха, стиснали ножове, и нямаше как да се разбере кой ще побегне и кой ще те намушка. Общо взето мъжете изглеждаха скромни пред жените, крачещи наперено в похабени рокли и с два пъти повече накити от мъжете. И те естествено носеха ножове, а дръзките им тъмни очи отправяха по десет вида предизвикателства с всеки поглед. Накратко казано, Рахад бе място, където всеки облечен в коприна трудно можеше да се надява, че ще измине повече от десет крачки, без да го ударят по главата. След което най-доброто, на което можеше да се надява, бе да се събуди съблечен до голо и изхвърлен върху купчина нечистотии в някоя уличка, тъй като другата възможност беше да не се събуди изобщо. Но…

Дечица притичваха от всяка втора врата с ощърбени глинени чаши с вода, проводени от майките си да не би Мъдрите жени да искат да пийнат. Мъже с нашарени от белези лица и с жажда за убийство в очите зяпваха при гледката на седем Мъдри жени на едно място, после се покланяха вдървено и питаха най-учтиво дали могат да им помогнат с нещо, дали няма нещо за носене? Жени, понякога със също толкова белези и винаги с очи, пред които и Тилин щеше да побегне, приклякваха непохватно и почти без дъх питаха дали могат да им покажат пътя и кой така си е позволил да ги притесни, че да дойдат толкова Мъдри жени? Силният намек беше, че ако е така, Тамарла и останалите изобщо нямаше какво да се притесняват, стига само да им кажеха името му.

О, всички гледаха войниците злобно, както винаги, въпреки че и най-закоравелият се дръпваше боязливо от Лан само като го погледнеше. И, най-странното, от Ванин също. Някои мъже изръмжаваха към Беслан и Нейлсийн, когато някой от тях се загледаше по-продължително в дълбокото деколте на някоя жена. Някои изръмжаваха и на Мат, въпреки че той не можеше да разбере защо — за разлика от последните двама, него никога не го грозеше опасността очите му да изскочат пред една женска рокля. Беше дискретен. На Нинив и Елейн не обръщаха внимание, въпреки финеса им, както и на Реане в червената й вълнена рокля — те не носеха червения колан. Но пък имаха защитата на въпросните колани. Мат разбра, че Беслан е прав. Можеше да си изпразни кесията на земята и никой нямаше да вземе и един меден петак, докато Мъдрите жени са наблизо. Можеше да ощипе всяка жена наоколо по задника и дори тя да получеше удар, щеше да му се размине.

— Колко приятна разходка — каза сухо Нейлсийн. — И толкова интересни гледки и миризми. Мат, казах ли ти, че нощес не можах да се наспя?

— Ти в леглото ли искаш да издъхнеш? — изръмжа Мат. Май наистина трябваше да си останат по леглата; тук бяха напълно излишни, да му се не види макар, това беше повече от сигурно. Тайренецът изсумтя възмутено. Беслан се разсмя, но той вероятно бе решил, че Мат има предвид нещо друго.

И така те продължиха да крачат из Рахад, докато Реане най-после не се спря пред една сграда, същата като всички други наоколо, с олющена боя и ронещи се тухли, същата, до която Мат беше проследил вчера една жена. Никакво пране не висеше от прозорците — тук живееха само плъхове.

— Тук е — каза тя.

Очите на Елейн се заиздигаха бавно нагоре до плоския покрив.

— Шест — промърмори тя с тон на голямо задоволство.

— Шест — въздъхна Нинив и Елейн я потупа по рамото, сякаш й съчувстваше.

— Всъщност не бях сигурна — каза тя. Тъй че Нинив се усмихна и потупа нея. Мат и дума не разбра от всичко това, Значи сградата имаше шест етажа. Е, и какво? Жените понякога се държаха много странно. Е, в повечето случаи поне.

Висок дълъг проход, тунел, покрит с дебел слой прах и сумрачен, продължаваше до задната част на сградата и краят му се губеше в сенки. Малко от входовете от двете му страни имаха врати, а доколкото ги имаше, всички бяха сковани от груби дъски. Един отвор, третият навътре, отвеждаше до тясно и стръмно виещо се нагоре каменно стълбище. Точно по този път беше минал предния ден, следвайки отпечатъците в прахта.

— Наистина, Мат — каза Нинив, след като той изпрати Харнан и половината от Червените ръце на задния вход да го завардят. Лан стоеше толкова плътно, че все едно се беше залепил за нея. — Не разбра ли вече, че няма никаква нужда?

Тонът й беше толкова кротък, че Елейн сигурно вече й бе предала истината за Тилин, но това го вкисна още повече. Не искаше никой да го знае. Съвсем безполезен, да му се не види макар! Но заровете не спираха да дрънчат в главата му.

— Може би Могедиен си пада по задните врати — отвърна й той сухо. Нещо изцвърча откъм тъмния край на тунела и един от мъжете с Харнан изруга гръмко, че било пълно с плъхове.

— Ти си му казал! — свирепо изръмжа Нинив на Лан и едната й ръка стисна здраво плитката.

— Не е сега моментът да се спираме и да спорим, Нинив — каза раздразнено Елейн. — Купата е горе! Купата на ветровете! — Изведнъж се появи топчица светлина, която се понесе във въздуха пред нея, и без да дочака да види дали Нинив ще я последва, или не, тя се затича нагоре по стъпалата. Ванин хукна след нея със смайваща бързина за едрото си туловище, след него Реане и повечето Мъдри жени. Кръглоликата Сумеко и Йейне, висока, мургава и симпатична въпреки бръчиците около очите, се поколебаха, но останаха с Нинив.

Мат също щеше да тръгне, ако Нинив и Лан не бяха застанали на пътя му.

— Нинив, ако обичаш, би ли ме пуснала? — попита той. Най-малкото заслужаваше да е там, когато намереха прословутата Купа. — Нинив? — Тя гледаше Лан, сякаш беше забравила за всичко останало. Мат се спогледа с Беслан, който се ухили и приклекна небрежно, заедно с Коверин и останалите Червени ръце. Нейлсийн се прозя демонстративно. Което беше грешка при толкова прах — прозявката му премина в пристъп на кашлица, която направи лицето му мораво и го преви на две.

Дори и това не отвлече Нинив. Тя предпазливо пусна плитката си и каза:

— Не съм ядосана, Лан.

— Ядосана си — отвърна й той спокойно. — Но трябваше да му се каже.

— Нинив? — каза Мат. — Лан? — Никой от двамата дори не го погледна.

— Щях да му го кажа, когато съм готова, Лан Мандрагоран! — Тя млъкна, но устните й мърдаха, сякаш си говореше сама. — Няма да се карам с теб — продължи тя доста по-кротко и това прозвуча колкото насочено към него, толкова и към самата нея.

— Щом казваш — отвърна кротко Лан.

Нинив се разтрепери.

— И недей да ми държиш такъв тон! — извика му тя. — Казах ти, че не съм ядосана! Чу ли ме?

— Кръв и пепел, Нинив! — изрева Мат. — Той не мисли, че си ядосана. Аз не мисля, че си ядосана. — Тия жени поне го бяха научили да лъже, без да му мигне окото. — Сега може ли все пак да се качим горе и да я вземем тая проклета Купа на ветровете?

— Великолепна идея — каза женски глас откъм улицата. — Защо да не се качим горе заедно и да изненадаме Елейн? — Мат никога досега не беше виждал двете жени, които закрачиха по коридора, но лицата им бяха лица на Айез Седай. Това на изказалата се беше дълго и студено като гласа й, а на спътницата й обкръжено от снопове тънки черни плитчици, украсени с цветни мъниста. След тях нахлуха двайсетина мъже, едри като бикове и с яки рамене, с криваци и ножове в ръце. Мат намести длани на дръжката на ашандарей. Видеше ли беля, познаваше я от пръв поглед, а лисичата глава на гърдите му беше хладна, почти студена върху кожата му. Някой държеше Единствената сила.

Двете Мъдри жени едва не се прекатуриха от приклякане, като видяха лица без възраст, но Нинив със сигурност също позна белята. Устата й замърда беззвучно, докато двойката се приближаваше, а на лицето й се изписа и ужасно вцепенение, и сурово самообвинение. Зад себе си Мат чу как един меч се вади от ножницата си, но не се обърна, за да види чий е. Лан стоеше до него и приличаше на готов за скок леопард.

— Те са Черна Аджа — най-сетне промълви Нинив. Гласът й започна едва-едва и набра сила, докато говореше. — Фалион Бода и Испан Шефар. Те извършиха убийство в Кулата и много по-лоши неща след това. Те са Мраколюбки и… — гласът й трепна за миг — заслониха ме.

Новодошлите продължиха да се приближават спокойно.

— Да си чувала някога подобни глупости, Испан? — попита дълголиката Айез Седай приятелката си, която престана да криви лице заради прахта и се усмихна самодоволно. — Двете с Испан идваме от Бялата кула, докато Нинив и нейните приятелки са бунтовнички срещу Амирлинския трон. За това те ще бъдат наказани сурово, както и всеки, който се опита да им помогне. — Смаян, Мат осъзна, че жената не знаеше — тя си мислеше, че той, Лан и останалите са само наети пазванти. Фалион отправи усмивка към Нинив, усмивка, в сравнение с която зимната виелица щеше да е топла. — Има една, дето много ще се зарадва, когато те върнем, Нинив. Тя си мисли, че си мъртва. А вие по-добре се разкарайте. Няма какво да се бъркате в работите на Айез Седай. Моите хора ще ви изпратят до реката. — Без да сваля очи от Нинив, Фалион махна с ръка на мъжете зад нея да излязат напред.

Лан скочи. Не извади меча си, пък и да беше го извадил, никакъв шанс нямаше да има срещу Айез Седай, както и сега нямаше шанс, но в един момент си стоеше кротко, а в следващия вече се беше хвърлил срещу двете. И още във въздуха изпъшка, сякаш лошо ударен, но все пак се срина върху двете Черни сестри и ги събори на прашния под. Това вече отвори широко шлюзовете.

Лан се заизправя на ръце и колене, тръскайки замаяната си глава, и един от яките типове надигна обкован с железни шипове кривак да му разбие черепа. Мат мушна типа в корема с копието си, докато Беслан, Нейлсийн и петимата Червени ръце се завтекоха да срещнат ревящия щурм на Мраколюбците. Лан се изправи и замахна с меча да съсече един Мраколюбец от чатала до врата. Нямаше много място да работи човек с меч или ашандарей, но пък им помогна да не ги надвият от самото начало. Пъшкащите мъже се биеха с тях лице в лице, застанали ребром за повече място, мушкаха и размахваха криваци.

Около Черните сестри, както и около Нинив, останаха малки пространства — за това жените се погрижиха сами. Жилав андорец от Червените ръце почти се блъсна във Фалион, но в последния миг тя го метна във въздуха и той полетя през коридора, събаряйки двама Мраколюбци с бич и рамене, преди да се натресе в стената и да се плъзне надолу — тилът му остави кървава диря по напуканата прашна мазилка. Плешив Мраколюбец се промъкна през редицата защитници и се хвърли срещу Нинив с някакъв нож, но изрева, отблъснат назад, и ревът му бързо секна, когато лицето му се удари в пода толкова силно, че главата му подскочи.

Явно Нинив вече не беше заслонена и дори вледенената лисича глава, плъзгаща се по гърдите на Мат, докато той се биеше, да не беше достатъчен показател, че тя и Черните сестри водят някаква своя битка, яростта, с която те гледаха нея и тя тях, без да обръщат внимание на сражението, просто го крещеше. Двете Мъдри жени продължаваха да гледат ужасени; държаха извитите си ножове в юмруците си, но се бяха сгушили до стената и местеха погледи от Нинив към двете с широко отворени очи и зяпнали усти.

— Бийте се! — сопна им се Нинив и извърна главата си съвсем леко, за да може да вижда и тях, и Фалион и Испан. — Сама не мога да се справя — те са свързани. Ако не се биете, те ще ви убият. Вече знаете какви са! — Мъдрите жени я зяпнаха така, сякаш им беше предложила да плюят в лицето на кралицата си. Сред врявата Испан се изсмя мелодично. Отгоре, откъм стълбите, отекна пронизителен писък.

Нинив за миг обърна глава натам и се навъси така, че Фалион и Испан щяха да напуснат моментално, ако имаха и капка разум в главите. Нинив обаче хвърли изпълнен с болка поглед към Мат.

— Горе се преля — каза тя през зъби. — Става някаква беля.

Мат се поколеба. Сигурно Елейн беше видяла плъх. Сигурно. Успя междувременно да изрита настрани една кама, стрелнала се към ребрата му, но нямаше място да мушне с ашандарей или да използва дръжката му за тояга. Беслан приклекна до него и промуши нападателя му в сърцето.

— Моля те, Мат — викна Нинив. Нинив, която никога не молеше. По-скоро гърлото щеше да си пререже. — Моля те!

Мат изруга, оттегли се от битката и хукна нагоре по стръмните тесни стъпала, взимайки всичките шест площадки по тъмния стълбищен кладенец в отчаян бяг. Нямаше и един прозорец, който да хвърли малко светлина. Само да се окажеше плъх, щеше да я научи Елейн и… Нахълта на най-горния етаж, не по-осветен от шахтата, със само един прозорец в края откъм улицата, и се озова сред кошмар.

Навсякъде се търкаляха проснати жени. Едната беше Елейн, с гръб, опрян в стената, и със затворени очи. Ванин се беше сгънал на колене, от носа и ушите му течеше кръв, и безсилно се мъчеше да се изправи, подпирайки се на стената. Последната жена, останала права, Джанира, се понесе към Мат още като го видя. Беше му напомняла за ястреб с клюнестия си нос, но сега лицето й излъчваше пълен ужас и тъмните й, широко отворени очи се бяха вцепенили.

— Помощ! — изпищя тя и в същия миг някакъв мъж я хвана отзад. Беше съвсем обикновен на вид, може би малко по-голям от Мат, с неговия ръст и малко по-тънък, в просто сиво палто. Усмихнат, той хвана главата на Джанира между ръцете си и рязко я изви. Вратът й изпука като скършен клон. Непознатият я пусна да падне като обезкостена купчина плът и я зяпна. И се усмихна за миг… с възторг.

Под светлината на два фенера малка група мъже малко зад Ванин натискаха да отворят някаква врата, но Мат едва ги забеляза. Очите му се отместиха от Джанира към Елейн. Беше обещал да я опази за Ранд. Беше обещал! С вик, той се хвърли към убиеца с протегнатия си напред ашандарей.

Беше виждал движенията на мърдраал, но този тип се оказа по-бърз и от чудовищата, колкото и да не беше за вярване. Той сякаш полетя във въздуха, сграбчи дръжката на копието, завъртя я и отхвърли Мат на цели пет крачки по коридора.

Мат се тръшна на пода сред гъст облак прах, останал без дъх и без ашандарей. Вдиша с мъка и се изправи, а лисичата глава се изхлузи от разтворената му риза. Измъкна изпод палтото си нож и отново се хвърли към мъжа тъкмо когато Нейлсийн се появи на стълбището с меч в ръка. Сега вече го хванаха, колкото и бърз да беше…

Пред този човек обаче дори и един мърдраал щеше да изглежда тромав. Той се плъзна покрай изпънатия напред меч на Нейлсийн, сякаш беше без кости, дясната му ръка се стрелна към гърлото му, после се дръпна назад с плискащ, раздиращ звук. Кръв бликна под брадата на Нейлсийн. Мечът му падна и издрънча на прашния каменен под и той стисна с две ръце разкъсаното си гърло, от което като фонтан бликна кръв.

Мат се блъсна с все сила в гърба на убиеца и тримата се сринаха на пода едновременно. Никакви задръжки нямаше той да наръга човек в гръб, щом се наложи, особено човек, който можеше просто така да разкъса нечие гърло. Трябваше да остави Нейлсийн да си лежи в леглото. Мисълта го натъжи, докато забиваше силно острата стомана, после още веднъж и още веднъж.

Мъжът под него се изви. Колкото и да беше невъзможно, превъртя се някак и той изпусна дръжката на ножа. Зейналите очи на Нейлсийн и окървавеното му гърло го накараха да се окопити бързо, напомняйки му какво го чака. Той отчаяно хвана непознатия за китките — едната му ръка се хлъзна по кръвта, стичаща се по ръката на убиеца.

Мъжът му се усмихна. Ножът стърчеше от хълбока му, а той му се усмихна!

— Той те иска мъртъв също както и нея — промълви тихо мъжът. И сякаш Мат изобщо не го държеше, посегна към главата му, изопвайки мишците му назад.

Мат натисна отчаяно, хвърли цялата си тежест срещу мишците на уж по-слабия си противник, но без никакъв резултат. Светлина, все едно че беше дете, борещо се с голям мъж. Проклетникът просто си играеше с него, забавляваше се. Ръцете му вече докосваха главата на Мат. Къде се беше дянал проклетия му късмет? Той го притисна може би със сетни сили… и медальонът се опря в бузата на непознатия. Мъжът изкрещя. Пушек се надигна около ръбовете на лисичата глава, бузата зацвърча като изпържена сланина. Гърчейки се, той отхвърли Мат от себе си — този път Мат отхвърча на десет крачки.

Когато се изправи, олюлявайки се и със замаяна глава, мъжът вече беше станал и притискаше с треперещи длани лицето си. Там, където го бе докоснала лисичата глава, червенееше кръгла дамга. Мат плахо опипа медальона. Беше хладен. Не със студенината, както когато някой наблизо преливаше — може би долу все още го правеха, но той беше далече — просто хладен като сребро. Нямаше представа що за същество е това пред него, знаеше, че не е човешко, но дали заради обгорената си лице, или от трите дълбоки промушвания — дръжката на ножа все още стърчеше от ребрата му, — противникът вече се беше забавил достатъчно, за да може Мат да му се измъкне и да се добере де стълбището. Да отмъсти за Елейн и Нейлсийн щеше да е добре, но явно това нямаше как да стане днес, а мисълта друг да отмъщава за Мат Каутон не го поблазни.

Мъжът измъкна ножа от хълбока си и го хвърли към него. Мат го хвана във въздуха, без да мисли. Том го беше учил да жонглира и беше твърдял, че никога в живота си не бил виждал по-бързорък от него. Извъртя ножа, за да го хване по-добре, мерна блестящото острие и сърцето му почти потъна в петите. Кръв нямаше. Поне едно червено петънце трябваше да има, но стоманата блестеше бяла и чиста. Може би дори промушванията нямаше да забавят това същество… каквото и да беше то.

Той хвърли рискован поглед през рамо. Мъжете вече излизаха през вратата, която бяха изкъртили, същата, до която вчера го бяха довели отпечатъците от стъпки, но ръцете им, изглежда, бяха пълни с боклуци — малки полуизгнили сандъчета, буре, натъпкано с увити в парцали предмети, подаващи се през изпадналите дъги, дори някакъв разбит стол и счупено огледало. Изглежда, им беше наредено да изнесат всичко. Без да обръщат никакво внимание на Мат, те тръгнаха бързо по коридора и се скриха зад ъгъла. Там отзад трябваше да има второ стълбище. Навярно можеше да ги последва. Може би… Ванин отново понечи да се изправи и падна. Мат преглътна ругатнята си. Влаченето на Ванин щеше да го забави, но ако късметът му… Късметът му не беше спасил Елейн, но може би… С крайчеца на окото си той забеляза, че тя помръдна и вдигна ръка към главата си.

Мъжът в сивото палто също го забеляза и с усмивка се извърна към нея.

Мат въздъхна и прибра безполезния нож в канията.

— Нея не можеш да имаш — извика той. Проклети обещания. Дръпна рязко и скъса кожената каишка на врата си; сребърната лисича глава се люшна на една стъпка под юмрука му. Той я завъртя и медальонът тихо забръмча. — Не можеш да я имаш, твар проклета! — И тръгна напред, въртейки бясно медальона. Първата стъпка бе най-трудната, но трябваше да спази едно обещание.

Усмивката на непознатия изчезна. Той се загледа напрегнато в свистящата във въздуха лисича глава и заотстъпва. Светлината от единствения прозорец, която проблясваше и по въртящия се сребърен диск, го обкръжи като ореол. Ако Мат успееше да го изтласка до прозореца, може би щеше да види дали падането от шест етажа ще постигне това, което ножът не бе могъл.

Със синкавобледо лице, мъжът заотстъпва назад, пресягайки се боязливо от време на време, сякаш искаше да го достигне с ръка покрай медальона. И изведнъж се шмугна през някаква врата, затръшна я и Мат чу как мандалото падна.

Може би трябваше да остави съществото там, но без да мисли, той вдигна крак и блъсна с все сила с петата на ботуша си в средата на вратата. От прогнилите дъски блъвна прах. Вратата поддаде и се килна.

Стаята не беше съвсем тъмна — малко светлина проникваше от прозореца в дъното на коридора — и лъскавият триъгълник на счупеното огледало, подпряно на отсрещната стена, бледо я отразяваше. Това огледало му позволи да види всичко, без да влиза. Освен него и част от някакъв счупен стол вътре нямаше нищо. Единствените отвори бяха рамката на вратата и една миша дупка в стената до огледалото. Мъжът в сивото палто беше изчезнал.

— Мат — промълви едва чуто Елейн и той се забърза колкото към нея, толкова и за да избяга от тази стая. Някъде отдолу отекнаха викове, но Нинив и останалите засега трябваше да се погрижат сами за себе си.

Елейн беше седнала, мърдаше челюсти и примижаваше от болка. Роклята й беше оваляна с прах, шапката й се беше килнала на една страна — няколко от перата по нея се бяха скършили, — а косата й изглеждаше така, сякаш я бяха влачили за нея.

— Толкова силно ме удари — простена тя. — Не мисля, че имам нещо счупено, но… — Очите й се спряха на неговите и ако някога си беше помислял, че го гледа, сякаш го вижда за пръв път, сега наистина разбра какво е. — Видях какво направи, Мат. С онзи. Ние се оказахме като пилета с невестулка, влязла в курника. Преливането не можеше да го засегне — потоците се стапяха също както пред твоя… — Тя погледна медальона, който все още се люлееше под юмрука му и дълбокото й вдишване показа доста интересни неща в щедрото й овално деколте. — Благодаря ти, Мат. Извинявам се за всичко, което съм ти направила или което съм помисляла за теб. — Прозвуча сериозно, едва ли не. — Аз продължавам да трупам тох към теб — усмихна се тя унило, — но няма да ти позволя да ме надвиеш. Ще ми дадеш възможност поне веднъж да те спася, за да изравним донякъде нещата.

— Ще видя какво мога да уредя — отвърна й той сухо и напъха медальона в джоба на палтото си. Тох? Да я надвиел? Светлина! Тази жена определено прекарваше прекалено много време с Авиенда.

Помогна й да се изправи, а тя погледна към Ванин с оплесканото му от кръв лице и изпопадалите жени и направи гримаса, и изпъшка:

— О, Светлина! О, кръв и проклети скапани пепелища! — Въпреки ужасното положение той се сепна. Не беше очаквал да чуе такива думи от устата й: изглеждаха непривични, сякаш знаеше звуците, но не и смисъла им. Но пък някак я подмладиха.

Тя се дръпна от ръката му, хвърли шапката си настрани и побърза да коленичи до най-близката Мъдра жена, Реане, и да хване главата й с две ръце. Жената лежеше отпусната, с лице надолу и протегнати напред ръце, сякаш я бяха спънали, докато е бягала. Към стаята, накъдето бяха тръгнали всички, към нападателя, а не назад.

— Това ми е непосилно — промълви Елейн. — Къде е Нинив? Защо не дойде с теб, Мат? Нинив! — извика тя към стълбите.

— Няма защо да врещиш като коза — изръмжа Нинив от прага. — А ти да я държиш здраво, чу ли ме? — изврещя тя досущ като коза. Носеше шапката си и я размахваше към онази, на която викаше. — Само да си я изпуснала и така ще ти зашлевя ушите, че ще ти звънят цяла година!

А после се обърна и очите й едва не изхвърчаха.

— Светлината да ни освети дано! — изпъшка тя и бързо клекна до Джанира. Едно докосване само и се изправи, присвила очи от болка. Жената бе мъртва. Нинив, изглежда, приемаше смъртта като лична обида. Тя се отърси и пристъпи към следващата, Тамарла, и този път, изглежда, имаше нещо, което можеше да се Изцери. Изглеждаше също така, че раните на Тамарла не са много прости, защото Нинив се навъси. — Какво е станало тук, Мат? — попита настоятелно тя, без да вдига поглед към него. Тонът й го накара да въздъхне; можеше да се сети, че ще реши, че той е виновен за всичко. — Е, Мат? Какво стана? Ще проговориш ли най-после, или трябва да… — Той така и не разбра каква закана смята да му отправи.

Лан беше последвал Нинив по стълбите, разбира се, със Сумеко по петите му. Едрата Мъдра жена хвърли само един поглед в коридора и тутакси надигна поли и се завтече към Реане. Погледна много притеснено Елейн, след което се смъкна на колене и започна да движи ръцете си над Реане по много странен начин.

Виж, това вече накара Нинив да надигне глава.

— Какво правиш? — викна й тя рязко, без да престава с това, което правеше на Тамарла. — Къде си го научила това?

Сумеко се сепна, но ръцете й не спряха.

— Простете ми, Айез Седай — заговори тя почти несвързано. — Зная, че не бива да… Ама тя ще умре, ако не я… Знам, че нямам право да се опитвам да… Но просто исках да се науча, Айез Седай. Моля ви.

— Не, не, продължавай — отвърна й унесено Нинив. Повечето й внимание беше насочено към жената в ръцете й, но не цялото. — Виж! Изглежда, знаеш някои неща, които дори аз… Тоест, много интересно ги заплиташ тия потоци. Подозирам, че много Сестри ще поискат да ги научиш. — И тихо добави: — И може би най-после ще ме оставят на мира. — Сумеко може би не чу последното, но и това, което чу, накара челюстта й да падне чак до впечатляващата й гръд. Ръцете й обаче не спряха.

— Елейн — продължи Нинив, — би ли погледнала за Купата, моля те? Предполагам, че е зад онази врата. — Тя кимна към една врата, разтворена като още пет-шест други. Това накара Мат да примигне, докато не забеляза два малки парцалени вързопа, лежащи пред прага й — изглежда, бяха изтървани от плячкаджиите.

— Да — измърмори Елейн. — Да, това поне мога да свърша. — Погледна все още пъшкащия Ванин, въздъхна и прекрачи през прага, от който почти моментално изригна облак прах, придружен от кашляне.

Въздебелата Мъдра жена не беше единствената, последвала Нинив и Лан. Йейне изскочи от стълбището, бутайки тарабонската Мраколюбка пред себе си — беше извила едната й ръка зад гърба и я стискаше за врата. Челюстите на Йейне се бяха стегнали, устата й бе плътно стисната. Лицето й беше наполовина ужасено поради увереността, че жива ще я одерат, дето си е позволила да мандахерца една Айез Седай, и наполовина изопнато в решимост да я държи въпреки всичко. Нинив успяваше понякога да постигне този ефект с хората. Черната сестра се беше опулила от ужас и така се беше отпуснала, че със сигурност щеше да падне, ако не беше здравата хватка на Йейне. Със сигурност трябваше да е заслонена и също толкова сигурно беше, че предпочита жива да я одерат пред това, което я очаква. От очите й капеха сълзи, а от устата й излизаха жалки стонове.

Зад тях влезе Беслан — въздъхна тъжно, като видя Нейлсийн, и още по-тъжно за жените, а после дойдоха Харман и трима от Червените ръце — Фергин, Гордеран и Метвин. Не им личеше, че имат рани. Но изглеждаха много кротки.

— Какво стана отзад? — попита тихо Мат.

— Да ме изгори дано, ако знам — отвърна Харнан. — Натъкнахме се на цяла тумба биячи с ножове в тъмното. Имаше един, движеше се като змия… — Той потръпна и опипа разсеяно окървавената дупка на палтото си. — Един от тях ме наръга с ножа си, а после си спомням само, че отворих очи с Нинив Седай, надвесена над мен, а Мендаир и другите бяха мъртви като ланско овнешко.

Мат кимна. Един, който се движел като змия. И който също така се измъкваше от затворени стаи. Той огледа коридора. Реане и Тамарла се бяха изправили — и оправяха роклите си, как иначе — и Ванин също: стоеше и надничаше в стаята, където Елейн явно беше решила да пробва нови съчетания от ругатни с не повече успех отпреди малко. Трудно беше да се прецени поради кашлянето. Изправена, Нинив крепеше Сибела, жилава жълтокоса жена, а Сумеко още се трудеше над Фамеле. Но на щедрата гръд на Мелоре Мат нямаше да може повече да се възхити — Реане беше коленичила да изпъне крайниците й и да склопи очите й, докато Тамарла правеше същото с Джанира. Две Мъдри жени мъртви, и шестима от неговите Червени ръце. Убити от… мъж… когото Силата не можеше да докосне.

— Намерих я! — извика възбудено Елейн и изскочи в коридора, понесла широк, кръгъл вързоп от гнили дрипи, който отказа да даде на Ванин. Посивяла от глава до пети, все едно че беше легнала да се отъркаля хубаво в прахта. — Вече имаме Купата на ветровете, Нинив!

— В такъв случай — заяви Мат, — проклет да съм, ако не се разкараме моментално оттук.

Никой не възрази. О, Нинив и Елейн настояха всички мъже да направят торби от палтата си за разните неща, които изровиха от стаята — те дори свалиха загиналите Мъдри жени долу, при това сами — а Реане беше пратена навън да наеме мъже, които да отнесат жертвите до пристана, но иначе никой не възрази.