Корона от мечове

ГЛАВА 15Насекоми

Карридин не вдигна очи от писмото, което пишеше, когато в кабинета му доведоха лейди Шиайн, както тя самата се представяше. Три мравки се мъчеха напразно да се измъкнат от мастилото, хванати в него като в капан. Всичко друго на този свят можеше да гине, но това мравки, хлебарки и всякаква друга гад, изглежда, се въдеха в изобилие. Той грижливо натисна попивката. Нямаше сега да започне да пише отново заради няколко мравки. Провалът с изпращането на този доклад можеше да го обрече също така сигурно, колкото тези гадни насекоми, но друг страх стягаше сега вътрешностите му.

Не го притесняваше, че Шиайн може да прочете това, което е написал. Беше написано с шифър, известен само на още двама души. Толкова много банди на „Заклети в Дракона“ имаше, всяка прикрепена към ядро от най-доверените му хора, и още толкова други, които можеха да бъдат обикновени разбойници или наистина заклети в тази гадина ал-Тор. Последното можеше и да не се хареса на Педрон Ниал, но нали тъкмо той беше заповядал Алтара и Муранди да бъдат хвърлени в кръв и хаос, от които само Ниал и Чедата на Светлината можеха да ги отърват — лудост, която може би щеше да бъде дори от полза за този така наречен Прероден Дракон. И той го беше направил. Страх беше стиснал и двете държави за гърлото. Приказките за вещици, обикалящи из двете държави, бяха благодатна добавка. Тарвалонски вещици, както и Заклети в Дракона, Айез Седай, отвличащи млади жени и издигащи Лъжедракони, опожарени села и мъже, заковани живи на вратите на плевниците си — всичко това се беше оплело в безброй плъзнали слухове. Ниал щеше да остане доволен. И да изпрати нови заповеди. Как точно обаче очакваше Карридин да измъкне Елейн Траканд от Тарасинския палат, беше повече от неясно.

Още една мравка запълзя и се изкатери от инкрустираната със слонова кост гладка повърхност на масата върху листа и палецът му я натисна ядосано и я премаза. При което размаза една от думите и я направи съвсем нечетлива. Целият доклад трябваше да се препише. Дощя му се да се напие. В кристалното шише на масата до вратата имаше ракия, но той не искаше жената да го види, че пие. Така че потисна въздишката си, избута писмото настрани и измъкна от ръкава си кърпа да изтрие изцапаната си с мастилото ръка.

— Е, Шиайн, постигна ли някакъв напредък, за който да ми докладваш? Или си дошла пак да ми искаш пари?

Тя му се усмихна лениво и каза с акцент почти като на андорска благородничка:

— Едно такова издирване винаги е свързано с разходи. Особено когато държим да не се задават никакви въпроси.

Повечето хора биха се притеснили много пред Джайчим Карридин, дори когато само почиства писеца на перото си — от стоманеното му лице и дълбоко хлътналите очи, от знака на слънчевия изгрев на Чедата на Светлината и пурпурната овчарска гега на Ръката върху него. Повечето, но не и Мили Скейн. Това беше истинското й име, макар тя да не знаеше, че той го знае. Дъщеря на сарач от едно село близо до Бели мост, тя бе отишла на петнадесет години в Бялата кула — още едно нещо, което си въобразяваше, че е тайна. Това едва ли можеше да се нарече добро начало на кариерата й като Приятелка на Мрака, защото вещиците й бяха казали, че не може да се научи да прелива, но преди да измине тази година тя не само си беше намерила кръг в Кемлин, но и беше извършила първото си убийство. В следващите седем години беше добавила към него още деветнадесет. Беше една от най-добрите тайни убийци и преследвачка, която можеше да издири всекиго и всичко. Това му бе известено, когато я изпратиха при него. Цял един кръг сега й се подчиняваше пряко. Някои от тях всъщност бяха благородници и всички бяха по-възрастни от нея, но нито едното, нито другото имаше значение сред онези, които служеха на Великия властелин. Друг кръг, който работеше за Карридин, се предвождаше от един едноок просяк, който при това беше беззъб и се къпеше най-много веднъж годишно. При по-различни обстоятелства самият Карридин щеше да е принуден да коленичи пред Стария Къли — единственото име, с което се беше представил вонящият гадняр. Мили Скейн със сигурност пълзеше пред Стария Къли, както и всички други от кръга, благородници или не. Карридин много се дразнеше от това, че въпросната „лейди Шиайн“ щеше тутакси да падне на колене, ако в този момент в стаята влезеше старият просяк със сплъстената коса, но пред него тя си седеше най-небрежно, кръстосала крак връз крак, подсмихваше се и сякаш нямаше търпение срещата им по-скоро да приключи. Заповядано й беше да му се подчинява абсолютно, и то от едного, пред когото и Стария Къли щеше да запълзи, и освен това той имаше отчаяна нужда от нейния успех. Всичките замисли на Ниал можеха да рухнат, но не и това.

— Много неща могат да бъдат извинени — каза той, след като остави писалото на костената стойка и отмести стола си назад — на онези, които изпълняват задачите, които са им възложени. — Беше висок мъж и когато се изправи, надвисна над нея застрашително. Даваше си сметка, че огледалата с позлатените рамки на стената показват фигурата на силен и много опасен мъж. — Дори тоалети, дрънкулки и залагания, платени с парите, предназначени за информация. — Помръдващият се крак замръзна за миг, но после отново се запоклаща, макар че усмивката й вече беше насилена, а лицето й — пребледняло. Кръгът й се подчиняваше безпрекословно, но щяха жива да я одерат, ако той им кажеше само една дума. — Не си постигнала много, нали? Всъщност, изглежда, не си постигнала нищо.

— Има трудности, както добре знаете — отвърна тя притеснено. Но издържа погледа му, без да отмества очи.

— Извинения. Кажи ми кои трудности са преодолени, а не ми говори за тези, в които се препъваш и падаш. Защото ако се провалиш, ще падаш дълго. — Той й обърна гръб и пристъпи до най-близкия прозорец. Самият той също щеше дълго да пада и не искаше да рискува тя да прочете това в очите му. Кристалната бутилка с ракията в другия край на стаята го притегляше. Кога ли посетителката му щеше да си тръгне?

— Милорд Карридин, как мога да накарам някой да разпитва открито за предмети, свързани със Силата? Това наистина ще породи въпроси, а и в града има Айез Седай, ако случайно сте забравили.

Той надникна към улицата и носът му се сбърчи от миризмата. Всякакъв сорт човешка гмеж се беше омесила там долу. Някакъв арафелец с коса, прибрана на две дълги плитки, и извит меч на гърба, подхвърли монета на еднорък просяк, който изгледа намръщен подаянието преди да го пъхне под дрипите си и да продължи с жалките си хленчения към минувачите. Някакъв нещастник в изпокъсано яркочервено палто и още по-яркожълти гащи изхвърча тичешком от едно магазинче, стиснал пред гърдите си топ плат — гонеше го викаща светлокоса жена, изпреварила недодялания си пазач, който се клатушкаше зад нея, размахал тояга. Кочияшът на една покрита с червен лак карета размаха камшик към водача на покрит с платнище фургон и двамата започнаха да крещят и да ругаят. Мръсни улични хлапета се промъкваха към задницата на разнебитена волска кола и отмъкваха съсухрени плодове, докарани за продан от околностите на града. Някаква тарабонка си запробива път през навалицата — забулена и с коса, сплетена на тънки плитчици. Привличаше вниманието на всички мъже наоколо с прашната си червена рокля, безсрамно прилепнала по тялото й.

— Милорд, трябва ми време. Наистина! Не мога да направя невъзможното, не и само за няколко дни.

Боклук, всички до един. Алчни лихвари, Ловци на Рога, крадци и бегълци, дори Калайджии. Утайка. Нямаше да е трудно да се вдигнат бунтове и с тях да се прочисти цялата тази мръсотия. Чуждоземците винаги ставаха първите жертви, винаги първо тях обвиняваха за всички злини, наред със съседите, имали нещастието да се окажат предмет на хорската завист, и с жените, продаващи билки и церове, както и нещастните хорица, останали без близки и приятели, особено ако живеят самотно. Правилно насочен, доколкото тези неща можеха изобщо да се държат под контрол, един бунт можеше като нищо да подпали и Тарасинския палат заедно с тази кранта Тилин и вещиците й. Той изгледа с гняв пъплещата долу човешка гмеж. Наистина, бунтовете имаха свойството често да се измъкват от ръцете ти; градската гвардия можеше също да се размърда и неизбежно шепа истински Приятели щяха да бъдат пометени. Не можеше да си позволи риска някои от тях да се окажат от кръговете, на които той разчиташе за това издирване. Колкото до последното, дори няколко дни на метеж щяха да осуетят работата им. Тилин не беше чак толкова важна, за да се допусне такова забавяне. Всъщност тя изобщо не беше важна. Ниал той можеше да си позволи да разочарова, но не и истинския си повелител.

— Милорд Карридин… — Този път в гласа на Шиайн се прокрадна нотка на предизвикателство. Беше я оставил твърде дълго на спокойствие. — Милорд Карридин, някои от кръга питат защо сме длъжни да търсим…

Той понечи да се обърне, да я постави на мястото й — имаше нужда от успех, а не от извинения, не и от въпроси! — но тя спря сама, а неговите очи се приковаха в един млад мъж от другата страна на улицата. Млад мъж със синьо палто с достатъчно червено-златно везмо по ръкавите и реверите колкото за двама благородници наведнъж. По-висок от повечето мъже около него, той си правеше вятър с черна шапка с широка периферия, оправяше шалчето на врата си и разговаряше с някакъв прегърбен белокос старец. Карридин познаваше този млад мъж.

Изведнъж изпита чувството, че нещо стяга главата му, все повече и повече. Пред очите му се появи лице, скрито зад пурпурна маска. Черни като нощ очи се взряха в неговите и после се превърнаха в безкрайни пещери от пламък, без да спират да го гледат втренчено. Светът избухна в пламъци и образи се заизсипваха като лавина върху него, пометоха го и го изпълниха с безмълвен ужас. Във въздуха, неподдържани от нищо, изплуваха силуетите на трима млади мъже и единият от тях засия — образът на младия мъж долу на улицата, по-ярък и все по-ярък, толкова, че можеше да изпепели очите на всяко живо същество, и още по-ярък, изгарящ. Отнякъде към него полетя златен рог и неговият вой изтръгна душата му, след което проблесна сред кръг от златна светлина, която го погълна и го смрази, чак докато последната частица от съзнанието му, която още помнеше собственото му име, не се увери, че костите му ще се пръснат. Кама с дръжка, увенчана с рубин, се понесе право към него, с извито острие, което се заби право между очите му и влезе навътре, и още навътре, докато позлатената дръжка не потъна цялата и не изчезна — и той позна неописуема агония, която отми всяка мисъл, че онова, което бе изпитал досега, е болка. Готов бе да коленичи и да се помоли на Създателя, когото отдавна беше изоставил, стига да помнеше как. Готов беше да запищи, стига до помнеше как, стига да можеше да си спомни как пищят човешките същества, да си спомни, че и той самият е човешко същество. Още и още, все по-навътре и навътре…

Той вдигна ръка към челото си и се учуди защо ли пръстите му треперят. Главата също, кой знае защо, го болеше. Случило се беше нещо… Той се сепна и отново погледна към улицата. Всичко долу се беше променило само за едно примигване — хората бяха други, фургоните, каретите и носилките също. А Каутон беше изчезнал. Дощя му се да изгълта цялото шише с ракията на една глътка.

Изведнъж Карридин осъзна, че Шиайн е млъкнала, и се обърна да я скастри.

Беше замръзнала, приведена напред. Не помръдваше. Нито примигваше. Не беше сигурен дали диша дори.

— Размишляваме ли? — каза Самаил. — Мога ли поне да се надявам, че е за това, за което си изпратен тук? — Стоеше пред него, малко по-висок от среден ръст, мускулест, як мъж в палто, скроено по иллианската мода — с висока яка и така отрупана със златно везмо, че зелената тъкан отдолу беше трудно да се забележи, но не само това, че бе един от Избраните, му придаваше тази властна осанка. Сините му очи бяха по-смразяващи от зимна виелица. Синкав белег прогаряше лицето му от златистата коса на челото до златистата брада по широката му квадратна брадичка. Човек, който помита и заличава всичко, което се изпречи на пътя му.

Карридин покорно падна на колене пред Избрания. Презираше вещиците от Тар Валон; всъщност, презираше всички, които можеха да използват Единствената сила и се замесваха в онова, което някога беше сринало света, владееха онова, което на простосмъртните не беше дадено да докосват. Този мъж пред него също използваше Силата, но Избраните не можеха да се нарекат смъртни. Сигурно изобщо не бяха смъртни. И ако им служеше добре, имаше надежда и самият той да престане да бъде смъртен.

— Велики господарю, видях Мат Каутон.

— Тук? — Странно, но за миг Самаил сякаш се стъписа. После промърмори нещо и кръвта от лицето на Карридин се отцеди само от едничката дума, която успя да долови.

— Велики повелителю, знаете, че аз никога няма да предам…

— Ти ли? Глупак! И да искаш, не би ти стискало. Сигурен ли си, че си видял точно Каутон?

— Да, велики господарю. На улицата. Сигурен съм, че мога да го намеря.

Самаил го изгледа намръщено, поглади брадата си и впери очи през и отвъд Джайчим Карридин. Карридин не обичаше да изглежда дребен и незначителен, особено когато разбираше, че е точно така.

— Не — най-сетне рече Самаил. — Твоето издирване е най-важното нещо. Единственото нещо, доколкото те засяга. Смъртта на Каутон би била нещо твърде удобно, разбира се, но не и ако привлече вниманието тук. Ако се окаже, че вниманието вече е привлечено, ако той прояви някакъв интерес към твоето издирване, тогава ще загине, но иначе може да почака.

— Но…

— Да не би да не ме чу? — Белегът на лицето на Самаил изпъна усмивката му от едната страна на лицето му в озъбване. — Наскоро видях сестра ти, Банора. Отначало пищеше и плачеше, и си скубеше косата. Жените наистина страдат повече от мъжете, когато някой мърдраал им обърне внимание, но нали и мърдраалите трябва да се позабавляват от време на време. Не се тревожи, не страда дълго. Нали знаеш, тролоците винаги са гладни. — Усмивката изчезна, а гласът му стана леден. — Онези, които не се подчиняват, също могат да се озоват в казана. Банора като че ли се усмихваше, Карридин. Как смяташ, ти би ли се усмихвал, докато те въртят на шиша?

Карридин преглътна да потисне внезапно жегналата го болка за Банора, с нейния неизменен ведър смях и уменията и в ездата — тя винаги препускаше в буен галоп там, където всички други едва смееха да минат ходом. Беше любимата му сестра, но все пак тя беше мъртва, а той — жив.

— Живея, за да служа и да се подчинявам, велики господарю. — Не мислеше, че е страхливец, но никой не можеше да не се покорява на един Избран. Не повече от веднъж.

— Тогава намери каквото ти искам! — изрева Самаил. — Знам, че е скрито някъде в този кжасик, в това петно, изсрано от мухи и наречено „град“! Тер-ангреали, ангреали, дори ша-ангреали! Аз ги проследих, напипах им дирите! А сега ти ги намери, Карридин. Не предизвиквай нетърпението ми.

— Велики повелителю… Велики повелителю, тук има вещици… Айез Седай. Не съм сигурен колко са. Ако те дочуят и шепот…

Самаил махна с ръка да го накара да млъкне и закрачи бързо из стаята, три крачки напред и толкова назад, с ръце на гърба. Не изглеждаше разтревожен, а само… умислен. Накрая кимна.

— Ще ти пратя… едного… да се справи с тези Айез Седай. — Изсмя се късо. — Бих искал само да видя лицата им. Добре. Давам ти още малко време. След което може би някой друг ще получи шанс. — Той надигна кичур от косата на Шиайн с пръст — тя все още не помръдваше; очите й се взираха немигащи. — Това детенце със сигурност ще подскочи от радост пред такава възможност.

Карридин напрегна цялата си воля, доколкото му беше останала, за да потисне жегналия го страх. Избраните сваляха също толкова бързо, колкото и издигаха, и също толкова често. Провалът никога не оставаше ненаказан.

— Велики господарю, благоволението, за което ви помолих. Ако бих могъл да знам… Дали вие… дали вие ще…

— Ако имаш късмет, Карридин — отвърна с нова усмивка Самаил. — По-добре се надявай да успееш да изпълниш заповедите ми. Изглежда, някой се грижи поне част от заповедите на Ишамаел да се изпълнят докрай. — Уж се усмихваше, но изобщо не изглеждаше весел. Или беше само заради белега му? — Провалил си се пред Него и затова изгуби всичките си близки. Сега само моята ръка те закриля. Веднъж, преди много време, видях как трима мърдраали накараха един мъж да им предаде жена си и трите си дъщери една по една, после ги помоли да му отрежат десния крак, след това левия, после ръцете му, и да изгорят очите му. — Съвършено спокойният му тон правеше разказа му по-зловещ от всякакви викове и озъбени закани. — Нали разбираш, за тях това беше игра — да видят колко още ще успеят да го накарат да ги помоли да му вземат. Езика му оставиха за най-накрая, разбира се, но дотогава не му беше останало кой знае колко. А иначе беше човек с голяма власт, благороден, знатен и прочут. Хората му завиждаха. Никой обаче не би завидял за онова, което най-накрая хвърлиха на тролоците. Няма да повярваш какви звуци издаваше само. Намери това, което искам, Карридин. Няма да ти хареса, ако оттегля закрилата си.

Изведнъж пред Избрания се появи вертикална ивица светлина, завъртя се и се разшири в квадрат… в отвор. Карридин зяпна. Очите му се взряха в дупката във въздуха към нещо, изпълнено със сиви колони и гъста мъгла. Самаил пристъпи в рамката и отверстието се затвори, стопи се в сияйна пръчка от светлина, която изчезна, оставяйки след себе си само пурпурно отражение в очите на Карридин.

Той се изправи и се олюля. Провалът винаги се наказваше, но никой не оживяваше, ако откажеше да се подчини на Избраните.

Шиайн изведнъж се размърда и възкликна:

— Внимавай, Борс! — След което млъкна, взряна към прозореца, където той беше стоял. Очите й зашариха, намериха го и тя подскочи. Така се беше изцъклила, все едно той самият се бе оказал един от Избраните.

Никой не оцеляваше, ако откажеше да се подчини на Избраните. Той стисна слепоочията си. Главата му щеше да се пръсне.

— Има един мъж в града, Мат Каутон. Ти ще… — Тя се сепна и той я изгледа намръщено. — Познаваш ли го?

— Чувала съм това име — въздъхна жената уморено. И гневно, готов бе да се обзаложи той. — Малцина, свързани с ал-Тор, остават незнайни за дълго. Какво търси това опърпано селянче в Ебу Дар? Как е успял да…

— Не ми досаждай с глупавите си въпроси, Шиайн. — Главата никога не го беше боляла толкова, наистина никога. Имаше чувството, че нещо пробива черепа му между очите. Никой не оживяваше… — Ти незабавно ще вкараш своя кръг в намирането на Каутон. Всички. — Тази нощ щеше да дойде Стария Къли, през задния вход откъм конюшните; не беше необходимо тя да знае, че ще има и други. — Нищо не бива да се изпречва на пътя ни.

— Но аз мислех, че…

Той я стисна за врата и тя млъкна, изохка и измъкна тънка кама, но той бързо изви ръката й и й я взе. Тя се загърчи и се замята, но той притисна лицето й към масата и бузата й размаза още влажното мастило върху писмото до Педрон Ниал. Камата, забила се точно пред очите й, я накара да замръзне. Острието, разкъсало листа, бе закачило крачето на една мравка, която напразно се гърчеше да се освободи, също като нея.

— Ти си насекомо, Мили. — Гласът му излезе хриплив поради болката в главата му. — Време е да го разбереш. Едно насекомо е също като всяко друго, и ако едно не успее… — Очите й проследиха палеца му и когато той размаза мравката, тя потръпна.

— Живея, за да служа и да се подчинявам, господарю — изпъшка тя. Беше го казвала всеки път пред Стария Къли, когато ги виждаше заедно, но никога на него.

— И ще се подчиниш ето как… — Никой не оживяваше, ако откажеше да се подчини. Никой.